СЛУЖЕНИЯТА В ЦЪРКВАТА И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА НА СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ*

Мариян Стоядинов

Мариян СтоядиновТемата има две части: служенията на Църквата и преди- звикателствата на съвременния свят. Нито една от тези две части не може да съществува сама по себе си – сама за себе си. Нито една от тези теми не може да бъде правилно дефинирана ако ние не изхождаме от разбиране на другата тема. Защо казвам това; защото в служението на Църквата винаги има посока, служението на Църквата никога не е самоцелно; в този смисъл тя е служеща Църква, тя е Църква в отношение, тя е общност която има отношение към света като общност, в който свят Църквата влиза като мая, като сол, която трябва да го „осоли”, да му даде трайност. Така както „осоляването” в традицията на Близкия Изток дава трайност, така и Църквата влиза в този свят като „сол на света”. От друга страна, съвременният свят ни предизвиква постоянно със своята нееднозначност.

Ние винаги рискуваме да не го разбираме, да не се опитваме дори да разбираме процесите, които го движат, и така да се окажем със свой измислен и далечен от реалността свят. Съществува риск да гледаме на нашия свят статично, като на такъв, в който има място само византийското благолепие, например. Но нашият свят е различен, няма аналог и много трудно може да облече историческите дрехи от друга епоха. Ето защо настоящата тема може да звучи и като въпрос: с какво Църквата може да осоли нашия различен свят?

От началото на тази конференция говорим за идентичността на Църквата. Говорим за това: с какво Църквата е различна от всичко останало, какво е това, което тя може да даде на този свят и което той няма. Може ли Църквата да отговори на въпросите, които съвременният свят поставя и има ли различни отговори от тези, които светът сам дава? Или ако Църквата иска да върши работата на Червения кръст или на останалите социални структури, ще я върши ли тя по-добре отколкото Червеният кръст?

В отговорите на тези въпроси първо ще се спра на две фундаментални разлики в служението на Стария и Новия Завет, а после, ще потърся отговора на въпроса, какво прави проблемите, предизвикани от съвременния свят, ако не по-тежки, то по-специфични.

Старият и Новият Израил

Църквата продължава служението на Божия народ, което Бог установява със Завета Си в предхристовите времена. Старозаветният Израил има едно специфично служение спрямо останалите народи: Израил е избран народ и принципът на рода, принципът на коляното, е в основата на неговото служение. В цялата история на Стария Завет виждаме колко усилия са посветени за запазването на родовата чистота. Правилата на Моисеевия закон служат на това запазване във всички измерения: от вярата в Единия Бог, до невземането на съпруги или съпрузи от други народи. Така както Левиевото коляно е единственото, от което се поставят свещеници, така Израил е единственият народ свет, народ Божи. Още в Изход (19:6) Бог казва следното: „И вие ще Ми бъдете царство от свещеници и народ свет; това са думите, които ще кажеш на Израилевите синове”. По-късно, за това ще свидетелстват и пророк Исаия: „Вие ще се наричате свещеници на Господа, – служители на нашия Бог ще ви наричат; ще се ползвате с имота на народите и ще се славите с тяхната слава” (61:6), и пророк Осия: „Вие сте синове на Бога Живий” (1:10). Виждаме, че Израил има отношение към старозаветния свят като народ свет, царствено свещенство, но виждаме, че в един различен контекст, буквално същите думи ще изрече и св. апостол Петър: „Вие сте род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната своя светлина; вие именно, които някога бяхте не народ, а сега сте народ Божий, които бяхте непомилувани, а сега помилувани.” Апостолът говори за един нов народ, с ново служение, което по отношение на останалия свят е било същото, каквото е служението на Израил към старозаветния свят. В този Нов Завет има един нов свят народ и този народ вече е народът на „последните времена”. Защото последните времена не са нещо, което ще се случва в бъдещето, в края на историята. Последните времена според апостола, който цитира пророк Иоил, започват на Петдесетница; на Петдесетница започва хилядолетното царство, за което свидетелства Откровението и това хилядолетно царство е царството на благодатта, царството на Църк¬вата. Това царство вече не е обвързано от принципа на рода, на коляното. Този принцип остава в стария свят – в Христос няма ни юдеин, ни елин. Мариян Стоядинов 5Има още една фундаментална разлика между Стария и Новия Завет. В Стария Завет, тези, които носят отговорност за Божия народ са хората, над които слиза Светият Дух – и Той слиза над тях като отделни избранници. Като знак за това, с миро са били помазвани единствено царе, пророци и свещеници. В Новия Завет обаче, където всички са „народ свет, царствено свещенство” – всички биват помазани с даровете на Светия Дух. Това помазание се извършва само веднъж и то прави всеки от нас – умилия се в банята на Кръщението, достоен за причастие в Евхаристията към тялото Христово. И всеки има своето уникално място и служение в това Тяло. Цялата дванадесета глава от 1 Коринтяни говори за това, за значимостта на всяко дарование и за неговата пълнота в цялото. Стиховете в началото на тринадесета глава не са просто някакъв изолиран „химн на любовта”, а логично продължение. В този смисъл всички сме обвързани и намираме своята пълноценност не индивидуално, изолирано, а чрез любовта, чрез другия.

В Новия Израил – Църквата, не изолираният индивид, а цялата общност има царското, свещеническото и пророческото помазание. Светият Дух е даден на учениците като общност и всеки един от тях получава печата на дара на Светия Дух, но нито един сам по себе си няма тази пълнота, която съвкупността от дарове дава. Това е още една от причините да наричаме Църквата съборна. Тя събира в едно многообразието от харизми – своя смисъл в многообразието от дарове, които намират своята пълнота, пълнотата на Църквата, в тялото Христово. Много пъти съм давал примера с изолираното камъче от мозайката или парченцето от пъзела, които добиват смисъл тогава, когато станат част от цялото. Така и членовете на Църквата, на Новия Израил, само в пълнотата са това, което св. апостол Петър нарича „род избран, царствено свещенство, народ свет, люде придобити”. Но тази пълнота не е аритметичен сбор от харизми. Тя е пълнота в общение. Пълнота, в която 1+1…+1=1. Затова Христос казва, че „двама или трима” стигат, за да изразят Неговото присъствие (Матей 18:20). Тук не количеството има значение, а състоянието, състоянието като общение, възможно не в единицата, а между „двама или трима”.

Именно това състояние, състоянието като общение, заради което съществува Църквата, обуславя нейния смисъл в света.

Единство и многообразие

В Църквата винаги има многообразие от дарове, от харизми. Това многообразие не е произволно, а съответства на многообразието от служения в Църквата. Римокатолическото богословие дори говори за „много благодати” или „различни благодати”. Тук обаче се налага да подчертаем още едно различие, което има значение за настоящата тема. Православното богословие, за разлика от римското, не влага в думата благодат веществен, тварен смисъл. Защото говорим за благодатта като за Божие действие, което винаги идва от Отца чрез Сина в Светия Дух. На нивото на Божието действие, което е едно, може да има множественост само според възприемателните способности на влизащите в синергия с него. Именно затова казваме, че благодатта в Църквата е една. Тя е едната Божия енергия, която изявява едната Божия същност. Когато светите отци на Църквата защитават единството на Бога – като например св. Григорий Нисийски – те го основават на единството на Отец, като причина и извор на Сина и Светия Дух – на единството на Божията същност, защото ипостасите – лицата, са единосъщни и на единството на Божията енергия, на единството на Божието действие. Затова независимо от многообразието на служенията в Църквата, те всички се извършват с една благодат, с едно Божие действие. В този смисъл мястото на благодатта, като Божие действие в църковния живот, се определя от естеството и като божествена сила и действие на Лицата. В този смисъл тя е една, нямаме различни благодати, нямаме една благодат за тези, които се кръщават, различна от тази за венчаваните, различна от тази за приемащите монашески постриг или свещенство. Защото тази благодат винаги по силата на своя Източник е една. Затова св. апостол Петър казва „служете един другиму, всеки с оная дарба, каквато е приел, като добри разпоредници на многоразличната Божия благодат” (1 Петр. 4:10, като в следващия стих добавя: „прислужва ли някой, нека прислужва по силата, която Бог дава” – различни). Божието действие в Църквата – силата е една, а служенията приобщава в единство всички нейни членове и ги въвежда в божествения живот, в съединението с тялото Христово. Това означава, че в Църквата няма безблагодатни членове. В кръщението всички се приобщават в еднаква степен към благодатта. В Църквата обаче всеки има своето назначение и служение. Когато се спира на един текст от Стария Завет, от книга Числа, св. Кирил Иерусалимски казва, че не Духът се е разделил, а благодатта се е разделила по мярата на готовността и способността на приемащите я. Също и в тайнствата се раздава не Духът, а само благодатта изпратена от Него. По повод думите на св. пророк Исаия „и ще почива върху Него Дух Господен, дух на премъдрост и разум, дух на съвет и крепост, дух на знание и благочестие” – светият отец добавя: „макар Духът да е един и неразделим, но действията Му са различни”. В тоя смисъл благодатта на Духа също е една, но в своите прояви тя е множествена по мярата на готовността и способността на приемащите я. „Безчислени са даровете на благодатта, които Църквата по цялата вселена получава от Бога” – казва свети Ириней Лионски. Защо имаме нужда от тези дарове? Защо казваме, че Църквата няма безблагодатни членове? Защото самият живот на тялото Христово е динамичен живот; живот, в който спасението е съдействие, синергия между човека с неговото действие, с неговата енергия, и Божието действие, Божията енергия. Именно заради това служението се извършва от народа като еклисия. Мариян Стоядинов 4Забележете, има две думи в гръцкия език които означават събрание: синагоги и еклисия – синагогата и църквата. Използваме думата еклисия, защото събранието е от хора, които не са се събрали заради общите си интереси, а защото са призовани от Един и защото съставляват Негово тяло. Те са хора събрани по Негов призив и това именно прави Църквата не просто събрание, а „род избран”. Оттук служенията в Църквата са служения, които имат отношение към нуждите на Тялото, които се проявяват в призоваването от света (ученичеството) и в изпращането в света (апостолството). Затова служенията са толкова многообразни: на епископа, на презвитера, на дякона и на Божия народ.

Евхаристията като център

Ние не споделяме и римокатолическата представа за Църквата, според която мандата на всеки, който служи, извира от Рим и от викария на Христос. В римското право викар е този, който замества стопанина на дома в негово отсъствие. В този смисъл римокатолиците считат за викар Петър, който съответно предава викарните пълномощия на римските папи. Оттук следва, че всеки, който служи в Римската църква служи не само защото е служител на трапезата, но и защото има мандат, получен от самия викар и няма епископ, който да бъде ръкоположен извън този мандат. Всички епископи биват ръкополагани за такива в храма „Свети Петър” в Рим. Православното богословие гледа на служенията и особено на служението на предстоятеля, като на получаващо своя „мандат” от евхаристийната община; затова то се извършва не по време на утреня или по време на вечерня, или по време на някакво друго последование, а по време на литургия. В този смисъл ние можем да кажем, че евхаристийното събрание едновременно служи като свидетелство и измолва Божията благодат за служението на своя предстоятел.

В римокатолическата практика съществува опасността от развитието на един подчертан клерикализъм, който да постави клирика в позиция, качествено различна от тази на останалите членове на Тялото Господне; различност, обусловена в римокатолическото богословие от мандата, който свещенослужителят получава. Протестантизмът изпада в другата крайност. Там на клерикализма е противопоставен един подчертан егилитаризъм. Там единствено събранието има първата и последната дума. То е източникът на мандата и източникът на служението.

Православната църква не може да приеме или обоснове богословски нито клерикализма нито егилитаризма. Защото макар събранието да потвърждава със своето „достоин” валидността на избора, който е направило, ние виждаме валидността на този избор утвърждавана от поне двама или трима епископи, ръкополагащи своя събрат. Епископството е служение par excellence. То разпределя останалите служения, чрез него получават своята валидност пълномощията на презвитера и дякона и всяко друго начинание.

Виждаме че никой не може да бъде поставен в Църквата за епископ, само заради волята на народа, без съборното утвърждаване и признаване от останалите събратя епископи. В църковната съборност всеки епископ е съборен епископ, католичен епископ, именно защото предстоятелите на други църковни събрания събратя го разпознават като събрат, изразяващ волята на едно конкретно събрание, заедно с което те измолват Божията благодат за неговото служение. Така в Православната църква няма място нито за клерикализъм, още по-малко за егилитаризъм.

Епископът бива ръкоположен в Евхаристията и заради Евхаристията. От нея той получава своята идентичност; в нея именно той заема мястото, което Христос заемал по време на Тайната вечеря. Архитектурният облик на всяка наша църква потвърждава това. В олтарната абсида епископският трон е в центъра пред св. Трапеза, докато синтрона около него е място за презвитерите. Същото ни казва и св. Игнатий Богоносец, за когото епископът е иконата на Христос в евхаристията, а презвитерите – икона на апостолите. Епископският трон и синтрона са ориентирани, обърнати към Божия народ и в центъра е не друго, а светата Трапеза, на която Христос се принася и раздава за спасението на света. И макар впоследствие, когато заради иконостаса епископският трон бива разположен почти в средата на храма (от дясната страна пред иконостаса), това по никакъв начин не омаловажава трапезната функция на епископа, откъдето извират достойнството, пълномощията и ако щете дори „мандата” на цялата пълнота на неговото служение. Именно като евхаристийно служение епископството е центърът на всяко друго служение и за това няма богослужение, а още по-малко литургия, в което да не се споменава името на архиерея. Мариян Стоядинов 3Разбира се, когато говорим за служенията на Църквата, ние не подменяме факта че в нея има и много други, но именно мястото на епископа в Евхаристията е центърът и принципът, който обуславя всяко друго служение. Затова говорим за Евхаристията, като за централно служение на Църквата, като за историческото продължение на Тайната вечеря, като за изпълнението на Христовите думи „Това правете за мой спомен”.

Предизвикателствата на съвременния свят

Това самò по себе си може да бъде отделна тема. Какви са предизвикателствата на съвременния свят, които да са по-различни от предизвикателствата на света изобщо? Както виждаме „похотта на очите”, „похотта на плътта” и „гордостта житейска” са предизвикателства както пред Ева, която видяла, че дървото е приятно за очите, приятно за плътта (защото я засища) и дава знание (храни житейската гордост). Виждаме че тези предизвикателства стоят както пред Ева (Битие 3:6), така и пред хората от апостолския век, за което свидетелства св. евангелист Иоан (1 Иоан 2:16) – а няма да сбъркаме, ако кажем, че те са валидни и за съвременния свят. Тогава, с какво съвременният свят е по-различен от – по отношение на похотта на очите, похотта на плътта и предишния свят житейската гордост? Има ли нещо в съвременния свят, което го прави уникален, ако не в предизвикателствата, то в тяхната тежест? И преди изпитанията са били в същата тежест, но човекът ги е посрещал в общността на рода, на племето, на народа. Струва ми се, че именно това е голямото предизвикателство на съвременния свят: липсата на общност, разпада на общността. Днес се е променил не просто светът, днес са се променили не просто външните обстоятелства, а се е променил човекът – човекът днес е все по-изолиран, все по-зависим от нечовешки фактори. Именно това отчуждение, именно алиенацията е товарът, който е твърде тежък за носене и който прави днешния свят по-особен и уникален.

Когато тежестта на света е била споделяна в общност, тя е била поносима, а ние вече живеем в свят, в който според Сартр „адът – това е другият”. Отчуждението в съвременния свят е на всички нива: на деца от родители, на поколение от поколение, на класа от класа, на съсловие от съсловие. Какви са тези поводи за отчуждение? Похотта на очите, похотта на плътта и житейската гордост си остават постоянните императиви, пред които Ева не е устояла и нейните съвременни чеда също. Отчуждението ни прави неблагодарни, неевхаристийни същества. Неспособността да благодарим ни отдалечава и от Бога, и от човека; тя превръща другият в чужд, а присъствието му – в ад и това е най-голямото предизвикателство пред съвременния свят. Най-страшно става, когато отчуждението влезе в църква. Идвайки от един свят на функциите, ние влизаме в храма сами и много често оставаме сами. Забелязвали ли сте колко са различни отношенията в селото или квартала и отношенията в мегаполиса. В махалата, в квартала хората се разпознават като личности, като лица, като хора с биографии – в мегаполиса хората се разпознават като маски, като функции, като шофьори и пътници, като чиновници и досадници, изобщо като хора без лица, без биографии. Казват че това е трагедия за съвременния свят, но може ли това да се превърне в трагедия за църковното ни общество, за човека който влиза в църквата? Може, когато той не бива провокиран да се откаже от нея, да се освободи от товара на измамната самодостатъчност. Именно затова най-големият подвиг в нашия отчужден свят е създаването на общност.

Светът има своите начини да ни провокира. Всяка политическа кампания е повод партийните членове да се мобилизират и да се почувстват едно-също. Безспорно цяло. Футболният мач, рок-концертът, дори чат-манията е, че съвременният свят живее с неистовата жажда за общуване и именно в тази неистовост отделният човек е по-уязвим отколкото който и да било от живелите преди само две поколения. Именно това прави болката на съвременния свят по-трудна за понасяне от изолирания индивид, от човека, който толкова често бива отъждествяван със своя единен граждански номер.

Всичко това поставя Църквата в уникалната ситуация да притежава и да споделя общение. Нещо повече – тя е по дефиниция общност, надживяла и надживяваща вековни цивилизации и идеологии.

Но как може Църквата днес да създава общности в енории от тридесет хиляди души, от петдесет хиляди души? Като оперира на нивото на функцията, на професионализма? Често са ми разказвали за хора, които отиват да се кръстят, или да се венчаят в църква и единственото, което им казват, е колко ще струва и какво да си носят. Недоволството им понякога е провокирано или от нехайно отношение, или от това, което всички – дали в това, че наричаме „претупване”. В какво се състои проблемът вместо един час, венчавката е продължила 20 минути? Разбира се, един добър свещеник ще извърши всичко „както трябва”, ще си кажат довиждане и… по живо по здраво. Добре дошли в света на маските, на служителите и на клиентите. Но един истински свещеник, който оправдава думата отец би ги посрещнал като чеда.

Един духовник, един отец, ще създава общност и ще въвежда идващите, дори случайно влизащите, в нея. И това няма да е общност около него самия, а около Този, Който дава сила на Църквата да надживява култури, цивилизации, идеологии. Тогава солта ще има силата да осолява, а маята – да заквасва, тогава единоверците ще бъдат Църква. Мариян Стоядинов 2Именно затова св. апостол Павел толкова често казва: „любовта на Отца, благодатта на Сина и причастието на Светия Дух да бъдат с всички вас”. Дали ще преведем думата кинония като причастие или като общение няма никакво значение. Причастието, общението на Светия Дух – това е общността, в която виното и хлябът стават Тяло и Кръв Христови. Това е общността, която чрез Духа става тяло Христово. Това не е някаква сбирка на хора с общи интереси, а еклисия, това е общност във и чрез – в Духа и чрез Христос. Общност от хора, които могат да говорят с Бога на „Ти“ – които могат да Го наричат дори Татко, „Отче наш….”.

Неслучайно молитвата „Отче наш” е непосредствено пред евхаристийните молитви, когато вече влизаме в сърцевината на литургията. Тогава хората, които са се разпознали като единоверци, които са изповядали една вяра и един Символ, трябва да осъзнаят, че са нещо повече, че са братя и сестри, че могат да се обръщат към Бога и да го наричат Отче наш. Тогава отново се връщаме към думите на апостола, който говори за „род избран” – род, семейство, в който идеологическите, етническите и социалните граници губят своята окончателност. Но и молитвата не изчерпва смисъла на литургията. Молитвата ни подготвя за истинското общение, за готовността след като сме изповядали вярата, след като сме изповядали родството си, да пристъпим към Господнята трапеза, не по силата на своята самодостатъчност, по силата на своето самодоволство от достойнството си, а точно обратно, по силата на своята слабост и немощ, която съзнава, че има само един начин и само Един, Който възпълва всяка човешка немощ и недостойнство, Когото можем да молим с думите: „очисти нечистотата на моята душа”.

Ако нашите църковни общини, ако нашите енории бяха общности, които живеят с един дух, с един ритъм, с едно синовно-бащинско отношение, в което пастира познава своите и своите познават пастирът, подобни въпроси като – колко често да се хранят хората от това семейство, или с – никой не би поставял, защото други думи – колко често се причастяват това ще бъде най-естественото нещо, което ще се случва в него. Ритъмът на хранене в едно семейство е различен от ритъма на хранене в един безличен ресторант. Ако обаче енорията, църквата е само място, в което внасяме своята светска безличност, ако влизаме само за да бъдем обслужени или гледаме на служението си в олтара като чиновници, тогава липсата на общност не може да бъде компенсирана от нищо. Тогава всички предписания за честотата на причастието, за поста и прочее ще се реализират само в полето на пиетизма и индивидуалната благочестивост или с други думи – в полето на отчуждението.

