ИСТОРИЯ И НАСТОЯЩЕ НА ГРУЗИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – продължение 10

3. Исторически връзки между Грузинската и Българската църква

Бачковски манастир

Християнизацията на България през ІХ в. слага начало на българо-грузинските църковни и културни връзки. Най-ранното известно българско сведение за тях се намира в Пространното житие на св. Константин-Кирил Философ. То споменава „иберийците” сред народите, които имат свои книги (писменост) и славят Бога на родния си език[265]. Според същото житие по време на хазарската си мисия св. Кирил спасява от разрушение град, обсаждан от хазарите. Някои автори като Марен Таден (Париж) са на мнение, че става въпрос за обсадата на Тбилиси от арабския вожд Буг ал Кабир[266]. Когато св. св. Кирил и Методий се подвизават на планината Олимп в Мала Азия, там също се намира грузинският светец Иларион. Не е проучен въпросът за евентуалните успоредици между грузинската и глаголическата азбука.

В Зографската грамота на цар Иван Александър (1342) се споменава, че разилични народи, включително и „иверите” (грузинците), са полагали грижи за българската обител на Атон[267].

Легендарен разказ за покръстването на грузинците, озаглавен „Повест о иверех како приидоше в богоразумие”, се помества под дата 27 октомври в най-ранните ръкописни Пролози, преведени от учениците на солунските Братя и запазени в южнославянски преписи[268].

Българската преработка на апокрифното „Слово за Сивила” от ХІІІ в. поставя иверите (грузинците) на второ място по достойнство и подчертава тяхната преданост към православието: „Вторият род са грузинците, кротки, обичащи чужденците, незлобливи, любезни, почитащи попа и за Бога разпитващи”[269].

Сцени, свързани с България, са увековечени в грузинското църковно монументално изкуство. В църквата на Павниси, чиито стенописи датират от третата четвърт на ХІІ век, фигурира иконографски цикъл с житието и чудесата на св. Георги Победоносец. Чудото с пафлагониеца отразява историческо събитие – разгрома на византийската армия при Анхиало и Катасирти през 917-918 г. Един момък от Пафлагония е пленен от българите и заставен да слугува на български велможа в Преслав. Един ден, когато носи „кукумион” (съд) с топла вода на втория етаж на къщата, грабва го конник и го отнася мигом у дома в Пафлагония. Там родителите му служат панихида, защото го мислят за загинал. На стенописите и иконите бившият пленник е представен седнал зад седлото на св. Георги с кърпа на едната ръка и кана в другата, както е в Павниси[270].

3.1. Бачковски манастир

При управлението на византийския император Алексий І Комнин (1081-1118) в императорската иерархия се издигат двама братя грузинци с фамилното име Бакуриани от княжеството Тао-Кларджети в Югозападна Грузия. Единият брат Абазий е магистър (главнокомандващ) на една от византийските армии. Другият, Григорий, получава чин севаст и велик доместик на Запада (главнокомандващ войските на Византия в Европа). Той получава в дар големи феодални имоти в Беломорието, Македония и Пловдивско. През 1083 г. Григорий основава Бачковския манастир, а през следващата година му дава устав, който е първият запазен манастирски устав в България. Уставът е написан на три езика: гръцки, грузински и арменски, и е запазен в преписи, защото оригиналът му е изгубен[271]. За поклонниците в манастира Бакуриани изгражда три странноприемници в с. Стенимахос (дн. Асеновград) и една крепост също там. Той построява и замък до с. Горни Воден[272].

С манастирския типик ктиторът иска не само да регламентира имотите и живота на монасите, но и да предотврати овладявенето на манастира от гръцкоезично духовенство. В него е постановено, че манастирът е грузински и само писарят можел да бъде ромей (византиец). Този текст не може да бъде в угода на Константинополския патриарх и затова уставът е утвърден от Иерусалимския патриарх. Бакуриани е убит в сражение с печенезите до Пловдив през 1086 г., но волята му манастирът да бъде само грузински се спазва до края на ХІІ в. С годините той се утвърждава като значимо книжовно средище. Тук организира своя школа известният грузински философ-неоплатоник Иоан Петрици (1050-1130)[273].

От ранните постройки на манастира днес е запазена костницата, построена в opus mixtum от квадри бигор и тънки тухли. Фасадата е пластична, разчленена с профилирани слепи аркади – едно ново явление за византийската архитектура. И в планово отношение костницата представлява нов тип за Балканския полуостров, внесен от Кавказ. Тя е построена на два етажа, като в долния е оформено костохранилище, а в горния – параклис. Четиринадесетте гробници, вкопани в пода на костохранилището, показват, че костницата е изградена за нуждите само на семейството на Бакуриани. Параклисът е изографисан от грузинеца Иоан Иверопулец, който рисува фигурите на св. Иоан, Евтимий и Георги Иверски. През 1199 г. Пловдивско и Средните Родопи са присъединени отново към освободената българска държава[274].

Изглежда, манастирът преминава постепенно от грузински в български ръце през следващите десетилетия, но въпреки това поддържа връзки с Грузия до късното Средновековие. Например върху сребърната обковка на известната Богородична икона има дарителски надпис от 1311 г. от грузинците Атанасий и Окропир Егнатисшвили. Грузинци подаряват и кръста върху купола на главния храм на манастира, защото върху него има грузински надпис[275]. Върху северната стена на притвора на костницата е нанесен пояснителен надпис до изображението на св. Георги Кашуетски. Днес той е изчезнал[276]. Четвъртият грузински надпис е фрагментиран и е нанесен около образа на св. Иоан Богослов на северната стена в притвора на костницата[277].

В скриптория на Бачковския манастир през ХV в. двама грузинци с еднакво име Григол преписват голям ръкопис с Празнични четения по поръчка на Махаребели Окрокмайсдзе. По-късно паметникът е пренесен в Сванетия (Грузия), което се проследява от запазените в него приписки. Сега той се пази в Института за ръкописи „К. С. Кекелидзе” в Тбилиси[278]. През ХІV-ХV в. в гръцки ръкописен Стихирар от ХІV в. (сега в ЦИАМ № 814) е нанесена грузинска приписка вероятно от поклонник. В друг Стихирар от началото на ХІІІ в. в същата сбирка (ЦИАМ № 812) е оставена грузинска приписка от посетилия манастира през 1702 г. ахалцихски свещеник Иован Маркозашвили[279]. В Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” има друг грузински ръкопис, който сигурно произхожда от Бачково. В него има лист с преведения надпис на иконата от 1311 г.[280].

Гръцките ръкописи в Бачковския манастир сигурно са ползвани и от грузински монаси. В Църковноисторическия архив и институт към Българската патриаршия в София се пазят 27 нотирани гръцки ръкописа от същия манастир, датирани от ХІІ до ХІХ в.[281]. Особен интерес представлява един рядък фрагмент с мелизматични образци от ХІІІ в.[282] Също е ценен един Стихирар от началото на ХVІ в.[283].

През 1706 година Бачковската обител е посетена от френския пътешественик Пол Люка. По това време никой не е в състояние да разчете надписа на чудотворната икона и споменът за нейните ктитори започва да заглъхва. Монасите разказват на французина легендата, че иконата е рисувана от самия св. Лука и е прелетяла по въздуха от Грузия до България[284].

__________________________

265. Сирадзе, Р., О староболгарско-грузинских литературньІх связях, Palaeobulgarica/Старобългаристика, 1977, № 2, с. 63-64.

266. Пак там, с. 64.

267. Иванов, Й., Български старини из Македония, Фототипно изд. С., 1970, с. 588.

268. Текстът е публикуван по ръкопис № 56 на сбирката на Печката патриаршия, който е Стишен пролог от последната четвърт на ХІV век – Тъпкова-Заимова, В., Анисава Милтенова, Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и в средновековна България, С., 1996, с. 262-263, бел. 42.

269. Пак там, с. 272.

270. Привалова, Е. Л., Павниси, Тбилиси, 1977, с. 91-111. Ср. Raff, T., Der hl. Georg als Knabenretter, Műnchner Zeitschrift fűr Balkanstunde, t. 3, 1980, 111-126.

