БОГОЯВЛЕНИЕ ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ*

Венцислав Каравълчев

VKaravulchev_0„Во Йордане крещающуся Тебе, Господи, Троическое явися поклонение: Родителев бо глас свидетельствоваше Тебе, возлюбленнаго Тя Сына именуя, и Дух, в виде голубине, извествоваше словесе утверждение: явлейся, Христе Боже, и мир просвещей, слава Тебе” (Тропар на празника на Богоявление)

Светата ни Църква е приела празникът Кръщение Господне да се нарича още Богоявление. Причината е, че в акта на Кръщението за първи път Бог се явява пред хората в трите си ипостаси: Бог Син, Когото св. Иоан Предтеча кръщава в река Иордан, Бог Отец, Който свидетелства за Сина от небето – „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение” (Матей 3:17) и Бог Дух Свети, слязъл над Сина във вид на гълъб (Матей 3:16).

Честването на Богоявление датира от първите векове на Църквата. В Апостолските постановления намираме свидетелства, които косвено указват за това. Всъщност, в първите векове Църквата е чествала празника на Божиите явявания – Теофания или Епифания. Този празник обединявал в едно Рождеството и Кръщението Господни, както и поклонението на влъхвите. Арменската църква и до днес е съхранила този древен обичай да празнува заедно Рождеството и Кръщението Господни. Един пасаж от евангелист Лука, като че ли свидетелства в полза на това, че Кръщението Господне е станало в деня, в който Спасителят се е бил родил (виж Лука 3:23).Богоявление2В древността езическите народи отбелязвали с особена тържественост раждането като ден на радост и щастие. Юдеите, напротив, се отнасяли към раждането като начало и източник на скръб и страдание (Пс. 50:7, Иов 14:4). За първите християни, подложени на системни гонения в Римската империя, за рожден ден се считал денят, в който някой мъченически загивал и наричали тези дни „рождени за небето“ – dies natales. Те буквално изпълнявали написаното от апостола: „Затова, отсега нататък ние не познаваме никого по плът; ако и да сме познали Христа по плът, пак сега вече така Го не познаваме” (2 Кор. 5:16) и не придавали съществена важност на раждането по плът. Самият ден на Христовото рождество не им бил известен и не съществувало авторитетно предание за деня, в който Христос се е родил. Изглежда, че поне до ІІІ век Църквата не поставяла никакъв акцент върху празнуването му. Дори и след това различните църкви го отбелязвали на различни дни. Първият опит да бъде внесена някаква яснота по въпроса прави св. Климент Александрийски (+215). Но сам той привежда различни свидетелства, според които Господ Иисус Христос се е бил родил на 18 април, 6 януари или 10 януари.  Св. Иполит Римски (+235) споменава датата 25 март. Африканските църкви празнували на 25 март, източните на 6 януари, западните на 25 декември. Съществувало предание, че Христос – новият Адам, е бил роден в същия ден, в който е бил сътворен първият Адам – в шестия ден на творението (Битие 1:26), тоест в шестия ден на първия месец от първата година. На изток денят на честването съвпадал с египетския езически „Празник на светлините”. В този ден египтяните извършвали шествия със статуята на божеството Нил до реката, хвърляли във водите на Нил жертвоприношения и извършвали ритуални къпания.Jesus Son of God and the Holy SpiritПървото ясно упоменаване за някакво честване на Кръщението Господне имаме у св. Климент Александрийски. В „Стромати”, в главата посветена на раждането и страданията на Христос, той между другото отбелязва, че последователите на Василид, освен всичко друго, празнуват и деня на Христовото Кръщение, като прекарват предходната нощ в четене. Те утвърждавали, че Кръщението е станало „в петнадесетата година от царуването на Тиберий, в петнадесетия ден от месец Туби (10 януари). Други утвърждавали, че това се е случило в единадесетия ден от същия месец (6 януари)”.