Много е лесно да бъдеш чиновник. Много по-лесно е дори да бъдеш учител, в сравнение с това да бъдеш родител, да бъдеш отец. Именно заради това съвременният свят поставя Църквата пред едно огромно предизвикателство, пред едно огромно изпитание. Имаме две възможности: да поддържаме статуквото, като търсим убежище в собствената си самоизолираност и самозатвореност, като споделяме в най-тесен кръг своите неудовлетворености, или да участваме в създаването на общност. Разбира се, това е риторичен въпрос. Ако Църквата, ако Христос изисква от нас да наречем Бога Отче, изпълвайки със смисъл тази дума, то това означава да изпълним със смисъл и думи като „братя и сестри”, „причастие”, „общение”, „общност”. Само когато върнем на думите евхаристийното им значение, когато се научим да благодарим за всичко, тогава в изграждането на общността ще намерим и своето място и своята пълнота. Тогава служенията ни в Църквата ще бъдат отговор на предизвикателствата на съвременния свят.

_________________________________

*Източник – http://svvasiliy.jusoft.net/. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права и представлява доклад от международната конференция „Църквата и съвременното общество“, Русе, 2005 година.

Изображения – авторът Мариян Стоядинов. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5gm

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА НА ПОСТМОДЕРНИЗМА КЪМ ПРАВОСЛАВИЕТО*

Александър Омарчевски

OmarchevskyДефинирането на постмодернизма като течение и идеологическа рамка, както и на постмодерността като историческа действителност, е все още спорно и противоречиво сред изследователите. Искрено се надявам днешният семинар да допринесе хвърлянето на повече светлина в това направление. Следвайки темата на доклада си, в началото бих искал да посоча някои от предизвикателствата на постмодернизма към православието, които да разгледам по-долу. Като такива могат да се определят плурализмът, либерализмът, индивидуализмът, секуларизмът, с което разбира се списъкът съвсем не е изчерпан. Смята се, че в Западна Европа модерността вече е добила своя завършен вид, а постмодерността – като нейна противостояща тенденция – е вече в напредналата си фаза. Що се отнася до европейския Изток, където православието е все още преобладаващото християнско изповедание, то там по обективни причини тези процеси търпят известно забавяне.

Когато говорим за бъдещето на православието в Обединена Европа, неизбежно се сблъскваме с темата за правата на човека като един от елементите както на модерността, така и на постмодерността, тъй като това е един от ключовите проблеми на съвременността и неизбежно води до дискусия по проблема за ценностите. Упорито се натрапва на европейците и в страните-членки на Европейския съюз, и на тези, които желаят да се присъединят, че когато говорим за ценности, то става въпрос единствено за така наречените „универсални ценности”, прокламирани и издигани едва ли не в култ от епохата на Просвещението насам. С тези ценности именно съвременните европолитици се опитват да заменят изконните християнски ценности. Може би някой ще попита: какъв е проблемът? Та нали и универсалните ценности са създадени и възприети в името на човека и за защита на неговите права. На пръв поглед това е така, но всъщност едните ценности съществено се отличават от другите. Основната разлика се състои в това, че универсалните ценности, такива каквито са познати още от гръко-римската цивилизация, възкресени през епохата на западния Ренесанс и реформулирани най-вече от така наречените енциклопедисти в периода на Просвещението, са езически по своя характер и антропоцентрични. Максимата, че „човекът е мерило за всички неща” тук важи с пълна сила. Съвсем различни по характер са християнските ценности, които са теоцентрични и христоцентрични. Затова и съдържанието на отделни ценности, които на пръв поглед звучат еднакво и се припокриват, на практика е доста различно. Подмяната на християнските с универсалните ценности започва като активен процес през времето на Реформацията, преминава през вълната от секуларизация и така наречените „културни” революции и антиклерикални движения, преминава и през идолопоклонското преклонение пред постиженията на науката като цяло, през войнстващия атеизъм и формирането през втората половина на ХХ век на така наречения “homo consumens” (потребителя, консуматора), за да кулминира в отказа на Европа от нейните християнски корени и наследство и замяната им с най-общо звучащия израз „културно, религиозно и хуманистично наследство” в Преамбюла на Европейската конституция.

Стана вече дума, че епохата на Реформацията е времето, когато се извършва голямата трансформация и подмяната на ценностите най-вече в светогледа на Запада, тъй като православна Източна Европа в този период има съвсем други по характер проблеми. Самата Реформация ражда това, което наричаме протестантско богословие и по същността си то е един либерален прочит на християнството. Много бързо този либерализъм довежда до пренареждане на скалата на християнските ценности, като все повече човекът започва да заема централно място в нея. Опитвайки се да реформира католицизма, протестантството много скоро попада в другата крайност, започвайки да отрича много от характерните елементи на Църквата, повечето от тайнствата, църковната иерархия, Свещеното Предание. Така вече всеки е можел да тълкува Свещеното Писание, без да му е необходима санкцията на Църквата, тъй като според протестантите във всеки човек живее Дух Свети. Това води до появата на плурализма, тоест равноценност на множеството частни мнения при липсата на по-висш и всепризнат авторитет. Ние виждаме днес колко често принципът на плурализма ни се представя като едва ли не най-висша ценност. В случая обаче той води до пълна загуба на ориентация между истината, съхранявана в Църквата, и частното мнение. Принципът на плурализма бързо еволюира и се разпростира и във философското мислене, и в либералната политическа мисъл. Техен продукт са и идеите за човешките права и свободи, развити в епохата на Просвещението и реализирани на практика по време на Френската революция. На пръв поглед това са фундаментално важни особености на човешката природа. Бог е създал човека свободен по Свой образ, като вложил „частица” от Своята свобода в човешката природа. Въпросът е кой какво съдържание влага в това понятие. Св. апостол Павел казва за свободата: „Към свобода сте призвани вие, братя; само че свободата ви да не служи като повод да угаждате на плътта, но с любов си услужвайте един другиму” (Галатяни 5:13). Нравственият ориентир на християнина в рамките на християнската ценностна система е да избере свободно пътя, който води към спасение и да преодолява помрачената от греха човешка природа. Православният възглед гласи, че истинската свобода е свободата от греха. Либералният подход по въпроса отново за свободата е чужд на тази позиция, защото понятието грях не съществува в либерализма – там има плурализъм на мненията. Но ако понятието за пагубността на греха отсъства, то излиза, че всички права и свободи, с които разполага човек, могат и често пъти биват поставяни в служба на греха. В резултат се формира стагнираща цивилизация, в която грехът става практика в обществените отношения и законодателно се утвърждава в живота на обществото[1]. Примерите в това отношение не са малко: вече няколко европейски държави узакониха еднополовите бракове и разрешиха осиновяването на деца от тях; въпроси като клониране, донорство на органи, евтаназия и други също така настойчиво търсят и на места вече намират своето законодателно разрешаване. Дотук се опитах накратко да представя каква е разликата между иначе еднакво звучащи наименования на някои от основните ценности, застъпени както в християнството, така и в секуларния либерализъм. Ще се запитаме, защо Европа, която вече двадесет и първо столетие изповядва християнството, чиято цивилизация е пропита с неговите принципи, накрая стигна дотам сама да се откаже от него в основополагащия документ на своето обединение?

В едно свое интервю Негово Блаженство Христодул, Архиепископ Атински и на цяла Елада, заявява, че „разглежда този факт (тоест неспоменаването на християнското наследство) като много отрицателен фактор в живота на обединена Европа, тъй като на християнството принадлежи основополагащото значение в историята на европейската цивилизация”. „По идеологически съображения – продължава той – от Преамбюла на Европейската Конституция отпаднаха и християнската традиция, и християнското наследство на народите от континента. С това се прекъсва духовната връзка, съединяваща нациите в Европа, отхвърля се крайъгълният камък на нейната самобитност в контекста на другите култури. Споменаването на християнството в качеството на историческа опора на европейската цивилизация… е обективна констатация на историческата реалност, която с нищо не накърнява разбирането и оценката на съвременните европейци за тяхната идентичност. Затова ние, като европейци, сме задължени преди всичко да признаем духовно-културните, национално-религиозните и другите източници на своето историческо битие и едва след това сме свободни да действаме в съответствие със собствените си представи за по-добро бъдеще[2]”.

Своя глас „за” споменаването на християнското наследство даде и Римокатолическата църква в лицето както на папа Иоан Павел II, така и на други свои видни представители. Тя поведе цяла кампания, за което беше и открито критикувана, с оглед да защити духовната идентичност на Стария континент. Още през 1997 година папата казва: „Как може да се построи общият Европейски дом, ако не с тухлите на съвестта, обòжена в огъня на Евангелието, които тухли са споени помежду си в солидарна любов, плод на любовта към Бога, способна на жертвоготовност и взаимно посвещение?”

Отговорът на постмодерността на последните думи се нарича индивидуализъм. Индивидуализмът първоначално е бил стремеж към еднаквост между хората и своеобразен протест срещу всяка иерархична разлика. Най-висшата ценност на постмодерността са индивидуализмът и индивидуалната свобода. Свободата е над солидарността и дълга. Човекът залага на своя външен вид, здраве, тяло, красота, независимост и индивидуална свобода. Той е самовлюбен, нарцисоиден и скоро ще превърне себе си в религия. Индивидът е продукт на природата, чието съществуване се подчинява единствено на природно-материалните закони. Храната, парите и славата са трите изкушения, които парализират в него всяка любов към Истината, доброто и правдата. Днес сме свидетели на това как човекът се идентифицира не с единството на своята душа и тяло, а само със своето тяло. Така той изтласква личността и духа, засенчва ги и стига до индивидуализма, тоест преувеличената индивидуалност. Индивидуализмът е самоутвърждаване извън връзката с другото битие (Бога и хората). Той е универсално, трагично самоотчуждаване от истинското битие. Постмодернизмът има свои особени цености, които трябва да съпътстват чувството за запустялост, раздразнителност и приятност. Това са удобството, хуморът, младостта, космополитизмът и мобилността. За индивида вече не са важни достойнството, възвишеността. За него е важно да изглежда привлекателен, силен, да очарова околните, да прелъстява, да изтъква себе си и да допада на другите[3]. Хипериндивидуализмът не търпи общността и духа на общността. Той изисква по необходимост плурализъм на всички нива. Постмодерен плурализъм не е само голямото множество от хора с различен цвят на кожата, религия, език, обичаи, поведение, култура, но преди всичко променено съзнание, което лесно приема противоположни идеи, ценности и цели[4]. Постмодерността не толкова отхвърля Бога, колкото разрушава нашата лична идентичност и по този начин ни лишава от чувствителност към проблемите на съществуването. Оттук и неспособността ни да говорим за Бога, превърнат в мъртва идея, от която можем да черпим само фалшиво чувство за сигурност.

Напротив, православният библейско-светоотечески персонализъм и църковният дух на общността и кинонията (общението) са единствената надежда за постмодерния свят, който е в смъртна агония. Личностните отношения в православието са отношения на съпричастност, взаимна обърнатост един към друг, жертвеност; те са в основата на любовта, творчеството, истинската свобода. Модерните и постмодерните митове виждат навсякъде „системи“, „идеи“, „програми“, а Христовото Евангелие вижда навсякъде живи личности (персони, а не индивиди!). Христовата Църква не е пред избора между традиционното и постмодерното, а пред вечния избор между доброто и злото, между истината и лъжата, между Христос и лъжливите богове на този свят. Ако не иска да изневери на себе си, тя трябва да отхвърли манихейското и магическо-идолопоклонническото отношение към света, защото те са еднакво опасни за нея. Църквата е принудена да живее в света, днес – в постмодерния свят, но същевременно да трансцендира този свят. Църквата днес не засяга големите маси, парализирани от консуматорската истерия, наложена от господстващия материализъм. Тя засяга един малък, съвсем ограничен „елит“, все още буден за основните въпроси: въпросът за смисъла на живота и смисъла на смъртта, за смисъла на материята и на света, за битийната неповторимост на всеки човек, за красотата и любовта[5].

Заедно с индивидуализма и плурализма, секуларизацията е третата същностна характеристика на постмодерността. Но тя не е само негова характеристика, тя е и основата, върху която се изгражда самата постмодерност. Въпреки че „секуларизация“ е многозначно понятие, в същността си то означава „спадане на общественото значение на религията“. Настъпва кардинален обрат към преобразуване на животоосмислящите понятия, изоставяне на християнската традиция и завой към един натуралистически материализъм[6]. Осъществява се преоценяване на жизненото богатство на църковно-православния опит. Вярата и религията все още имат някакво индивидуално значение, но нямат влияние върху формирането на обществената и националната идентичност[7]. Дори и за активно практикуващото вярата население религията се ограничава до частните сфери на живота. Хората черпят от нея индивидуални „убеждения“ и етика на индивидуално поведение, но не и осмисляне и иерархизиране на потребностите си[8].

Постмодерността не е антирелигиозна, но до голяма степен е антицърковна, защото Църквата е подчертано обществено явление. Постмодерността създава и отглежда своя религия, която е противоположна на класическите форми на религиозност. Религията на постмодернизма е синкретична, езотерично-окултна и антииерархична. На плуралистичното мислене и на свободата на избора в религиозен план съответстват религиозният синкретизъм, „религията без принадлежност“, без артикулирани и утвърдени догмати, канони и институции. Човекът избира от всяка религия това, което му допада, но не приема нито една напълно, нито дори християнската. Той всъщност избира своя религия. В същността си гражданската религия – „религията без Бога“ – е система от вярвания и ритуали, чрез които модерните общества сакрализират своята собствена светска сложност и подпомагат общата отдаденост на гражданския ред[9].

Модерните общества функционират независимо от църковните авторитети, религиозните догмати и канони. Светът не допуска Бог да бъде субект на историята. Църквата няма влияние върху поведението на хората и обществения живот. Съвременният човек вярва в някакъв бог, вярва „в нещо“. Това може да бъде и християнският Бог, но съвременният човек не приема църковните институции и това – този Бог да се намесва в обществения и политическия живот. Той отхвърля църковните институции в полза на принципите на индивидуалната свобода и независимост, или защото са твърде архаични и бюрократизирани. Християнството е станало „сезонна вяра“ и е сведено главно до три ритуала: кръщение, венчание и опело. В Църквата има определено движение и динамизъм, което се характеризира като съживяване на вярата, но няма движение и динамика на самата Църква. Понякога се създава впечатлението, че тя живее от неуспеха на другите и благодарение на фолклора и националните традиции, пронизани от религията[10].

Западните християни приемат индивидуализма, плурализма, либерализма и секуларизма с техните ценности като свой свят. Православната църква търпи, но все още не приема напълно ценностите и целите на постмодернизма. Днес Православната църква е притисната от две култури: от културата на традицията и от културата на постмодернизма[11]. Тъй като религията е дълбоко сраснала с традицията, мнозина, включително и голям брой християни, гледат на Църквата като на пазител на националните традиции и идеологии. В противоположност на нея постмодерната култура се показва като непрестанна промяна, постоянна новост и пълно скъсване с миналото. Привържениците на културата на постмодернизма постоянно изискват от Църквата осъвременяване и модернизация – на първо място промяна на нейните институции и организация. Постмодерният човек не осъзнава, че съгласно с принципа си на обединение около онтологичното пространство, което е Христос, и с помощта на силата, която реализира това единение и която е Светият Дух, Църквата съществува в този свят, но не е от този свят[12]. Тя е богочовешко общество. Постмодернизмът с всички сили тласка християнството към естествена религия, към християнство без Христос, към система от наказания и забрани и което е най-трагично – към неприемане на другия[13].

Често ни се казва, че ако Църквата започне реформи, ще изчезнат основанията на критиките по неин адрес. Казва ни се също, че ако Църквата започне реформи, това ще бъде признак на нейната жизнеспособност. Но на практика нещата стоят различно – за да станеш днес привърженик на реформите, е достатъчно просто да си впечатлителен, лесно да се поддаваш на внушения; да си „съвременен“, тоест манипулативен. За да плуваш по течението и да се наслаждаваш на хвалбите на невярващите, за да приемаш комплименти за своята „търпимост“ и „откритост“, не се изисква особено мъжество. Но за да бъдеш самия себе си при всякакви обстоятелства, ти трябва повечко твърдост. Именно тази вътрешна твърдост се опитва да съкруши „духът на нашето време“, като настойчиво ни внушава мисълта, че Църквата трябва да догонва нашето време, че мерило за християнството е постхристиянският свят, а не Евангелието. Днес мъжествени наричат отстъпниците, безопасно десидентстващи под бурните аплодисменти на публиката, а „безволеви конформисти“ („които не смеят да скъсат с догмите на църковната традиция“) – онези, които остават верни на православието. Свеждат християнството до думи, а с думите ни учат да играем. В „игровата“ цивилизация на постмодернизма подмяната на понятията става толкова незабележимо, че човек дори не забелязва на чия страна изведнъж се е оказал[14].

Днес, дори думата „православие“ често придобива отрицателни смислови нюанси[15]. Не без основание „то се свързва с абсолютната привързаност към буквата на учението и в крайна сметка с идеологическия фанатизъм, който не допуска никакви промени, никакво усъвършенстване и заедно с това никакво придвижване към изходната мисъл и учение[16]“. Така Църквата постепенно започва да се схваща като откъсната от динамиката на живота, статична система от идеи и обективни морални предписания, които приемат облика на идеологическа доктрина или морално учение[17]. По този начин православието се превръща в някакво абстрактно учение, в безплътна догма, в рутинно следване на външни култови форми[18]. Налице е опасността от редуциране на мисията на Църквата само до една ритуалност. Действително, динамиката на църковната истина може да замре за известно време. Православието пази мълчание в течение на много десетилетия и дори столетия. Но отсъствието от конкретната историческа динамика и актуалното свидетелство на православието, въплътено в конкретната културна „плът“, съвсем не означава, че семената на църковната истина са престанали да съществуват[19]. При всички случаи става дума за дълбоко вкоренени в общественото съзнание основни ценности, произтичащи от един многовековен християнски фундамент. Църквата е носителка на определена двехилядолетна неизменна традиция, но този неин своеобразен консерватизъм също така е един аспект от нейното достойнство, ако това не е свързано с път, който води към фундаментализъм и самоизолация[20]. В действителност традицията, от православна гледна точка, би трябвало да е живото предаване и ново изживяване на апостолското наследство[21].

Църквата е онази, която съставя общността на спасението. Християнството все пак не е етика и политика, а път към спасение. А спасението се извършва в Църквата, чрез Църквата – като Църква. Тя не е спасението на човека, но е свързана с него[22]. Църквата е общност за участие, за „причастие“ в буквалния, етимологическия смисъл на думата, за причастност към едно друго измерение на живота – причастност към Царството Божие.Това е литургичният аспект на Църквата, без който християнството е „полухристиянство“. Църквата е механизмът за живота в Христос[23]. Църквата е сакраментална реалност[24]. Християнството е литургична религия. Чрез своето пратеничество в света Църквата променя този свят. Да се промени съзнанието на един грешник, да се извика отново към живота нова визия за дълбока вяра и човечност, а обществото да бъде преобразено чрез любов и истина, е основен закон на църковната мисия[25].

Православието вече не е само „източно“; днес то е вселенско, универсално както в същностно-съдържателен, така и в географски смисъл. Затова то трябва да потиска племенната (етнофилетистка) и родовата психология, които са му наложени през вековете на робството и да изгражда съборен, всеобхватен, всечовешки ум, грижа, чувство и любов. Всичко това е в историята или, ако някой предпочита да каже – в постисторията и постмодерността.

_______________________

*Публикувано в Християнство и философия, т. 1, издателство Парадигма, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Кирил, митрополит Смоленски и Калининградски, Радиоинтервю//www.mospat.ru.

[2]. Христодул, архиепископ Атински и на цяла Елада, Интервю//www.mospat.ru.

[3]. Бигович, протоиерей Радован, Църква и Общество, С., 2003, с. 304-305.

[4]. Бигович, протоиерей Радован, Църква и… пос. съч, с. 305-306.

[5]. Янарас, Хр., Кризата като предизвикателство, С., 2002, с. 116.

[6]. Янарас, Хр. Кризата като… пос. съч., с. 119.

[7]. Бигович, протоиерей Радован, Църква и… пос. съч, с. 306.

[8]. Янарас, Хр. Кризата като… пос. съч., с. 119.

[9]. Бигович, протоиерей Радован, Църква и… пос. съч, с. 306-307.

[10]. Пак там, с. 306-307.

[11]. Пак там, с. 308.

