За употребата на главни и малки букви в богословската лексика*

Анета Стоянова, Дилян Николчев

Въпроса за употребата на главни и малки букви можем да определим като един от проблемните моменти в българския правопис, тъй като езиковата практика ясно показва отклонения от нормата. Дали става дума за непознаване на кодификацията, трудности при възприемането ѝ или несъгласие с нея, е тема за сериозен размисъл, тъй като резултатът е тревожно отдалечаване от общовалидните правила.

Ние, авторите на това изложение, сме специалист българист и специалист богослов. В съвместната си работа установихме, че въпросът за употребата на главни и малки букви е особено проблемен в съдържащата богословска лексика литература, тъй като за нея е характерно не само познатото отклонение от нормата, отнасяща се до този аспект на правописа, но и липсата на кодификация, която да регламентира и стабилизира нормата в самата богословска писмена реч.

В литературата с богословска тематика употребата на главни букви показва честота и значение, каквито няма в друга сфера на обществения ни живот. Православната вяра за народа ни има толкова древна история, колкото и писмеността ни и игнорирането на връзката между богословската писмена традиция и установените правила за писмената реч би било напълно несъстоятелно. В действителност обаче това игнориране е факт, защото в Академичния Официален правописен речник на българския език (София, 2012) – изразител на последните кодификаторски решения, можем да открием само два параграфа по този правописен проблем в богословската лексика, включващи единствено указания за изписването на думите, отнасящи се до Бог, и на съществителните имена Бог и Господ във фразеологични съчетания. Кодификаторите не отчитат два съществени фактора за богословската литература: първо, в нея има установена традиция за изписването на имената с главни букви, която не може да бъде подчинена на общовалидните езикови правила, и второ, употребата на главна буква е свързана с богословския смисъл на думите. Според нас е наложително кодификаторите да се запознаят с богословската писмена традиция и към общовалидните правила за употребата на главни и малки букви да съставят приложение с уточнения за богословските текстове, тъй като нуждата от подобно помощно средство за автори и редактори е повече от очевидна.

С цел да обърнем вниманието на създаващите текстове с богословска лексика и на регламентиращите българския правопис върху нормата и нуждата от поддържането на нейната единност, ще погледнем на църковната терминология от четири различни гледни точки: ще представим положения в богословската традиция, които невинаги отговарят на общите правописни правила: ще изясним богословския смисъл, който определя изписването с главни и с малки букви: ще напомним за религиозните чувства, които са игнорирани при оформянето на общите правописни правила, ще направим определени уточнения относно българската православна писмена традиция. Случаите на употреба на главни и малки букви в богословската литература са от разнообразен характер и тук ще систематизираме в групи само най-основните от тях.

I. За употребата на главни и малки букви според богословската традиция в изписването

Според първото от двете правила в Официалния правописен речник отнасящи се до изписването на думите за Бог, това са съществителни, прилагателни имена и местоимения и те се пишат с главна буква. Примерите са: Ти, Който, Спасител, Син Божи, Богочовек, Му, Светият Дух, Светата Троица [ОПРБЕ 2012:49]. Това правило отразява положението по конкретния въпрос в богословската писмена традиция, според която за православните християни изписването на Бог с главна буква е и свидетелство, и потвърждаване на вярата в Бог, Който е абсолютната пълнота на битието и най-висша ценност, тоест „нещо“, което съществува, нужно е и трябва да съществува: всяко друго битие произтича от Неговото, съществува според волята Му и е включено в Божия промислителен план. С други думи, изписването на Бог с главна буква за православните християни не е правописна необходимост, а е въпрос на личен религиозен опит, изграден върху вярата в Бога. По накратко изброените причини местоименията Него, Неговото, Му, които са производни на значението Бог, също се изписват с главна буква, защото става дума за Бог и Божия промислителен план, има се предвид нещо, което изхожда от Него, тоест от Бог. Същото се отнася и до изписването на думите Месия и Спасителя – винаги с главна буква, тъй като в православната религиозна традиция Месия е Спасителя Ииcyc. С главна буква се изписват и съществителните и прилагателните имена, употребявани при именуването на Бог/Господ и Божията Майка: Бог Господ, Господ Вседържител, Син Божи, Бог Истинен (тоест Истински), Богомладенец, Пресветая Богородица, Дева Мария, Благодатная Мария (църковнославянски език).