От приведеното свидетелство става ясно, че по времето на св. Климент празникът все още не бил утвърден. Празнуван бил от еретиците на Василид, защото според учението им Христос станал Син Божи именно по време на Кръщението и слизането над Него на Светия Дух. Много е вероятно приемането и първите чествания на Кръщението Господне от официалната Църква да са имали за цел в празника да бъде вложен нов смисъл и тълкувание, който да бъде противопоставен на еретическия. Вероятно и поради това празникът се е утвърдил в църковния календар с името Богоявление, а не като Кръщение, с което се е целяло да се покаже, че не Христос става Бог в този ден, а само явява Себе Си като такъв.Baptism-of-Christ-with-Holy-Spirit-DoveВ края на ІІІ, началото на ІV век празникът получава широко разпространение. За честването му в Тракия се споменава през 304 година в една проповед на св. Филип Хераклийски, като свидетелството е, че празникът  вече е твърдо утвърден в църковната практика на региона. В Галия през 361 година, а в Испания през 380 година също имаме свидетелства за честването на Богоявление. Само донатистите в Африка го отхвърляли, считайки го за нововъведение. При това трябва да отбележим, че различните църкви продължават да празнуват различни събития в този ден. Така например, бл. Августин в шестте си слова за празника говори само за поклонението на влъхвите, без да споменава Рождеството и Кръщението Господни. За голяма част от Изтока това е преди всичко празник в чест на Рождеството Христово. За част от Антиохия и Александрия това е празник в чест на Кръщението Господне.БогоявлениеЕдва през ІV-V век, под влияние на западните християни Рождество Христово и Богоявление били разделени и започнало празнуването им в различни дни – съответно на 25 декември и 6 януари. На запад Рождество Христово като самостоятелен празник, празнуван на 25 декември, се обособява още в началото на ІV век. В Depositio episcoporum (Списък на римските епископи) е указано, че още през 336 година Рождество Христово се е празнувало на 25 декември. В римски календар съставен не по-късно от 354 година  също е указано, че 25 декември е: „Ден на Христовото Раждане във Витлеем”. Особено много за приемането на тази практика на изток  спомогнал св. Иоан Златоуст. В своята проповед произнесена за Богоявление през 387 година св. Иоан Златоуст настоява на факта, че на 6 януари Църквата празнува именно Кръщението Господне, а не Рождеството, използвайки думата Епифания в различен от общоприетия смисъл, с което искал да разграничи двата празника. Други от големите отци на Църквата, въпреки че спомогнали за утвърждаването на единна дата за празнуването на Теофания от всички църкви, продължавали да настояват, че на 6 януари празнуваме Рождество Христово. Така например св. Григорий Богослов в едно от своите Слова казва: „Сега ние празнуваме Богоявление или празника на Рождество”. Св. Василий Велики в своето Слово за Светото Рождество Христово също указва на честването на Рождество: „Ще наричаме този наш празник Богоявление (Теофания). Ще празнуваме спасението на света; ще тържествуваме в деня на раждането на човешкия род, защото днес е развързана клетвата над Адама”. Подобно е мнението и на св. Епифаний Кипърски (+403), който често повтаря, че на 6 януари „Христос се е родил по плът”. Нещо повече, той отхвърля твърденията, че на този ден се е кръстил Христос, както и практиката, основана на древен обичай, да се налива вода на 6 януари и да се съхранява през цялата година за сакрална употреба. Според него тази практика е свързана с чудото в Кана Галилейска. Св. Иоан Златоуст обаче в „Беседа за кръщението” е категоричен: „В този ден, Христос се е кръстил и осветил природата на водата. Затова и народът в нощта срещу празника носи съдове за вода, пълни ги и ги пази през цялата година, защото именно днес водата се освещава и се извършва очевидно чудо, така че независимо от продължителността на времето, природата на водата на се разваля, но през цялата година, и често  даже и след две и след три години, напълнената в този ден вода остава неповредена и свежа и даже след много време остава същата като току що почерпената от извора“.OLYMPUS DIGITAL CAMERAВ Константинопол празнуването на Рождество на 25 декември станало за първи път през 379 година по свидетелството на св. Григорий Богослов. В Антиохийската църква вероятно през 388 година или преди това, основавайки се на проповедта на св. Иоан Златоуст за Рождеството Христово през същата година. В Иерусалимската църква това станало по времето на Ювеналий Иерусалимски в периода 425-458 година. В Александрийската църква това става вероятно при св. Кирил Александрийски 412-444, според свидетелството, че Павел Емески бил проводен със специално поръчение при св. Кирил от св. Иоан Златоуст.