271. Издания: Типик на Григорий Бакуриани, Извори за българската история, т. 14. Гръцки извори за българската история, т. 7, С., 1968; Шанидзе, А., Грузинский монастьІрь в Болгарии и его типик, Тбилиси, 1971; Типик Григория Пакуриани, Комм. В. А. Арутюнова-Фиданян, Ереван, 1978; Gautier, P., Le typicon du sébaste Grégoire Pakourianos, Revue des études Byzantines, t. 42, 1984, 5-146.

272. Цончев, Д., Строежи на Григорий Бакуриани в Асеновград и околността, Известия на Археологическия институт, т. 23, 1960, с. 99-110.

273. Станимиров, Ст., Бачковският манастир от 1086 до 1402 година, Духовна култура, 1939, № 7-8, с. 238-251; Данков, Е., Средновековната философска школа в Петричкия (Бачковския) манастир, Философска мисъл, 1984, № 3, с. 96-105.

274. Бакалова, Е., Изображения на грузински светци в Бачковската костница, Известия на института за изкуствознание, т. 16, 1972, с. 87-108; същата, Бачковската костница, С., 1977; Panayotova-Piquet, D., Les peintures de Bačkovo – oeuvre d’Ivan le Géorgien, Bedi Kartlisa, t. 39, 1981, 182-215.

275. Шанидзе, А., Грузинский монастьІрь в Болгарии и его типик, Тбилиси, 1971, (Памятники древнегрузинского язьІка, 13), с. 362-364.

276. Ласков, Д., Грузински надпис от Бачковския манастир, Известия на Археологическото дружество, т. ІV, 1915, с. 268-270.

277. Бакалова, Е., Р. Сирадзе, Новоткрит старогрузински надпис в Бачковската костница, Музеи и паметници на културата, 1975, № 3, с. 7-10.

278. Описание грузинских рукописей Государственного музея Грузии, коллекция Н.ІV. Сост. и подг. к печати Е. П. Метревели, Тбилиси, 1950, с. 189-195.

279. Шанидзе, А., цит. съч., с. 48.

280. Опис на гръцките и други чуждоезични ръкописи в Народната библотека „Кирил и Методий”, съст. М. Стоянов, С., 1973, с. 188, обр. 24.

281. Тончева, Е., Музикалната традиция през вековете в Бачковския манастир (Бачковска музикално-ръкописна сбирка – начални наблюдения), Музикални хоризонти, 1987, № 6, с. 54-70.

282. Същата, Новооткрит паметник на средновековната музика от ХІІІ в. в Бачковския манастир, Българско музикознание, 1984, № 3, с. 3-46.

283. Атанасов, Ат., Стихирар ЦИАИ 817 – музикален ръкопис от Бачковския манастир, Българско музикознание, 2003, № 1, с. 31-44.

284. Френски пътеписи за Балканите ХV-ХVІІІ в. Съст. и ред. Б. А. Цветкова, С., 1975, с. 271.

Следва…

ИСТОРИЯ И НАСТОЯЩЕ НА ГРУЗИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – продължение 9

2.10. Грузинската църква след 1991 г.

Великомъченица Неделя

Настъпването на демокрацията в Грузия през 1991 г. не само нормализира състоянието на Грузинската църква, но я превърна в духовен стожер и коректив на обществения живот. На практика национализъм и православие са тъждествени понятия в Грузия. Църквата мъдро отказа да се ангажира с борбите между президента Гвиад Гамсахурдиа и заелия неговия пост Едуард Шеварднадзе през 1991-1992 г. Шеварднадзе прие кръщение и напоследък участва активно в набирането на средства за строежа на катедралата „Св. Троица” в Тбилиси[238]. Когато той на свой ред беше свален от безкръвната революция в Грузия в края на 2003 година, католикосът, който е депутат, нарочно не присъства в Народното събрание. Той призова народа към спокойствие, без да вземе страна в двубоя между Шеварднадзе и неговия съперник Михаил Саакашвили[239]. На 26 ноември 2003 г. католикосът патриарх Илия взе участие в срещата на духовните лидери на „кавказката четворка” – Русия, Грузия, Армения и Азербайджан, не само като глава на църква, но и като пратеник на новото грузинско правителство. Той заяви, че ще бъде направено всичко възможно за обединяване на страната, което означава, че на сепаратистите в Аджария и Южна Осетия няма да бъде разрешено да постигнат независимост[240].

В последното си интервю католикосът патриарх Илия ІІ се спира на някои политически и духовни въпроси. Той гарантира, че новият президент на стрнаната и неговото семейство са православни. Според него „абхазкият проблем е някакси изкуствено създаден с участието на Русия. Това трябва непременно да се поправи”. Нещо повече – патриархът и убеден, че абхазкият сепаратизъм е довел до кризата в Чечня. След убийствата на грузински духовници в Абхазия митрополит Даниил напуска региона и абхазките вярващи се обръщат към Руската църква. Но тя многократно заявява, че Абхазия е в юрисдикцията на Грузинската патриаршия. Сложно е и положението в Южна Осетия, където на законната грузинска епархия се противопоставят старокалендарни разколници[241].

Разцветът на грузинската църква в най-ното време се доказва от броя на епархиите и архиереите, които от 5 през 1972 година нараснаха на 29 през 2003 г.[242]. Рязко нараства броят на манастирите. През 1995 г. в Грузия има вече 10 мъжки и 7 женски обители[243]. Църквата разполага с две духовни академии в Тбилиси и Кутаиси, четири духовни семинарии, една гимназия, неделни училища. Църквата е патрон на Гелатската академия на науките. Броят на студентите богослови през 2000 г. е 687 души[244]. Църквата навлезе в училищата, болниците, казармите, затворите, приютите. Благовестието на Евангелието се разпространява чрез многобройни периодични издания и радиостанция „Иверия” (от 2000 г.)[245]. На 19 ноември 2002 година в Степанцминдската и Хевска епархия на руско-грузинската граница патриарх Илия ІІ положи основния камък на нов манастир „Св. Архангел Михаил и св. Георги”. Разноските по строежа ще бъдат поети от живеещия в чужбина бизнесмен Гоча Дашниани[246]. Сред грузинците се засилва и масовата религиозност с всички присъщи й явления, за което говори и големият брой „явявания” на Св. Богородица, чудеса и пр.[247].

Поради засилената старостилна пропаганда, в Грузинската църква назря конфликт. През 1996-1997 г. игумените на пет манастири поставиха ултиматум пред патриарх Илия ІІ и Св. Синод, че ще напуснат църквата, ако тя не излезе от всички икуменически организации. За да предотврати разкол, Грузинската църква предприе тази радикална стъпка на 20 май 1997 година[248]. Тя стана втората православна църква след Иерусалимската, която скъса с икуменизма (третата е Българската). В същото време разколниците, които бяха аргосани, продължиха дейността си. Този факт показва, че истинските им цели нямат нищо общо с вярата. В Южна Осетия беше основан т. нар. Синод на противостоящите, подчинен на гръцкия разколнически синод на митрополит Киприан.

През 2002 г. отнашенията между църквата и държавата бяха издигнати на качествено ново равнище. На 30 март грузинският парламент прие промяна на Конституцията, според която между двете национални институции се сключва конкордат[249]. Той беше официално подписан на 14 октомври с. г. в катедралата „Светицховели” от католикоса Илия ІІ и президента Шеварднадзе[250]. Според конкордата държавата се задължава да възмезди частично огромните материални загуби, нанесени на църквата между 1921 и 1990 г. Всички храмове се връщат на църквата, а въпросът за земите й ще бъде решен от комисия. Църквата няма да плаща данъци, духовниците се освобождават от военна служба, тайната на изповедта става неприкосновена, църковният брак се признава от държавата, 12-те Господски празници стават официалн и неработни. Грузинският народ посрещна конкордата с възторг. След „кадифената революция” в края на 2003 г. някои кръгове поставиха въпроса за отмяната на този договор като едва ли не лична инициатива на сваления диктатор Шеварднадзе.

