Ева Ковачева

В настоящото изследване се представя дейността на апостоли от числото на 12-те, на 70-те и техни ученици, за които е известно според достигналите до днешно време източници, че са разпространявали Христовото учение на територията на днешна България. Поводът за това е, че: 1) тези сведения често не са известни както в България, така и извън нейните граници; 2) съответните данни не се споменават или цитират от съвременни чуждестранни автори в новозаветната наука; 3) много от древните градове на територията на днешна България, в които апостоли от числото на 12-те, на 70-те и техни ученици са проповядвали, основавали първите християнски църкви и поставили епископи, се приписват в съвременността най-често или почти изцяло на територията на други страни, между които най-много на Гърция. Установява се, че някои от споровете върху настоящата тема произтичат от неясното и неточно локализиране на градове и народи по онова време както в исторически, така и в археологически план, като един от примерите за това е, че са съществували под едно и също име няколко града едновременно на различни места.

Изследването си поставя за цел да синтезира резултатите от най-новите проучвания в България по тази тема, както и да приведе други открити от автора източници, които свидетелстват, че именно в земите на днешна България са били разположени редица от известните градове, свързани с мисионерската дейност на апостолите Андрей и Павел и на трима от 70-те ученици на Христос, и че следователно християнството по тези земи е първоапостолско, а първите християнски общини и църкви са установени на територията на днешна България още през I-ви век след Христа.

Най-новите археологически разкопки и исторически открития на български учени по темата, както и по-стари изследвания в България показват, че събитията, за които досегашната наука твърди, че са се случили в град Филипи (в днешна Гърция), са станали всъщност във Филипопол (Пловдив, Тракия в България)[1], че други – не във Верея Македонска, а във Верея Тракийска (Стара Загора, Тракия в България), че не става въпрос за Диоспол (в Египет или Палестина)[2], а за Диоспол (Ямбол, Тракия в България), който е единствен съществуващ град с това име в Европа, както и че не става въпрос за град Одеса, Одиса[3] или Одеспол[4], локализирани в няколко различни държави, а за Одесос (Варна, България), тъй като той единствен през I-ви век носи това име.

По време на своите пътешествия двамата апостоли – Павел, който е призован от Господ Иисус Христос след Неговото Възкресение и Възнесение за апостол Христов, Андрей, който е от числото на 12-те, както и трима от седемдесетте апостоли – Ерм, Карп и Амплий, създават християнски центрове и основават църкви на територията на днешна България в градовете, известни по онова време с имената Никопол (древният град Никополис ад Неструм в района на днешния град Гоце Делчев), Филипопол (Пловдив), Верея Тракийска (Стара Загора), Диоспол (Ямбол), Аполония (Созопол), Анхиало (Поморие), Одесос (Варна). Общо християнските центрове през I-ви век на територията на днешна България са много повече на брой. Те са представени подробно в монографиите на професор Георги Атанасов „345 раннохристиянски светци-мъченици от българските земи I–IV век“ (София, 2011) и на Димитър Димитров „Християнските храмове по българските земи I–IX век“ (София, 2013). В настоящото изследване ще се разгледат само тези градове на територията на днешна България, за които има налични сведения, че са посетени лично от Христовите апостоли.

1. Кратък очерк на дейността на светите апостоли Павел и Андрей на територията на днешна България

От книгите на Новия завет (Деяния на светите апостоли 16:9-12; 18:5; 19:21- 22; 20:1-3; Римляни 15:26; 1 Коринтяни 16:5; 2 Коринтяни 1:16, 2:13, 7:5, 8:1; 11:9, Филипяни 4:15; 1 Солуняни 1:7-8, 4:10; 1 Тимотей 1:3) е известно, че св. апостол Павел разпространява Христовото учение в Македония, а според древното Църковно предание и в Тракия[5]. Според църковното предание апостолският жребий отрежда на Андрей да проповядва в Тракия и Скития. Големи части както от Тракия, така и от Скития принадлежат към територията на днешна България.

