Силва Маринова

През 2023 година се навършват 100 години от отварянето на вратите на сградата на настоящия Богословски Факултет в София. Това е един хубав повод да се разтворят архивите и да се проследи историята на създаването, промените и опазването през изминалото столетие на този архитектурен паметник на културата. Няма човек, който да е влязъл в тази сграда и да не е усетил възторг, дължащ се не само на красивата архитектура, но и на присъстващата там благодат. Това е така, защото в сградата на Богословския Факултет има параклис, в който ежедневно се извършва богослужение, а в намиращият се на втория етаж музей се съхраняват чудотворни икони, църковни реликви и мощи.

Сградата е преминала през изпитанията на времето и до ден-днешен стои като символ на духовното образование в България. В началото идеята за създаване на Висше духовно училище датира отпреди Освобождението на България. Опитите на Свeтия Синод да доведат до реализацията на тази идея получават завършек в лицето на Иван Евстатиев Гешов (министър-председател на България в 32-рото правителство, 1911-1913). Той издава постановление на 28 април 1911 година, а на следващата година Народното Събрание приема закон за разкриване на Висшето богословско училище. Със съдействието на министъра на просвещението Стоян Омарчевски, сградата е завършена и тържествено открита през 1923 година.

Първоначалната идея за изграждането на сградата е била като проект в чест на възстановяване на Българската екзархия. Осветена е през 1910 година, а 33 години по-късно е била частично разрушена от бомбардировките. Тогава тя изгубва първоначалния си архитектурен облик. Невъзстановени остават куполът и фронтонът подчертаващи централната ос на симетричната композиция. В стилово отношение, според експертното решение, сградата търпи влиянието на историцизма.

След дългогодишни опити за започване на реставрация на разрушения купол, тази година стартира, по възобновената и доведена до успешен край инициатива на деканското ръководство, укрепителна дейност по конструкцията на сградата и възстановяването на купола ѝ.

В настоящата статия се разглеждат архивни документи, които съхраняват отчасти историята и становищата за реставрационните дейности, извършени през годините. Целта е да покаже през какви промени е преминал този архитектурен паметник на културата и грижите за опазването му през стогодишното му съществуване.

В изследването се разглеждат съхранени архивни материали, които са малко познати и проучвани до този момент. Всички документи като цяло отразяват състоянието на сградата и изтъкват несъмнените архитектурни признаци, по които сградата е придобила статут на архитектурно-художествен паметник от национално значение. Проучените документи върху които стъпва изследването, обхващат периода от 60-те години на 20-ти век до наши дни.

Сградата на Богословския факултет е част от архитектурен ансамбъл на площад „Св. Неделя“. Състои се от пет надземни и два подземни етажа, а също и тавански етаж. В източната и централна част на втория сутерен са разположени складови помещения и други помощни отделения. Първият и вторият етаж представляват три различни функционални зони, средна, източна и западна. Главният вход на Богословския факултет е подчертан с колони и двойка пиластри с византийски капители (тежък портик) от двете страни, които по всяка вероятност са носели красивия фронтон. Сградата е интересна с разнообразните си помещения, които през годините са изпълнявали различни функции и са били приспособявани за тях[1].

Известен факт е, че архитектурните планове на сградата са дело на австрийския архитект Фридрих Грюнангер. Той се е стремил да подчини архитектурните форми на модерния за времето си стил сецесион с детайли, взаимствани от византийската, романската и българската средновековна архитектура. Архитект Грюнангер е проектант на Княжевския дворец, Централната Синагога, комплексът на Софийска Духовна Семинария, ДЗИ на бул. „Дондуков“, идеен проектант на Централна баня, редица забележителни къщи в София и други.

Има още →

Николинка Климукова

Последната сцена, непосредствено до „О тебе радуется“, е Възкресението на дъщерята на Иаир (Марк 5:21-43; Лука 41-65). Последният текст се чете като литургийно евангелие в Седма неделя подир Въздвижение. Няма запазен надпис на стената на храма, но изображението много се доближава до иконографията, описана в ерминията на Дионисий по следния начин: „В дома момичето стои на украсен одър. Пред нея е Христос и с дясната ръка я благославя, а с лявата я държи за ръка. Зад Него стоят Петър, Иаков и Иоан. От едната страна на одъра се вижда възрастен човек в кожено палто, а от другата – неговата плачеща жена. Извън дома се тълпи народ[40].“

Това изцеление е свързано с чудното избавление на кръвоточивата. На един и същ ден се чете целият текст, в който двете чудеса стават почти паралелно. Началникът на синагогата Иаир моли Бог да изцели дъщеря му, но преди това се излекува жената, страдаща от кръвотечение 12 години, а дъщерята на Иаир е на 12 години. Тук, като че ли има съвпадение, но то не е случайно: прави се съпоставка между вярата на кръвоточивата жена и на Иаир. Вярата на първата е изключително силна и безрезервна, затова тя се спасява и това библейско събитие е изографисано в олтара като красноречив пример за християните.