Връзка с общовалидните правописни правила има и изписването на съществителното име църква в богословската литература: когато с църква се отбелязва богослужебната сграда, храмът, тогава думата се изписва с малка буква. Във всички случаи обаче за изписването на този тип съществителни имена в богословската книжнина определящ е православният богословски смисъл, вложен в тях. Така например църква се изписва с главна буква, когато православните имат предвид общностния си живот в името на Бога: това е Божията Църква, в съкратена форма – Църква/Църквата, която е творение и духовно тяло на Христа. В този смисъл Църквата не е просто институция, а е свещена „осветеност“, тоест дар, очистване и освещаване, чрез които православните християни участват в Божествения Живот и се съединяват с трите лица (ипостаси) на Бога – Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух. Оттук е и основанието с главна буква да се изписват и другите названия, отнасящи се до Църквата като цяло: Светата Църква, Тяло Христово.

В словосъчетанието поместна църква/поместни църкви обаче и двете съставки се изписват с малка буква, еклисиологичното обяснение за което е, че съществува само една Църква, но тя може да се осъществява и въплъщава на различни места – в Коринт, в Галатия, в Иерусалим, в България, в Русия и прочее, тоест поместна е само географско определение за Църквата.

По православна традиция названията на манастирите се изписват с главна буква на всяка от съставките им, например: Света Гора Атон, Почаевска Успенска Лавра. Когато обаче името на манастира се състои от название за географско понятие, свързано с нахождението на манастира, и от съществителното име манастир, с главна буква се пише само първата съставка: Троянски манастир, Рилски манастир, Светогорски манастир. С главна буква на всяка съставка се изписват наименованията на храмовете: Успение Пресвятая Богородици (църковнославянски език), Животворящий Кръст.

В разрез с общовалидните правописни правила, но според установената богословска традиция словосъчетанието Светият Синод се изписва с главни букви на двете думи, тъй като с него се назовава най-висшия ръководен орган в поместната църква – събранието от епископи, облечени в административна власт да управляват. С малка буква обаче се изписва синодален в изразите синодални архиереи, синодална палата, синодална книжарница и прочее.

Съществителното име митрополия не е собствено и по правило и традиция се изписва с малка буква. Но когато е предхождано от прилагателно име, което прави от цялото съчетание съществително собствено име, началната буква е главна: Софийска митрополия.

Съществителните имена патриарх, предстоятел, екзарх, митрополит, архиерей, епископ се изписват с малка буква. Когато обаче те влизат в състава на съществително собствено име, началната буква на съчетанието е главна: Български патриарх, Софийски митрополит, Патриарх Евтимий.

В Официалния правописен речник се казва, че при титулуване на висши държавни и църковни служители и членове на монархически фамилии и династии съществителните нарицателни имена по стилистически причини се изписват с главна буква. Сред примерите са: Негово Светейшество, Негово Високопреосвещенство, Ваше Преосвещенство [ОПРБЕ 2012:49]. По този въпрос общовалидните правописни правила са съобразени с богословската традиция.

С главни букви се изписват всички съставки на имената на църковните празници: Рождество Христово, Пасха (Великден), Святая Пасха-църковнославянски език, Рождество Пресветая Богородици-църковнославянски език, Петдесетница, Обрезание Господне-църковнославянски език, Възнесение Господне, Покров Пресвятая Богородици-църковнославянски език и други. Но когато изразът не представлява название на светителски празник и се въвежда със съществителното нарицателно име честване, респективно с глагола честваме, изразът започва с малка буква, например: честване паметта на св. пр. (пророк) Илия, честваме паметта на свещеномъченик Ермоген и други.

Винаги главна е само началната буква на съставните имена на постите и православния цикъл от празници, например: Рождественски пости, Богородични пости, Петров пост, Велики пост и други.

Има още

Кратък обзор на джендърните стереотипи, в контекста на феминизма като апостасия (брошура)

(православен правносоциологичен и еклесиологичен анализ)

Бисер Божков

1.Предисловие, начало на изложението (следва).

2.Продължение 1 (следва).

3.Продължение 2 (следва).

4.Продължение 3, заключение и край.