По време на едно от пътешествията си св. апостол Павел престоява една зима в град Никопол (Тит 3:12). Въпреки че продължава да е разпространено твърдението, че става въпрос за Никопол, разположен в днешна Гърция, според съвременни български историци (Димитров, 2013) това е разкритият в днешно време в района на България град Гоце Делчев, известен в древността под името Никополис ад Нестум[6], основан през II век преди Христа от император Траян, който се споменава в изворите като архиепископско седалище до XI-ти век след Христа. Според същия автор съществува и друго сведение от св. апостол Павел, което може да се отнесе към най-ранните свидетелства за християнизирането на протобългарското население. В Послание до Колосяни апостолът пише, че всички народности, включително скитите, са равни в Христос (Колосяни 3:11). Скити по това време според Димитър Димитров били наричани обитателите на земите на север от Стара планина, като „според някои учени това е същото население, което само три века по-късно било наречено с нов етноним – българи[7]”.

Според двете изследвания на професор Асен Чилингиров Филипи или Филипопол (Чилингиров, 2006) и Апостол Павел, Филипи и Филипопол (Чилингиров, 2019) св. апостол Павел основава лично и църквата във Филипопол (Пловдив), който град е също в Тракия, а не става въпрос за малкото, потънало в руини днес градче Филипи (в Гърция), както твърдят гръцките и съвременните западни изследователи, тъй като е очевидно според него, че наличните сведения в Новия Завет, съдържащи се за престоя на св. апостол Павел и обстоятелствата около неговото отпътуване от този град, отговарят на откритите археологически разкопки, артефакти и характерен ландшафт на Филипопол (Пловдив, в България), а не на района на Филипи в днешна Гърция[8]. Въпреки че тази хипотеза все още не се възприема от официалната наука, със сигурност се знае обаче, че един от 70-те апостоли на Христос – св. апостол Ерм, за когото по-нататък ще се спомене, е бил епископ във Филипопол (Пловдив) през годините 36-57 година след Христа, и се предполага, че е ръкоположен от св. апостол Павел[9]. Последното се явява косвено указание също за възможността апостол Павел да е бил в Пловдив и аргумент в подкрепа на тезата на Чилингиров.

Архимандрит Йеротей (Косаков) пише в своето изследване Християнството на Балканите от 1–4 век относно проповедта на св. апостол Павел, че в неговото Послание до Римляни той изрично потвърждава изпълнението на своята задача с думите, че предал учението на Христос чак до Илирик (Римляни 15:19). В своите бележки върху Послание на св. апостол Павел до Римляни, блажени Теофилакт Български пише според същия автор, че „апостол Павел казва: тъй че разпространих благовестието от Иерусалим и околността дори до Илирик. Искаш доказателства за това, което говоря ли, казва (апостол Павел)? Виж големия брой на моите ученици – от Иерусалим до Илирик, който съвпада с границите на днешна България. Не е казал: аз съм проповядвал, а изпълних благовестието, за да покаже, че словото му не е било безплодно, но действено[10]”.

На първия призован от Господ Иисус Христос за Негов апостол – св. апостол Андрей, се пада жребият да благовести в земите на днешна България – Тракия и Скития (Добруджа). Освен това, когато апостол Андрей пътува от Антиохия за Ефес заедно със св. апостол Иоан Богослов според гръцки източници, които Венцислав Каравълчев цитира, същият автор предава сведението, че „Сам Господ Иисус Христос му се явява и му заповядва да отиде в Скития, където в Одесос (днешна Варна), ръкополага св. апостол Амплий [който е от 70-те апостоли] за пръв епископ на града[11]”. От Преданието на Църквата е известно, че маршрутът на св. апостол Андрей минава от Византион по западния бряг на Черно море до Скития[12]. Според същия автор именно градът Одесос е и мястото, „където св. апостол Андрей среща и обръща към вярата светите мъченици Ина, Пина и Рима, които следват своя учител до времето, когато той ръкополага св. апостол Амплий за първи епископ на града и напуска Скития в посока Ахая, която е част от Пелопонес в Гърция [13]”.