[12]. Евдокимов, П., Православието, С., 2006, с. 188.

[13]. Бигович, протоиерей Радован, Църква и… пос. съч, с. 308.

[14]. Кураев, дякон Андрей, За нашето поражение, С., 2001, с. 18-19.

[15]. Вж. Яннарас, Хр., Вера Церкви, М., 1992, с. 209.

[16]. Jaнapac, Хр., Азбучник вере, Нови сад, 2000, с. 220.

[17]. Тутеков, Свилен, Православието между идеологията и живота. В: Международна научна конференция „Религия, образование и общество за един мирен свят”, Кърджали, 2003, с. 500.

[18]. Яннарас, Хр., Вера… пос. съч., с. 225-226.

[19]. Пак там, с. 226.

[20]. Хубанчев, Антоний, Обосноваване на ценностите в демократичната държава. В: Църквите в Европа на прага на третото хилядолетие – шансове и предизвикателства, С., 1999, с. 43.

[21]. Шиваров, протопрезвитер Николай, Православието и светът днес. (Проблеми и задачи). В: Православието и светът днес. Шести конгрес на Висшите православни богословски школи. С., 5-10 октомври 2004 година, С., 2006, с. 44.

[22]. Staniloae, D., Dieu est amour, Geneve, 1980, р. 116.

[23]. Вж. Янакиев, Калин, Християнството и „постхристиянската” ситуация. Разговор в редакцията между Цочо Бояджиев, Владимир Градев, Георги Каприев и Калин Янакиев, Списание „Християнство и култура”, бр. 2, С., 2008, с. 12.

[24]. Зизиулас, митрополит Иоанн,Самопонимание православных и их участие в экуменическом движении. В: Православие и экуменизм, Документи и материалы 1902-1998. М., 1999, с. 477.

[25]. Хубанчев, Антоний, Обосноваване на ценностите в… пос. съч., с. 45.

Изображение – авторът, Александър Омарчевски. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-50H

ИКУМЕНИЗМЪТ: ПРОИЗХОД И РАЗВИТИЕ ПРЕЗ ХХ ВЕК*

Димитър Спасов

Димитър СпасовОт средата на XIX век сред протестантските църкви предимно в САЩ и Великобритания се заражда движение за обединение и по-тясно взаимодействие между различните християнски деноминации. В началото то се изразява в създаването на конфесионални съюзи и алианси. Така например през 1867 година се свиква първата Ламбетска конференция на Англиканската общност, през 1881 година се създава Световният методистки съвет, през 1905 година – Световният баптистки алианс, и така нататък.

През 1910 година в Единбург се провежда Световна мисионерска конференция, която трябва да координира действията на различните деноминации при осъществяване на християнската мисия в Азия, Африка и Океания. Главните действащи лица на конференцията са основателят на YMCA (Международно младежко християнско движение) Джон Мот (1865-1955) от Методистката църква и епископ Чарлз Брент (1862-1929) от Епископалната църква на Америка. Именно тогава за пръв път се използва терминът „икуменизъм” (от гръцки οικουμένη, населен, обитаем свят) в съвременното му значение, като движение за по-добро взаимно разбиране и сътрудничество между християнските конфесии и бъдещо обединение. Няколко месеца по-късно по предложение на Епископалната църква на САЩ е създадена комисия, която трябва да подготви свикването на Световна конференция на тема „Вяра и църковно устройство”.

Православната църква също не остава встрани от набиращата скорост тенденция за по-интензивни междуцърковни отношения. Това се отнася с особена сила за Константинополската патриаршия, Еладската православна църква и Руската православна църква. На Поместния събор на Руската православна църква през 1917-1918 година (първият в Русия от XVII век) е подготвен специален документ, озаглавен „За съединяването на християнските църкви пред лицето на надигащото се безбожие”. В него между другото се казва: „Свещеният Събор с радост наблюдава искрените стремежи на старокатолиците и англиканите за обединяване с Православната църква на основата на учението и Преданието на Древната вселенска църква. Той благославя труда и усилието на лицата, които се трудят за търсенето на пътища за съединяване с назованите дружески Църкви…[1]”. Предвижда се създаването на постоянно действаща комисия с филиали зад граница, която да проучи всички трудности и препятствия по пътя на съединяването на старокатолиците и англиканите с Православната църква. За първи път в православния свят темата за обединението на християните намира място на толкова висок форум, какъвто е Събор на Църквата. Последвалите събития в Съветска Русия провалят осъществяването на замислените стъпки.

През януари 1920 година местоблюстителят на патриаршеския престол в Константинопол митрополит Доротей изпраща от името на Константинополската патриаршия окръжно послание, адресирано до „всички християнски Църкви по целия свят”. В него се казва, че е „необходимо съживяването и усилването на любовта между църквите, които не са си чужди една на друга, а родни и близки в Христа, „сънаследници, съставящи едно тяло и съпричастници на обещанието Божие в Христа Иисуса” (Ефесяни 3:6[2]). Набелязани са и общи стъпки за преодоляване на взаимното недоверие и създаването на по-тесни контакти. Сред тях са приемане на общ календар за едновременно отбелязване на християнските празници, свикване на редовни богословски конференции и обсъждания, урегулиране на въпроса със смесените бракове, изпращане на младежи да се учат в други църковни институ¬ти, обективно изследване на богословските различия, обща филантропия и така нататък.

От 12 до 20 август същата година в Женева се провежда Учредителна конференция на движението „Вяра и църковно устройство”. В работата ѝ активно участие взимат и представителите на православните църкви на Константинопол, Александрия, Русия, Сърбия, България, Румъния и Гърция. След края на конференцията всички участници се събират в руската църква в Женева, където участват в тържествената литургия за празника Преображение. Проповед за необходимостта от единство между християните произнася митрополит Герман (Константинополска патриаршия), председателят на конференцията епископ Чарлз Брент пък произнася емоционално слово за божествената красота на православното богослужение и за ценността на православното участие в икуменическото движение.

През юли 1923 година в продължение на окръжното послание на митрополит Доротей е свикан така нареченият Всеправославен събор. В работата му взимат участие представители на пет поместни църкви: Константинополската, Еладската, Кипърската, Румънската и Сръбската, като основната тема е календарната реформа. На Събора е разгледано предложението на сръбския математик Милутин Миланкович за новоюлиански или поправен юлиански календар, който на практика няма да се различава от григорианския до 2800 година. На следващата година Еладската, Константинополската, Румънската, Кипърската и Полската църква приемат новоюлианския календар.

Освен организацията „Вяра и църковно устройство”, като друг основен участник в икуменическия диалог се оформя движението „Живот и дейност”. През 1925 година в Стокхолм се провежда неговата учредителна конференция, в която участват над седемстотин делегати от цял свят: англикани, лутерани, презвитериани, православни. Организацията си поставя за цел да даде християнска оценка на икономическото, социалното и нравственото състояние на обществото, както и да работи за предотвратяването на нова световна воина. Православната делегация е водена от Александрийския патриарх Фотий. Католическата църква не изпраща свои представители.

Прави впечатление, че православното участие в ранните форми на икуменическото движение е емоционално възторжено и таи големи очаквания, че православното свидетелство на тези международни форуми, протичащи в дух на братолюбие и взаимно уважение, ще доведе до обръщане към православието на всички, които с чисто сърце търсят неповредената Христова вяра. Дори Синодът на Руската задгранична църква, която от самото начало е с резерви към икуменическото движение и масонския произход на някои от лидерите му, създава Постоянна комисия за възсъединяване на Англиканската църква с православието.

С големи очаквания и висок емоционален градус протича Първата международна конференция на „Вяра и църковно устройство”, провела се през август 1927 година в Лозана. Участват над четиристотин делегати от петдесет и девет страни от целия свят. Представени са всички основни протестантски деноминации, православните участници са двадесет и двама, сред тях и представителите на Българската православна църква митрополит Стефан (Софийски) и преподавателите в Духовната академия професор Глубоковски и професор отец Стефан Цанков. Католическата църква не изпраща свои представители. Конференцията си поставя за цел обсъждането на догматичните сходства и отлики между участниците, като примиряването на различните гледни точки не е на дневен ред. Ето как описва атмосферата на събитието един от участниците, професор Н. Арсениев: „Внимателно и задълбочено отношение, търпимост един към друг, уважение към чуждия религиозен опит… Цареше атмосфера на братско доверие. „Бъдете един към други нежни с братска любов; преваряйте се в почит един към други” – тези думи на апостола се усещаха като основен фон на взаимните отношения[3]”. Лозанската конференция се превръща във важна крачка към сближаване на различните протестантски деноминации, давайки им тласък към търсене на църковна идентичност. Конференцията е важен опит и за православните участници. В качеството им на малцинствена група, попаднала в един протестантски по своя замисъл и природа проект, те са принудени в много тясно взаимодействие да изработват и отстояват обща позиция, често пъти загърбвайки стари спорове и конфликти. Всички православни участници излизат с обща декларация, в която, отчитайки важността на сближаването и сътрудничеството между християните, заявяват, че външното единение може да се постигне само там, където има обща вяра и изповядване на древната Църква от Седемте вселенски събора. Православните участници излагат отказа си да гласуват предложените доклади, с изключение на първия, посветен на обръщането на Църквата към света. Другите два доклада – „За природата на Църквата” и „За общото изповядване на вярата в Църквата” – са оценени като противоречащи на учението на Православната църква, създадени по пътя на механичния компромис и в търсене на външно и нетрайно единство. Под председателството на митрополит Стефан се провеждат няколко работни заседания, посветени на гоненията срещу Руската православна църква и помощта, която могат да ѝ окажат другите християнски църкви.

През 1937 година се провеждат две важни международни конференции. В Единбург се събират делегатите на „Вяра и църковно устройство”, а в Оксфорд – на „Живот и дейност”, като целта е да се подготви създаването на една международна организация, която да координира и ръководи икуменическото движение. Православната църква е представена от петдесет участници, сред които се открояват имената на митрополит Евлогий, отец Георги Флоровски, отец Сергий Булгаков, отец Василий Зенковски, професор В. Карташов, проф. В. Вишеславцев и други. Сред делегатите е представител и на Руската православна църква зад граница епископ Серафим (Ляде). Православните участници активно участват в дискусиите и работните срещи, но се въздържат от гласуване на общия доклад и декларацията. В средите на Задграничната църква се разгаря остра дискусия „за” и „против” участието в икуменическото движение, като споровете се водят около това коя е по-голямата опасност – изпадането в съблазън или отказът от мисионерска работа и от изповядването на православната вяра. В крайна сметка Синодът на Руската православна църква зад граница забранява на своите членове да участват в икуменически прояви, като при специално благословение се разрешава присъствие на подобни форуми с цел „безкомпромисно разясняване на учението на Православната църква”. Оттук насетне позицията на Руската православна църква зад граница към икуменическото движение само се втвърдява.

На следващата година в Утрехт, Холандия, се събират представителите на „Вяра и църковно устройство”, „Живот и дейност” и на създаденото през 1914 година движение, наречено „Световен алианс за подкрепа на международната дружба посредством църквите”. Трите организации решават да обединят дейността си и учредяват „Предварителен комитет на Световния съвет на църквите в процес на подготовка”. За генерален секретар на новата структура е избран д-р В. А. Висерт Хофт от Холандия. Учредителната асамблея е насрочена за август 1941 година.

Не след дълго започва Втората световна война, която забавя с близо десет години появата на новата структура. След края на войната икуменическото движение е принудено да се съобразява освен с многобройните различия и открити противоречия между участващите структури, и с една нова реалност – издигането на Желязната завеса и блоковото противопоставяне.

На 8 юли 1948 година в Москва е свикано Съвещание на главите и представителите на Поместните православни църкви, посветено на честването на петстотингодишнината на автокефалията на Руската православна църква. Организирано с подкрепата на съветската държава, това Съвещание трябвало да демонстрира консолидацията на Поместните православни църкви около Москва. Поставена била неизпълнимата задача събитието да се превърне в Събор и на него Московската патриаршия да получи статут на вселенски престол[4]. Заявените цели срещат острата съпротива на Константинополската патриаршия и останалите гръкоезични поместни църкви. Иерусалимската и Кипърската църкви не изпращат изобщо свои делегации, а Константинополската патриаршия, Еладската, Антиохийската и Александрийската църкви изпращат само представители. Една от основните теми, обсъждани на Съвещанието, е отношението към икуменизма и изработването на официален отговор по повод поканата за участие в Първата асамблея на новоучредения Световен съвет на църквите. Много остър доклад срещу икуменическото движение и участието на православните в него изнася архиепископ Серафим (Соболев). Съвещанието приема резолюция, озаглавена „Икуменическото движение и Църквата”. В нея се открояват две заплахи пред Православната църква – Римокатолическата църква, която използва силните на деня и извършва униатска пропаганда, и протестантството, което желае да привлече православните църкви в своята борба срещу папизма. След като отбелязва, че за последните десет години икуменическото движение е загърбило догматическите и вероучителни въпроси за сметка на политическите и социалните теми и е занижило критериите за членство единствено до изповядването на Иисус Христос за Господ, Съвещанието уведомява Световния съвет на църквите, че нито една от участващите в Съвещанието православни църкви няма да участва в работата на Първата асамблея на Световния съвет на църквите. Руската православна църква зад граница не получава официална покана и също не изпраща свои представители.

През август 1948 година в Амстердам се провежда Първата асамблея на Световния съвет на църквите, която конституира новата организация. В работата на Асамблеята участват триста петдесет и един делегати, представители на сто четиридесет и седем църковни общности от четиридесет и четири държави. От православна страна участие взимат единствено Константинополската патриаршия и Еладската православна църква. Католическата църква не изпраща свои представители. Сред православните участници се открояват имената на митрополит Герман Тиатирски, отец Георги Флоровски, отец Александър Шмеман, Георги Ходр. Асамблеята избира д-р Висерт Хофт за генерален секретар на организацията, а Джон Мот – за почетен президент, и приема резолюцията „За пълномощията на Съвета”. За седалище на организацията е избрана Женева.

Основополагащи въпроси за характера на организацията и за последствията за Църквите от членството им в ССЦ обаче остават без отговор. Опит в тази посока е така наречената Торонтска декларация, приета през 1950 година в Торонто, Канада. В документа, озаглавен „Църквата, Църквите и Световният съвет на Църквите”, се подчертава, че Световния съвет на църквите няма аналог в историята на междуцърковните отношения и това създава известни трудности, към които се добавя и проблемът с прецизното дефиниране на това що е Църква, нещо, което се въздържат да сторят и много от членуващите църкви. Декларацията изброява какво не е Световния съвет на църквите: не е мета-Църква, не е световна Църква, не е Una Santfa, за която говори Символът на вярата, и така нататък. Световният съвет на църквите не възприема една-единствена доминираща църковна концепция, но в същото време членуващите не признават с факта на своето членство собствената си църковна концепция за относителна. Също така членството не означава приемането на една доктрина за обединение (доктрината за единството на невидимата Църква, която не съвпада със земните граници на различните църкви). Следва изброяване на осем принципа, върху които е изградена организацията, сред които: Христос е Глава на мистичното Тяло; съгласно Новия Завет Христовата Църква е Една; членството в Христовата Църква е по-всеобхватно от членството в собствената църква; църквите-членки признават в другите църкви наличието на елементи от истинната Църква, въпреки че членството не означава, че всяка църква трябва да признае другите църкви, членуващи в Съвета, за църкви в пълния смисъл на думата. Декларацията е съставена с активното участие и под редакцията на православните участници митрополит Герман Тиатирски, отец Георги Флоровски, професор Аливизатос. Торонтската декларация се превръща в един от основните документи на икуменическото движение през XX век.

През 1952 година Константинополският патриарх Атинагор изпраща до всички Поместни православни църкви призив да влязат в Световния съвет на църквите, защото „наш дълг е да споделим с нашите неправославни братя богатството на нашата вяра, богослужение и устав, и нашия духовен и аскетичен опит…[5]”. Константинополската патриаршия налага и известни ограничения пред православното участие. Така например Православната църква не бива да участва в работата на комисията „Вяра и устройство”, а православната вяра трябва да се представя от специално написани за целта текстове. Също така се забранява съвместното съслужение с неправославни.

В разгара на Студената война, през 1954 година, в Еванстон (САЩ) се провежда Втората асамблея на Световния съвет на църквите, на която присъства и американският президент Дуайт Айзенхауер. За пръв път на международен форум комунизмът е подложен на критика от християнска позиция. Православните участници приемат декларация, в която заявяват: „От православна гледна точка възстановяването на единството на Църквата, явяващо се цел на Световния съвет на църквите, може да бъде постигнато единствено на основата на цялостното вероучение на древната неразделена Църква без каквито и да е съкращения и изменения… В името на обединението всички участници в икуменическото движение трябва да приемат всички догмати, установени от Вселенските събори, и цялостното учение на първоначалната Църква[6]”.

През юни 1958 година Съветският съюз взима реванш на международната сцена, като активно участва чрез Руската православна църква в учредяването в Прага на „Християнска мирна конференция[7]”. В работата на първата конференция участват четиридесет и пет делегати от девет държави. Основните теми на дискусиите са разоръжаването и неупотребата на атомни оръжия. Движението придобива статут на консултативен орган към Съвета по икономически и социални въпроси към ООН, бързо набира скорост и на Втория конгрес на организацията, провел се отново в Прага през 1964 година, участват вече над седемстотин и петдесет делегати от цял свят. След края на Студената война значението и вътрешната динамика на организацията значително отслабват.

През 1959 година е учредена още една икуменическа организация – „Конференция на европейските Църкви”, в чиято работа взимат участие и представителите на Православните църкви от Източна Европа. Преобладаващата нагласа сред тяхната иерархия е да се включат в икуменическото движение. През 1960 година за председател на Отдела за външноцърковни отношения към Руската православна църква е назначен епископ Никодим (Ротов), който се превръща в основна фигура в диалога между Православната църква и икуменическото движение, както и в диалога между Католическата и Православната църква. През 1961 година Руската православна църква подава молба за членство в Световния съвет на църквите, а малко по-късно примерът ѝ е последван и от останалите Поместни православни църкви, участвали в московското съвещание през 1948 година.

На третата асамблея на Световния съвет на църквите в Делхи (Индия), състояла се през 1961 година, за членове на организацията са приети Руската, Българската, Полската и Румънската православни църкви (Сръбската православна църква става член на Световния съвет на църквите през 1965 година, а Чешката православна църква – през 1966 година). Това решение не е прието еднозначно както в самата организация, където се изказват опасения, че Световния съвет на църквите ще се използва за разпалване на политическо противопоставяне, така и в самите православни църкви, където сред вярващите има традиционно недоверие към икуменическото движение. На Асамблеята в Делхи е приет и Първи член от Устава на Световния съвет на църквите, или така нареченият базис на организацията, който гласи: „Световният съвет на църквите е общност от църкви, които изповядват Иисус Христос като Бог и Спасител съгласно Свещеното Писание и поради това търсят съвместното изпълнение на общото им призвание за слава на единия Бог, Отец, Син и Свети Дух”.

Успоредно със задълбочаването на икуменическото сътрудничество православните църкви развиват и отношенията си с Католическата църква, като инициативата тук принадлежи основно на Константинополската патриаршия и на Руската православна църква. През октомври 1962 година на Второто всеправославно съвещание, провело се на остров Родос, се взима решение за започване на богословски диалог с Католическата църква. След решение на Президиума на ЦК на КПСС да се изпрати наблюдател на Втория ватикански събор (1962-1965) Московската патриаршия променя първоначално негативното си решение и изпраща отец В. Боровой. Решението от остров Родос поставя началото на регулярни пленарни сесии, в които участват водещи католически и православни богослови, като последната, XI сесия, се състоя през 2009 година на остров Кипър. Основните дискутирани теми са свързани с различното тълкуване на папския примат от страна на католици и православни.

През 1964 година в Иерусалим се провежда историческата среща на Вселенския патриарх Атинагор с папа Павел VI. В съвместна декларация двамата заявяват, че срещата им е осъществяване на Христовата заповед да се прощава „седемдесет пъти по седем”. Не закъсняват негативните реакции от страна на архиепископ Хризостом (глава на Еладската православна църква) и монашеската общност на Света гора срещу „проуниатските действия на Вселенския патриарх”. Провежданата политика на откритост и сближаване логично води до събитието от 7 декември 1965 година, когато патриарх Атинагор в Истанбул и папа Павел VI в Рим едновременно снемат взаимните анатеми, произнесени през 1054 година от патриарх Михаил Керуларий и папския легат кардинал Хумберт.