През V век имаме вече една общоприета и регулирана разделна практика за празнуването на двата празника. Въпреки това, обаче, Рождественското и Богоявленското богослужения съхранили много общи елементи като спомен от тяхното съвместно празнуване. Дори и строгият пост, предшестващ празника на Богоявление, според литургистите е остатък от периода на съвместно съществуване. Известно е, че в ранната Църква празникът Рождество Христово е бил предшестван от пост, който е бил различен за различните църкви – от един ден до седмица или две. Впоследствие постът преди Рождество търпи своето литургично развитие и се обособява в съвременния си вид, докато еднодневният пост преди Богоявление вероятно е останал като далечен спомен от онова някогашно съвместно празнуване.Jesus and the Holy SpiritИзключително интересна и важна част от Богоявленското богослужение е Великият водосвет, който се извършва само в навечерието и в деня на Богоявлението. Самият факт, че Великият водосвет се извършва два пъти буди често недоумение и досега не е намерил точната си литургична обосновка. Нещо повече, тази практика сериозно разтърсва Руската църква по време на реформата на патриарх Никон, но това е обект на друго изследване. Трябва да отбележим, че корените на тази практика трябва също да бъдат търсени в съществувалото до ІV–V век празнуване съвместно на няколко големи празника в един ден. Цитираното по-горе мнение на св. Епифаний Кипърски трябва също да бъде взето под внимание, още повече, че той обяснява практиката и сакралното значение на Богоявленската вода с чудото на сватбата в Кана Галилейска (Иоан 2:1-11). Като се има предвид, че Източната църква е отбелязвала в деня на Богоявление, Рождеството и Кръщението Христови, поклонението на влъхвите и чудото, извършено в Кана Галилейска, с голяма достоверност можем да  допуснем, че това последование също се явява далечна реминисценция на практиката в древната Църква – отбелязване на Кръщението  във водите на река Иордан и  на първото чудо, извършено от Христа по време на сватбата в Кана. Съществува и друго обяснение за това двойно велико освещаване на водата. В древната Църква, а в някои Поместни православни църкви и до днес, тайнството Кръщение се е извършвало предимно на трите големи празника – Възкресение, Рождество и Богоявление. И понеже някога тайнството Кръщение е било свързано със св. Литургия, то Великият водосвет е бил извършван  два пъти от чисто практически съобръжения – броят на желаещите да бъдат кръстени е нараснал неимоверно. Ето защо в нощта срещу Богоявление се е извършвала св. Литургия с Велик водосвет, по време на която желаещите да станат членове на Църквата са били кръщавани, а на сутринта е имало друга празнична Литургия с втори Велик водосвет за тези, пропуснали нощното богослужение. По този начин се е обяснявал и еднодневният пост наложен преди Богоявление, като част от подготовката на оглашените преди встъпването им в Църквата чрез тайнството Кръщение.

______________________

*Източник – http://dveri.bg. Същият текст тук е поставен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Първо изображение: авторът, Венцислав Каравълчев.

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, БЪЛГАРСКИ УЧИТЕЛЮ*

Мартин Ралчевски

Онеправдан си ти днес, брате мой. Трудно свързваш двата края. Беден си. И дори си презрян. Колкото и да се трудиш благодарност няма насреща. Учениците днес забравиха какво е ценно и поеха по нанадолнището. Забравиха, че ако теб те няма, те няма да прокопсат. Забравиха, че именно ти някога спаси нацията от изчезване по време на двете дълги робства. Забравиха историята и вярата. Забравиха за иделите на предците си. И… оглупяха. Сега те имат други цели. Копнеят за пари, много пари. Не им пука за науките. Не милеят за училището, нито пък за родината. Не желаят дори да пишат на български. Интересуват се предимно от изгодата и удоволствията. Настъпила е безнравственост и бездуховност. И изглежда, че всичко е обречено. Но това е така само на пръв поглед. Бурята е голяма сега. Но ще премине. Ще отмине и само лош спомен ще остави.