Има още →

Иван Желев Димитров

Abstract

В средата на 19-ти век необходимостта от превод на говорим български език на библейските текстове, които се четат по време на богослуженията се усеща доста остро. Извършените и отпечатани дотогава преводи на библейски текстове под ръководството на протестантските мисионери по българските земи не са били широко разпространени и освен това били неудобни за използване в религиозни служби. На българските свещеници им трябвало поне един апракос, написан на български език вместо вече неразбираемия църковнославянски. Ето защо свещеник Ненчо Несторов от град Севлиево по своя инициатива се заема с превод на апракосите на новобългарски език. Неговият превод съдържа стотици текстове, извадка от Четириевангелието за четене през всички дни на годината. Освен това свещеник Ненчо Несторов успява да отпечата своя труд, като сам се грижи за разпространението му.

***

Преводът на Евангелието (изборно евангелие, апракос[1]) на говорим българ­ски език е основното книжовно дело на свещеник Ненчо Несторов, един от народните будители от Севлиево.

Неговите родители са от севлиевското село Млечево, но скоро след бра­ка си се преселват в Севлиево да търсят препитание и там, в града, се ражда най-големият син на семейството – Ненчо. Според някои изследователи той е роден около 1820 година, но краеведът професор Харалан Вълчанов (Вълчанов 1942: 99-100; Стоянов 1987: 266) посочва точна дата на раждане – 12 ноем­ври 1824 година.

Любознателен от малък, Ненчо Несторов учи в килийното училище при градската църква „Свети пророк Илия“ и с лекота усвоява четенето, писането и църковното пеене. През 1846-1847 година се сближава с възрожден­ския деец Петко Рачов Славейков, по това време учител в Хаджистояновото училище[2] в Севлиево, който го насърчава да продължи образованието си. Няма сведения къде още е учил, но през 1848 година по препоръка на Славейков е назначен за учител в село Вълчитрън, Плевенско. Като добре образован за времето си млад мъж, Ненчо скоро е поканен да стане свещеник. На 13 юли 1852 година Търновският митрополит Неофит (Византийски)[3] го ръкополага за свещеник на село Българене, Плевенско. През 1857 година е назначен за свещеник в севлиевската църква „Св. Илия“. В Севлиево наред с другите си дейности той прави и превода на Евангелието от църковнославянски на български. След Освобождението със свои средства доставя от Виена първата печат­ница в Севлиево и печата книги за просветата на народа. Името на Ненчо Несторов е често срещано и в списъците на спомоществователи на издава­ни по това време български книги.

Авторът Иван Желев Димитров

Поп Ненчо Несторов е един от първите жители на възрожденско Сев­лиево, който осъзнава огромното значение на печатното на говоримия бъл­гарски език слово. Макар борбата за народна просвета да има за лозунг „богослужение на български език“ с цел да се изостави напълно непо­нятният гръцки език на църковните текстове, тази борба на първо време всъщност трябва да мине през компромиса на църковнославянския език. Защото църковните богослужебни книги, почти всички доставяни от Ру­сия, са на църковнославянски, но той е трудноразбираем дори за грамот­ните българи. Затова свещеник Ненчо по свой почин се заема да преведе на новобългарски език Изборното евангелие, което съдържа стотици тексто­ве, откъси от четирите евангелия (от Матей, Марк, Лука и Иоан), четени по време на богослужение всеки ден през годината. В осъществяване на замисъла си да преведе на новобългарски език светото Евангелие свещеник Ненчо Несторов работи упорито десет години, като при превода се ползва от опита на по-младия си колега в учителството и в свещенството иконом Марин Софрониев[4].

В началото на 60-те години на 19-ти век, когато необходимостта от бого­служение на съвременен български език се усеща особено остро, свещеник Ненчо Несторов е готов с превода и скоро красиво оформеното Евангелие се отпечатва. То се печата в откритата по това време правителствена пе­чатница в град Русе, центъра на Дунавския вилает. Печатницата е създа­дена основно за задоволяване на административните нужди на османската власт и за издаване на вилаетския вестник, но скоро там започват да печатат и книги на български език. Едно от първите издания е светото Евангелие, преведено от свещеник Ненчо Несторов, гордо прибавил към името си „Севлиовец“ (Миленова 2020). Сам поп Ненчо в разгара на църковната борба, пътувайки на кон, често придружаван от по-малкия си брат, разпространява преведеното свето Евангелие по българските земи. Поради големия инте­рес се налага отпечатването на второ допълнено издание. Приблизително по същото време Ненчо Несторов отпечатва и текста на „Проскомидия на Светата литургия“, в която на български език се дават указания на свеще­ниците как да отслужват литургията.