Изображение: авторът Бисер Божков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-71D

Кратък обзор на джендърните стереотипи, в контекста на феминизма като апостасия – продължение 3 и край

(православен правносоциологичен и еклесиологичен анализ)

Бисер Божков

За маскулинността на жените като отстъпление от Бога

Еманципацията на жените и равенството на половете е една от първите грижи на учението на марксизма. Възпитаването в жената на мъжеподобни черти е имало за цел да промени нейния антропологичен тип, да направи нейната вътрешна същност, нейната природа малко или много идентична с тази на мъжете. Но когато жената заема мястото на мъжа, тя не привнася нищо особено, напротив, тя губи чувството за своята женственост и за своето призвание. Всъщност, когато жената се стреми да е „мъжествена“ или да измества мъжа в задълженията му, тя (осъзнато или неосъзнато) изпада в състояние на отстъпление (гръцки αποστασία) от Бога. Или казано с други думи „маскулинността“ на жените е своего рода Богоборчество и отстъпление от живота в Бога (което води до липса на щастие, радост и любов в живота).

Много съвременни жени не осъзнават това и с ненужни изисквания към съпруга си самоунищожават брака им. Но нека преминем по темата за маскулинността на жените.

Какво означава маскулинност?

Маскулинност означава мъжественост (от латински masculinus, мъже). Toва понятие означава също набор от физически, умствени и поведенчески характеристики (вторични полови белези според психологията), считани за мъжки особености на поведението или характера. Мъжествеността е различно понятие от мъжество.

Маскулинността при жените е също набор от нагласи и характеристики на поведението, неприсъщи за билогичния им пол, включващи възможности и очаквания, които определят социалните изяви, професионалната дейност и дори властническия мироглед на много представители на женския пол, които имат за цел да се реализират в живота, да градят кариера и така нататък. С други думи, маскулинността при жените е и нещо от анатомията, което противно на биологичния женски пол – продуцира (в много от случаите неосъзнато) мъжка роля в модела на поведението при жените[35]. Това често се изразява и в размяна на ролите между половете, което като феномен е явление, при което човек показва в същото време (не непременно еднакво) качества, присъщи на мъжете и жените.

Какво е андрогиния (различна от маскулинността при жените)?

Андрогинията като външен вид е комбинация от мъжки и женски характеристики или модели на поведение. Андрогинията е абнормено състоние на човека.

Размяна на ролите между половете

Размяна на ролите между половете обаче по същество е отстъпление от Бога, Който още при Сътворението е отредил роли на двата пола. Тези роли в Православието се наричат Божие предназначение[36] в Домостроителството Си.

Има още

Кратък обзор на джендърните стереотипи, в контекста на феминизма като апостасия – продължение 2

(православен правносоциологичен и еклесиологичен анализ)

Бисер Божков

Въведение в историческия аспект по темата за феминизма

„Една от най-важните идеи, които формира масовата култура и социалния живот в Западна Европа и Америка през втората половина на ХХ-ти век, става феминизмът. В периода между 60-те и 70-те години той дори престава да бъде само идеология, която претендира за абсолютна правота по въпросите за правата на жените и равенството на половете, и се превръща в начин на мислене и живот, в лайфстайл, който трябва да продуцира идеала на съвременната жена. Нещо повече, феминисткият начин на мислене и живот се пренася и в областта на религиозния опит и прави неистови усилия да диктува решения за мястото и ролята на жената в религиозните институции, и дори да утвърди някакъв специфично „женски“ тип религиозност. През последните десетилетия Православната църква също се сблъска с културата на феминизма – главно по две причини: първата, поради все по-осезаемото присъствие на Православието в Западна Европа и Америка, и второ, поради настаняването на феминизираната масова култура и в страни, където Православието е традиционна култура (и религия)[28].“

Ние православните християни знаем, че: „сред християнските народи жената заема достойно място и се смята равноценна на мъжа. Този факт обуславя положителното отношение към нея и е гарант за успешен личен и обществен живот.“ Затова, когато говорим за феминизма, ще отбележим, че християнството защитава човешките достойнства и права на жената и заедно с това отдава дължимото на нейните специфични особености, обусловени от различията на половете.

