ИИСУСОВАТА МОЛИТВА Е ПРИЛОЖИМА ПРИ ВСИЧКИ ОБСТОЯТЕЛСТВА – продължение и край*

Архимандрит Софроний (Сахаров)

„Господи, Иисусе Христе, Боже наш, помилуй мене грешния.”

архимандрит Софроний (Сахаров) 2С напрежението, с което живее човек, поразен от смъртоносна болест, каквато например е ракът, а понякога дори с още по-голям ужас, някои хора преживяват наличието в себе си на греховните страсти, отделящи ги от Господа. Те наистина се съзнават като „най-лоши от всички”; искрено виждат себе си във външната тъмнина. Тогава в тях се събира огромна енергия на молитвата-покаяние. То може да достигне такава степен, при която умът замира и няма други думи освен:

„Иисусе, спаси мене грешния”.

За нас е спасително, ако отвращението ни от греха нараства и премине в себененавист. В противен случай има опасност да се срастнем с греха, който е така многообразен и фин, че обикновено не забелязваме присъствието му във всички свои действия, дори външно да са добри. Труден, но и прекрасен е подвигът – да потопим върховния си ум в невидимия център на нашата личност чрез призоваването на Името на Иисус Христос; без вяра в Него никой не може да прозре действащата в нас смъртоносна отрова на греха. Чрез борбата със злото, което живее в нас, ни се разкриват не само дълбините на собственото ни битие, а и тайнствените бездни на живота на целия свят. Тогава духът ни се откъсва от нищожните и повърхностни явления на ежедневието и в „ужас” от самия себе си познава святата сила на молитва от друг порядък, викайки: „Господи, Иисусе, Спасителю мой, помилуй, помилуй мене, окаяния”.

За молитвата с Името на Иисус Христос можем да говорим с изрази от Писанието и творенията на светите отци. Например: тя е изгарящ страстите огън[34]; тя е светлина, която просвещава ума; прави го проницателен и далновиден; способен да съзира всичко, което става в нас. За нея могат да се кажат и тези думи от Посланието до евреите: „Тя е действена и по-остра от всеки двуостър меч; тя прониква до разделението на душата и духа, до ставите и мозъка; съди помислите и сърдечните намерения; и няма нищо в дълбините на духа ни, което да остане скрито от нея, но ВСИЧКО Е ГОЛО И ОТКРИТО при нейната светлина[35]”.

Извършването на тази молитва води човека до сблъсък с много от силите, скрити в „Космоса”. Тя предизвиква страшна битка срещу молещия се от страна на космическите сили или по-точно – от светоуправниците на тъмнината от тоя век, от поднебесните духове на злобата[36]. Победата обаче идва чрез покаяние до себененавист[37]. Картината на тази битка е описана в Откровението на св. Иоан Богослов: Те го победиха (дявола и сатаната, прелъстил цялата вселена) с кръвта на Агнеца и със словото на своето свидетелство, И НЕ МИЛЕЕХА ЗА ДУШАТА СИ ДОРИ ДО СМЪРТ[38].

Когато е придружена от пламенно покаяние, тази молитва издига човешкия дух до сфери, които са отвъд границите на достъпното за мъдростта на мъдреците… на тоя век[39]. Страшно е да се говори за нея: след като ни преведе през бездните на външната тъмнина, скрита в нас, тя съединява духа ни в едно с Духа Божи и още оттук ни дава да живеем святата вечност. Отците от всички векове се удивяват пред величието на този дар към падналия свят:

„Господи Иисусе Христе, само Ти си свят, само Ти си истинският Спасител на всички хора, помилуй нас и Твоя свят”.

Красотата на творението поражда в нас възторг, но в същото време духът ни с още по-голяма сила е привлечен от нетленната красота на Безначалното Божие Битие. С поразителна яснота Господ Иисус Христос ни е открил надмирната Светлина на Небесното Царство. Съзерцанието на това великолепие ни освобождава от последиците на падението, и благодатта на Светия Дух възстановява в нас първозданния образ и подобието на Бога, явени от Христос в нашата плът. Затова и призоваването на Неговото Име сега е наша непрестанна молитва:

„Господи, Иисусе Христе, Спасителю наш, помилуй нас и Твоя свят”.

Тази молитва в своята най-висша форма ни съединява напълно с Христос. При това единение човешката ипостас не се унищожава, не се разтваря в Божественото Битие подобно на капка вода в океана. Личността на човека остава неразрушима във вечността. АЗ СЪМ; Аз съм… истината и животът. Аз съм светлината на света[40]. Битие, Истина, Светлина не са абстрактни понятия, безлики същности – те не са „КАКВО”, а „КОЙ”. Там, където няма личностна форма на битие, няма и нищо живо; там няма нито добро, нито зло; нито светлина, нито тъмнина. Там изобщо нищо не може да съществува: Без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот[41].

„Господи Иисусе Христе, Сине на Живия Бог, помилуй нас и Твоя свят.”

Когато призоваването на Иисусовото Име е придружено от идването на нетварната Светлина, тогава особено ясно ни се разкрива значението на това Име. Тогава е възможно да ни се даде и опит за идването на Царството Божие в сила[42], и духът на молещия долавя гласа на Отца: Този е Моят възлюбен Син; Него слушайте[43]! И ние се молим:

„Господи, Иисусе Христе, Единородни Сине на Отца, помилуй и спаси нас”.

Христос ни е явил в Себе Си Отца: Който е видял Мене, видял е Отца[44]. И сега ние познаваме Отца в онази степен, в която сме познали Сина: Аз и Отец едно сме[45]. И така: Синът явява Отца, а Отец свидетелства за Сина; и се молим:

„Сине Божи, Единородни, помилуй и спаси нас и Твоя свят”.

Всичко Ми е предадено от Моя Отец, и никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина, и комуто Синът иска да открие[46]. А Сина познаваме в степента, в която пребиваваме в духа на Неговите заповеди. Без Него ние сме безсилни да се издигнем до заповяданите ни висоти, понеже в заповедите ни се разкрива животът на Самия Бог. Затова и отправяме зов към Него:

„Господи Иисусе Христе, Събезначални Сине на Отца, помилуй ме; дойди и се всели в мене с Отца и Светия Дух според Твоето обещание[47]

Господи Иисусе, помилуй мене грешния”.

В Стария Завет Името на Отца е било познато, но Той е бил съзерцаван в мрака на непостижимостта. Христос обаче ни е явил в Себе Си Отца с пределна конкретност; Той ни е разкрил истинските измерения на всичко, дадено преди Него чрез Моисей и пророците. Аз съм в Отца, и Отец е в Мене[48]. Аз и Отец едно сме[49]. И явих им Твоето име и ще явя (в пълнота), та любовта, с която си Ме възлюбил, в тях да бъде, и Аз в тях[50]. Знанието на Името на Отца е знание за любовта на Отца към нас. Призовавайки Името на Иисус, ние навлизаме в сферата на божествения Живот; в Името на Иисус са ни дадени и Отец, и Син, и Дух Свети:

„Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй нас и Твоя свят”.

Има още

Иисусовата молитва е приложима при всички обстоятелства (девета част)*

Архимандрит Софроний (Сахаров)

(Към осма част (Извършването на Иисусовата молитва)

Elder-SophronyОнзи, който действително вярва, че евангелските заповеди са дадени от Единия Истински Бог, от самата вяра черпи сили, за да живее по образа на Христос. Вярващият не си позволява да съди критически Господнето слово, а поставя себе си под неговия съд. Така той познава своята греховност и се съкрушава от жалкото си състояние. Липсата на съкрушение за греховете показва, че все още не му е дадено виждането на образа, по който е бил замислен човекът отпреди създаването на света. Онзи, който се кае истински, не търси други, по-висши съзерцания: той изцяло е погълнат от борбата с греха, със страстите. Само след очистване от страстите, дори да не е пълно, пред човека естествено и без усилие се откриват неподозирани духовни хоризонти, озарени от Светлината; тогава и умът, и сърцето са грабнати от Божията любов. Цялата ни природа, разпаднала се при падението, се преобразява, и пред нас се открехват дверите на безсмъртието.

Пътят към светите съзерцания минава през покаянието. Докато в нас властва тъмната гордост, чужда на Бога, на Светлината, „в която няма никаква тъмнина[1]”, ние не можем да бъдем приети в Неговата вечност. Тази страст е изключително фина и ние не сме в състояние сами да разпознаем докрай наличието ѝ в нас. Това поражда в нас усърдна молитва: „От моите тайни грехове ме очисти, и от умишлените удържи раба Си, за да не ме обладаят. Тогава аз ще бъда непорочен и чист от голямо развращение. Думите на устата ми и помислите на сърцето ми да бъдат благоугодни пред Тебе, Господи, крепост моя и Избавител мой[2]“.

Никой от нас, Адамовите синове, не може да види ясно своите грехове. Само в моментите на озарение от божествената Светлина ние се освобождаваме от тези страшни окови. А ако не сме имали такъв опит, добре е със сълзи да викаме:

„Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене грешния”.

Ревностното следване на Христовите заповеди води човека до среща с всички възможни събития в духовната космическа сфера: той няма сили сам да се съпротивлява, нито ясно да разбере какво губи и какво спасява. В отчаяние той ще призовава Името на Живия Бог. И ще бъде блажен, ако лъч Светлина от непристъпната сфера на Божеството го посети, понеже ще му разкрие истинската природа на всяко явление. Ако Светлината все още не е дошла, не трябва да се плашим, а само усилено да молим: „Господи Иисусе Христе, Сине на Живия Бог, помилуй ме”. И спасителната сила непременно ще слезе върху нас.

В началото на подвига ние не можем да проумеем пътищата, показани от Бога, затова се опитваме да избягаме от тежката борба с „огнените изкушения[3]”. Възможно е да изпаднем в състояние на мъчително неразбиране: защо Бог, всесъвършената Любов, е благоволил пътят към Него понякога да бъде наистина страшен. Тогава Го умоляваме: открий ни тайната на пътищата за спасение. Постепенно умът ни се просвещава, сърцето събира сили да последва Христос и чрез нашите малки страдания да участва в Неговите страдания. На нас ни е необходимо да преживеем и болката, и ужасите, за да ни се открият дълбините на битието и да станем способни за заповяданата ни любов: без страдания човек остава духовно ленив, полуспящ, чужд на Христовата любов. Като помним това, щом сърцето ни се превърне в угаснал вулкан, ще го съгряваме с призоваването на Христовото Име:

„Господи Иисусе Христе, Сине на Живия Бог, помилуй ме.”

И пламъкът на Божията любов наистина ще докосне сърцето.

Да придобием Иисусовата молитва означава да придобием вечността. В най-тежките минути – при разлагането на физическия ни организъм – молитвата „Иисусе Христе” ще бъде одежда на душата. Когато работата на мозъка престане и всички други молитви бъдат трудни за помнене и произнасяне, светлината на богопознанието, която изхожда от Името, станала близка и позната нам, неотстъпно ще пребивава с духа ни. Ние сме видели края на нашите отци, починали в молитва, затова имаме твърда надежда, че небесният мир, който надвишава всеки ум[4], ще обгърне навеки и нас. „Иисусе, спаси ме… Иисусе Христе, помилуй, спаси… Иисусе, спаси ме… Иисусе, Боже мой.”

Да познаваш Бога на любовта е тихо и свято тържество. То събужда в душата дълбоко състрадание към цялото човечество. Този Всечовек е моя природа, мое тяло, мой живот и любов. Аз не мога да съблека тази моя „природа”, да се изтръгна от „тялото” си, постоянно разкъсвано от взаимната вражда на неговите „клетки”, изграждащи всъщност един организъм. Частите на това огромно тяло на „Всечовека” – неподвластни нам – са в състояние на непрестанен болезнен разрив. Болестта ни се струва неизлечима. И това е нашият дял на земята. Душата ридае до изнемога в молитвата, но спасението идва само тогава, когато хората го пожелаят в своята свобода. „Обичайте враговете си” – в това е както изцелението на историческия живот, така и спасението за вечността. Човекът, познал силата на любовта към враговете, е познал и Господ Иисус Христос, Който се е разпнал за тях. Такъв човек е предвкусил и своето възкресение, и царството на Победителя Христос[5].

„Господи, Вседържителю, Иисусе Христе, помилуй нас и Твоя свят”.

В света на духовното битие на човека единствено християнството дава опит и за нетварната Светлина на Божеството, и за външната тъмнина на ада. Тази пълнота на познанието е дар единствено чрез Христа Бога и Светия Дух. В историята на аскетическия живот на нашите отци виждаме, че на тях им е било давано да съзерцават битийно преизподния мрак и то до такава степен, че тези изключително мъжествени подвижници десетилетия наред са ридаели в молитвите си. Но кой би могъл да разкаже за това? То е тайна, скрита за лишените от жив опит, и тя остава скрита до времето на всеобщия окончателен Съд[6].

„Господи, Иисусе Христе, спаси ни.”

Велик дар е да съзерцаваме вечността в непристъпната Светлина на Божеството. Вкусилите това блаженство не се стремят към придобиването на преходни ценности. Но благодатта не остава постоянно с човека с такава сила и Светлината в душата намалява. Лишаването от ТАКЪВ Бог поражда страдание на цялото ни същество. Тези изоставяния от благодатта обаче са необходими на всеки един човек, за да не „почива на лаврите си”, а да продължи да следва Господа, Който възлиза на Голгота – най-високата от всички планини в духовен план. Колкото и недостатъчни да са тези опити, те все пак възраждат човека и му дават нови сили, за да приеме уподобяването на Христос.

„Иисусе, Спасителю наш, спаси мене грешния”.

Когато се молим на тихо и уединено място, често ненужни мисли натрапчиво се събират край ума, откъсвайки вниманието му от сърцето. Молитвата ни се струва безплодна, тъй като умът не участва в призоваването на Иисусовото Име, а само устата механично повтаря думите. Щом спрем да се молим, помислите обикновено си отиват и ни оставят на спокойствие. В това тягостно явление обаче е и смисълът: призоваването на Божието Име задвижва всичко тайно, което се крие в нас; молитвата като сноп лъчи, проникнал в тъмното пространство на вътрешния ни живот, разкрива страстите и привързаностите, загнездили се в нас. В тези случаи трябва усилено да произнасяме святото Име, така че покайното чувство в душата ни да нараства:

„Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене, грешния”.

Духът ни, нетленен според Божия замисъл за човека, се измъчва в затворническата килия на греховните страсти. Колкото по-дълбока е болката от съзнанието за отдалечеността ни от Бога поради греха, толкова по-напрегнат е поривът на душата към Бога, и тя се моли с огромна мъка, с много плач, търсейки единение с Него. И Той не презира съкрушеното сърце, а идва при нас; тогава „дълбокото” сърце на човека осъзнава родството си с Онзи, Който „осезаемо” присъства и действа в нас. От това се вижда, че и тялото ни, по присъщ за него начин, приема диханието на Живия Бог:

„Иисусе, Сине на Живия Бог, помилуй ни”.

В наследството, оставено от отците – в учението и разказите им за Божиите дарове, – се съдържат и указания за пътищата към боговиждането, тоест за борбата, която са водили във вътрешния си свят, с живеещия в нас „греховен закон[7]” – това трагично последствие на първото страшно падение на човека. Всеки човек, стъпил на попрището на многоплановата битка за придобиването на святата вечност, ще се сблъска, освен с всичко друго, и с необходимостта да противостои на разлагащото въздействие на околния свят, който отхвърля молитвата. И най-здравият щит тогава отново е:

„Господи, Иисусе Христе, помилуй нас и Твоя свят”.

За вярващия Името на Иисус Христос е като висока крепостна стена. Не е лесно за врага с лъжа да проникне вътре през тежките железни врати, ако вниманието на човека не се отклонява към външни неща. Молитвата с това Име дава на душата сили не само да противостои на вредните влияния отвън, но дори повече от това: тя дава възможност ние да влияем върху средата, в която живеем; да излизаме от най-вътрешните дълбини на сърцето си и да общуваме със събратята си в любов и мир. Умножаващият се мир и любовта, заповядана ни от Бога, стават извор на гореща молитва за целия свят. Христовият дух ни извежда в просторите на любовта, която обгръща цялото творение. В такова състояние душата със силно чувство се моли:

„Господи, Иисусе Христе, Спасителю наш, помилуй нас и Твоя свят”.

Бог никога не насилва волята на човека; но и Той не може да бъде заставен насила да върши каквото и да било. В молитвата си ние се стремим да предстоим във вътрешно единство и цялостност на нашето същество; и най-вече в единение на ума и сърцето. За да постигнем това блажено единение на двете най-главни сили на нашата личност, ние не прибягваме до изкуствени средства (психотехники). Отначало приучаваме ума да стои с внимание в молитвата, според наставленията на отците, тоест без разсейване да произнася Името на Иисус Христос и останалите думи на молитвата. Съсредоточеното призоваване на Божието Име, заедно с ежедневните усилия да живеем според евангелските заповеди, довежда до естествено сливане на ума и сърцето в едно действие.В подвига никога не бива да се бърза. Трябва да отхвърлим мисълта да направим максималното за минимален срок. Вековният опит е показал, че единението, постигнато чрез различни психосоматични методи, не трае дълго и което е по-важно: това не е съединяване на духа ни с Духа на Живия Бог. Пред нас стои въпросът за вечното спасение в най-дълбок смисъл. За това е необходимо цялото ни естество да се прероди – от плътско да стане духовно. И когато Господ види, че сме способни да приемем Неговата благодат, Той не се забавя да дойде в отговор на смирения ни зов. Понякога идването Му е така всепоглъщащо, че и сърцето, и умът са изцяло заети само с Него; видимият свят отстъпва пред реалност от по-висш порядък. Умът вече не мисли дискурсивно, а цял се превръща във внимание. Сърцето навлиза в състояние, което трудно може да се опише: то е изпълнено със страх, но благоговеен, животворен. Дишането става сдържано: виждаме Бога и извън, и вътре в нас. Той изпълва всичко, и целият човек – духът-ум, сърцето-чувство и дори тялото – са слети в едно и живеят само чрез Бога.

„Господи, Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас и Твоя свят.”

Дръзнах да говоря за онова, което монахът обикновено пази вътре в себе си като най-скъпа тайна от страх да не би „Иисус да се отдръпне поради тълпата[8]”. То ми бе дадено докато живеех в манастира, но с още по-голяма сила то ми се даваше след като отидох в пустинята. Там, в уединението, усещах присъствието на Живия Бог до пълна забрава за света. Не е възможно да се опише адекватно опитът от Божиите посещения. Те не се повтарят в една и съща форма, а почти всеки път се появява нещо ново, различна е също и последователността.

Спомням си как призоваването на Името на Иисус Христос се сля с Неговото невидимо идване. От този момент това чудно Име, както и другите Божии Имена, са за мен в още по-голяма степен отпреди канали за единение с Бога. По онова време вече бях свещеник. Извършването на Божествената литургия придоби друг характер: тя вече не бе само израз на благочестива, свободна от колебания вяра, а усещане с цялото ми същество на ФАКТА, че Бог присъства и извършва Тайнството. Тогава почувствах дълбоко смисъла и реалността, съдържащи се в думите на св. Василий Велики: „Ти си ни дарувал откровение за небесните тайни[9]”. Да, Господ открива и на нас, най-последните от всички човеци, тайнството на свещенодействието.

От този момент нататък идваха още много духовни проникновения за действеността на Литургията, но не зная дали ще намеря думи, за да изразя преживяното. Цялото ни същество възприема Литургията като Божие Действие: в нас няма въпроси – КАК е възможно това. За свещеника то има очевидността на битиен факт. „Вземете, това е Моето Тяло… Пийте това е Моята Кръв.” И преди това се бях причастявал с вяра, с любов, но без да съзнавам така силно онова, което ставаше. Чрез призоваването на Името на Иисус Христос ми бе даден опит за блаженото, но и страшно присъствие на Вечния Бог. Разбира се, това не означава, че такава последователност е задължителна за всеки един.

Още от първите думи на Литургията: „Благословено е Царството на Отца и Сина и Светия Дух” идва милостивият отговор от Бога. Не винаги с еднаква интензивност. Литургийният канон изисква внимание и изключителна отговорност. В най-висшия момент – епиклезата – иереят, и заедно с него всички присъстващи в храма, се обръщат към Бог Отец с молитвата да изпрати Светия Дух. И Той идва, и извършва онова, за което се молим.

Чрез свещенодействието на Литургията се научих да съзерцавам живота на Човека-Христос. Преди да каже на апостолите: „Вземете, това е Моето Тяло[10]”, Той тайно се е молил на Отца. Христос не е изрекъл тези страшни думи като Вседържител, а като Син Човешки, учейки ни да не допускаме нито едно вътрешно движение, което носи признаците на „самообожествяване”. В основата на моя живот в Христос положих следното разбиране: аз се моля на Отца като творение; очаквам спасението единствено като дар на любовта свише; търся осиновяването само чрез Христос; освещаването и просветлението идват само чрез Светия Дух. Тези Тримата – Отец, Син и Дух Свети – в моето дълбоко съзнание са Един Живот, Едно Царство, Една Светлина, Една Любов. Във всеки Един от Тях пребивава абсолютната пълнота на Божеството. Те се разделят в мене неразделно. Те се сливат в мене неслитно. Това е вечният факт на Божието Битие, чийто печат жадувам да приема, макар да съзнавам пълното си недостойнство. Не се опитвам да си обясня Светото Триединство чрез логически абстракции. С благоговение живея тази велика Тайна, чието откровение даде отговор на всички мои въпроси.