Във II-ри регистър е изобразен Христос изцелява слепородения (Иоан 9:1-38). Чете се на Шеста неделя след Пасха и дава наименованието на Неделята на Слепия. Надписът на гръцки е: „Ο ΧΣ ἰώμενος τὸν ἐκ γενετὴς τυφλόν.“ В Дионисиевата ерминия е посочена следната иконография: „На каменен път, извън град Иерусалим стои сляп юноша, опирайки се на тояга. На него виси торба; пръстите му се виждат от сандалите. Христос стои пред него и с една ръка се допира до главата му, а с другата слага пръст на окото му. Зад Господа се виждат апостолите, а в далечината – купел с вода и слепец, миещ очите сиц[41].“ В Иоан 9:1-7 четем думите на Господ: „рече: иди се умий в къпалнята Силоам (което значи: пратен). Той отиде, уми се и се върна прогледал“.

Тази сцена, като че е зрително отделена от цикъла с другите чудеса, за да се акцентира. Тя е натоварена с няколко съдържателни аспекта. Спасителят направя кал от пръст и слюнка, с която намазва очите на слепородения. Този акт е символически. Чрез него Господ отворил и духовните очи на околните, заслепени от греха и неведението, и едновременно се припомня, че Той е създал от пръст Адам[42]. Отново в библейския първоизточник четем лайтмотива, който минава като червена нишка в цялата тематика за чудесата. Иисус пита изцерения: „Вярваш ли в Сина Божий?“ (Иоан 9:35) и отговорът е: „вярвам, Господи!“ (Иоан 9:38). Освен това става ясно, че момъкът е слепороден, „за да се явят делата Божии върху му.“ (Иоан 9:3[43]).

На северната стена на наоса в централния кораб по посока изток-запад в I-ви регистър, след Изцерението на кръвоточивата и Призоваването на Закхей в олтара, е Христос възкресява сина на вдовицата (Лука 7:11-17). Текста се чете в Третата неделя след Въздвижение. Гръцкият надпис пояснява: „Ἡ ἀνάστασις τοῦ ὑιοῦ τῆς χήρας“; в превод: „Възкресението на сина на вдовицата“. Това чудо от земния живот на Иисус Христос се описва в ерминията на иеромонаха от Фурна по следния начин: „На вратата на укрепен град стоят хора и сред тях четири носачи оставят смъртния одър на замята. На него лежи юноша, обвит в савани: той е повдигнал главата си и гледа Христос, Който с едната ръка се допира до одъра, а с другата благославя юношата. Зад Него стоят апостолите. При Неговите крака плаче жена.“

Зографията в Несебърската Нова Митрополия отговаря както на цитираните ерминийни препоръки, така и на библейския първоизточник. Спасителят отива в Галилейския град Наин, като с Него вървели голяма група хора и учениците Му. Като се приближили до градските порти, видели, че изнасят мъртвец „едничък син на майка си, а тя беше вдовица; и много народ вървеше с нея“ (Лука 7:12). Бог се смилява над нея и казва: „Не плачи“[44], допира се до сина ѝ и „рече: момко, тебе думам, стани!“ (Лука 7:14). Възресението става пред очите на всички, които „славеха Бога“ (Лука 7:16) за това чудо. В стенописното изображение майката не плаче, а гледа учудено към Иисус Христос.

Друго чудо, което предхожда в библейския текст Възкресението сина на наинската вдовица, е Христос изцерява слугата на стотника (Матей 8:5-13; Лука 7:1-9) Надписът не е запазен, но изображението красноречиво насочва към тази сцена. В ерминията на Дионисий библейското събитие е описано по следния начин: „Пред Христос, съпровождан от апостолите, стои на колене човек във войнски одеяния. В далечината се вижда дом. Между слугите младия човек става от одъра: около него са се струпали мъже и жени, а един човек, стоящ близко до стотника, сочи къщата му.[45]“ Бог казва: „нито в Израил намерих толкова голяма вяра“(Лука 7:9).

Отново вярата е податка за спасението на Разслабления от Капернаум (Матей 9:1-8), зографисан в следващата сцена. „И като видя Иисус вярата им, каза на раслабления: дерзай чедо, прощават ти се греховете“ (Матей 9:2). Този евангелски откъс се чете на Шеста неделя след Петдесетница. Текста в зографията на гръцки е: „Ο ΧΣ ἰώμενος τὸν ἐπὶ τῆς κλίνης φερόμενον παραλυτικόν“ и се превежда: „Иисус Христос изцелява разслабения, носен на постелка“. В Дионисиевата ерминия чудото е наречено: Христос изцелява разслабления в един дом.“

Има още →

Николинка Климукова

Темата за чудесата[1] притежава универсална актуалност във всички времена, включително и днес, защото те доказват Неговата божествена същност[2] и са прояви на любовта и милосърдието на Господ към човека. Бог извършва чудеса, за да укрепи вярата на първите християни. Но нима нямаме нужда днес да укрепим вярата си? Затова, като обръщаме поглед към Новата митрополия в Несебър, разпознаваме изографисани многобройни чудеса, интерпретиращи библейски текстове, които внушават важния извод: „Твоята вяра те спаси“ (Мк 5:34; Лк 8:48).