Православните църкви от Източна Европа, членуващи в Световния съвет на църквите, приемат да играят една доста сложна игра: от една страна, да свидетелстват за православното учение сред инославни, като задълбочават контактите си с тях, без обаче да се отказват от еклесиологическото си учение за Православната църква като Една, Света, Съборна и Апостолска Църква; от друга страна, са принудени да участват в политически театър, изпълнявайки поръчения на комунистическите власти. Фрапантен пример за казаното е писмото на руския патриарх Алексий I от 14 септември 1968 година, адресирано до председателя на ЦК на Световния съвет на църквите по повод декларация на икуменическата организация, осъждаща интервенцията в Чехословакия. В писмото на патриарха се казва, че интервенцията на войските на Варшавския договор е проява на дружба и солидарност и цели защитата на социализма и независимостта на Чехословакия, като се изказва съжаление за направеното от Световния съвет на църквите заявление[8].

Православните църкви и Световния съвет на църквите сключват един труден брак по сметка, в който всяка от страните е принудена да прави все по-трудно защитими компромиси. Световния съвет на църквите се нуждае от Православните църкви, за да легитимира вселенските из¬мерения на случващата се среща, както и за да надрасне протестантската платформа на организацията. За Православните църкви участието в Световния съвет на църквите през годините на комунизма е важна възможност за международни контакти, за православна мисия и не на последно място, възможност за задълбочаване на междуправославните контакти. Не е за подценяване и безкористната финансовата подкрепа, която Православните църкви получават за финансиране предимно на социални, образователни и мисионерски проекти в своите страни. С годините обаче патосът на православните участници в икуменическото движение от двадесетте и тридесетте години на миналия век е подменен от усвоени протоколни хватки, сложна църковна дипломация, в която превес взимат човешки, твърде човешки цели и една наслагваща се умора от липса на видим напредък в сферата на вероучителните истини.

През осемдесетте и деветдесетте години на миналия век много от традиционните протестантски деноминации най-вече от Северна Европа и САЩ тръгват по посока на безкритична секуларизация на своето учение и размиват и обезсмислят еклесиологичните граници на своите църковни структури. Стъпки в тази посока са ръкоположенията на жени (в англиканството, лутеранството, реформираните църкви), признаването на хомосексуалните бракове и благославянето им, ръкополагането на хомосексуалисти, одобряването на евтаназията. Допълнителен колорит внася участието в Световния съвет на църквите на феминистки структури, които освен гореизброените инициативи, подкрепят и така наречените инклузивни преводи на Библията, в които традиционният превод се изчиства от „сексистко”, расово и хомофобско звучене.

Тенденциите за крайна либерализация, осветскостяване и безкритичен синкретизъм в дейността на Световния съвет на църквите се проявяват особен силно по време на Шестата асамблея на организацията във Ванкувър (1983 година) и на Седмата асамблея в Канбера (1991 година). Православните участници приемат след Асамблеята в Канбера общо заявление, в което изразяват съжалението си от загубата на фокус в работата на организацията и съжаляват за отказа от библейски обосновано разбиране на понятия като Триединен Бог, спасение, Църква и други. Критикува се мисленето на Евхаристията като начин за постигане на механично единство, а не като най-висш израз на вече постигнато единство. На критика е подложен и квотният принцип в организацията на работата, както и използваният метод за постигане на компромис и съглашение чрез търсене на допирни точки. Православните участници накрая предупреждават, че е възможно да напуснат икуменическото движение.

През 1998 година Българската православна църква и Грузинската православна църква напускат Световния съвет на църквите и Конференцията на европейските църкви, като постъпката им не е съгласувана с другите православни участници и не е последвана от други поместни църкви.

Първото впечатление, казват, е най-вярно. Ето защо си струва да си припомним спомените на отец Александър Шмеман от неговия „икуменически прощъпулник” по време на Първата асамблея на Световния съвет на църквите в Амстердам през 1948 година. Шмеман разказва, че по време на регистрацията си за участие се срещнал с един от видните дейци на икуменизма, който много дружелюбно и с видимото желание да му достави удоволствие го информирал, че православните делегати ще бъдат разположени в най-дясната част на залата, заедно с представителите на „високите църкви” на Запада – като шведските лутерани, старокатолиците и полските „националисти”. Отговорът на въпроса кой е взел подобно решение простодушно отразил еклесиологичния замисъл на конференцията, чиято основна тема трябвало да стане дихотомията между „хоризонталната” и „вертикалната” идея за Църква. „За моя събеседник – пише Шмеман – беше съвършено очевидно, че православието принадлежи към „хоризонталния” тип. На свой ред аз полушеговито отбелязах, че откакто изучавам православно богословие, никога досега не съм се сблъсквал с подобна класификация и ако трябваше да избирам, то не подозирайки за съществуването ѝ, бих се озовал в крайно „лявата” част на залата, до квакерите, чийто интерес към Светия Дух ги доближава до православните…

Характерна особеност на православното участие в икуменическото движение и срещата (след векове почти пълна взаимна изолация) на Изтока със Запада се състои в това, че на православните не им оставиха избор; в това, че от самото начало им определиха не просто тези, а не онези столове, но им определиха конкретно място, роля и функция в рамките на икуменическото движение. Това „определяне” се основаваше на западни богословски и еклесиологически предпоставки и категории и издаваше чисто западния произход на икуменическата идея… Така, незабелязано за нас самите, се оказахме в плен на чисто западни дихотомии: „католици-протестанти”, „хоризонтала-вертикала”, „авторитет свобода”, „иерархичен-конгрегационен”, и станахме представители и носители на възгледи и позиции, които самите ние едва-едва можехме да признаем за свои и които на практика са дълбоко чужди на нашето Предание[9]”.

_________________________

*Източник – http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Православие и экуменизм. Документы и материалы 1902-1998. М., 1998, с. 66.

[2]. Пак там., с. 69.

[3]. Пак там., с. 82.

[4]. Повече по този въпрос виж в: Международната дейност на Руската православна църква в условията на студената война, Н. А. Белякова , А. Л. Беглов, сп. Християнство и култура, бр. 66, 2011.

[5]. The Contribution of Eastern Orthodoxy to the Ecumenical Movement. The Orthodox Church in the Ecumenical Movement: Documents and Statements 1902-1975. The World Council of Churches, Geneva, 1978. p. 216.

[6]. Macris, George P., The Orthodox Church and the Ecumenical Movement During the Period 1920-1969. St. Nectarios Press, 1986. p. 10.

[7]. Виж по-подробно по въпроса в: Дилемите на икуменизма през Студената война, М. Методиев, Християнство и култура, бр. 67, 2011.

[8]. Журнал Московской Патриархии, 1968, №10. с. 1-2.

[9]. That East and West may yet meet в кн.: Against the World for the World: The Hartford appeal and the future of American Religion, Ed. by P. L. Berger and R. J. Neuhaus, The Seabury Press, N. Y., 1976.

Димитър Спасов е завършил Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Член на редколегията на сп. „Християнство и култура” и редактор в интернет портала „Двери на Православието”. Член на настоятелството на Енорийския център към храм „Покров Богородичен”, София.

Изображение – авторът, Димитър Спасов. Източникhttp://dveri.bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4ZY

ИКУМЕНИЗМЪТ Е ЕРЕС ПРОТИВ ДОГМАТА ЗА ЦЪРКВАТА*

Доцент д-р архимандрит Серафим (Алексиев)
Доцент д-р архимандрит Сергий (Язаджиев)

Нека тук се спрем по-обстойно на православния догмат за Църквата и на фактическото му отричане от икуменистите, което прави за нас невъзможно да участваме в икуменическото движение.

А. Църквата според Символа на вярата. Теория за клоновете. Плурализъм.

Догматът за Църквата е изразен много сбито и точно в деветия член на Никео-Цариградския Символ на вярата, дето четем: „Вярвам в едната, света, съборна и апостолска Църква“.

Тези думи изразяват твърдото и неизменно убеждение на православните християни, че Църквата, в която вярваме, е съществуваща, а не е очаквана; вече създадена, а не тепърва предстояща да се създаде; напълно действителна, а не въображаема.архиманрдит серафим алексиевСимволът на вярата говори за налични реалности – за Бога Отца, Чието вечно битие е вън от всяко съмнение; за събезначалния Му Син, станал Човек заради нас и нашето спасение; и за Светия Дух, изхождащ вечно от Отца и почитан наравно с Отца и Сина. В Символа на вярата е подчертано и едното Кръщение като настояща даденост, изповядвана от истински вярващите за опрощаване на греховете. В същия смисъл се говори в Символа на вярата и за „едната, света, съборна и апостолска Църква“ като за нещо несъмнено съществуващо, проявяващо се и функциониращо.

Било е време, когато Църквата е била обещавана от Спасителя: „Ще съградя Църквата Си“ (Матей 16:18). Но това обещание се е изпълнило още по времето на Христа. Особено пък след Петдесетница никой никога вече не се е съмнявал в съществуването на Църквата, основана върху изповядването на вярата в Христа – „крайъгълния Камък“ (Ефесяни 2:20). За православния християнин Църквата съществува като действителен Богочовешки организъм, устроен за спасяване в него на човешки души.

Едва в наше време на икуменическа почва възникват мисли, че Църквата трябва тепърва да се създава, и то не върху Камъка на Истината, а върху пясъка на всевъзможните човешки заблуди. Такъв възглед не може да намери опора в Символа на вярата и в Свещеното Писание.

Единствените неща, за които е казано в Символа на вярата, че се очакват в бъдеще, това са есхатологическите събития – Второто Христово пришествие, възкресението на мъртвите и животът в бъдещия век. За тях е употребен глаголът „очаквам“, докато за първите – глаголът „вярвам (изповядвам)“.

За разлика от еретическите общества, претендиращи да са „църкви“, Христовата Църка е наречена „една, света, съборна и апостолска“. Що значат тези определения? – Накратко ще кажем: 1) Църквата е една поради единството на нейната вероизповед. Тя не би била една и единствена, а щеше да бъде множествена, ако в нея се допуснеха различни верови убеждения. 2) Тя е света и освещаваща чрез раздаваната в нея небесна благодат. Ако не ѝ бе дадена свише тази Божествена благодат, тя не би могла да се нарича света, а щеше да бъде човешка безблагодатна организация, каквито са еретическите общности. 3) Тя е съборна и вселенска по силата на пазената и проповядвана от нея Божествена истина, предназначена за разпространение в целия свят. Ако ѝ липсваше тази Истина, тя би била някаква огромна по обем земна величина, събрала под покрива си всички налични религиозни лъжеучения в света, – но не и Христова Църква. И най-сетне, 4) тя е апостолска, понеже има апостолски произход, пази апостолското приемство и е вярна на апостолските предания. Ако беше скъсала с всичко това, тя не би имала правото да се нарича апостолска Църква.

Учението, изразено така кратко в деветия член от Символа на вярата с думите „една, света, съборна и апостолска Църква“, съставлява пълнотата на православната вяра в Църквата. „Ние разбираме или поне чувстваме – казва добре професор Владимир Лоски, – че Църквата без което и да било от тези свойства не би била Църква, и че само хармоничното съединение на тези четири качества, изповядвани в Символа на вярата, изразява цялата пълнота на нейното битие[1]

Ако сравним вярата на истинския православен християнин в догмата за Църквата със схващанията на инославните участници в икуменическото движение по същия предмет, ще видим, колко малко общи черти има между представите на православния християнин и тия на инославните икуменисти за Църквата. Преди всичко инославните икуменисти не вярват в съществуването на една-единствена, истинска, чиста от всякакви заблуди, света, съборна и апостолска Църква. По тяхното схващане, никое от съществуващите християнски изповедания не е останало напълно вярно на древната апостолска Църква и не притежава пълнотата на истината[2]. „Според нас, никоя църква не притежава истината“ – каза икуменистът професор Нелсон от Бостънския университет (Америка) по време на проведения диалог в Духовната академия в София през месец март 1970 година. Икуменистите смятат, че Христовата Църква тепърва трябва да се създаде чрез икуменическото движение, посредством сближаването на така наречените „църкви“ при взаимни отстъпки в учението и практиката[3].

Още през 1937 година протестантът-икуменист Ели Гунел писа твърде открито за икуменическата „вяра“ във вселенската църква: „Аз вярвам в това, което още не съществува (к. н.)… но което непременно ще бъде. Защото вярвам в Светия Дух, Който от историческия час на Петдесетница в Иерусалим, създава и пресъздава неуморимо опити, скици на църквата, докато се яви образцовата (църква)… Аз виждам много църкви… Аз виждам църкви грешни до такава степен, че да служат за съблазън, църкви съмишленици на света, едновременно и виновни, и жертви, обезпокоявани от легиони бесове: формализъм, интелектуализъм, догматизъм“(sic!).

Авторът завършва тази тирада с повторение на вярата си в бъдещата универсална църква[4]!

Православният християнин може само да се ужаси от кощунствения характер на подобни мисли. Защото те представят основаната от Христос Църква като още несъществуваща и обвиняват Светия Дух в неумелост да създаде изведнъж образцова църква, поради което Той уж си правел от Петдесетница, та чак до днес само опити, като създавал нескопосни скици на църкви, една от друга по-несполучливи, вследствие на което се появявали в света църкви, служещи за съблазън, църкви, виновни за нещастията в света и сами обитавани и „обезпокоявани от легиони бесове“! Да се приписва всичко това на Светия Дух е онази непростима хула, за която говори Господ в Евангелието (Матей 12:32)! Църквата е създадена от Господ Иисус Христос (Матей 16:18) и е утвърдена от благодатта на Светия Дух, изляна над нея в пълнота в деня на Петдесетница (Деяния апостолски 2:1-42). Нея Спасителят обикна (Ефесяни 5:25). За нея Той проля кръвта Си (Деяния апостолски 20:28), „за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото; за да я представи на Себе Си славна Църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но да бъде света и непорочна“ (Ефесяни 5:25-27).

В разговор със споменатия икуменист-англикан Майкъл Мур на 3 септември 1967 година ние го запитахме, има ли според него днес църква, която да изповядва напълно правилна и безупречна вяра. – „Не! – отговори той. – Ние трябва да комбинираме вярата от всички църкви. Така всички ще станат едно“. Този отговор ни показа, че порочният и недопустим в Догматиката принцип на синкретизма е залегнал в основата на икуменизма.

Глостърският епископ, участвал в съвещанието между гръцките и англиканските богослови, станало през месец май 1941 година в Атина, възразил енергично срещу православния догмат, че само Православната църква е „едната, света, съборна и апостолска Църква“, като казал, че „Църквата е загубила своето единство и сега съществуват само разколи (схизми) – източен разкол, папски разкол, англикански разкол[5]“.

Някои западни икуменисти отиват още по-далеч и отричат не само фактически, но и по начало единството на Църквата. Икуменистът Хенри ван Дузен пише: „Представата за една първоначално „неразделена Църква“ е чиста приказка… Историята не познава такава действителност. Никога не е имало „неразделена Църква“. Дори между първите петнадесет века едва ли е имало век, който да не е преживявал поне едно ново по-голямо и трайно разцепление в „тялото Христово[6]“.

Авторът на тия думи – либерален протестант – гледа на всяка ерес като на нов клон от Христовата Църква и дава на всяка разделена част правото да се нарича „църква“. Като стоящ вън от Църквата, той не може да разбере и почувства, че отделящите се чрез ерес нови общества отпадат от Църквата и не могат вече да принадлежат към нея, нито да се съединяват с нея, освен чрез отказване от всичките си заблуди. Те нямат правото да се наричат „църкви“, бидейки лъжецъркви, докато истинската Христова Църква, отсякла от себе си еретиците, продължава да съществува като една цялостна, вътрешно единна във вярата, неразделна Църква. Големият сръбски православен догматист архимандрит д-р Юстин Попович добре казва: „както Личността на Богочовека Христа е една и единствена, така също и Църквата, основана от Него и върху Него, е една и единствена. Единството на Църквата неминуемо следва от единството на Богочовека Христа… Всяко деление (на Църквата) би означавало нейната смърт (к. н.). Тя е цялата в Богочовека и е най-напред Богочовешки организъм, а след това и Богочовешка организация. Всичко в нея е богочовешко: и животът, и вярата, и любовта, и кръщението, и евхаристията, и всяко нейно свето Тайнство… и цялото ѝ учение, и целият ѝ живот, и цялата нейна безсмъртност, и цялата нейна вечност, и цялото нейно устройство… У нея е всичко богочовешки едно и неделимо… У нея е всичко органически и благодатно свързано в едно богочовешко тяло, под един Глава – Богочовека Господа Христа… Съединени с Христа, всички членове на Църквата от всички народи и от всички времена са едно в Христа Иисуса (Галатяни 3:28). Това единство на верните започва с първото Тайнство – св. Кръщение, продължава и се засилва чрез останалите св. Тайнства и стига своя връх в св. Евхаристия, която осъществява най-съвършеното единство на верните с Господа Христа, както и единството между самите верни… Основата на целокупната Христова Църква се изгражда върху единството и единствеността на Богочовешката ВЯРА. А в тази вяра всичко е Богочовекът Господ Иисус Христос, Който в Себе Си и чрез Църквата е съединил навеки небето със земята, ангелите с човеците и, което е най-важното – Бога с човеците… Богочовешката вяра дава на нас човеците абсолютно всичко, което ни е потребно за вечния живот… Без нея човешкото битие е ужас на ужасите, проклятие на проклятията. С тази вяра ние стоим и съществуваме в Църквата на Спасителя… Една и единствена от горе до долу (от верха до дна), тази вяра е веднъж завинаги предадена на светиите (Иуда 1:3)… Подобно на св. апостоли, и св. отци и учители на Църквата… изповядват единството и единствеността на Православната църква. Оттук е понятна пламенната ревност на св. църковни отци, проявявана при всяко отделяне и отпадане от Църквата, както и тяхното строго отношение към ересите и разколите… Както у Господа Христа не може да има няколко тела, така в Него не могат да съществуват няколко църкви… Оттук разделението на Църквата е онтологически, по същество, нещо невъзможно (к. н.). Разделение на Църквата никога не е имало, нито може да има (к. н.); съществували са и ще съществуват отпадания от Църквата… От едната неделима (неразделна) Църква Христова са отпадали в разни времена еретиците и разколниците, и с това са преставали да бъдат членове на Църквата… Така са отпаднали гностиците, арианите, духоборците, монофизитите, иконоборците, римокатолиците, протестантите, униатите и всички останали отцепници, принадлежащи към еретико-разколническия легион[7]

Мисълта, че Църквата днес съществува само в разколи, е изразена в така наречената Branch-Theory, според която Църквата е разделена на „клонове“: православен клон, римокатолически клон и англикански (респективно протестантски) клон. Тия клонове не са в единство и общение помежду си. Но външното единство, според тази теория, „не било съществен белег на Църквата. С нейната дълбока същност било съвместимо разнообразието в ученията и практиката[8]“(к. н.).

„Разнообразието в ученията“, наричано в икуменическите среди още и „плурализъм“, днес особено се закриля от женевския икуменизъм, обхванал толкова много вероизповедания и секти в своето лоно. Според него, тоя плурализъм обогатявал уж участниците в икуменическото движение. Всеки можел, вслушвайки се в другия, да научи нещо от него, да обогати своята традиция с чуждата традиция, да попълни вярата си с елементите, съхранени в другото изповедание, явяващо се като носител на друго църковно предание! Лука Фишер, бившият директор на отдела „Вяра и устройство“, смело твърди, че „разнообразието е законно и дори необходимо[9]“ въпреки криещите се в него опасности.

Но какво значи това от строгото православно гледище, според което може да има само една истинска Богооткровена вяра (срв. Ефесяни 4:5), само едно истинско свето Предание (срв. 2 Солуняни 2:15) и само една Църква (срв. Матей 16:18)? – Плурализмът, допускан и даже одобряван от икуменизма, не е нищо друго освен превръщане на Божествената истина от нещо абсолютно в нещо относително.

Защото как могат да не бъдат относителни истините на вярата, щом разните вероизповедни традиции, които си противоречат често до взаимно изключване, еднакво се приемат като носителки на някаква „истина“?

Релативизиране на истината – това е основната тенденция на споменатата Branch-Theory.

Според напълно правилните разсъждения на А. Ведерников, „тази теория на клоновете е съблазнителна вече поради това, че изравнява истината със заблудата и в същото време рисува измамната перспектива за създаване на нова, икуменическа църква, в която трябва да се обединят всички съществуващи християнски изповедания, без да губят присъщите им ценности. Тази перспектива е не само измамна, но и опасна за християните, защото ги отклонява от истинската Църква, основана от Спасителя, внушава мисълта за нереалност на тази Църква и превръща нашата религия от действително онтологическо съчетаване с Бога – в празно настроение, с което лесно може да се отиде до всевъзможни компромиси във вярата и живота[10]“.