Нашето раждане и израстване на земята не е нищо друго освен творчески процес, в който усвояваме битието в достъпната за нас степен, с надеждата, че познанието, което не е завършило тук, ще достигне пълнота отвъд пределите на сегашната ни форма на съществуване. Когато всичките ни преживявания се слеят в духовното ни виждане като в един център в нашата личност; когато мрачният ад и нетварната Светлина се съединят в духа ни като вече познати от нас реалности, тогава започваме да разбираме значението на Името Иисус, тоест Спасител. Той, безначалната Светлина, е „понизил Себе Си до образ на раб[11]”, до слизане в ада, за да изведе оттам Адам. Затова сега призоваваме Него в молитвата:

„Иисусе, Сине на Живия Бог, Спасителю наш, помилуй нас и Твоя свят”.

Божието Име, открито на хората, служи като връзка между Бога и човека. С Божието Име, или по-скоро с Божиите Имена, в Църквата се извършват всички тайнства. В Името Божие трябва да се върши всяко дело. Чрез призоваването на Името на Всевишния Неговото присъствие се превръща в непрестанно живо усещане: сърцето е в мир, когато делото ни е по волята на Господа, и изпитва „притеснение” винаги, когато се отклонява от истината. Така чрез молитвата всяко движение на духа е под постоянен вътрешен контрол; нито една мисъл, нито една дума не ни убягват. Това следствие на непрестанната молитва помага да сведем греховете си до възможния минимум.

„Господи, Иисусе Христе, Сине и Слово на Живия Бог, помилуй ни.”

„Сподоби ни Господи през тоя ден да се запазим от грях”. Така се молим сутрин. Но само тихото присъствие на Божия Дух в нас ни дава възможност действено да пребиваваме във вътрешна трезвост на духа. „Никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго[12].” Отново се убеждаваме, че чрез призоваването на Името на Господа в ума, се спасяваме от грешки и в делата, и в думите: „Господи Иисусе, Ти си Светлината, дошла да спаси света. Просвети умните очи на сърцето ми, за да бъда достоен без препъване, като при дневна светлина да следвам своя път пред Лицето Ти[13]”.

Ако искаме молитвата да доведе до плодовете, за които с такъв възторг говорят нашите отци и учители, трябва да спазваме учението им. Първото условие е вярата в Христос като в Бог-Спасител; второто е съзнанието, че сме загиващи грешници. Това съзнание може да достигне такава дълбочина, че човек да усеща себе си като най-лошия от всички хора. Това ще бъде за него очевидност не поради действията, които е извършил външно, а понеже съзира отдалечеността си от Бога и себе си като потенциален носител на всяко зло.

Колкото повече се смиряваме в болезнено покаяние, толкова по-бързо молитвата ни достига Бога. А когато губим смирението, тогава никакви подвизи не ни помагат. Действието на гордостта в нас, осъждането на братята, превъзнасянето и неприязънта към ближните – ни отхвърлят далеч от Господа.

При Бога ние идваме като последни грешници. Най-искрено осъждаме себе си за всичко. Нищо не си въобразяваме, нищо не търсим, освен прошка и помилване. Това е нашето постоянно вътрешно състояние. Умоляваме Бога Сам Той да ни помогне да не оскърбяваме с гнусните си страсти Светия Дух; да не причиняваме никаква вреда на братята си (на всеки човек). Осъждаме себе си на адски мъки, защото сме недостойни за Бога. Не очакваме никакви особени дарове свише, а само се стремим с всички сили да постигнем истинския смисъл на Христовите заповеди и да живеем според тях. И викаме:

„Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй нас и Твоя свят”.

И Бог ни чува и идва да ни спаси. И тогава всеки, който призове името Господне (в такова състояние на духа), ще се спаси[14]”.

Покайте се[15]. Трябва да възприемем сериозно този призив на Христос: да променим коренно начина на вътрешния си живот и светогледа си; нашето отношение към хората и всяко явление в тварното битие: да не убиваме враговете, а да ги побеждаваме с любов. Да помним, че няма абсолютно зло. Абсолютно е само безначалното Благо. И това Благо ни е заповядало: Обичайте враговете си… добро правете на ония, които ви мразят… бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец[16]”. Да се предадем на заколение за братята е най-доброто оръжие, с което можем да ги изтръгнем от робството на дявола-клеветник и да приготвим душите им да бъдат приети от Бога, Който иска всички да се спасят. Няма човек, у когото светлината да не присъства в една или друга степен, защото Бог просвещава всеки човек, идващ на света[17]. Заповедта – да не се противим на злото[18] – е най-успешната форма на борба с него. Когато се противим на насилието със средствата, към които прибягва вършещият неправда, динамиката на злото в света нараства. Убийството на невинни хора често по невидим начин премества моралните сили на човечеството на страната на онова добро, заради което е загинал невинният. Не е така обаче, когато и двете страни проявяват отрицателния стремеж да властват. Победата с физическа сила не продължава вечно. Бог, Който е свята и чиста Светлина, изоставя престъпниците. Те отпадат от единствения извор на живота и умират: Не отмъщавайте за себе си, възлюбени, а дайте място на Божия гняв. Защото писано е: „отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ“. И тъй… не се оставяй да те надвива злото, но надвивай злото с добро[19]“.

Хората, като носители само на относителна правда, във фанатичната си борба за възтържествуването на техните идеи, разкъсват целостта на битието и в крайна сметка водят всичко до гибел. В слепотата си те абсолютизират положителната страна на своите политически доктрини и са готови да унищожат всеки, който иска да види живота на вселената изграден върху по-добри, по-хуманни начала; особено, ако това начало са заповедите на Христос, убит именно защото е проповядвал любовта. В днешния свят Христовите думи в Евангелието са изключително актуални: Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане… и (вие, християните) ще бъдете мразени от всички народи, заради Моето име… и понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта… и тогава ще дойде краят[20].

„Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй нас и Твоя свят.”

Целият свят е потънал в раздори: между държави с различен обществен строй; между различни раси и класи; между религии, идеологии и прочее. При съвременните средства за масово разрушаване и унищожаване хората навсякъде живеят в атмосферата на очакване на онова, което има да връхлети върху вселената[21]. И ето, че сме изправени пред възела на трудно разрешими парадокси. От една страна, не можем да бъдем спокойни, защото принадлежим към човешкото семейство, което в много отношения има общи съдбини; а от друга – ни окуражават думите на Христос: А когато почне това да се сбъдва, изправете се тогава и подигнете главите си, защото се приближава избавлението ви[22]. Тук не е мястото да се спираме подробно върху описанието на съществуващото апокалиптично напрежение; но ние няма да оставим силното оръжие, което Господ ни е дал – молитвата:

„Господи, Иисусе Христе, Сине на Живия Бог, помилуй нас и Твоя свят”.

Няма да спрем и да принасяме Литургичната жертва докато това бъде възможно.

И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа[23]. Затова се стремим към Господа, измъчвани от жаждата да се съединим с Него за вечността. Той Самият също ни очаква с любов. Жаждата за Бога е неизменна характеристика на цялото ни земно съществуване; с нея искаме и да умрем. Сам Христос преди смъртта Си на кръста извикал: Жаден съм[24]. Той изпитвал и глад[25], и жажда, и мъка[26], за да ни даде да познаем Отца. И ние също се измъчваме на земята от скръб поради непрестанното кошмарно зрелище от насилия, убийства, омраза; и жадуваме да отидем при Отца, затова призоваваме Неговия Единороден Син:

„Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ни”.

Тогава им отвори ума, за да разбират Писанията, и им рече: тъй е писано, и тъй трябваше Христос да пострада и да възкръсне от мъртвите на третия ден, и да бъде проповядвано в НЕГОВО ИМЕ ПОКАЯНИЕ… у всички народи[27]. Ако Името Му ни дава радостта да познаем тайната на любовта на Безначалния към нас, то естествено е да възлюбим и самото Име. В него се съдържа „разпоредбата на тайната, скривана от векове в Бога, Който създаде всичко чрез Иисуса Христа… и ни избра чрез Него, преди да се свят създаде, за да бъдем свети и непорочни пред Него с любов, както предопредели да ни осинови за Себе Си чрез Иисуса Христа[28]”.

„Господи, Иисусе Христе, Сине Единородни, помилуй ни”.

Дългогодишната молитва преобразява падналата ни природа така, че тя става способна да приеме освещаването чрез открилата ни се Истина; и то още преди да напуснем този свят[29]:

„Господи, Иисусе, помилуй ни”.

Безкрайното величие на задачата, която стои пред нас, ни изпълва със страх. Казано ни е, че: Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят[30]. Продължителният подвиг ще ни покаже, че в евангелското откровение всичко принадлежи на друг, по-висш план на битието. Ослепителната Светлина на Божеството се отразява в нашия план в заповедите: Обичайте враговете си… бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец[31]. Само Онзи, Който ни е дал тези заповеди, може чрез Своето вселяване в нас да ни помогне да ги изпълним. Затова и викаме към Него:

„Господи, Иисусе Христе, Сине на Живия Бог, помилуй ни”.

Призоваването на Името постепенно ни съединява с Господа. В някаква степен това става още преди молещият се да е разбрал „КОЙ Е ТОЗИ[32]”, преди да е усетил ясно освещаващата сила, която произтича от Името. Продължаването по-нататък обаче непременно е свързано с все по-дълбокото осъзнаване на собствената ни греховност, която ни довежда до отчаяние. Тогава с нарастваща сила призоваваме чудното Име:

„Иисусе, Спасителю мой, помилуй ме”.

Свещеното Предание, безценно наследство, което Сам Господ ни е дал чрез апостолите и отците на Църквата, ни учи да пребиваваме в духовна нищета, да съзнаваме живеещата в нас смърт на греха, ако действително се стремим да живеем в истината. Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас. Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и ни очисти от всяка неправда. Ако кажем, че не сме съгрешили, правим Го лъжец, и словото Му не е в нас[33].

„Господи, Иисусе Христе, Боже наш, помилуй мене грешния.”

С напрежението, с което живее човек, поразен от смъртоносна болест, каквато например е ракът, а понякога дори с още по-голям ужас, някои хора преживяват наличието в себе си на греховните страсти, отделящи ги от Господа. Те наистина се съзнават като „най-лоши от всички”; искрено виждат себе си във външната тъмнина. Тогава в тях се събира огромна енергия на молитвата-покаяние. То може да достигне такава степен, при която умът замира и няма други думи освен:

„Иисусе, спаси мене грешния”.

За нас е спасително, ако отвращението ни от греха нараства и премине в себененавист. В противен случай има опасност да се срастнем с греха, който е така многообразен и фин, че обикновено не забелязваме присъствието му във всички свои действия, дори външно да са добри. Труден, но и прекрасен е подвигът – да потопим върховния си ум в невидимия център на нашата личност чрез призоваването на Името на Иисус Христос; без вяра в Него никой не може да прозре действащата в нас смъртоносна отрова на греха. Чрез борбата със злото, което живее в нас, ни се разкриват не само дълбините на собственото ни битие, а и тайнствените бездни на живота на целия свят. Тогава духът ни се откъсва от нищожните и повърхностни явления на ежедневието и в „ужас” от самия себе си познава святата сила на молитва от друг порядък, викайки: „Господи, Иисусе, Спасителю мой, помилуй, помилуй мене, окаяния”.архимандрит Софроний (Сахаров)За молитвата с Името на Иисус Христос можем да говорим с изрази от Писанието и творенията на светите отци. Например: тя е изгарящ страстите огън[34]; тя е светлина, която просвещава ума; прави го проницателен и далновиден; способен да съзира всичко, което става в нас. За нея могат да се кажат и тези думи от Посланието до евреите: „Тя е действена и по-остра от всеки двуостър меч; тя прониква до разделението на душата и духа, до ставите и мозъка; съди помислите и сърдечните намерения; и няма нищо в дълбините на духа ни, което да остане скрито от нея, но ВСИЧКО Е ГОЛО И ОТКРИТО при нейната светлина[35]”.

Извършването на тази молитва води човека до сблъсък с много от силите, скрити в „Космоса”. Тя предизвиква страшна битка срещу молещия се от страна на космическите сили или по-точно – от светоуправниците на тъмнината от тоя век, от поднебесните духове на злобата[36]. Победата обаче идва чрез покаяние до себененавист[37]. Картината на тази битка е описана в Откровението на св. Иоан Богослов: Те го победиха (дявола и сатаната, прелъстил цялата вселена) с кръвта на Агнеца и със словото на своето свидетелство, И НЕ МИЛЕЕХА ЗА ДУШАТА СИ ДОРИ ДО СМЪРТ[38].

Когато е придружена от пламенно покаяние, тази молитва издига човешкия дух до сфери, които са отвъд границите на достъпното за мъдростта на мъдреците… на тоя век[39]. Страшно е да се говори за нея: след като ни преведе през бездните на външната тъмнина, скрита в нас, тя съединява духа ни в едно с Духа Божи и още оттук ни дава да живеем святата вечност. Отците от всички векове се удивяват пред величието на този дар към падналия свят:

„Господи Иисусе Христе, само Ти си свят, само Ти си истинският Спасител на всички хора, помилуй нас и Твоя свят”.

Красотата на творението поражда в нас възторг, но в същото време духът ни с още по-голяма сила е привлечен от нетленната красота на Безначалното Божие Битие. С поразителна яснота Господ Иисус Христос ни е открил надмирната Светлина на Небесното Царство. Съзерцанието на това великолепие ни освобождава от последиците на падението, и благодатта на Светия Дух възстановява в нас първозданния образ и подобието на Бога, явени от Христос в нашата плът. Затова и призоваването на Неговото Име сега е наша непрестанна молитва:

„Господи, Иисусе Христе, Спасителю наш, помилуй нас и Твоя свят”.

Тази молитва в своята най-висша форма ни съединява напълно с Христос. При това единение човешката ипостас не се унищожава, не се разтваря в Божественото Битие подобно на капка вода в океана. Личността на човека остава неразрушима във вечността. АЗ СЪМ; Аз съм… истината и животът. Аз съм светлината на света[40]. Битие, Истина, Светлина не са абстрактни понятия, безлики същности – те не са „КАКВО”, а „КОЙ”. Там, където няма личностна форма на битие, няма и нищо живо; там няма нито добро, нито зло; нито светлина, нито тъмнина. Там изобщо нищо не може да съществува: Без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот[41].

„Господи Иисусе Христе, Сине на Живия Бог, помилуй нас и Твоя свят.”

Когато призоваването на Иисусовото Име е придружено от идването на нетварната Светлина, тогава особено ясно ни се разкрива значението на това Име. Тогава е възможно да ни се даде и опит за идването на Царството Божие в сила[42], и духът на молещия долавя гласа на Отца: Този е Моят възлюбен Син; Него слушайте[43]! И ние се молим:

„Господи, Иисусе Христе, Единородни Сине на Отца, помилуй и спаси нас”.

Христос ни е явил в Себе Си Отца: Който е видял Мене, видял е Отца[44]. И сега ние познаваме Отца в онази степен, в която сме познали Сина: Аз и Отец едно сме[45]. И така: Синът явява Отца, а Отец свидетелства за Сина; и се молим:

„Сине Божи, Единородни, помилуй и спаси нас и Твоя свят”.

Всичко Ми е предадено от Моя Отец, и никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина, и комуто Синът иска да открие[46]. А Сина познаваме в степента, в която пребиваваме в духа на Неговите заповеди. Без Него ние сме безсилни да се издигнем до заповяданите ни висоти, понеже в заповедите ни се разкрива животът на Самия Бог. Затова и отправяме зов към Него:

„Господи Иисусе Христе, Събезначални Сине на Отца, помилуй ме; дойди и се всели в мене с Отца и Светия Дух според Твоето обещание[47]

Господи Иисусе, помилуй мене грешния”.

В Стария Завет Името на Отца е било познато, но Той е бил съзерцаван в мрака на непостижимостта. Христос обаче ни е явил в Себе Си Отца с пределна конкретност; Той ни е разкрил истинските измерения на всичко, дадено преди Него чрез Моисей и пророците. Аз съм в Отца, и Отец е в Мене[48]. Аз и Отец едно сме[49]. И явих им Твоето име и ще явя (в пълнота), та любовта, с която си Ме възлюбил, в тях да бъде, и Аз в тях[50]. Знанието на Името на Отца е знание за любовта на Отца към нас. Призовавайки Името на Иисус, ние навлизаме в сферата на божествения Живот; в Името на Иисус са ни дадени и Отец, и Син, и Дух Свети:

„Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй нас и Твоя свят”.

Да призоваваме Името на Иисус с възможно най-пълното съзнание за онова, което то носи в себе си, означава реално да пребиваваме в единство с Бога Светата Троица. Този Бог ни се е открил в Своето ново отношение към Човека: вече не като Творец, а като Спасител на света, като Светлината на Истината и истинската вечност:

„Господи, Иисусе Христе, Сине на Предвечния Отец, помилуй ни”.

Богословието на Името и богословието на иконата имат общи черти. Когато гледаме иконата на Христос, ние влизаме с духа си в лична връзка с Него. Изповядваме явяването Му в плът: Той е и Бог, и човек; изцяло човек и съвършено подобие на Бога. Отиваме отвъд цветовете и линиите – в умния, в духовния свят. Така също и когато призоваваме Името, ние не се спираме върху звуците, а живеем смисъла на думите. Звуковата страна се променя в зависимост от различието на езиците, но съдържанието-познание, скрито в Името, остава едно и също:

„Господи, Иисусе Христе, спаси ни”.

Не е достатъчно само да призоваваме на глас Божието Име: Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен. Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие[51]. Не е лесно да слушаме тези думи: Страшен е Божият съд!

„Господи, Иисусе, помилуй и спаси мене грешния.”

Като съзнаваме, че ни е обещано осиновяване[52] в Христос, нека да прославим своя Създател. Когато призоваваме Името на Иисус Христос, нека да го оставим да звучи в нас с присъщата му сила и величие; нека то да съкруши корените на живеещия в нас грях; нека да разпали огъня на Христовата любов във вкаменените ни сърца; нека то ни даде светлина и познание; нека ни направи участници в Неговата слава; нека чрез това Име в нас да се всели Христовият мир, който надвишава всеки ум[53]. След дълги години молитва с Иисусовото Име нека Бог ни даде да познаем пълнотата на скритото в него откровение: Чуден Съветник, Бог крепък, Отец на вечността, Княз на мира… Господ Саваот[54].

„Господи, Иисусе Христе, Сине на Живия Бог, помилуй нас и Твоя свят.”

Божието Име трябва да се призовава със смирение. Христос, Владиката на света, се е въплътил и като човек се е смирил дори до кръстна смърт. Затова и Името Му е издигнато по-горе от всяко име, не само в този век, но и в бъдещия. Отец Го е поставил от дясната Си страна на небесата… поставил Го е Глава на църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко[55].

„Господи, Иисусе Христе, Боже наш, помилуй нас, и Църквата Си, и Твоя свят, по молитвите на Богородица, на светите апостоли, и на всички Твои светии през вековете.”

Пътят на нашите отци изисква твърда вяра и дълготърпение, а съвременниците ни се опитват да грабнат бързо и насила всички духовни дарове, включително и непосредственото съзерцание на Абсолютния Бог. Често у тях срещаме склонността да оприличават Иисусовата молитва на йога, на трансценденталната медитация или други подобни методи. Смятам за нужно да посоча опасността от такава заблуда – молитвата да се разглежда като просто и лесно „техническо” средство за непосредствено единение с Бога. Категорично трябва да подчертаем, че има радикална разлика между Иисусовата молитва и всички други аскетически теории. Заблуждават се онези, които се стремят да „съблекат” ума си от всичко преходно, относително, за да преминат по този начин някакъв невидим праг, да осъзнаят своята безначалност и дори „тъждественост” с Източника на всичко съществуващо; за да се върнат в Него, да се слеят с Него – с безименния свръхличностен Абсолют; за да разтворят в свръхразумния океан дори своята личност, която погрешно смесват с индивидуалната форма на природното съществуване на човека. Този род аскетически усилия са дали на отделни хора възможността да се издигнат до свръхразумно съзерцание на битието; да изпитат някакъв мистичен трепет, да познаят състоянието на мълчание на ума, когато той излезе извън пределите на времето и пространството. В тези състояния човек може да усеща покой, тъй като се отърсва от непрестанно променящите се явления във видимия свят; той може да открие в себе си свободата на духа и да съзерцава умопостигаемата красота.

