Филипи или Филипопол, Никопол на Места или Никопол в Епир?*

Иван Ж. Димитров

Резюме

В библейската наука, включително в изследванията на Новия Завет, има доста предположения и често се изразяват хипотези и се полагат големи усилия за защита на мнения, които се различават от традиционно приетите факти за библейски личности или събития. Такъв пример са опитите на някои амбициозни български учени да прекроят пътя на проповедническата дейност на апостол Павел на Балканския полуостров с довода, че той не е отишъл в град Филипи, а в град Филипополис. Другият древен град, за който се твърди, че е библейско място, е град Никополис ад Нестум в средното течение на река Места в Южна България. Колкото и странно да изглежда, някои изследователи твърдят, че това е така – градът, в който апостол Павел искал да прекара зимните месеци, както пише до своя ученик Тит (Тит 3:12), е този, а не Никополис в Епир. Причините за интереса към такива хипотези са ясни: всеки е съблазнен от мисълта, че неговото място или страната му е имала славна, но вече забравена история; че само по-известните държави и градове се смятат за центрове на събитията в световна история, включително християнска история. Но историята е спомен за истината, а не за въображаеми събития.

***

В библейската наука, в това число и в новозаветните изследвания често се изразяват предположения, градят се хипотези, полагат се огромни усилия да се защитят мнения, които се различават от традиционно приеманите факти, свързани с библейски личности или събития. Мотивите за такива усилия са различни, но много често те са свързани с желанието на определени автори да предложат решения, които да задоволят личните им амбиции в науката. Обикновено е налице и стремежът да се докаже нещо, което според авторите ще повиши авторитета на тях самите или на тяхното родно място и страна. Но и не само това може да е мотив, както е например случаят с изследванията на д-р Хайнц Варнеке относно мястото на корабокрушението на св. апостол Павел по пътя му за Рим[1] (по този въпрос виж тук в блога Съдържание 1, публикация № 20 от Иван Ж. Димитров, Корабокрушението на св. апостол Павел с подзаглавие: Малта ли е островът, където се спасяват корабокрушенците? – бел. на автора на блога).

Такъв пример виждаме и в стремежа на някои амбициозни български учени да преначертаят пътя на проповедническата дейност на св. апостол Павел на Балканския полуостров. Подобни опити са правени и по отношение на други исторически личности, извън библейската история.

Авторът Иван Ж. Димитров

И сега конкретно към примерите. Във връзка с разказа на Деяния апостолски за проповедта на апостола в град Филипи, Македония, някои български учени са се поблазнили от възможността той да е отишъл не в град Филипи, а в град Филипопол[2]. Доводите са, че по това време Филипи е бил малък град, заселен с римски военни колонисти-ветерани, докато Филипопол е бил голям град с развит стопански, културен и религиозен живот, включително и със сграда на синагога. Градът е на брега на голямата река Хеброс (Хебър, Марица), която по онова време била плавателна[3]. Д-р Асен Чилингиров от Берлин в книгата си „Апостол Павел, Филипи и Филипопол” и в редица сродни публикации се опитва да обори традиционното възприемане на свидетелството на Деяния апостолски и посланията на апостол Павел, а позицията му получи значителна популярност сред неспециалистите. Водени от ненаучни критерии, мнозина си казват: защо апостолът да е бил в град Филипи, а да не е бил в града с близкото по звучене име Филипопол? При това д-р Чилингиров посочва значително число научна литература, която е проучил и на чиито сведения той стъпва. Но, разбира се, тълкува сведенията по свой начин и определено тенденциозно.

Но такова твърдение се сблъсква преди всичко с нeколкократното споменаване на името на град Филипи извън разказа в 16-та глава на Деяния апостолски. Ето примерите:

В Деяния апостолски 20:6 авторът отбелязва: „А ние отплавахме от Филипи след дните на Безквасниците и в пет дни стигнахме в Троада” (ἡμεῖς δὲ ἐξεπλεύσαμεν μετὰ τὰς ἡμέρας τῶν ἀζύμων ἀπὸ Φιλίππων καὶ ἤλθομεν πρὸς αὐτοὺς εἰς τὴν Τρῳάδα ἄχρι ἡμερῶν πέντε). Разбира се, отплаването е станало от Неапол, но той е служел като пристанище на важния в много отношения град Филипи[4].

Авторът Иван Ж. Димитров

В началото на Посланието до филипяни (Филипяни 1:1) е посочено името на град Филипи: „Павел и Тимотей, раби Иисус Христови, – до всички в Христа Иисуса светии, които се намират във Филипи” (Παῦλος καὶ Τιμόθεος δοῦλοι Χριστοῦ Ἰησοῦ πᾶσιν τοῖς ἁγίοις ἐν Χριστῷ Ἰησοῦ τοῖς οὖσιν ἐν Φιλίπποις).

В края на същото послание (4:15) апостолът нарича християните там по името на града им, като ги свързва с провинция Македония: „А знаете и вие, филипяни, че в начало на благовестието, когато излязох из Македония…” (οἴδατε δὲ καὶ ὑμεῖς, Φιλιππήσιοι, ὅτι ἐν ἀρχῇ τοῦ εὐαγγελίου, ὅτε ἐξῆλθον ἀπὸ Μακεδονίας…)

В Първо послание до солуняни (1 Солуняни 2:2) се говори за случилото се с апостола в град Филипи: „макар и пострадали и поругани попреди във Филипи, както знаете, ние дръзнахме в Бога нашего да ви проповядваме Божието благовестие с голям труд” (ἀλλὰ προπαθόντες καὶ ὑβρισθέντες, καθὼς οἴδατε, ἐν Φιλίπποις ἐπαρρησιασάμεθα ἐν τῷ θεῷ ἡμῶν λαλῆσαι πρὸς ὑμᾶς τὸ εὐαγγέλιον τοῦ θεοῦ ἐν πολλῷ ἀγῶνι).

Авторът Иван Ж. Димитров

Дори да се допусне, че в някое от тези места е направена грешка и вместо Филипопол е записан Филипи, трудно е да се приеме, че на всички места сведенията за град Филипи са сбъркани и всъщност става дума за другия град, носещ името на македонския владетел Филип II[5]. От друга страна, ако апостол Павел е имал за цел да отиде във Филипопол, който е все пак в провинция Тракия, а не в Македония, тогава от Троада лесно би преминал през пролива Хелеспонт (днес Дарданели) и да се отправи първо на север и после на северозапад към Филипопол. Не е било необходимо да плава до остров Самотраки и оттам до пристанището на Неапол (днес Кавала), та чак тогава да търси път по река Хеброс (днес Марица) към Филипопол. Отделен въпрос е, че плаването срещу течението на тази река не е било лесно. На някои места дълбочината е малка и се е плавало предимно със салове, които срещу течението били теглени от коне. Така или иначе начертаният от автора на Деяния апостолски маршрут през остров Самотраки и Неапол естествено води към град Филипи.

Поначало цел на проповедническата дейност на апостол Павел, както може да се види от описанието на неговите мисионерски пътувания, са били по-големи градове по крайбрежието на Средиземно море, в които е имало и юдейски синагоги, тоест еврейски общности. Апостолът винаги се стремял да проповядва най-напред сред тях, както сам той посочва: „Първом на юдеин, сетне и на елин” (Ἰουδαίῳ τε πρῶτον καὶ Ἕλληνι – Римляни 1:16; 2:10). Това той прави както поради запознатостта на евреите с очакването на Месия, така и заради познанията им върху Свещените Писания.

Наистина, в Мала Азия апостол Павел отива и навътре в континенталната част, но там поради географска близост до Палестина във всяко по-голямо селище е имало и еврейска общност. И въпреки това апостолът не навлиза много дълбоко в сушата на полуостров Мала Азия. Докато проблемът с Филипопол е, че градът е твърде отдалечен (на около 300 км) от крайбрежието на Средиземно море, съответно и от обичайния маршрут на апостола, пътувайки на запад или на изток.

Авторът Иван Ж. Димитров

Другият древен град, за който се изказват претенции да е библейско място, е градът Никополис ад Нестум в средното течение на река Места, в Южна България. Колкото и странно да е, някои изследователи твърдят, че това е градът, в който св. апостол Павел пожелал да прекара зимните месеци, както пише на своя ученик Тит: „Кога изпратя при тебе Артема или Тихика, побързай да дойдеш при мене в Никопол, защото реших там да презимувам” (Ὅταν πέμψω Ἀρτεμᾶν πρὸς σὲ ἢ Τύχικον, σπούδασον ἐλθεῖν πρός με εἰς Νικόπολιν, ἐκεῖ γὰρ κέκρικα παραχειμάσαι Тит 3:12).

Има още

Образът на св. апостол и евангелист Иоан Богослов според сведения от Свещеното Предание*

Иван Панчовски

Поради своето предназначение да разкриват евангелското учение и спа­сителното дело на Иисус Христос новозаветните книги на Свещеното Писание не дават изчерпателни сведения за светите апостоли и не рисуват образите им в пълнота. В новозаветните книги се говори за светите апостоли само дотолкова, доколкото тех­ният живот и тяхната дейност са свързани с Извършителя на спасението, Иисус Христос, и доколкото допринасят да бъде разкрита, изяснена и утвърдена вярата в Него. Ето защо образът на апостол и евангелист Иоан Богослов, обрисуван въз основа на новозаветни сведения, се нуждае от допълнително разкриване. Това може да се извърши въз основа на сведенията, които дава за него Свещеното Предание, вторият след Свещеното Писание авторитетен извор относно лицата и събитията от ранната история на християнската Църква.

