Димитър Русев

Съвременното общество изгражда своя свят с помощта на всевъзможни идеологии и теории, основани на опита от миналото или на представите им за бъдещето. „Идеите на Просвещението учеха човека, че той може да се довери на своя разум като на ръководно начало за установяването на валидни етични норми; че може да се уповава на самия себе си, без да се нуждае от откровението, нито от авторитета на църквата, за да узнае кое е добро или лошо[1].“

Когато в края на XIX-ти век Фр. Ницше обявява, че „Бог е мъртъв[2]”, чрез метафората си немският философ оповестява краха на всички най-висши принципи, ръководещи познатите ни до този момент светогледи. „Смъртта на Библейския Бог не просто връща света в състоянието, в което винаги е бил, а по-скоро ни завещава свят, изгубил предишния си смисъл[3].“ За философа смъртта на Бог е начин да се каже, че хората и като цяло Западната цивилизация, не могат повече да вярват в подобен ред. Това за Фр. Ницше означава да търси основи, по-дълбоки от тези на християнските ценности[4].

Обявяването на Бог за мъртъв е повратен момент в деволюцията на човешката духовност, който няма аналог в религиозните вярвания на предходните епохи. Този акт не е пореден, а краен стадий на разделянето на човека от Бога, започнало с грехопадението. Той легитимира в човешкото съзнание греховността като онтологично несъвършенство, което човек със собствени сили ще се бори да усъвършенства.

Освобождението от „тиранията” на Църквата[5], осигурило мечтаната обществена еманципация от църковните догми, но не било способно да донесе прогрес за духовността на обществото, което не спирало да търси отговори на вечните въпроси, свързани с произхода и бъдещето на човешкото битие. Въпреки че влиянието на религията било отслабено, това не успяло да потуши екзистенциалното религиозно чувство на отделния човек и неговата необходимост от религиозно преживяване. Тази нужда оставала все толкова дълбока и все по-незадоволена.

В съвременната мултирелигиозна действителност езотеризмът започнал да замества религиозността и се превърнал в основен елемент, който придава на многобройните религиозни учения и култове мистичен привкус и окраска. Езотеризмът присъства по различен начин в социалната, културната и религиозната сфера, които в нашето съвремие са взаимно обусловени и преплетени, така както и през късната античност. В социалната сфера езотеризмът придава религиозност на икономиката, на науката и на обществените взаимоотношения. В областта на културата езотериката със своята интригуваща екзотика е изворът на вдъхновение за множество творци.

Създаденото в края на XIX-ти век от Елена Блаватска Теософско движение ознаменува преминаването на духовността в душевност. Започнал през епохата на Ренесанса, като културна парадигма, плахо насочваща погледа от Бога към човека, по време на Просвещението, този процес се превърнал в интелектуално-философско движение. Разумното и светско отношение към света затвърдило издигането в култ на човека и неговата мъдрост, внушавайки нуждата от промяна на съзнанието и обществения ред. В резултат на този процес, културата и религията разменили своите функции. Така културата все повече започнала да се превръща в съдържание на религията, докато религията придобила културна форма[6].

Синкретичното учение, което Елена Блаватска създава, „приравнява всички религии и поставя основите на теософията, като синтез на всички религии, религиозно-философски системи и митологии. Този синтез постоянно се разширява и вдълбочава[7].” Тя умело продължава традицията на спиритуализма, като го свързва с източните философии, от една страна, и с окултните учения и практики – от друга.

Въпреки своята всеобхватност и модерност, теософското учение не успява да завладее голямата част от обществото, която, макар и силно разколебана, изповядва Христовата вяра и ценности – част от многовековната история на тяхната родова памет. Според някои от водещите представители на Теософското общество, това, което би могло да повлияе на християнското самосъзнание, е то да бъде заквасено с източните мисловни модели, като бъде изменено не по форма, а по съдържание. Един от най-ярките представители на тази идея е австрийският философ и езотерик Рудолф Щайнер (1861-1925 година). Той се заема със създаването на една Духовна Наука, тоест на „учение, прилагащо научния подход в изследването на така наречения духовен свят. Неговата цел е цялото познание на човечеството – до този момент разпокъсано в отделните науки, религии, философски и езотерични течения – да бъде синтезирано и обединено в една всеобхватна наука за човек – Антропософия[8].”

Изопачената представа за Господ Иисус Христос и Неговото учение довежда до появата на така нареченото „езотерично „християнство““. Въпреки наименованието си, то е коренно различно по своята същност от Православното християнство и е субпродукт на тенденциите на мултикултурализъм и секуларизация, назрявали по различен начин през вековете.

От периода на Френската революция от 1879 година насам в Европа и Америка необичаен разцвет преживяват разнородни по вид и произход „духовни“ учения и свързани с тях практики. Много от техните последователи и критици ги обединяват под наименованията Езотерика и Окултизъм. „Тези две понятия се употребяват още от XIX-ти век и като самостоятелни понятия. За някои наименованието езотерика изглежда по-изтънчено, а други са на мнение, че в това название могат да бъдат обобщени всички онези не съвсем доказани твърдения на окултизма[9].”

И така, ако, от една страна, терминът „eзотерично „християнство”” не буди някакви притеснителни асоциации в разбирането на хората, то понятието „окултно християнство”, от друга, безусловно разкрива истинската същност на това явление и указва, че то не е компонент на Православното християнство, чийто начинател е Сам Господ Иисус Христос.

Езотеричното „християнство“ е явление, което присъства в българското религиозно мислене още от създаването на българската държава, но въпреки това неговата същност и проявление са недостатъчно познати за широката общественост, а дори и сред християните.

Има още →

Протоиерей Александър Новопашин

Днес отново сме принудени да констатираме, че нашата Църква (респективно църковната общественост, вярващите хора) е изправена пред един много сериозен, страшно опасен проблем, наречен псевдостарчество или лъжедуховничество.