Най-ранните запазени паметници на живописта, които илюстрират евангелския разказ в два просторни цикъла на Чудесата и на Страстите (страданията) на Иисус Христос се намират в базиликата „Св. Аполинарий Нови“ в Равена[3] от VI век – времето на император Юстиниян, но ги намираме и в други представителни храмове на християнския свят – в Цариград, Палестина (Газа и Витлием), Сирия, Кападокия и дрги[4].  В доиконоборското изкуство, за доказателство на божествената същност на Спасителя Христовите чудеса се представят наравно с епизодите от Неговите страдания или Господските празници, но след победата на иконопочитателите те – ако изобщо са изобразени – заемат предимно страничните кораби в намален брой. Една от причините за това е, че базиликалния по план храм отстъпва място на куполната църква с план навписан кръст, поемаща по-малко изображения, които се прехвърлят в притворите или допълнителните параклиси[5].

Новата Митрополия в Несебър е трикорабна, триабсидна базилика, построена през XI век[6] и нейното пространство, както бе посочено по-горе, позволява включване на голям брой малки по размери изображения. Първоначално е посветена на Св. Богородица – Живоносен източник, което оправдава интереса към чудотворната тематика[7]. Католиконът на църквата, наречена през XVIII-XIX век „Св. Стефан“, е преизписан в 1599-та година, и тук е представен изключително пълен цикъл с Христовите чудеса за поствизантийската живопис от българските земи през XVI век.

Авторите, писали за Новата митрополия, посочват факта, че тук има значителен брой изобразени Христови чудеса и обвързват това с посвещението ѝ на Божията майка, но не разглеждат подробно целият цикъл. Изследователите на храма[8] оценяват високата художествена стойност на стенописите от 1599 година. Те посочват тематичната им обвързаност със Св. Богородица, на която първоначално е била посветена църквата. Преименуването ѝ на „Св. Стефан“ вероятно е станало в средата на по-миналия век, когато на източния бряг на острова е потънала едноименната църква и се е започнало строителство на нова Богородична църква, завършена през 1880 година. Многобройните сцени с чудесата на Иисус Христос, които са част от евангелския цикъл, подреден по стените на всички кораби, заемат предимно представителния и добре осветен централен кораб. Заедно с догматичните теми „Химн на Богородица[9]“ и „Богородица на трон с архангели“, символизиращи земната църква, чудотворните теми представляват идеята за посредничеството на Св. Богородица между хората и Бога[10]. Тука са изобразени почти всички познати от Евангелието чудеса: Христос изцелява слепи, хроми, сухоръки, паралитици, болни от воднянка, прокажени, душевно болни, възкресява мъртви, усмирява буря в морето. Чудотворният елемент е тясно свързан с култа към Св. Богородица, особено силен през XVI-XVII век[11]. Интерес представляват няколко сцени, които рядко се срещат през постпалеологовото изкуство, но ги има в Новата митрополия и в църквата „Св. Петка Самарджийска“ в София. Една от тях е „Сватбата в Кана Галилейска[12]“.

Според Георги Геров[13] тематиката на иконографската програма е изключително богата и включва не само традиционното изписване на Великите празници и Страстите Христови, но и всички цикли, които показват дейността и чудесата Христови, описани в Цветния триод и неделните евангелия. Също виждаме сцени с Богородичното детство, Великите Богородични празници, старозаветни и новозаветни празници, литургически теми[14].

Обикновено в научната литертура се разглеждат заедно Деянията и Чудесата Христови[15], като някои автори не правят разлика между тях и приравняват чудесата с другите деяния на Иисус Христос. Трябва да имаме предвид, че само част от Чудесата Христови, описани в евангелските текстове, намират място в иконографската програма на църквите. Темата започва да се изобразява още в раннохристиянското изкуство и продължава своето развитие в по-късните епохи. Цикълът преставя епизоди от земния живот на Христос. В повечето случаи те не следват хронологията на евангелските събития или последователността, посочена в зографските наръчници[16] и се съчетават с други евангелскисъбития. В различна степен на запазеност има сцени с Чудеса в храмовете от българските земи от периода XV-XVIII век в притворите нахрамовете в Роженския манастир „УспениеБогородично[17]“,Черепишкия манастир „Успение Богородично[18]“ в „Св. Георги“ във Велико Търново и други. Итересен е паралелът със зографията в църквата „Успение Богородично“ в Зерват, Албания[19]. Виждаме, че цикълът с Чудеста е предпочитан в църкви, посветени на Св. Богородица.