Духовното развитие на апостол и евангелист Иоан Богослов вървяло последователно, като се движило от хармоничното взаимодействие на природния и благодатния фактори. В него естествените индивидуални потребности и способности били не­престанно озарявани и подпомагани от Божията благодат, излъчваща се така изобилно на първо място от богочовешката личност на Иисус Христос, а сетне и от даровете на Светия Дух. А едва ли друг човек стоял по-близко до Иисус Хри­стос през земния Му живот и се намирал повече в обсега на Неговото благодатно влияние, отколкото апостол и евангелист Иоан. Поставен в такава благоприятна обстановка, която непрекъснато го възвисявала и преобразявала духовно, Иоан Зеведеев почти незабелязано за външния наблюдател от «син на гърма», както е предста­вен в синоптическите евангелия, се оформил в апостол на любовта, както се вижда от Неговите новозаветни писания и както той определено е засвидетелстван в Свещеното Предание. Не чрез някакъв мигновен прелом – чрез внезапно рели­гиозно обръщане и благодатно озарение свише, а постепенно, в продължителен процес на духовно съзряване под въздействието на непрестанното общение с бо­жествения Учител Иисус Христос, Иоан Заведеев все повече се вглъбявал в себе си, прониквал се от възвишените начала на Иисусовото евангелско слово, възпи­тавал в себе си християнските добродетели начело с нравствената любов и така изваял в себе си прекрасния образ на свет апостол и новозаветен писател, комуто Божията Църква дължи едно Евангелие, три съборни послания и Апокалипсиса

Светостта постепенно, но все по-пълно и по-съвършено обземала цялото съ­щество на апостол и евангелист Иоан Богослов, докато той станал неин прекрасен съсъд и преизобилен извор. Ореолът на светостта, който все по-ярко обкръжавал лика на апостол и евангелист Иоан, създавал хармония между разума и сърцето му и го оформил като завършен, нравствено ведър и небесно чист характер и образец. Чрез повикването му за апостол от въплътения Бог Слово и чрез подчертаната обич на Спасителя към него, Зеведеевият син Иоан се преродил в нов човек в светостта на истината и в силата на любовта. По такъв начин грехът бил изтръгнат от душата му и той водил безгрешен, свет живот, тъй като «който е роден от Бога, грях не прави, защото семето Му пребъдва в него; и не може да греши, защото е роден от Бога» (1 Иоан 3:9). Не само по Божие озарение, но и от свой личен духовен опит апостол и евангелист Иоан писал: «Знаем, че всеки, роден от Бога, не греши; но роденият от Бога пази себе си, и лукавият го не докосва» (1 Иоан 5:18). Църковната история наистина не знае случай лукавият да се е докоснал до душата на апостол и евангелист Иоан и да го е увлякъл в изкушение. Апостол и евангелист Иоан е чист и неопетнен светец; в него­вия живот нямало греховни петна, които да са измивани чрез горчивите сълзи на съкрушително покаяние и на божествена прошка. С този си оформен свет образ апостол и евангелист Иоан влязъл в Свещеното Предание и се отпечатал в страниците на цър­ковната история.

След като апостол и евангелист Иоан Богослов загубил брат си, св. апостол Иаков, който пострадал мъченически в 44 година (Деяния на светите апостоли 12:2), и още повече, след като изпълнил дълга си към Пресвета Дева Мария, чийто земен живот също се прекратил на­скоро, нищо не го заставяло да остава повече в Иерусалим. Освен това поради избухването на Юдейската война (67-70 година) този град бил обречен на гибел и на­пуснат от християните. Апостол и евангелист Иоан оставил собствения си дом и заминал за град Ефес, знаменитата столица на проконсулска Азия. Главно чрез мисионерската дейност на св. апостол Павел тук Христовата Църква била хванала здрави корени и се радвала на голям успех. Много и важни съображения ще да са подтикнали апостол и евангелист Иоан да се засели именно в град Ефес. Между тях заслужава да бъдат спо­менати поне следните две:

1.Ефеската Църква се нуждаела от авторитетен и опи­тен духовен ръководител на първо място поради многобройните ѝ членове, а сетне и поради появилите се между някои нейни членове редица заблуди, които заплаш­вали да отклонят някои християни от правата вяра и евангелската добродетелност и да ги въвлекат в мътните води на гностическите и антиномистическите лъжеучения;

2.От град Ефес можело да се развива голяма мисионерска дейност, да се държи връзка с християнските църкви не само в Мала Азия, но и в Балканския полуостров и в Западна Европа.

Св. апостол и евангелист Иоан Богослов със своя символ орела, показващ духовните висини, достигнати с Евангелието и Апокалипсиса на светеца

Очевидно е, че нуждите на църковното ръко­водство и на евангелската проповед изисквали да дойде в град Ефес апостол и евангелист Иоан, защото нямало по-авторитетен и по-подходящ за тяхното задоволяване от него. Известно е, че по това време апостолите Петър и Павел били в Рим, където постра­дали мъченически. Другите апостоли предприели дълги мисионерски пътешествия и се намирали в далечни страни или били вече починали. Така, призован от належаща църковна нужда, апостол и евангелист Иоан се заселил в град Ефес и взел в опитните си ръце ръководството не само на тамошната Църква, но и на останалите църкви в Мала Азия. Освен посланията до малоазийските църкви, за които се говори в Апокалипсиса, за това свидетелстват единодушно най-авторитетни църковни отци и писатели: св. Ириней Лионски, Климент Александрийски, Ориген, Тертулиан, Евсевий Кесарийски.

Не е изключено, макар и да не е доказано, от Ефес апостол и евангелист Иоан Бого­слов да е посетил Рим. Според предание, запазено у Тертулиан, Ориген, и блажени Иероним, апостол и евангелист Иоан бил хвърлен в казан с вряло масло при Латинските врати на град Рим, от който излязъл още по-здрав и по-млад. Според друго пре­дание, записано от блажени Августин и често пъти изобразявано в християнското изкуство, бил направен опит да бъде умъртвен апостол и евангелист Иоан, като бил заставен да изпие чаша с отрова. Преди да изпие чашата, апостолът обаче обезвредил съдър­жанието ѝ, като направил над нея кръстен знак; отровата изхвръкнала от нея във вид на малка оса.

За отиване и престой на апостол и евангелист Иоан Богослов в град Рим липсват досто­верни исторически сведения. В подкрепа на това се привеждат онези страници от Апокалипсиса, в които се изобразяват ужасите на Нероновото гонение против християните и характерите на неговите извършители. Живият и пластичен раз­каз дава на някои изследователи косвено основание да заключат, че неговият ав­тор е бил очевидец на описаните сцени. Може би това заключение е пресилено, или най-малкото недоказано при липсата на ясни и недвусмислени исторически сведения. Все пак безспорно е, че в Апокалипсиса на апостол и евангелист Иоан са намерили непосреден отглас жестокостите на Нероновото гонение против християните в Рим.

В цветущия и многолюден град Ефес апостол и евангелист Иоан Богослов имал всички условия за плодовита църковно-ръководна, мисионерско-проповедническа и боговдъхновена писателска дейност. Той станал сърцето и душата не само на Ефеската, но и на цялата Малоазийска Църква. За всичко се отнасяли и допит­вали до него; при всички съмнения и затруднения се обръщали към неговия ав­торитетен съвет. Може би именно поради неговата върховна ръководна роля и поради неговия изключителен авторитет в цялата Малоазийска Църква апостол и евангелист Иоан бил взет от град Ефес и откаран на заточение в пустинния средиземноморски остров Патмос през 14 година от управлението на римския император Домициан (81-96 година). За това заточение се заключава на първо място от израза на апостол и евангелист Иоан в Апокалипсиса (1:9). Там авторът казва, че бил на остров Патмос «заради словото Божие и заради свидетелството Иисус Христово». Този ясен и недвусмис­лен израз показва, че апостол и евангелист Иоан бил заточен на остров Патмос по две причини:

1. заради благовестието на Словото Божие и

2. заради свидетелството, което той привеждал за Иисус Христос, за Неговата богочовешка личност, за Неговия исто­рически живот, за Неговите дивни чудеса, за Неговото славно възкресение и възнесение.

Св. апостол и евангелист Иоан Богослов със своя символ орела, показващ духовните висини, достигнати с Евангелието и Апокалипсиса на светеца

В края от управлението на император Домициан римската власт предприела гонение против християните, понеже ги считала за привърженици на нова и нелегална религия, която при това повече от всяка друга отричала култа към личността на императора. А известно е, че в края на първи век кул­тът на императорите затъмнил едва ли не всички други религии в пределите на римската империя. Християните не само по съвест, но и по Божия повеля, се про­тивили на всеки култ към човешка личност, включително и на култа към лич­ността на императора. Религиозното почитане и поклонение заслужава само все­могъщият и пресвет Бог. Личността на Иисус Христос се въздига в култ и се по­чита от християните, защото според тяхната вероизповед тя не носи човешки, а богочовешки характер. И ето, чрез култа към Богочовека и Спасителя Иисус Христос почнал да замира и да търпи загуби култът към личността на императора. При това положение напълно логично било римската езическа власт да предприеме гонение против християните. Това гонение било най-силно в Мала Азия, поради което под неговите удари попаднал и апостол и евангелист Иоан, който като жив свидетел на земния живот и на възкресението на Иисус Христос най-много утвърждавал и за­силвал култа към Неговата богочовешка личност и решително отричал и подривал култа към човешката личност на римския император. Освен споменатото сви­детелство на Апокалипсиса за заточението на апостол и евангелист Иоан на остров Патмос, за него има определени указания у Евсевий Кесарийски и блажени Иероним.

Остров Патмос наистина бил извънредно подходящо място за заточение. Той бил малък, почти необитаем и може да се каже пустинен остров в Средиземно море, близо до Малоазийския бряг. Според известията на Страбон (X, 488) и на Плиний Стари («Естествена история», IV, 69), по онова време на остров Патмос ня­мало нито един град. Остров Патмос като че ли цял бил изсечен от огромна скала. Обаче природното разположение на остров Патмос и условията на живота в него на­пълно предразполагали апостол и евангелист Иоан Богослов да се освободи от натрупващите се едно след друго впечатления в шумния Ефес, да потъне цял в съзерцание на Бога, да се отдаде на размисъл за бъдещата съдба на света и на Църквата и спо­койно да напише своя Апокалипсис, тази чудна книга на Божиите откровения.