Ту-тук, ту-там се появяват всевъзможни „старци“, „духовни учители“, „прозорливци“, „особено благодатни отци“, чието уж особено „силно“ и „духовно“ служение бива бързо заобиколено от множество последователи, послушници и така нататък. Учудваща е най-вече скоростта, с която се пръкват тези така наречени старци и чудотворци. Тук очевидно става дума не за онзи аскетичен и молитвен подвиг (продължаващ цял живот), за който знаем от примерите на преподобни Сергий Радонежки, преподобни Серафим Саровски, св. праведен Иоан Кронщадски и други истински наставници в православната вяра. Всичко е много по-просто: разпространява се слух за някакъв старец прозорливец или „благодатен отец“ и ето че всякакви хора (често пъти непознаващи основите на православната вяра, а да не говорим за догматичното учение или историята на Църквата) се хващат лесно на въдицата на „елейната“ реклама примамка и образуват край учители от този род една буквално тоталитарна секта. В интернет се създават „официални сайтове“, в социалните мрежи се появяват многобройни „официални групи“ на тези „благодатни отци чудотворци“, за тях се правят рекламни клипове, в които почти винаги присъстват призиви да дариш нещо за „мисионерски“ проекти и „благотворителни“ фондации.

В последно време все повече се набива в очите дейността на протоиерей Владимир Головин[1]  от град Болгар, Татарстан (Русия), активно рекламиран (другояче не може да се каже) в интернет и в околоцърковните среди. В малкото градче от Казанската митрополия се стичат поклонници от цялата страна за „духовно лечение“, след което възторжено разказват за „яркия проповедник“, раздаващ „рецепти“ за това как да изпълним нашите житейски и духовни прошения под формата на така наречените „акатисти по договаряне“ (акатисти, които се четат едновременно в различни точки на земното кълбо – бел. прев.). Учудваща е рекламната гаранция, че всичко, за което се помолят хората по време на един такъв колективен акатист, ще се сбъдне непременно, и то в определен срок. Още тук се забелязва един съвършено неправославен (и нехристиянски), напротив – магически, окултен подход. Та нали да ни даде или да не ни даде онова, за което молим, решава Онзи, Когото молим, тоест Бог?! А Господ гледа на сърце (тоест духовното състояние) на всеки конкретен човек и в зависимост от това дали онова, за което се молим, е полезно за спасението на душата ни, Той ни го дава или не ни го дава. Никакви молебени или акатисти не могат да накарат Бог да изпълни моята земна „поръчка“ и затова в християнската традиция в просителните молитви винаги присъства едно сериозно „но“: „Ако е такава Твоята воля“. Всичко е във волята на Бог и затова са абсурдни обещаваните от последователите на отец Владимир „гаранции“ за изпълнение на прошенията, и то в определен срок. Нещо повече – хората, участващи в така наречените „акатисти по договаряне“, са различни, с различен опит в духовния живот или с пълна липса на такъв, с различни намерения, стремежи, различно разбиране на самата същина на нещата по принцип и на духовните реалности в частност. А оттук и самият „предмет на молитвата“ е, меко казано, неопределен и не е ясно по какво точно са съгласни тези толкова различни хора! В резултат на това една подобна „съборна“ молитвена практика изглежда крайно съмнително и поражда множество въпроси.

Не по-малко въпроси предизвиква и фактът, че в така наречената „обител“ (според изказванията на неговите последователи) на отец Владимир Головин по време на сеансите на „духовно лечение“ „пациентите“ поклонници задължително трябва да закупят някакви специални ризи с отвори за помазване на „жизненоважните органи“ – в противен случай благодатта нямало да подейства. Но Божията благодат действа не в зависимост от измислените от отец Владимир правила и не според бизнес интересите на неговата „обител“! Божията благодат, предавана чрез свещенодействията на иерея, действа в зависимост от вярата, нравствената и духовната чистота на човека, който пристъпва към дадено тайнство. По време на свещенодействието отец Владимир полага ефектно ръце върху боледуващите поклонници, което се възприема от неговите последователи като подражание на древните апостоли. Струва си да отбележим, че апостолите са полагали ръце, извършвайки тайнствата Миропомазание и Свещенство; и днес епископите, като техни приемници, извършват тези тайнства по същия начин, с полагане на ръце (самата дума хиротония идва от гръцки χείρ – ръка, и τείνω – протягам). Но какво отношение имат към тази традиция „изцеряващите хиротонии“ на Головин? Никакво. Чисто актьорство, целящо красив ефект. Недоумение предизвиква и разпространяваният в мрежата клип, в който отец Владимир Головин със сладникаво умиление показва разкошната си гробница… Пак игра, която трябва да предизвика умиление у неофитите (новопосветените във вярата).

В интернет можеше да се види и снимка на отец Головин от годишнината на неговия брак (неговата „сребърна сватба“), на която възрастният отец и проповедник беше облечен в… бял фрак. На снимката отец Владимир и неговата съпруга държат свещи (като по време на тайнството Венчание), заобиколени от хора с икони (подобие на свидетели). Е, и какво означава това? Че на брака на отец Владимир не достига „благодатна енергия“ и двамата с неговата съпруга се „зареждат с благодат“ чрез допълнително „венчание“? Към това трябва да добавим, че едно такова „обновление на брака“ е уникален продукт на пазара на мистичните услуги и не се предлага никъде другаде.

Още повече въпроси предизвиква екстравагантното поведение на „молитвеника“. Общувайки с младежта и проповядвайки в храма, той не се плаши от никакви теми, в това число и от „най-модерната“ – сексуалната тема. Пред последователите си той привежда пример от своя живот. По неговите думи на младини той не искал да се жени, тъй като желаел да се моли с постоянна молитва и не можел да си представи как би го направил по време на сексуален акт със съпругата си. Все пак го принудили да встъпи в брак и по време на интимната близост с жена си той неочаквано запял: „Тебе Бога хвалим“, с което уплашил намиращите се в съседната стая родители. Веднага ни идва наум диалогът на главните герои от филма „Куриер“:

– Представям си как баща ти играе футбол.

– Да, това не е зрелище за хора със слаби нерви.