И след Освобождението Севлиево не остава встрани от жаждата на българите да се учат, да се образоват, да се просвещават, да се запозна­ват със света и достиженията на науката. Все повече започва да се чув­ства нуждата от разнообразни и достъпни печатни издания. През 1886 година свещеник Ненчо Несторов вече обмисля да отвори собствена печатница, основно за отпечатване на църковна, но и на светска книжнина. Идеята му е благословена от тогавашния търновски митрополит Климент (въз­рожденския писател Васил Друмев). За новата печатница, намираща се до читалището, поп Ненчо доставя от Виена през 1887 година модерна печа­тарска машина. Наема и двама опитни работници. За жалост печатница­та не му носи достатъчна печалба и той не успява да изплаща заема, взет за устройването ѝ.

Междувременно му се налага да замине за Цариград да се лекува, след като е бил ухапан от куче. На връщане се среща в Пловдив с известния издател Христо Г. Данов. От него научава, че по време на отсъствието му неговият зет Сава х. Иванов, като поръчител на заема, е продал печатница­та. Свещеник Ненчо Несторов трудно приема загубата на печатницата и на 16 декември 1890 година почива. Погребан е при олтара на старата църква „Свети пророк Илия“ в Севлиево.

Израснал и възпитан в родолюбива среда край възрожденски будители като хаджи Стоян Николов, Петко Рачов Славейков (1827-1895 година, учителствал в града), севлиевския учител и свещеник Марин Софрониев, Ненчо Несторов се вдъхновява да им подражава в просветното дело.

Авторът Иван Желев Димитров

Самият превод на Изборното евангелие е забележително постижение. Авторът не посочва кое издание на църковнославянския текст на Избор­ното евангелие е използвал, но е вероятно това да е изданието в Москва от 1848 година. При това свещеник Несторов не прибягва към вече съществуващите и отпечатани преводи на Четириевангелието от Петър Сапунов (1828 и 1832 година в Букурещ) и на Новия Завет от иеромонах Неофит Рилски, претър­пял (в годините 1840-1859) седем издания и широко достъпен благодаре­ние на добрата разпространителска мрежа на протестантските мисионери, инициирали и публикували превода.

Публикуваното на говоримия български език Изборно евангелие „естествено“ предизвиква противодействие на Цариградската патриар­шия[5]. Патриарх Григорий VI на 19 юли 1866 година разпраща Окръжно писмо, с което обявява, че Евангелието е неприемливо, тъй като е написано на „вулгарен език“, и се забранява разпространението му. Българите обаче не се съобразяват с патриаршеското решение и Евангелието продължава да се разпространява широко сред народа (Стоянов 1967: 126-127).

Заглавието на книгата е: „Божественното и Священно Евангелие на Господа нашего Иисуса Христа/По чина на Евангелистите преведено на българския язик и распорядено за през сичката година в най-удобен чин, според типическите означения на святата православна наша църква издава ся на свят сега първо с трудолюбието и иждивението на священника Ненча Несторов Севлиовец. Русчук. В Печатницата на Дунавската Област. 1865“. На гърба на титулната страница е записано: „Напечята ся с удобрението и дозволението на Славния Виляет“.

Следва предисловието от автора, в което четем:

„Предисловие

Боголюбиви Християне!

Като виждах че мнозина от священниците желаят да четат на божественната Литургия Священното Евангелие пред народа по матерния ни Българский язик, за да може да разбере секи Евангелието, което ся чете на Божественната Литургия, и понеже нямами редовно Евангелие[6] на Българский язик, и повечето от нашите Священници като не знаят Славянския язик, за да исчетат Евангелието на Български в църквата пред народа принуждаватся да търсят, което Евангелие искат, в Българското Евангелие, което има отпечятано в малак Формат[7]. И тъй големи мъчнотии и трудове опитват, аз като виждах в моите братия тия трудности, наехся с недостоинството си да ги освободя от тия мачнотии и безпорядоци. И повдигнат от голяма ревност започнах една такава голяма работа.