Трябва да се признае, че от една страна, конкордатът е забележително постижение на Грузинската църква и възкресява „симфонията” между държава и църква във Византия. Но от друга страна, днес условията в света са коренно променени в сравнение със Средновековието и подобна симбиоза крие опасност от провал, както е известно от историята на Руската църква.

2.11. Инославни пропаганди

През 1224 г., когато Византия е разгромена, папа Хонорий ІІІ се опитва да убеди грузинската царица Русудан, дъщеря на св. Тамара, да приеме римокатоличество. По-късно тя отправя послание до папа Григорий ІХ, с което моли за военна помощ срещу монголите. Вместо това папата изпраща доминикански монаси, които започват прозелитизъм сред православните и основават манастир в Тифлис през 1240 г. Папа Иоан ХХІІ пренася центъра на римокатолическото мисионерство на изток от Смирна в Тифлис и назначава за епископ Иоан Флорентинец през 1328 г.[251]. В преговорите за сключване на уния във Ферара и Флоренция през 1438-1439 г. участва и грузинска църковна делегация, но нейните членове отказват да подпишат окончателния документ, представен им от папа Евгений ІV. Когато монасите от грузинския Иверски манастир в Атон стават униати, Охридската архиепископия забранява на клириците и миряните да общуват с тях[252]. Твърди се, че през 1507 г. в Грузия работят петима католически епископи.

След като крепостта на православието Византия изчезва от световната карта, Грузия започва да търси нови съюзници и покровители в Русия и на Запад. Грузинските царе Константин ІІ (края на ХV в.), Симон І (втората половина на ХVІ в.) и Теймураз ІІ (първата половина на ХVІІІ в.) изпращат посланици в Европа, например до римската курия и испанския кралски двор, с молба за помощ.

През 20-те години на ХVІІ в. Конгрегацията за разпространение на вярата в Рим започва да обучава монаси за мисионерска работа в Грузия. Те учат грузински език от Никифор Ирбах, който е монах от униатския Базилиански орден и посланик на цар Теймураз. Конгрегацията основава печатница, в която издава първите грузински печатни книги: „Азбука и Отче наш” (Alphabetum Ibericum, sive georgianum, cum Oratione Dominicali, Romae, Typis Sac. Congr. de Propag. Fide, MDCXXIX), грузинско-италиански речник (Dittionario Georgiano e Italiano, composto da Stefano Paolini con l’aiuto del M.R.PD. Niceforo Irbachi Georgiano, Monaco di S. Basilio… In Roma, Nella Stampa della Sagra Congr. de Propag. Fide, (I) DCXXIX), „Литании на св. Дева Мария” (Litaniae Beatae Mariae Virginis Lauretanae, Rome, 1629). От печатницата излиза и първата грузинска граматика през 1643 г. (Maggio Francisco Maria, Syntagmaton Linguarum orientalium quae in Georgiae regionibus audiuntur…, Romae, M. DC. XLIII)[253]. Монахът Пиетро дела Вале публикува първата западна книга за Грузия през 1627 година (Pietro della Valle, Informazione della Georgia data alla Santia de nostro signore papa Urbano VIII di Pietro della Valle Pellerino, Roma, 1627).

Първите мисионери, изпратени от Конгрегацията в Грузия, са от Театинския орден. Те действат в страната от 1628 до 1700 г. Не закъсняват и августинците[254]. Капуцините пристигат през 1661 г. и основават училище в Грузия. Редица от тях проявяват научни интереси. Може да се отбележат имената на отец Пиетро Авитабиле, Арканджело Ламберти, Джузепе Жудиче, Антонио Жардина, Христофоро де Кастели, Андреа Боромео и фра Реджиналдо да Лентини. Под влияние на капуцинските проповеди цар Георги приема уния с папството (1686 г.) и си поставя за цел да привлече своите поданици. Архиепископ Евтимий, брат му и някои свещеници също подписват унията. Народът прогонва цар Георги, но неговият племенник и приемник Хозров хан се отказва от исляма и става католик.

Мисионерските капуцини се ползват и от подкрепата на цар Вахтанг ІV (1675-1737). Неговият племенник и класик на грузинската литератураа Сава Орбелиани агитира усърдно за каузата на Римската курия като средство за „спасение” от мюсюлманската опасност. Роднините му Иоан и Вахтанг Орбелиани обръщат към римокатоличеството имеретинския цар Александър, католикоса Висарион и редица аристократи. Римокатолици също стават грузинският католикос Антоний І (1744-1788), свещеници, монаси, 60 местни князе, много миряни. Цар Теймураз ІІ сваля Антоний и го прогонва извън Грузия. Той намира убежище в Русия, където се отказва от латинските си увлечения. След смъртта на Теймураз Антоний успява отново да стане католикос (1781-1788)[255]. Картлийският цар Ираклий ІІ (1744-1798) и имеретинският цар Соломон ІІ (1793-1811) вероятно по руско внушение започват гонения срещу римокатолиците в страната[256].

Въпреки положените усилия и хвърлени средства броят на грузинските католици остава съвсем незначителен. По данни на Доналд Атуотър през 1917 г. в Грузия има около 40 000 римокатолици, от които 8000 са от арменския обред, а останалите – от латинския (в царска Русия униатството е забранено)[257].

Дори през 1920 г. в Тифлис пристига представител на Римокатолическата църква, който предлага на католикоса Леонид да признае главенството на папата и така да се откъсне от орбитата на съветска Русия. Въпреки че това предложение е отхвърлено, след една година Ватиканът назначава епископ Мориондо като свой представител в Кавказ и Крим. В края на 1921 г. той е заместен от епископ Сметс, придружен от голям брой иезуити, които се прикриват като „археолози” и „палеографи” и обикалят страната. Амбициите на Ватикана не намират благоприятна почва и през 1924 г. епископ Сметс напуска Грузия.

Между 1845 г. и 1993 г. римокатолическите органи, отговорни за Грузия, се намират в Русия. През 1941 година, когато избухва войната, властите затварят римокатолическата църква „Възнесение на св. Дева Мария” в Тбилиси и след пет години тя е превърната във физкултурна зала. Върната е на църквата през 1994 година – една година след възстановяването на Апостолическата нунциатура в страната[258]. По покана на грузинския президент и със съгласието на патриарха папа Иоан Павел ІІ направи официално посещение в страната на 8 и 9 ноември 1999 г.[259]. Мнозинството духовници и вярващи реагираха възмутено на визитата.

На 16 септември 2003 г. грузинският патриарх Илия ІІ оповести декларация, с която порица правителството, което зад гърба на църквата иска да сключи споразумение с Ватикана по време на визитата на архиепископ Жан-Луи Торан в Тбилиси от 18 до 20 същия месец[260]. Целта на спогодбата е да даде юридически статут на 50 000-те римокатолици в Грузия, който да е равен с този на православните. След три дни няколко хиляди студенти блокираха улиците около парламента и заставиха властите да се откажат от подписването на споразумението за голямо огорчение на папата[261]. В разгара на спора в Тбилиси пристигна Цариградският патриарх Вартоломей І, за да подкрепи ясно каузата на православието[262].

Сношенията между протестантството и Грузия датират още от ХVІ в. През 1576 г. грузинският княз Кваркваре Атабаг, който се намира в Истанбул, получава Аугсбурското изповедание на вярата, превежда го на грузински език и го занася в родината си. Но протестантството не намира широко разпространение в Грузия.

Възползвани от демократичните промени след 1991 година, редица секти засилиха дейността си или навлязоха за първи път в страната. Тъй като не е приет закон за вероизповеданията, те не са регистрирани и нямат статут на юридически личности. Грузинците, които имат исторически комплекс към чужденците завоеватели, започнаха упорита борба с тях. През последните 3-4 години в Грузия са извършени на 700 нападения срещу църкви и офиси на различни религиозни малцинства като иеховистите, баптистите, петдесетниците, римокатолиците и дори някои православни общини.

Една от старокалендарните епархии в Грузия – Глданската, се възглавява от отлъчения свещеник Василий Мкалашвили. Той и неговите последователи се прочуха със своите изстъпления срещу събранията на протестантски секти, за което срещу него са заведени съдебни дела. Мкалашвили обаче още не е съден, защото се укрива в нелегалност. От време на време той се появява внезапно по телевизията, анатемосва враговете си и заплашва, че ако бъде заловен, Грузия ще бъде разрушена от опустошително земетресение[263].