Наистина сексуалната „молитва“ на отец Владимир не е тема за хора със слаби нерви, като се има предвид, че според мнението на „стареца“ това „пение“ си е истинска молитва – та нали „за чистия всичко е чисто“ и „третият с нас е Бог“…

С подобни проповеди отец Владимир демонстрира просто едно елементарно непознаване и неразбиране на това какво е молитвата и духовният живот като цяло. Виждаме това неразбиране у него не само на равнище опит, но и на равнище теория. Къде може да заведе хората един такъв (лъже)мисионер? Как може такъв „духовен ръководител“ да им покаже правия път към Бога, след като сам той не познава този път, нито дори правилната посока? От биографията, поместена в интернет, не е ясно дали отец Владимир е завършил, или не Московската духовна семинария, в която е постъпил. Най-малкото е очевидно, че дори и да е учил в нея, то е било твърде неуспешно. В интернет могат да се проследят многобройни „елейни“ проповеди на свещеника, които са видимо неструктурирани и примитивни като стил и съдържание.

Да вземем дори само този прост пример с непрестанната молитва… Под непрестанна молитва не се разбира това да мълвиш непрекъснато някакви молитви… И не се има предвид ситуация като тази, когато по време на близост с жена си или на пиянско събиране човек започне да реве някакво православно песнопение. Това не е молитва!!! И съвсем не защото интимните отношения между съпрузите и насладата от тях са нещо греховно. Християнската традиция винаги е била далече от фарисейското отношение към тези неща. Именно в посланията на „убедения ерген“ св. апостол Павел четем: „Бракът е нещо честно у всички и брачното легло – чисто“. И същото се казва на бъдещото семейство в чинопоследованието на тайнството Венчание. 51-во апостолско правило гласи: „Ако някой, било то епископ или презвитер, или дякон, или изобщо някой от свещения чин се въздържа от брак, от месо или вино не поради подвига на въздържанието, а защото се гнуси от тях, забравяйки, че всичко е твърде добро и че Бог, създавайки човека, го е създал мъж и жена, и по-този начин клевети Божието творение, такъв или да се поправи, или да бъде низвергнат от свещения чин и отлъчен от Църквата. Също и мирянин“. Също и правила 1-во, 4-то, 13-то на Гангърския събор (IV-ти век) налагат строги мерки (наказания, отлъчване) на онези, които смятат брака (в частност и по отношение на интимните отношения) за нещо греховно.

Има още →

Иво Янев

Когато преди години започнах да подготвям лекциите си по пастирско богословие и по дисциплината „Духовното ръководство в Православната църква“, у нас едва започваше да се говори за проблема на младостарчеството Постепенно обаче започна да се разбира истинската същност на този проблем, както и да се възстановява същинското значение на духовния отец в Православието, на неговото място в съвременната енория. Осъзнава се и опасността от появяващите се (за съжаление, все по-често) патологични отклонения, чужди на евангелската и на светоотеческата традиция. Цел на настоящата статия е именно да разкрие важността на пастирското служение в Православната църква, както и да представи патологични отклонения при някои свещенослужители, които със своята пагубна дейност – в пълен разрез с учението на Спасителя и Неговата Църква – показват признаци на псевдорелигиозност.

Младостарчеството е явление, което съществува през цялата история на Църквата, още от времето на апостолите и до наши дни. Неслучайно св. апостол Павел в своите така наречени пастирски послания и особено в Първо послание до Тимотей, когато говори какъв трябва да бъде епископът, казва: „Да не е новопокръстен, за да се не възгордее и падне в еднакво осъждане с дявола“ (3:6). За дяконите апостолът казва също: „И те трябва първом да бъдат изпитвани, та после, ако са безпорочни, да стават дякони“ (3:10). Апостолите предвидливо посочили опасността от това недостатъчно добре подготвени свещенослужители, с малка вяра и нищожен духовен и житейски опит, да поведат Христовото стадо[1]. По подобен начин няколко века по-късно св. Августин, епископ Ипонски (13 ноември 354-28 август 430 година), в писмото си до уважаваната от него Фелиция пише, че винаги е имало недостойни пастири, такива, които не изпълняват с вяра и благоговение поставеното им отговорно служение в Църквата, като увещава своята духовна дъщеря да остане вярна на Църквата въпреки тези недостойни свещенослужители[2].

Независимо от наличието на тези примери за съществуване на патологични отклонения в историята на Църквата, можем да твърдим, че през последните тридесет и повече години се наблюдава увеличаване на броя на типичните младостарци. Това са не само млади свещеници, но и такива на преклонна възраст, които въпреки опита си често се отклоняват от поставените им задължения, като започват да не ги изпълняват както трябва, и водят своите енориаши не към Христос и Църквата, а към себе си. Именно това са основните прояви на младостарчеството в съвременния свят.

За младостарчеството може да се даде следното определение: то е отрицателно явление, свързано с извършването на духовното ръководство в Църквата, тоест с воденето на душите на вярващите по пътя на покаянието и спасението. Духовният водител, съзнателно или не, започва да злоупотребява със своето свещеническо служение, присвоявайки си правото на пълна и безусловна власт върху душата и живота на своите енориаши. Тази власт се проявява като намеса в личния живот, влияние върху важни решения и определяне на житейския път на духовния син или дъщеря, подтикване към определени действия или към въздържане от такива. Властта на духовника се простира върху всеки аспект от живота на вярващия, като последният може само безропотно да се подчинява. С това духовникът напълно отнема свободната човешка воля на своето духовно чедо.

Преди години имах студентка мирянка в една от магистърските програми, която сподели, че тази програма не ѝ харесва, а иска да учи в друга. Когато я попитах защо тогава не се премести в другата, тя отговори ужасено: „Как, моят изповедник така ми благослови!“. Тя видя в проявата на своята лична воля нарушение на послушанието към духовния си отец. Често мирянинът, който не е дал монашеските обети за послушание, целомъдрие и нестяжание, се задължава да ги спазва, като му се налагат монашески режим на живот, пост, молитвено правило, които обикновено не се изпълняват дори в някои манастири у нас. Стига се и до други крайности – християнинът бива приучван да иска благословение за всичко: каква кола да си купи, какъв апартамент, дали да извърши дадена сделка в бизнеса си, какви акции да купи или да продаде, точно как да възпита децата си, какво образование да им даде. При всяка ситуация мирянинът тича при духовника си или му звъни по телефона.