Авторът Иван Желев Димитров

И тъй преведох настоящето Священно Евангелие, от Славянския на чисто Български язик, положих труд, и го разсположих наред тъй, щото един Священник, като начне от въскръсение ще чете наред и ще обръща само за сяка неделя на ред и утренните Евангелия, и те наред за сяка неделя. Тъй и за секи праздник, и за секи Святия на секи ден, и тъй особно наред. Прибавих на края и 35 таблици от Мануила Глизония, и преложих[8] ги на Български, по които ще ся управят Священниците с чуден начин за намирвание на сяка неделя Евангелията утренни и Литургиални много потребни. След тридесят и петата таблица прибавих и друга таблица, която съдържава обращанието на годините, и начина, от 1865-та година, до 2080-та година с назначението на Пасхата за сяка година, и която ще тряба на Священниците за да намират за сяка година Пасхата.

Покорно ся моля на сичките си единородни братия Священници, които служят на святата христова църква, ако би негде да срещнат някоя погреш­ка, да мя искренно опростят: като си наумят, че никой человек няма кой да не съгреши; и още жарко им ся моля да мя споменуват в богоугодните си молитви и благословения, амин. Смиренний Священник Ненчо Несторов, Севлиовец“.

Страниците са означени с арабски цифри, като заглавната страница, тези на предисловието и илюстрациите, както и празните страници не се броят. Накрая на 44 страници, означени с римски цифри, са поместени по­редица приложения с таблици за ползването на четивата – откъси от раз­личните евангелия.

Откъсите от евангелията, наричани днес у нас в църковния език четива (на гръцки перикопи, на църковнославянски зачала), са различни по обем смислови цялости, защото водещият принцип е да се даде смислово завър­шен разказ за събитие или обособена част от беседите на Иисус Христос с неговите ученици, с юдейските първенци, с отделни личности или с множе­ство народ. Именно понеже смисловата обособеност е водещ принцип, на някои места се прескача текст, който е вмъкнат в рамките на по-пространен разказ и съответно има друг сюжет. Обикновено това се указва в изданията на Изборното евангелие преди всяко четиво.

В изданието на Евангелието в превод на свещеник Ненчо Несторов е спазен установеният още през Средновековието модел на подреждане на четивата за цялата година. Най-напред са дадени четивата за Пасхалния период. За­почва се от евангелското четиво на утринната в полунощ на Възкресение Христово[9], следва евангелието на литургията, отслужвана като продълже­ние на среднощната утринна. След това е евангелието на възкресната (на­ричаната още пасхална) вечерна и продължават четивата за Светли поне­делник, Светли вторник и така нататък до Неделята на Петдесетница, общо 7 седмици. С изключение на първото четиво от пасхалната полунощна утринна, което е от глава 28 на Евангелието от Матей, и някои други че­тива, съобразени с празнувано събитие[10] в неделите след Възкресение Хри­стово, всички останали откъси са от Евангелието от Иоан. Това е така нареченият пасхален период, в който с предимство се чете това Евангелие. Затова преди началото на периода е сложена литография с образа на св. евангелист Иоан.

Свещеник Ненчо Несторов (1824-1890)

От първата неделя след Петдесетница започва да се чете Евангелието от Матей. Преди началото на този раздел е поместено литографско изо­бражение на св. евангелист Матей. Четенето на откъсите от Матей следва идейна последователност с оглед на темата на неделята, а не се чете на­ред текстът на Евангелието. То продължава общо 17 седмици до неделята преди Кръстовден (Въздвижение на светия Кръст), като от 12-тата седмица нататък Матеевите откъси са само в събота и неделя, а в делничните дни се четат откъси от Евангелието от Марк.

Има още →

Ева Ковачева

Abstract

Настоящото изследване разглежда моногамността на християнския брак и чистотата на брачните отношения в него в съответствие с Евангелието и посланията на светите апостоли. Заключението от изследването е, че изискванията, дадени в това отношение в Свещеното Писание на Новия Завет, са еднакви както за мъжа, така и за жената, без да се правят изключения за едната или другата страна и без да се посочват разлики между тяхната природа или секс. Свещеното Писание на Новия Завет подчертава главно любовта между тях, която трябва да ги обединява и която те трябва да дават един на друг, и че проявлението на любов и проявлението на добродетели един към друг е мярка за тяхната степен на връзка с Бога.