Чудесата Христови в Новата митрополия в Несебър са изографисани доста компактно и образуват ясно заявен цикъл, акцентиран като важен, чрез разполагането му в олтара и главния кораб на наоса. По принцип те не се поместват в централната част на храма, заради подчертаването на литургичната значимост на Евхаристията[20], но тук тък виждаме как Чудесата допълват и обогатяват евхаристийното внушение. Тяхното изографисване в Новата митрополия в Несебър можем съвсем условно да разделим на две групи за тяхното по-добро изучаване и систематизиране. Едната група, според по-голямата си значимост, е разположена в олтара, а другата – в наоса. Там е обособен обширния цикъл Чудеса, в тематична връзка със Св. Богородица, която го фланкира от две страни: на изток в олтарната апсида е Св. Богородица с Младенеца Иисус Христос на трон, а на запад е песнопението „О тебе радуется“. Трябва да се уточни, че разделението на изображенията в олтара и извън е него е символично, защото те са взаимно свързани и обословени в общото хармонично звучене на православното богослужение, чиито неразделни страни са зографията и песнопението. В олтара се редуват сцени с Чудесата с други литургически, догматически и исторически теми, но в централния кораб на наоса вървят една след друга в два регистъра, подкрепени от образите на четиримата евангелисти, от чиито текстове са илюстрирани чудесните събития. Предствени са отделно няколко чудеса – две в южния и едно в северния кораби на църквата.

Има още →

Татяна Иванова

“Страшният съд” е композицията, която претърпява най-дълго развитие в християнското изкуство. През XI-XII век се оформя нейната “класическа иконография” (обр. 1, 2), която представя една изработена в предходните векове византийска схема, съдържаща в отделни регистри учението на Православната църква за Божието домостроителство, Частния съд и Всеобщия Христов съд[1]. Още с появата си, този иконографски вариант се разпространява както чрез икони (в по-малка степен), така и в монументалната живопис (намира по-широка употреба). Възникването на “Страшния съд” в икона поставя един важен въпрос – за какви нужди и с каква цел се случва това. За разлика от стенописа, който освен догматическия и литургическия аспект на християнското изкуство, може да съдържа нравствено-поучителни или исторически сюжети, иконата е по-особен вид произведение на изкуството чрез, което се отдава чест и поклонение на първообраза[2]. Същевременно византийската иконография на Страшния съд няма характер на обект за поклонение. Представянето на ангели и дяволи, праведници и грешници, разделени отдясно и отляво на Иисус Христос, въздейства преди всичко с нравствено-поучителната си функция и не се нарежда на православния иконостас през XI-XII век, където достойно място заемат Иисус Христос, Св. Богородица, светии, празници.

Отговор на въпроса, защо подобна композиция се разпространява чрез икона ще потърся в нуждите на богослужебните ритуали. В настоящата статия предстои да бъде разяснено кой е празникът, посветен на Страшния съд, кога възниква, как се развива и каква е връзката му с иконографията на Второто Христово Пришествие. Материалът няма претенцията за изчерпателност, а по-скоро за извършването на първи стъпки от разработването на тази непроучена досега тема.

В съвременния православен календар празникът, който възпоменава Второто Христово Пришествие, е Неделя Месопустна[3], наречена още Неделя на Страшния съд – третата неделя от триседмичния подготвителен период преди светата Четиридесетница[4]. През този период богослужението започва да включва постепенно песнопения от Триода – книга, която съдържа службите от Неделя на митаря и фарисея, десета преди Пасха (Великден), до Велика събота. Цикълът от четири недели, в който влиза – Неделя на митаря и фарисея, Неделя на блудния син, Неделя Месопустна, Неделя Сиропустна, целѝ с химнографията си да подготви християните за предстоящия пост[5]. Празникът е предшестван от Събота Месопустна, когато се възпоменават починалите (или още събота на възкресението на мъртвите). Евангелското четиво на Неделята на Страшния съд е Матей 25:31-46, което е извор на алегоричния (редуциран) иконографски вариант на Второто Христово Пришествие (обр. 9). Днес традицията в Българската православна църква е да се поставя аналойна икона на Страшния съд за поклонение на Неделя Месопустна. Тази практика в България е следствие на силното руско влияние от началото на XX-ти век.

Откъде водят началото си химнографията и иконографията на Неделя Месопустна и в кой момент се свързват?

За основен текст, послужил при оформянето на “класическата византийска композиция” на Страшния съд, се определя Словото на св. Ефрем Сириец (+373) за Страшния съд[6]. В научните изследвания от и след средата на XX-ти век вече се говори за “Ефрем Сирийски” и “Ефрем Гръцки” – тоест съчинения за Страшния съд на сирийски и гръцки език, приписвани на св. Ефрем Сириец, като автентичността на вторите текстове е спорадично поставяна под съмнение[7]. Единственият със сигурност оригинален ръкопис за Второто Пришествие, излязъл под перото на св. Ефрем Сириец, е на сирийски език, текстът е кратък по съдържание, а основните елементи на композицията липсват[8]. Според Джон-Пол Химка обаче оригиналният “Ефрем Сирийски”, заляга в основата на химнографията на св. Роман Сладкопевец (+556) за Неделя Месопустна[9]. Както отбелязва Лазар Миркович: “ако е истина, че този кондак е на Роман Сладкопевец, значи, че с такова възпоменаване Неделя Месопустна се чествала още през VI-ти век.”[10]. Тоест химнографското описание, което съдържа подробно идеята за Второто Христово Пришествие, се развива по-рано от иконографията. Химните на Неделя Месопустна се сдобиват с нов вид през IX-ти век, в оформилата се в Студийския манастир “Св. Йоан Предтеча” първа редакция на Постния триод[11].