На 20 ноември 2003 година баптисти, петдесетници, лутерани, мюсюлмани и Свидетели на Иехова се оплакаха, че вносът на религиозна литература, включително Библия, на практика е невъзможен. Грузинската патрирашия е сключила негласен договор с митниците, според който подобна книжнина може да влезе в страната само с нейно разрешение[264].

_________________________

238. Шеварднадзе, Э., На пути к храму меня никто не остановит, Собеседник, 18 декабря 2003.

239. Обращение Святейшаго и Блаженнейшаго Католикоса-Патриарха всея Грузии Илии ІІ в связи с ситуацией в республике, Русская линия, 24 ноября 2003.

240. Недумов, О., Патриарх как зеркало грузинской революции, Независимая газета, 27 ноября 2003.

241. Патриах всея Грузии Илия ІІ: Я думаю по-грузински и поступаю по-грузински, Огонëк, 12 февраля 2004.

242. Orthodoxia 2003, 14th ed. Ed. and comp. by N. Wyrwoll, Regensburg, 2003, p. 63-67.

243. Bryner, E., op. cit., S. 70.

244. Syndesmos, International Directory of Orthodox and Oriental Orthodox Theological Schools. Ed. by B. Voprsalek, Athens, 2000.

245. http://www.patriarchate.ge/news/radior.htm

246. http://www.patriarchate.ge/news/7r.htm

247. Britt, B., Snapshots of Tradition: Apparitions of the Virgin Mary in Georgia, Nova Religio, 1998, № 1, October, р. 108-125.

248. Georgian Orthodox Church quits WCC, RFE/RL Newsline,  № 35, Part I, 21 May 1997.

249. Щипков, А., Православнaя Церковь добилась изменений Конституции страньІ. – http://www.geo.orthodoxy.ru/articles.htm

250. Подписано конституционное соглашение между государством и Грузинской православной церковью. – http://www.pravoslavie.ru/cgi-bin/sykon/client/display.pl?sid=363&did=812

251. Tamarashvili, M., The History of Catholicism among the Georgians, Tiflis, 1902; Шиолошвили, И., иерод., Грузинская церковь и попьІтка подчинить ее Римскому престолу, Православная мьІсль (Прага), 1959, № 1, с. 43; Tabagua, I., I rapporti tra la Georgia cristiana e la Santa Sede, Tbilisi, 1996.

252. Снегаров, И., История на Охридската архиепископия, т. І, С., 1924, с. 276-277.

253. Khintibidze, E., Georgian Literature in European Scholarship. – http://www.nato.int/acad/fellow/94-96/elguja/02.htm

254. Alonso, C., Misioneros Augustinos en Georgia, Valladolid, 1978.

255. Esbroeck, M. v., Le catholicos Antoine Ier et son “Martirika”, Analecta Bollandiana, t. 98, 1980, № 3-4, 409-421.

256. Мерабишвили, Г. И., Из истории отношений Ираклия ІІ и Соломона І с Ватиканом, ПроблемьІ истории стран ЕвропьІ, Тбилиси, 1983, с. 114-121.

257. Attwater, D., op. cit., p. 153, n. 4.

258. Kurz notiert, Kirche bunt, № 34, 22. August 1999.

259. Georgien-Besuch um Ökumene zu förden, Kirche bunt, № 46, 14. November 1999.

260. Грузинская православная церковь озабочена готовящимся соглашением между Грузией и Ватиканом. – http://www.rusk.ru/newsdata.php?idar=403965

261. Центр Тбилиси парализован манифестацией студентов. – http:// http://www.rusk.ru/svod.php?date=2003-09-19

262. В Тбилиси прибьІл Вселенский Патриарх Варфоломей І. – http:// http://www.rusk.ru/svod.php?date=2003-09-19

263. Ochs, M., Persecution of Jehovah’s Witnesses in Georgia today, Religion, State and Society, 2002, № 3, р. 239-276.

264. Georgia: Orthodox permission needed for religious literature imports. – http://www.forum18.org/Archive.php?article_id=192″>http://www.forum18.org/Archive.php?article_id=192

Следва…

ИСТОРИЯ И НАСТОЯЩЕ НА ГРУЗИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – продължение 8

2.8. Екзархия на Руската църква

Според чл. 8 на руско-грузинския договор през 1783 година между императрица Екатерина ІІ и цар Ираклий ІІ Грузинската църква получава нов статут, като се подчинява на Руската. Католикосът Антоний ІІ става синодален член и заема осмо място в иерархията след Тоболския митрополит. Той е брат на последния грузински цар Георги ІІІ († 1800). Тогава Грузинската църква има 20 епархии – 13 в Карталиния и Кахетия, 4 в Имеретия и 3 в Мингрелия. В началото на ХІХ в., когато Грузия става губерния от две провинции, Св. Синод предлага да се образуват съответно две големи епархии – Тифлиско-Картелинска и Телаво-Кахетинска. Но император Алескксандър І отлага одобрението на този проект.

През 1810 година католикосът Антоний е изтеглен в Петербург, а през следващата година е уволнен. Той умира през 1827 г. На 11 юни 1811 г. императорът подписва указ, с който утвърждава синодалния доклад за сливане на 13-те грузински епархии в две – Мцхетска-карталинска и Алавердско-кахетинска. На Мцхетския митропоилит се дава титулът екзарх на Св. Синод. През 1814 г. е взето решение двате епархии да станат три – Мцхетска, Телавска (Осетинска) и Сигнахска. На 8 май 1915 г. в Тифлис е учредена грузинско-имеретинскка синодална кантора, която се ръководи от екзарха. За първи екзарх е назначен през 1811 г. грузинецът Варлаам (княз Еристави), който е Ахтилски архиепископ. Той е заменен прпез 1817 г. от енергичния русин Теофилакт (Русанов), роден през 1765 г. През следващата година по негово предложение пак е преобразувана църковната структура на Грузия[214]. Вместо три епархии се формират четири във всяка област – Карталиния и Кахетия, Мингрелия, Имеретия и Гурия. Теофилакт насажда руския език в богослужението, довежда руски свещеници и открива руска семинария в Тифлис и енорийски училища в няколко градове. Срещу екзарха избухват размирици в Имеретия, които са потушени. През 1819 г. Теофилакт получава митрополитски сан. Той умира през 1820 г. и се предполага, че е отровен[215].

От приемниците му са по-известни неговият приемник Иона (Василевский), Евгений (Баженов или Бажанов), Исидор (Николский), Евсевий (Илинский). Екзарсите лично ръководят Карталинската и Кахетинска епархия и имат два викарни епископи – Горийски и Алавердски. На теория Грузинската църква трябва да е автономна, но на практика автономията не съществува. Диоцезът намалява през 1885 година, когато се образува нова Владикавказка епархия. Руската държава отнема недвижимите имоти на Грузинската църква, които възлизат на 137 милиона рубли, и енорийските свещеници силно обедняват[216]. Екзарсите отиват да служат в Сионската катедрала в Тбилиси само под военен конвой. Русификацията предизвиква засилване на местния национализъм и социализъм. Фрапиращ пример за това е престоят на Сталин в Тифлиската духовна семинария (1894-1899), където той се оформя като революционер[217]. През януари 1894 г. семинаристите в Тифлис се разбунтуват. Вместо да проучи оплакванията, екзархът Владимир издейства закриването на семинарията до септември с. г.[218]. През 1901 г. се предлага да се основе катедра по грузинска църковна история в Петербургската духовна академия, но идеята е отхвърлена пренебрежително[219].

През 1905 г. 412 грузински духовници се възползват от указа за веротърпимост, издаден от цар Николай ІІ, и подават молба за възстановяване на автокефалния статут на Грузинската църква. Предсъборното присъствие, което заседава през 1906-1907 г., обсъжда предложението, но не го приема, а предвижда само частични реформи в управлението на тази църква. Руските власти с право се опасяват, че евентуалната църковна независимост на Грузия ще се повтори в политическата сфера. Антагонизмът между руските иерарси и грузинските вярващи довежда до убийството на екзарх Никон през 1908 година[220]. След две години властите заточават в Крим един от водачите на антируското движение епископ Кирион, който е грузинец.