Безцеремонно разпространяваната в икуменическите среди идея за плурализма не среща сериозен отпор и все повече и повече завладява умовете. Тя започва вече да се споделя и от някои римокатолически богослови. Така например, според кардинал Suenens, „църквата била създадена по образа на Троицата, Която е Едно в Трите и Три в Единия. Това значи, че единство има в множествеността, и множественост – в единството… Тъй ние трябва да говорим за единството като за множествено единство, unit plurielle[11]“. Икуменическото приспособяване на примера със Св. Троица към днешния „църковен“ плурализъм, тоест към разногласието в догмите на разните религиозни общности, е съвсем несъстоятелно, богопротивно и кощунствено. Тъй наречените „църкви“ са лъжецъркви в сравнение с едната и единствена основана от Господ Иисус Христос Църква, и не могат да бъдат едно с нея. Църквата е носителка на Богооткровената Истина, а те смесват истината с лъжа (Римляни 1:18). В Св. Троица пък всичко е Истина. И Бог Отец е Истина (Иеремия 10:10), и Божият Син е Истина (Иоан 14:6), и Дух Свети е Истина (1 Иоан 5:6). Истината прави от Светата Троица едно (1 Иоан. 5:7). Истината трябва да сплотява и църквите, ако те искат да бъдат едно. Истината не може да съжителства със заблудата. Тъкмо това не е досъгледал кардинал Суененс.

Една богословска римокатолическа комисия е приела единодушно петнадесет предложения върху „единството на вярата и богословския плурализъм“, с което е въвела в официалната доктрина на Римокатолическата църква „правото за различни подходи към изключителната тайна на Христа, право, което по принцип е било допуснато… още от Втория Ватикански събор в декрета относно икуменизма (III, п. 17) и в декрета относно мисионерската дейност на църквата (III, п. 22[12]). Според това модерно римокатолическо схващане, което е схващане и на женевския икуменизъм, „вярата е една, но изразяванията ѝ са многообразни. Тази многообразност няма нужда от узаконяване. Тя е факт, произтичащ от самата необходимост на въплъщаването на християнската вяра в разните култури[13]“.

Но може ли така да се оправдават еретическите формулирания на тайната Христова с различните култури, като че тази тайна на вярата се обуславя от човешките култури, а не е свръхразумна, независима от тях небесна даденост и Божествено откровение, на което всяка човешка култура и всеки човешки разум трябва да се покори (2 Коринтяни 10:5)?

Във времето на св. Ириней Лионски (починал 202) Църквата вече е била разпространена от Изток чак до Запад. Учението ѝ било проповядвано сред разни народи с най-различни култури и психологии. Би трябвало да се очаква, съгласно икуменическия начин на мислене, че тия култури ще дадат своя отпечатък върху тайната на Христа и ще внесат „плурализъм“ във вярата още в онова време. Но не виждаме нищо подобно. Вместо това, ето какво свидетелства Лионският светител: „Църквата, макар и разсеяна по цялата вселена до краищата на земята, е получила от апостолите и от техните ученици вярата… Църквата като че живее в един дом: старателно запазва тази проповед и тази вяра и вярва единодушно като имаща една душа и едно сърце, и съгласно с това проповядва, учи и преподава като имаща една уста. И макар езиците по света да не са еднакви, но силата на Преданието е една и съща. Църквите, основани в германските страни, не по свой начин са повярвали и преподават вярата, нито църквите в Иверия, нито тези у келтите, нито на Изток, нито в Египет, нито в Ливия, нито основаните в средните земи (са повярвали по свой начин – ск. н.). Но както слънцето, това Божие създание, е в целия свят едно и също, така и проповедта на истината навсякъде свети и осветлява всички люде, желаещи да дойдат до познание на истината[14].“

Ясно е, че не културите са изменили формулирането на тайната на Христа и с това – истината за Него, а отделните еретици, вдъхновявани от врага на Църквата, каквито са Арий, Несторий, Македоний, Евтихий и други. Но днес икуменизмът прехвърля вината от ересиарсите върху културите, за да оправдае съществуващите в християнството разделения и разколи като нещо законно и едва ли не необходимо.

За неподкупното православно съзнание е ясно, че Църквата не може да съществува в разколи. Тя винаги е била неделима и неразделна една-единствена Църква, вътрешно постоянно обединявана от неизменната богооткровена, апостолска вяра. Щом някой сметне Църквата за разделена величина, той все едно, че я отрича, защото „всяко царство, разделено на части една против друга, няма да устои“ (Матей 12:25). Как прочее би устояла Църквата против адовите порти, измислящи заблужденията и внушаващи разделението (Лука 22:31), ако не е единна във вярата, ако е загубила своето единство и сега съществува само в разколи? Загуби ли единството си във вярата, Църквата загубва Божественото си предназначение – да бъде носителка на Истината, и не може да бъде Христова Църква – „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15).
___________________________

*Из книгата Православие и икуменизъм. Източник – http://pravoslavie.domainbg.bg. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Лосский, Владимир, О третьем свойстве Церкви, Журнал Московской Патриархии, №8, 1968, с. 72.

[2]. Вж. Митрополит Никодим Ленинградский, Экуменическая деятельность Русской Православной Церкви, Журнал Московской Патриархии, №7, 1971, с. 40.

[3]. Вж. Ведерников, А., Соблазны экуменизма, Журнал Московской Патриархии, №4, 1954, с. 64, 66, 68, 69.

[4]. En marche vers l’unite chretienne, 1937, p. 4.

[5]. Г. Г. О взаимоотношениях Православной Церкви с инославием. — Вж. Православная Русь, №5 (309), 1941, с. 2-3.

[6]. Henry P. van Dusen. Axiome okumenischer Geschichte. — Okumenische Rundschau, Heft 3, Stuttgart, 1969, S. 355-356.

[7]. Попович, архим. Иустин, Догматика православие Церкве, кн. 111, Београд, 1978, с. 209-212.

[8]. Sartory, Th. Branchtheorie. — Lexicon fur Theologie und Kirche, Band ц, 1958, col. 643-644.

[9]. Вж. Irenikon, №2, 1974, p. 237.

[10]. Вж. Ведерников, А. Пос. съч., с. 69.

[11]. One in Christ, 1972-1974, p. 340.

[12]. Lanne, Em. Israel, Ismael et l’unite chretienne. – Irenikon, №2, 1973, p. 190, not. I; p. 207.

[13]. Lanne, Em. Unite de la foi et pluralisme theologique. – Irenikon, №2, 1973, p. 209.

[14]. Св. Ириней Лионски, Против ересите, кн. 1, глава 10, № 1-2. – J. P. Migne, PG, t. 7, col. 552-553. – Цит. по Архиепископ Василий. Кафоличность и структуры Церкви – Вестник русского западноевропейского патриаршего Экзархата. Париж, №80, 1972, с. 253.

Изображение: единия от авторите, архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източникhttp://pravoslavie.domainbg.bg.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4qq

ПРАВОСЛАВНАТА ТЕОЛОГИЯ ПРЕЗ ХХI ВЕК*

Калистос (Уеър), епископ на Диоклея

Поглед към миналото – водещата тема на ХХ век

bishop Kallistos Timothy Ware 2Нека започнем, като поставим един двуаспектен въпрос, който има изключителна важност за нас като православни християни, изправени пред културното разнообразие и плурализъм на съвременния свят. Коя беше най-важната тема, пред която се изправи православното богословие във века, който току-що отмина? А коя ще бъде най-важната тема за нас през новото хилядолетие, тъй като сега навлизаме в ХХI век? Ясно е, че можем да подходим към този двуаспектен въпрос от много различни страни, други сигурно няма да се съгласят с посочените от мен като най-важни приоритети.

Аз лично смятам еклесиологията за водеща тема на православното богословие през изминалия век. В действителност доста време преди изгрева на ХХ век, през четиридесетте и петдесетте години на ХIХ век, проблемът за природата на Църквата е бил вече поставен за разглеждане в Русия от мислителите-панслависти, от хора като Алексей Хомяков. Те се постараха да определят коя е отличителната черта на православието по отношение както на римокатолицизма, така и на протестантството. В своите търсения, в своята рефлексия относно Църквата, те стигнаха до идеята за първенството на любовта пред властта. В загрижеността си да освободят еклесиологията от юридическите категории, тези хора осъществиха един доста оригинален и дълготраен принос в православната мисъл. Това, което запазва Църквата в единение, както подчертаха те, не е властта на юрисдикцията, а взаимната любов. Както Алексей Хомяков уверява: „Познанието за истината се проявява във взаимната любов”. Поради тази взаимна любов Църквата в своята съборност представлява живо чудо на свободното съгласие. В Църквата и само в нея взаимната любов по подобие на вечното взаимопроникване (περιχώρησις) между лицата на Светата Троица съществува едно истинско помирение на свободата и единството. През ХХ век обаче този въпрос – за природата на Църквата – беше поставен с нова сила в православния свят. Това се случи по две причини. Първата беше унищожаването на Руската империя през 1917 година, което бе последвано от болшевишките гонения срещу християнството. До онова време Руската православна църква във висока степен е била вградена в цялостната структура на държавата и нацията, получавайки по този начин естествено привилегировано положение във всички обществени сфери – културна, икономическа, образователна. Като резултат от революцията (1917 година) Константиновото съзвучие (συμφωνία) между Църква и държава отведнъж се прекратява. Тази изненадваща промяна накара както руснаците, така и други православни да се запитат: „Защо съществува Църквата?”. Какво е нейното отличително служение, когато престане да бъде национална или държавна институция? Какво е това, което тя върши и което никой друг не може да стори? Още повече – ако църковната иерархия не се ползва с никаква подкрепа от политическите власти, какво пази сплотеността на Църквата и съхранява нейното единство?

Друг фактор, който изкара на преден план въпроса за еклесиологията, беше голямата емиграция на православни християни (това е в известна степен пряка последица от първия фактор – руската революция). Пребивавайки като малобройно малцинство сред неправославни християни, елини, руснаци, араби и други, бяха предизвикани да изложат пред останалите своето различно самосъзнание като православни и това предизвикателство се подсили от активната им намеса в икуменическото движение. За втори път бяхме принудени като православни да се запитаме: Защо съществува Църквата? Какво общо имаме ние, като членове на Православната църква, със западните християни и какво ни отличава от тях? Какво имаме да преподадем на неправославните и какво имаме да научим от тях?

На въпроса „Защо съществува Църквата?” един уникален, ако не и пророчески отговор даде протопрезвитер Николай Афанасиев. Той е роден в Русия, но е принуден да напусне страната през 1920 година и се установява първо в Сърбия, а след това в Париж[1]. В своето изследване за най-дълбокия смисъл на еклесиологията той се насочи към миналото, към времето отпреди обръщането на император Константин и официалното признаване на християнството през IV век; към положението на християнството преди Първия събор в Никея. Позовавайки се на еклесиологията на св. Игнатий Антиохийски, той подчерта основополагащата връзка между Църква и Евхаристия. Църквата – твърди Афанасиев – е преди всичко един евхаристиен организъм, който се осъществява в пълен смисъл, когато и само когато извършва Божествената литургия. Отличително и първо по значимост служение на Църквата е да празнува Господнята трапеза – месианското събрание на идващия век – до завръщането на Христос: „Защото, колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той” (1 Коринтяни 11:26). Църковното единство не се налага отгоре със силата на властта, а се създава отвътре с общата причастност в Тялото и Кръвта на Спасителя. Божественото причастие е това, което поддържа Църквата в единство: „Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причестяваме от един хляб” (1 Коринтяни 10:17). Евхаристията в един паднал и грешен свят съставлява извора на живота на цялото обществено, културно и образователно дело на Църквата. Без Евхаристията не би съществувала Църквата. Църквата прави Евхаристията и Евхаристията – Църквата. Църквата не е част от държавата, а място, в което се принася Тайнствена жертва; нейният отличителен белег не е национален или държавен, а тайнствен (мистичен).bishop Kallistos Timothy WareТакава е теологията за Църквата, развита от Николай Афанасиев в забележителния му очерк Църквата, която се ръководи в любов (френско издание – 1960 година; английско – 1963), където той представи идеи, развити от него тридесет години по-рано[2]. По този начин Афанасиев пренасочи акцента в основното вдъхновение на мислители-панслависти, според което Църквата е поддържала своето единство чрез взаимната любов. Докато тези мислители имаха за модел на органично единство руското земеделско общество, Афанасиев придаде по-голяма яснота и убедителност на своята отправна точка, поддържайки един модел, който не е социологически, а е мистериален. Взаимната любов – настояваше той, по начин, който панславистите не бяха успели да постигнат – има евхаристиен характер. Любовта, която поддържа единството на Църквата, не е просто едно вътрешно субективно усещане, а има за своя основа една обективна практика – общата причастност на християните в Божественото Причастие.

По този начин, наблягайки върху евхаристийната природа на Църквата, отец Николай Афанасиев изведе на авансцената нейния вселенски и съборен характер като една действителност, която надхвърля етническите и културните граници. Панславистите, като възприеха като прототип руската селска общност, придадоха нарочно и съзнателно на еклесиологията си един чисто и съвсем явно славянски етос. В тяхната мисъл съборността и вселенскостта на Църквата намери най-автентичен и пълен израз в идеята за „Святая Русь”. Протопрезвитер Николай Афанасиев обаче, възприемайки като прототип Евхаристията, вече не мислеше в рамките на руския имперски национализъм. Тъй като в Христа Иисуса „няма ни юдеин, ни елин” (Галатяни 3:28), затова в Евхаристията, като мистично Тяло и Кръв Христови, се преодоляват разделенията на пол и нация. Всички сме едно, събирайки се около Трапезата Господня. Евхаристийната еклесиология следователно особено добре подхожда на нашето положение в съвременния свят като християни. Ние живеем в условия на общество, което все повече и повече се превръща в мултикултурно и наднационално.

Независимо от отец Николай Афанасиев, и други руски богослови емигранти – такива като протопрезвитерите Сергий Булгаков и Георги Флоровски – преоткриха онтологичната връзка между Църква и Евхаристия. За отец Георги Флоровски Църквата най-вече е Тяло Христово. Нека отбележим, че отец Флоровски употребяваше нарочно тоя израз, добре съзнавайки двойственото му значение – тайнството на Евхаристията и общността на Църквата.

Между гръкоезичните православни богослови евхаристийното разбиране на Църквата беше развито систематично най-вече от Иоан Зизиулас, митрополит на Пергам. Той задълбочи и даде по-мек облик на Афанасиевия подход, задавайки му една чисто светоотеческа основа. Позицията, в която той преразгледа Николай Афанасиев, е точно антитезата, която последният беше поставил между „евхаристийна” и „глобална” еклесиология. Митрополит Иоан отбелязва, че Евхаристията не съществува в изолация, а вътре в една взаимовръзка, която е толкова догматическа, колкото и иерархическа. Не е достатъчно безусловно да заявиш, че „Евхаристията прави Църквата”, но е задължително да добавиш: Църквата се проявява в пълнотата си в тая Евхаристия, в която се изповядва истинската вяра и която се съсредоточава около епископа или около неговото благословение. Още повече, всяка поместна църква извършва Евхаристия в общение с останалите поместни църкви по света. Следователно „евхаристийното” разбиране за Църквата и „глобалното” разбиране за Църквата не са взаимно заменими, а взаимно допълващи се. И двата „модела” имат място в една уравновесена еклесиология. Накратко казано – Николай Афанасиев твърде много наблегна на поместното измерение на Църквата[3].

За щастие през ХХ век това виждане за Църквата не остана просто една отвлечена теория, а неговата поява доведе до възраждане на Божественото Причастие в множество православни енории (макар и за съжаление не във всички). Това със сигурност е много важно. Една евхаристийна еклесиология, която не се изразява в жива практика на вярващите, не би била реалистична, дори би била лицемерна. Във възраждането на честото причастяване в дореволюционна Русия изигра водеща роля св. Иоан Кронщадски. Всеки път, когато отслужвам Божествена литургия, си спомням неговите думи: „Евхаристията е едно постоянно чудо”.

Така моят отговор на зададения в началото първи въпрос е: водещата теологическа тема на ХХ век беше еклесиологията. Естествено, това не е нищо повече от един частен отговор. Друг отговор с живо значение може да бъде: разкриването отново на исихастката духовност, възобновеният интерес към св. Симеон нови Богослов и към св. Григорий Паламà, както и, като продължение на тоя процес, възвърнатият интерес към Добротолюбието. Водеща роля тук изиграха хора като Владимир Лоски, архиепископ Василий Кривошеин, протопрезвитер Иоан Майендорф, Георги Мартзаридис, Панайот Христу, протопрезвитер Иоан Романидис, протопрезвитер Димитру Станилое. В някаква степен те също разглеждат изминалия век като еклесиологичен в своята ориентация.

Предизвикателството на новото хилядолетие

Време е да се върнем на втората половина от двуаспектния въпрос, който зададохме в началото: Коя ще бъде водещата тема за теологията през века, който вече започна? Не твърдя, че съм пророк, но ви давам моя личен отговор. Несъмнено през ХХI век еклесиологията ще продължи да ни занимава. Но съм убеден, че основната тежест в теологията ще бъде пренасочена от еклесиологията към антропологията. В действителност налице са множество знаци, че такова пренасочване вече е започнало. Ключовият въпрос вече не е: „Какво е Църквата?”, вече се задава по-основният въпрос: „Какво е човекът?”. По-конкретно, поставя се въпросът: „Какво означава да бъдеш в-отношение-личност (ἐν-σχέσειπρόσωπον) по образ на троичния Бог?”. Явно е, че съществува една неразривна връзка между двата въпроса: „Какво е Църквата?” и „Какво е човекът?”, защото единствено в Църквата човешките личности се осъществяват автентично. Има най-малко четири причини, поради които този въпрос, отнасящ се до личността, е изключително навременен в настоящия момент. Първо, на социално и политическо ниво живеем в епоха, в която все по-голяма част от населението става градско и глобализирано. Индивидът в своята отличителна идентичност е застрашен да бъде погълнат от панелните кутийки на общежитийни жилища в колосалните комплекси и в структурите на огромни международни компании. Самият културен плурализъм, следствие от тази глобализация, представлява една възможност и шанс за обогатяване, а не е бедствие. В същия момент обаче глобализацията може да доведе до хомогенизиране, уеднаквяване, в което се обезсилва личната другост. В такова положение се налага отново да подчертаем уникалността и неизмеримата стойност на всяко едно човешко същество. Трябва да си припомним, че в бъдещия век праведниците ще получат „бяло камъче, и на камъчето ще е написано ново име, що никой не знае, освен оня, който го получава…” (Откровение 2:17). Всеки един от нас е различен и всекиму е дадено съкровище, което другите нямат, и тази различност ще трае във вечността. Като политици, социолози или църковни водачи, ние не се интересуваме просто от едно лишено от същност скупчване на хора, а сме заинтересовани основно за конкретни личности, всяка една от които е неповторима и непредвидима.bishop Kallistos Timothy Ware 3Второ, на технологично ниво живеем в епоха, която все повече и повече се управлява от машини. Моите колеги в университета са толкова заети да говорят чрез своите компютри, че имат все по-малко време да разговарят помежду си. Изправени пред една такава тенденция на обезчовечаване, налага ни се, като на православни, като на християни, една непосредствена необходимост – да провъзгласим върховното значение на непосредствените връзки, непосредственото общуване на личност с личност. Не е просто съвпадение, че гръцката дума πρόσωπον, с която означаваме личност, в първичния си смисъл маркира онази повърхност от лицето, която виждаме от нашата гледна точка. Аз съм всъщност личност, когато се срещам с други хора, когато влизам в диалог с тях, когато ги гледам в очите и им позволявам да гледат моите. С други думи, днес повече от всякога от жизнено значение е приятелството и личната любов. Единствено личностите са способни на любов: може да обичаш своя компютър, но той не е способен да ти отвърне със същото. Не бива да позволяваме личностите с тяхната изключителна способност да обичат, да изпитват любов, да бъдат засенчени и погълнати от машините.

Трето, на нравствено, етическо ниво, последните развития в генните технологии поставиха проблемни въпроси, които преди по-малко от едно поколение за повечето от нас бяха немислими. Това бе съпроводено от повсеместно разпадане на брачната институция и отхвърляне на традиционната сексуална нравственост. Като православни и като християни не сме в състояние да отговорим резултатно на тези предизвикателства без смело и находчиво възвръщане и съживяване на нашето учение за човешката личност.