Крайните степени на тази безличностна аскетика са довели мнозина до това да виждат божественото начало в самата природа на човека; до тенденцията към самообожествяване, която е в основата на голямото Падение; до това да открият в себе си някаква „абсолютност”, която всъщност не е нищо друго освен отражение на Абсолютността на Бога в създадените по Негов образ; до стремеж към завръщане в онова състояние на покой, в което човекът уж се е намирал преди появата си на този свят; във всеки случай, след опита от такова аскетическо „събличане” на ума у човека може да се породи подобна мисловна заблуда. Тук нямам за цел да изброявам всички форми на интелектуално съзерцание, но от собствения си опит мога да кажа следното: Истинският, Живият Бог – Онзи, Който е „О ΟΝΤΩΣ ON” – НЕ Е в тези състояния. Те са плод на природния гений на човешкия дух в неговите върховни движения към Абсолюта. Всички съзерцания, достигнати по този път, всъщност са само-съзерцание, а не Бого-съзерцание. В тези състояния откриваме за себе си единствено тварната красота, но не и Първобитието. И във всички тях няма спасение за човека.

Началото на истинското избавление в непоколебимото и цялостно приемане на Откровението: „Аз Съм Вечно Съществуващият“[56]. Аз съм Алфата и Омегата, Първият и Последният[57]. Бог е Личностен Абсолют, единосъщна и неразделна Троица. Върху това откровение се гради целият живот на християнина. Този Бог ни е извикал за живот от небитието. Познаването на Живия Бог и проникването в тайните на пътищата на Неговото творение ни освобождава от мрака на собствените ни идеи за Абсолюта, които тръгват „отдолу”; то ни спасява от неосъзнатия, но погубващ стремеж към отърсване от всяка форма на съществуване-биване. Ние сме сътворени, за да станем участници в Божественото Битие на истински вечно Съществуващия. Този удивителен път ни е показан от Христос: Тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота[58]. Като проникваме в дълбините на мъдростта на Твореца, понасяме страдания, чрез които се придобива Божията вечност. А когато Светлината Му ни осияе, съзерцаваме в себе си едновременно двата края на бездната: от едната страна е мракът на ада, а от другата – тържеството от победата. Въведени сме битийно в сферата на божествения нетварен Живот. Адът губи власт над нас. Дава ни се благодатта да живеем състоянието на Въплътилия се Логос – на Христос, Който слиза в ада като Победител. Тогава със силата на Неговата любов обгръщаме цялото творение в молитвата:

„Иисусе, Вседържителю Благи, помилуй нас и Твоя свят”.

Откровението на Личностния Бог придава на всичко удивителен характер. Битието не е някакъв детерминиран природен процес, а е Светлината на неописуемата любов на Божиите и сътворените личности. То е свободно движение на духове, което е изпълнено с разумно съзнание за всичко съществуващо и със самосъзнание. Извън това нищо няма смисъл, а има само смърт. Молитвата ни става жива среща на нашата сътворена личност с Божията Личност, тоест придобива абсолютен характер. Тя намира израз в думите ни, отправени към Словото на Отца:

„Господи, Иисусе Христе, Събезначално Слово на Безначалния Отец, помилуй ни, всели се в нас, спаси нас и Твоя свят”.

Когато започнем да проумяваме мъдрия план за нас на нашия Бог и Творец, любовта ни към Него се усилва и чувстваме ново вдъхновение в молитвата. Съзерцанието на Божията Премъдрост в красотата на света привлича духа към ново възхождане, което ни откъсва от всичко тварно. Това откъсване не е философско витаене на ума в сферата на чистите идеи, колкото и привлекателни да изглеждат те; нито е художествено-поетично творчество; то е завладяване на цялото ни същество от енергията на неведом преди това живот. Към такова издигане на духа над всичко тварно ни води Евангелието, в което започваме да виждаме Акт на Божието Самооткровение. Това е навлизане в благодатта на богословието, но не като човешка наука, а като състояние на общение с Бога. Ние не подлагаме Господнето слово на съда на нашия подъл разсъдък, а подлагаме на съд самите себе си в светлината на даденото ни познание. Това поражда естествен стремеж, да превърнем евангелското слово в съдържание на цялото наше битие. Стремеж, чрез който се освобождаваме от властта на страстите и със силата на Иисус Бог побеждаваме вкоренилото се в нас космическо зло. Тогава действено познаваме, че Той, Иисус, е единственият в истинския смисъл Бог-Спасител, и християнската молитва е непрестанно призоваване на Неговото Име:

„Господи, Иисусе Христе, Сине Божи и Боже, помилуй нас и Твоя свят”.

Големият въпрос, превърнал се в трагичен проблем за цялото човечество е следният: кое е истинското Битие и кое – мираж на нашето паднало въображение? Коя е живата вечност и кое – измамен стремеж на духа към съзнаваните от собствения ни ум идеи? Дали личността-ипостас сама по себе си е ограничаващо начало и следователно – несъответстващо и неприложимо към Бога, или в действителност именно тя е образът на Живия Абсолют – на „АЗ СЪМ ВЕЧНО СЪЩЕСТВУВАЩИЯТ”? От решението на тези въпроси зависи цялото ни бъдеще. Ако приемем мисълта, че личното начало самò по себе си е ограничаващо, то в аскетическия си подвиг ще правим всичко, за да преодолеем това начало в себе си. И обратното: ако приемем, че личността е единственият възможен образ на Абсолютното Битие, то с възторг от вливащата се в нас сила ще се молим: „Отче наш, Който си на небесата…” Или: „Господи, Иисусе Христе, Сине на Отца, помилуй ни. Приеми ни в Твоя живот, изцели ни от всяка следа на греха, който ни убива”. Ако безсмъртието, обещано ни в Христос чрез възкресението, е лично безсмъртие, то ни най-малко няма да искаме да се съблечем, а да се преоблечем, та смъртното да се погълне от живота. Бог, Който ни е създал тъкмо за това, Той ни и даде залога на Духа[59].

„Христе Иисусе, Който си възкръснал от мъртвите, помилуй ни”.

Ако не повярвате, че съм Аз (Този, Който се открил на Моисей на Синай), ще умрете в греховете си[60]; Авраам… би се зарадвал да види Моя ден, и видя, и се възрадва[61]; Аз се явявах на Авраама, Исаака и Иакова с името „Бог Всемогъщий“; а с името Си „Господ“ не съм им се открил[62]. Ако да бяхте вярвали на Моисея, щяхте да повярвате и на Мене, понеже той за Мене писа[63]И като начена от Моисея и от всички пророци, обясняваше им казаното за Него в цялото Писание[64]. В нашата духовна смърт ние сме изгубили усещането за грях и затова сега без Христос и благодатта на Светия Дух не можем да го различим в себе си. А грехът по своята същност винаги е престъпление срещу Божията любов. Такова престъпление е възможно само, ако „АЗ СЪМ”, тоест Абсолютният Бог, е Личностен и нашите отношения с Него също са дълбоко личностни. Няма друга вяра, друга религия, в която тайната на греха да е открита по такъв начин. Св. Ефрем Сириец, изпълнен със Светия Дух, се е молил: „Дай ми да видя моите прегрешения”; и всички отци също казват, че да виждаш греха си е по-висш дар от явяването на ангели. Затова, познали скритото от векове, с умиление в сърцето викаме:

„Господи, Иисусе Христе, помилуй мене грешния, спаси мене, падналия.”

Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът, засвидетелствуван бе от Духа, показа се на Ангели, проповядван биде на народи, приет с вяра в света, възнесе се в слава[65]. Всички сме наследници на Адам, паднал с падението на Луцифер. Идеята за обòжението е присъща на човека, създаден по Божи образ, но проблемът е в средствата за постигане на тази цел, на тази задача. Ако ние сме творение, а не Първото и Самосъщно Битие, то безумие е да предполагаме, че можем да „станем равни на Бога” без Него.

Основата на нашия живот е „явяването на Бога в плът”. Ако очакването на обòжението е неотменна част от нас, то пътят към него е усвояването на живота на Бога, показал ни Самия Себе Си в нашата форма на съществуване. Да, ние трябва да се проникнем от Неговото слово и Дух; да се уподобим Нему във всички свои прояви. И колкото по-пълно е подобието ни на Него в този свят, толкова по-пълно и по-съвършено е нашето обòжение. Отново апостол Павел казва: А който се съединява с Господа, един дух е с Него[66]. И затова се молим:

„Господи, Иисусе Христе, Единородни Сине на Отца,
Ти единствен си нашето упование.
Със Себе Си и чрез Себе Си заведи ни при Отца…
помилуй мене грешния”.

Вечен живот в недрата на Светата Троица – това е смисълът на евангелския призив. Но това Царство небесно бива насилвано, и насилници го грабят[67]. Необходимо е самопринуждение, защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина го намират[68]. И когато ние, християните, не се съгласяваме да вървим заедно с онези, които „не намират” пътя, тъй като не желаят, тогава се пораждат конфликти: ставаме неудобни за синовете на този свят; но това е жребият на възлюбилите Христос. Когато Господ е с нас, всички страдания на земята не са страшни, защото с Него сме преминали от смърт към живот. Но за нас са неизбежни часовете и дори периоди на богооставеност: Боже Мой, Боже Мой! Защо си ме оставил[69]? А ако тогава бъдем отхвърлени и от хората, отчаянието ни може да приеме много дълбока форма. И ние отправяме зов към Оня, Който Сам е бил изкушаван, затова може и на изкушаваните да помогне[70].

„Господи Иисусе, спаси мене, потъващия, така, както си спасил Петър[71]”.

В подвига на молитвата всеки стига до достъпната за него степен. Не е лесно да намериш себе си – границите на собствените си сили. Онези, които са водени от Светия Дух, никога не престават да осъждат себе си като недостойни за Бога. В минути на тежко отчаяние те си позволяват да се отдръпнат за малко от ръба на бездната, където стоят с духа си, и така да дадат отдих на душата и тялото, а след това отново застават над пропастта. Но независимо дали подвижникът почива или е в период на покой в дълбините на сърцето му винаги има някаква рана, която не му позволява да се предаде на горди помисли. Аскетическото смирение все по-дълбоко се вкоренява в душата му, става сякаш негова природа. Скърбите и болките са присъщи на земното ни съществуване. Без тях никой от Адамовите синове не може да удържи смирението. А онези, които претърпят докрай, ще се удостоят с дара на „Христовото смирение[72]”. За него старец Силуан казва, че е „неописуемо”, защото принадлежи на друг, по-висш план на битието. Придобиването на този дар е възможно чрез постоянното помнене на Христос и молитвата към Него:

„Господи, Иисусе Христе, Велики и Свети Боже, Сам Ти ме научи на Твоето смирение… Моля Те, помилуй мене грешния”.

И така, само с огъня на покаянието може да се претопи нашата природа: молитвата със сълзи убива корените на страстите в нас. Чрез призоваването на Името на Иисус човешкото естество се очиства, освещава и възражда: Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал. Пребъдете в Мене[73]… По какъв начин да пребъдваме? На вас ви е дадено Моето Име и в Мое Име Отец ще ви даде всичко, за което помолите: Каквото и да поискате от Отца в Мое име, ще ви даде[74].

„Господи, Иисусе Христе, Ти единствен си наистина безгрешен, помилуй мене грешния.”

Нашите отци ни съветват да се молим с Иисусовата молитва без да променяме често формулата. Но от друга страна, понякога това е необходимо така, че да възобновим вниманието си и дори да усилим молитвата си – тогава, когато умът ни преминава в богословско съзерцание или сърцето се разширява, за да обгърне целия свят. Така с Името на Иисус Христос може да се обхване всяко вътрешно и външно събитие. И тази чудна молитва става всеобемаща, всемирна, космическа.

 _____________________________

*Из книгата За молитвата (сборник статии), издава Руенски манастир, 2007, от архимандрит Софроний (Сахаров). Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. 1 Иоан 1:5.

[2]. Псалом 18:13-15.

[3]. 1 Петр. 4:12.

[4]. Вж. Филипяни 4:7.

[5]. Вж. Иоан 17:21-23; 11:51-52; Ефесяни 2:14-17; 1 Коринтяни 3:22 и други.

[6]. Вж. Матей 25:31 и сл.

[7]. Римляни 7:23.

[8]. Вж. Иоан 5:13.

[9]. Вж. Анафората на Божествената литургия на св. Василий Beлики – б. а.

[10]. Марк 16:22.

[11]. Вж. Филипяни 2:7.

[12]. 1 Коринтяни 12:3.

[13]. Вж. Иоан 11:9-10.

[14]. Вж. Иоил 2:32.

[15]. Матей 4:17.

[16]. Матей 5:44, 48.

[17]. Иоан 1:9.

[18]. Вж. Матей 5:39.

[19]. Вж. Римляни 12:19-21.

[20]. Вж. Матей 24:6-14.

[21]. Лука 21:26.

[22]. Лука 21:28.

[23]. Битие 2:7.

[24]. Иоан 19:28.

[25]. Матей 21:18.

[26]. Лука 12:50.

[27]. Лука 24:45-47.

[28]. Вж. Ефесяни 3:9; 1:4-5.

[29]. Вж. Иоан. 17:17.

[30]. Матей 11:12.

[31]. Матей 5:44-48.

[32]. Матей 21:10.

[33]. 1 Иоан 1:8-10.

[34]. Вж. Евреи 12:29.

[35]. Вж. Евреи 4:12-13.

[36]. Ефесяни 6:12.

[37]. Вж. Лука 14:26.

[38]. Откровение 12:11.

[39]. 1 Коринтяни 1:19-20.

[40]. Иоан 8:58; 14:6; 9:5.

[41]. Иоан 1:3-4.

[42]. Вж. Марк 9:1.

[43]. Марк 9:1-7.

[44]. Иоан 14:9.

[45]. Иоан 10:30.

[46]. Матей 11:27.

[47]. Иоан 14:23.

[48]. Иоан 14:11.

[49]. Иоан 10:30.

[50]. Иоан 17:26.

[51]. Матей 7:21-23.

[52]. Вж. Галатяни 4:5.

[53]. Вж. Иоан 14:27; вж. Филипяни 4:7.

[54]. Исаия 9:6, 8:18; вж. Деяния апостолски 4:12.

[55]. Вж. Ефесяни 1:20-23.

[56]. Изход 3:14.

[57]. Откровение 1:10.

[58]. Матей 7:14.

[59]. Вж. 2 Коринтяни 5:4-5.

[60]. Иоан 8:24.

[61]. Иоан 8:56.

[62]. Изход 6:3; вж. Деяния апостолски 7:2.

[63]. Иоан 5:46.

[64]. Лука 24:27.

[65]. 1 Тимотей 3:16.

[66]. 1 Коринтяни 6:17.

[67]. Вж. Матей 11:12.

[68]. Матей 7:14.

[69]. Матей 27:46.

[70]. Вж. Евреи 2:18.

[71]. Матей 14:30.

[72]. Вж. Матей 11:29.

[73]. Иоан 15:3; 17:17.

[74]. Иоан 15:16.

Изображения – авторът архимандрит Софроний (Сахаров) (1896-1993). Източник – google.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5wj

За болезнената молитва, в която човек се ражда за вечността (четвърта част)*

Архимандрит Софроний (Сахаров)

(Към трета част (Молитвата преодолява трагизма)

Elder-SophronyДнес цялата земя е изпълнена с хора, които дирят отговор на своите търсения. Неутолената духовна жажда на мнозина – ето едно наистина трагично историческо събитие. Не са малко и онези, които са на границата на отчаянието. Всеки от тях според своята мяра, страда в дълбините на духа си от безсмислието на съвременния живот. Те са неутешими в мъката си: индивидуалните им усилия не са достатъчни, за да се освободят от духовния смут, обхванал света, и да съсредоточат ума си върху най-важното[1].

Някои са склонни да определят нашата епоха като постхристиянска. Лично аз, според познанията ми по история на света и Църквата, съм убеден, че християнството в неговите истински измерения никога не е било възприето така, както трябва, от широките маси. Различни държави са претендирали да се наричат „християнски” и народите им са носили маската на бла- гочестието, „но от силата му са се отрекли“[2]: те са живели и живеят по езически. Колкото и да е странно, но именно християнските държави векове наред държат по-голямата част от човечеството в железните окови на робството; а през последните години те са покрили света с тъмен облак на очакване на апокалиптичния огън: „сегашните небеса и земята… се пазят за огъня в деня на съда и погибелта на нечестивите човеци[3]”.

При днешната криза на християнството е напълно оправдан бунтът на естествената съвест у народните маси срещу изкривяванията, които е претърпяло евангелското учение в историческия си път.

Живеем в атмосферата на първите векове от нашата ера: „нам е дарувано заради Христа не само да вярваме в Него, но и да страдаме за Него[4]”. Неведнъж изпитвах радост от мисълта, че животът ми в по-голямата си част протече при гонения срещу християнството. Това ми дава да се чувствам по-дълбоко християнин, да съзнавам несравнимата чест да следвам в такова време Единородния Син на Отца в Неговото възхождане на Голгота. Гонения има навсякъде, макар и в различни форми. И нито една от тях не е лека. Нека нашият Бог на любовта опази всеки човек от трагедията да се превърне в гонител дори на „едного от тия малките[5]”.

Да пострадаш за Христос[6] е огромно благословение и дори избраничество: страдащият чрез самия ход на външните обстоятелства е поставен в непрекъсната връзка с Господа, въведен е в сферата на Божията любов, става богоносец. Има два вида богословие, единият е широко известното през последните векове богословие от академичната катедра на ерудита; а другото е да бъдеш съразпнат с Христос[7], да Го познаеш в скритите дълбини на сърцето си. Първият от тези два вида богословие е достъпен за повечето интелектуално надарени хора с философска нагласа. За него не е нужна истинска вяра в Божествеността на Христос, която се изразява в живот според заповедите. Вторият вид богословие е изповядване, родено от дълбок страх Божи в огъня на пламенно покаяние, което въвежда човека в битийната реалност чрез явяването на Нетварната Светлина. Ако академичното богословие е съединено с жива вяра, то дава добри резултати. Но то лесно може да се „изроди”, да се превърне в абстрактна теория, да престане да бъде онова, което виждаме в живота на апостолите, пророците и нашите отци, тоест непосредствено действие на Бога в нас: „Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил… У пророците е писано: „и ще бъдат всички от Бога научени“. Всякой, който е чул (в сърцето си) от Отца и се е научил, дохожда при Мене[8]”.

Има още

Духовният живот[1] (пета част)*

Архимандрит Софроний (Сахаров)

(Към четвърта част (За болезнената молитва, в която човекът се ражда за вечността)

Elder-SophronyДоброволно се потопявах в дълбините на мрака. Движещ мотив за усилията ми да „съблека” дадената ни форма на „съществуване”, изпълнена с неизбежни страдания, бе търсенето на непоклатимото битие. В работата ми като художник в миговете, когато ми се струваше, че съм уловил чудото на красотата, ми се искаше да заповядам на мига: „Спри!”. Но нищо не оставаше неизменно: всичко носеше печата на тлението. И в душата ми се отвори рана.

Какво всъщност ме гнетеше? Отблъскваше ме безсмислието на всичко, осъдено на гибел; умирането ми вдъхваше страх и отвращение: смъртта не е решение на проблема – в нея усещах отрицание на всичко съществуващо. Духът ми възприемаше „земята и всички неща по нея[2]” в тяхната обреченост: никъде не се виждаше спасение, всичко потъваше в бездънността на вечния мрак.

Измъчваше ме жажда за неизменното Битие. В скритите дълбини на сърцето ми имаше вяра в някакво друго Битие, което не носи недостатъка на непрестанно възникване и след това неизбежно разпадане. Стремях се към това Битие по отрицателен начин: опитвах се да се освободя от земната форма на живот като потапях ума си в идеята за „чистото битие”. Тогава не разбирах правилно Евангелието, затова направих безумен избор, чиято същност бе завръщане в онова не-битие, от което ни е извикала за живот волята на Светия Отец. Дълго време не проумявах заблудата си.

Духът ми бе в непрестанно напрежение. Промените във вътрешното ми състояние се отразяваха на мисленето: всяко ново опитно преживяване по един или друг начин разколебаваше предишното ми решение. Това ми показваше, че умът ни, такъв какъвто е в сегашното си състояние, не е способен със собствени сили да се укрепи в търсената Истина и действително да я постигне.

Така стигнах до онзи предел, отвъд който мисълта не може да пристъпи, и цялото ми същество се превърна в очакване да дойде Духът на Истината.

„АЗ СЪМ ВЕЧНО СЪЩЕСТВУВАЩИЯТ.”

Невъзможно е да се долови процесът на вътрешното ни израстване. Дали не поради това, че духът ни жадува непоклатимото Битие[3], а то естествено е непроцесуално? Животът на дълбоката молитва се състои от присъщите на вътрешния ни човек тварни процеси и от докосването на безначалното Битие. Когато истински вечно Съществуващият Бог ни се открие чрез приближаването със Своето Битие, промяната, която преживяваме е толкова голяма по своето съдържание, че ние в нашата „теснота” не можем да я вместим. Сърцето обаче живее Бога в неописуемата хармония на любовта, докато умът остава безмълвен, поразен от свръхразумното виждане.