Отново трябва да повторим, че голям проблем в съвременното духовно водителство е смесването на воденето на монаха или послушника от неговия духовен старец (тоест монашеския начин на живот) с ръководството на енориаша от страна на енорийския свещеник. Много често мирянинът, който живее в света, има тежка работа, грижи се за своето семейство и възпитава своите деца, като често трябва да съвместява тези нелеки грижи с почти монашеския начин на живот, налаган му от духовника. Обикновено такъв свещенослужител не се съобразява със службата и семейното положение на вярващия и затова понякога се случва семейства да се разделят заради прекалено аскетичния начин на живот на единия от съпрузите. Пример за такова отношение към духовно чадо дава митрополит Антоний Сурожски (1914-2003), чийто приятел се оплакал, че неговият духовен наставник му забранил да чете светска литература, а той бил професор по литература в местния университет[3].

Каква е причината за това? Причината е, че духовният отец не е научил своя пасом да знае кое е добро и кое е зло, как самостоятелно да постъпи и да реши във всяка отделна ситуация, забравил е да го научи, че има свободна човешка воля и че като християнин е длъжен да извършва сам своя свободен избор в живота. „Дресирал“ по този начин своя подопечен, духовникът получава пълен контрол над християнина, но пък същевременно се нагърбва и с огромното бреме да контролира всяко нещо в живота му и след това да носи духовна отговорност за тези действия.

Архимандрит Лазар (Абашидзе) в книгата си „Към Ангела на Лаодикийската църква“ дава много точна характеристика на изпаднал в съблазън пастир: „От незнание, от неразбиране на собственото си духовно равнище човек изпада в състояние на прелъстеност, на мечтателност. Той си въобразява несъществуващи добродетели; чувствените […] пориви на душата си той приема за положителни, духовни, богоугодни. Цялата душевна активност на такъв човек се съсредоточава в ума […] му – оттам и сприхавият, неспокойният, обърканият му начин на живот. И макар на пръв поглед цялата тази дейност привидно да е ориентирана към Бога, към Евангелието, в крайна сметка тя е напълно самочинна и самонадеяна. Бог, евангелските заповеди, уставите и правилата на църковен живот, обредите и богослуженията – при него всичко е само обвивка, само фон и привидност, а всъщност в центъра на цялата си дейност […] поставя себе си и своята воля[4]“.

Свещеник Владимир Соколов в своята книга „Младостарчеството и православната традиция“ е подредил причините за поява на младостарчеството сред съвременното свещенство[5] по следния начин:

– Първата е психологията на паството, която кара обикновения християнин да прехвърли всички отговорности както за духовния си живот, така и за материалния/светския изцяло върху духовника… Прекрасен пример за такава философия представя знаменитият писател и философ Ф. М. Достоевски в „Легендата за великия Инквизитор“ от романа „Братя Карамазови[6]“, където Инквизиторът представя философията на съвременния нему човек, който иска да се лиши от свобода, от свободна човешка воля, дадена му при Сътворението, и да се остави да бъде ръководен. Човекът иска да му се отнеме правото на лично решение при всеки един момент от живота му, защото свободата изисква постоянен избор и постоянен размисъл: кое е добро и кое е зло в живота му. За съжаление, и сегашният човек, особено този, който е живял в тоталитарно или в посттоталитарно общество, често не желае свободата и е готов на драго сърце да я преотстъпи на друг. И кой може да бъде най-добра „мишена“ в това отношение? Разбира се – духовникът.

– Втора причина е, че в съвременното християнско общество почти липсват истински старци, повечето вярващи и духовници познават образа на стареца от светоотеческите и монашеските писания, затова често се появява опасността те несъзнателно да прехвърлят този образ върху себе си, като това създава предпоставка да станат младостарци, псевдодуховни гурута, и по този начин изкривяват библейското и светоотеческото разбиране за тайнството Свещенство.

– Трета причина е неподготвеността на духовника, който трябва да има достатъчно опитна възраст и в живота, и в християнството; тук нека си припомним цитираните думи на св. апостол Павел за новопокръстения (1 Тимотей 3:6), както и каноните на Църквата, които определят минимална възраст на кандидата за духовен сан. Много важно е духовникът да бъде богослов в сърцето, в разума и в живота си. Да познава богословието на Църквата и да го прилага първо в своя живот, сетне чрез него да учи, възпитава, предпазва и лекува своите енориаши, така че те да прилагат това богословие в собствения си живот и така да се подготвят за небесния.

– Четвърта причина е личното недостойнство на духовника, липсата на призвание от Бога и користните подбуди за приемане на свещен сан, които оказват пагубно влияние върху него, а след това – и върху неговите пасоми. Липсата на призвание у духовника е прекрасно описана от Спасителя в притчата за Добрия пастир (Иоан 10:1-16).

Има още →

Протоиерей Александър Новопашин

Думата „гуру“ (учител) днес е позната на всеки, нейният смисъл, вярвам, е ясен. Тя дойде до нас от някои източни религии, по-специално от индуизма. В някои източни религии ясно дават да се разбере, че ако един адепт няма гуру, то той е кръгла нула и не може да достигне никакви духовни висоти, той ще пропадне.

В този смисъл източните религии по някакъв начин приличат на тоталитарните секти, чиито лидери се издигат в ранг на гуру. Така в една от книгите на кришнаитите е написано как ученикът трябва да се отнася към учителя си. Падайки на земята пред него, той казва следните думи: „Ти си моето духовно слънце, а аз съм незначителна искра от твоето сияние; ти си мой господ, а аз съм твой слуга завинаги. Нектарът на твоите лотосови стъпки опиянява всичките ми сетива и аз разчитам само на безкрайната сладост на твоето свято име. Какво мога да кажа аз, падналият, по своя собствен ум? Тук съм само за да изпълня твоята воля. Изпитвам голямо удовлетворение, като изричам думите, които ти поставяш в устата ми. При това дори няма да се замислям дали са правилни, или не“.

Ако религията (в нейния истински смисъл) се характеризира със стремеж за връзка с Бога, то в секта всичко започва с лидера и завършва с него, всичко се фиксира върху него. Не може да има каквато и да било връзка с Бога (както сектантите си го представят), ако тя трябва да минава през лидера в сектата. Такава роля играе гуруто в почти всяка секта.