В изпълнение на окръжното на Св. Синод от 12 декември 1909 година духовните консистории в цялата империя съобщават през следващата година данни за притежаваните от тях храмове и земи. Според сводката грузинските епархии са едни от най-бедните в страната. Грузинското попечителство разполата със 179 църкви и 2111.05 десетини земя, Гурийско-Мингрелското – с 97 храма и 156.13 десетини земя, Имертинското – с 276 храма и 790.12 десетини земя, а Сухумското – само със 71 храма и 3938.2 десетини земя[221].

Трябва да се признае, че русите полагат грижи за духовната просвета в Грузия, която обслужва техните имперски цели. През 60-те години на ХІХ в. Екзархията издава на грузински език сп. „Грузинский духовньІй вестник”. „Прибавлението” към него излиза на руски език. От 1886 до 1902 г. се публикува на грузински и руски език двуседмичното църковно-религиозно списание „Мцкемси” (Пастир), а от 1891 г. ежеседмично излиза на двата езика официалното списание „ДуховньІй вестник Грузинского экзархата”, за който духовниците задължително са абонирани. Когато това издание започва да се пълни със статии на тема автокефалия, то е спряно от цензурата през 1906 г. След три години се основава двуседмичното списание „Вестник Грузинского экзархата”, което излиза до 1917 година.

Значителна културно-просветна дейност развива братството „Пресвета Богородица”, учредено от екзарха архиепископ Павел (1882-1887). То издава на грузински и руски език религиозно-нравствена литература, организира четения, духовни концерти и др. През 1897 г. братството е преобразувано в Мисионерско духовно-просветно братство, което обучава деца и открива библиотеки и читални. На границата между ХІХ и ХХ в. важно събитие е ревизията на грузинския превод на Библията. През 1888 година в Тифлис е открит Църковно-археологически музей, в който са събрани над 1000 ръкописа и 3000 други експонати, датирани между V и ІХ в. Този музей става център за научни изследвания в областта на църковното изкуство и древностите на Грузия и двигател за възраждането и разпространението на местната култура.

Кавказката мисия е възобновена през 1815 г. след учредяването на Грузинската екзархия. Върху основата на Осетинската духовна комисия през 1860 година възниква Дружество за възстановяване на християнството на Кавказ. Дейността му включва не само мисионерство, но и просветата на местното население. Активни грижи за дружеството полага Московският митрополит св. Филарет (Дроздов)[222].

По сведения на протопрезвитер Стефан Цанков в началото на ХХ век Грузинската екзархия обхваща 4 епархии (Грузинска, Имеретинска, Гурийско-Мингрелска и Сухумска), 1 278 397 вярващи, 2354 храма, 26 мъжки и 5 женски манастира, 1716 свещеници, 231 дякони, 526 монаси, 100 монахини, 179 църковни библиотеки, 590 църковно-енорийски училища (с 23 070 ученици) и 13 манастирски училища (с 546 ученици). Освен това има много послушници, епитропи и манастирски болници[223].

Руската статистика от 1909 година дава по-различни данни: 1 726 040 вярващи, 2486 храма, 31 мъжки и 10 женски манастири, 1695 свещеници и 68 протоиереи, 640 монаси, 85 монахини и т. н.[224].

2.9. Промени след 1917 г.

Грузинската църква се възползва от радикалните събития в Руската империя след февруарската революция през 1917 г. На 12 март с. г., когато в Русия е свалена монархията, в Мхцета е свикан събор. Той възстановява автокефалията на църквата въпреки съпротивата на грузинския екзарх архиепископ Платон[225]. За местопазител е определен Гурийско-Мингрелският епископ Леонид (Окропиридзе). Временното правителство на Керенски се опитва да лавира между имперското статукво и неизбежните промени. На 25 юли то издава Временни правила за управлението на Грузинската църква, според които католикосът е църковен глава на „всички грузинци”, а не на Грузинската църква. С тези формулировки се признава териториална, а не национална автокефалия. Руските енории се изваждат от юрисдикцията на местната църква. Затова правилата предизвикват негативна реакция.

По същото време в Тифлис е основан Съюз на руските клирици и миряни, който на 27 март 1917 г. се обръща с молба до руския Св. Синод да основе в Закавказието Руска екзархия. В отговор на тази молба на 14 юли с. г. са издадени временни правила за управлението на руските енории на Кавказ и е назначен епископ Теофилакт. Той обаче е изгонен от Грузия. Новият руски екзарх Кирил изобщо не е допуснат в Тбилиси. Между Грузинската и Руската църква настъпва схизма, която продължава четвърт век[226].

През септември с. г. Кирион ІІ (Садзаглишвили) е избран за „патриарх-католикос на цяла Грузия”. Грузинците са поканени да участват в църковния събор в Москва през 1917-1918 г., но те не се отзовават. Грузинският език отново е въведен в богослужението. През юни 1918 г. Кирион е мъченически убит в Марткофския манастир. От неговото перо са излезли редица ценни трудове по историята на Грузинската църква. На 17 октомври 2002 г. той беше канонизиран от Св. Синод на Грузинската църква заедно с редица други светци.

По повод обявената автокефалия руският патриарх св. Тихон (Белавин) отправя послание от 29 декември 1917 г. до Грузинската църква, в което критикува начина на възстановяване на автокефалията като неканоничен и се прави паралел с едностранната автокефалия на Българската екзархия през 1872 г. В посланието се казва: „Само Съборът на кириархалната Църква може да дарува независимост на тази или онази Поместна Църква. Без Събор на кириархалната Църква всякакви актове на провъзгласяване на църковна независимост се признават за недействителни и нямащи канонична сила… Ако това изискване не се спазва, Църквата е заплашена от схизма… Умолявам Ви, братя, в името на нашия Господ Иисус Христос да няма между нас разделения и да бъдем всички ние съединени в един дух и в едни мисли. Да застанем на пътя на мира и взаимната любов и съвместно да обсъдим създалото се положение…“[227].

За приемник на Кирион е избран Гурийско-Мингрелският епископ Леонид (Окропидзе). Известен е като публицист и мисионер. През 1921 г., когато Грузия става съветска република, трети католикос с допълнителен титул „архиепископ Мцхетски и Тифлиски” става Амвросий (Хелая). Той се отличава с антипатия към руското влияние и е арестуван през 1922 година, защото изпраща до международната конференция в Генуа меморандум, с който протестира срещу атеистичната политика на болшевишката власт[228]. Един епископ и няколко свещеници са хвърлени в затвора. Амвросий е осъден на смърт, но присъдата му е намалена на девет години и той умира в затвора през 1927 година. Канонизиран е за светец през 1995 година. За да получи признание Грузинската църква прави опити да влезе в общение с другите православни църкви през 1926-1927 година. Писма са изпратени и до Българската църква[229]. В типичния си стил Цариградската патриаршия неофициално контактува с Грузинската църква, но официално не я признава.

През 1927 г. в Тбилиси е свикан църковен събор, който е манипулиран от комунистите. Той отрича меморандума от 1922 година, заявява, че църквата се ползва с пълна „свобода”, и порицава връзките между грузинските емигранти, папата и Кентърберийския архиепископ. Решенията на събора са подписани от католикоса Христофор ІІ (Цицкишвили). Той е хиротонисан за Урбниски епископ през 1921 година, без да е приел монашество. От 1927 г. замества Амвросий като католикос до кончината си в началото на 1932 г. Негова заслуга е, че нормализира отношенията между Грузинската и Руската църква.

Поради казионната позиция на църквата и въстанието, избухнало през 1924 година, православието в Грузия не е подложено на такива жестоки преследвания, каквито изпитва Руската църква[230]. Все пак от 22 църкви в Тбилиси са закрити 12, а 30 свещеници са принудени или подлъгани да се откажат от сана си. Провежда се усилена атеистична пропаганда. През 1930 година Съюзът на войнстващите безбожници наброява 25 000 членове, а организацията на младите атеисти – 6000 души[231].