Има още

Молитвата като безкрайно творчество (първа част)*

Архимандрит Софроний (Сахаров)

Elder-SophronyМолитвата е безкрайно творчество, по-висше от всяко изкуство или наука. Чрез молитвата ние влизаме в общение с безначалното Битие. Или иначе казано, по този канал в нас навлиза животът на Самосъщния Бог. Молитвата е акт на върховна мъдрост, на превъзхождаща всичко красота и достойнство. Молитвата е свято упоение за духа ни. Но пътищата на това творчество са сложни. Хиляди пъти ще изпитваме ту пламенен стремеж към Бога, ту повторно отпадане от Неговата Светлина. Често и по различен начин ще усещаме неспособността на ума ни да се издигне към Бога.

Понякога ще стоим сякаш на ръба на безумието и с болка в сърцето ще изповядваме на Бога бедственото си състояние: „Ти си ми дал заповед да обичам, и аз я приемам с цялото си същество. Но ето, че не намирам в себе си сила за такава любов… Ти си Любов. Затова Сам Ти дойди и се всели в мене, и изпълнявай в мене всичко, което си ни заповядал, понеже заповедта Ти безмерно ме превъзхожда… Умът ми изнемогва, опитвайки се да Те постигне. Духът ми не може да проникне в тайните на Твоя живот… Искам във всичко да изпълнявам Твоята воля, но дните ми изтичат в неразрешими противоречия… Страхувам се да не Те изгубя, заради злите помисли в сърцето ми; и този страх ме разпъва… Дойди и ме спаси, мене, потъващия, така както си спасил Петър, дръзнал да тръгне към Тебе по морските води[1]”.

Понякога ни се струва, че действието на молитвата е твърде бавно, несъразмерно на краткото ни съществуване, и от гърдите ни се изтръгва вик: „Побързай!”. Господ не винаги откликва веднага на нашия зов. Той оставя душата, както плода на дървото, да бъде изгаряна от слънцето, брулена от студените и силни ветрове, да бъде измъчвана от жажда или да понася поройни дъждове. Но ако не изпуснем от ръце края на ризата Му, ще дочакаме добър резултат.

Трябва да пребиваваме в молитва колкото се може по-дълго време, така че Неговата непобедима сила да проникне в нас и ни направи способни да противостоим на всички разрушителни влияния. И когато тази сила нарасне, в нас ще възсияе радостта от надеждата за окончателна победа.

Молитвата непременно ще възстанови в нас онова божествено дихание, което Бог вдъхнал в лицето на Адам и той станал ״жива душа[2].” Възроден чрез молитвата, духът ни започва да се удивява пред великата тайна на Битието. Необикновен възторг като могъщ поток залива ума ни: „Битието! Каква чудна тайна е то… Как е възможно то?… Дивен е Бог, дивно е и Неговото творение”. Тогава ще проумеем дълбоко смисъла на Христовите думи: „Аз дойдох, за да имат (хората[3]) живот, и да имат в изобилие[4]”. В изобилие! Да, това наистина е така.

Но отново ще повторим: този живот е необичаен така, както е необичайно и цялото учение на Господа: ״Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал[5]!” Всички ние, Адамовите синове, трябва да преминем през този небесен огън, който изгаря корените на смъртоносните страсти. Иначе не ще видим превръщането на Огъня в Светлината на новия живот, защото в нашето падение горенето предхожда просветлението, а не обратното. Затова нека да благословим Господа и за изгарящото действие на Неговата любов.

Ние все още много неща не знаем и все пак, макар и донякъде[6], и сега ни е известно, че няма друг път освен този, за да станем „синове на възкресението[7]”, синове Божии, за да царстваме заедно с Единородния Син. Колкото и болезнен да е процесът на нашето възсъздаване, през каквито и мъчения, а понякога и агония, да ни превежда Бог, всичко накрая ще бъде благословено. Ако постигането на научна ерудиция изисква дълги години напрегнат труд, то несравнимо по-дълъг и напрегнат труд е необходим за придобиването на молитвата.

Когато Евангелието и посланията станат наша ежедневна реалност, започваме ясно да виждаме колко наивни са били предишните ни представи за Бога и живота в Него. Премъдростта на даденото ни Откровение е тайнствена: то далеч надхвърля човешкото въображение. „Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат [8]”. Дори най-лекото докосване от Божия Дух е слава, която не може да се сравни със съдържанието на живота без Бога.

Истинската молитва, която ни съединява с Всевишния, не е нищо друго освен светлина и сила, слизащи върху нас от небесата. По своята същност тя надхвърля земния план. В този свят няма източник на енергия за такава молитва. Ако се храня добре, за да е силно тялото ми, плътта ми започва да се бунтува, нуждите ѝ нарастват и тя няма желание да се моли. Ако смирявам плътта чрез прекомерен пост, за известно време болезненото въздържание създава благоприятна почва за молитва, но след това тялото изнемогва и отказва да следва духа. Ако общувам с добри хора, случва се да изпитам душевно удовлетворение, а понякога и да получа нов психологически или интелектуален опит, но твърде рядко порив за дълбока молитва. Ако съм надарен умствено за сериозна научна работа или художествено творчество, успехът ми става повод за тщеславие и не мога да намеря дълбините на сърцето си[9] – мястото на духовната молитва. Ако съм материално богат и съм зает с това да използвам свързаната с богатството власт, да осъществявам идеите си, да задоволявам естетическите си или душевни желания, то душата ми не може да възходи към Бога така, както сме Го познали чрез Христос. Ако отида в пустинята, отричайки се от имуществото си, то и тогава съпротивата на всички космически енергии парализира молитвата ми. И така до безкрай.Истинската молитва към истинския Бог е общение с Духа Божи, Който се моли в нас. Той ни дава да познаваме Бога; Той издига духа ни в състоянието на съзерцаване на вечността. Молитвеният акт, като дадена свише благодат, надхвърля земното ни естество и затова среща съпротивата на тленното ни тяло, неспособно да възходи до сферата на духа; съпротивява се и разумът ни, безсилен да вмести безкрайността, разтърсван от съмнения, отблъскващ всичко, което превъзхожда неговото разбиране. На молитвата се противопоставя и социалната среда, в която живеем, тъй като животът ѝ е организиран според други, диаметрално противоположни на молитвата, цели. Молитвата не търпят още и духовете на омразата. Но само тя, молитвата, възражда тварния свят от падението му, преодолявайки неговата закостенял ост и инерция чрез огромното напрежение на духа ни в следване на Христовите завети.

Трудна е борбата за молитвата. Състоянията на духа ни се променят: понякога молитвата тече в нас като могъща река, а друг път сърцето сякаш пресъхва. Но нека всяко намаляване на молитвената сила в нас трае възможно най-кратко. Да се молиш, често означава да изповядваш пред Бога бедственото си състояние, безсилието, унинието, съмненията, страховете, мъката, отчаянието – с една дума всичко, свързано с условията на нашето съществуване. Да изразяваш това, без да търсиш изящни изрази или логическа последователност… Нерядко този начин на общуване с Бога става начало на молитвата-разговор.

Понякога ще бъдем във вълните на Божията любов, която поради наивност ще възприемаме едностранчиво – като наша любов към Бога. Така се случваше с мене: не дръзвах да си помисля, че безкрайно великият Творец на всичко съществуващо може да обърне внимание на мене, нищожния и противния. Тогава казвах: ״О, да беше възможно да ме обичаш така, както Те обичам аз… Виждаш ли как сърцето ми Те жадува ден и нощ? Склони към мене; яви ми Лицето Си; направи ме такъв, какъвто искаш да видиш създадените от Тебе; такъв, какъвто Ти, Пресвети, можеш да ме приемеш и обичаш…” Не знаех какво говоря[10]; не смеех да си помисля, че Той Самият се моли в мене.

Съзерцанието на светостта и смирението на Бога поразява душата, и тя с огромно благоговение вътрешно Му се покланя в любов. Понякога такава молитва преминава във виждане на нетварната Светлина.

След тези посещения Бог временно ни оставя, за да се научим да разпознаваме даровете, които произхождат от Него. Богооставеността поражда странно усещане. На младини бях художник (страхувам се, че и досега той не е умрял докрай в мене). Този природен дар беше част от мен. Можеше да се изморя, да нямам сили за работа или вдъхновение, но знаех, че художническият дар е моя същност. Но когато Бог ни остави, усещаме някакво пропадане в самото битие; и душата не знае – ще се върне ли някога Онзи, Който си е отишъл. По Своята природа Той е друг, различен от мене. Той се скри и аз останах празен; и тази страшна празнота преживявам като смърт. С идването Си Той ми яви нещо прекрасно, мило на сърцето, надхвърлящо и най-дръзкото въображение. А ето, че отново съм в състоянието, което преди ми се струваше нормално и задоволително, но сега то ме ужасява – изглежда ми прекалено животинско, скотско… Въведен бях в дома на великия Цар; разбрах, че съм сроден Нему, а ето, че отново не съм нищо освен бездомен скитник.архимандрит Софроний (Сахаров)Чрез промяната на тези състояния познаваме разликата между природните дарове и онези, които ни се дават като благоволение свише. Чрез покайната молитва бях удостоен с първото посещение, чрез молитва, но още по-гореща, се надявам да Го върна. И Той наистина идва. Често, и дори в повечето случаи, Той променя начина на Своето идване. Така непрестанно се обогатявам със знания на равнището на Духа: дали в страдание, или в радост, но аз израствам. Нараства и способността ми да пребивавам по-дълго време в тази неведома преди сфера.

Дръж здраво ума си в Бога и ще дойде момент, в който безсмъртният Дух ще докосне сърцето ти. О, това докосване на най-Светия от светите. То с нищо не може да се сравни: то отнася духа ни в областта на нетварното Битие; ранява сърцето с любов, различна от онова, което хората обикновено мислят с тази дума. Светлината на тази любов се излива върху цялото творение, върху целия човешки свят през всички хилядолетия на неговото съществуване. Тази любов може да се усети с физическото сърце, но по своята природа тя е духовна, несътворена, защото изхожда от Бога.

Животворящият Дух Божи ни посещава, когато сме в състояние на смирена отвореност за Него. Той не насилва свободата ни. Той ни обгръща със Своята нежна топлина; доближава се до нас така тихо, че може да не Го забележим веднага. Не бива да очакваме, че Бог ще влезе в нас със сила, без съгласието ни. О, не, Той уважава човека, смирява се пред него: Божията любов е смирена. Той ни обича не снизходително, а така, както нежна майка обича болното си дете. Когато отворим сърцето си за Него, се появява непреодолимо силното чувство, че Той ни е „близък”, и душата се прекланя Нему в умиление и любов.

Божията любов, която е дълбинният характер на живата вечност, не може да не страда в този свят. На сърцето, смекчено от подвига и посещенията на благодатта, се дава да живее, макар и отчасти, Христовата любов, която обгръща цялото творение с безкрайно състрадание към всичко съществуващо. Сега аз съм пленник на Христа Бога. Познах, че съм извикан за живот от нищото; по своята природа човекът е нищо. Но въпреки това, очакваме от Бога състрадание и уважение. И изведнъж Той, Всемогъщият, ни се открива в Своето неописуемо смирение. Това видение умилява душата, поразява ума, и ние неволно се покланяме пред Него. Но колкото и да се стремим да Му се уподобим в смирението, виждаме, че сме безсилни да достигнем Неговата абсолютност.

Христовото смирение е всепобеждаваща сила. В своето понизяване и служение на човека то не познава унижението: то неизменно остава божествено велико по своята същност. Изразено с човешки думи, то ни се струва противоречиво. Смирението е атрибут на любовта на Бога. В своята отвореност към творението тя кротко приема всички рани от създадените от Него.

Виждането на Бога изправя човека пред необходимостта вътрешно да се самоопредели по отношение на Твореца. По своята същност всяко наше действие неизбежно или ни доближава до Бога, или, обратното, ни отдалечава от Него. Затова всяко начинание трябва да вършим със страх, който се нарича страх Божи. Душата се страхува не само от очевидно лошото дело, но и от мисълта, която може да оскърби Светия Дух, Когото е възлюбила. Дистанцията между нас и Бога е неописуемо голяма. Виждаме, че сме недостойни за най-Светия от светите; сърцето ни се съкрушава от мъчителното съзнание за собствената ни нищета. Но постепенно разбираме, че именно това явление е начало на приближаването до Бога. Първата заповед на блаженствата – „Блажени бедните духом[11]“ – сякаш органично ни води към следващите степени: плача, кротостта, глада и жаждата за правда, милосърдието, чистотата на сърцето, към първото живо усещане за нашето богосиновство. Всичко това ни води до остър сблъсък със света на страстите, до разрив с онези, които не търсят Царството на правдата; до гонения, обиди, злословие и прочее. А когато духът на християнина достигне връхната точка в съпротивата си срещу духа на този свят, тогава животът на Христовия последовател се превръща в разпятие, макар и на невидим кръст. Този период е изключително страшен и заедно с това спасителен: чрез вътрешните страдания на духа ни, често свързани и с външните обстоятелства, се побеждават страстите, преодолява се властта на този свят над нас, и дори на смъртта: започва уподобяването ни на разпнатия Христос.

Но и на тази висша степен трябва да запазим смирението на духа. Самият опит ще ни покаже, че щом усещането за „нищета” се замени от самодоволство, цялата скала на духовното ни възхождане пропада и „домът ни остава пуст[12]”: Бог вече не е с нас. Така ще бъде, докато сърцето не се смири отново и не започне с болка да зове към Бога. Чрез тази смяна на преживяванията душата познава тайната на пътищата за спасение; тя се бои от всичко, което противоречи на смирението; молитвата ѝ се очиства; умът и сърцето не се стремят към нищо друго, не желаят нищо освен Бога. Чрез молитвата от цялото същество у човека се влива силата на нов живот. По-нататъшното възхождане е начало на познанието за формата на неземното Битие.

Земното ни съществуване е обусловено от времето и пространството. Но какво всъщност е ВРЕМЕТО? Възможни са различни определения: времето е „мяс- то“ на нашата среща с Твореца; времето е процес на осъществяването на Божия замисъл за творението: „Моят Отец досега работи, и Аз работя[13]”. Творението все още не е завършило: ״…ходете, докле имате светлината, за да ви не обгърне мрак; а който ходи в мрака, не знае къде отива. Докле имате светлината, вярвайте в светлината, за да бъдете синове на светлина[14]”. На всеки от нас е дадено някакво „свое време” – кратко, но достатъчно за да намери спасение. Творческата идея на Бога в творението получава своето осъществяване: „у Бога няма да остане безсилна ни една дума[15]”. На Голгота, умирайки, Господ казал: ״СВЪРШИ СЕ[16]!”… Ще дойде друг момент, когато отново ще бъде казано нещо подобно; за това пише в Апокалипсиса: „И Ангелът… дигна ръка към небето и се закле в Оногова, Който живее вовеки веков… че не ще вече да има ВРЕМЕ[17]”.

Докато живеем в това „греховно тяло” и следователно в този свят, аскетическата борба с „греховния закон”, действащ в плътта ни, няма да спре[18]. Виждайки, че не можем да преодолеем тази смърт със собствени усилия, изпадаме в известно отчаяние за спасението си. Колкото и да е странно, но на нас ни е необходимо да преживеем това тягостно състояние – да го преживеем стотици пъти, така че то дълбоко да се вреже в съзнанието ни. Този опит от ада е полезен за нас. Когато с години, с десетилетия носим в себе си тази мъка, тя се превръща в постоянно съдържание на нашия дух, в неизлечима рана върху тялото на живота ни. Христос след Възкресението също е запазил раните от гвоздеите на разпятието върху Тялото Си: „Дойде Иисус, застана посред и им казва: мир вам!… И показа им ръцете и нозете и ребрата Си[19]”.

От опита за адските мъки трябва да се роди молитва за целия човешки род като за самия себе си. Всяко наше състояние ние пренасяме с духа си от тесните рамки на своята индивидуалност върху цялото човечество; така всеки наш опит се превръща в откровение за случилото се през вековете в човешкия свят, и духовното ни сливане със света става осезаема реалност.

Господ ни е разкрил истинския смисъл на заповедта: „Възлюби ближния си като самия себе си[20]” в нейната божествена безкрайност. В границите на Моисеевия закон тази заповед се отнасяла само до еврейския народ: „Не отмъстявай и не бъди злобен против синовете на твоя народ, но обичай ближния си като себе си[21]”. Христос обаче разширява обхвата ѝ върху всички хора от всички времена: „Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си, и мрази врага си“. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен[22]”. Единородният Син на Небесния Отец ни е дал това познание: в Писанието чрез разговора Си със законника[23], а в живота ни – чрез Светия Свой Дух. Той Самият е изпълнил всичко в пълнота, достигнала завършека си в Гетсимания и на Голгота. Така и ние, когато навлизаме в духа на тази заповед, се уподобяваме на Бога.

Много пъти изпадах в отчаяние от себе си, поради неспособността ми да пребивавам постоянно в духа на Христовите заповеди. В онези горестни часове си мислех: Сам Господ е казал, че не е от тоя свят[24]. Той е слязъл от небесата[25], а аз изцяло принадлежа на света – взет съм от земята, която тъпча с краката си. Той, „Който е на небесата”, остава неразлъчен от Отца, до- като е живял с нас. Как е възможно тогава аз да бъда ТАМ, КЪДЕТО Е ТОЙ? Той е Светият, а аз не мога да се изтръгна от „тялото” на всемирния Адам, който в падението си е превърнал света в ад: „цял свят лежи в злото[26]”, там лежа и аз заедно със света.

Какво означава да не си от този свят? Това означава „да се родиш свише”. Мъката ми нямаше край: да се откажа да търся единение с Бога бе невъзможно; да осъдя себе си на раздяла с Неговата Светлина е ад, който ме поразява с ужас. Горко на мене, родения в грехове. Кой ще ме спаси от външната тъмнина? Кой ще преобрази природата ми, за да стане способна да бъде неразлъчно с Онзи, Който е Светлина, в която няма никаква тъмнина?

Аз съм роден в грехове. Наследил съм невероятно тежко наследство – ПАДЕНИЕТО НА АДАМ, падение, преумножено през вековете от неговите синове; падение, към което всеки ден прибавям нещо и аз. Ридая, като гледам себе си такъв. Но когато риданията ме изтощят и ме доведат до ръба на смъртта, и безпомощно надвисвам над мрачната бездна, тогава по необясним начин идва тиха любов от друг свят, а заедно с нея и Светлината. Това е раждането свише; още непълно, но все пак освобождаване от властта на мрачната смърт – начало на безсмъртието. Да, предстои ни все още дълъг подвиг, за да израсне в нас Божият дар. А когато този чуден дар започне да съзрява и да прониква с благоуханието си в порите на „греховното ни тяло[27]“, тогава страхът от смъртта изчезва и ние се освобождаваме от всяко „робство[28]”. И намерили тази свята свобода, желаем на всички хора добро.

Христовата любов ни вдъхновява за състрадателна молитва за цялото човечество; в нея участват и душата, и тялото. Понасянето на скърби в такава молитва, заради греховете на всички хора, е приобщаване към изкупителните страдания на Господа: „Христос… пострада за греховете ни, Праведник за неправедните… пострада за нас, като остави нам пример, за да вървим по стъпките Му[29]”. Да бъдем съразпъвани с Него е дар на Светия Дух. Нашият небесен Отец благоволи към нас, когато изпитваме болка, като виждаме препъванията на братята ни. В духа на заповедта „възлюби ближния си като самия себе си” трябва да състрадаваме един на друг; между нас трябва да се създаде „взаимно застъпничество”, което да съединява всички ни пред лицето на Бога, нашия Творец.

В молитвената мъка на душата за спасението на хората се крие животворна сила и свята радост. Християнският живот е неземен, богоподобен по своя характер. В него по чуден начин се съчетават скръб и радост; дълбочина и височина; минало, настояще и бъдеще в многовековната история на земята. Както слънцето пръска лъчи във всички посоки, изпълвайки с топлина и светлина цялото пространство, така и Светлината и топлината на Христовата любов проникват през всички прегради и извеждат духа ни в безкрая. Кой поет ще намери достойни слова, за да изрази благодарния възторг за дадения ни живот? В него чрез възкресението умирането се преобразява във вечен живот: „който изгуби душата си заради Мене, ще я намери[30]”, „истина ви казвам: ако житното зърно, паднало в земята, не умре, остава си самò; ако ли умре, принася много плод. Който обича душата си, ще я изгуби; а който мрази душата си на тоя свят, ще я запази за вечен живот[31]“.