И не само това. Днес съществува четвърти наболял проблем: трагичното екологично състояние на планетата. То, както изтъкна британският православен мислител Филип Шерард, се свързва непосредствено с нашата оценка на това какво всъщност означава да си човек[4]. Длъжни сме да отбележим, че тази трагедия не се дължи на криза в околната среда сама по себе си, а на криза в сърцето на човека, на една антропологична криза. Така основният проблем не е просто технологичен или екологичен, а е по-дълбок, той е криза на личността и на духовността. Ако унищожаваме горите и дивата фауна, отравяме въздуха, който дишаме, както и питейната вода; това се случва, защото сме забравили истинската наша човешка идентичност, истинската наша връзка като хора с материалния свят и висшето ни човешко призвание като свещеници на Божието творение. Нашият образ за света се е разрушил, тъй като нашият образ за човека, нашето самосъзнание, е било помрачено. Всъщност това, което има значение, не са нашите научни способности, а нашата теология на личността. Или по-скоро липсата на такава теология.

Моето лично усещане за човешката отговорност за природата се увеличи неимоверно много, когато преди четиридесет години, по време на дяконството ми в манастира „Св. Иоан Богослов” на остров Патмос, се срещнах с духовния старец на острова – архимандрит Амфилохий (Макрис). Той изпитваше особена любов към дърветата. Често казваше: „Знаете ли, че Бог е дал и една друга заповед, ненаписана в Писанието? Това е заповедта да обичате дърветата”. Старецът беше убеден, че който не обича дърветата, не обича Христа. „Който посади едно дърво – казваше той, – посажда надежда, посажда мир, посажда любов и има Божията благословия”. Но любовта му към дърветата не беше просто отвлечена теория. Когато местните селяни идваха на изповед при него, обикновено като епитимии им даваше да садят дървета. Неговото влияние беше променило дори външния облик на острова: голи хълмове, които стотици години са били обезлесени, днес са покрити с кипариси и евкалиптови дървета[5].

На същия остров Патмос през месец септември 1995 година, на един международен симпозиум, организиран от Вселенския патриарх Вартоломей, присъстващите излязоха с общо и основно заключение, че злоупотребата с творението е грях. Грехове не са единствено делата ни спрямо други човешки същества: има възможност да съгрешим също и спрямо цялото творение. Екологическата катастрофа не се дължи просто на техническа грешка, тя представлява нравствено и духовно зло. Това е нещо, което християните обикновено подминават. Това, което се изисква от нас, не е просто усъвършенствано научно познание, а преди всичко световно покаяние.

Апофатична антропология

Налице са четири причини, поради които е наложително през ХХI век да задълбочим разбирането си за човешката личност. Осъществявайки това задълбочаване, ще се наложи да бъдем новатори и пионери, тъй като нито в светоотеческата и византийска епоха, нито в по-ново време съществува напълно разработена система на християнска антропология. Вселенските събори са се интересували най-вече от учението за троичността на Бога и Въплъщението и въпреки че съборните определения, отнасящи се до триадологията и христологията, в много свои пунктове съдържат предпоставки, които засягат природата на личността, те не са били разглеждани специално от съборите като отделна тема за разискване. Съборите и отците, въпреки че ни предоставиха значителни и ценни знания със своите прозрения относно личността, все пак не ни оставиха обособено отделно разработено учение за нея. По-конкретно, доста от понятията, отнасящи се до човешката личност, като ум (νοῦς) и мисъл (διάνοια), така и никога не са получили точно определение и са били тълкувани по различни начини от различните мислители. Отец Георги Флоровски обикновено казваше за еклесиологията, че все още се намира im Werden, „в процес на формиране”. Същото със сигурност важи и за християнската антропология.

Надявам се, че в изследването на тази малко проучена сфера – полето на християнската антропология – ние, като православни, не ще се опитваме да работим в изолация. Много можем да научим от западните специалисти – философи, теолози, социолози и психолози. Можем да научим от тях неща, които да ни помогнат в задълбочаване на нашето разбиране за собственото ни православно Предание. Нека се опитаме да постигнем разбиране за човешката личност, което да е вселенско.

Смятам, че нашата рефлексия върху нас самите се нуждае от развитие през следващото хилядолетие в три посоки. Можем да обобщим най-добре тези посоки с три ключови думи: тайнство, образ и посредник.

Първо: като човешки същества ние представляваме едно тайнство за нас самите.

Второ: най-важният момент в човешката личностност е фактът, че сме сътворени по образ и подобие на Бога.

Трето: всеки един от нас е призван да действа като свещеник на творението – като посредник.

На първо място, като човешки същества, познаваме и разбираме само една малка част от това, което всъщност сме. За нас самите ние си оставаме мистерия, тайнство. Кой съм аз? Какво съм? Отговорът въобще не е ясен сам по себе си. Границите на всяка личност са незнайно широки; те проникват в границите на други личности, взаимопроникват, надхвърлят място и време, простират се извън пространството в безкрая и извън времето във вечността. Досега не сме узнали кои са скритите възможности, скритите сили на човешката личност; кои са последните граници на личността, коя е истинската пълнота на това да бъдеш личност.

Каквото и определение да изберем за личност – в съвременната психология и социология в действителност не съществува едно-единствено и широко възприето определение – налага се да приемем, че каквото и да е, такова определение стои много далеч от пълната изчерпателност. Личността остава неопределима: не е възможно нейната действителност просто да бъде изолирана и отнесена към данните на съответните науки. Действителният опит на личностното съществувание е много по-голям от каквото и да е частично обяснение, което бихме се опитали да дадем. Прав е псалмопевецът, когато казва: „до дълбочината на сърцето” (Псалом 63 [64]:7). Забележителни са думите на английския поет и теолог от ХVII век Thomas Traherne: ние хората сме „безкрайно тайнствени, божествени и благословени”.

Един определен начин, по който се проявява това измерение на тайнството, е творчеството. Човешката личност е нещо, в което непрестанно се осъществяват новаторства. Един компютър например не може да бъде творец. Той не може да направи нищо повече от това да реорганизира предварително качена на него информация и по този начин да открие взаимовръзки, които предварително не познаваме. Не е обаче способен на новаторство. Човешката личност, от друга страна, е онтологично отворена, препращаща винаги към нещо отвъд настоящото положение, към едно бъдеще, което още не е било осъществено: „Възлюбени, сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е” (1 Иоан 3:2). Личностността в тази перспектива представлява възможност, знак на надежда. Да бъдеш човек, означава да си безкрайно разнообразен, безкрайно новатор, непредвидим и да превъзмогваш себе си.

Източните отци дадоха едно изяснение за този тайнствен, невместим в конкретна дефиниция характер на личността. Като човешки същества сме създадени по образ и подобие Божие; тъй като Бог е непонятен (ἀκατάληπτος) същото се отнася и до Неговия образ – човешката личност. Свети Григорий Нисийски казва: „Могъл ли е някой някога да разбере собствения си ум?… Един образ е истински само когато може да изрази мислимите за първообраза неща… Следователно, тъй като една от съзерцаваните във връзка с божествената природа характеристики е непонятността на същността (τὸ ἀκατάληπτον τῆς οὐσίας), по необходимост и в това образът трябва да подражава на първообраза[6]”.bishop Kallistos Timothy Ware 4В нашето разискване относно човеците, както също и в разискването ни относно Бога, е нужно апофатично измерение. За своята пълнота апофатическата теология се нуждае от апофатическа антропология.

Жив образ на живия Бог

Думите на свети Григорий за първообраза и за нашия образ ни пренасят направо към следващата ни тема. За един християнин най-важното събитие, що се отнася до личността му, е Божието подобие (Битие 1:26-28). Всеки един от нас не е нищо по-малко от един жив образ (икона) на живия Бог, един сътворен образ (икона) на нетварната безкрайност на Бога. По тази причина ние сме свободни и творци; затова се простираме вън от времето и пространството; затова сме „божествени и благословени”.

Тъй като по този начин човешката природа е изобразяваща, иконична, тя е неизбежно свързваща се, общуваща. В самата същност на нашата човешкост е отпечатана една връзка с Бога, отделена от това общение, човешката личност е немислима, безсмислена. Това да бъдеш човек се явява един вид направление, цел, ориентация, ориентация към Бога. В православното разбиране за личността не съществува никакво „природно” човешко същество отделено от Бога. Изолирана от Бога, непознаваща никаква връзка с Бога, човешкостта не се намира в природно, а в едно особено неприродно състояние. Сериозна грешка е да разделяме на две нива и две степени учението за човешката природа – да ограничаваме първо личността в нейните собствени граници като едно автономно, независимо феноменално съществуване (ὀντότης) и едва впоследствие да говорим за нашето общение с Бога като един вид прибавка или приложение. Не! Нашата ориентация към Бога трябва да е отправна точка на антропологията, а не по-късна мисъл.

Би трябвало да се подчертае, че като човешки личности ние не притежаваме „тайнството” изключително вътре в нас. Човешката личност без Бога вече не е автентично човешка, а се превръща в под-човешка, човешка в недостиг. Бог е най-вътрешното средоточие на нашето съкровено битие, определящ момент в нашата човешкост. Като човеци сме сътворени, за да бъдем в общение с Бога, и ако занемарим или отхвърлим това общение, отхвърляме самите себе си – истинските нас. Атеизмът води до обезчовечаване, както показаха най-вече концентрационните лагери на Сталин. Утвърждавайки човека, утвърждаваш божественото; отричайки божественото, отричаш също и човека.

Помня думите по тоя въпрос на архимандрит Софроний (Сахаров), ученик на св. Силуан Атонски и основател на манастира „Св. Иоан Кръстител” в Есекс[7]. На една среща в Оксфорд преди много години, в края на разискванията водещият обяви, че има време само за един въпрос. „Кажете ми – попита някой от задните редове на залата – какво е Бог?”. Отец Софроний набързо отговори: „Вие първо ще ми кажете: какво е човек?”. Да, наистина: разбирането ни за Бога и нашето човешко самосъзнание се намират във взаимна зависимост. Ако желаем да разберем човешката ни идентичност, нека погледнем към нашия първообраз. И ако желаем да разберем Бога, нека погледнем божествения образ, който е отразен в огледалото на нашето сърце.

В кое конкретно измерение или служба на човешката личност сме длъжни да локализираме божествения образ? Това нито един църковен събор не е определил с точност и в действителност през цялата християнска история на този въпрос е било отговаряно по разнообразни начини. За някои образът Божи в човека означава най-вече възможностите на разсъдъка; за други това е неговото господство над сътворения свят, свободата и творческите му способности. Много отци, като например св. Григорий Назиански, св. Григорий Нисийски и св. Исаак Сириец, свързват образа на първо място с душата. Една малка част от тях – нека споменем св. Ириней Лионски и св. Кирил Александрийски – разглеждат образа Божи в цялото човешко същество, както в тялото, така и в душата. Няма една утвърдена теория. Например св. Епифаний Саламински[8] твърди следното: „Съгласно с преданието всяко човешко същество носи образа Божи в себе си”, но в крайна сметка не изяснява къде точно се намира този образ[9]. Тази неяснота изразява онова, което по-горе изложихме във връзка с апофатическото измерение на антропологията. Личността остава някак неуловима и в крайна сметка – неопределима.

Вместо да се опитваме да определим много тясно границите и характера на божествения образ, нека възприемем две основни истини. Първо: „по образ Божи” означава образ на Христа, на Твореца-Слово. Второ: означава по образ Божи, като образ на Света Троица. Така, в търсене на отговора на въпроса: „Кой съм аз? Какво съм?”, гледаме на първо място Христа. Всъщност антропологията е само глава, раздел в христологията. На второ място, разбираме самите нас в светлината на взаимната любов на трите личности на Троицата. По думите на румънския теолог отец Димитру Станилое: „Единствено Троицата потвърждава нашето съществуване като личности”, потвърдени и от руснака Николай Фьодоров, според когото: „Обществената ни програма е триадологическият догмат[10]”.

Свещеник на творението

Като трети основен елемент на нашата християнска антропология през ХХI век, е нужно да се обърнем отново към идеята на гръцките отци за човешката личност като посредник (μεσίτης) между небето и земята, като служител в света – свещеник на творението.

За да разберем нашето човешко призвание като посредници и свещеници, нека вземем два показателни примера от отците. Първият е от св. Григорий Назиански, а вторият е от св. Максим Изповедник[11]. От Климент Александрийски насетне една дълга поредица от отци и църковни писатели описват човешкото същество като погранично (μεθόριον). Точно такъв е подходът на св. Григорий Назиански, макар и да не използва точно тази дума. Човешката личност – казва той – има двойствено битие: „живо същество от двете… земно, но и небесно, временно, но и безсмъртно, видимо, но и принадлежащо към умопостижимото[12]”. Ангелите принадлежат към невидимото и духовно ниво на действителността, животните – към материалното и физическо ниво. Човешките личности единствено принадлежат към двете нива едновременно, обладавайки по тоя начин както материално тяло, така и умна душа. Може и да не се намират на върха на творението – повечето от отците, макар и не всички, смятат, че ангелите заемат по-високо място в иерархията на съществуващото – но макар и не на върха, хората се намират със сигурност в центъра и на кръстопътя на тварния свят. Човешката природа точно защото е тайнствена – в „границите” между духовното и материалното – е в по-голяма степен съчетание, отколкото ангелската природа, и като следствие от тази по-голяма съставност има по-богати възможности.

Обгръщайки в себе си цялото разнообразие на творението, всяко човешко същество, по думите на св. Григорий, е един втори свят, една голяма вселена вътре в малкия свят (οἷόν τινα κόσμον δεύτερον, ἐν μικρῷ μέγαν). Тук явно нарочно св. Григорий преобръща известната древногръцка мисъл за човека като малък свят. „Голямата вселена” не е външният свят, ако и той да се простира през милиони светлинни години в междузвездното пространство. Несравнимо по-неизмерим е вътрешният – на човешкото сърце. Ние, човеците, не сме малък свят (μικρόκοσμος), а голям свят (μακρόκοσμος).Диоклийски епископ Калистос (Уеър)Остана да се каже нещо още по-велико от това. Сътворената по образ и подобие на Бога човешка личност не само не е микрокосмос, нито само макрокосмос, а е (в много по-дълбок и същностен смисъл) също малък бог. Като състоящ се от материя и не-материя, всеки един от нас e imago mundi, образ, икона на света, надарен с призванието да уравновесява, да сближава и поставя в хармония цялата тварна действителност вътре и чрез самите нас. Но отвъд и свръх това, като imago Dei, като „образ (икона) на Бога”, притежаваме и възможността посредством божествената благодат да надмогнем самите нас и посредством този себепревъзхождащ акт да възвърнем, поднесем света пред Бога. Свети Григорий Назиански разглежда човешкото спасение в понятието „обòжение” (θέωσις), тоест обожествяване. Човешкото същество – както казва – е „животно, което се обожествява” (ζῶον θεούμενον); живо творение, което е получило призвание да стане Бог. И именно с процеса на обожване ние съединяваме творението с неговия Творец.

Григорий не остава сляп за действителността на състоянието на падение и човешка греховност. Напротив, той набляга на крехкостта и изменчивостта на човека, доколкото сме поставени „посред величие и смирение” (μέσον μεγέθους καὶ ταπεινότητος), за да използваме неговите собствени думи. Ние сме твар с безкрайни възможности, които в действителност много често, по начин твърде трагичен, не успяваме да осъществим. Способни сме на толкова много, а на практика осъществяваме толкова малко. Но въпреки нашето състояние на падналост и неуспеха ни, оставаме образ на Бога и имаме богодадената възможност за обòжение. Като следствие от съставната ни природа и сътворението ни по образ Божи, можем още и да съединим земята с небето, като посредничим между тях, правейки земята небе и небето – земно. Григорий назовава тази възможност за обòжение „зенит на [човешката] тайна” (τὸ μεσουράνημα τοῦ [ἀνθρώπινου] μυστηρίου). Употребата в тази свързаност на понятието „тайна, тайнство” е много важна. Както Григорий Нисийски, така и Григорий Назиански, гледат човешкото призвание в една апофатична перспектива, като тайнство, намиращо се отвъд нашето разбиране.

Максим Изповедник също подхожда към човешката личност с понятията на посредничеството. Както за Григорий Назиански ние, човешките личности, сме „земни, но и небесни… видими, но и принадлежащи на умопостижимото”, така и според Максим всеки един от нас представлява „една работилница, обхващаща всичко” (ὥσπερ τι τῶν ὅλων συνεκτικώτατον ἐργαστήριον). Поради съставността на човешката природа, едновременно материална и умствена, разумна, ние сме свързани с всички крайни елементи на целия сътворен свят и така сме призвани да „посредничим” между всички тези крайности и да ги доведем в хармония – „най-близкото с най-отдалеченото, най-слабото с най-силното” (ἀπὸ τῶν προσεχῶν ἐπὶ τὰ πόρρω, καὶ τῶν ἡττόνων ἐπὶ τὰ κρείττονα). Следователно човешката личност, както казва св. Максим, представлява „една природа свръзка на единството”. Човешкото призвание се простира още по-надалеч от това. Бог не ни призовава единствено да единим сътворения свят в него самия, а носейки божествения образ в нашите сърца, сме призвани да единим сътвореното (тварното) с несътвореното (нетварното). Това трябва да постигнем според св. Максим именно със силата на любовта[13].

Григорий Назиански и Максим Изповедник по никакъв начин не могат да си представят, че човешките същества могат да осъществят това посредническо задължение в изолация и без помощ, със собствените си вътрешни сили. Обратно, това посредничество бива възможно единствено в Христа и чрез Христа, Богочовека. Той е този втори Адам, съвършен Бог и съвършен човек, който представлява единия и истински посредник. Той сдържа всичко в едно (Колосяни 1:17) и го събира и възглавява: „съедини всичко небесно и земно под един глава – Христа” (Ефесяни 1:10). Единствено в Него и чрез Него, като следствие от Неговото Въплъщение, Разпятие и Възкресение, ние, човеците, можем да действаме като посредническа връзка и мост на творението. Обòжението означава охристовяване (да станеш Христос[14]).

Ето тук имаме едно богословско разбиране за човешката личност, което би трябвало да ни даде насока и вдъхновение през ХХI век в борбата ни с трънливите проблеми на биоетиката и екологията, както и да ни даде възможност да се съизмерваме в среда на мултикултурен плурализъм. Обобщавайки това, което св. Григорий и св. Максим имат предвид, когато представят човешкото същество като макрокосмос и посредник, можем да кажем, че човешкото животно не е най-вече разумно животно, нито дори обществено животно, а е евхаристийно животно – нещо много по-основно[15]. Най-висшата ни привилегия и най-върховното ни призвание – дейност, която истински ни осъществява – е да принесем обратно на Бога света като благодарение (εὐχαριστία): „Твоите от твоето на Тебе принасяме винаги и за всичко”. Преди да говорим за нас като царе и управници на тварния свят, длъжни сме да видим нас самите като свещеници на творението, като принасящи и служещи. Разбира се, световното свещенство би могло да се упражнява единствено чрез благодатта на Иисуса Христа, единствения Първосвещеник[16].

Просфора обаче означава жертва; и нашият анализ за човешкото призвание не би бил балансиран, ако не приемем този факт. Както настояваше Вселенският патриарх Димитрий в неговото Рождественско послание на 1989 година, имайки предвид екологичната криза, това, което е нужно да покажем като свидетелство, е един „евхаристиен и аскетичен дух”. Тези двете, Евхаристия и аскеза, вървят ръка за ръка. В един паднал свят, където грехът се умножава, не би могла да съществува резултатна евхаристийна практика без самоотричане. За да бъде евхаристийно животно, човешката личност трябва да е също и аскетично животно.

Под аскетизъм патриарх Димитрий нямаше предвид, разбира се, просто правилата за постене и броя на „коленопреклоненията”, които правим при молитва, макар че те със сигурност имат своето място в аскетичната ни борба. Той имаше предвид нещо много по-основополагащо – самоограничението, смирената простота в целия наш живот, воля да разграничим, както в обществения, така и в личния си живот, онова, което желаем, от онова, от което наистина се нуждаем. Фактът, че желаем нещо, не означава автоматично, че имаме правото да го придобием. Това е един урок, който консуматорските общества в целия свят не искат да научат. С една дума, Вселенският патриарх имаше предвид един дух на болезнена жертва. Както обосновано отбеляза неговият наследник, Вселенският патриарх Вартоломей, в посланието си на големия екологичен форум във Венеция (10 юни, 2002 година), жертвата е точно „липсващото измерение” в екологичната криза, пред която е изправено нашето време[17].