Виден грузински духовник и учен, който работи в чужбина между двете световни войни, е архимандрит Григорий Перадзе. Той е роден през 1899 година в Тифлис, завършва Духовната семинария и учи във Философския факултет на местния университет. През 1921 г. съборът на Грузинската църква го изпраща да продължи образованието си в Богословския факултет на Берлинcкия университет. След четири години той се прехвърля във Философския факултет на Бонския университет. Там за своята дисертация „Начало на монашеството в Грузия” той получава степен доктор по философия. По-късно Перадзе се занимава с патристически изследвания в библиотеките на Британския музей и Оксфордския университет. Става доцент в Бонския университет, където чете лекции по древногрузинска и арменска литература. През 1931 година той приема монашество и е ръкоположен за свещеник. Чете лекции в Оксфордския университет по история на Грузинската църква и грузинската патристика, а през 1932 г. започва работа като преподавател в Православния богословски факултет на Варшавския университет.

През 1936 г. отец Григорий посещава Св. Земя. Търси следи от грузинско присъствие в местните манастири, разчита древни грузински ръкописи и изказва хипотезата, че в Иерусалим се намира гробницата на грузинската царица св. Тамара. Среща се с Иерусалимския патриарх Тимотей.

През 1942 г. Перадзе е арестуван и откаран от нацистите в концлагера Освиенцим, където е умъртвен в газова камера. Той приема доброволно да умре, за да замени един осъден глава на многодетно семейство. Последният след войната съобщава на Варшавския митрополит Дионисий за саможертвата на грузинеца. Съборът на Грузинската църква в Мцхета през 1995 г. канонизира отец Григорий за мъченик[232].

Следващият католикос-патриарх Калистрат (Цинцадзе) е бивш свещеник, който се замонашва и е хиротонисан за епископ и митрополит през 1925 г. Той заема поста на католикос-патриарх от 1932 г. до смъртта си през 1952 г. Избран е за почетен член на Московската духовна академия през 1949 г. През 1943 г. съветската власт рязко променя отношението си към Руската църква и разрешава да бъде избран за патриарх Сергий. Той изпраща в Тбилиси Ставрополския архиепископ Антоний, който урежда отношенията между двете църкви. Схизмата е отменена на 31 октомври 1943 г., когато Антоний влиза в евхаристийно общение с грузинския Св. Синод. Католикосът Калистрат участва в интронизацията на новия руски патриарх Алексий І през февруари 1945 г.[233].

Приемник на Калистрат е католикосът Мелхиседек ІІІ (Пхаладзе), който от 1915 до 1925 г. е свещеник. Полага монашески обет и е хиротонисан за епископ. През 1943 г. става Урбниски митрополит, от 1952 година до кончината си през 1960 година е католикос-патриарх. Участва в много миротворчески инициативи, които са в съзвучие с външнополитическата стратегия на СССР.

Седми католикос-патриарх е Ефрем ІІ (Сидамонидзе). Той приема монашество през 1923 г. Хиротонисан е за епископ след четири години, а става митрополит през 1945 година. Той заема патриаршеския престол през 1960 година и възглавява Грузинската църква до смъртта си през 1972 г. Полага грижи за възстановяването на църкви и манастири, занимава се с обществена дейност, основава в Мцхета през 1963 г. пастирски курсове, превърнати в семинария през 1969 година, издава Новия Завет на грузински език и др. Носител е на редица църковни ордени. По време на неговото служение Грузинската църква преживява гонението на Никита Хрушчов (1959-1964). Тя взема решение да влезе в Световния съвет на църквите през 1962 година, с което излиза от изолацията и привлича интереса на световното християнство към своето положение. През 1962 г. 3.1 милиона вярващи грузинци се обслужват само от 7 епископи, 105 свещеници, 80 енории, 3 манастира и 1 църковно издателство. Кризата продължава и до 1972 година остават само 5 епископи и 44 енории в цялата страна[234].

Приемник на Ефрем е осмият католикос-патриарх Давид V (Девдариани). Ръкоположен е за свещеник през 1927 г. Постриган е за монах през 1956 година и в с. г. е хиротонисан за епископ. По-късно става Урбниски митрополит. От 1972 г. Давид V е предстоятел на Грузинската църква. Той умира през 1977 година[235].

От 25 декември 1977 г. до днес грузнски католикос-патриарх е Илия ІІ (светско име Ираклий Шиолошвили). Роден е през 1933 г. в гр. Орджоникидзе (от 1991 година – Владикавказ). През 1956 г. завършва Московската духовна семинария, а през следващата година като студент в Московската духовна академия приема монашество и е ръкоположен за иеродякон и иеромонах. Хиротонисан е през 1963 г. за Шемокмедски епископ, викарий на католикос-патриарх Ефрем ІІ. От 1967 г. митрополит Илия ръководи Сухумо-Абхазката епархия, а от 1969 година и Мцхетската Духовна семинария. Между 1978 и 1983 година той заема поста президент на Световния съвет на църквите. Илия ІІ е получил почетна докторска степен от православната семинария „Св. Владимир” в Крестууд до Ню-Йорк[236]. Във връзка със 70-годишнината си и 25-годишнината от патриаршеската си интронизация през 2002 г. католикосът получи такава степен и от Тбилиския университет[237].

_____________________________

214. Гугутишвили, М. Г., ВопросьІ реорганизации Грузинской автокефальной правоснлавной церкви (первая половина ХІХ в.). – Антирелигиозная пропаганда на современном этапе (Тбилиси), ВьІп. 4, 1978, с. 25-42.

215 Тальберг, Н., История христианской Церкви, М., 1991

(http://www.krotov.оrg/libr_min/t/talberg/talb24.html#_Toc525199331).

216. Мчедлидзе, Г. Д., Социальное положение сельского духовенства в Грузии (ХІХ в.), Историко-этнографские штудии, Тбилиси, 1982, с. 45-50.

217. Agursky, M., Stalin’s ecclesiasticial background, Survey, 1984, № 4, 1-14.

218. „БьІть может и в моем песке и соре найдется какая-нибудь крупица” (Дневник Аполлинария Николаевича Львова. Подготовка текста, вводная статья и комментарии С. Л. Фирсова)., Нестор, 2000, № 1, 91-92, 98.

219. Тс., Руската църква, Грузинският екзархат и православието в него, Църковен вестник, № 10, 16 юни 1901, с. 7-8.

220. За него вж. язвителната характеристика в „БьІть может…”, с. 109, 163. Ср. Софийский, Л. Н., ВьІсокопреосвященньІй Никон, архиепископ Карталинский и Кахетинский, Экзарх Грузии (1861-1908), Спб., 1909.

221. Морозан, В. В., Экономическое положение Русской Православной Церкви в конце ХІХ – начале ХХ вв., Нестор, 2000, № 1, с. 325-327.

222. Е. К. [Епископ Кирион], Краткий очерк истории Грузинской Церкви и Экзархата за ХІХ столетие, Тифлис, 1901.

223. Цанков, протопр. Ст., цит. съч., с. 41-44.

224. Грузинский экзархат, ПолньІй православньІй богословский энциклопедический словарь, Репр. Изд., т. 1, М., 1992, с. 686-687.

225. Егоров, В. свящ., К истории провозглашения грузинами автокефалии своей Церкви в 1917 году, М., 1917, с. 9.

226. Пак там, с. 22-23.

227. ЦерковньІе ведомости, 1918, № 3-4 (www.church.ru/xxcentury/1917.html).

228. White, S., The Origins of Détente: The Genoa Conference and Soviet-Western Relations, 1921-1922, Cambridge (MA), 1985.

229. Снегаров, Ив., Отношенията между Българската църква и другите православни църкви след провъзгласяването на схизмата, църковен архив, т. ІІІ-ІV, 1929, с. 65 (http://pravoslavie.domainbg.com/03/main.phtml?dest=2).

230. Ср. Стефанов, иеромонах П., История на Руската православна църква през ХХ век, Шумен, 1997.

231. Attwater, D., op. cit., 152-153.

232. Скурат, К. Е., цит. съч.