Процесът на усвояване на Откровението, дадено свише на човека, ни се струва твърде бавен. И то не само в живота на човечеството, но и в личния подвиг на всеки един от нас. Ето два признака: 1) За синайското Откровение – АЗ СЪМ ВЕЧНО СЪЩЕСТВУВАЩИЯТ – са били нужни петнадесет века, докато сред еврейския народ се появят малцина, способни да приемат изпълнението на това Откровение в Новия Завет[32]; 2) Двадесет века са изминали от онзи момент, когато в нетварната Светлина на планината Тавор, а след това и чрез слизането на Светия Дух в сионската горница, на света е било дадено съвършеното Откровение за Бога Светата Троица. А нима са много хората, които наистина са го усвоили? Животът на Бога не се усвоява лесно. Дори и онези, които са възлюбили идването на Христос, Агнеца Божи, не са в състояние да вместят пълнотата на изливащото се върху тях благословение. Хората, които в горещия порив на вярата са взели върху рамене кръста си и са Го последвали, страдат до болка цял живот[33]. Сили им дава надеждата, че когато напуснат този свят, ще влязат в светоносната сфера, където е Той: „Който Ми служи, нека Ме последва; и дето съм Аз, там ще бъде и Моят служител. И който служи на Мене, него ще почете Моят Отец[34]”.

Колкото и огнена да е вярата на християнина, задачата „унизеното наше тяло” да се преобрази така, че да стане „подобно на Неговото славно тяло[35]”, изисква години наред да се подвизаваме в пост и покайна молитва. В продължителния процес на този подвиг ни се разкриват неведомите преди измерения на Адамовото падение. Това виждане не се дава на всички хора в еднаква степен. Възможно е, макар и не често, Божият Дух да преведе каещия се през бездни, недостъпни за другите.

Вярата в абсолютния Бог трябва да бъде свободна от всякакво колебание. През годините, прекарани на Атон, не си спомням момент, в който ума или сърцето ми да е докосвало съмнение. Но имаше случаи, в които сърцето, изпълнено с болка от продължителната молитва, се отвръщаше от Бога: „О, това е свръх силите ми!” Последствията от такива мигове обаче траеха дълго.

Преди всичко и повече от всичко ние обичаме Христос. Колкото по-пълна е любовта, толкова по-болезнено преживяваме всяко нарушаване на хармонията. Дори при дълъг опит и знания за „механизма” на подобни изпитания, не без страх откриваме в себе си възможността за ново падение. Това поражда молитва с дълбок плач към Бога: „Изцели ме докрай”. И Той ни изцелява. Тогава сърцето радостно благодари на Бога: любовта ни, която преди ни се е струвала съвършена, става по-висша по своето качество и по-дълбока от познаването на благостта на Господа.

Усилената молитва увлича сърцето и ума в порива им към вечността така, че забравяме цялото минало, в ума няма мисъл и за земното бъдеще; единствената грижа на душата е да не изгуби ТАКЪВ БОГ; да престане да бъде недостойна за Него. Колкото по-силен е стремежът ни към Безкрайния, толкова по-бавно ни се струва нашето приближаване към Него. От една страна, е мъчителното усещане за собственото ни нищожество, а от друга – съзерцанието на неизказаното величие на Търсения. Ето защо е невъзможно да съдим правилно за реалното си състояние – дали се приближаваме до Бога, или се отдалечаваме от Него. Човек израства по-бързо в съзерцанието на Божията светост, отколкото в способността си да живее според заповедите. Това създава усещането, че разстоянието между нас и Бога не престава да се увеличава. В научната работа всяко ново откритие, тъй като не е окончателно, разкрива предишното ни незнание и така сякаш разширява областта на неизвестното и необяснимото.

Духовното виждане на целта може да ни се даде в съвсем кратък миг, независимо от физическата възраст. Но за практическото осъществяване на това, което е предусетено интуитивно, може да бъде нужно напрежението на цял един живот; а дори и тогава успехът не е сигурен. В областта на науката и изкуството съществуват някои опорни точки за разсъждение; по друг начин обаче стоят нещата с духа, който се стреми към Безначалния.

Знаем, че и художникът, и философът, и ученият понякога действително страдат в творческите си терзания, макар задачата им да е наистина нищожна в сравнение с нашата.

Когато лоши помисли откъснат ума на молещия се християнин от пребиваването във Вечния, го завладява духовен страх. Виждайки себе си, поробен от низките страсти, които отделят от Бога, той скърби с огромна болка. От отчаяната мъка молитвата се съсредоточава вътре, в самата сърцевина на неговото същество и се превръща в „спазъм”: целият човек се свива в едно като здраво стиснат юмрук. Молитвата преминава във вопъл без думи. Това е едно от най-мъчителните преживявания: да съзнаваш, че си в мрачната яма на греха, недостоен за най-Светия от светите. Но друг лек път за преодоляване на страстите няма.

Всяко християнско „дело” неизбежно е свързано с подвиг; а любовта като най-висшето от всички дела изисква и най-много труд. Животът на християнина по своята дълбока същност е следване на Христос: „Тебе що ти е (за другите)? Ти върви след Мене[36].” Затова всеки вярващ в една или друга степен повтаря пътя на Господа; но не със собствени сили ще вземе кръста на раменете си, за да отиде в Гетсимания, а след това и на Голгота: ״…защото без Него не можем да вършим нищо[37]. Онези, на които бъде дадено това страшно благословение, ще предвкусят възкресението; а делът на другите е вярата в Божието милосърдие.

Така е благоволил към нас Небесният Отец: всички родени на земята трябва „да вземат кръста си”, за да наследят живот вечен[38]. А онези, които отказват да носят своя кръст, няма да избегнат робството на страстите и ще пожънат тление в плътта[39]. Заповяданата ни любов към Бога и ближния е изпълнена с дълбоки страдания, но те са съпътствани от небесно утешение [40]: душата се оживотворява от мира[41], който Господ е дал на апостолите преди да отиде на Голгота. А когато човешкият дух бъде въведен в светоносната сфера на Бога, нашия Отец, тогава забравяме всяка болка и душата неописуемо блаженства. „Жена, кога ражда, има болки, защото е дошъл часът ѝ; но, след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света[42]”. Така, и дори още повече, се радва и християнинът, когато в разума и дълбокото си усещане осъзнае, че е роден в Бога за вечността.

За вярващия е естествено да пази ревниво, ако е възможно в чистота и пълнота, истината на даденото в Църквата Откровение. Нейният многовековен опит убедително показва, че всяко отклонение от пътя на евангелските заповеди ни отдалечава от познанието, в което се съдържа вечният живот[43]. Ние не можем да достигнем съвършенството на заповедите, но от нас зависи да проявим максимално усърдие, тогава останалото ще довърши Сам Господ. В подвига за придобиването на Христовата Любов ни се дава да съзерцаваме недостъпната светост на Бога, но заедно с това и Неговото безгранично смирение. Силата на евангелските заповеди е в това, че те естествено ни въвеждат в безкрайността на Божието Битие. Душата блажено се удивява пред Бога; тя е във възторг от Неговото предвечно величие, поразена е от Неговото снизхождане до нас във Въплъщението. Наш Учител във всичко е Христос[44]. Без Него човечеството неизбежно би погинало в дълбокия мрак на своята злоба. Христос е Светлината на света[45]; чрез Него ни е явена истината и „от Неговата пълнота всички ние приехме и благодат въз благодат[46]”.Смиреният Бог „се противи на горделиви, а на смирени дава благодат[47]”. Благодатта е самият живот на Бога и този Свой живот Той дава на онези, които се стремят да Му се уподобят. „Който се смири, ще бъде въздигнат[48]”. Ето защо принципът на аскетическата борба е движението към себеумаляване, към „безкрайно” малкото, а не горделивите усилия към самовъзвеличаване. Нашият път е пътят на апофатическия подвиг чрез „самопонизяването” в следване на Христос, понизил Себе Си дори до „смърт кръстна[49]”. Колкото по-дълбоко слизаме „надолу”, толкова по-пълно се очистваме от последиците на падението в гордост на нашия праотец Адам. А когато сърцето ни се очисти[50], в нас се вселяват и Отец, и Син, и Дух Свети; тогава сме въведени в непоклатимата реалност на Царството Божие, където неизказаното величие се слива със също толкова неописуемо смирение и кротост.

Самото Въплъщение на Бог Слово е понизяване, онтологически присъщо на божествената любов. Отец понизява Себе Си докрай в Раждането на Сина. И Синът също нищо не си присвоява, а отдава всичко на Отца. А нашето понизяване е в това, да оставим всичко, скъпо на земята, за да изпълним заповедта: „ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва; защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери[51]”. И още: ״Тъй, прочее, всеки от вас, който се не отрече от всичко, що има, не може да бъде Мой ученик”[52].

Това е пътят на Живия Бог.

„Един законник…, изкушавайки Иисус, рече: Учителю, какво да направя, за да наследя живот вечен? А Той му каза: в Закона що е писано? Как четеш? Той отговори и рече: „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичката си сила, и с всичкия си разум, и ближния си като себе си“. Иисус му каза: право отговори; тъй постъпвай, и ще бъдеш жив” (чрез вечния живот в Бога)[53]. На въпроса на законника: „А кой е моят ближен?” Господ отвърнал с притчата за добрия самарянин. Нейният истински смисъл по онова време се съдържал в заповедта: ״Обичайте враговете си, и правете добро… без да очаквате нещо; и ще ви бъде наградата голяма, и ще бъдете синове на Всевишния[54].”

Старец Силуан говори за състоянието на духа, в което свише ни се дава благодат да обичаме враговете, като за опит от божествената вечност още в границите на този живот. Той казваше, а също и пише, че: „Онзи, който не обича враговете си, все още не е познал Бога така както трябва да Го познаваме.”

От себе си ще дръзна да добавя в изясняване на тази благодат следното: човекът, който чрез озаряването от нетварната Светлина на Светия Дух живее в себе си прехода „от смърт към вечен живот”, естествено състрадава на всички хора, лишени от това благо. Той е извън смъртта, затова не се страхува от беди и знае мисълта на Отца за него: „Чедо, ти си винаги с мене, и всичко мое е твое[55]”. И ако Отец ни дава всичко, което има, то единствено присъщо за душата е „да се радва и весели”, когато братът, който е бил мъртъв, оживее за нетленната слава в Царството на живия Бог[56].

Да бъде християнин – за човека означава да вярва във възкресението от мъртвите; да се надява на осиновяването от Небесния Отец[57]; да приеме божествената форма на битие; да стане по дара на любовта на Отца онова, което Той Самият е по Своята същност, тоест да стане бог. Такива са обещанията на Бог Отец към нас, повярвалите в Иисус Христос като в Единороден и единосъщен на Отца Син. Огромен грях е да се принизява даденото ни в Светия Дух откровение за Човека – за това какъв е бил замислен той от Бога преди сътворяването на видимия свят. Наказанието за този грях е неверие във възкресението. Това наказание е особено: ние сами осъждаме себе си, отказвайки се от дара на нашия Творец. Защо се отказваме? Най-вече и преди всичко затова, че Дарът на Отца се придобива с огромни усилия и много страдания. Това е изключително дълбока тема. Кой е в състояние да разкрие ясно тази задача на хората, намиращи се на различни равнища на съзнанието и разбирането? Кой би могъл да опише подобаващо и необикновения възторг на духа ни, когато Светлината на Божеството ни разкрие премъдрите пътища на Живия Бог?

Как да повярваме, че е възможно възкресение за вечността след телесната ни смърт? Струва ни се, че всички наши преживявания са свързани именно с това тяло и неговите възприятия. Дори мисленето си усещаме като поток от някаква енергия във физическия си мозък и сърце… Не всички хора са имали опита от молитвата, при която духът се освобождава от оковите на материята, от условията на времето и пространството. Съвсем не всички. Но ето, че вярваме в науката с наивна вяра, въпреки очевидната ѝ относителност. От детска възраст се предаваме на десетилетия нелек труд, за да усвоим последните ѝ постижения. В своите най-висши форми духовният подвиг отива безкрайно по-далеч от всяка човешка наука, но в началните си стадии той е прост и дори радостен. Ще се опитам да изложа истинската причина за отказа на хората да последват Христос-Истината.

„И ако за Христа се проповядва, че е възкръснал от мъртви, то как някои помежду вас казват, че нямало възкресение на мъртви? А щом няма възкресение на мъртви, то и Христос не е възкръснал; ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и нашата вяра… И ако само през този живот се надяваме на Христа, ние сме най-окаяни от всички човеци… Защо ли и ние се подлагаме всеки час на опасност? ВСЕКИ ДЕН (аз, Павел) УМИРАМ…[58]

„Тогава се приближиха до Него Зеведеевите синове, Иаков и Иоан, и рекоха: Учителю, желаем да ни сториш, каквото поискаме. Той ги попита: какво искате да ви сторя? Те Му рекоха: дай ни да седнем при Тебе, един отдясно, а друг отляво, в славата Ти. Но Иисус им рече: не знаете, какво искате. Можете ли да пиете ЧАШАТА, която Аз пия, и да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? Те отговориха: можем. А Иисус им каза: чашата, която Аз пия, ще пиете, и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите[59]”.

Иисус се отдалечи от учениците Си „на един хвърлей камък, па преклони колене и се молеше, като казваше: Отче, да щеше да отклониш от Мене тая ЧАША… И понеже се намираше във вътрешна борба, молеше се по-усърдно, а потта Му беше като кървави капки, падащи на земята[60]”.

Какво представлява всъщност ЧАШАТА Христова? Дълбините на тази тайна са скрити за нас. Опитвайки се се да следваме Христос чрез спазването на Неговите заповеди, ние неизбежно и постоянно пием някаква чаша, но онова, което е мислил и преживявал Той в „оня час”, не можем да проумеем докрай. И все пак, нещо подобно непременно става и с нас, според думите Му: ״Чашата, която Аз пия, ще пиете, и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите[61]”. ЧАШАТА на Христос е тайнствена, но и нашата чаша е скрита от чуждите погледи.

„И ако само през този живот се надяваме на Христа, ние сме НАЙ-ОКАЯНИ ОТ ВСИЧКИ ЧОВЕЦИ[62]” – казва св. апостол Павел. Да, наистина е така. Защо обаче тази благословена ОКАЯНОСТ е необяснима за хората, непоследвали Христос? Защото всички реакции на Христовия Дух на онова, което става около нас, са дълбоко различни, а често и диаметрално противоположни на духа на синовете на този свят. Ето един пример: Юда излязъл от сионската горница, за да предаде Господ на разпятие, а в този момент Господ отворил уста и рекъл: ״Сега се прослави Син Човеческий, и Бог се прослави в Него[63]”. И така на всяка крачка в Евангелието виждаме, че Той е живял на друго равнище на Битието; там, където всичко се пречупва през друга призма. Онзи, който иска да познае тази тайна, поне отчасти, трябва да вземе на рамене кръста си и да се предаде изцяло на волята на небесния Отец. Друг път няма. Няма все още край и конфликтът между Христос и този свят.

Дълбока е любовта и благодарността ми към Църквата, в чиито недра ми се откри Божествеността на Иисус Христос и образът на явената от Него човешка природа. В живота на отделните хора, както и в себе си, виждаме умален този „образ”. Пълното му осъществяване принадлежи на бъдещия век, но и редките случаи в историята, когато някой се доближава до това осъществяване, предизвикват възторг в душата. Естествено е за християнина да жадува да се уподоби на Господа: да иска да обгърне света с любов, така както Господ го е обгърнал; като Него да няма врагове, тоест да е извън ада на омразата към другия, съгласно Христовата заповед: „Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни[64]”. Никой обаче от Адамовите синове ме може да живее така със собствените си сили. Това е възможно само, ако Светият Дух изпълни сърцето на човека с присъщата Му вечност. Без Него ние не можем да спазим Божиите заповеди[65].

Да, жаждата да се уподоби на Господа е естествена за християнина. Но „тесни са вратата и стеснен е пътят[66]”, които водят към божествения живот. Когато сменя старата си ненужна кожа, змията се промъква през тесни пролуки; така и всеки човек, за да се спаси, трябва да премине през много „тесни врати” и да свали от себе „кожените дрехи”, получени след падението [67].

Онзи, Който е казал: „Аз съм пътят и истината и животът[68]”, ни е дал тези заповеди: „Ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой ученик; и който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик[69]”. От тези думи проумяваме ״КОЙ е Този[70]”. Ако Христос по Своето ИПОСТАСНО съществуване не бе Единосъщен на Отца и Светия Дух Бог, явил се в нашата плът, а само подобно на нас тварно същество, то онтологически не би било възможно у Него да се появят такива мисли. Ако Иисус Христос по Своята същност не беше Бог, то само тази заповед би била достатъчна, за да стане неприемливо за нас цялото останало съдържание на Евангелието. Опитът на Църквата вече две хилядолетия неизменно потвърждава великата тайна на благочестието: „Бог се яви в плът, засвидетелствуван бе от Духа[71]”. Когато с вяра приемем Христос като безначален Господ, Той става за нас Светлината на вечността и думите Му ни разкриват непостижимите дълбини на Божието Битие.

По неведом за мене Промисъл бях допуснат до нозете на избраника на Вишния Бог – Силуан. Наблюдавайки подвига му, слушайки с благоговение неговите наставления, аз, най-нищожният от всички хора, можах да видя отчасти тайната на пътя за спасение. Сега, в края на дните си, дръзвам да разкажа за това, което преди ревниво криех. Тук говоря в онези граници и за онези форми, в които ми бе дадено да живея Бога.

На следващите страници пиша за моето страшно падение – за самоволното ми и гордо отдалечаване от Откровението, дадено ни в Христос. Но Отец – да бъде благословено Името Му навеки – ми яви Своя Син в незалязващата Светлина, и с това ми даде да почувствам греха си с такава сила, че десетилетия наред ридаех, притиснал лице към земята в отчаяние от моето безобразие. Моето отдалечаване от Бога ми се разкри в адската си мерзост, обзе ме изгарящ срам; станах отвратителен за себе си; презирах се и презрението ми си намери сроден спътник – омразата. Не казвам, че мразех баща си, майка си, някого от роднините или приятелите си. Мразех себе си, а за другите и не мислех. Скръбта по Бога ми причиняваше такава огромна болка, че забравях всичко, докато пребивавах насаме с Него. Не зная дали Господ ми е простил напълно греха, но аз самият не мога да си простя онова, което извърших. Чрез личната си трагедия живеех трагедията на праотеца Адам в неговото потомство през вековете – в сменящите се поколения на населниците на земята. По този канал до мене идваше молитва за целия свят.

Живеех спонтанно, без да анализирам преживяванията си. Не ми бе присъщо да „шпионирам” себе си. Просто се предавах на слязлата свише върху мен Божия сила. Не смеех да си помисля, че Сам Той се моли в мене: усещах тази сила като своя собствена. Едва когато огънят на покаянието ме напусна, проумях, че Христос ми бе давал благословението да се приближавам до Него.

Само Дароподателят Бог наистина знае в каква степен е изливал върху мене радостта да познавам Неговата любов. Благодарение на старец Силуан се отвориха и моите духовни очи, за да прозра, че заповедта на Христос да Го възлюбим до себененавист е Откровение за закона на Божията Любов – онази, с която Сам Той ни е възлюбил.

Ако заповедите – да възлюбим Бога с цялото си същество и ближния като самия себе си – бяха дадени от някакъв пророк, от човек в неговата тварна природа, в тях нямаше да се съдържа търсеният от нас смисъл. Ние обаче сме ги приели от Бога и Твореца на всичко съществуващо и знаем, че те са Негово самооткровение пред нас. Спазването на тези заповеди е възможно само ако „съблечем вехтия човек” и се „облечем в новия[72]”: в Христос, Който е слязъл от небесата[73].

Когато живеем в духа на евангелските наставления, тогава вече се осъществява нашето обòжение, тъй като безначалният живот прониква в нас. Заповядано ни е да обичаме. А любовта съединява в самото битие. Пълнотата на любовта води до това да обичаме до самозабрава. „До самозабрава”, тоест до себененавист.

Съдържанието на живота на човека, който напрегнато се моли, е като безбрежен океан от жива вода. Духът непрестанно се обогатява, но не толкова с нови думи или понятия, колкото със задълбочаване на преживените-придобити опитни състояния. На предишните страници се опитах да приведа някои примери на фина и в същото време дълбока аскетическа борба с погубващите ни страсти. Годините и дори десетилетията на многобройни смени на състоянията на страдание и утешение, което идва свише, възпитават духа ни. Той става способен за нови форми на мислене и възприемане на битието изобщо: умът се научава да мисли извън всякакви образи целия свят, а сърцето молитвено, с болка от любовта, да носи в себе си света и неговата съвкупност. Именно такъв акт на духовен синтез представлява зрялата молитва на християнина, който стои пред Бога с целия си ум и с цялото си сърце[74], слети в едно. Безсилен да изрази словесно онова, което носи в себе си, подвижникът често или се моли без думи, но с пълното разбиране на всичко, което е познал, или се потапя докрай в Бога, забравяйки земята. В това безредно на пръв поглед описание на процесите на живота на човешкия дух всъщност става дума за постепенния преход от индивидуалната форма на съществуване към ипостасно-личностната форма на битие във вечния Бог. Невъзможно е да се даде систематизирано аналитично изложение на възхождането към този живот. Такова описание няма да намерим и в творенията великите свети отци на нашата Църква. Схоластичното систематизиране на материала е възможно до известна степен в теоретичните богословски трудове, но то никога и по никакъв начин не е възможно в живите слова за истинския живот на нашия дух.