Затова ти сега не тъжи, брате мой. Защото ти си един малък герой. Напук на всичко ти остана. А това никак не е малко. Бориш се да оцелееш с малката заплата и вършиш достойно, велико дело. Тъй че, не унивай. Бог вижда усилията ти и знае намеренията ти. А те са чисти, защото си тук. Много твои колеги оставиха учителстването и заминаха на Запад. Там те се превърнаха в слуги. Мъжете носят тухли и пясък. Жените чистят магазини и тоалетни. Казват, че се чувстват по-добре, защото са сити и облечени. Но всъщност са сломени. Сломени са и духовно, и физически. Но ти не се предаде. Ти си още тук. Сградата на училището образно се руши. Руши се отвътре. Прозорците и чиновете са счупени. Стаите са полупразни. Празни са и главите на ученици. В тях духа лют вятър. Цари  безхаберие, пошлост, простотия. Неуютно е да се работи в такива условия. Но има и изключения. Затова и ти упорстваш. Опитваш се да изпълниш дълга си. Съпротивляваш се.

И така и трябва. Не се отказвай, брате. Стои къде си и се бори. И да не си посмял да загубиш вярата си. Виждаш ли, днес е Денят на българските будители. Хиляди хора се сетиха за теб. Умилиха се. И се натъжиха. Но и се възхитиха. Възхитиха се от теб. Защото е видно, че ти днес си онеправдан, но не си станал за посмешище. И никога няма да бъдеш. Запомни това.

Стой на мястото си и продължавай да учиш малкото български ученици на четмо и писмо. И да не си посмял да се откажеш. Ти си твърд и знаеш цената си. Тъй че, каквото и да ти донесе утрешния ден, няма да се предадеш.

Честит празник, скъпи брате мой. Честит празник,  учителю.

Послепис

Написах го нарочно толкова прочувствено защото някога и аз бях като теб, брате. Някога и аз бях учител.

_______________________

*Материалът е предоставен от автора.

Изображение: авторът, Мартин Ралчевски

ДЕНЯТ НА СВЕТИЯ КРЪСТ: ДЕРЗАЙТЕ, АЗ ПОБЕДИХ СВЕТА*

Протоиерей Александър Шмеман

Празникът Въздвижение… В продължение на столетия на този ден архиереят, обкръжен насред храма от сонма на духовенството, е издигал високо над молещите се кръст, като ги е осенявал в четирите посоки, а през това време хорът велегласно е пеел „Господи, помилуй!” Това е бил празникът на една християнска империя, родена под знака на кръста в деня, когато император Константин съзрял във видение кръст и думите „С това ще победиш”… Това е празник на победата на християнството над царствата, културите и цивилизациите; празник на един християнски свят, който вече се е разпаднал и продължава да се разпада пред очите ни.

Да, и тази година, както всяка друга, този тържествен древен обред ще бъде извършен. И хорът радостно ще пее: „Кръстът е царска власт, кръстът е красотата на всемира” (Крест царей держава, крест – красота вселенной). Но около храма, безучастен по отношение на този съкровен празник, ще си громоли огромният град, несвързан с него по никакъв начин и милиони хора ще продължават да си живеят всекидневния живот с вълнения, интереси, радости и скърби, които нямат никакво отношение към онова, което се извършва в храмовете. И как тогава упорстваме в повтарянето на тези победни слова и говорим отново и отново, че кръстът бил несъкрушима победа?

Уви, налага се да признаем, че множество, множество християни не знаят какъв отговор да дадат на такива въпроси. Множество християни някакси са свикнали Църквата да е избутана в задния двор на живота, да е прокудена от културата, от всекидневието, от училището – отвсякъде. Множество християни са доволни на това, че с презрение им позволяват „да си извършват там обредите”, стига да се държат тихо и кротко и да не пречат на света да си строи своя живот – без Бога, без Христа, без вяра, без молитва. Те – тези уморени християни, вече почти и не помнят какво е казал Христос в нощта, когато е отивал към разпятието си: „В света скърби ще имате, но дерзайте, Аз победих света.”