Предполага се, че от Константинополските литургични практики (VIII-IX-ти век) води произхода си навлезлия в руските служебници през XVII-ти век “Чин на Страшния съд”[12]. Описан накратко, Чинът се състои в следното[13]: на Неделя Месопустна в епископските центрове на Московска Русия се извършвал Чинът на Страшния съд. Той се отслужвал в Москва, Новгород и Вологда. В Москва бил оглавяван от самия Патриарх, често в присъствието на царя. Последованието на Страшния съд се извършвало основно в олтара (например в “Успенския събор” в Москва, и в Новгород – църквата “Йоаким и Ана”), а понякога в Москва – в наоса на самия храм. Два дни преди това (тоест преди Неделя Месопустна) свещеници или монаси, завеждащи църковното имущество (наречени “ключари”), подготвяли дървена основа, (тоест ракла, ковчег, сандък за основата), а след това я увивали с червено сукно. На приготвеното място ключарите от Архангелския катедрален храм донасяли иконата на Страшния съд и поставяли пред нея светилник. В Новгород изнасяли иконата на видението на пророк Даниил за Страшния съд. След това донасяли още маса, покрита с платно, сребърна чаша за водосвета, свещници, голям аналой, покрит с паволка (скъпоценен вносен плат в древна Русия) за иконата на Св. Богородица и Евангелието. Самият чин на Страшния съд се състоял в пеене на стихири, четене на паримии, водоосвещение, четене на Апостол и Евангелие, потапяне на кръста във вода от Патриарха, велика ектения и извършване на кръстен знак с предстоящия кръст. Център на последованието било четенето на Евангелие за Страшния съд (Матей 25:31-46). То се четяло по два начина: 1. На четири страни – Патриархът се обръщал с лице на Изток, срещу него стоял протодякона с лице на Запад, един дякон с лице, обърнато на Север, и друг – на Юг; 2. Патриархът (с лице на Изток), срещу него стоял протодякона (без останалите дякони).

Възможно е Чинът на Страшния съд да е повлиял на разглежданата иконография по няколко начина: първо – създаване на огромното количество икони (а не стенописи) на Страшния съд в Русия, за нуждите на описаното последование; второ – четивата от последованието: евангелски, пророчески, апостолски са използвани в различните видове произведения с композицията на Страшния съд – живописни (икони и стенописи), графични (щампи); текстови (ерминии); трето – на чисто образно ниво, отделни действия от Чина са интерпретирани в иконографията. Последните два аспекта са валидни както за Чина на Страшния съд в Русия, така и за последованието на Неделя Месопустна въобще.

Има още →

Любомир Игнатов

За мястото на жената в живота на Църквата, за приносът ѝ в делото на Благовестието, и за значението ѝ в духовното укрепване на домашната църква не малко е казано и написано до наше време. Не е така е обаче по отношение за мястото ѝ в богослужебния живот на Църквата. Богословската книжнина в тази насока разбира се познава боговдъхновени изречения на свети мъже и мъдри размисли на видни църковни писатели, но въпреки това писменото наследство от вековете преди нас по този въпрос остава някак си недостатъчно изтълкувано и осветлено. Такова впечатление всъщност се създава, изхождайки и от неофициалните дискусии в съвремието ни по въпроса: с каква дейност женският пол може да участва в православното богослужение и какво църковните правила не ѝ позволяват, макар практиката днес, а дори и столетия назад, да показва, че този въпрос все пак е намерил своето практично решение. Съобразно онасловението на настоящия текст в следващите редове ще бъде разискана темата за възможността на жената да участва в едно от най-изявените служения в православното богослужение – църковното певчество. В това отношение податките в църковната история и литература са в достатъчност.

Едно от първите библейски свидетелства за прояви на духовно певчество, свързано с женския пол, е разказът за чудесното преминаване на Израилския народ през Червено море. Непосредствено след това събитие, Моисей и следващите го израилтяни запяли хвалебно-благодарствена песен – “Поимъ Господеви, слaвно бо прослaвися… Помощникъ и покровитель бысть мне во спасeние…” (Изход 15:1-19). Тази песен била изпълнена по начин, който векове по-късно бил възприет и от Новозаветната църква, и наречен “антифонно пение[1]”. Моисеевата сестра Мариам в същото време пригласяла на основната група певци с хор само от жени (Изход 15:20). Векове по-късно, но отново в рамките на Стария Завет, откриваме друго свидетелство за женско духовно певчество. Става дума за освободените от плен израилтяни от персийския цар Кир, сред които според библейското повествувание имало и певици: Цялото общество заедно се състоеше от четирийсет и две хиляди триста и шейсет души, освен слугите им и слугините им, които бяха седем хиляди триста трийсет и седем; и при тях – двеста певци и певици (I Ездра 2:64-65). В 41 стих на втора глава от същата книга се пояснява, че певците – синовете Асафови, били на брой 128, от което следва че певиците при Вавилонското преселение били общо 72 на брой[2].