От заточението си на остров Патмос апостол и евангелист Иоан Богослов се върнал пак в град Ефес през време на римския император Нерва (96-98 година), навярно през 97 година. По това време той написал Евангелието си, вероятно през 98 година, след което написал и трите си съборни послания.

Има още

Съдът на Понтий Пилат*

Правната и морална отговорност за „осъждането“ на Христа

Любозар Чолаков

Разпитът на Иисус Христос от рим­ския прокуратор на Юдея Понтий Пи­лат (26-36 година след Христа) ни е разказан от синоптиците и от евангелист Иоан (Матей 27; Марк 15; Лука 23; Иоан 18:28).

Евангелист Иоан – по-точен от си­ноптиците – определя мястото, където е бил извършен разпитът, което място – благодарение на особени археологиче­ски открития – днес се знае със си­гурност и съставлява страница от исто­рията на земния живот на Христос. «Преторията» – определя евангелист Иоан. Това латинско наименование – минало в употреба във всички римски провинции, употребявано на еврейски и даже на арамейски – означава мя­стото, където преторът е издавал своите решения. Не се касае значи непременно до съдебна палата. Това е можело да бъде – по време на война – походната палатка на претора или – когато се е отнасяло до колония – собственото му жилище. Мебелировката е била проста. Скромна в полукръг естрада е съставля­вала «трибунала» (на латински, «бема» – на гръцки), върху която естрада е бил поставен «почетният стол» – древната неудобна табуретка на римската тра­диция. Така че когато евангелист Иоан казва, че Иисус от Каиафа е бил пове­ден в преторията, това значи, че Той е бил отведен в жилището на Понтий Пи­лат.

Различни текстове на Филон и на Иосиф Флавий допълват евангелските сведения.

Прокураторите, когато са се устано­вявали в Иерусалим, са живеели в кре­постта Антония, наречена така от Ирод Велики в угода на Антоний (83-30 година преди Христа). Тази крепост се е намирала на север от града, в близост до храма. Тя е удължавала градските стени, из­дигайки се над тях върху скала висока 25 метра. При нормални времена, в крепостта се е намирал римски гарни­зон от 600 души, които от височината на тези мощни стени са бдели над Иеру­салим.

Господ Иисус Христос и Понтий Пилат

Днес върху мястото на някогашната римска крепост се издига обширният католически манастир Нотр-Дам дьо Сион. Още при началните строителни работи са били открити твърде инте­ресни археологически находки: подзем­на баня, водоносни канали, огромни подпорни стени. През годините 1927-1932, там е бил открит огромен плочник (с повърхност от 2500 кв. м.), образуван от големи каменни плочи, дебели 50 см, широки 1,50 метра и често пъти дълги 2 метра, който плочник по местонахождението си съставлява вътрешния двор на кре­постта. Съпоставянето се е налагало. Според евангелист Иоан, Пилат е из­вел вън Иисус и е седнал на съдището, на мястото «наречено Литостротон, а по еврейски Гавата» (19:13).

Литостротон! Тези огромни каменни плочи, където и днес още се виждат браздите, издълбани от конниците, кои­то са минавали през там, значи са съ­щите, по които някога – през последните часове на Своя земен живот – е стъпвал нашият Господ и Спасител!

«Литостротон» означава «място покрито с плочи». «Гавата» изразява понятие за «издигнато място», което в случая на­пълно отговаря на възвишението, където се е намирала крепостта Антония.

Не съществува никакво съмнение, че събитието с «Преторията», за което ни разказва евангелист Иоан, именно тук е станало.

Понтий Пилат! Кой и какъв е бил този човек, от когото е зависела участта на Иисус? Тацит споменава името му. Иосиф Флавий и Филон изобилно го­ворят за него.

Назначен за прокуратор на Юдея от Тиберий «в дванадесетата година на царуването му», тоест по всяка вероят­ност в 26 година след Христа, той за­пазва тази длъжност цели десет години. За произхода му не се знае много нещо. Сигурно – обикновен рицар, с каквито императорите са предпочитали да си служат, намирайки ги за по-удобни от чистокръвните аристократи. Някои като тълкуват името му Рilatus – съкра­тен вид от Pileatus – заключават, че вероятно той е бил потомък на осво­боден роб, защото pilеum (червено боне) е била шапката, която са носили освободените роби. Други автори, тър­сейки произхода на името на Пилат в думата pilum – познатото оръжие на легионерите – предполагат, че той е бил син на офицер, декориран с поче­тен pilum. Трети автори – като Розади – с доста голяма смелост се опитват да възстановят самата биогра­фия на Пилат. Те го считат по произ­ход за испанец (роден в Севиля), син на Марк Понтиус, който по време на войната на Агрипа срещу кантаврите е командвал ренегатите астурийци, съюз­ници на римляните, поради което именно е бил получил и споменатото отличие. Всичко това обаче е само хипотеза.

Двамата еврейски писатели Иосиф Флавий и Филон – фанатични нацио­налисти, готови да припишат всички престъпления на всеки, който не обича евреите – представят Понтий Пилат в най-черни краски. Иосиф Флавий го таксува като неморален, грабител, не­справедлив, насърчаващ корупцията и насилието. Филон говори за «неговите притеснителни мерки, грабежи, не­правди и оскърбления», без обаче да цитира примери. Че римският прокура­тор е имал тежка ръка, за това свидетелстват различни случаи. Между другото – случаят, за който споменава евангелист Лука (13:1). Но все пак, от евангелското четиво човек не остава с впечатление, че Пилат е бил тъй грозно брутален. Той е бил като всички рим­ляни от неговата каста – управлява­щата върхушка на императорския Рим – които Ренан сравнява с английските тори, които «черпят силата си от самите свои предразсъдъци». Образовани в до­брия и в лошия смисъл на думата, те са презирали «сметта», която е трябвало да управляват.

Рим още от деветнадесетата година след Христа е бил антисемитски на­строен, за което свидетелства изгон­ването на евреите от вечния град. По вкус и поради някои по-определени причини, Пилат не е обичал евреите. Той е бил недоверчив към техния краен фанатизъм. Така че – вследствие недо­верие или ненавист спрямо евреите – Пилат по-скоро е бил благосклонно раз­положен към Иисус. Че това е било така, между другото свидетелства фак­тът, че Пилат – след разпита на Иису­с – излиза пред първосвещениците и тълпата и казва: «Ето, извеждам ви Го, за да разберете, че не намирам у Него никаква вина» (Иоан 19:4). За това сви­детелства и фактът, че Пилат е искал, щото от тримата осъдени на смърт да пусне за Пасха, тоест да помилва, именно Иисус Христос.

Господ Иисус Христос и Понтий Пилат

Въпреки всичко това, «съдът» на Пи­лат е бил напълно нередовен. В случая въобще не би могло да се говори за «процес» в правния смисъл на тази дума.

Както в еврейското, така и в римското право, гаранциите, дадени от закона на обвиняемия, са били многобройни и здрави. Безспорен факт е обаче, че що се отнася до Иисус едни от тези проце­суални норми открито са били нарушени, други пък – заобиколени поради хит­рост или небрежност.

Например, според римското право обвинението би трябвало да бъде пред­шествано от така нареченото роstu­latio – разрешение за обвиняване – което съдията е могъл да даде или да откаже. Следвало е така нареченото delatio nominis с полагане клетва от обвинителя, че действа без завист, нито омраза. Обвинението се е извършвало публично при призоваване на съд чрез съдебен служител, като подсъдимият е имал право на защита, която е можела да призовава свидетели, да прави до­води, и прочее. В «процеса» на Иисус – нито сянка от всички тези процесуални гаранции! Даже не се вижда да е имало редовно издадена присъда.

За да можем да си обясним – но не и да оправдаем – държанието на рим­ския магистрат в случая, би трябвало да поставим «процеса» в действителната му околна среда. Това за Пилат е бил обикновен епизод в една колониална страна. Но тези съображения – както и страхът му пред евреите да не би те да изнесат пред императора неговите нечисти и нечестни деяния в управле­нието на страната – не могат да нама­лят отговорността на римския прокуратор. Материално, правно, отговор­ността за случая носи той. Пилат е па­лачът на Христа.

Но моралната отговорност? Тя из­цяло пада върху еврейския Синедрион, върху еврейските първосвещеници. Босюе, блажени Августин и много други ве­лики люде с право казват: «Пилат е съучастник в престъплението им, но сравнен с тях, той е много по-малко престъпен от тях».

Какъв е бил краят на Понтий Пилат? Нищо положително за него не се знае след 36 година, когато той е бил отзо­ван в Рим, за да отговаря за масовото избиване на самаряни върху Гаризим. Според някои – той се е самоубил. Според други – той е станал христия­нин.

Жан Маре като Понтий Пилат във филма „Понтий Пилат“ (1962)

Литература: Daniel-Rорs, Histoire Sainte. Jésus en son temps. Париж, 1949; Jean Guitton, Jésus. Париж, 1956; E. Royston Pike, Dictionnaire des re­ligions. Париж, 1954.

______________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1959, кн. 5, с. 22-24. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-a7g

Действия и прояви на Светия Дух във вярващите през новозаветната епоха – продължение и край*

Ева Ковачева

Следва да се изложат кратки пояснения за „плодовете на духа“ въз основа тълкувания на светите отци, църковни писатели и учени върху Галатяни 5:22, от които се извеждат изводи за характеристиките на живота „в духа“, както и за проявите и действията на Светия Дух в такива вярващи.