За голямо съжаление трябва да признаем, че гуруизмът периодично се проявява и в Православната църква. Тук гуруистичните настроения се дължат на появата на така наречените „младостарци“ (възрастта няма значение, младостарците могат да бъдат както млади, така и стари хора), чиито мнения стават по-важни за техните последователи, отколкото са думите на свещеноначалието, отколкото е гласът на самата Църква.

Така в енорията се формира група, която по същество прилича на секта: тя се ръководи от човек, който е поразен от болестта на гордостта, желанието да властва над хората или просто психически болен, който се нуждае от медицинска помощ. Във всеки случай гуруизмът в Църквата е безспорно бесовско явление, управлявано от сатаната.

Покойният Светейши патриарх на Москва и на цяла Русия Алексий II много сериозно се отнасяше към този проблем. Той казваше: „Някои клирици на нашата Църква, запазвайки на думи преданост към своето свещеноначалие, се държат като разколници, претендирайки за ролята на някакви „старци“. Критикувайки свещеноначалието, те, за разлика от духоносните отци на миналото и настоящето, чрез критика се опитват да привлекат вниманието към себе си и по този начин да си създадат авторитет. Като по правило, те обявяват за необходимо и единствено условие за спасение пълното подчинение на себе си от страна на онези, които прибягват до тяхното ръководство, като ги превръщат в някакви роботи, които без благословията на този „старец“ не могат да свършат никаква работа, независимо колко е незначителна тя. По такъв начин човекът се лишава от тази благодатна свободна воля, която му е дарувана от Бога. За да потвърдят своята правота, те неправомерно използват цитати от творенията на светите отци, като профанират техните велики духовни усилия и извращават самото понятие за старчество… Отделни такива съвременни „старци“ (или по-скоро те трябва да бъдат наричани „младостарци“), които не притежават духовна разсъдителност налагат на въцърковяваните хора „бремена, мъчни за носене“ (Лука 11:46), използват в своята пастирска дейност щампи, пагубни за духовния живот, необосновано прилагат към миряните – в по-голямата си част още духовно неукрепнали – форми на духовно ръководство, които са уместни само в монашеството.”

За съжаление, такива свещенослужители, изопачавайки древната манастирска практика, започват да се занимават с духовничество по свой произвол, изисквайки безпрекословно послушание към себе си. По думите на св. Игнатий Брянчанинов такова „старчество“ е „душепагубно актьорство и най-печална комедия“, чиято същност е „самозаблуда и бесовска прелест“.

Гуруизмът е отклонение от християнския живот, истинско неподчинение на апостолите, които учат: „… пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно (и богоугодно), не заради гнусна корист, но от усърдие, и не като господарувате над причта, а като давате пример на стадото“ (1 Петра 5:2-3). И думите на св. Игнатий Брянчанинов: „А ти, наставнико, защити се от греховната постъпка! Не заменяйте Бог със себе си за душата, прибягнала до тебе“, още по-малко имат значение за тях. У тях няма страх от Бога, въпреки че знаят строгото Му предупреждение: „… а който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина“ (Матей 18:6).

Гуруизмът е изкривяване на православния възглед за спасението. Това е изкривяване на самото Православие. Един „православен“ гуру може превъзходно да познава хода на службата, благоговейно да цитира Евангелието, безкрайно да цитира боговдъхновените произведения на светите отци, но той няма да го направи това за славата на светата Църква и не за нейното благо, нито за спасението на християнската душа, а за своя собствена изгода. Той някак си със себе си засенчва Христос. Каквото и да каже, той изкривява всичко, всичко се превръща в лъжа. „Послушанието е по-високо от поста и молитвата“, „Православие или смърт“ – в устата им тези свещени истини са духовно изтощени (буквално кастрирани – бел. прев.), превръщат се в груби нагласи към действия, зад които няма висока духовност а има само бесовски мрак.

Агресивното отхвърляне на TIN (номер на данъкоплатеца), баркодовете, биометричните данни, чиповете, които уж щели да бъдат имплантирани под кожата и които щели да показват номера на звяра – всичко това и много други неща са продукт на гуруизма. Въпреки че самите младостарци имат и нови паспорти, и идентификационен номер на данъкоплатеца, и баркодовете не ги плашат. Някои псевдопастири водят чедата си в такива дебри на окултизма, откъдето е също толкова трудно да се измъкнат, както от най-деструктивната тоталитарна секта. Може да се започне с „безопасните“ за душата хомеопатия и източни псевдомедицински практики и йога, а да се завърши с помирение на християнството с астрологията или екстрасензориката, за които се предполага, че имали рационално зърно, и които „неправилно се разглеждат само отрицателно“.

Друга една страна на гуруизма е почитането като светци на хора със съмнителен живот. С благословията на „православни“ гурута се рисуват икони на Григорий Распутин, цар Иван Грозни. Чуват се разговори за това, че вече и Сталин трябва да бъде канонизиран. При мене дойде един мъж, който много агресивно се опита да ме убеди, че Иван Грозни е истински светец. На аргумента ми, че от Иван IV са били убити много хиляди хора, този човек възрази, че в синодика било записано за само 5,000 души – все предатели. Аз го поправих, че тези пет хиляди бяха от благородниците, а онези неизвестни хорица, които никой не е броил, те всички предатели ли са били? Той, казвам му, е имал седем жени! Отговорът беше обезкуражителен: „Значи, само с три обаче е имал венчание!“

Има и такива „старци“, които уж се грижат за спасението на душите на своите духовни чеда, благославят ги да изоставят работата си, да напуснат жилището си, дома си и „да се спасяват“ далече от цивилизацията – в тайгата, в блатата. А самите те, ако имат здрав разум, не следват своите духовни чеда. Днес вече знаем за „самарските отшелници“, „пензенските затворници“, за религиозната общност в сибирското селище Гореловка, в блатата на Томска област. Вестниците писаха за това, говореха по телевизията. И колко ли още подобни случаи, за които никой не знае?