Да пребъде неизменна навеки славата на Бога, нашия Спасител.

(Към втора част (Молитвата – път към познание)

__________________________________

*Из книгата За молитвата (сборник статии), издава Руенски манастир, 2007, от архимандрит Софроний (Сахаров). Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Матей 14:28-31.

[2]. Битие 2:7.

[3]. Думите, поставени в скоби в библейските цитати, са добавени от автора – б. пр.

[4]. Иоан 10:10.

[5]. Лука 12:49.

[6]. Вж. 1 Коринтяни 13:19.

[7]. Лука 20:36.

[8]. 1 Коринтяни 2:9.

[9]. Вж. Псалом 63:7.

[10]. Вж. Лука 9:33.

[11]. Матей 5:3.

[12]. Матей 23:38.

[13]. Иоан 5:17.

[14]. Иоан 12:35-36.

[15]. Лука 1:37

[16]. Иоан 19:30.

[17]. Откровение 10:5-6.

[18]. Вж. Римляни 6:6; 7:23.

[19]. Иоан 20:19-20.

[20]. Матей 22:39.

[21]. Левит 19:18.

[22]. Матей 5:43-45.

[23]. Вж. Лука 10:27 и сл.

[24]. Вж. Иоан 8:23.

[25]. Вж. Иоан 3:13.

[26]. Вж. 1 Иоан 5:19.

[27]. Римляни 6:6.

[28]. Вж. Евреи 2:15.

[29]. 1 Петр. 3:18; 2:21.

[30]. Матей 16:25.

[31]. Иоан 12:24-25.

[32]. Вж. Матeй 5:17-19.

[33]. Вж. Матей 16:24.

[34]. Иоан 12:26.

[35]. Вж. Филипяни 3:21.

[36]. Вж. Иоан 21:22.

[37]. Вж. Иоан 15:5.

[38]. Вж. Матей 16:24-25.

[39]. Вж. Галатяни 6:8; Римляни 8:3.

[40]. Вж. Марк 10:29-30.

[41]. Вж. Иоан 14:27.

[42]. Иоан 16:21.

[43]. Вж. Иоан 12:50; 17:3.

[44]. Вж. Матей 23:8.

[45]. Иоан 8:12.

[46]. Вж. Иоан 1:16-17.

[47]. 1 Петр. 5:5.

[48]. Матeй 23:12.

[49]. Вж. Филипяни 2:5-9.

[50]. Вж. Матей 5:8.

[51]. Матей 16:24-25.

[52]. Лука 14:33.

[53]. Вж. Лука 10:25-37.

[54]. Лука 6:35.

[55]. Лука 15:31.

[56]. Вж. Лука 15:32.

[57]. Вж. Галатяни 4:5.

[58]. Вж. 1 Коринтяни 15:12-31.

[59]. Марк 10:35-39.

[60]. Лука 22:41-44.

[61]. Марк 10:39.

[62]. 1 Коринтяни 15:19.

[63]. Иоан 13:31.

[64]. Вж. Матей 5:44-45.

[65]. Вж. Иоан 15:5.

[66]. Вж. Матей 7:14.

[67]. Вж. Битие 3:21.

[68]. Иоан 14:6.

[69]. Лука 14:26-27 и 33. Вж. Матей 16:24-25.

[70]. Матей 21:10.

[71]. 1 Тимотей 3:16.

[72]. Вж. Колосяни 3:9-10; Ефесяни 4:24.

[73]. Вж. 1 Коринтяни 15:47.

[74]. Вж. Лука 10:27.

Изображения – авторът архимандрит Софроний (Сахаров) (1896-1993). Източник – google.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5sn

Молитвата преодолява трагизма (трета част) *

Архимандрит Софроний (Сахаров)

Към втора част (Молитвата – път към познание)

Elder-SophronyПонятието трагедия срещнах за първи път в юношеските си години и то не в жизнения си опит, а в книгите. Представата ми тогава бе следната: пред ума на човека се разкрива нещо, което го завладява докрай. В древни времена предмета на стремленията са наричали „идеал”. За да постигне това, което е схванал интуитивно, човек се решава на всякакви усилия, на всякакви страдания, дори с риск на живота. Но когато достигне предмета на своите търсения, той се изправя пред жестока лъжа: реалността не съответства на онова, което се е явило на ума. Естествено това поражда разочарование у оскърбения дух, което води до тежка, а не рядко и грозна смърт.

Пред силните хора се появяват различни идеали. Често пъти това е стремежът към върховна власт. Така е било например с Борис Годунов. В борбата за осъществяване на съкровеното си желание той, подобно на мнозина свои предшественици през вековете, не избегнал кървавото престъпление. След като постигнал целта си обаче, разбира, че не е получил очакваното: „Достиг я высшей власти… но счастья нет моей душе[1]”.

Другите търсения – в сферата на духа, изкуството или науката – са по-благородни. На гения се откриват интелектуални прозрения, които са неосъществими, тъй като надхвърлят границата на постижимото в този свят. След като се убеди, че не е в състояние да реализира в съвършенство първоначалното си прозрение, превърнало се в единствен смисъл на неговия живот, той преживява дълбок срив в духа и загива. Много често такава фатална развръзка виждаме у поетите.

Не без трепет наблюдавах и продължавам да наблюдавам, съдбините на света. Човешкият живот, на което и равнище да го разгледаме, е трагичен по своите прояви. Дори любовта е изпълнена с остри противоречия, а нерядко и с фатални кризи. Така всяко земно явление още от самото си зараждане носи печата на тлението.

Има още

Молитвата – път към познание (втора част) *

Архимандрит Софроний (Сахаров)

Към първа част (Молитвата като безкрайно творчество)

Elder-Sophrony„Боже, Ти знаеш моето безумие, и греховете ми не са скрити от Тебе[1].” Сега аз живея в унизено състояние, а Ти, Христе, ме призоваваш да повярвам и приема Откровението, че Отец ни обича така, както обича Тебе, Своя Единороден Син: „Сам Отец ви обича, задето вие Ме обикнахте… И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил… и си ги възлюбил, както Мене възлюби[2]”.

Вярата в Христос ражда в нас безкрайно велико дръзновение. Неслучайно блаженият Павел казва, че „онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците”. За плътския разсъдък изглежда като пълно безумие онова, което за вярващите е премъдрост и сила, живот и светлина[3].

Но ако за всеки човек дерзанието да бъде християнин е акт, който надхвърля човешката мяра, то какво да кажа за себе си? От детските години живея със съзнанието за собственото си нищожество; пред хората също съм плах. И въпреки това: в малка степен Светлината ме посети и аз повярвах в Христа Бога. След това, заради вярата в Христос, дойде още по-изобилно изливане на Светлината; и от новото познание вярата се задълбочи.

Аз наистина съм „нищо”, но нетварната Светлина ми се явяваше тъкмо заради вярата в Христос. Умът ми преодоля стената на разсъдъка, недоумяващ, безсилен да разбере, че Личността-Ипостас има всеобемащо познание, затова и нищо във всемирното битие не остава скрито за Него: „Ни едно врабче няма да падне на земята без волята на нашия Отец; а на нас и космите на главата са всички преброени… няма нищо скрито, което да се не открие, и тайно, което да се не узнае[4]”. „И няма твар, скрита за Бога; а всичко е голо и открито за очите на Оногова, пред Когото ние ще отговаряме[5].”

Отношенията ми с Бога са изцяло личностни по своя характер. Извън личностните отношения няма понятие за греха; извън тях няма любов между човека и Бога, няма и не може да има битийно познаване на Бога, извън тях всичко е погълнато от смърт, всичко потъва в съвсем истинско не-битие.

Онова, за което възнамерявам да пиша сега, се случи преди повече от половин век. Това бе напрегнат период: твърде много, всъщност всичко, ми бе неясно. Животът е толкова кратък! А Бог е така безкрайно велик и далечен! Кой ще ме научи да вървя към Него по правия път, без да губя време, лутайки се по чужди пътища? Разбира се, търсех такъв човек, или хора, които можеха да ми помогнат, да ми бъдат наставници. Но върху мен слезе някаква сила, неведома преди – молитвата, която ден и нощ не пресекваше – и тя естествено се превърна в моя опора във всеки един миг. Случваше се чрез молитвата да бъда вразумяван, както вярвам, от Самия Бог. Ще приведа няколко примера, запечатали се в мен, които станаха основополагащи камъни на моя живот.

Тъй като не можех да проумея Божията правда в съдбините на човечеството, както и на всеки човек поотделно, аз се измъчвах, завладян от мрак. Бях като малко дете, напълно безпомощно. Изпитвайки потребност да разбера поне нещо, ставах нетърпелив от душевната болка и очаквах помощ от Бога. И Господ снизхождаше до моето невежество и не се оскърбяваше от дързостта ми, а ми състрадаваше като майка и бързаше да ми даде отговор. И то неведнъж, а много пъти. По подобен начин Той се е отнасял с многострадалния Иов, който бурно изразявал негодуванието си.

Ето един от тези случаи с мене. Това стана във Франция през двадесетте години, преди да замина за Атон (1925 година). Дълго се молих с плач на Бога: „Намери начин да спасиш света, всички нас, извратените и жестоките”… Особено гореща бе молитвата ми за „малките” – за бедните и угнетените. Към края на нощта, вече на предела на силите си, за известно време изгубих молитвата, поради следната мисъл: „Ако аз състрадавам така на човечеството, с цялата сила на сърцето си, то как да разбера Бога, Който гледа безучастно тежките страдания на милионите, създадени от Него Самия хора? Защо допуска Той безбройните насилия на едни хора над други?”. И тогава се обърнах към Него с безумния въпрос: „Къде си Ти?”… В отговор чух в сърцето си: „Нима ти си се разпънал за тях?… Тези кратки думи, изречени в сърцето ми от Духа, ме разтърсиха: Онзи, Който е претърпял разпятие, ми отвърна като Бог.

Краткият отговор на Бога обикновено съдържа същността на нещата. Божието слово донася в душата ново, особено усещане за битието; сърцето чувства прилив на светоносен живот; умът изведнъж постига скритите преди това смисли. Близостта на Бога ни вдъхновява; докосването на творческата Му енергия – ни обновява. Познанието, получено по този начин, качествено се различава от философското умопостигане: в него освен проникване в духовните реалности, на цялото същество на човека се дава и нова форма на живот, подобна вероятно на тази на първоздания. Това битийно познаване на Бога се слива с потока на молитвената любов към Него.

Отговорът на Бога е с малко думи, но в него се съдържа необяснимо дълбоко и обширно откровение. Ето, търся образ, достъпен за разсъдъчното ни схващане, с който по някакъв начин да дам израз на положението на нещата, да опиша самото събитие… В състоянието на нашето падение ние сме отделени от Бога с невидима за невъоръженото око завеса; невидима, но в същото време непроницаема за нас. По непредвидим начин по Божие действие в тази завеса се образува малък процеп. Когато долепим око до този „процеп”, ще видим не само онова, за което сме отправяли прошение в молитвата си, но и простиращите се в същата перспектива обширни хоризонти. Ако окото ни е чисто[6] и не откъсваме поглед от даденото ни съзерцание, то, окото ни, ще възприеме, някакси ще усети безкрайността на светоносното царство. Тогава не само даденият въпрос ще получи нужното решение, но също и редица други въпроси, свързани с него. В Божията вечност се преплитат като в кълбо както всички „успоредни линии”, така и всички разделящи се лъчи[7].

Какво си мислех по онова време след като получих Божия отговор? Ето какво: ако Бог е такъв, какъвто ни Го е явил разпнатият Христос, то всички ние и само ние сме виновни за цялото зло, което изпълва историята на човечеството. Бог ни е явил Себе Си в нашата плът такъв, какъвто е. Но ние не само сме Го отхвърлили, а сме Го убили с позорна смърт. С духа си прозрях, че не липсата на състрадание към нас у Бога е причина за човешките мъки, а единствено злоупотребата на човека с дара на свободата.

В спора ми с Бога победи Той. Отначало ме обзе горчив срам заради безумно гордата мисъл, че съм по-състрадателен от Него. Срамът породи покайно себеосъждане. А след това над всичко възтържествува радостта. Господ не само не ме осъди за дързостта ми, а дори изля върху главата ми изобилно благословение. По-късно разбрах, че и самата молитва на състрадание е била Негово действие в мен.

Ще продължа нататък. Да опиша дадения ми духовен опит не е лесна задача. Живеех в разкъсаността на човек, изправен на границата между два свята: този, видимия, и другия – невидимия, умопостигаемия, небесния. С израза – „на границата между два свята” – искам да посоча, че онова, което ставаше с мене, ме превъзхождаше. Негов източник бях не аз, а Живият Бог, в Чиито свети ръце бях попаднал[8]. Духът ми страдаше, но бе изпълнен с удивление пред Бога.

Опитът ми показа колко инертна е нашата природа в греха. Дори такива молитви като тази, за която пиша, не изцеляват изведнъж падналото човешко естество. От постоянно нарастващия натиск на външните все по-застрашителни събития на нашия век аз отново и отново се връщах към борбата с Бога. Сега осъзнавам, че макар на повърхността животът ми да е протичал без видими за хората престъпления, в дълбините си – духовно – аз бях, и все още съм, мрак.

Крайната цел на молитвата остава неизменна през вековете, но без да губи единството на първоначалния стремеж, в хода на живота ни тя непрестанно променя своето съдържание. Понякога обгръща целия свят в неговата съвкупност, а друг път се съсредоточава върху нуждите на дадения момент. Различни състояния могат да дадат порив за молитва: личното ни покаяние; състраданието към ближните, прошението те да бъдат помилвани; търсенето на просветление в недоуменията; изразяването на благодарност към Бога за Неговия благ промисъл или възторг от Бога Спасител; както и много други неща.архимандрит Софроний (Сахаров)Как да опишем жаждата за Бога, а също и Светлината, която изхожда от Него, и силата Му, действаща в нас? Съзнавам пълната си неспособност, виждам, че не избягвам повторенията сякаш на едно и също. Изпадам в отегчителни подробности или пък съм прекалено кратък.Неведнъж молитвата ми (ако мога да нарека така онова, което ставаше с мене в действителност) стигаше до недопустима дързост. Гледайки как в света продължава да цари кошмар от насилията на господарите и князете на земята над техните събратя[9], с горчивина в сърцето казвах: „Ако Ти си създал всичко съществуващо, ако без Тебе нищо не е започнало да съществува[10], то всички тези гнусни престъпници, способни да пролеят кръвта на милиони хора по цялата вселена, заради броени дни извратено удоволствие да властват над бедните и страдащите, не са виновни за съд, не те са отговорните… Ти, като Творец на всичко съществуващо, си единственият виновник за безкрайната мъка на земята…” Тежко беше това изкушение: бях на границата на отчаянието и дори на безумието; ужасяващо отчаяние – не се виждаше никакъв изход. И Господ отново ме посети. Неговият мир докосна сърцето ми и мисълта ми потече в друго русло: ״Отец е изпратил Своя Син, за да спаси света, а те са Го убили. Но ето, че Той е възкръснал като Победител на смъртта и вече като Цар на вечността, ще съди вселената по правда, ״ще отсъди народите справедливо[11].

Какво се оказва тогава? Въпросът за доброто и злото не се решава в границите на земята. Хората, тръгнали на заколение като овци, които не се противят на злото[12], се уподобяват на Сина на Отца[13] и заедно с Него ще възкръснат в неувяхваща слава[14].

Горко ми: втори път се борих с Бога в същото отношение. Целият ми по-нататъшен живот обаче се нуждаеше от категорично решение на въпроса, станал по-късно основен за цялото християнство: как да реагираме на гоненията от страна на княза (князете) на този свят? Господ ни е дал благодатта да мислим така, както мисли Самият Той. В Гетсиманската градина апостол Петър се държал „по човешки[15]”. Но Христос му казал: „Тури ножа си в ножницата; да не изпия ли чашата, която МИ Е ДАЛ ОТЕЦ?”[16].

Такъв беше пътят ми на непосредствено наставляване свише чрез молитвата. Така ми се разкриваше смисълът на Посланието до ефесяните за дълбочината, ширината и висотата на Божия Промисъл за нас[17]. По своята същност земният ни живот е кратък миг, даден ни от Благия Отец, за да проникнем в надвишаващата разума кенотична любов на Христос. Извън този път никой не може да се изпълни с „ВСИЧКАТА ПЪЛНОТА БОЖИЯ[18]”. Тук ние висим на кръст, макар и невидим; но само по този начин можем да проумеем величието на човека и неизследимата бездна на Божието Битие. Невъзможно е да изразим с нашия език богатството на кръстния път, дадено ни свише от Отца.

Бог е неделим в Себе Си. Когато идва, Той идва ЦЕЛИЯТ и така, „както си е” в Своето предвечно Битие. Ние не сме в състояние да Го вместим. Той ни се открива в онази „точка”, в която чукаме: „хлопайте, и ще ви се отвори[19]”. Изрекъл е една кратка фраза, а цял живот не е достатъчен, за да изчерпим съдържанието ѝ. С благоговение усещаме Неговото Отцовство: виждаме, че Той жадува да ни предаде безначалния Си Живот, за да ни има като напълно подобни на Своя Син, Който е „равнообразен печат на Отца[20]”. Замисълът Му за нас, е непостижим. От „нищо” Той твори равни на Себе Си богове. И цялото ни същество Му се покланя с умиление; не със страх пред суровия Владика, а със смирена любов към Отца.

Господ ме запази от всички връзки, които би било трудно да скъсам. И така, когато се появи нуждата да бъда свободен от всяка отговорност за нечий друг живот, имах тази свобода. Благодарих на Бога за Неговия промисъл за мен. Бях спокоен при мисълта, че ако умра, никой няма да пострада от това. Щастието ми бе огромно: можех без страх да предприема всякакъв риск, дори до смърт. Умът ми с цялото си внимание се потопи вътре и неизменно пребиваваше там години наред. Молитвата ми се променяше по своята форма и сила: тя не винаги ме привличаше с еднаква мощ, но на моменти ѝ се отдавах ненаситно. И ако тогава (това беше все още във Франция, преди заминаването ми на Атон) бях поискал да я спра, нямаше да мога. В онези благословени дни бях едновременно и най-нещастният човек на земята, и блажен до преизобилие.

Понякога невидим огън докосваше върха на главата ми и бързо проникваше в тялото ми чак до нозете, и гореща молитва със силен плач за света ме завладяваше.

През повечето време се молех, паднал на колене и притиснал чело към земята. Когато тялото ми изнемогваше, заспивах, но в ясното ми съзнание молитвата не преставаше и не усещах, че спя. Едва след като се събудех, разбирах, че тялото ми е било заспало, тъй като не винаги се намираше в положението, в което се бях молил.

Два пъти ми се случи, вървейки по улиците на Париж, поради молитвата да губя усещане за материалния свят наоколо. Стигах обаче благополучно до мястото, за което бях тръгнал. Съжалявам донякъде, че нямах със себе си свидетел, който да опише поведе нието ми в онези моменти.

Веднъж в Париж бях на вечеря у един много известен поет, който чете свои произведения. Имаше многобройна изискана публика. Всичко бе организирано изключително коректно от гледна точка на обществото. В полунощ се връщах към дома си и по пътя си мислех: как се съотнася тази проява на човешко творчество, една от най-благородните, с молитвата? Влязох в стаята си и започнах да се моля: ״Светий Боже, Светий Крепкий, Светий Безсмертний…” И ето, че тънък пламък невидимо и нежно започна да изгаря по повърхността на лицето и гърдите ми нещо леко като въздух, но несъвместимо с Божия Дух.

Вътрешно преживявах удивителен процес на борба между влечението към изкуството и молитвата. Молитвата победи страстта ми към живописта, но съвсем не лесно и бързо. А по-късно, докато учех в Богословския институт[21], тя не ми помагаше да съсредоточавам вниманието си върху преподавания материал. Трябваше да се боря с тази своеобразна пречка, която сама по себе си е безценна. Благоприятно обстоятелство по време на живота ми в института бе това, че имах самостоятелна стая над професорските апартаменти и там можех да се моля така, както бях свикнал. И все пак, въпреки целия ми интерес към църковните науки, духовната ми потребност – да пребивавам в молитва – страдаше; и аз заминах за Атон.

Там, на Света гора, животът ми влезе в своето русло. Почти всеки ден след Литургия ме изпълваше пасхална радост. И колкото и да е странно, непрестанната ми молитва изригваше като вулкан от дълбокото отчаяние, вселило се в сърцето ми. Тези две, сякаш диаметрално противоположни, състояния в мене се съединяваха. Пиша цялата истина. Самият аз не разбирах какво ставаше с мене. Външно животът ми бе не по-малко благополучен от този на повечето хора.