Като старозаветна певица следва да бъде определена и майката на пророк Самуил – Ана. Излязлата из устата ѝ молитвена прослава и благодарение към Бога имат характеристиката на песнопение (I Царства 2:1-10). Неслучайно новозаветните химнографи избрали тази нейна ода за образец при съставянето на трета песен от последованието на канона.

В Старозаветната църква по всяка вероятност имало и други боговдъхновени певици, чиито имена не са достигнали до нас. Несъмнено в синагогалните общи псалмопения или при семейните песенни отбелязвания на годишните иудейски празници са участвали и жените, съдейки и по съвременната еврейска традиция в това отношение.

Християнското време донася още по-голяма духовно-певческа свобода на женския пол. Основание за това откриваме в някои изречения от апостолските послания[3]. Трудно е да си представим вечерите на любовта, така наречените агапи, без песенното молитвено участие на жените християнки. Всъщност първото свидетелство за жена, боговдъхновена певица ни отнася в древен Рим по време на гоненията. Това е св. Цецилия  (или Кикилия), пострадала за вярата около края на II-ри или първата половина на III-ти век[4]. Според преданието, св. Цецилия Римска (лат. Sancta Caecilia Romana) се молела на Бога и пеела духовни песнопения. Когато водели светицата към бракосъчетание с Валериан, а езичниците според обичая пеели своите си песни, св. Цецилия възпявала истинския Бог с псалми и духовни песнопения [5]. Тези нейни песенни прояви били мощно средство за просвещение в новата вяра[6].

Има още →

Иван Йовчев

В патримониума на Българската православна църква са намерили своето заслужено място мнозина бележити архиереи, оставили ярка и приносна следа във възстановяването, изграждането и затвърждаването на българската църковност, просветителското дело и необходимата приемственост за поколенията след тях, които да продължат тази свръхтежка мисия, за да се съхрани православието, българщината и въобще националната историческа памет във вече освободената, но все още не свободна България.

На 1 ноември тази година се отбелязаха 96 години от смъртта на един от плеядата големи архиереи на Българската православна църква – Старозагорският митрополит Методий (Кусев), а през септември беше чествана на различни форуми и при отделни инициативи 180 години от неговото рождение. Роден в град Прилеп с името Тодор Йовчев Кусев през заветната за населението на града 1838 година, малко след като е съграден храмът „Св. Благовещение Богородично[2]“, днес един от местните, културно-исторически символи. Същият град, за който академик Иван Дуйчев в речта си „Прилеп в нашето минало“, пише: Прилеп – това е чудната и яка твърдина на българщината в Македония… земята на светите солунски братя, на Миладиновци, на Пърличева, на Жинзифова, на Джинот и на всички ония борци за българщина, чието име е безброй[3].

Животът и делото на митрополит Методий е подлаган през годините на задълбочен анализ от мнозина изследователи, не рядко твърде субективно и еднозначно. Въпреки това, няма да бъде преувеличено ако се каже, че по мащаби и резултати неговата дейност е неоспорима и от малцина достижима. Разбира се, митрополитът може да бъде достоверно критикуван за някои негови действия и реакции, но това е доказателство, че не винаги добрите намерения прерастват в добри дела и правилни решения.

Времето, в което се родил Старозагорският митрополит, би могло да се опише с две думи – бурно и динамично. В този период започва фрагментирането на Османската империя, като от нея първоначално се отделят чрез въстания и войни Сърбия (автономна от 1817 година) и Гърция (1830 година), а по-късно Румъния (1861 година), България (1878 година) и Албания (1912 година). Но конкретно през 20-те години на XIX век се засилва борбата срещу Гръцката цариградска патриаршия за духовна независимост на българския народ, като в градовете Враца (1828 година), Скопие (1830 година), Самоков (1833 година[4]) местното население се надига против целенасочената политика на Фенер[5], възпрепятстваща желанието на българите от тези населени места за ръкополагането на български архиереи и установяване на българско училище. Изключително непримирими срещу тази елинска политика са били градовете от Вардарския дял на Македония. Като пример за постоянство в борбата за църковна независимост може да се даде населението на град Скопие, което в периода 1828-1833 година при водачеството на Хаджи Трайко[6] е изгонило четирима гръцки владици. Борбата затихнала едва, когато през 1833 година новоназначеният митрополит на Скопие (Гавраил) изрично удостоверил пред населението на града, че е българин по майка и че ще служи в храма на църковнославянски език.