Въз основа на тези особености християнството определя отношението на жената към мъжа, нейното положение, участие и значение в църковно-обществения живот, който пък от своя страна се обуславя както от закона за любовта, така и от възгледите на Господ Иисус Христос за нейната достойна човешка личност. Тълкуването и разрешението на този богословски проблем – различието на половете и как това различие се съпоставя с Единството Божие, чиито образ и подобие са мъжът и жената, твърде отдавна вълнуват съзнанието на всички православни християни и най-вече на жените-християнки, желаещи да вземат активно участие в живота на Църквата. И днес, когато жената участва наравно с мъжа в културно-обществения живот и се съревновава с него, тази тема добива актуалност, въпреки сложността на проблема, който може би е прекалено дълбок, за да проникне лесно по него човешкото съзнание. От историческо-културна гледна точка, а и от пастирска, особен интерес представлява навлизането на жената в сферата на обществения, професионалния и политическия живот, като не по-малък интерес за съвременната християнка представлява и участието ѝ в църковния живот на древната и днешната Църква, където тя може да намери прекрасни примери за подражание.

В исторически план проблемът за правата на жените се поставя като аспект на по-общия проблем на човешките права. Преобладаваща е позицията, която изхожда от факта, че движението за защита на човешките права се заражда в Западна Европа след Реформацията и защитава мнението, че основна предпоставка за формулирането на първоначално отделните идеи, а по-късно и на цялостните концепции за правата на човека е християнската религия.

По отношение на тази позиция е необходимо да се подчертае, че в действителност християнската доктрина не предполага и не е свързана с поставянето на въпроса за основните човешки права, тъй като тези права (особено „индивидуалните“) са издигнати в култ от идеите на криворазбрания либерализъм и хуманизма. Последният според нас – казахме, – не е православна категория. Защото според учението на Православната църква човекът, както и всичко в света, е Божие творение, неговото съществуване и съществуването на обществото, в което живее, е подчинено на Божия промисъл.

Има още

Кратък обзор на джендърните стереотипи, в контекста на феминизма като апостасия – продължение 1

(православен правносоциологичен и еклесиологичен анализ)

Бисер Божков

Мнозина грешат, като употребяват термина „протестантска църква”. Протестантите са едно религиозно общество от хора, които се основават уж само на Библията, но тълкувана лично от всекиго, както той си я разбира. Те нямат свещенство чрез ръкоположение по апостолско приемство, а само така наречените пастори – ministres. Последните се предлагат или от вярващите, или от ония лица, които се смятат сами, че представляват тези вярващи.

Църквата като Богочовешки организъм не може да се отъждестви с нито един политически порядък, дори с демократичния, който е станал „мит“ и идеал на света. През „всички епохи тя в по-малка степен е приспобявала институциите си към светските и едновременно с това постоянно е подчертавала своята различност и особеност в сравнение с тях. В живота на Църквата постоянно се проявява антиномията да бъдеш в света, а не да бъдеш от све­та.“ Защото „като Богочовешки организъм, Църквата притежава не само тайнствена същност, неподвластна на стихиите на този свят, но и исторически обусловена същност, влизаща в съприкосновение и взаимодействие с външния свят, включително и с държавата. Тя от своя страна е тази, която съществува заради нуждата от устройството на човешкия живот и също влиза в съприкосновение и взаимодействие с Църквата. Взаимоотношенията между държавата и последователите на истинската религия са се променили в хода на историята. Следователно възникването на земната държава (като устройство и система) трябва да бъде схващано не като изначална Богоустановена реалност, а като предоставена от Бога възможност на хората да организират своя обществен живот, изхождайки от тяхната свободна воля, за да може това организиране, като отговор на изкривената от греха земна реалност, да помогне за избягването на още по-голям грях, чрез противодействането срещу него от страна на светската власт.“  Въз основа на това осветскостяването на света става причина християнските ценности, добродетели и празници да бъдат заменяни със светски такива. Какво означава думата вместо?

Българската дума вместо, на гръцки език е αντί, тоест затова и секуларизирания свят предлага вместо християнски празници – анти (християнски) празници. И така в края на XIX-ти век и в началото на XX-ти век се появява един вместо-християнски празник за денят на жената и майката (8 март), който се празнува в миналото и днес, независимо, че Св. Благовещение е християнски празник за денят на жената и майката, който по своето еклисиологично-богословско съдъ-ржание има дълбок духовен смисъл…

За празника Св. Благовещение (25 март)

За установяване началото на почитането от християните на празника Благовещение може да се съди по достигналите до наши дни предметни изображения не само в иконописта[21] и монументалната живопис (икони, фрески, мозайки и други), но и в миниатюри на ръкописи, в скулптури и саркофази, в бродерии на тъкани и други църковни утвари и одежди.