***

Въпреки че човечеството се намира отдавна в епохата на християнството, се установява, че в съвременното общество често се срещат мъже, които считат себе си за християни, но живеят с възглед, който е остатък от езическата епоха и характерен за ислямската религия, че на мъжете се позволява да встъпват успоредно на брачните отношения в краткосрочни или дълготрайни връзки с други жени. За това те си служат и с аргумента, че мъжката природа е по-различна от тази на жената, което го предполага, като наричат такива отношения „чисто физически“. Те не взимат в предвид, че съюзът между мъжа и жената според християнското учение не може да бъде никога само „физически”. Според Евангелието (Матей 19:3-6; Ефесяни 5:30-32) физическият съюз между мъжа и жената има едновременно духовни измерения и последици. Срещат се и жени (съпруги или майки), които се примиряват с този факт, и оправдават мъжете със същия довод, което се отразява както върху отношенията между съпрузите в семейството, така и върху възпитаването на децата от различните полове при тяхното израстване. Темата е важна и актуална също поради това, че тя излиза и извън рамките на брака като засяга мисленето и поведението на мъжете изобщо в тази посока, тъй като се констатира, че това е срещано явление не само в днешно време, но и през вековете преди това след приемането на християнството. С това се повдига въпроса за съзнанието, възгледа и отношението към половете въобще, за тяхната стойност, ценност, равнопоставеност и взаимодействие, за начина на възприемане и осъзнаване на духовно-нравствените изисквания, които са еднакви както за мъжа, така и за жената според разбирането на любовта, чиито източник е Бога.

Целта на настоящето изследване е да се докаже, че такъв възглед за различие в духовно-нравствените изисквания към мъжа и жената по отношение на брака въз основа на техния пол не съществува в Свещеното Писание на Новия Завет, а че съюзът между тях е единствено и само моногамен без изключения за двете страни. За постигането на целта авторът привежда основни стихове от книгите на Новия Завет и тълкувания на свети отци върху тях, чрез които аргументира своето твърдение, акцентира върху някои важни аспекти свързани с посочената тема, и набляга върху смисъла и значението на любовта между мъжа и жената, като централното, основното и най-важното, което ги свърза, и което се намира едновременно в пряка връзка с тяхното духовно усъвършенстване и постигане на единение с Бога.

За създаването на първата човешка двойка в Стария Завет се съобщават следните четири основни факта: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори“ (Битие 1:27), „И рече Господ Бог: не е добро за човека да бъде сам; да му сътворим помощник, нему подобен“ (Битие 2:18), „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът“ (Битие 2:24), „И даде Адам на жена си име Ева (живот), защото тя стана майка на всички живеещи“ (Битие 3:22). Изводите от цитираните четири стиха могат да бъдат сведени до следните: 1) още в Райската градина Бог създава първата човешка двойка само като един мъж с една жена – Адам и Ева; 2) както мъжа, така и жената са създадени по Божий образ и подобие, от което следва, че и двамата носят в себе си Божественото, притежават дух, душа и тяло и могат да постигат богоподобие; 3) дава се пояснението, че не е добре човек да живее сам, за това му се дава „подобен“ на него, с  когото да си помагат. В оригиналния еврейски език на Свещеното Писание се използва едно и също съществително име както за мъжа, така и жената, което има едновременно форма за мъжки и женски род – „иш“ (мъж) и „иша“ (жена)[1]. В съвременните езици трудно се забелязва тази разлика, защото в тях се използват различни думи за двете. Употребата на една и съща дума за двата пола само с различен род в оригиналния език на Свещeното Писание говори за тяхната еднаква природа; 4) от текста става ясно, че след съчетаването на мъжа и жената, всички други взаимоотношения, дори и тези към родителите, остават на заден план, а на първо и най-важно място, се поставя единението помежду им, защото те стават „една плът“, „едно цяло“.