На мен обаче ми се струва, че ако празнуваме този празник на издигането на кръста, ако повтаряме древните слова на тържествуването и победата, то това не е просто, за да си припомним една някогашна победа – нещо останало в миналото, което вече го няма. А струва ми се – затова, да се замислим по-дълбоко в смисъла на самата дума „победа” в християнската вяра.

Може би едва сега, лишени от външните признаци на могъществото, от победа, от подкрепата на властите, от неизчислими богатства, лишени от всичко онова, което ни се е струвало признак и символ на победата, ние се оказваме способни да разберем, че всичко това може би не е било истинска победа.

Да, кръстът, който в ръцете на свещенослужителя се е издигал над човешките тълпи, е бил украсен със злато, сребро и скъпоценни камъни, но нито златото, нито среброто, нито скъпоценните камъни са в състояние да замъглят изначалното и вечно значение на кръста като оръдие на позорна и мъчителна смърт, към което с гвоздеи е прикован отхвърленият от всички и задъхващ се от болка и жажда Човек.

И нека имаме смелост да се запитаме: не са ли се разпаднали тъкмо поради това всички тези християнски царства и култури, не се ли е превърнала победата в поражение именно, защото ние, християните, сме ослепели за основния смисъл, за основното значение на основния символ? И защото сме решили, че този смисъл може да се потули със злато и сребро, и че всичко, което Бог иска от нас, е да извършваме поклонение пред миналото?Но все пак, почитането на кръста, издигането му, възпяването на Христовата победа – не значи ли това преди всичко, че вярваме в Разпнатия, вярваме, че кръстният знак е знак на онова потресаващо, единствено по своя смисъл пора жение, което единствено по силата на това, че е поражение, единствено при възприемането му като поражение, се е превърнало в победа и тържествуване?

Но не, не за видима външно победа е дошъл Христос на света: на Него Му е било предложено царство и Той го е отхвърлил. В момента на предаването Му на смърт Той е казал: „Мислите ли, че не мога сега да помоля своя Отец да изпрати легиони ангели, които да ме защитят?” Но Христос никога не е бил повече цар, отколкото в мига, когато е бил обкръжен от злобната и дюдюкаща тълпа. Вървял е към Голгота, понесъл на плещите си Своя кръст. Неговата царственост и сила никога не са били по-очевидни, отколкото в онзи час, когато Пилат Го е извел пред тълпата, Него – наметнатия с багреница и осъден на смърт престъпник с трънен венец на главата, и е заявил на беснеещата тълпа: „Ето вашия Цар!”

И наистина, единствено тук е цялата тайна на християнството, а следователно и победата му – в радостната вяра, че именно в този отхвърлен, осъден и разпнат е възсияла в света Божията любов, че се е открило Царството, над което никой не може да има никаква власт. Всеки от нас трябва единствено да приеме Христос, да Го приеме с цялото си сърце, с цялата си вяра, с цялата си надежда. Иначе каквито и да било външни победи нямат никакъв смисъл.

И може би на нас ни е необходимо това външно поражение на християнския свят, имаме нужда от това оскъдняване и отхвърляне, за да се очисти вярата ни от всякаква земна гордост, от надяването на външни сили и външна победа. За да се очисти нашето собствено видение на кръста Христов, който се издига над нас и над света, дори и ние, и светът да не виждаме това.

Издига се и побеждава без оглед на обстоятелствата. „Кръстът е красотата на всемира.” И в каквито и обстоятелства да е човек, колкото и да тържествува външно злото в света, сърцето знае и чува: „Дерзайте, Аз победих света.”

Превод Цветан Биюков

______________________________

*Източник http://dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображениятаhttp://www.yandex.ru

Първо изображение: авторът протоиерей Александър Шмеман и Александър Солженицин в Свето-Владимирската семинария, декември 1976.