Друг път се случва да чуете: „Е, със старците всичко е ясно, те са или в прелест или са хитреци, знаят какво правят. Но хората, хората, къде гледат?“

Има още →

Свещеник Стоян Чиликов

Библейски аспекти на свидетелството за вярата

Цялата библейска история на Църквата ни прави свидетели на изповядването на вярата и живота според нея. В Стария Завет харизматични личности като пророците, царете, съдиите изповядват вярата в единия Бог и въпреки множеството изпитания водят народа Божи към познаване на Бога. Основните трудности на избрания народ в Стария Завет са свързани преди всичко с опазването на вярата поради влиянието на религиите на съседните народи. Св. пророк Илия плаче, че не са останали пророци Господни и няма кой да изповядва вярата в единия Бог[1]. Св. пророк Моисей, който превежда израилския народ през множество препятствия и го извежда от Египет, пламва в свещен гняв поради богоотстъпничеството на народа и преклонението пред златния телец и чупи скрижалите на завета, дадени му от Бог на планината[2].  Св. пророк Даниил и тримата отроци отказват да се поклонят на истукана и да не се молят на Бога, поради което Даниил е хвърлен в ямата с лъвове[3], а тримата отроци в горящата огнена пещ[4]. Всички тези свещени мъже изповядват вярата в единия Бог и заради нея са готови да умрат. Както става с последния от пророците на Стария Завет – св. Иоан Кръстител, главата му е отсечена заради отстояването на истините на вярата[5].

В Новия Завет пример за вярата е преди всичко Въплътилото се Слово. Господ Иисус Христос учи на вярата, възпитава във вярата, изгражда вярата у дванайсетте апостоли, у седемдесетте апостоли и у народа, с който общува. Целият живот, смърт, възкресение и възнесение на Господ Иисус Христос са основни събития от Божия промисъл за спасението на човека и света. След Възкресението и Възнесението на Христос и основаването на Църквата ранните християнски общности изповядват вярата във възкръсналия Христос. Св. апостол Павел не само защитава вярата – той благовествува и изповядва вярата, защото е видял възкръсналия Христос. Същото се отнася и за св. апостол Петър, св. апостол Иоан Богослов и останалите апостоли. В Новия Завет може да се говори по-скоро за изповядване на вярата и живот във възкръсналия Христос, което е най-доброто свидетелство за присъствието на Бога у верните. Ранната Църква през първите три века е Църква на мъчениците, които изповядват и прославят Христос със смъртта си. Заедно с това в Новия Завет има немалко текстове, които са във връзка със защитата на вярата от ранните ереси и нехристиянския начин на живот.

Заедно със свидетелството на вярата през този период се появява богословието на апологетите – църковни писатели от II-ри и III-ти век, които с живота и съчиненията си защитават учението и истините на християнската вяра. Богословието на апологетите има две главни цели: от една страна, да защити християнската вероизповед и да предпази християните от безкрайните мъчения и убийства, на които са подложени, а от друга, да обясни на римската власт и на невярващия народ какво представлява християнството, защото то е непознато за тогавашния римски свят. Съчиненията на християнските апологети свидетелстват, че през този период Църквата не само свидетелства за вярата, но и защитава вярата.

След Медиоланския едикт на св. Константин Велики (313 година) и последвалия мир за Църквата, в нейния живот започва нов етап, който е съпроводен от две важни явления: на първо място са ересите, които Църквата оборва, за да съхрани чистотата на учението; на второ място е появата на монашеско-аскетичното движение като резултат от започналата секуларизация на Църквата. Константиновият мир донася възможност Църквата да се обърне към себе си и да може извън периода на гоненията да се развива във всяко едно отношение: верово – с изкристализирането на догмите, евангелски – с възможността да се християнизира населението в цялата икумена (в цялата империя) и да се положи началото на нова епоха, нова цивилизация с нова култура въз основата на християнския мироглед.

Заедно с това Църквата трябва да съжителства с държавата, в резултат на което през вековете се появява изпадането в една от двете крайности: цезаропапизъм на Изток и папоцезаризъм на Запад. Симфонията между Църква и държава, за която радее св. Юстиниан Велики и която се опитва да узакони още със своята пета новела, реално е неизпълнима в по-голямата част от съществуването на Църквата. По-скоро зависимостта на Църквата от държавата я институционализира и постепенно процесът на секуларизация става все по-силен, като с вековете се превръща в не по-малка опасност за Църквата от ересите. Изопачаването на християнските истини на вярата и сгрешените верови учения отделят части от църковното тяло, но секуларизацията обхваща самото църковно тяло – клир и миряни. Сама по себе си симфонията между Църква и държава е напълно възможна, но трудно изпълнима. От една страна, християните са изправени пред опасността да се изолират от останалите в империята, а от друга – да се промени начинът им на живот, за което предупреждава св. апостол Павел, като казва, че „малко квас заквася цялото тесто[6]“. Затова в периода на гоненията на Църквата Тертулиан предпазва от каквото и да е влияние на езичеството върху християнството, като пише: „Какво общо има наистина между Атина и Иерусалим? Какво съгласие има между Академията и Църквата, между еретици и християни? Нашето учение е възникнало от „двора на Соломон“, който е учил, че Бог трябва да се търси със сърдечна простота“ (Премъдрост Соломонова 1:1)[7].

Секуларизация на Църквата

Секуларизмът се разбира по два начина. На първо място това е учение, което възниква на Запад като реакция на папоцезаризма. То лансира идеята за независимо от религията управление на държавата – институционално, политически, икономически. За пръв път го употребява известният със своите атеистични убеждения англичанин Джордж Джейкъб Холиоук (1817-1852) в началото на XIX-ти век. Второто значение на секуларизма не е като отделяне, а като проникване на духа на този свят в духа на Църквата, в нейния начин на живот, в цялото нейно многообразие, в нейните функции. Христос казва на Своите ученици, че са мразени именно защото не са от този свят, който лежи в зло: „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но аз ви избрах от света, затова светът ви мрази[8]“. Затова ранната Църква, преди официализирането на християнството и последвалите зависимости от държавата, живее в света като „не от този свят“. В Посланието до Диогнет църковният автор определя така християните: „обитавайки градове – и елински, и варварски, както на всеки се е случило, и следвайки местните нрави на обичане и поведение също и в останалия живот, те показват по чуден и наистина странен начин състоянието на своята държава (небесното отечество – б. а.) […] В плът се намират, но не по плът живеят. По земята ходят, но са граждани на небесата. Подчиняват се на определени закони, но в личния си живот побеждават законите[9]“. Така древните християни са прилагали на дело думите на Господ Иисус Христос: „отдайте кесаревото кесарю и Божието Богу“[10].