Кратки еортологични[22]  данни за празника Св. Благовещение

Във византийската традиция датата 25 март има огромно значение – това е ден не само на Благовещение, но и на сътворението на света и Възкресението на Христа; от нея се отчитат датите на другите празници: Рождество Христово, Зачатие и Рождество на св. Иоан Предтеча. Денят на Благовещение нерядко се считал за ден на началото на църковната или даже на гражданската година както на Изток, така и на Запад. На Запад са били известни два способа за отброяване на годините от Благовещение: calculus Florentinus (латински Флорентински ред), имащ широко разпространение чак до ХVІІІ-ти век и по-малко известния calculus Pisanus (Пизански ред). Убеждение за съвпадението на историческата дата на Възкресение Христово с 25 март довежда до това, че този ден получава наименованието „Кириопасха“ (Кириопасха – Господствена, тоест истинска, нормална Пасха; понякога се среща неправилна етимология Господня Пасха). В днешно време Кириопасха наричат случайното съвпадение през няколко години на празниците на Пасха и Благовещение. По думите на древeн автор от IX-ти век, света равноапостолна Елена (живяла IV-ти век), майка на св. равноапостолни император Константин, се отправила в Назарет и като открива дома, в който пресвета Богородица чува от св. Архангел Гавриил:  „Радвай се, благодатна, Господ е с тебе!“, там тя построила на това място удивителен храм на Богоматер. Към същото време се отнася и издигането на друг храм на Богоматер – на мястото на кладенеца, откъдето Пресветата Дева, както и другите назаретски жени, черпели вода.

В Православната църква Благовещение на Пресвета Богородица се счита за един от най-важните празници с пълното название: „Благовещение на Пресветата Владичица наша Богородица и Приснодева Мария“.

Има още

Кратък обзор на джендърните стереотипи, в контекста на феминизма като апостасия*

(православен правносоциологичен и еклесиологичен анализ)

Бисер Божков

Предисловие

Настоящото четиво под формата на тази малка книжка е насочено или адресирано до широк кръг читатели от всички сфери на обществото. Разчитам и се надявам на това, че всеки, който чете следващите страници ще намери нещо, което представлява интерес за него от различните гледни точки за джендърните стерeотипи и феминизма, като социални феномени. Идеята на това четиво се роди след една беседа от 03.03.2016 година „За феминизма” в Енорийския център при храм „Св. св. Кирил и Методий“, град София. Повечето правни, социологически, екзистенциални, психологически, еклисиологични, антропологически и други проблеми в книжката са разгледани в светлината на Православната вяра.

В тази връзка се надявам искрено, освен като хуманитарна научна информация, четивото да послужи на читателя да опознае себе си, респективно придобие познание за апостасията (от гръцки:  αποστασία, „вероотстъпничество“), истинската жива вяра в Бога и някои аспекти на нравствения закон.

„Неверието е един вид умопомрачение. Става дума за мъчителна страст на душата, която трудно се лекува. То като страст ужасно потиска оногова, когото е обладало. Така става причина за множество негови страдания, като по този начин се оказва вредно не само за него самия, но и за околните[1]”.

„Блажени Теофилакт, казва: „Вярата, която върви с любовта, е всичко. С други думи, тя е длъжна винаги да е действена и жива чрез любовта в Христа. Следователно, знай, че вярата явява делата си в любов и така тя се показва жива. Когато обаче няма любов, тя е бездейна.” Подобно е евангелското място, в което се говори, че вярата без дела е мъртва (срв. Иаков 2:17). Истинската вяра в Христос, води човека към блаженство и го поучава, че в любовта, която чувстваме към Бога и ближния, можем да открием многожеланото благо. Тази вяра носи даровете на Светия Дух. Той просветлява чрез Своето посещение ума на верния и му дава мъдрост, съзнание, доброжелание, познание, истина и свещен страх от Бога. Истинската вяра сътворява наново човека, който е бил разложен от греховете, и го възвръща в първата му хубост, в древната му красота. Тя го освещава, прави го да благоухае и го води към съвършенство. Тя разтваря широко очите му, за да вижда той всичко онова, което се не вижда, откривайки му тайнствата. Предоставя му нравствена сила и мъжество за отърсване от малодушието при житейските изпитания. Дава му неизчерпаема сила, дързост, смелост, великодушие, велика смиреномъдрена разумност, милосърдие и цяло множество добродетели[2].”