233. Коев, Т., цит. съч., с. 15.

234. Bryner, E., Die Ostkirchen vom 18. Bis zum 20. Jahrhundert, Leipzig, 1996 (Kirchengeschichte in Einzeldarstellungen, III/10), S. 68-69. Ср. Jones, S. F., Soviet Religious Policy and the Georgian Orthodox Apostolic Church: From Krushchev to Gorbachev, Religion in Communist Lands, 1989, № 4, Winter, 290-312.

235. Горазд, архим., Почина в Господа светейшият и блаженейши Давид V, католикос-патриарх на цяла Грузия, Църковен вестник, № 2, 11 февруари 1978.

236. Наум, архим., Споделяме радостта на св. Грузинска църква, Църковен вестник, № 14, 5 май 1978.

237. Грузинский патриарх стал почетньІм доктором Тбилисского университета – http://www.pravoslavie.ru/cgi-bin/sykon/client/display.pl?sid=363&did=852&do_action=viewdoc“>http://www.pravoslavie.ru/cgi-bin/sykon/client/display.pl?sid=363&did=852&do_action=viewdoc

Следва…

ИСТОРИЯ И НАСТОЯЩЕ НА ГРУЗИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – продължение 7

2.7. Грузинската църква в криза (ХІІІ-ХVІІІ в.)

След царуването на св. Тамара започва упадък на Грузия и нейната църква поради вътрешни противоречия и външни нашествия. Монголите, персийците и турците разрушават храмовете, ограбват църковните имоти, избиват духовниците и миряните. Намалява не само населението поради войните и преселванията, но и диоцезът на църквата, защото някои грузински области остават под чужда власт или преминават в мюсюлманство. Около 1625 година населението на княжество Самцхе (Тао-Кларджети) в Западна Грузия масово приема исляма. Наложената нова религия не е в чист вид, а е примесена с редица християнски и езически елементи. Източният католикос Николай ІІ се опитва да подобри положението на духовенството, като моли около 1245 година монголския хан Хулагу да прекрати разграбването на грузинските църкви и манастири. Ханът се вслушва в апела. През 1280 година същият духовен водач се опълчва срещу грузинския цар Димитър ІІ (1273-1289) и свиква събор, за да осъди неговите злоупотреби с църковни имоти. Верен на цезаропапистката идея, този цар не обръща внимание на заплахата от отлъчване. Както става и в други православни страни, нерядко грузинските царе свалят католикоси, които са твърде самостоятелнии, или поставят за такива свои любимци[193].

За отношенията между Грузия и Византия, Грузинската и Цариградската църква може да се съди по пищните обръщения пред писма на египетския султан Калаун до император Михаил VІІІ Палеолог (1261-1282), където последният се нарича между другото „този, който украсява вярата на иверийците [грузинците] и сирийците”. А в писмо от 1352 година на султан Насър Хасан до император Иоан VІ Палеолог (1347-1354) византиецът се окачествява като „украшение на вярата на иверийците и сирийците”[194].

Опит за подобряване на църковния живот, влошен по време на монголското завоевание, прави цар Георги V Блестящия (1318-1346). По този повод той организира църковен събор. По негово внушение египетският султан връща на грузинците манастира „Св. Кръст” в Иерусалим и дори предава на грузинските монаси ключовете от Божи Гроб. Грузинските поклонници имат право да не плащат мито, да влизат в Св. Град на коне с развети знамена и да носят оръжие. Тези факти говорят за високия международен авторитет на грузинската държава при цар Георги V[195]. Иерусалимските патриарси поддържат връзки с грузинските царе и католикоси[196].

От 1390 г. Западна Грузия се ръководи от втори католикос в катедра в Питиунт (дн. Пицунда), а по-късно в Кутаиси, с което църквата се разделя, следвайки разцеплението на държавата. В негова власт са Абхазия, Имеретия, Мингрелия, Гурия, Самцхе и Сванетия. Мотивирана от свои интереси, Антиохийската патриаршия поддържа сепаратизма на втората Грузинска църква. Едва след кончината на Абхазкия католикос Максим ІІ (Нижарадзе) през 1796 г. в Киево-Печерската лавра, Грузинската църква в състав 13 епархии се подчинява изцяло на Мцхетския католикос[197].

След страшните разрушения на Тамерлан цар Александър І (1414-1442) възстановява редица от порутените храмове и на първо място Мцхета. При управлението на имеретинския цар Соломон І е организиран църковен събор, който заплашва с отлъчване грузинците, които продават свои сънародници в робство на турците. Някои от грузинските владетели, които поне номинално са мюсюлмани, покровителстват църквата.

Трагична е съдбата на Грузинската църква през първата половина на ХVІІ век. Когато завладява страната през 1613 г., шах Абас плячкосва редица древни светини, включително част от хитона на Христос, пазен в катедралата на Мцхета. След десет години тази реликва е подарена от персийския посланик Рустам бек на руския цар Михаил Фьодорович. Тя се пази в Успенската катедрала на московския Кремъл. От нея са отделени четири частици. Една се намира в катедралата „Св. София” в Киев, две – в Петропавловската църква и църквата на Зимния дворец, а четвъртата е подарена от цар Алексей Михайлович на ярославските търговци братя Скрипини за заслуги към трона. Последното парче е открито напоследък във фонда на Ярославския музей-резерват „Спаски манастир”[198].

През ХVІІ в. Грузинската църква излъчва хиляди мъченици, включително и царски особи. На първо място ще споменем кървавата разправа в пасхалната нощ на 1617 г. с монасите в Гареджи. По заповед на персийския шах Абас І (1587-1629) са умъртвени 6000 монаси[199].

Мъченик става и св. Луарсаб ІІ, цар на Картли, който е син на отровения от шах Абас цар Георги Х (1660-1603). Луарсаб е принуден да даде една от сестрите си за жена на персийския шах Абас, но когато чужденецът иска и втората му сестра, цар Луарсаб отказва. Абас нахлува в Грузия и Луарсаб и кахетинският цар Теймураз бягат в Имеретия през 1615 г. За да спаси народа си Луарсаб решава да се яви при шаха. Тъй като отказва да стане мюсюлманин, той е затворен в една крепост и накрая е удушен с тетива на лък. Датата на мъченическата му кончина е 21 юни 1622 година, а не 1616 година, както твърди Иоселиани[200]. Житието на св. Луарсаб е съставено от видния грузински писател и католикос Висарион († 1738 г.)[201].

Синът на Луарсаб ІІ – Симеон, който го наследява на престола, е отведен като пленник в Истанбул. Там е заподозрян във връзки с персите и е отровен през 1629 г.[202].

Друга много почитана мъченица от същото време е св. Кетеван. Тя е дъщеря на кахетинския цар Ашотан и е омъжена за цар Давид, който умира рано. Теймураз, синът на Кетеван, е изпратен в персийския двор като заложник. По заповед на шах Абас І братът на Давид – Константин, който е приел исляма, убива баща си и другия си брат Георги, но сам загива в битка с грузинците. Синът на Кетеван – Теймураз І, се възцарява през 1605 г. След десет години Абас розорява Кахетия и Картли и пленява Кетеван. Тя е държана  в тъмница и след нечовешки мъчения е умъртвена на 13 септември 1624 г. Мощите й са положени в Алавердската катедрала, а част от тях са взети от монаси августинци и отнесени в белгийския град Намур[203].

Картлийският цар Ростом (1634-1658), който е мюсюлманин, се опитва да натрапи исляма на своите поданици. Католикосът Ендемон се противопоставя на това богохулство и е затворен, а след това хвърлен от най-високата скала в Тбилиси. Царица Мария тайно помага на християните[204].

По времето на следващия цар Вахтанг V (1658-1675), който приема исляма с името шах Наваз, грузинските князе Бидзин, Шалва и Елизбар Ксански вдигат въстание през 1659 година и освобождават Кахетия от персийското робство. Вахтанг V ги арестува и изпраща на шах Абас ІІ. След като не успява да ги склони към вероотстъпничество, Абас ги предава на Алдаранския султан – бивш владетел на Кахетия, който живее в Исфахан. Тримата са намазани с мед и оставени на слънце, за да бъдат жилени от оси. След това Шалва и Елизбар са обезглавени, а Бидзин е облечен в женски дрехи и е разкарван из града на магаре. Накрая той е насечен на парчета на 18 септември 1660 година. Мощите на тримата са пренесени в Картли и положени в Икортския манастир до град Гори [205].