В Новия Завет думите на Иисус Христос за съюза между мъжа и жената са следните:„Слушали сте, че бе казано на древните: „не прелюбодействай“. Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“(Матей 5:27-28). От това се вижда, че Спасителя осъжда не само делото, но дори и помисъла за него у човека; „Казано бе също: „ако някой напусне жена си, нека ѝ даде разводно писмо“.Аз пък  ви казвам: който напусне жена си, не поради прелюбодеяние, той я прави да прелюбодейства; и който се ожени за напусната, той прелюбодейства“ (Матей 5:30-31). От посочения стих става ясно, че при наличие на прелюбодеяние, сключеният съюз между мъжа и жената от духовно гледище вече е разтрогнат; „И дойдоха при Него фарисеите и, изкушавайки Го, думаха Му: позволено ли е човеку да напусне жена си по всяка причина? Той им отговори и рече: не сте ли чели, че Оня, Който отначало ги сътвори, мъж и жена ги сътвори и каза: „затова ще остави човек баща и майка и ще се прилепи до жена си, и ще бъдат двамата една плът“? Тъй че те вече не са двама, а една плът. Прочее, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“ (Матей 19:3-6). В Евангелие според Марк се съдържат същите думи на Христос както в Евангелие според Матей с добавката, че и ако жена напусне мъжа си, и се омъжи за друг, прелюбодейства (Марк 10:2-12). Под думите „ще бъдат двамата една плът“ се има предвид свързването им на много повече нива от само физическото. Блажени Иероним Стридонски го обяснява по следния начин: „целостта, съчетана с духа, произвежда един дух[2]“, а в Посланието си до Ефесяни св. апостол Павел нарича ставането им „една плът“ – „велика тайна“ (Ефесяни 5:32).

Св. апостол Павел се обръща към мъжете в Първо послание до Коринтяни: „А за което ми бяхте писали – добре е за човека да се не допира до жена. Но, за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена, и всяка жена да си има свой мъж. Мъжът да отдава на жена си дължимата любов; също и жената – на мъжа“ (1 Коринтяни 7:1-3). От този стих се извеждат изводите, според които: 1) апостолът препоръчва на мъжете на първо място целомъдрие (въздържание от физическо общение въобще); 2) ако не могат, тогава да имат една жена; 3) ако имат жена, да си дават  и получават взаимна любов.

В посланието си до ефесяни св. апостол Павел се обръща отново към мъжете, при което набляга главно върху любовта в брака, която те трябва да отдават на жените си. В изказването си той привежда аргумент от Стария Завет: „Тъй са длъжни мъжете да обичат жените си, както обичат телата си: който обича жена си, себе си обича. Защото никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява, както и Господ – църквата, понеже ние сме членове на тялото Му – от плътта Му и от костите Му. „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът“. Тази тайна е велика…Тъй и всеки един от вас така да обича жена си, както обича себе си…“ (Ефесяни 5:28-33; срв. Битие 2:24).

В посланието си до Тит св. апостол Павел се обръща също към мъжете, този път по-конкретно с оглед на качествата, които трябва да притежават свещенослужителите (епископи, презвитери и дякони). На първо място от тях е моногамността в брачните отношения: „Да поставиш по всички градове презвитери, както бях ти поръчал: „който е непорочен, на една жена мъж и има деца верни, неукорявани в разпътство или непокорство. Защото епископът, като Божий разпоредник, трябва да е непорочен, не високомерен, не гневлив, не пияница, не побойник, не алчен за гнусна печалба, но страннолюбив, добролюбив, целомъдър, справедлив, благочестив, въздържан“ (Тит 1:5-8). Св. апостол Павел повтаря същото и в първото си послание до Тимотей: „Епископът трябва да е непорочен, мъж на една жена, трезвен, целомъдър, скромен, почтен, страннолюбив, поучлив; не пияница, не побойник, не свадлив, не алчен за гнусна печалба, а кротък, миролюбив и не сребролюбив; да управлява добре къщата си и да има деца послушни със съвършена почтителност; защото, който не умее да управлява собствената си къща, как ще се грижи за църквата Божия? (1 Тимотей 3:1-6); „Всеки от дяконите трябва да бъде мъж на една жена, добре да управлява децата си и къщата си“ (1 Тимотей 3:12).

Има още →