В този период започва и църковно-просветителското дело в град Прилеп, като началото се поставя с дейността на именития местен родолюбец  Хаджи Христо (Ристе) Дамянов – Логотет[7], възпитаник на старото българско килийно училище в манастира „Св. Архангел Михаил[8]“, разположен в подножието на Кралимарковите кули[9], а също и голяма фигура в националното възраждане на българите от западна Македония. Историята е запазила неговия завет към младите прилепчани от онова време: деца, вардете го бугарското, бегайте от тугьото, оти овие гърциве саакат да не стопат[10]. Училищното дело в град Прилеп не престанало в нито един момент от неговата история. В първата половина на XIX век в града съществували няколко частни училища. В едно от тях, което се помещавало в къщата на Тръпчевци, получил началните си познания и Тодор Йовчев Кусев от учителя си хаджи поп Костадин[11]. В това време основните образователни книги, от които се учили децата са псалтира, наустницата[12] и светчето[13], свещенни извори на познание и култура.

В град Прилеп съществувало и голямо образователно училище, построено през 1843 година в двора на църквата[14], но и в него обучението се водело по старата методика, със същите подготвителни материали и средства. По-късно по настояване на местния митрополит това училище било разделено на две половини – северната част била наречена „Българско народно училище“, а южната, „Елинско училище“, в което се обучавали децата на куцовласите[15] елинисти и на българските чорбаджии.

По въпроса за устройството и управлението на това училище основна дума имал владиката, който прилежно избирал и назначавал учителите в него, като основният мотив в избора му, е тяхната елинска ориентация и образование. През това училище преминали редица известни възрожденци от Македония, оставили дълбока следа в паметта на младия Тодор: Жинзифов (баща), Димитър Миладинов, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев и други ратници за независима Българска църква и самостоятелно народно училище. По свидетелства на някои негови връстници, Тодор Кусев не се е учил при тях, защото бил вече възрастен и работил заедно с брат си като манифактураджии, тоест производител и продавач на ръчно изработена стока, като платна, гайтани, басми и други, но в неговия характер се съдържала и една персонална особеност, а именно любовта му към книгата, която винаги е билa при възглавницата му[16], а чрез склоността си към самообразование, той станал един от най-високо просветните младежи на град Прилеп.

Най-добре ни представя неговия духовен и физически образ в пълнота прилепският учител – Никола Ганчев Еничерев: Момък със среден ръст, глава голяма, изпъкнала напред, повече гола, нос голям, орлов, очи малки, впити и много светли, снага мускулеста, която мъчно някой може да обори, глас благ, ясен, звънлив, при това решителен и много буен.

Близоста на неговия дом с любимото му училище, в което живеели по това време учителите, го провокирало често да прескача през капиджика (задна малка вратичка), за да дискутира с тях, съвременните просветители – Георги Икономов, Никола Еничерев, Христо Колчаков и други[17], по различни актуални теми, защото учителите в прилепското училище били силни и будни личности, не само здраво свързани с църквата и българщината, но и добре информирани по редица актуални въпроси.

През втората половина на XIX век град Прилеп бил важен търговски център, колкото другия известен град в Пелагония – Битоля[18]. Търговците от града взимали участие на множество панаири из Балканския полуостров, които били средища размяна на стоки, както и възможност за споделяне на идеи и добиване на информация за случващото се в другите региони на поробена България, в смисъл – до каква степен се развила борбата за национална и църковна независимост по другите земи. Проявената взаимност и съидейност насърчавала хората за по-решителни действия в тази насока, като по този начин се създала една негласна конкуренция между тях, свързана с приноса за общонародното дело, и по-точно за националното и църковно самоуправление сред българите.

Младите прилепчани се оказали по-напористи в това дело от старите, които били по-мудни и държащи на статуквото. Дейността на младите, вече обединени в свой кръжок, се разгръщала и затвърждавала сред народа, което ги провокирало да вземат нещата в свои ръце по актуалните въпроси на времето, свързани с църква, образование и най-вече тяхното еманципиране от фанариотския деспотизъм. За тази цел през 1867 година в един неделен ден били поканени представители на еснафите в салона на училището, където бъдещият митрополит Методий (Тодор Кусев) държал реч и накрая предложил проектоустав, по който еснафите ще трябва да се ръководят занапред, като един обединен съюз, със свои цели и задачи[19].

Има още →

Иво Янев

Служението на светите Братя Кирил и Методий, въпреки че е основа на християнското, културно и просветителско развитие на България и Европа, все още остава недостатъчно разкрито в отделните негови аспекти. Цел на настоящият текст е да представи църковно-социалното (дяконийното) и пастирското служение на тези велики просветители в пределите на Византия, Рим и Панония.

Подготовка и образование на светите Братя Кирил и Методий

Пространните жития на светите Братя за съжаление не представят на нашето внимание достатъчни данни, особено във връзка с тяхното възпитание, подготовка и образование. Въпреки това са известни някои данни за тях. Двамата братя са родени в знатно и заможно семейство в големия и космополитен град Солун.  Баща им, Лъв,  бил висш военен сановник – заемал длъжността друнгарий – помощник на солунския стратег[1].