● Любов. Любовта държи първенство между всички плодове на духа. Тя съдържа в себе си всички добродетели. Те се раждат от нея; тя е техен източник[24]. Любовта е поставена начело също в Евангелието: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум…възлюби ближния си като себе си“ (Матей 22:37-39). Според св. Иоан Богослов „Бог е любов“ (Иоан 4:8), и който проявява любовта, е свързан с Него (Иоан 4:7). В своето послание до коринтяни св. апостол Павел пише, че без любов всичко е безполезно, че единствено тя е вечна и непреходна (срв. 1 Коринтяни 13:4-8). Всички добродетели разкриват различни нейни страни. Според Лопухин единението на душата с Бога става в любовта, и колкото повече душата се свързва с Бога, толкова по-безупречна става тя[25].

● Радост. Под „радост“ се разбира радост в Светия Дух като следствие на духовния живот и пребиваване „в духа“, а не обичайната радост от получаване на земни блага. Според св. Теофан Затворник нечестивите не могат да се радват (виж. Исаия 57:21). Обичайната радост от получаването на земни блага не е същото като духовната радост – от чувството за „благополучие в духа“. Духовна радост има този, който живее духом и не върши плътски похоти. Това е радостта на спасените. Препоръката на апостола: „Винаги се радвайте“ (1 Солуняни 5:16) според същия тълкувател се отнася за тези, които живеят по дух. Истинската духовна радост според словото на апостола е духовен плод, който се явява вследствие на настъпилия вътрешен мир, който идва след успокояването на страстите и прекратяването на вътрешните конфликти в човека, и когато той е в съвършено помирение с Бога[26].

● Мир. Мир притежава този, който е преодолял страстите, има вътрешно спокойно разположение на сърцето и пребивава в светло състояние на духа. Такъв човек стои в сърцето си с ясно съзнание пред Бога, отхвърля всичко грешно и живее по Божиите наредби. Това вътрешно мирно състояние на такъв човек се отразява и навън към всички. Този човек разпространява навсякъде мир около себе си. Св. Теофан Затворник отбелязва: „Има такива личности, които веднага щом се появят, в който и да е кръг, установяват мир и хармония. Това са благословените миротворци, които Господ отличава като Божии синове (Матей 5:9). Те са спокойни и към онези, които мразят мира (Псалом 119:6-7). Бог обитава в миротворците (Псалом 75:2[27]).

● Дълготърпение. Този плод на духа трябва да се разбира като непоколебима стена, която огражда мира, радостта и любовта. Светът лежи в зло (1 Иоан 5:19). Живеейки в него, човек не може да се отърве от раните на злото. Скръбта и трудностите не поразяват толкова, колкото напразните атаки на злите хора. Лукавият ги използва като най-мощно оръжие срещу живеещите духом. С това се обяснява, че често „плътските” хора нападат по всякакъв начин „духовните”, които не се подчиняват повече на желанията на плътта. Виждайки, че е невъзможно да ги победи, врагът насочва злите хора срещу тях, така че ако някой напусне злото, да може да го задържи по такъв начин – с гняв и омраза към нападащите го, и така да му отнеме спасението, тъй като според Евангелието, който се гневи на брата си, ще бъде за геената огнена (срв. Матeй 5:22).

Срещу хитростите на лукавия Божията благодат издига в сърцето на вярващите непобедима стена – дълготърпението, която отблъсква всичките му стрели. Търпението се основава на убеждението, че лъжите и нападенията от другите не са тяхна работа, а дело на врага; следователно, такъв човек не се изправя срещу хората с гняв, а се въоръжава с враждебност срещу лукавия, запазвайки добро настроение към самите хора. По този начин търпението надхитря врага[28].

● Благост. Според блажени Иероним, тези, които живеят духом, носят специален печат върху себе си. Всичко в тях е в хармония, навреме и на място, както към хората, така и в думите, и в делата. Това не се определя от ума, а идва от сърцето. Всички харесват тези хора, за всички те са като масло за рани, като това винаги е почти без никакви външни предимства – нито благородството на семейството, нито образованието, нито просперитетът имат участие в това качество. То идва от богатството на духа, покрито с дълбоко смирение[29].

● Милосърдие. Милосърдието е проява на състрадание и готовност да правиш всичко за доброто на другия, както майката за децата си. Характерна проява на милосърдието е неговата насоченост към всички хора. Такъв човек не мисли за себе си, а е готов да дари дрехата си, да остави себе си гладен, но да нахрани другия, да даде здравото си тяло на болния и вземе неговото.

● Вяра. Светите отци ясно посочват, че в случая не става въпрос за вяра в догматите, а увереност в Бога, че Той никога няма да остави човека, че го държи и води по най-добрия начин и ще доведе всичко до добър край, че всичко е от Бога и е за добро, дори то да е неприятно, че Неговата воля е свята във всичко. Такъв човек живее мирно в преданост към Божията воля. Вярата вдъхва благочестие и живот в духа[30].

● Кротост. Тя е обратното на гнева, раздразнителността и убийството, които апостолът посочва като дела на плътта. Кротостта не е безчувственост на сърцето, а нагласа, която се формира в него, когато чрез Духа са умъртвени делата на плътта. В резултат на това в сърцето се образува особено духовно разположение. Спасителят обещава добро наследство за кротките; „те ще наследяват земята“ (Матей 5:5). Със Себе Си Господ посочва като пример за подражание най-голямата кротост и смирение: „поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце“ (Матей 11:29)[31].

● Въздържание. Въздържанието се разбира не само като начало на целомъдрието, но и като ограничаване на желанията за храна, напитки, всяка друга страст, както и извършването на лоши дела[32]. Тези, които са привързани към тази добродетел, изпитват потребност от нея, и я търсят. Мислите и желанията се възбуждат и не рядко пораждат съчувствие и влечение, но те се отхвърлят от силата на волята, подсилена от духа. Въздържанието става напълно вкоренена добродетел, когато появяващите се мисли не водят повече до колебание и разклащане в човека. Строгият във всичко живот се превръща в постоянна негова норма.

Има още

Действия и прояви на Светия Дух във вярващите през новозаветната епоха*

Ева Ковачева

Abstract

Настоящото изследване разглежда действията и проявленията на Светия Дух във вярващите и определенията, символите и обозначенията, свързани с Него в книгите на Новия Завет.

***

Светия Дух е едно от Лицата на Света Троица, но въпреки това още от древност до днес Той представлява по-малко обект на изследване, както от светите отци, така и от съвременните учени. Единственото по-обемно съчинение за Него от първите векове е „За Светия Дух[1]“ на св. Василий Велики (IV-ти век), в което Светия Дух се разглежда основно във връзка с догмата за Света Троица и отношението между Нейните три Лица, и то конкретно в контекста на полемиката през онова време свързана със посочения догмат. Същото се потвърждава от Димитър Дюлгеров и Илия Цоневски, според които догматическия раздел за Светия Дух-Осветител е разглеждан сравнително по-малко в сравнение с другите раздели в православната богословска литература. Наблюдава се оскъдност и в светоотеческите формулировки[2], въпреки че същите автори твърдят, че след момента на слизане на Утешителя Дух Свети на земята, човечеството се намира в периода на Светия Дух, в който „Светия Дух привежда към Христа и чрез Христа към Бог Отец[3]“. Освен това е необходимо да се уточни, както споменава св. Василий Велики, че „Светия Дух във всяко действане е съединен и неразделен с Отца и Сина[4]“.

Целта на настоящето изследване се свежда до разглеждане на действията и проявите на Светия Дух във вярващите според книгите на Новия Завет и свързаните с Него още определения, символи и обозначения. Темата на изследването е особено важна и поради това, че се констатира, че съвременните християни имат бегли познания за Светия Дух и Неговите прояви. В повечето случаи те Го свързват само с два от Неговите символи – гълъба и огнените езици, както и с дарбите Му, споменати в глава дванадесета на първо послание на св. апостол Павел до  коринтяни. Според съвременните изследователи на Свещеното Писание Viktor Janke и Carl Hagensick символите на Светия Дух достигат до седем-осем на брой, а действията и проявите Му във вярващите са много повече, различни и многолики, което се потвърждава от 1 Коринтяни 12:4-6.

Авторът на настоящето кратко изследване няма претенции да обхване и изчерпи всички аспекти свързани с действията и проявите на Светия Дух, за които се споменава в Новия Завет, но ще бъде направен опит да се изложат основните от тях, като се наблегне предимно върху плодовете на духа, които се свързват пряко с духовния живот на вярващите и са от съществено значение за него. Въз основа на тълкуванията на светите отци, църковни писатели и съвременни учени изследователи върху Галатяни 5:22, авторът на изследването извежда в заключение важни изводи за живота на християните „в духа“ както и за вътрешните и външни признаци, които го характеризират.

Темата на настоящето изследване се съдържа и изразява най-точно в следните три стиха от Новия Завет: „Има различни дарби, ала Духът е един и същ; има различни служби, ала Господ е един и същ; има и различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички. Но всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза“ (1 Коринтяни 12:4-7). От посланията на св. апостол Павел се установява, че той прави разграничение между: служения, дарби и плодове на Светия Дух.

Служенията на Светия Дух апостолът изброява в края на глава дванадесета от първото му послание до коринтяни: „Вие сте тяло Христово, а поотделно – членове. И от вас Бог постави в църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители; после такива, които имат сили чудотворни и дарби за лекуване; след това застъпници, управници и такива, които да говорят разни езици“ (1 Коринтяни 12:28; срв. Ефесяни 4:11).