В Божествената литургия благодарението и приношението, евхаристията и жертвата, са толкова тясно свързани, че съставляват една уникална действителност, една неразчленима практика. Така трябва да живеем целия наш живот от началото до неговия край – „Литургия след Литургията”. Не бихме могли да сме действително евхаристийни животни, истински свещеници на творението, ако не носим Кръста, ако не участваме в саможертвата на Христа – нашия велик Първосвещеник; с други думи, ако не пожертваме своя живот с благородна любов, умирайки, за да живеят другите. Съвършената любов е жертвена любов. „Евхаристийно (благодарствено) да принесеш обратно на Бога света” означава „да принесеш самия си живот на Бога като жертва в полза на останалите човеци”. Само дето с една такава жертва ще открием, че не губим, а печелим. Смирението води до изпълване, опразването на самите нас води до изпълване на нашето призвание. Както нашият Господ сам потвърди – ако погинем заради Него, ще спечелим живота си (Матей 10:39). С думите на Карл Луис: „Нищо не ще бъде наистина твое, ако първо не го подариш[18]”.

Така тук имаме три елемента – тайнство, образ, посредник – които, както вярвам, ще бъдат приети като средоточни в антропологическите ни търсения в мултикултурния плурализъм на новото хилядолетие. Съществуват несъмнено и други теми извън тези три, които могат и трябва да бъдат привлечени: както отбелязахме, човешката личност е неизчерпаема.

Какъвто и да е нашият избор на водеща тема, съществува и един по-дълбок елемент, който е основополагащ при всяко разбиране за човешката личност, и това е качеството на любовта. Без любов не сме човеци. Любовта лежи в сърцето на човешката тайна, тя изразява христологичния и триадологичния образ вътре в нас; любовта ни прави способни да действаме като свещеници и посредници на творението. В началото на ХVII век, освещавайки една нова епоха във философията, Рене Декарт избра като встъпителен принципа „Cogito ergo sum(„Мисля, следователно съществувам). Вероятно би могло, тъй като човешкото същество е нещо много повече от просто мислещо същество, да се възприеме като встъпителен принципът „Amor, ergo sum(„Обичан съм, следователно съществувам). По думите на отец Димитру Станилое: „Ако никой не ме обича, невъзможно е да схвана самия себе си”. Както заявява Павел Евдокимов, най-великото тайнство между Бога и човешката личност – и между две човешки личности, можем да прибавим – е да обича и да бъде обичан. Ако можем да направим любовта отправна и последна точка в нашето учение за личността, християнското ни свидетелство през ХХI век ще бъде прието като изцяло творческо и животворно.

Превод от гръцки: С. Риболов

___________________________

*Източник http://www.hkultura.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Виж Aidan Nichols, Theology in Russian Diaspora: Church Fathers, Eucharist in Nikolai Afanasieff (1893–1966), Cambridge University Press, 1989.

[2]. Виж John Meyendorff (ed.), The Primacy of Peter, new edition, Crestwood, NY: St Vladimir’s Press, 1992, pp. 91–143.

[3]. Виж ωάννου Ζηζιούλα, νότης τς κκλησίας ν τ Θεί Εχαριστί κα τ πισκόπ κατ τος τρες πρώτους αἰῶνας, θναι. 1965. Както и на същия автор: Being as Communion: Studies in Personhood and the Church, London: Darton, Longman&Todd, 1985, особ. с. 123–260. Най-стойностното изследване върху теологията на Зизиулас е: Paul McPartlan, The Eucharist makes the Church: Henri de Lubac and John Zizioulas in dialogue, Edinburgh: T&T Clark, 1993.

[4]. Виж най-вече книгите на Philip Sherrard: Human Image: World Image. The Death and Resurrection of Sacred Cosmology, Ipswich: Golgonooza Press/ Friends of the Culture, 1992. И гръцкият превод: Ὁ βιασμὸς τοῦ ἀνθρώπου καὶ τῆς φύσεως. Διερεύνηση τῶν ἀρχῶν καὶ αἰτίων τῆς σύγχρονης ἐπιστήμης, μτφρ. Ἰως. Ῥοηλίδης, Ἀθήνα: Δόμος, 1994.

[5]. Виж γνατίου Λ. Τριάντη, Ὁ Γέροντας τῆς Πάτμου Ἀμφιλόχιος Μακρῆς 1889-1970, Πάτμος¨Ι. Μονὴ Εὐαγγελισμοῦ Μητρὸς Ἠγαπιμένου, 1993, σ. 138–139.

[6]. Γρηγορίου Νύσσης, Περὶ κατασκευῆς τοῦ ἀνθρώπου 11 (PG 44, 153D, 156B): Τίς τὸν ἴδιον νοῦν κατενόησεν; […] Ἡ γὰρ εἰκὼν ἕως ἂν ἐν μηδενὶ λείπηται τῶν κατὰ τὸ ἀρχέτυπον νοούμενον, κυρίως ἐστὶν εἰκών· […]. Οὐκοῦν ἐπειδὴ ἓν τῶν περὶ τὴν θείαν φύσιν θεωρουμένων ἐστὶ τὸ ἀκατάληπτον τῆς οὐσίας· ἀνάγκη πᾶσα καὶ ἐν τούτῳ τὴν εἰκόνα πρὸς τὸ ἀρχέτυπον ἔχειν τὴν μίμησιν.

[7]. Най-известният православен манастир в Англия – б. пр.

[8]. Известен и като Епифаний Кипърски – б. пр.

[9]. πιφανίου, Πανάριον, 70,3,1. Срв. Kallistos Ware, In the Image and Likeness: The Uniqueness of the Human Person. В: John T. Chirban, Personhood: Orthodox Christianity and the Connection between Body, Mind and Soul, Westport, CN/London: Berin&Garvey, 1996, p. 1–13.

[10]. По тази тема виж: Michael Aksionov Meerson, The Trinity of Love in Modern Russian Theology. The Love Paradigm and the Retrieval of Western Love Mysticism in Modern Russian Trinitarian Thought (from Solovyov to Bulgakov), Quincy, IL: Franciscan Press, 1998.

[11]. Тук обобщавам отметките, които направих в статията ми: The Unity of the Human Person according to the Greek Fathers. В: Arthur Peacocke and Grant Gillett (ed.), Person and Personality: A Contemporary Inquiry, Oxford: Basil Blackwell, 1987, pp. 197–206.

[12]. Λόγος 38, 11 (PG 36, 321C-324AB): καὶ ζῶον ἓν ἐξ ἀμφοτέρων […] ἐπίγειον καὶ οὐράνιον, πρόσκαιρον καὶ ἀθάνατον, ὁρατὸν καὶ νοούμενον.

[13]. Περὶ διαφόρων ἀποριῶν 41 (PG 91, 1304D-1308C).

[14]. Темата е динамично развита в: Παναγιώτη Νέλλα, Ζῶον Θεούμενον, Ἀθῆναι: Ἐποπτεία, 1979.

[15]. Срв. Χρήστου Γιανναρ, Ἡ ἐλευθερία τοῦ Ἤθους, Ἀθήνα: Γρηγόρης, 1979, най-вече глави 5 и 6.

[16]. Alexander Schmemann, Γιὰ νὰ ζήσει ὁ κόσμος, Πρόλογος-μετάφραση Ζ. Λορεντζάτος, Ἀθήνα, 1970, най-вече стр. 96–98. Paulos Gregorios, The Human Presence. An Orthodox View of Nature, Geneva: WCC, 1978, най-вече стр. 82–89.

[17]. Пълния текст на обръщението на Патрирах Вартоломей виж в: Πατριάρχη Βαρθολομαῖου, Sacrifice: The missing Dimension. B: John Chryssavgis, Cosmic Grace, Humble Prayer: The Ecological Vision of the Green Patriarch Bartholomew I, Grand Rapids, MI/Cambridge, UK: Eerdmans, 2003.

[18]. C. S. Lewis, Mere Christianity, Fount Paperbacks, London: Harper Collins, 1977, p. 189.

Калистъс (Уеър) е един от най-видните православни теолози на нашето време. Роден през 1934 година в Англия, учи класическа филология, философия и теология в Оксфорд. През 1952 година за пръв път влиза в досег с православието и на Пасха 1958 година е приет в Православната църква. Запознава се с древното източно монашество при престоя си в Света гора. През 1965 година е ръкоположен за дякон и е постриган за монах в манастира „Св. Иоан Кръстител” на остров Патмос. През 1982 година е избран за Диоклийски епископ от събора на епископите на Константинополската патриаршия. През март 2007 година беше въздигнат в ранг митрополит на Диоклея. Той е първият британец, избран за православен епископ от времето на Схизмата (1054 година). По-важните му книги са Православният път, Православната църква, Царството в нас. Преводач от старогръцки на английски на Минея и Триода, а заедно с покойния Филип Шерард – на Добротолюбие. Съредактор е на известното английско списание за православна духовност Sobornost. На български език е преведен сборникът негови статии: Тайнството на човешката личност. Исихастки студии, София, 2002. Настоящият текст е лекция, изнесена от епископ Калистъс на 28 април 2004 година във Волос (Гърция), в рамките на опреснителен курс за свещеници, организиран от Академията за теологически изследвания на Митрополията на Димитриадос и Алмиру. Текстът е отпечатан само на гръцки език: πισκόπου Διοκλείας Κάλλιστου Ware, ρθόδοξη Θεολογία στν 21ο αώνα. νδικτος. θήναι 2005. Издава се с благословията на Негово високопреосвещенство Калистъс и с разрешението на Панделис Калайдзидис, отговорен редактор на изданията на митрополията на Димитриадос и Алмиру.

Изображения: авторът, епископ Калистъс Уеър. Техен източник – http://www.yandex.ru.

БИБЛИЯТА И КОРАНЪТ – ОСНОВАНИЕ ЗА ВЗАИМНО УВАЖЕНИЕ МЕЖДУ ХРИСТИЯНИ И МЮСЮЛМАНИ*

Анна Маринова

Анна МариноваСлед присъединяването на нашата страна към Европейския съюз единствената област в която ние има какво да дадем на обединена Европа и да допринесем за нейното духовно развитие е българският модел на взаимно уважение, добросъседство и взаимопомощ между християни и мюсюлмани[1], който се е утвърдил и се е доказал дори и в годините на тоталитарния режим, когато християни и мюсюлмани бяха принудени да крият своите религиозни убеждения, като последните бяха насилвани да се откажат дори от собствената си идентичност.

Основанието за продължаването, традирането и същевременно намирането на нови възможности за взаимно разбирателство и добросъседство между християни и мюсюлмани не се корени в изкуствено търсене на основания (тоест едва ли не няма такива основания), а в съществуващите от векове писанията на двете религии – Библията и Коранът[2]. И двете книги съдържат в себе си посланието, че са боговдъхновени. Разбира се боговдъхновеността в Библията и в Корана са разбирани по различен начин.

Боговдъхновеността на Библията в християнството се разбира като вдъхновение от Светия Дух (2 Самуил 23:2)[3] – „защото от човешка воля никога не е известявано пророчество, но от Светия Дух движени говориха от Бога човеците“ (2 Пет. 1:21)[4], Който известява на библейските писатели Божията воля и откровение за събитията в историята на Израил и най-вече идването на Месия. В православната традиция боговдъхновеността на Библията се изяснява с двете естества на Иисус Христос – божеско и човешко[5], които без да се сливат взаимно се проникват[6].

Според исляма Коранът е предвечно и несътворено слово на Аллах, низпослано чрез пророка Мухаммед[7], което слово бидейки божествено, същевременно е и неподражаемо[8]. В Корана към невярващите в неговата боговдъхновеност се отправя предизвикателство: „А ако се съмнявате в това, което сме низпослали на Нашия раб, донесете една сура подобна на неговите и призовете вашите свидетели – освен Аллах – ако говорите истината[9]!“ (Сура Кравата 2:23)[10]. Светостта на Корана, низпослан на арабски, се отнася не само до текста на Корана, но и до самия кодекс, чието четене изисква чистота[11]. За отбелязване е, че Коранът признава предхождащите го писания, макар да се отбелязва, че според исляма запазеното в Евангелията е непълно или отклонено от началния текст. Така в сура Родът на Имран (3:3) се казва: „Аллах! Няма друг Бог освен Него – Вечноживия, Вездесъщия! Той ти низпосла Книгата с истината, потвърждаваща онова, което бе преди нея. И низпосла от по-рано Тората и Евангелието“ (Родът на Имран 3:3). (Въпреки, че се казва, че под Евангелие не се имат предвид познатите ни Евангелия от Новия Завет, а цялостното послание на Иисус (Иса). В Сура Кравата (2:53) намираме призива: „Кажете: Вярваме в Аллах и в ниспосланото на нас и в ниспосланото на Ибрахим и Исмаил, и Исхак, и Якуб, и на родовете (му), и в даденото на пророците от техния Господ. Разлика не правим между никого от тях и на Него сме се посветили.“ Тези текстове на Корана (а и други) показват уважението и признаването на традициите на юдейството и християнството.

Според християнското разбиране (особен акцент на това се поставя в Православието) несътвореното Божие Слово е Иисус Христос[12], а Неговото въплъщение, земен живот възкресение и възнесение се разбират като изпълнение на Божието слово, дадено чрез пророците на Стария Завет. С въплъщението Си Иисус Христос изпълни Стария Завет и постанови Новия като по този начин Той се явява цел и смисъл на цялото Писание (на Стария и Новия Завет – сравни Лука 24:44)[13].

Коранът, повествувайки за Иисус Христос като пророк[14], заченат девствено от Мария (Мариам 19:17-21) се отнася с уважение към Него: „(И дойдох) в потвърждение на Тората (низпослана) преди мен и за да ви разреша част от онова, което ви бе възбранено… И ви донесох знамение от вашия Господ. И бойте се от Аллах, и ми се покорете!“ (Родът на Имран 3:50). Посланието на Христос видяно в Корана е изразено с думите: „(И добави Иса:) Аллах е моят Господ и вашият Господ. Служете Нему! Това е правият път! (Мариам 19:36).“

В Новия Завет е отразено отношението на Иисус Христос към всички хора, а не само към юдейския народ. От една страна в проповедите Си Той говори, че е единствената Истина и Път (Иоан 14:6)[15], но от друга – Той никога не насилва хората да повярват в Него – „Ако някой иска да тръгне след Мен, да се отрече от себе си, да вдигне кръста си и да Ме следва“ (Матей 16:24). Иисус Христос учи Своите последователи на любов към ближните, тоест към хората. В притчата за добрия самарянин (Лука 10:30-37) Христос представя като ближен не евреина, а самарянина, който за разлика от минаващите свещеник (Лука 10:31) и левит (Лука 10:32) се погрижил за нападнатия от разбойници като сторил всичко необходимо за него. Тази притча ако не скандална е била трудно поносима за съвременниците на Иисус Христос понеже в представите на юдейството по времето на Христос, а и доста време преди това още след Вавилонския плен (538 година след Христа) понятието „самарянин“ е било равнозначно в съзнанието на юдеите на „езичник“[16]. Така според Христос един самарянин (тоест езичник) се смилява[17] над пострадалия в беда евреин и изпълнява Божия закон за разлика от свещениците и левитите от които най-вече се очаква изпълнение на духа на Моисеевия Закон (Тора[18]). Именно това поведение на самарянина е изяснено като любов към ближния и като пример за поведение в живота на всеки Христов последовател (Лука 10:37). За отбелязване е и новото съдържание което Христос влага в понятието „ближен“. В Стария Завет първоначално под ближен (rea)[19] са се разбирали членовете на големите патриархални семейства. След сключването на Завета между Бог и Израил под „ближен“ се разбират тези, които са членове на старозаветната общност като на последното разбиране на „ближен“ особено силен акцент поставят старозаветните пророци[20]. Иисус Христос (както видяхме от притчата за Добрия самарянин) под „ближен“ (plesion[21]) вече разбира не само сънародника, а всеки човек на света, независимо от неговата национална и верова принадлежност. Така християните са призвани да проявяват дейна любов към всички хора. Иисус Христос не само потвърждава старозаветната заповед „Обичай ближния си като себе си[22]!“ (Левит 19:18), не само разширява смисъла на понятието „бижен“, но призовава за дейна любов към враговете: „Обичайте враговете си и се молете за тези, които ви преследват за да станете синове на вашия Отец в небесата“ (Матей 5:44-45а)[23]. Според Новия Завет Христос прояви Своята любов към цялото човечество в Своита доброволни страдания, разпятие, смърт и възкресение (Галатяни 2:20, сравни Иоан 3:16).

Ислямът, изповядайки че Коранът е богооткровеното слово на Аллах, а Мухаммед – последитият пророк, който възвестява окончателното Божие откровение[24], от своя страна също не принуждава насила никого да приеме вярата в Аллах. В сура Кравата се казва: „Няма принуждение в религията“(2:256). А в сура Трапезата четем: „И ако желаеше Аллах, щеше да ви стори една общност, но (така стори) за да ви изпита в онова, което ви е дарил“(6:48).

Взаимното уважение между християни и мюсюлмани е възможно и реално и в бъдеще въз основа на казаното в Писанията на двете монотеистични религии. Екстремизмът и фанатизмът, които са се зараждали и биха могли да се зародят на верова основа представляват подмяна на духа на посланията на свещените за двете общности Писания – Библията за християните и Коранът за мюсюлманите.

______________________________

*Източник – http://amarinova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Илчевски, Ст., Модели на толерантно съжителство и междурелигиозен диалог в Централните Родопи между християни и мюсюлмани – предизвикателства и перспективи в Вероизповедания и нови религиозни движения в България – проблеми и перспективи на прага на Европейския съюз, Сборник доклади от международна конференция. С., 2007, с. 256 и сл.

[2]. Думата „Коран“ е инфинитив и означава „четене наизуст“, „провъзгласяване“, „четене“. Вж. Доре, Ж. (ред.) Християнство, иудаизм и ислам. М., 2004, с. 81.

[3]. В гръцкия превод на Стария Завет (Septuaginta), а от тук и в Библията (Синодално издание) 1996 г., Първа книга на Самуил съответства на Първа книга Царства. Повече за Septuaginta вж. Марковски, Ив., Въведение в Свещеното Писание на Стария Завет. Общо въведение, Ч. 2, С., 1932, с. 228 и сл.

[4]. Текстовете на Новия Завет са преведени по текстовокритичното издание на Nestle, E. (Hrg.) Das Neue Testament griechisch und deutsch. Stuttgart, 1986.

[5].Вж. Марковски, Ив., Въведение в Свещеното Писание на Стария Завет. Общо въведение. Ч. 1, С., 1932, с. 14.

[6]. Вж. св. Иоанн Дамаскин, Точно изложение православной веры, М., 1992, с. 195 и сл.

[7]. Освен в Корана, данни за живота на Мохамед се съдържат в така наречените хадиси. Повече за хадисите вж. в Хамидулах, М., Въведение в исляма, С., 2001, с. 30-31.

[8]. Вж. Кук, М., Коранът, С., 2004, с. 190-191.

[9]. Теофанов, Цв. (прев.) Превод на свещения Коран. С., 1997.

[10]. Подобен е текстът в сура Худ: „И донесете десет сури подобни на неговите – измислени – и позовете когото можете, освен Аллах, ако говорите истината!“ (Сура Худ 11:13).

[11]. Кук, М., Коранът…, с. 99.

[12]. Неприемливо е мнението на Улфред Кантуел-Смит, който твърди, че за вярващите мюсюлмани Коранът има значението на Христос за християните. Наистина мюсюлманите приемат, че Коранът е несътворено слово на Аллах, но според християните Христос не е само несътворено Слово на Бог Отец, а е истински Бог (срв. Иоан 1:1 – „В начало беше Словото и Словото беше у Бога и Словото беше Бог“) и е Второто Лице на Света Троица. Мнението на Улфред Кантуел-Смит е цитирано по Рутвен, М. Ислямът, С., 2003, с. 51.

[13]. Вж. Флоровски, Г., Библия, Църква, Предание. С., 2003, с. 27.

[14]. Коранът не приема християнската вероизповед, че Иисус Христос е Син Божи и Бог – „Не подобава на Аллах да се сдобива със син. Пречист е Той! Щом реши нещо, Той само казва: „Бъди!“ И то става.“ (Сура Мариам 10:36). „Не подобава на Всемилостивия да има син“ (Мариам 10:92) и други.

[15]. Иисус Христос представя Себе Си не само като единствен Път към Бог Отец, но и като въплътилата се Истина и Живот. Вж. Schnelle, U. Das Evangelium nach Johannes. Leipzig, 1998, S. 228.

[16]. За самаряните и техния произход вж. Шиваров, Николай, Библейска археология, С., 1992, с. 521-524.

[17]. Глаголът splanchnizomai, употребен в Лука 10:33 за предаване на милостта на самарянина, е богато семантичен. Вж. Bovon, Das Evangelium nach Lukas, T. 2. Neukirchen-Vluyn, 1989, S. 90. Този глагол се родее с библейския еврейски глагол raham и с отглаголното съществително rehem, което означава както „майчина утроба“, така и „милост“. Бог Сам се открива като милостив, дълготърпелив, велик по милост и правда (Изход 34:6). Следователно самарянинът, смилявайки се над пострадалия еврейн, подражава на Божието благоутробие и човеколюбие.