По-късно нещата ми се изясниха: Господ ми бе дал благодатта на покаянието[22]. Да, това беше благодат. Щом отслабнеше отчаянието, охладняваше и молитвата, и смъртта нахлуваше в сърцето ми. Чрез покаянието съществото ми се разшири така, че с духа си докосвах и ада, и Царството. В началото на Първата световна война (1914 година) от слушането за хилядите убити по фронтовете, в съзнанието ми цялото космическо битие се потопи в непрогледния мрак на абсурда. Аз не можех да приема нито смъртта, нито абсурда. И тогава в мене влезе следната мисъл-дух: всичко, което бях познал, всичко, което бях възлюбил и което ме оживяваше и вдъхновяваше – наистина всичко, дори Самият Бог – умира в мене и за мене, щом аз ще изчезна напълно… Това силно преживяване придоби следната форма: човешкият аз може да се превърне в център, който да вмести цялото мироздание.

Живеех в два свята: единия от тях възприемах със зрението, слуха и останалите телесни сетива; а в другия пребивавах само с духа си: там аз цял бях „слух”, очакване, напрягах „зрението” си, но това бе друг начин на виждане… Тези два толкова различни свята в молитвата не се разделяха. Денем тя протичаше в сетивния свят, а нощем ме отнасяше в „умната сфера” (не зная как да нарека онази безкрайност, която ме обгръщаше). Когато четях Евангелието, всички думи ми се струваха познати, но какво се крие зад тях в Самото Божие Битие – не проумявах. Едно обаче бе поразително ясно за мен: всичко е в Христос, Сина Божи; и само в Него. Затова и Нему се молех. Отправях зов и към Отца – да ми изпрати изхождащия от Него Дух на Истината, Който да ме наставлява на всяка истина[23]. Търсенето ми на съкровения Бог намираше отзвук в Стария Завет: оттам вземах много думи, за да изразя духовните си нужди. Близки ми бяха изблиците на негодувание на Иов; стенех като пророците, явили се преди Христос; черпех вдъхновение за молитва от псалмите; но истински се учех само от Новия Завет, през чиято призма възприемах всичко, независимо откъде идваше то. Жаждата ми да позная Бога бе неутолима: колкото и да се молех, колкото и дълбоко да въздишах, все едно, не се насищах. Такава беше моята „чаша” на Атон: в нея мъка и радост се сливаха в едно. Пред ума ми нямаше пътища – целият бях в недоумение; целият бях изпълнен с болка. Но именно в атмосферата на духовната болка се роди разбирането на величието на Човека. И не е ли тази свята болка един от каналите, по които Всевишният Бог общува непосредствено със Своето създание, давайки му постепенно познание не само за тварното космическо битие, а и за Самия Себе Си?

В мига, когато живият Господ се явил на старец Силуан, на него му било дадено да познае с цялото си същество „неописуемото Божие смирение”. Словото на стареца беше действено за много хора, дори за мен, бавно проумяващия. Благодарение на стареца за мене стана очевидно, че в основата на всички трагедии на човешкия род е падението в гордост. Тази страст е самата същност на ада – тя има наистина сатанински дълбочини. Сега, докато пиша, със силен срам си спомням как този богохулен и завистлив дух много преди да срещна стареца веднъж ми донесе следния помисъл: „Защо Христос е Единородният, а не аз?”. Един миг само, но злият огън изгори сърцето ми… Бог ме спаси. Нещо повече: така започна да ми се открива тайната на всички падения.

Бог ме спаси, и моята любов към Него се задълбочаваше. Но в мен завинаги остана съзнанието, че никой не се спасява със собствени сили. Никой не може да бъде сигурен, че помисълът, проникнал в него, няма да го завладее за вечността. А Господ в пустинята излязъл победител от всички изкушения на лукавия дух[24].

Бог ме спаси. Но аз бях ужасèн от факта, че могат да ми идват такива помисли. Мислех си: „За мене няма надежда за спасение… Невъзможно е Бог да ме приеме във вечността такъв, какъвто съм[25]. А и на мене ще ми бъде прекалено трудно да съм с Него, ако трябва непрестанно да се боря със страстите.”

Божият Промисъл за мен бе поразително грижовен: Господ допусна да срещна старец Силуан точно в нужния момент. Благодарение на стареца във вътрешния ми живот настъпи решителен прелом. Той ми обясни как „да държа ума си в ада и да не се отчайвам”. Безкрайна е благодарността ми към моя отец и старец. Осъзнах, че и мен в миналото Господ ме е водил към същото, но съм бил твърде неразумен, за да разбера Божието ръководство. Благодарение на Силуан и на мен бе дадено да започна да познавам пътищата на Господа, и аз с трепет благославях Името Му.

„Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми”… „Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби”… „Който Ме не люби, не спазва словата Ми”… „Който отхвърля Мене и не приема думите Ми, има кой да го съди: словото, що казах, то ще го съди в последния ден[26]”.

На Атон, както и преди да приема монашество, молитвата ми неведнъж бе прекъсвана от богоборчески мисли. Веднъж в момент на мъчително стоене пред съда на Словото Божие, почувствах крайната си безпомощност да пребивавам в духа на заповедите, въпреки всичките ми старания, и изрекох следните безумни думи: „Ти нямаш право да ме съдиш. За да бъде справедливо да ме съдиш, трябва Ти Самият да си поставен в същите условия като мен… Ти си безкраен в могъществото на Своето безначално Битие, а аз в моята тварност съм като червей”.

Молитвата ми беше насочена към Бога „изобщо”. Но въпреки това тя получи отговор в сърцето ми: ״Отец не съди никого, но целия съд предаде на Сина… защото е Син Човечески[27]”. Много пъти бях чел тези думи, но не бях ги възприемал в този смисъл. Бях опозорен; обхвана ме срам: винаги съм живял в условия, много по-леки от онези, в които е преминал земният живот на Христос. Той наистина има право да съди целия свят. Няма човек, който да е страдал повече от Него. Външно мнозина са понесли, а и днес понасят ужасни изтезания в затворите, но по своята същност Неговият ад – „адът на любовта” – е по-болезнен от всичко друго.

„Отец… целия съд предаде на Сина… защото е Син Човечески.” В какво се състои този съд? В това, че Господ е показал: за човека е възможно да спази заповедта на Отца при всички обстоятелства, които може да го сполетят на този свят. Затова нямаме оп- равдание, когато се позоваваме на „човешката” си немощ. Ето защо и последвалите Христос по време на земния Му живот са получили правото заедно с Него да съдят света: „Не знаете ли, че светиите ще съдят света[28]?”. Апостол Петър попитал Господа: „Ето, ние оставихме всичко и Те последвахме; какво, прочее, ще стане с нас? А Иисус им рече: истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при пакибитието, кога Син Човеческий седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите дванайсетте Израилеви колена[29]”.

Защо е така? Отговора на този въпрос намираме в Евангелието: 1) Родителите на човека, слепия по рождение, се страхували от юдеите, защото те решили, че оня, „който Го признае за Христос (тоест за Месия), ще го отлъчат от синагогата[30]”; 2) „Мнозина началници повярваха в Него; но… не изповядваха, за да не бъдат отлъчени от синагогата[31]”. „Ще ви изгонят от синагогите; настъпва дори време, когато всякой, който ви убие, ще мисли, че принася Богу служба[32].” По онова време да бъдеш подложен на изгнание от обществото било немалък риск. Апостолите обаче се решили на този подвиг; почти всички те били убити заради това, че проповядвали Евангелието; оттук произтича и „правото” им да съдят онези, които не са последвали Христос.

„Сам Отец ви обича, задето вие Ме обикнахте[33]”. Не без тъга си спомням годините на моята младост, когато смисълът на тези свети думи бе скрит за мен. Мисля си: векове наред повтаряме в най-различни съчетания многобройни, слезли от небесата слова, без те да породят нужния отклик във вкаменените сърца, в угасналата за небесния свят мисъл. А е имало немалко мигове, когато тези слова са били давани свише на хората като гръм, разтърсващ сърцата, като мълния, просветляваща човешкото съзнание. Тези слова са дошли на земята от съкровеното Царство като спасително откровение за неизказаната премъдрост на Небесния Отец, за Неговата любов към нас, за великата тайна на Битието.

Столетия наред свещени думи са били произнасяни без съответното внимание и навярно затова са изгубили изначалната си мощ – онази мощ, с която са били явèни за пръв път в съзнанието на апостолите и светците. Дали ще намерим други начини, за да изразим дълбокия смисъл на даденото ни познание за великия Бог? Любовта към Него търси да се прояви в такива форми, чиято жизнена енергия няма да намалее от всепогубващото време.

Пред очите ни се извършва неизказано великото чудо на сътворяването на света, на сътворяването на богове[34], което все още не е завършило[35]. „Завършекът“ е обещан за бъдещия век. Но и сега слизането на нетварната Светлина върху нас е духовен процес, който поражда възхищение в недрата на духа, възнася мисълта в обещаното Царство[36].

Придобиването на Царството на любовта на Отца е свързано с много страдания[37]. Сърцето се измъчва от дълбока „болка” при съзнанието за загубата, претърпяна от човека. Говоря за духовна, метафизична, болка и бих искал читателят да ме разбере правилно. В думите ни винаги има някаква преходност: с промяната на опита се променя и съдържанието на понятията, както и смисълът, който влагаме в едни и същи по звучене думи.

Болката в сърцето на християнския подвижник не е патологично явление: тя се появява „органично”, породена от състрадателна любов. Тази болка не се създава изкуствено: това би било изпадане в нездрав душевен долоризъм[38]. Тя не е следствие от психологически конфликти или резултат от неудовлетворени страсти – по своята природа тя е нещо друго. Нашето раждане в Бога за вечността е свързано с много усилия. Пророк Исаия прекрасно е изразил това: „И яко болящая приближается родити, и в болезни своей воскрича, тако быхом возлюбленному Твоему. Страха ради Твоего, Господи, во чреве прияхом и поболехом, и родихом дух спасения Твоего, его же сотворихом на земли[39]„. А апостол Павел пише на галатяните: „Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос[40]“. Много подобни примери могат да се приведат от Свещеното Писание и съчиненията на светите отци.

Болката изпълва духа, но тя се отразява на целия човек – и на сърцето, и на тялото. „Целият” човек страда, когато предстои пред вечния Бог, но тези страдания не ни убиват, а ни оживотворяват. Духовните мъки по своята същност са метафизични; те принадлежат на светоносната сфера на безсмъртието; чрез тях възхождаме отвъд границите на материята – в света на нетварната Светлина.

Не е достатъчно да се убедим с ума си в Божествеността на Христос, за да може веднага и да разберем всичко, както трябва. Необходимо е да положим максимални усилия да живеем според Неговото слово. И когато в процеса на този подвиг съзрем космическите измерения на нашето падение, трябва след това да преминем през продължителна покайна молитва. Само тогава ще ни се даде да преживеем онова, което виждаме у Христос – крайно себепонизяване[41]; едва след това ще бъдем удостоени със слизането на „силата свише[42]“ – в огнени езици[43] или в сиянието на таворската Светлина; тогава ще ни се разкрие истинският смисъл на евангелската „блага вест”.

Седемте години, прекарани в пустинята, бяха най-благоприятното ми време за молитва. Спомням си как веднъж започнах да казвам Господнята молитва „Отче наш” и душата ми замря в блажен ужас. Не можех да продължа нататък. Умът ми притихна; всичко в мене замлъкна. И сега ми е тъжно като пиша за това изгубено чудо. С такава сила то ми се случи само веднъж. Навярно защото телесният ни състав не може да понесе огненото докосване на Божията слава.

След като мина известно време, всъщност много време, нещо подобно преживях, призовавайки Името на Иисус Христос. В онзи миг бях принуден да спра да произнасям това Име: въздействието му бе прекалено силно; душата, останала без думи, без мисли, беше в трепет от близостта на Бога. Тогава започна да ми се открива тайната на свещенослужението.

На следващия ден служех света Литургия и Христос Бог беше в мене, и с мене, и извън мене, и в светите тайни на Неговите Тяло и Кръв. Божиите Имена и думите на литургийните молитви излизаха от устата ми като пламък. В това състояние пребивавах три дни, а после интензивността на преживяването намаля. Но Господ вряза спомена за него в ума и сърцето ми. И сега Го моля: да не ме отхвърли в старостта ми, нито в деня на моята смърт[44]„.

Апостол Павел ни е заповядал да „постъпваме достойно за званието[45]“ си. В какво се състои то? Отново ще приведем думите на апостола: „На мене, най-малкия от всички светии, се даде тая благодат – да благовестя… неизследимото богатство Христово и да открия на всички, в що се състои разпоредбата на тайната, скривана от векове в Бога, Който създаде всичко чрез Иисуса Христа… у Когото, чрез вярата в Него, имаме дръзновение да се доближаваме към Бога с доверие… та, вкоренени и утвърдени в любов, да можете проумя… що е ширина и дължина, дълбочина и височина, и да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, ЗА ДА СЕ ИЗПЪЛНИТЕ ВЪВ ВСИЧКАТА ПЪЛНОТА БОЖИЯ. А на Тогова, Който може, според действащата в нас сила, да извърши несравнено повече от всичко, що просим, или за каквото помисляме… слава… от века до века[46]”.

И така, нашето звание и призвание е да станем синове на Бога и Отца чрез Единородния и Единосъщен, Предвечен и Безначален Негов Син, и носители на ВСИЧКАТА ПЪЛНОТА Божия[47].

Ще продължа разказа си за някои други явления, които ни най-малко не очаквах да се случат с мене такъв, какъвто съм. Неведнъж ми бе дадено да съзерцавам Божията Светлина. Тя нежно ме обгръщаше и ме изпълваше с неземна любов. Понякога външният свят губеше материалност и ставаше невидим. Онова, което се извършваше с мене, принадлежеше на друго равнище на битието. А когато по неведом начин се възстановяваше обичайното световъзприятие, тънка печал проникваше в душата заради завръщането към живота в плътта.

Тогава ми идваше мисълта, че можеше и да не се върна; молитвата от временно можеше да премине във вечно състояние на душата. Виждането на Светлината неизменно е придружено от благодат, която ни възкресява; благословение е да напуснеш земята в такова състояние. От житието на преподобни Серафим Саровски знаем, че е починал по време на молитва: душата напуснала тялото му преди то да умре – той все още държал в ръката си горяща свещ. „Скъпа е в очите на Господа смъртта на Неговите светии[48]”. Не трябва ли и всички ние да напуснем този живот с такава смърт? „Истина, истина ви казвам: който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, ИМА живот вечен, и на съд НЕ ДОХОЖДА, а е минал от смърт към живот[49].” „Истина, истина ви казвам: който спази словото Ми, няма да види смърт вовеки[50].”

Молитвата е енергия от особен порядък: тя е сливане на две действия – нашето, тварното, и Божието, нетварното. Ето защо тя се извършва и в тялото, и извън него; а дори и извън този свят – извън пространството и времето. Когато сме в блажен ужас от съзерцанието на Божията святост и едновременно с това – в отчаяние от собственото си крайно недостойнство за такъв Бог, молитвата се превръща в могъщ порив на духа, който разкъсва тесния обръч на тежката материя. Сегашното ни тяло трябва да се „одухотвори[51]”, за да стане способно да следва духа в неговото пределно напрежение. Биологичното тяло – „плътта и кръвта” – не е в състояние да следва духа в цялостния му стремеж към вечния Бог[52]. „А нашето (духовно) живелище е на небесата, отдето очакваме и Спасителя, Господа нашего Иисуса Христа, Който ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло, със силата, чрез която Той може и да покорява на Себе Си всичко[53]”. „И така, ако сме възкръснали (духовно) заедно с Христа, (естествено) търсим това, което е горе (небесното), където Христос седи отдясно на Бога[54]”.

О, този дар на молитвата! В порива си към възлюбения Бог Отец тя е ненаситна; чрез нея навлизаме в друга форма на битие, което надхвърля този свят не пространствено, а качествено. Душата търси пътища там, където пътища няма, но не защото е възбудена от опиянено въображение или е водена от разсъдъчна философия. Свързана с невидимите, но неразрушими вериги на „греховния закон”, тя се движи от някаква вътрешна интуиция. Ние не можем със собствени усилия да строшим тези вериги, а само по действието на Вседържителя Бога, нашия Спасител. С какъв образ да опишем борбата на душата за нейното освобождаване? Възможно е сравнение с тялото, което при непоносими болки започва цялото да се движи, опитвайки се да избегне болката; така се „движи” и душата в молитвения си плач, за да преодолее болката, като се съедини с Бога.

Господ ни състрадава и често пъти бързо идва при нас. Но случва се и обратното: всички наши викове да остават нечути; душата сякаш виси в безкрая над бездна; тя е изпълнена със страх, защото Бог ѝ се струва абсолютно недостижим – Той е извън всичко съществуващо. Умът не намира думи, с които да достигне „далечния” Престол. Без думи, с беззвучен вик душата се моли в пустинята на този свят. Някъде в дълбините все пак се таи надежда… Мрачният облак на богооставеността преминава и отново изгрява слънце.

От моя опит мога да кажа, че има два вида отчаяние: едното е чисто негативно, то погубва човека духовно, а след това и телесно; другото – е благословено. За това отчаяние не преставам и да говоря. Чрез отчаяние от такъв порядък ми бе дадено възраждането в Светлината. Съвсем не е лесно да изповядвам пред хората излялото се върху мен благоволение на Всевишния. Никога не разбрах защо това се случи на такъв човек като мене! Светлината, невидима в началото, ми даде да видя моя вътрешен ад; а след това и целия тварен свят в неговото временно съществуване, в неговата обреченост на смърт. Дълго, много дълго носех в себе си този страшен образ. Абсурдността на всичко в този свят, изпълнен със страдания, които убиват всеки възникнал живот, ме смазваше. Но колкото и да е странно, в мен започна да блика изобилно нов живот: молитвата като непресъхващ поток заливаше сърцето, увличайки след себе си и ума; често силата ѝ непрестанно нарастваше; понякога дотолкова, че изтръгваше духа ми, отнасяйки го в друго, бездънно пространство, което не приличаше на това, което възприемаме обикновено. Бях сведен до нищо и в същото време получавах неописуемия опит на все по-дълбоко виждане за света, и дори докосване до вечността.

Мъчително е да съзнаваш собствената си нищета: от нейното бреме се съкрушават дори и костите… Но странно: щом това свято съкрушение намалееше, аз умирах духовно. Не можех да разбера същността на това явление. Едва по-късно блаженият Силуан ми обясни: „Така Господ ни възпитава, за да не изгубим смирението”. Тогава прозрях отчасти тайната на този път. Някога в миналото, когато бях живописец, ми се случваше да изпитам усещане за тържество, за победа: ето, „улових” онова, което искам, близо съм да изразя красотата, която ми се разкрива. Но този възторг бързо изчезваше и аз отново изпадах в терзания, като виждах неуспехите си. Същото, и дори в още по-голяма степен, е с Бога: Той не ни дава покой; Той утешава душата само за миг, докосвайки с огъня Си сърцето и отнасяйки ума в съзерцанието на Неговата слава; а после отново се скрива, за да не помислим, че сме достигнали пълнотата на богопознанието. Нашият дял на земята е да бъдем „бедни духом”. Веднага щом ни обгърне измамният покой на самодоволството, Духът на Живота, Който изхожда от Отца, ни оставя.

От опита на тези променящи се състояния ми се изясни структурата на заповедите в блаженствата, и по-точно следното: в основата на духовното израстване е мъчителното усещане за собствената ни „нищета”. Това съзнание е източник на молитвена енергия, то е и онази здрава основа, върху която се гради цялото здание на спасението ни чак до върха, а отвъд него е „голямата награда на небесата[55]”.

Отново и отново ще повторя: коренът на всяко зло е гордостта – в нея са смъртта и мракът. А на святото безстрастие е присъщо смирение, което води човека до усещането, че е „по-долу от всяка твар” и чрез това усещане по необясним начин го издига по-горе от цялото творение.

В своя живот по Бога християнският подвижник не бива да бъде нито като поетите и писателите, нито като психолозите, философите или учените. В обръщането си към Бога той се стреми напред и не се обръща към самия себе си. Това, което преживява действено в молитвата, оставя в съществото му неизгладима следа, но аскетът ще я види едва след като измине много време, когато насочи вниманието на ума си към миналото. Привличането към Бога в началото на подвига е толкова силно, че духът на човека в своето напрегнато движение към Всевишния гледа само и единствено към Него. Душата на каещия се, който вижда, че е неизказано далече от търсената Истина, цяла се превръща в болезнено пулсираща рана; и тя умолява Господа, Когото вече е възлюбила с първата степен на любовта, за милост и снизхождение към нея. Усещането за греха, разрушил богоподобното ни същество, поражда неописуемо съжаление заради онова състояние, в което толкова дълго сме пребивавали; състояние, което ни е направило напълно недостойни за най-Светия от светите: нима е възможно такъв Господ да ме приеме мене, разтления докрай? Душата сякаш стои на Страшния съд. И колкото по-съкрушителен е страхът от присъдата, толкова по-напрегната е покайната молитва. В часовете, когато прекъсва телесното си предстоене пред Бога, поради ежедневните дела, човекът не променя основната настроеност на духа си: той с цялата си сила пребивава все в същото движение към Бога.