Дарбите на Светия Дух апостол Павел излага в първата част на същата глава от първо послание до коринтяни: „Едному се дава чрез Духа слово на мъдрост, другиму – слово на знание, чрез същия Дух; едному – вяра, чрез същия Дух; другиму – дарби за лекуване, чрез същия Дух; едному – чудодействия, другиму – пророчество, едному – да различава духовете, другиму – разни езици, а другиму – да тълкува езици“ (1 Коринтяни 12:8-10). В обяснението, което следва непосредствено след това, той акцентира, че „всичко това го произвежда един и същият Дух, като разпределя всекиму поотделно, както си иска. И както тялото е едно, а има много членове, и всички членове на едното тяло, макар и много, са едно тяло, – тъй и Христос. Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло… и всички с един Дух сме напоени. Защото и тялото не се състои от един член, а от много“ (1 Коринтяни 12:11-14). С това той набляга едновременно на важността на всички членове на едното тяло Христово, чрез които се изявява Духът за обща полза. В посланието му до евреите се споменава от него по подобен начин, че Бог раздава даровете на Светия Дух по Своя воля (Евреи 2:4). Според старозаветните пророчества цялата пълнота на Духа се изразява при помазанието на Иисус Христос със Светия Дух, когато:

1. върху Него почива Дух Господен;

2. получава дух на премъдрост;

3. дух на разум;

4. дух на съвет;

5. на крепост (сила);

6. дух на знание и

7. благочестие (Исаия 11:2; срв. Изход 31:2)[5].

Плодовете на Светия Дух св. апостол Павел назовава в посланието си до галатяните в контекста на тяхното противопоставяне с делата на плътта: „А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон“ (Галатяни 5:22-23).

Определения за Светия Дух според съвременния изследовател на книгите на Свещеното Писание на Новия Завет V. Janke, са:

1. „Духът на истината“ (Иоан 14:17; 15:26; 16:13; 1 Иоан 4:6; 5:6);

2. „Духът на славата“ (1 Петра 4:14);

3. „Дух на вярата“ (2 Коринтяни 4:13);

4. „Духът на обещанието“ (Ефесяни 1:13);

5. „Дух на премъдрост (и разум) и на откровение/знание“ (Изход 28:3; 31:3; Второзаконие 34:9; Ефесяни 1:17; срв. Исаия 11:2);

6. „Дух на живота“ („Който дава живот в Иисуса Христа“) (Римляни 8:2);

7. „Дух на осиновление“ (Римляни 8:15);

8. „Дух на боязливост, сила, любов и целомъдрие“ (2 Тимотей 1:7);

9. „Дух на благодат (и умиление)“ (Захарий 12:10; Евреи 10:29);

10. „Дух на премъдрост и разум, на съвет и крепост, на знание и благочестие“ (Исаия 11:2);

11. „Дух на правосъдие“ (Исаия 28:6)[6].

Има още

Тайната вечеря*

+Макариополски епископ д-р Николай

В навечерието на Своите изкупителни страдания Господ Иисус Христос извършил с учениците Си една забележителна и мироспасителна вечеря (Иоан 13:2 и 4, Лука 22:20, 1 Коринтяни 11:23), получила впоследствие различни названия: Господня вечеря, Тайна вечеря и други.

На Тайната вечеря Господ Иисус установил тайнството света Евхаристия и по мистико-реален начин символично предизвършил Своята изкупителна Саможертва, което исторически е трябвало да се извърши на следващия ден. Свети евангелист Матей свидетелства, че когато ядели по време на тази вечеря, Христос взел хляба и като благословил, преломил го и раздавайки го на учениците, казал: “вземете, яжте: това е Моето тяло“. Взел след това чашата, благодарил, подал и рекъл: „пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на Новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове“ (Матей 26:26-28). След това Господ добавил: „това правете за Мой спомен“ (Лука 22:19).

Каква е била по своя характер последната вечеря, която Господ извършил с учениците Си в деня на своята смърт – юдейско-пасхална ли е била или друга някоя: приятелска (на арамейски кабура), празнична (саббат киддуш) и прочее? Този въпрос е един от все още спорните за новозаветната екзегетика. Изследователите се делят главно на две групи: едните мислят, че Тайната вечеря е била пасхална, а другите – че не била такава. Застъпващите второто мнение от своя страна се различават помежду си, изказвайки различни схващания за характера на тази вечеря.

Към първата група, която смята, че Тайната вечеря била пасхална, принадлежат: Арнолд, Фришкопф, Щрак, Билербек, Теодор Цан, Иеремиас и други; а към втората: Щраус, Ренан, Велхаузен, Литцман, Лоази, Христо Гяуров и други. И едните, и другите, разбира се, имат своите основания в подкрепа на изказаните от тях мнения. Не е безинтересно да се изтъкнат тук поне по-важните основания на едното и другото разбиране.

Основанията в полза на тезата, че Тайната вечеря била пасхална, са главно следните:

Има още

Евангелието от Тома*

Емил Трайчев

През месец декември 1945 година, малко преди откриването на ръкописите от Мъртво море, селяните от областта на Nag Hammadi (Горен Египет) извършвали обичайното подхран­ване на посевите като пренасяли sabakh (мека, богата на азот почва и добър естествен тор) от склоновете на Djebel el-Tarif до нивите си, използвайки дисагите на камилите.

Една сутрин Muhammad ‘Ali al-Samman и неговият брат Khalifah също оседлали своите камили и тръгнали за Djebel el-Tarif. Целта им била да осигурят sabakh. Пътуването им отнело няколко часа, така че докато яздели, те разговаряли. В по-голямата си част предмет на техния разговор бил един мъж, кой­то живеел в близкото селище. Името му било Ahmad Hawara.

През май същата година Ahmad убил бащата на Muham­mad ‘Ali. Това била последната жертва на продължителна кръвна вражда. Muhammad ‘Ali искал да отмъсти за смърт­та на баща си и разменял идеи с Khalifah за това как най-добре да постигне тази жестока цел.

Двамата братя кроели планове за убийството на Ahmad.

Разговаряйки, те стигнали до Djebel el-Tarif, величестве­на планина с около 150 пещери, и избрали подходящо място, за да спънат камилите си. Muhammad ‘Ali започнал да копае с мотика около един каменен блок и за негова изненада се натъкнал на нещо твърдо, заровено в земята. Той бързо из­ровил голяма, глинена делва. Отворът ѝ бил запечатан с ас­фалт (битум).

Твърде развълнуван, Muhammad ‘Ali се замислил за мо­мент как да постъпи. Точно на север, от другата страна на el-Tarif, имало древно гробище. Длъжностни лица, които за­емали високи постове при фараоните от Шеста династия, би­ли интернирани там. Той разглеждал делвата пред себе си, а в ръката си държал мотиката. Според него съществувала реална възможност в делвата да е затворен djinn (зъл дух), и отварянето ѝ да го освободи. Muhammad ‘Ali нямал никакво желание да се среща лице в лице със злия дух. Но, разбира се, делвата би могла също да съдържа злато. Претеглил въз­можностите и алчността победила суеверието. Вдигайки мо­тиката, той разбил отвора.

Мънички златисти късчета се издигнали към върха от застоялия въздух и били отнесени от вятъра. Навеждайки се, Muhammad ‘Ali погледнал вътре. Той не открил злато или ду­хове, а 13 книги, обвити с кожа, пълни с разпадащи се, по­жълтели страници, които се лющели и разнасяли, докато из­мъквал книгите, за да ги прегледа. Страниците били напука­ни и чупливи, изпълнени с елегантен красив шрифт. Това не направило никакво впечатление на Muhammad ‘Ali, защото бил неграмотен и нямал представа за това какво представля­ват тези книги, но бил сигурен в едно: книгите били древни. Това означавало, че те били и ценни. Антикварите в Кайро много обичали подобни вещи и плащали добри пари за тях. Увивайки книгите в блузата си, той се върнал вкъщи и ги поставил върху сламеното легло близо до печката. Майка му била доволна: синът ѝ донесъл не само тор за посевите, но очевидно намерил и някакви подпалки за огъня.

Месец по-късно тя научила, че убиецът Ahmad бил наб­лизо и подтикнала синовете си да потърсят отмъщение. След тяхното тръгване майката хвърлила един кодекс в огъ­ня, за да приготви чай.

Muhammad ‘Ali и неговите шестима братя ревностно из­пълнили мисията. За тяхно нещастие се оказало, че убитият бил син на местния управител. Това предизвикало разслед­ване от страна на властите. Muhammad ‘Ali научил, че ще претърсват и неговата къща за доказателства. Той решил, че е благоразумно да скрие книгите, докато му се открие въз­можност да отиде в Кайро и да ги продаде. Няколко книги дал на приятели да ги съхраняват, а една оставил при коптски свещеник, предполагайки, че неговата къща едва ли ще бъде претърсена. Свещеникът се съгласил да пази книгата и я оставил настрана, без да я погледне.

Случайно зетят на свещеника му дошъл на гости. Той забелязал кодекса на Muhammad ‘Ali, предположил, че е це­нен, и го откраднал. Занесъл го на един антиквар в Кайро, който го купил за 250 £. Повечето, ако не и всички „прияте­ли“ на Muhammad ‘Ali сторили същото през следващата го­дина, докато траело разследването на убийството. Книгите привлекли вниманието на Отдела за старини, който започ­нал да ги изземва (служителите се обърнали към властите за национализирането на това ръкописно богатство).

Въпреки това няколко от кодексите били изнесени от Египет. Един от тях бил купен от Carl Jung Foundation и бил подарен на психолога за неговия 80-ти рожден ден. Фон­дацията направила и първия сериозен опит да преведе тру­да, който се оказал антология, съдържаща следните загла­вия: Молитвата на апостол Павел, Апокрифа (тоест „Тайна­та книга“) на Яков, Евангелието на истината и Трактата върху възкресението. За съжаление много страници липсва­ли, което създало затруднение при превода.

В опита да се реши този въпрос професор G. Quispel изследвал историята на кодекса. Той посетил коптския музей в Кайро, където запазените текстове били най-накрая събрани. Оказа­ло се, че сред тях били голяма част от липсващите страници на кодекса, известен понастоящем като Jung Codex. Quispel получил разрешение да фотографира липсващите страници, както и няколко други текста. Връщайки се бързо в хотелска­та си стая, той започнал да разчита древните ръкописи.

Неговото любопитство бързо преминало в изненада, за­щото първите редове, които разчел, гласели: „Това са тайни­те думи, които живият Иисус каза и които близнакът, Юда Тома, записа“.