***

Темата за джендърните стереотипи[3] и апостасията (гръцки отстъплението) от Бога, в контекста на феминизма, като едно от неговите проявления е сложна, защото е многоаспектна и интердисциплинарна по своята същност.

Ще допълним, че настоящия анализ е изграден изцяло съгласно философията на Конституцията на Република България, православната еклисиология и съгласно учението на Свещеното Писание и Свещеното Предание на Православната църква.

Лингвистичен анализ

При първи рационален поглед върху джендърната теория, се вижда, че е налице лингвистична „игра на думи” относно понятието „равенството между половете” (английски Sexual equality), тъй като джендърните теоретици го наричат  на английски:  Gender equality, което в превод означава „джендърно неравенство[4]”. 

Почти никой интелигентен човек, дори живеещ в англосаксонския свят не знае значението на това понятие, макар че то вече е завладяло умовете на мнозина и е повлияло силно върху национални и международни институти. 

Има още

Синодалната палата*

Христо Темелски

В различни енциклопедии и пътеводители на София има съвсем кратки, противоречиви, дори неверни данни за Синодалната палата. Дори и днес про-дължава тяхното тиражиране и по този начин за-блуждаване на общественото мнение. Интересно защо в продължение на цяло столетие не се намери някой, който да разнищи историята по построяването на тази великолепна сграда в центъра на столицата. Тук ще се опитам, макар и накратко, да запозная любопитните със събраните от мен бележки и сведения за този архитектурен паметник от началото на ХХ век.

През 1880 и 1881 година в София било свикано архиерейско събрание с участието на всички митрополити от Княжеството. То се занимало с основния въпрос – как, по какви правила ще се управлява Църквата в свободна България. Изработен бил законопроект, наречен “Екзархий-ски устав, приспособен в Княжеството”, като за основа послужил Екзархийският устав, изработен и приет на 14 май 1871 година от Първия църковно-народен събор в Цариград. На 4 февруари 1883 година княз Александър Батенберг утвърдил този църковно-правен документ и той влязъл в сила. През 1890 и 1891 година той бил допълван, като четири години по-късно бил утвърден нов устав, който на свой ред бил допълван през 1897 и 1900 година. Според устава Църквата в Княжеството се управлявала от Свети Синод, съставен от всички митрополити, но на практика постоянно заседавали само четирима за срок от 4 години. С екзарх Иосиф I била постигната договореност той да управлява и Църквата в Княжеството посредством свой екзархийски наместник. Такъв се избирал само от митропо-литите в Княжеството и лично екзархът го одобрявал. Светият Синод не заседавал постоянно и това продължило доста дълго време, чак до 1894 година. След тази година той започнал да функционира редовно и разглеждал всички текущи въпроси в управлението на църковните дела.

Първоначално заседанията на Светия Синод били провеждани в сградата на Софийската митрополия. Интересното в случая е, че самата митрополия не разполагала по това време със собствена сграда, а се помещавала под наем в църковна къща, собственост на столичния катедрален храм „Света Неделя“ (или „Свети Крал“, както го наричали тогава). Още през 1662 година тогавашният гръцки митрополит Даниил, заради многобройните си дългове бил принуден да продаде митрополитския дом на Хаджи Мустафа паша за 60,000 акчета. Този митрополитски дом се намирал на днешната ул. „Калоян“ (погрешно наричана „Цар Калоян“, а трябва да се именува „Севастократор Калоян“). Много по-късно, през първата половина на XIX век, гръцкият митрополит Мелетий (1837-1847), който обичал лукса и живеел нашироко като садразамин (велик везир), построил нова сграда на митрополията. Тя била модерна европейска сграда, с високи и светли прозорци, имала овощна и цветна градина, фонтан и зоологически кът с клетки за мечки, елени, зайци и всякакъв вид домашни птици и гълъби. През 80-те години на XIX век тази митрополитска сграда пропаднала, била негодна за живеене и била съборена. Оттогава самата митрополия се помещавала в църковната къща на близкия катедрален храм. Светият Синод използвал само няколко помещения – за канцелария и за провеждане на заседания. След всяка измината година нуждите от собствено синодално здание назрявали.

Има още