[18]. Думата thora(h) произлиза от глагола jara(h) и означава наставление, увещание, поучение и в такъв смисъл заповед. Вж. Liedke, C. thora(h). – In: Jenni, E. (Hrg.) Teologisches Handwoerterbuch zum Alten Testament. B. II. Gutersloh, 1995, S. 1032.

[19]. Преводът на библейските еврейски думи е по Gesenius, W. Hebraeisches und aramaeisches Handwoerterbuch. Leipzig, 1899.

[20]. Вж. Kellermann, D. Rea. – In: Fabry, H. Theologisches Woerteibuch zum Alten Testament. B. VII. Stuttgart, 1993, S. 549.

[21]. Преводът на библейските гръцки думи е по Preuschen, E. Griechisch-deutsches Taschenwoerterbuch zum Neuen Testament. Berlin, 1963.

[22]. Текстовете на Стария Завет са преведени по текстовокритичното издание на така наречения Масоретски текст Kittel, R. (Hrg.) Biblia hebraica. Stuttgart, 1990.

[23]. Вж. Luz, U. Das Evangelium nach Matthaeus. T. 1. Neukirchen, 1992, S. 308.

[24]. Срв. Доре, Ж. (ред.) Християнство, иудаизм и ислам. М., 2004, с. 82.

Изображение: авторът на статията, Анна Маринова. Източникhttp://old.duma.bg.

АНТРОПОЛОГИЧНИ ПОСТАНОВКИ В ТВОРЧЕСТВОТО НА ПРОТОИЕРЕЙ АЛЕКСАНДЪР МЕН*

Димо Пенков

Необходимостта от познание за света и философско осмисляне на цялостния съзнателен живот на човека присъства по един забележителен начин в творчеството на отец Александър Мен, защото разбирането за съществуването на света и разбирането за човека са неразделни и ориентирани едно към друго. Това е така, защото Бог е Творец и Първопричина на света, но и светът като единство в различните си проявления произхожда и има своята причина в един единствен Фундамент.протоиерей александър мен.8jpg„Какво е човек и каква е неговата полза? Какво е неговото добро и какво – неговото зло?” (Прем. 18:7). Всеки човек носи тези въпроси в сърцето си, както доказва поетическия гений във всички времена и при всички народи, който като един вид пророчество за човечеството, постоянно поставя сериозния въпрос, правещ човека действително човек. Те изразяват настойчивото желание да бъде открито едно обяснение на съществуването, за всеки от неговите моменти, както за важните и решаващи мигове, така и за по-обикновените. В тези въпроси намира потвърждение дълбоката разумност на човешкото съществувание, защото тук пред интелекта и волята на човека застава предизвикателството свободно да търсят решението, което да предложи един пълен смисъл на целия живот. Ето защо тези въпроси представляват най-висшето самоизразяване на човешката природа. Поради това и отговорът, който им се дава, е мащабът за дълбочината, с която човекът осмисля съществуването си[1].протоиерей александър мен.20Темата за човека неизменно се съдържа във всяко религиозно учение, във всяка богословска или философска система, в която се прави опит за обяснение и осмисляне картината на света. Дори и чистото математическо знание, резултат на абстрактната теоретико-познавателна дейност, придобива функционална значимост тогава, когато се отнася до смисъла на човешкото битие, до реалните потребности на общественото развитие.

Творчеството на отец Александър Мен предлага ценен поглед върху някои от най-трудните и спорни въпроси с които се сблъсква съвременният човек. Важна особеност на неговите произведения е удивително дълбокото и многообразно виждане за историята на света и човека[2].

В хода на своите размисли той много ясно формулира една пагубна тенденция, започнала от Ренесанса и стигаща до наши дни – именно изопачаването на самото разбиране за човека, довело до човекобожието. „Рационализмът и Просвещението предизвикват все по-голямото „избледняване” на трансцендентния принцип от антропологичната аксиология. Бурният прогрес в различните отрасли на естествените науки в по-ново време, особено през ХІХ век, довършват този деструктивен процес. Натурализъм, биологизъм и механистичен подход властно нахлуват в антропологията. Разбира се, има впечатляващи открития в този период, но едностранният възглед за човешката личност се оказва предпоставка за твърде опасни последици[3].”протоиерей александър мен„Широко се разпространява увереността, че за човешкия прогрес са напълно достатъчни науката и социалните преобразования, които автоматично ще осигурят не само благоденствие и щастие за хората, но и разцвет на хуманността[4].”

Обсъждането на темата за духовните устои на личността, обуславящи формирането на смисъла, стила и основното съдържание на човешкото съществуване, продължава да бъде актуална и придобива нови измерения в контекста на новите предизвикателства, произтичащи от интеграционните и глобализационни процеси. Православната антропология поставя главния акцент върху трансцендентната и безкрайна ценност на човешката личност. Това традиционно християнско виждане за човека, създаден по Божи образ и предназначен за вечно участие в Божествения живот, дава истинския и последен смисъл на човешкия живот[5].

Християнското учение разглежда човека като свързващо звено между небесния и земния свят. Човекът, чрез своя труд и творчество, е призван да подготви целия тварен свят за бъдещото преображение. Заедно с това, християнското учение говори за двойствеността на човешката природа, за плътта и духа, като борещи се помежду си принципи на нашия вътрешен живот. Единствено благодатта, по думите на св. апостол Павел, позволява на човека да преодолее този конфликт и отново да възсъздаде човека по образа на Христос.протоиерей александър мен 2Човекът е многопланово свързван с природния и свръхприродния свят и е призван да превъзмогне в света действието на силата на хаоса, злото и смъртта, да владее природата, да се труди…

Заставайки на една чисто християнска визия за човека, отец Александър Мен се опитва да даде и отговори на някои въпроси, породени от откритията на последните два века и най-вече на издигнатата в култ в ново време еволюционистка теория за живота в нейния атеистичен вариант.

Но какво може да се каже от богословска гледна точка за произхода на света? Свещеното Писание говори за „шестдневното” му сътворяване от Бога, тоест за възникването и развитието на света в последователно шестстепенно възхождане от нисши към висши форми, завършвайки с човека. Свидетелства ли това за еволюционно развитие на света? Като се отчете, че еврейската дума „йом” преведена на църковно-славянски език като „ден” означава не само ден, но и период, епоха, неопределен промеждутък от време, момент – може без съмнение да се говори само за някакво „шестдневно” развитие на света, а не за неговата мигновена поява като завършено цяло. И все пак тази постепенност не е достатъчно потвърждение за еволюционния характер в развитието на света, макар много западни богослови да настояват именно за това, като например отец Пиер Тейар дьо Шарден (1881-1955). Защото тези шест „дни” могат да изразяват не времеви понятия, а последователност от действия при сътворяването от Бога на нови видове живот, а не тяхното еволюиране[6].протоиерей александър мен 3В творчеството на отец Александър Мен се прокрадва именно тази спорна теза за еволюцията на живота[7]. В своята работа „От къде се е появило всичко това?” той пише, че, както ни учи Библията, човекът е съставен от две начала – телесно и духовно и че тялото на човека е резултат от дълга еволюция[8]. „От цялата природа човекът единствен получава тези необикновени природни дарове, които го превръщат в съзнателно, разумно, одухотворено същество. Но за да получи тези дарове, той е трябвало да достигне високо телесно развитие[9]”. От приведения цитат оставаме с впечатлението, че отец Александър Мен възприема  събитията при сътворението на човека  като разновременни. В това си становище, той се отличава от някои виждания на светите отци по този въпрос. Така св. Иоан Дамаскин утвърждава тяхна едновременност: „Тялото и душата са сътворени едновременно, а не едно след друго…[10]”. Тук отец Александър Мен несъмнено е повлиян от разбирането на отец Пиер дьо Шарден[11] за антропогенезиса, където човекът се разглежда като най-поразителното явление в универсума[12]. Много хора виждат в разбирането на отец Пиер дьо Шарден „чистата” еволюция, тоест прехода от животното към човека без скок. Всъщност, френският учен добре осъзнава пропастта, която отделя човека от целия останал свят. Тук той направо прибягва към термина „прекъснатост”. Възникването на мисълта е „праг, който трябва да бъде преминат с една крачка”. И все пак, отец Пиер дьо Шарден е склонен да извежда духовното начало у човека от психиката на животното. Както правилно отбелязва отец Александър Мен, от научна гледна точка  това е много съмнителен тезис[13]. Само усложняването на централната нервна система не е достатъчно за появата на духовната личност у човека. Отец Шарден вижда тази трудност и тук оставя правото на богослова да говори за „творчески акт[14]”. Именно за този творчески акт настоява християнството. Приемайки критично тезите на френския учен за еволюцията и отнасяйки я единствено към физическото начало на човека, отец Александър Мен поддържа  идеята, че „истинският момент на възникването на човека е бил този момент, когато Всемогъщият Творец вдъхнал на човека душа. Дотогава, по думите на св. Серафим Саровски, човекът е бил „подобен на животно[15]”. Трябва да се признае, че своето виждане за еволюцията на физическото състояние на човека, отец Александър Мен не прокарва системно в своето творчество. Напротив, дори и там, където говори за еволюцията, той изрично подчертава нейната второстепенна роля по отношение на религиозния възглед[16].  Така на опитите на съвременната наука да отстрани представата за „Божи образ и подобие” като докаже, че човешкото лице „се състои от тези елементи, от които се състои и лицето на горилата, и че както при човекоподобните маймуни, така и при човека лицевите кости се състоят от елементи, унаследени от дългия ред на нисшите гръбначни”, отец Мен противопоставя факта, че Библията винаги говори за Бога като за невидимо Начало. Следователно сферата на човешкото богоподобие не може да има никакво отношение към „лицевите кости[17]”. Несъмнено човекът принадлежи и към природния свят, но според християнската антропология, той притежава същност, която превишава този свят. Затова човекът се съзнава като природно и духовно-нравствено същество и битието му не се изчерпва само с физическата му материя. Според християнското учение, макар човекът да греши, той не може да бъде сравняван с животните, които се ръководят от инстинктите и влеченията си и живеят само в нисшата сфера на животинската си природа[18]. „В нашата физиология има всичко, което се среща и във физиологията на висшите животни. Но освен това, в нас съществува и невидимо начало, това, което наричаме дух. Душата, строго погледнато, е свързващото звено между духа и тялото[19]”.протоиерей александър мен 4Първата антропологична теза на Библията гласи, че човек е създаден по Божи образ и подобие (Битие 1:27). Същността на библейския разказ е в това, че човек представлява двуединство. От една страна, той принадлежи на природния свят, от друга е надприроден. Жизненото дихание е вложено в него непосредствено от Твореца, а не е взето от света, заобикалящ Адам. Подобно на цялата природа, одушевената човешка плът е творение на Божията благост и любов. Бог е създал човека от прахта, но му е вдъхнал дихание за живот от Самия Себе Си (Битие 2:7). По такъв начин тайната на  човешкото двуединство, тайната на парадокса на човешкото съществуване се крие в нашата съпричастност както с природата, обречена да се изменя и умира, така и с небесното, духовното, Божественото. Или казано с думите на св. Григорий Богослов, “Аз съм земя и затова съм привързан към земния живот, но съм и Божествена частица и поради това копнея за бъдещия живот[20]”. Отец Александър Мен подчертава, че двуединството на човека не означава онзи радикален дуализъм на тялото и душата, присъщ на античната антропология. Терминът „плът”, използван в Библията означава психо-физичен континуум на одушевено, живо същество. Трябва да се отбележи, че в Новия Завет понятията „душа” и „живот” се употребяват като еквивалентни. Поляризация възниква само в случаите, когато Писанието говори за ruah (дух). Именно духът осъществява образа и подобието, като същевременно е онова вътрешно пространство, където е възможно Богопознанието, като среща на Твореца и сътвореното[21]. Във всички случаи, когато в християнската аскетична литература се говори за противоборство между плътта и духа (започвайки със св. апостол Павел: „защото плътта желае противното на духа, а духът – противното на плътта”, Гал. 5:17) става дума за греховната плът като съвкупност на страсти и пороци, а не за тялото въобще. И когато се говори за „умъртвяване на плътта”, се има предвид умъртвяване на греховните склонности и „плътската похот”, а не презрение към тялото като такова. Християнският идеал не е в това, да унизи плътта, а в това, да я очисти и освободи от последствията на грехопадението, да я върне към първоначалната чистота и да я направи достойна за богоуподобяването[22].протоиерей александър мен.16Съвършенството на човека се състои не в това, което го уподобява на останалите твари, а в това, което го различава от вселената и го уподобява на Твореца. Откровението ни учи, че човекът е създаден по образ и подобие Божие[23]. Кои са основните черти на богоподобието, според отец Александър Мен? В своето разбиране на богоподобието, той доразвива идеите на св. Иоан Дамаскин, който подробно изброява признаците на богоподобието: това са „достойнството на ума и душата, неуловимо, невидимо, безсмъртно, свободно, господстващо, произвеждащо и творческо[24]”. Така в своя труд „От къде се е появило всичко това?” отец Александър Мен изброява следните атрибути, свойствени единствено на човека: това са безсмъртието, познавателната  способност, властта над природата, творчеството, любовта и свободата[25]. Приемайки всички тези признаци за равнопоставени в своите произведения, бележитият руски богослов подхожда към тях, подчертавайки, че всички свойства на духа са главно динамични величини[26]. В своето „кредо” отец Александър Мен изповядва, че достойнството на личността, ценността на живота и творчеството се оправдават от това, че човек е творение Божие (Псалом 8:5–6)[27]. „В религиозния опит Бог се открива като Сила, която превишава механичната причинност на света: като висша Свобода и висше Творчество… и едното и другото са присъщи на човека. И накрая Бог, Който се открива като абсолютно Съвършенство, приобщава човека към процеса на вечното усъвършенстване. Разбира се, този процес не може да се ограничи в малък отрязък от временното битие; Безсмъртието на човешката личност е залог за нейното богоуподобяване[28]”. Основните му антропологични тези са изградени върху увереността, че истината за човека може да бъде адекватно разбрана само в общението между Бога и човека в Иисус Христос. За отец Александър Мен „идеалния, всесъвършения човек, новият Адам е трябвало да дойде и това става в емпиричното историческо време при Боговъплъщението на Предвечния Логос в Богочовека Иисус Христос[29]”. „Като свидетелства за своя вътрешен опит на единство с Бога чрез Христа апостол Павел посочва за християнина пътя на вярата. Чрез вярата човек придобива възможността за същностно приобщаване към Него, към Неговия живот, страдания, смърт и възкресение. Над бездната, отделяща абсолютната Реалност от тварната, се хвърля тайнствен мост[30]”.  За отец Мен идването на Богочовека не е само,  „еднократен божествен  акт”, а и „призив към човека да отвърне на Божията любов” (Откр. 3:20)[31].протоиерей александър мен.17Една от основните задачи на християнската антропология е да укаже пътя към спасение от всичко онова, което изопачава истинския образ на човешката личност и да насочи човека по пътя на духовното възрастване и съединяване със своя Творец, по Чийто образ е сътворен[32]: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Матей 5:48). Но със Самия Бог не е възможно да се съедини човек; той може само да се докосне до Него. „Между Твореца и сътвореното лежи бездна – като между абсолютното и условното, не е възможно да я преминеш нито логически, нито битийно. Но ако с Бога не може да се съедини (човек – б. а.), то с Богочовека е възможно – изповядва в последната си лекция отец Алексанъдр Мен, – защото Той принадлежи едновременно и на двата свята: на нашия и на свръхприродния. Пътят към Отца, минава чрез Сина[33]”.

Като единство на душата и тялото, човешката личност притежава силата да превърне земното в небесно, да одухотвори материалния свят. От цялото Божие творение само ние можем да върнем света обратно на Бога, тъй като само ние участваме едновременно в две сфери, материалната и духовната[34].протоиерей александър мен.11Тук накратко се опитах да очертая някои аспекти от антропологичните възгледи на отец Александър Мен, които, както видяхме, не винаги са безспорни, но за сметка на това в тях има достатъчно заряд, който да бъде повод за плодотворен дебат. Във всеки случай представеният текст е само едно докосване до проблема и може да постигне целта си дотолкова, доколкото ни насочва към бъдещи размишления и диалог върху тези въпроси.

_______________________________

*Публикувано в Библия, култура, диалог, С., 2013, с. 140-147. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Папа Йоан-Павел ІІ. Енциклика „Вяра и разум” (Fides et ratio). Истина –  Veritas, 1999, с. 46–47.

[2]. Алексеев, Петр. Философы России ХІХ–ХХ столетий. Биографии, идеи, труды. М., 1999, с. 516.

[3]. Мен, протоиерей Александър, Човекът в ценностната система на Библията. – В: Библия – култура – диалог. Сборник с изследвания и студии. С., 2009, с. 191.

[4]. Пак там, с. 192.

[5]. Брек, Джон, Свещеният дар на живота, С., 2002, с. 10.

[6]. Осипов, Алексей, Путь разума в поисках истины, М., 1999, с. 335.

[7]. Ако едно частно богословско мнение не може да се основава на богооткровени предпоставки, то не може да бъде считано за „доказано”, а само за „диалектически възможно”.

[8]. Мень, прот. Александр, Откуда явилось все это? –  В: Светь и жизнь. Брюссель, 1990, с. 89.

[9]. Пак там, с. 85.

[10]. Св. Иоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра, С., 1996, с. 102.

[11]. Първата критична оценка върху теистичната еволюция на о. Пиер Тейар дьо Шарден от страна на православното богословие принадлежи на прот. В. Зенковский, който в специалното приложение на своя труд „Основи на християнската философия” (1964) определя това учение като „митология, дълбоко чужда на Църковното предание. Вж. Зеньковский, прот. В. Основы Християнской Философии. Т. ІІ. Християнское учение о мире. Париж, 1964, с. 175-186; Съвсем различно становище застъпва друг православен богослов  свещ. Георги Клингер  в своята статия „О. Тейар дьо Шарден и Православната традиция”. Според него у тейердизмът може да се намери връзка с източнохристиянската традиция. Статията е издадена на полски език в сп. „Žycie I myśl”, Warszawa, 1968, s. 154-165. Отец  А. Мен прави анализ както на спорните, така и на положителните страни на тиердизма, като подчертава, че въпреки редица слабости в системата на Пиер дьо Шарден, като цяло тя може да влезе в общата съкровищница на съвременната християнска мисъл. Вж. Светлов, Э. (псевдоним на о. Мен). В поисках Пути, Истины и Жизнь. Т. І. Истоки религии. Брюссел, 1970, с. 342-369.

[12]. Мен, А., Произход на религията, Велико Търново, 1994, с. 313.

[13]. Пак там, с. 313.

[14]. Пак там, с. 313.

[15]. Мень, о. Александр, Откуда явилось все это?… , с. 89.

[16]. Мен, А., Произход на…, с 111.

[17]. Пак там, с. 131.

[18]. Срв. Киров, Димитър, Измеренията на човека. С., 2008, с. 127.

[19]. Мен, протоиерей А., Вярвам… Беседи за Символа на вярата, С., 2004, с. 28.

[20]. Св. Григорий Богослов, Слово 7. О душе. Собрание творении. Т. ІІ. М., 2000, с. 41.

[21]. Мен, протоиерей Александър, Човекът в ценностната… , с. 195.

[22]. Алфеев, иеромонах Иларион. Тайнство веры. Введение в православное догматическое богословие. Москва–Клин, 1996, с. 71.

[23]. Лоски, Владимир. Очерк върху мистическото богословие на Източната църква. С., 2005, с. 111.

[24]. Керн, архим. Киприян, Антропология св. Григория Паламы. Париж, 1950, с. 242; Николаева, О. Съвременната култура и Православието. С., 2000, с. 156.

[25]. Вж. Мень, о. А., Откуда явилось все это? …., с. 90–92.

[26]. Мен, протоиерей Александър, Вярвам…, с. 29.

[27]. Мень, о. А., Кредо. Основные жизненные принципы христианста. В: http://www.alexandermen.ru

[28]. Мен, А., Произход на…, с. 132.

[29]. Хубанчев, Антоний, Псалом 8: величие и достойнство на човека. В: Библия-култура– диалог, С., 2009, с. 208.

[30]. Мен, протоиерей Александър, Човекът в ценностната… ., с. 199.

[31]. Мень, о. А., Кредо. Основные жизненные… пос. съч.

[32]. Виенски и австрийски епископ Иларион, Учение Церкви о человеке. http://www.orthodoxia.org

[33]. Мень, о. А., Христианство. http://www.amen.org.ru

[34]. Уеър, епископ  Калистос, Тайнството на човешката личност, С., 2002, с. 34.

Източник на изображениятаhttp://www.yandex.ru.