След почти две хиляди години Евангелието от Тома би­ло най-накрая намерено[1].

В настоящата статия ще се спрем върху някои въпроси, свързани с тази ранна апокрифна творба, така силно прив­личаща и провокираща вниманието както на сериозните учени, така и на всички търсачи на приключения. Целта е да се предложи трезва оценка на стойностния характер на този древен труд без излишно детайлизиране на отделни моменти (които могат да се окажат предмет на по-нататъшни изследвания). Въпросите, предмет на нашия интерес, са следните: древни свидетелства и запазени текстове, място в древната християнска литература, литературен жанр, източ­ници и отношение спрямо каноничните Евангелия, място и време на произхода, богословски теми.

Според Pistis Sophia (гл. 42-43[2]) Иисус след Своето възк­ресение поръчал на апостолите Филип, Матей, а също и на Тома да запишат думите Му. От това може да се заключи, че апостол Тома бил смятан за гарант или автор на еванге­лие. В действителност труд със заглавие „Евангелие от То­ма“ е известен в преданието от III век насетне.

Когато съобщава за наасените[3], свети Иполит Римски (починал 235 година) споменава „Евангелието от Тома“ и привежда цитат от този труд (Мисли на философите или опровержение на всич­ки ереси, V, 7, 20[4]). Около 233 година Ориген в първата си беседа върху Евангелието от Лука поставя Евангелието от Тома, както и Евангелието от Матей, сред еретическите еванге­лия[5]. Неговото свидетелство било пренесено на Запад в ла­тински превод или парафраза от блажени Иероним[6], свети Амвросий Медиолански (Тълкуване на Евангелието според Лука, 1:2)[7] и Беда Достопочтени (Тълкуване на Евангелието спо­ред Лука[8]). В гръцкия ареал Евсевий Кесарийски, вероятно следвайки Ориген, включва Евангелието от Тома в групата на апокрифите с чисто еретически характер; той го поставя между Евангелието на Петър и това на Матей (Църковна ис­тория, III, 25, 6). Филип Сидет около 430 година, позовавайки се на Евсевий, в един фрагмент от своята Християнска история казва, че „повечето от древните… напълно отхвърлили“ така нареченото Евангелие от Тома (τό λεγόμενον Θωμά εύαγγέλιον), както и Евангелието на евреите и това на Петър, „казвайки, че тези писания били творения на еретици[9]„. В добавка сред „лъжливите евангелия“ той включва Евангелието на египтя­ните, Евангелието на 12-те и Евангелието на Василид.

Серия гръкоезични свидетелства[10] причисляват „Еванге­лието от Тома“ към писанията, които били използвани от манихеите или дори (както понякога се твърди) съставени от тях. Св. Кирил Иерусалимски и онези църковни писате­ли, които го следвали, естествено не характеризират автора като апостол, а като ученик на Манес, който бил също та­ка наричан Тома. Свидетелствата на Псевдо-Леонтий и Тимотей Цариградски свързват Евангелието от Тома с Еван­гелието според Филип и го споменават непосредствено след него. Тимотей, в добавка, изрично разграничава Евангелие­то от Тома от друг апокриф – Детство Иисусово, като пос­тавя двете съчинения на различни места в своя списък с манихейски писания (под № 9 и № 13).

Псевдо-Геласиевият декрет (разпореждане) също така включва „Evangelium nomine Thomae, quibus Manichaei utuntur, apocryphum (Евангелие от Тома, което манихеите употребя­ват – апокриф)“ в каталога на libri nоn recepiendi[11]. Не е ясно дали става въпрос за (еретическото) Евангелие от Тома, или за Детство Иисусово, приписвано на Тома. Същото се отна­ся и за две други места, където се споменава Евангелието от Тома: едното в Стихометрията на Никифор[12], а другото – в Синопсиса на Псевдо-Атанасий[13].

Преди откриването на ръкописите от Nag Hammadi за текста на Евангелието от Тома не е било известно почти ни­що с изключение на цитата от този труд у св. Иполит Рим­ски. С откриването на коптските гностически текстове[14] по­настоящем разполагаме със сборник от 114 логии (слова, притчи), написани на сахидски диалект[15], който в края на текста е определен като „Евангелие от Тома[16]„. Въведение­то потвърждава това заглавие.

Кодекс II от Nag Hammadi, който включва Евангелието от Тома, е датиран около 400-та година. Съществуват обаче доказа­телства, че ръкописът води началото си от значително по-древен коптски първообраз.

Още през 1952 година H.-Ch. Puech установява, че части от това евангелие били отдавна известни в гръцки вариант[17]. През 1897 година бил намерен папирусен фрагмент в Оксиринх (днес Бахнаса, Египет), съдържащ слова на Иисус (РОх 1). Два други фрагмента били намерени година по-късно (РОх 654, 655) и дискусията за тяхното съдържание и свързаните с тях проблеми продължила до 1920 година[18]. Всички слова в тези фрагменти са включени в Евангелието от Тома, макар да не може да се приеме, че представляват гръцки първообраз на настоящия коптски текст.

Най-ранните изследвания, особено тези на Puech, устано­вяват три момента, които били широко приети от учените[19]: а) връзката с папирусите, открити в Оксиринх; б) отъждествяването на Евангелието от Тома с документ със същото заг­лавие, който древните авторитети поставят сред манихейските писания (св. Кирил Иерусалимски, Псевдо-Леонтий и други); в) връзка с Деянията на Тома и с „големия поток на пре­данието, свързано с името на апостол Тома и водещо нача­лото си от Източна Сирия[20]„.

Независимо от Puech G. Garitte също така приема, че между гръцките и коптските текстове има някаква връзка[21], но заключенията, които той прави относно техните взаимо­отношения, се оказват несъстоятелни. По този въпрос тряб­ва да се отбележи, че последователността на словата в коп- тския текст се отклонява от тази в гръцкия (лог. 5 от РОх 1 е разделен в коптския текст на две широко обособени части – лог. 30 и 77, а ред 31 от РОх 654 липсва напълно). Освен то­ва запазеният гръцки текст, който води началото си от три различни копия на Евангелието, не е непосредствен образец на коптския текст, включен в Кодекс II от Nag Hammadi (и обратното).

Трябва да се отбележи, че в коптският текст за разлика от гръцките фрагменти се забелязва по-строга гностическа тен­денция. Макар и много често да се приема за дадено, че Еван­гелието от Тома е гностическо съчинение, този възглед се ос­порва от някои учени[22]. Quispel например твърди, че то не е гностическо, а има енкратитски характер. Тук трябва да се прави важна разлика: въпреки че то може да бъде четено като гностическа книга[23], означава ли това, че неговият произход е гностически, че е написано от гностик, и е предназначено да бъде разбирано в гностическа светлина? Puech[24] и Quispel[25] предлагат хипотеза за две версии: ортодоксална (представена от папирусите, открити в Оксиринх) и гностическа (предста­вена от Евангелието от Тома). Но началните редове с тяхното акцентуване върху намирането на тълкуването на тези тайни думи очевидно вече са присъствали в РОх 654. В светлината на изследванията на James Robinson и Helmut Koester[26] Еван­гелието от Тома в сегашния му вид е резултат от процес на развитие, точните етапи на който едва ли могат да се опреде­лят със сигурност. Както отбелязва Vielhauer: „Между гръц­ката и коптската версия на Евангелието от Тома имаме из­вестно развитие[27]„.

Както се отбеляза, вторият трактат в Кодекс II от Nag Hammadi не е идентичен с новозаветния апокриф Детство Иисусово. По-скоро съчинението може да бъде определено ка­то „Евангелие от Тома“, което древните свидетелства включ­ват сред манихейските текстове (св. Кирил Иерусалимски, Петър Сицилийски, История на манихеите, 16[28]). Това се предполага първо поради факта, че ръкописът на Евангелие­то от Тома от Nag Hammadi е поставен преди Евангелието от Филип (ср. списъците на Псевдо-Леонтий и Тимотей). Освен това има множество паралели между отделни логии и манихейските текстове. Положително Евангелието от Тома било известно и използвано от манихеите.

Днес е широко прието мнението, че този труд води на­чалото си от Сирия, въпреки че запазените свидетелства ид­ват от Египет. Също така биха могли да се посочат извест­ни паралели с Евангелието на египтяните[29]. Тези паралели обаче не бива да се преувеличават.

В подкрепа на сирийския произход на този текст обик­новено се обръща внимание на следните моменти: 1) Името на апостол Тома е добре засвидетелствано на Изток (Сирия, Персия, Индия); 2) Още в пролога „близнакът Юда Тома“ е посочен като автор или редактор на Евангелието. Тази осо­бена форма на името („Юда Тома“) се среща в сирийския превод на Иоан 14:22, Деянията на Тома, легендата за едеския цар Авгар у Евсевий Кесарийски (Църковна история, I, 13, 11) и други съчинения, които идват от Сирия[30]; 3) В до­бавка към тези свидетелства можем да се позовем и на из­вестията за апостол Тома в съчиненията на Ориген, Евсе­вий Кесарийски и св. Ефрем Сирин ; 4) Вниманието, с което е удостоен Тома от страна на Иисус (ср. лог. 13); 5) Мани­хеите, произхождащи от Сирия/Персия (III век), използвали Евангелието от Тома и други[31].

Quispel[32] обръща внимание на паралелите между Еван­гелието от Тома и различни средновековни евангелски хармонии, които могат да водят началото си главно от Диатесарона на Тациан[33]. Ако Евангелието от Тома се датира около 140-та година, то трябва да е било един от Тациановите из­точници или да зависи от същата традиция, макар че ня­кои учени са склонни да приемат зависимостта на Еванге­лието от Тома от Тациан. Според Menard и Quispel[34] два­та текста са възникнали в една и съща сирийска среда и водят началото си от идентичен сирийски първообраз. До каква степен може да се приеме като основа[35] обща юдеохристиянска традиция е въпрос, който се нуждае от из­следване.