Сведенията за образованието и подготовката на св. Методий са изключително оскъдни. Известно е, че от малък той бил считан от учените люде на Солун  за образован и подготвен младеж, с когото често спорели и редовно искали неговото мнение по различни въпроси[2]. Още като младеж, благодарение на подкрепата на логотета Теоктист, Методий привлича вниманието на византийския император Теофил (829-842), който сравнително млад го назначава за управител на неголямо славянско княжество/архонтия[3]  – това е област, по-малка от „тема“, която представлява област, чийто управител съсредоточавал в ръцете си, както административна, така и военна власт. От това назначение можем да преценим, че св. Методий вече е бил подготвен, както за административен, така и за военен управител на областта. Сред учените старобългаристи се водят спорове, къде точно се е намирало това княжество, но това не е свързано с настоящия текст. Проложното житие на св. Методий, сочи, че той управлявал княжеството в продължение на точно десет години[4].  В същото житие се казва, че той бил на 21 години, когато императорът го поставил да ръководи княжеството[5]. Според Пространното и Проложното житие, Методий притежавал големи способности, умение да разговаря и ръководи хората, имал внушителна външност, добро образование и възпитание, добил добър опит в административната и военната служба при баща си[6]. Всички извори сочат неговата мъдрост, начетеност и подготвеност да служи във военно-административната, просветителска и културна област във Византия[7]. Литературни паметници, като „Повесть временных лет[8]“ и други, посочват, че св. Методий бил титулуван с прозвището „Философ“, давано на високо образовани хора, които са известни и със своят преводачески талант. Поради неизвестно какви причини животът му рязко се променя, той се оттегля от високия си пост и става монах в манастира „Полихрон“  в планината Олимп, където по свидетелство на пространното му житие  основно занимание било работата му с книги[9]. Малко по-късно Методий подновява своето държавно служение и е изпратен на така наречената Хазарската мисия, в която участва и неговият брат Константин. Мисията е завършена успешно и за награда Методий е избран за игумен на манастира „Полихрон[10]“.

За св. Константин-Кирил Философ  имаме малко повече данни. Известно е, че посещава някое от солунските училища, където получава основното си образование. Той продължава своето самообразование като ползва библиотеката на известния солунски митрополит Лъв Математик. На 14-годишна възраст младият Константин заминава за столицата Константинопол, където с подкрепата на логотета Теоктист, започва да учи във вече възстановената Магнаурска школа, в която преподават бележити богослови като Лъв Математик и Философ, както и бъдещия патриарх Фотий.  В тази най-висша за Византия школа Константин получава високо образование и възможност да развие своите способности. Като доказателство за отличната му подготовка, могат да се посочат по-късните му успехи в различни области на богословието, науката и културата.

По това време Константин получава прозвището Философ, както и ръкоположение („поповьство“ – свещеничество). Тук сред учените – старобългаристи и богослови, през последните десетилетия се провежда оживена дискусия, каква точно духовна степен е притежавал св. Константин. Най-вероятно е бил постриган за расофор или иподякон (според професор Христо Кодов[11] и други), но има възможност и да е бил ръкоположен за дякон или свещеник (според професор ставрофорен иконом Благой Чифланов[12], доцент дякон Иван Иванов[13] и други). Някои учени предполагат, че става дума за малка монашеска схима, като непосредствено преди смъртта му е постриган с велика монашеска схима, затова едва в последните дни на живота си, св. Константин сменя името си на Кирил[14]. Едно е сигурно, че според изворите тогава е назначен за хартофилакс, библиотекар при Константинополския патриарх и разбира се негов секретар. Според привържениците на тезата за неговото ръкоположение това е един от фактите, който потвърждава, че е ръкоположен, защото е прието хартофилакса към Константинополската патриаршия да бъде духовник[15]. След известно време е в изгнание по собствено желание,  предполага се заради смъртта на патриарх Методий I и възкачването на престола на патриарх Игнатий I, който според изворите бил аскет, отричащ значението на научните занимания, подготовката на духовенството, както и заниманията с литература[16]. Предполага се, че се поселил в манастир в покрайнините на Константинопол. Съвсем скоро Константин се връща в столицата и е назначен за преподавател в Магнаурската школа, където се затвърждава прозвището му Философ, по думите на Теофилакт, архиепископ Охридски и Български, че вече бил „велик в езическата философия, а още по-велик в християнската… [17]“  Вече с утвърден авторитет като учен и богослов, няколко години по-късно е изпратен от императора на така наречената Сарацинска мисия, а по-късно заедно с брат си Методий на Хазарската мисия. След завръщането си от тези мисии, Константин не се връща в Магнаурската школа, а се предполага, че останал „в безмълвие“ при храма „Св. Апостоли“, и че по-късно преподавал в училището при храма. По-късно е назначен при патриаршеския катедрален храм „Св. Софѝя“, но нямаме конкретни данни, какви задължения е изпълнявал той там.

Моравската мисия е една от най-важната в живота на двамата братя. Те, отлично подготвени чрез споменатите други светски и духовни мисии, по разпореждане на патриарха и императора се заемат с просвещаването на жителите на Моравия. По молба на Великоморавския княз Ростислав, те пристигнали.

Има още →