В историята на Църквата секуларизацията е повлияла и влияе върху начина на живот на християните: клира и народа, богослужението, културата, изкуството, богословието, традицията на Църквата. Тук по-подробно ще се спра само върху двете най-уязвими жертви на секуларизацията: богословието, което трябва да възпитава в Христос, и секуларизиращият се етос на православните християни.

Има още →

Димитър Русев

„Идеята за Бога трябва съзнателно да се признае от човека,

защото в противен случай нещо друго става бог.“

Карл Юнг

Терминът „езотерично християнство“ е малко познат сред широката общественост, а дори и сред голяма част от вярващите християни. Неизяснената същност на това явление, крие в себе си огромен негативен заряд, а неадекватната превенция спрямо него е една от предпоставките както за отслабване авторитета на християнската вяра, така и изобщо за западане на духовността в съвременното общество.

Eзотеричното християнство самò по себе си не е религия. То е субпродукт на определени тенденции, които са назрявали по различен начин през вековете и чиято кулминация ги превръща в явление от XIX-ти век насам. Eзотеричното мислене се стреми все повече да се наложи в представите на съвременното обществено съзнание, като „по-вярната” истина за Иисус Христос и Неговото учение.  Парадокс е и самият факт, че езотеричното християнство по своята същност е може би най-опасният вид нехристиянско религиозно учение, което паразитира във формата на автентично християнство, като основната му функция е да видоизменя откровението за Бога и по този начин да обезсилва религиозните търсения на вярващите, довеждайки ги до безплодност и обезсърчение: „…които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли” (2 Тимотей 3:5). Настоящата работа има за цел, от една страна, да осветли някои основни белези на езотеричното християнство в качеството му на алтернативна духовна субкултура и от друга, чрез обективен поглед върху предпоставките, обуславящи появата на това явление, да бъдат потърсени онези насоки за работа с нехристиянските религиозни учения и култoве, които биха били от полза на днешните Христови следовници, за да бъдат ефективни свидетели за своята вяра, бидейки „всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда“ (1 Петра 3:15).

Определение за езотеризма; история на понятието, прояви и тълкувания

Езотеризъм (от гръцки ἐσωτερικός „вътрешен“ или вътрешно познание) в най-общ смисъл е всяко учение, предназначено за определен кръг хора (тоест забранено е разкриването му пред непосветени). Основните характеристики на такъв вид учения е, че те са тайни и заявяват, че предават на поколенията скрито знание от най-различно естество, например: за изворите на вярата, здравето, дълголетието и така нататък. На теория това знание може да е разнородно: философско, етическо или мистично. По своята идейна същност езотеричните учения са ядрото на дадена духовна традиция, а гностицизмът, смесен с различни мистични окраски, е константното и неотменимо ядро на  езотеричните течения. Основната идея, на която гностиците изграждат своето учение, е, че гносисът под формата на самопознание, е способeн да реабилитира божествената същност на човека и така да бъде сложен край на злото. За разлика от тях, за християнството злото е резултат от грехa на непослушанието и бидейки проявено в човека още от Адам, то не би могло да бъде победено със собствени сили, което обуславя и вечната нужда от Спасителя Господ Иисус Христос.

Само от тази перспектива, езотеризмът много трудно може да бъде видян като нещо, което съдържа деструктивни компоненти. Светлина върху неговата истинска същност хвърля латинското му название окултизъм[1], чието значение също се съотнася към скритото или паранормалното знание, за разлика от фактите и „познанието на измеримото“, обикновено наричано наука.

Според начина, по който се разпознават и използват в съвременното общество, тези две понятия се обясняват едно друго и се взаимодопълват, като в най-широк смисъл под езотеризъм може да бъде разбирана предимно философската страна  на скритото знание, докато окултизмът представлява в по-голяма степен приложната (култова) страна на тези „тайни“. От периода на  Френската революция (от 1879 година) насам в Европа и Америка  необичаен разцвет преживяват много разнородни по вид и произход „духовни“ учения и свързани с тях практики. Много от техните последователи и критици ги обединяват под наименованията „eзотерика“ и „окултизъм“. „Тези две понятия се употребяват още от XIX-ти век и като самостоятелни понятия. За някои наименованието езотерика изглежда по-изтънчено, а други са на мнение, че в това название могат да бъдат обобщени всички онези не съвсем доказани твърдения на окултизма[2].” И така, ако от една страна терминът „eзотерично християнство” не буди някакви притеснителни асоциации в разбирането на хората, то понятието „окултно християнство”, от друга, безусловно разкрива истинската същност на това явление и указва, че то не е компонент на православното християнство, чийто начинател е Сам Господ Иисус Христос.

Една от основните характеристики на езотеризма, която го прави изключително трудно разпознаваем, е неговата аморфност. Той е адаптивен и способен  да се вмести във всяка религиозна  форма независимо от нейната строгост и регламентираност. Въпреки своята неопределеност, езотеризмът е изключително устойчив и непрекъснато актуализиращ се  – неизменен антипод на истинската духовност. Привнесен като начин на мислене към една религиозна система, неговото действие трудно може да бъде разпознато, докато не даде своите плодове. Тази особеност дава привидна „преднина” на езотеричното, правейки превенцията трудна и почти винаги закъсняла. В своето изследване, посветено на секуларизираната религиозност в съвременното общество, православният богослов Клара Тонева пише следното: „Нищо не може да заглуши естествената потребност на човека от религия и когато тя няма условия за нормално развитие, тръгва по разрушителни и саморазрушителни пътища. Днес потребността от религия често се проявява като псевдорелигиозно поведение на секуларизирания човек, подвластен на съвременното идолопоклонство не само спрямо вещите, но и спрямо идеите, спрямо митологиите, родени от масовата култура, и спрямо закърнялата религиозност, бременна със суеверия и многобройни езически наслоявания[3].” 

За да бъде намерена адекватна превенция на това явление е необходимо да се започне с изследване на предпоставките, довели до неговата поява, а те са исторически, социални и духовни.