Предположения са правени относно близостта на този текст с наасенската употреба на Писанията[36]. Според св. Иполит Римски тези гностици съчетавали текстове от кано­ничните евангелия, както се вижда от примера с Притчата за сеяча (Мисли…, V, 8, 29; ср. лог. 9). В известно отношение подобен е случаят и с Евангелието от Тома (ср. лог. 19, 39 и 45). Много спорно е обаче, дали аналогията може да бъде действително потвърдена.

Жанрът на Евангелието от Тома може да бъде конк­ретно определен: това е сборник от слова (притчи). По то­зи начин книгата свидетелства за съществуването на по­добни сборници (като един литературен жанр) – въведение и корпус. Ясно е, че този сборник от слова на Иисус Хрис­тос е предназначен да бъде послание за спасение и този текстов жанр може да бъде характеризиран като „еван­гелие от слова[37]”. Тук не бива да игнорираме разликата спрямо гностическите апокалипсиси (например „диалозите“), защото Евангелието от Тома няма характера на тайно предписание, нито е предназначено да замести Христовата традиция. Този труд „е отделен от историята на Иисус и представлява ‘евангелието’ във форма, притежа­ваща всичко необходимо, в смисъл, че предава ‘скритите думи’ на ‘живия, вечносъществуващ Иисус’[38]. Няма никак­ви препратки за дейността на Иисус Христос или за Него­вата смърт и възкресение. Отделните слова, събрани тук, са „Евангелието“. Едва ли е възможно да се определи ня­какъв принцип на подреждане в този сборник. „Единстве­но връзките между фразите обединяват отделните слова в сравнително малки групи[39]„.

Редакторът може би е открил някои малки групи от вече обединени слова и ги е включил в своя сборник. Това оба­че не може да се докаже със сигурност. Свързан с този въп­рос е проблемът за източниците на Тома, който и до днес все още се разисква[40]. Без съмнение трудът съдържа мате­риал с най-разнообразен произход. Приблизително полови­ната от словата имат паралели в синоптическите евангелия. Другите логии са една част напълно неизвестни изказвания на Иисус Христос и друга – „аграфа“ (незаписани), които ве­че са известни. Тези логии могат също така да бъдат раз­граничени според това дали имат синоптически характер по форма и съдържание, или са „гностически“ изречения. Тази комплексна ситуация затруднява отговора на въпроса, как Тома и каноничните евангелия са свързани помежду си. В изследванията са правени опити да се докаже както зависи­мостта, така и независимостта на словата[41].

Тъй като този проблем едва ли може да се дискутира в детайли, ще предложим кратък обзор на хода на разисква­нията.

Около половината от словата в Евангелието от Тома имат паралели в синоптическите евангелия[42], но те се явя­ват много често в съвършено различен порядък и почти ви­наги с известна промяна, така че този факт не може лесно да се обясни с гностическа редакция. В по-ранните изслед­вания общо взето се отдава предпочитание на хипотезата, че Евангелието от Тома води началото си от предание не­зависимо от нашите канонични Евангелия[43]. По-късно об­щата тенденция била да се приема зависимостта. Това оба­че повдига някои въпроси: авторът трябва да е бил запоз­нат и с трите синоптически евангелия; промените невинаги имат гностически характер; понякога Евангелието от Тома се оказва по-ранно. Wolfgang Schrage[44] се старае да докаже зависимостта от коптския Нови Завет, но тук отново се из­правяме пред трудности[45]. Решението може би лежи в из­вестна промяна на хипотезата за независимостта – най-общо бихме могли да говорим за: 1) елемент на действително ранно предание; 2) паралелен елемент (може би независим от нашите канонични евангелия), но очевидно от по-късен етап в развитието на преданието; и 3) елемент, произхож­дащ от синоптиците [46], в допълнение, разбира се, към несиноптическия материал. Н. Koester допуска голям брой ран­ни сборници, съдържащи слова, отчасти включени в съста­ва на Q, отчасти директно достъпни за евангелистите Лука и Марк. Тези ранни сборници били съставени за специални богословски цели и са близко свързани с различни форми на апокрифната евангелска литература[47].

В обобщителен вариант може да се каже, че Евангели­ето от Тома трябва да се разглежда като сборник от слова, които водят началото си от един или няколко по-ранни ета­па и който не е непосредствено зависим от каноничните евангелия или Q. Този сборник трябва да се разглежда като явление, паралелно на Q и вероятно имащо отношение към ранната история на съставянето на евангелията.

Вече се каза за основанията в подкрепа на сирийския произход на Евангелието от Тома. Не е възможно да се определи с точност мястото, където е било написано това евангелие. По същия начин не е възможно да се посочи и времето на съставянето му. Можем само да кажем, че сери­озни основания има възгледът, че Евангелието от Тома про­изхожда от Източна Сирия и е написано около началото на II век. Разбира се, естествено е да се предположи, че част от събраните слова може да води началото си дори от I век.

Що се отнася до езика, всеобщо е мнението, че Еванге­лието от Тома било съставено на гръцки, въпреки че това не изключва възможността за лежащи в основата семитски (арамейски[48]) източници[49]. Връзките със сирийската литера­тура карат някои изследователи да допуснат сирийски ориги­нал, но това е в областта на предположенията. Мнението на Garitte[50], че логиите от папирусите, открити в Оксиринх, били преведени от коптски, намира много малко поддръжници[51].

„От литературна гледна точка в Евангелието от Тома има няколко пласта материал. Това препятства каквато и да било богословска характеризация и поставя трудни методологич­ни проблеми пред всяко подобно начинание[52]„. Следователно тук можем само да посочим някои по-важни аспекти.

Иисус Христос е обрисуван като жив, тоест възкръснал, Син на живия Бог, Който се е освободил от всякаква земна форма. Иисус е Откриващият, Който предава на учениците тайната на Своя – и техния – произход. Той е Онзи, Който обяснява тази тайна на учениците. Неговият небесен образ е познаваем само за избраните. Иисус Христос и Отец са едно, едно с царството на светлината, от Него произхожда всичко и Той е във всичко. В Евангелието от Тома липсват апокалиптични описания, както например свидетелствата за Сина човешки. Иисус също така не е очакваният от про­роците Месия (лог. 52).

Оценката за света е негативна (лог. 55, 56 и 80). Човеш­кото тяло е труп. Противопоставянето в света (тялото и смъртта, от една страна, и царството на Отец, познанието и живота – от друга) определя езика на Тома (ср. също та­ка лог. 3, 35 и 103). Човекът, макар и „пиян“, тоест без позна­ние, има все още божествен произход (лог. 3, 85 и 87); той е сътворен по Божи образ (лог. 50; ср. също така лог. 83 и 84). Онези, които „имат уши да слушат“ (лог. 24), които разби­рат посланието на Иисус и познават Неговия истински об­раз, те също така научават, че сами принадлежат на света на светлината.

„Царството“ („царството на Отец“ или „небесното царс­тво“) е централна идея в Евангелието от Тома (ср. лог. 3, 20, 22, 27, 46, 49, 54, 76, 82, 96, 98, 107, 109, 113, 114). Тук особено ясно изпъква разликата спрямо Христовата пропо­вед за царството в синоптическите евангелия: есхатологическата перспектива почти напълно липсва. Разбира се, има препратки за „влизане“ или „намиране“, които са ориенти­рани към бъдещето. Но тези изказвания са тясно свързани с твърдението, че ученикът произхожда от царството (лог. 49). Изглежда, че е важен само настоящият характер на цар­ството (лог. 113). „Често се оказва, че връщането в ‘царство­то’ не само предполага гностическата идея за предсъществуващата душа, но и че ‘царството’ е равностойна идея с бо­жествената същност на учениците (= гностиците[53])“.

С това е свързана една допълнителна особеност на Еван­гелието от Тома: тук не се срещат никакви податки за об­разуване на община и еклезиологичните идеи напълно лип­сват. Достъп до „царството“ е обещан на онези, до които достига призивът на Иисус. Това са „децата“, „самотните“, „уединените“, които придобиват „царството“ и „остават“ в него (ср. лог. 4, 16, 22, 50, 51 и други).

***

В заключение на настоящата работа ще приведем думи­те на Vielhauer, който прави сполучлива характеристика на Евангелието от Тома:

От гледище на историята на богословието много линии вървят заедно в Евангелието от Тома и от него към други писания, ма­кар че това не може да бъде отнесено към някоя определена група. Корените достигат далеч назад, до проповедта за Иисус, до юдео-християнските гностически кръгове (може би в Трансиордания). Това е свързано със силното гностическо почитание на Тома в източна Сирия, където вероятно имат място и аскетическите (енкратитски) тенденции в Евангелието от Тома. Има също така някои връзки с валентиновите идеи (например за ‘брачната стая’, лог. 75). Но в текстовете от Nag Hammadi Еван­гелието от Тома стои като че ли изолирано. Засега ние все още не познаваме негов ‘истински родственик’[54].

_____________________________________________

*Източник – http://edamjanova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Robinson, J. Μ., The Nag Hammadi Library in English. Leiden, 1996, 22 ff.

[2]. Pistis Sophia всъщност е название на група от съчинения, традиционно известни под това име, които са включени в папирусен ръкопис от вто­рата половина на IV век. Те имат формата на евангелие с обща гностическа ориентация: твърди се, че съдържат езотерично учение, открито от възкръсналия Христос на Неговите ученици в отговор на въпросите им и изложено под формата на диалог (вж. Schmidt, С. V. MacDermot. Pistis Sophia (Nag Hammadi Studies, 9), Leiden, 1978, 71f.

[3]. Гностиците от сектата на наасените (II век) заимстват името си от еврейското #ПЗ (змия, която според тях е въплъщение на мъдростта). В основата на тяхното учение лежи схващането, че човешката душа е „паднала в мате­риалния свят“ и нейното спасение се осъществява посредством възвръ­щането на собствената ѝ (духовна или небесна) идентичност чрез позна­нието (гносиса) и новото раждане в Христос.