През петата година от монашеския ми живот се случи следното: игуменът на манастира „Св. Пантелеймон”, архимандрит Мисаил, ме повика при себе си и ми даде послушание да изучавам гръцки език, тъй като обителта се нуждаеше от хора, владеещи местния език, необходим в отношенията с външния свят – църковния и официалния. Както е установено, направих поклон, за да получа благословия за труда, който ми предстоеше, и когато вече бях почти при вратата на кабинета му, той ме спря и каза: ״Отец Софроний, Бог не съди два пъти. Ако вие изпълнявате възложеното от послушание към мене, то аз ще бъда отговорен пред Бога, а вие останете в мир”. Докато говореше, той бе склонил глава към гърдите си, както обикновено става при молитва; в гласа му се чувстваше сериозността, която придаваше на думите си. От кабинета му отидох в библиотеката, за да взема книгите, нужни за изучаването на гръцки език, а после се завърнах в килията си; когато отворих граматиката на атическия диалект, естествено съсредоточих вниманието си върху това, което четях. И какво стана? Физически усетих как умът ми излиза от сърцето, издига се до предната част на главата и след това се насочва към книгата. В онзи миг разбрах, че умът ми неизменно, ден и нощ, е пребивавал в сърцето в продължение на седемте години покайна молитва. По думата на игумена вътрешно останах спокоен. По-късно се разболях тежко от малария, но насилвах немощното си тяло, за да се занимавам с езика колкото може повече часове на ден. Спомням си как веднъж бях изтощен докрай и докато пишех упражненията ми дойде следната мисъл: ако сега чуя призив да се явя на Съд, какво ще стане с мене? В дълбините на сърцето ми имаше покой: „Ще стана и в мир ще отида на Божия Съд”. Отбелязвам този факт, защото той изобщо не приличаше на обичайното ми състояние – да стоя пред съда в огромен страх. По молитвите на игумена ми бе даден мир. Новото ми занятие не ми позволяваше да се отдавам на предишната молитва, но благодатта под формата на чуден, неведом преди мир не ме напусна през няколкото месеца, докато изучавах езика. Така Бог не ме изостави, но и моето сърце също не се отделяше от Него.Месеците на обучение завършиха и Господ благоволи да ми даде отново отчаяната молитва на покаянието. За да се възродим в Бога, трябва да изпитваме ужас от самите себе си, такива, каквито сме. Да се отвращаваме от живеещата в нас гнусна, богопротивна страст на гордостта, която позорно ни е изгонила от Царството на Отца на светлините. Спасението от гордостта е в Христовата заповед да обичаме Бога до себененавист[56]. Този въпрос е изключително важен и зная, че колкото и да пиша, няма да изчерпя тази страна от духовния живот на християнина.

Нарекох завладялото ме отчаяние велик дар свише. Но това осъзнах не преди да са изминали тридесет години на духовна борба; а може би и повече. Не търсех помощ от хората; бях като сух лист, грабнат от вятъра; той ме носеше в различни посоки и не ми даваше да проумея смисъла на ставащото с мене, не разбирах нищо; не можех и никого да попитам, защото не бях в състояние да формулирам въпрос. Космическото битие бурно се разгръщаше пред ума ми – с бързина, която не ми позволяваше да спра разсъдъка си върху каквото и да било. Това приличаше на безумие, но безумие от особен порядък, което не е от компетентността на психиатрите. Започна процесът на отделянето ми от света. Нещо се издигна между мен и хората, изгубих интерес към общуването с тях, една след друга изчезваха допирните ни точки. Светът на изкуството – на живописта, музиката, поезията, литературата, театъра и прочее – всичко, което по-рано бе основно съдържание и смисъл на съществуването ми, избледня и ми се струваше несериозно, често като детска забава. Това не бе леко за мене: понякога през първия период мъчително се разкъсвах между два центъра на привличане – страстта на художника и молитвата. Това продължи докато молитвата не победи всички други мои дейности в този свят. Има само една задача: да намерим истинския Бог, тоест Твореца на цялото битие, и вечно да живеем в единение с Него.

Не е ли безумно това дерзание за такъв нищожен човек, като мене? С Бога никак не е просто и лесно: Той е прекалено велик за нас. Той е „изгарящ Огън”, Той е непристъпна Светлина. И този Свой Огън Той е хвърлил на земята, и изгаря сърцата ни. От друга страна обаче, и аз съм дело на Неговите ръце. Той се е облякъл в нашата плът, за да можем през тази „призма” да Го виждаме. Това поражда и надежда, която надхвърля всяка безнадеждност. „Дерзайте” – е казал Той[57]. Мисля, че появата на този Огън в душите ни е влизане на диханието на Божията вечност в нас. Освен това: „У Бога няма да остане безсилна ни една дума… и блажена е, която е повярвала, понеже ще се сбъдне казаното ѝ от Господа[58]”.

Знаейки от опит изменчивостта на нашата природа, непрестанно живея в страх. Той се нарича страх Божи и не прилича на животинския страх. В него се крият премъдрост и знание, любов и сила. Но срещата с великия Бог, Когото нямаме сили да вместим, но Когото не можем да не обичаме, ни дава да проумеем, че все още сме неизказано далече от поставеното пред нас като свята цел и смисъл на нашето битие.

Петър след Тайната вечеря с патос казал: „Дори и всички да се съблазнят поради Тебе, аз никога няма да се съблазня”. Всички знаем какво станало малко след тази изповед: „И спомни си Петър думата, казана му от Иисус: преди още петел да пропее, три пъти ще се отречеш от Мене. И като излезе вън, плака горко[59].

Писано е: „Съвършената любов пропъжда страха… Който се бои, не е съвършен в любовта[60]”. Зная, че не съм съвършен в любовта, но това не променя факта, че обичам Бога. И тъкмо тази любов поражда в мене страха да не се окажа недостоен, когато ще трябва да дам отговор. Костите ми се съкрушават, като виждам в себе си дори и най-леките колебания. Не помня докато бях на Атон ума или сърцето ми да е докосвало съмнение. Но след завръщането ми в Европа, влизайки в съприкосновение с хора с друг дух, почувствах как от мен излиза енергия, която, подобно на студен вятър неприятно облъхваше сърцето ми и смущаваше ума. Чужда на Христовия дух, тази енергия за кратко нарушава вътрешния мир, предизвиква борба в ума. Но онова, което бях познал в пустинята по дар свише в молитвата – любов, преодоляваше отрицателните влияния: „Законът на духа на живота в Христа Иисуса освободи (и мен) от властта на духа на тоя свят[61].”

Петър се е изправил след падението; но мога ли аз да бъда сигурен за себе си? Когато сърцето усеща Божието присъствие, ние сме в мир и възторг от любовта на Бога. Но щом Той отдръпне осезаемото Си действие от нас, съзнанието за собствената ни немощ отново с болка ни изпълва със скръб. Кръстният подвиг на една или друга степен ме съпровожда и в старостта. Мисля, че познах мярата на човека; и това знание ми дава свобода при срещите с хората. В миналото си обаче имах срещи със сили, безкрайно могъщи за моето невежество. В онези страшни времена ме спасяваше името на Иисус Христос. Моля се така да бъде с мене в самия ми край, и в безкрая. В часовете на промислителност и богооставеност в нас се ражда пламенна молитва – в нейните обятия душата с радост съзира родството с Христос и подобието ѝ на Него нараства. Господ ме е сътворил по Свой образ; следователно и ние в Него сме „господари”. Укрепвани от Неговата сила, можем да виждаме всяко зло в тварния свят, но то няма власт над нас. В това е нашето „господство”, което ни е необходимо за „непоклатимото царство”.

„Още веднъж Аз ще потреса не само земята, но и небето. Думите: „още веднъж“ означават, че колебливото, като сътворено, ще се измени, та да пребъдва неколебливото[62].” Ние не знаем какво ще бъде това последно изпитание, на което ще бъде подложено цялото творение. Нужен е благоговеен страх, докато не преминем всеки тварен праг и не се изпълним с нетварния живот, който слиза от Бога.

Църквата учи за Иисус Христос, че Той е взел върху Си греховете на целия свят. Онзи, който Му се моли „лице в Лице”, в духа си ще приеме от Него „мислите и чувствата[63]”, които е имал Самият Той. И не само това: ще приеме и молитва, подобна на Неговата молитва в Гетсимания. И именно това наричаме „ипостасна молитва”.

Човекът, който се моли по такъв начин, навлиза в сферата на божествения Живот. Това става дори тогава, когато молитвата все още не е достигнала пълната си сила, тоест онази дълбочина, при която тя се извършва със същия плач, с който се молим за самите себе си, и може би дори с още по-голям плач. Старец Силуан казваше и пише, че когато се е молел за хората, отвърнали се от Бога, ридаел повече, отколкото за себе си.

Христос Бог е безкраен по Своето могъщество: Неговият Дух изпълва всички бездни. Но и в Своето „понизяване” Той е също толкова недостижим за нас. Когато стоим пред Бога в мълчание, без никакви образи в ума, в пълната оголеност на цялото си битие, тогава и на нас ни се откриват дълбините на нашата природа. Чрез пълната съсредоточеност – чрез вътрешната СЪБРАНОСТ на цялата ни личност – ни се дава да видим, че битието на човечеството по своя източник и природа е ЕДНО БИТИЕ, ЕДИН ЧОВЕК. От това произтича и „естественото” движение на духа ни към молитва за всички хора, за ЦЕЛИЯ АДАМ като за самия себе си. И тогава проумяваме думите на Христос: „Да бъдат всички едно, както и Ние сме едно[64]”.

В покайната молитва за собствените ни грехове ние се научаваме чрез себе си да живеем трагедията на цялото човечеството. Ако аз с цялото си същество изпитвам болка, заради различните ми провали на всяка крачка, ако зад всяко мое падение се крие изначалното падение на праотеца Адам, откъснало човечеството от нашия Бог и Отец, то естествено е чрез моите страдания да позная битийно и страданията на всички хора. Но е възможно и обратното: в моята радост да виждам радостта на целия свят. Така християнинът се научава да страда заедно с всички, които страдат, и да се радва с всички, които се радват.

Ако грехът по своята дълбока същност винаги е престъпление срещу любовта на Отца, то пълното възстановяване на изгубената любов може да стане само чрез всецяло покаяние, чрез което да ни се разкрие, по възможност докрай, какво означава това престъпление на равнището на вечността. „Отче Благи, изцели мене, прокажения; обнови мене, разтления от греха… Отче Свети, освети ме целия: и ума, и сърцето, и тялото… Съгреших пред Тебе, и сега умирам далеч от Тебе… Приеми ме по голямото Си състрадание и милосърдие към нас.”

Молитвата ми протичаше извън всякакви образи – мисловни или зрителни. Душата се откъсваше от всичко преходно и вече не виждаше нищо, а с цялата си сила се съсредоточаваше в Единия Бог. По непонятен начин пълната липса на образи и мисли – състояние, при което всичко в мен сякаш замираше, но жизнената сила бе изобилна – след завръщането към обичайното възприятие, се превръщаше в ПОЗНАНИЕ НА БИТИЕТО.

За самото съзерцание е характерно, че е непространствено, непротяжно: всичко е свито „вътре”, в някаква безкрайно малка точка; но ако трябва да изрази с думи онова, което познава в такива моменти, човек би се изправил пред необятно море. Ще се опитам да изкажа накратко някои от мислите, които се раждаха в мен тогава.

Битието на всяко разумно-лично същество се движи между две граници. Едната се нарича любов към Бога до себененавист, а другата – любов към себе си до ненавист към Бога[65].

Безброй много са различните междинни състояния; там, по средата, ще видим огромна маса от инертни души; те нямат нито ясно съзнание за собственото си съществуване, нито ясно изразено самоопределяне в каквато и да било посока. Но колкото повече се доближаваме до границите, толкова по-динамичен става стремежът на духа: толкова по-категорично се поставя въпросът за окончателния ИЗБОР. Всеки ще избере онова, което е възлюбил повече.

Да се приближи с духа си сякаш до последните граници, за човека все още не означава, че е преминал прага на времето и е влязъл напълно в сферата на вечното Битие. И вековният аскетически опит, и Откровението свидетелстват, че тварният дух може да се отблъсне от онова, до което вече плътно се е доближил, и като светкавица[66]мигновено да се понесе през бездната и да остане на противоположния бряг.

Отпадане от Единия истински вечно Съществуващ – „Аз съм вечно Съществуващият” – могат да претърпят както отделни личности, така и цели групи от хора.

Бог на никого от нас не слага граници в плана на духа. „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо[67]“. Ако човекът не бе надарен с такава свобода, то обòжението би било невъзможно. Създаденият по образа на Всевишния не може да бъде детерминиран в каквото и да било, когато става дума за окончателното духовно самоопределяне за вечността. Бог ни се открива като „Светлина, в която няма никаква тъмнина[68]”; Той ни се е явил като Възлюбилият ни докрай[69]; но Той не ни налага Себе Си със сила. От нас зависи дали ще приемем дара на Неговата любов или ще го отхвърлим; и то не само в нашето временно съществуване, а преди всичко във вечността.

Ние сме призвани да пребиваваме вечно в Царството на нашия Отец, Който е на небесата, но влизането в това Царство за сътворените същества неизбежно е свързано с огромни страдания. Голям брой хора отблъскват дара на любовта на Отца именно, защото усвояването му зависи от полагането на усилия до предела на човешките сили. Колко пъти в началото и аз самият преживявах такива състояния, при които вътрешно си казвах: „О, не… Ако това е цената, не искам този дар”. Но силни бяха „ръцете на живия Бог”, за които е казано, че е „страшно да попаднеш в тях[70]”. Той бе сложил Своя печат върху сърцето ми и любовта ми към Него бе по-силна и от смъртта. Отклоняването дори за кратък миг на мисълта – че бих могъл да Го оставя – ме потопяваше в дълбок мрак[71]. Виждах, че отстъплението от Него е смърт; животът бе само напред – в двубой лице в Лице. Старец Силуан ми обясни, че борбата е тежка за обладаните от гордост. Но чрез болката на подвига ми бе дадено да осъзная, че щом доброволно тръгвам на този подвиг, това означава, че съм свободен; самите страдания са достоверен признак за нашата разумна свобода. Стана ми ясно, че Царството Божие неизбежно СЕ ГРАБВА СЪС СИЛА[72]; че и аз трябва да извървя пътя, уподобяващ ни на Христос, Който е единственият „ПЪТ[73]”.

„Каза му Иисус: толкоз време съм с вас, и не си ли Ме познал, Филипе[74]?” И Мария Магдалина – „обърна се назад и видя Иисуса да стои; ала не знаеше, че е Иисус. Иисус ѝ казва: жено! защо плачеш? кого търсиш? Тя, мислейки, че е градинарят, каза Му: господине, ако си Го ти изнесъл, кажи ми, де си Го турил, и аз ще Го взема. Иисус ѝ казва: Марийо! Тя се обърна и Му рече: „Равуни[75]!” Лука и Клеопа по пътя за Емаус също не познали в Човека, приближил се до тях, Иисус, а едва когато „преломил хляба” и им го раздал, „тогава им се отворили очите, и те Го познали[76]”. Нещо подобно може да стане и с нас: Той може да се приближи и да разговаря с нас, а ние да не Го познаем, тоест да не познаем, че това е Той, великият Бог; велик, но кротък и неизказано смирен. А когато настъпи моментът и Го ПОЗНАЕМ, душата ни ще Го възлюби, и вдъхновението, родено от това познание, ще ни преизпълни до блаженство. Това вдъхновение не ще ни остави никога. Може да преминаваме през различни изпитания и болезнени състояния, но това чудно вдъхновение винаги ще бъде с нас: понякога като тих мир, друг път като изгарящ пламък, понякога като прилив на светоносни мисли или като радостен плач в молитвата. И по много други начини, несравними с нищо в света, а само с онова, което изхожда от Бога.

(Към трета част (Молитвата преодолява трагизма)

_________________________________

*Из книгата За молитвата (сборник статии), издава Руенски манастир, 2007, от архимандрит Софроний (Сахаров). Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Псалом 68:6.

[2]. Иоан 16:27; Иоан 17:20-23.

[3]. Вж. 1 Коринтяни 1:18-30; Колосяни 2:18

[4]. Вж. Матей 10:29-30, 26.

[5]. Евреи 4:13.

[6]. Вж. Матей 6:22.

[7]. Този абзац, както и някои други в тази глава, а също и глава „Духовният живот” липсват в руското издание, но фигурират в окончателния вариант на книгата в архива на автора. Копие от оригинала ни бе любезно предоставено от манастира “Св. Иоан Кръстител” – б. пр.

[8]. Вж. Евреи 10:31.

[9]. Вж. Матей 23:8.

[10]. Вж. Иоан 1:3.

[11]. Псалом 9:9; Евреи 10:30.

[12]. Вж. Матей 5:39.

[13]. Исаия 53:7.

[14]. Вж. Колосяни 3:1-4.

[15]. Вж. Матей 16:22-23.

[16]. Иоан 18:10-11.

[17]. Вж. Ефесяни трета глава.

[18]. Вж. Ефесяни 3:19.

[19]. Лука 11:9.

[20]. Вж. Анафората на Божествената литургия на св. Василий Велики – б. пр.

[21]. Отец Софроний постъпва в Православния богословски институт Св. Сергий в Париж през 1924 година, но учи в него по-малко от година – б. пр.

[22]. Вж. Лука 24:47.

[23]. Вж. Иоан 16:26; 16:23.

[24]. Вж. Матей 4:1-11.

[25]. Вж. Иоан 17:21-23.

[26]. Иоан 14:23,21,24; 12:48.

[27]. Иоан 5:22-27.

[28]. 1 Коринтяни 6:2.

[29]. Maтей 19:27-28.

[30]. Вж. Иоан 9:22, 34.

[31]. Иоан 12:42.

[32]. Иоан 16:2.

[33]. Иоан 16:27.

[34]. Вж. Иоан 10:34; Псалом 81:6.

[35]. Вж. Иоан 5:17.

[36]. Вж. Матей 25:34.

[37]. Вж. Матей 11:12; 25:34.

[38]. Долоризъм (от. френски douleur – страдание). Религиозно понятие, възникнало през XX век във Франция, според което страданието е етическа ценност, тъй като е средство за духовно очистване – б. пр.

[39]. Вж. Исаия 26:17-18. Цитирам този текст според използвания в Православната църква превод на седемдесетте, чийто авторитет се основава на употребата му в хилядолетния опит на отците-аскети – б. а. (На български език няма цялостен превод на Стария Завет от старогръцката му версия в превод на седемдесетте, така наречената Септуагинта. Цитатът е даден на църковнославянски, тъй като преводът на този език е направен от Септуагинта. На български език цитатът би могъл да се предаде така: “Както жена в родилни мъки, щом наближава да роди, вика от болка, така бяхме и ние пред Твоя възлюбен. Поради страх от Тебе заченахме в утробата, и се мъчихме, и родихме духа на спасението, който осъществихме на земята” – б. пр.).

[40]. Галатяни 4:19.

[41]. Вж. Филипяни 2:6 и сл.

[42]. Вж. Лука 24:49.

[43]. Вж. Деяния апостолски 2:3.

[44]. Вж. Псалом 70:9.

[45]. Вж. Ефесяни 4:1.

[46]. Ефесяни 3:8-21.

[47]. Вж. Иоан 16:27; 17:21-26.

[48]. Псалом 115:6.

[49]. Иоан 5:24.

[50]. Иоан 8:51.

[51]. Вж. 1 Коринтяни 15:44.

[52]. Вж. 1 Коринтяни 15:50.

[53]. Филипяни 3:20-21.

[54]. Вж. Колосяни 3:1.

[55]. Вж. Матей 5:3-16.

[56]. Вж. Лука 14:26.

[57]. Иоан 16:33.

[58]. Лука 1:37-45.

[59]. Матей 26:33,75.

[60]. 1 Иоан 4:18.

[61]. Вж. Римляни 8:2.

[62]. Евреи 12:26-27.

[63]. Вж. Филипяни 2:5.

[64]. Вж. Иоан 17:21, 23.

[65]. „Ненавистта” към Бога трябва да се разбира като отпадане, изоставяне, откъсване, отдалечаване… Тя не е непременно свързана с някакви чувства, сърдечни емоции, макар и това често да се среща. Тя може да приеме формата на студено решение на разума. На мнозина тя се е явила като “светлината” на прозрението. За тях обаче е останала скрита следната реалност: в своята интензивност тази светлина може да достигне такава степен, при която абсолютният студ убива всеки живот – б. а.

[66]. Вж. Лука 10:18; 23:42-43.

[67]. Вж. 1 Коринтяни 6:12.

[68]. 1 Иоан. 1:5.

[69]. Вж. Иоан 13:1.

[70]. Вж. Евреи 10:31.

[71]. Вж. Иоан 6:68.

[72]. Вж. Матей 11:12.

[73]. Вж. Иоан 14:6.

[74]. Иоан 14:9.

[75]. Иоан 20:14-16.

[76]. Вж. Лука 24:30-31.

Изображения – авторът архимандрит Софроний (Сахаров) (1896-1993). Източник – google.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5rC