Пролетта на народите

Езотеризмът е неизменен спътник на човека в неговия религиозен път още от зората на човешкото битие. „Самата християнска религия, поне в самото си зараждане и през първите два века след това изобилства от езотерични гностични учения, които при консолидиране на християнството около Никейския символ на вярата (приет на I Вселенски събор в Никея през 325 година) са обявени за ереси”[4].

Централното събитие за XVIII-ти век, което оказва фундаментално влияние върху културата на тази епоха, е Френската революция[5]. Много от нейните съвременници смятат, че тя е плод на философията, която по това време е негативна проява на духа на отрицание и критицизъм. В нея се открояват много различни радикални тенденции, породени от целта да разрушат основите и да подкопаят авторитета на първоизточника на всички авторитети – религията и Църквата. По думите на архимандрит доц. д-р Павел Стефанов: „Това е епоха не само на рационализъм и безверие, но и на множество религиозни лутания… Духовният застой на римокатолицизма, суеверията и злоупотребите, упорството, с което Църквата отстоява идеологическата система на стария режим, отварят дълбока пропаст между нея и новата култура. Заражда се различен мироглед, който е чисто светски, нерелигиозен, безбожен, в чийто център стои не Бог, а човекът[6].”

В средата на XIX-ти век Европа е разтърсена от различни по мащаб и значимост революции, които засягат почти целия континент. Започва така наречената „Пролет на народите[7]“. Много назрели процеси до този момент дават своя плод, бележейки края на феодализма и настъпването на капитализма. Силно повлиян от Шопенхауеровата метафизика на волята и от Дарвиновата теория на еволюцията (особено популярни през XIX-ти век), немският философ Фридрих Ницше изрича култовата фраза: „Бог е мъртъв“, без може би да осъзнава, че това ще го превърне в „пророк“ на една нова епоха в мисленето на следващите поколения.

Тези глобални и дълбоки промени, случили се в рамките само на около век, имали не само икономически отенък. В сянката на социалните конфликти, неусетна, но трайна метаморфоза претърпели духовните нагласи на обществото. Такива процеси били трудно „смилаеми”, както за личното, така и за колективното съзнание, тъй като не могли да бъдат разбрани и обективно оценени. Освобождението от „тиранията” на Църквата[8], осигурило мечтаната обществена еманципация от църковните догми, но не било способно да донесе прогрес за духовността на обществото, което станало изключително податливо на всяко едно влияние и начин на мислене, предлагащо завършена история или удовлетворяваща картина, отговаряща на вечните въпроси, свързани с произхода и бъдещето на човешкото битие. Въпреки че влиянието на религията било отслабено, това не успяло да потуши екзистенциалното религиозно чувство на отделния човек и неговата необходимост от религиозно преживяване. Тази нужда оставала все толкова дълбока и все по-незадоволена. „Когато Фр. Ницше обявява  в края на XIX-ти век, че „Бог е мъртъв”, той не предвижда, въпреки учудването на Заратустра, че противно на всяка логика, религиозният дух ще продължи да съществува заедно със секуларизацията[9].” В резултат на това една цяла плеяда от философи и мислители започнали да се опитват с всички сили и средства да градят, на мястото на „мъртвия бог“, “златния телец” на своята представа за божеството. Опитът по философски път да бъде запълнен създаденият духовен вакуум, породил вълна от появата на нови философски течения и школи със силно религиозен привкус, като две от най-фундаменталните са спиритуализмът[10] и трансцедентализмът[11] на Ралф Уолдо Емерсън.

Кулминация на процесите от края на XIX-ти и началото на XX-ти век век е  раждането и развитието на теософското движение, основано на 7 септември 1875 година в Ню-Йорк. Водачи на Теософското общество са Елена Петровна Блаватска[12] и Хенри Олкът (1832-1907). Самата Блаватска лично избира като девиз за новосъздаденото общество думите на махараджата от Бенарес, приет в Теософското общество:  „Няма религия по-висша от истината“ („Satyat nasti paro dharmah”)[13].“  Новото движение бързо набира сила поради мощния импулс, даден от Елена Блаватска, която според последователите на своето учение,  е приемник на многовековния духовен опит на човечеството, част от който тя извежда от езотериката до сферата на екзотеричното („откритото” – антоним на езотеричното) знание. „Теософските идеи за единство и еволюция намират своето развитие в съвременната култура, изпълвайки светогледа, философията, произведенията на музиката, живописта, литературата с духовно съдържание[14].” Елена Блаватска използва понятието „теософия”, за да обозначи своята религиозно-познавателна и философска доктрина. Според нея всички религии са опити на човечеството да се докосне до абсолюта и следователно всяка религия съдържа само част от истината. Основната цел на Теософското общество била да докаже, че „всяка някога известна религия е същата древна доктрина на мъдростта, една и съща, изповядвана и практикувана от посветените във всяка страна, които са познавали нейното съществуване и значение[15].”

Терминът „теософия” не е нов. Теософските учения съществуват от Античността и са отчасти свързани с аскетизма, мистиката, астрологията, езотериката и окултизма. Но Елена Блаватска, откликвайки на съвременните си философско-мистични тенденции, насища идеята за теософията с ново съдържание, отговарящо на духовните търсения на общественото религиозно съзнание. „Питат ни – споделя самата Блаватска – „Нова религия ли е теософията?“ Не, тя не е религия, нито нова философия. Тя е стара, колкото мислещия човек. Нейните учения не се обнародват за пръв път сега, а са били внимателно разкривани  и проповядвани от някои европейски посветени – особено от покойния Рагон[16] “

В студията си, посветена на теософското общество, богословът Димитър В. Дюлгеров описва някои от характеристиките на теософията така, както ги виждат последователите ѝ: ”Теософията не е стремеж към мъдрост за Бога, а самата мъдрост за Него, вградена в определени теоретически формулировки. Такава мъдрост или по-точно учение за Бога има във всяка религиозна система[17]”. Синкретичното учение, което Елена Блаватска създава, „приравнява всички религии и поставя основите на теософията като синтез на всички религии, религиозно-философски системи и митологии. Този синтез постоянно се разширява и вдълбочава [18].”

Има още →