[4]. Ср. Menard, J. Е., L’Evangile selon Thomas (Nag Hammadi Studies, 5), Lei­den, 1975, 6.

[5]. Homilie I: Lukas 1, 1-3. – In: Fontes Christiani. Zweisprachige Neuausgabe christlicher Quellentexte aus Altcrtum und Mittelalter. Herausgegeben von N. Brox, W. Geerlings, G. Greshake, R. Ilgner, R. Schieffer. Band 4/1, Origenes Homilien zum Lukasevangelium. I, Herder, 1991, 63.

[6]. Ibid.

[7]. PL 15, 1527-1850.

[8]. PL 92, 307.

[9]. Boor. С. de. Codex Baroccianus, 142. – TU, V, 2, 1888, 169, Ν 4.

[10]. Св. Кирил Иерусалимски, Катехизически беседи, IV, 36 и VI, 31 (PG 33, 500, 593); Псевдо-Леонтий Византийски, За сектите, 111, 2 (PG 86, I, 1213); Тимотей Цариградски (PG 86, I, 21); Деяния на III Никейски съ­бор 787 година, VI, 5 (Mansi, XIII, 292).

[11]. Dohschultz, Е. von, Das Decretum Gelasianum. TU, 38, 4, 1912, 11, 295.

[12]. PG 10, 1060.

[13]. PG 28, 432.

[14]. Съчинения на коптски език (последната фаза в развитието на древноегипетския език), за които се приема, че са били от библиотеката на ня­каква гностическа група. Тези текстове са помогнали както за изучава­нето на гностицизма, така и на новозаветните апокрифи и на новозаветния текст въобще.

[15]. Коптски диалект, използван в южната част на страната (тоест Горен Еги­пет).

[16]. Текстът на Евангелието от Тома бил за първи път представен на общес­твеността в немски превод от J. Leipoldt (Ein neues Evangelium? Das koptische Thomasevangelium ubersetzt und besprochen. TLZ, 83, 1958, 481-496) според фотографското издание на P. Labib на страниците от Кодекс IIII. Един препис на коптски, с превод на немски език, се появил през 1967 година (Leipoldt, J., Das Evangelium nach Thomas: koplisch und deutsch. Berlin, 1967). За предизвикания интерес може да се състави впечатление от Nag Hammadi Bibliography 1948-1969 (Nag Hammadi Studies, I, Leiden, 1971) на David M. Scholer, който изброява десетки книги и около 230 студии.

[17]. Puech, H.-Ch., Une collection de Paroles de Jesus recemment retrouvee: L’Evangile selon Thomas. In: Comptеs rendus de l’Academie des Inscripti­ons et Belles Lettres, 1957, 59ff.

[18]. Вж. White, Η. G. Е., The Sayings of Jesus from Oxyrhynchus. Cambridge, 1920; Fitzmyer, J. A., The Oxyrhynchus Logoi of Jesus and the Coptic Gospel Accor­ding to Thomas. – ThSt, 20, 1959, 505-560; Kraft, R. A., Oxyrhynchus Papyrus 655 Reconsidered. – HTR, 54, 1961, 252-262.

[19]. Вж. Vielhauer, P., Geschichte der urchristlichen Literatur: Einleitung in das Neue Testament, die Apokryphen und die Apostolischen Vaeter. Berlin and New York, 1975, 620-621.

[20]. Vielhauer, P., Apocalypses and Related Subjects. – In: Henneckе, E. and W. Schneemelcher (eds.). New Testament Apocripha. Vol 2, London, 1965, 621.

[21]. Cp. Garitte, G., Les Logoi d’Oxyrhynque et l’Apocryphe copte dit „Evangile de Thomas“. – Museon, 73, 1960, 151-172.

[22]. Например Grobel, W. Κ., How Gnostic is the Gospel of Thomas? – NTS, 8, 1962, 367-373.

[23]. Вж. Menard, J. E., L’Evangile selon Thomas. NTS 5, Leiden, 1975; също та­ка Grant, R. M., D. N. Freedman, The Secret Sayings of Jesus. London, 1960; Gaertner, B., The Theology of the Gospel of Thomas. London, 1961; Haenchen E., Die Botschaft des Thomasevangeliums. Berlin, 1961; Eiusdem. Literatur zum Thomasevangelium. – TRu, 27, 1962, 147-178, 306-338.

[24]. Puech, H.-C., „Gnostic Gospels and Related Documents“ – In: Hcnnecke and Schneemclcher, Vol. 1, 305-306.

[25]. Quispel, G. Makarius, das Thomasevangelium und das Lied von der Perle. NovTSup 15, Leiden, 1967, 11-12.

[26]. Robinson, J. M. and H. Koester, Trajectories through Early Christianity. Phi­ladelphia, 1971.

[27]. Vielhauer, P., Geschichte der urchristlichen Literatur, 620.

[28]. PG 104, 1265.

[29]. Ср. Quispel, G., The Gospel of Thomas revisited. – In: B. Barс (ed.) Colloque international sur les Textes de Nag Hammadi, Louvain, 1981, 218-266.

[30]. Cp. de Villard, U. M., Le leggende orientali sui Magi evangelici. – Studi е Testi, 163, Rome, 1952,46, n. 1.

[31]. За допълнителни паралели от сирийската литература вж. A. Barker (Pseudo-Macarius and the Gospel of Thomas. – Vig. Chr., 18, 1964, 215-225; Eiusdem, The Gospel of Thomas and the Syriac Liher Graduum. – NTS, 12, 1965, 291-294; Eiusdem, Fasting to the World, r JBL, 84, 1965, 291-294), G. Quispel (Op. cit.) и J. E. Menard (Le milieu syriaque de PEgangile selon Tho­mas et de l’Evangile selon Philippe. – RevScRel, 42,1968; Eiusdem, L’Evangile selon Thomas, 13 ff.). Quispel в частност развива мащабна теория за вли­янието на юдео-християнството чрез Евангелието от Тома върху цяло­то развитие на ранното сирийско християнство (Quispel, G., Makarius, das Thomasevangelium und das Lied von der Perle. NOvTSup 15, Leiden, 1967). H. Koester (The Gospel According to Thomas. – Nag Hammadi Studies, Vol. XX, 1989, 40) предполага, че Евангелието от Тома е съставено в Едеса (днес Урфа, Турция), в Осроинското царство в Северна Месопотамия – важен център на ранното християнство. От друга страна, В. Ehlers ос­порва цялата теория за едески произход (Kann das Thomasevangelium aus Edessa stammen? Ein Beitrag zur Fruehgeschichte des Christenlums in Edessa.-NT, 12, 1970, 284-317).

[32]. Quispel, G., L’evangile selon Thomas et le Diatessaron. – Vig. Chr., 13, 1959, 87-117; Eiusdem. Talian and the Gospel of Thomas: Studies in the History of the Western Diatessaron. Leiden, 1975.

[33]. Първата евангелска хармония била съставена около 170 година от сирийския църковен писател Тациан. Известна е под името Диатесарон (διατεσσάρων = чрез, посредством четири) на Тациан. В своята хармония Тациан дава един общ евангелски текст, съставен въз основа на текста на чети­рите Евангелия.

[34]. Menard, J. Е., L’Evangile selon Thomas, 18ff; Quispel, The Gospel of Thomas revisited, 252; Baker, A., The Gospel of Thomas and the Diatessaron. JTS, 16, 1965, 449-454.

[35]. Quispel, The Gospel of Thomas revisited, 252.

[36]. Menard, L’Evangilе selon Thomas; Grant, R. M., D. N. Freеdman, The Secret Sayings of Jesus. 1960, 92ff.

[37]. Ср. Koester, Η., Apocryphal and Canonical Gospels. – HTR, 73, 1980, 105-130;Eiusdem, Formgeschichte/Formenkritik II.- In: TRE, XI, 1983, 286-299.

[38]. Vielhauer, оp. cit., 623.

[39]. Ibid.

[40].Cp. Uro, R. (ed.) Thomas at the Crossroads. Essays on the Gospel of Thomas. Edinburgh, 1998.

[41]. Ср. Vielhauer, op. cit., 624ff; Koester, Η. – In: Aufstieg und Niedergang der Roemischen Welt, 25/2, 1492ff.

[42]. За връзката с Иоановото еваигелие вж. Brown, R. Е., The Gospel of Tho­mas and St John’s Gospel. – NTS, 9, 1963, 155-177.

[43]. Hanpимер Quispel, G., The Gospel of Thomas and the New Testament. – Vig. Chr., II, 1957, 189-207.

[44]. Schrage, W., Das Verhaeltnis des Thomas-Evangeliums zur synoptischen Tra­dition und zu den koptischen Evangelienuebersetzungen. BZNW, 29, Berlin, 1964.

[45]. Вж. Wilson, R. M., Review of Schrage, Das Thomasevangelium. – Vig. Chr., 20, 1966, 118-123.

[46].Вж. Wilson, R. M., Studies in the Gospel of Thomas. London, 1960, 147-148.

[47].Koester, Η., „One Jesus and Four Primitive Gospels“ – In: Trajectories through Early Christianity, 166.

[48].Robinson, оp. cit., 124.

[49].Вж. Guilaumont, A., „Semitismes dans les logia de Jesus“ – Journal asiatique, 246, 1958, 113-123.

[50].Garitte, G., „Lеs ‘Logoi’ dOxyrhynque sont traduits du copte“ – Museon, 73, 1960, 335-349.

[51].Вж. Guilaumont, A., „Les logia d’Oxyrhynque sont-ils traduits du copte?“ – Museon, 73, 1960, 325-333.

[52].Vielhauer, op. cit., 633.

[53]. Ibid., 634.

[54]. Ibid., 635.

Изображение: авторът на статията, Емил Трайчев. Източник – Гугъл Бг.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-3SU