Трябва да се признае, че Вахтанг V отначало потиска своите православни поданици, но по-късно ги толерира. Той поставя брат си Доментий за католикос. Този неустрашим архиерей отива в Истанбул, за да ходатайства за Грузинската църква и грузинския народ. Наклеветен, той е заточен на един гръцки остров, където умира, а постът му се заменя от един корумпиран монах. През 1665-1666 г. Грузинската църква води богословски диспути с ислямски духовници[206]. Цар Вахтанг VІ (1701-1737) взема мерки за подобряване състоянието на Грузинската църква и издигане нивото на нейните служители. Основаната от него първа печатница сее духовна просвета.

Един от най-известните грузински духовници в началото на ХVІІІ в. живее и работи не в самата Грузия, а в земите на днешна Румъния. Той е Антим Иверски, който е избран за Унгровлашки митрополит и става довереник на св. княз мъченик Константин Бранковяну. Проявява се като блестящ историк, оратор, писател, печатар, юрист, политик, миниатюрист и скулптор, но е заподозрян от турците и удавен в река Тунджа до Одрин през септември 1716 година[207].

Когато персийският шах Ага Мохамед предприема разорително нашествие в Грузия през 1795 година, той се изпълва с ненавист към духовниците, които вдъхновяват народа за съпротива. На 14 сетптември с. г., празника Въздвижение на св. Кръст, той нарежда да бъдат заловени духовниците в Тифлис и да бъдат хвърлени от високия бряг в река Кура.

През ХVІІІ в. – епохата на Просвещението – се засилват критичните гласове, които прозовават за обновление в Грузинската църква. Епископите се занимават със светски и дори военни дела и някои от тях в продължение на 30 години служат само 10 пъти. Ръкополагат се много свещеници, сред които има и полуграмотни. Манастирите разчитат на крепостни селяни и роби. Тези недъзи на духовенството са изобличени от Абхазо-имеретинския католикос Максим през 1777 година. Поради липсата на просвета миряните не познават догматите и богослужебния ред, както се изтъква на църковните събори в Мцхета през 1762 г. и в Циклан през 1798 година[208].

Откриват се две духовни семинарии в Тифлис (Тбилиси) през 1762 г. и в Телав през 1783 г. Цар Ираклий ІІ (1744-1798) основава печатница в Тифлис, а имеретинският цар Соломон ІІ (1793-1811) – в Кутаиси. От тях излизат редица църковни книги. Библията на грузински език е е напечатана за първи път в Москва през 1742-1753 г. Богословското творчество през ХVІІІ в. включва нови тълкувания на Св. Писание и химнографски произведения. Виден църковен автор е католикосът Антоний І, който създава „Богословие” в четири части, „Мартиролог” (похвални слова за мъченици), „Готов отговор или Опровержение”, в който се отхвърлят ересите на римокатолиците, лутераните и арменците, „История на Третия вселенски събор”, грузинска граматика. Антоний превежда от руски известното полемическо съчинение „Къмък на вярата” от Стефан Яворски. Усърдно работи на духовната нива и ректорът на Телавската семинария епископ Гай. Той съставя проповеди, тълкувание на Притчи Соломонови, грузинска граматика и превежда от руски „Духовен регламент” на Петър І и „Богословие” на митрополит Платон Московски[209].

Тъй като Казказ попада често под персийска и османска власт, сред планинските племена се насажда мюсюлманството. През 1724 г. православието в Дагестан се укрепва от св. Иоан Манглиски. След няколко години той основава манастир „Въздвижение на св. кръст” в Кизляр, който става мисионерски център за цяла Осетия. Тъй като не разполага с достатъчно кадри и ресурси, Грузинската църква в лицето на католикоса Иосиф се обръща към Руската през 1745 година с молба да изпрати мисионери[210]. Молбата е удовлетворена и група мисионери начело с архимандрит Пахомий за четвърт век покръстват 2000 души. В Моздок мисионерите откриват училище. Мисията е подновена през 1771 година по заповед на императрица Екатерина Велика под ръководството на протоиерей Лебедев и епископ Гай (Бараташвили), дипломант на Московската духовна академия. От 1772 година до 1792 година руските мисионери връщат към православието 6000 осетинци. С мисионерска цел в Кавказ през 1792 година е основана Моздокска епископия, подчинена на астраханския архиерей, както и два манастира (мъжки и женски),  но те са закрити през 1799 година[211].

Църковното изкуство през ХІІІ в. е в упадък поради нашествието на монголите, но се въздига през следващото столетие в пряка връзка с византийския палеологов ренесанс. Константинополският майстор Мануил Евгеник рисува фреските в храма в Цаленджиха (1384-1396) и вероятно в Лихни (средата на ХІV в.), докато грузински зографи продължават местната традиция от Х-ХІ в. Стенописите в църквата „Св. Преображение” в Зарзма от първата половина на XІV в. по стил и иконография са родствени с тези в Иверския манастир на Атон. Други добри художествени примери от ХІІІ-ХІV в. са църквата „Метехи” в Тифлис и в манастира „Сафара”. Въпреки това в техния стил сe наблюдава липса на виталност и засилване на схематизацията[212]. С блестящи постижения в Грузия се отличават златарството и емайлът.

Поради опустошенията в Грузия са запазени малко архитектурни примери от ХV в. През ХV-ХVІІ в. се полагат усилия да се възстановят разрушените сгради. Добър пример е крепостта Ананури, в която са изградени няколко куполни църкви. На хълма над гр. Греми, столицата на Кахетия, е построена църква през 1565 година, в която личи персийското влияние – църквата не е  от камък, а от тухли и арките не са полукръгли, а отстровърхи, както в джамиите[213].

___________________

193. Снегаров, Ив., цит. съч., с. 616-617.

194. Иоан Кантакузин, История, ІV.14. – В: Извори за българската история, т. ХХІІ. Гръцки извори за българската история, т. Х. Съст. и ред. М. Войнов, В. Тъпкова-Заимова и Л. Йончев, С., 1980, с. 377; Документи за политическата история на средновековна България (ХІІ-ХІV в.), 2 прер. и доп. изд. Съст. Ив. Лазаров, Ив. Тютюнджиев и Пл. Павлов, Велико Търново, 1992, с. 113-114.

195. Ioselliani, P., op. cit., p. 134, n. 6.

196. Порфирий (Успенский), архим., Послания иерусалимских патриархов в Грузию. Извлечено из делового кодекса, хранящегося в библиотеке Святогробского подворья в Константинополе и переведено с новогреческого язьІка на русский архимандритом Порфирием Успенским в св. граде Иерусалиме, Киев, 1866, 1-19 (отп. От ТрудьІ Киевской Духовной Академии).

197. Janin, R., Géorgie, col. 1261-1262.

198. Сокoлов-Митрич, Д., Найдена риза Иисусa Христа, которую долгие годьІ прятали от болшевиков, Столичная вечерняя газета, 16 декабря, 2003.

199. Потто, В., Кавказская война в отдельньІх очерках, эпизодах и биографиях, т. І, Спб., 1885, с. 253-254.

200. Ioselliani, P., op. cit., p. 155. Ср. Горгиджанидзе, П., История Грузии, Тбилиси, 1990 (Памятники грузинской исторической литературьІ, т. VІІІ), с. 73-74.

201. Из истории грузинской агиографии: „Мученичество царя Луарсаба” (этнокультурньІй аспект). Комм. и пер. Г. В. Цулая, Этнографическое обозрение, 1998, № 2, с. 67-78 (http://www.krotov.org/acts/17/luarsab.html).

202. Ioselliani, P., op. cit., p. 155.

203. Lаng, D. M., op. cit., p. 169-172; Gulbenkian, R., Relation véritable du glorieux martyre de la reine Kétévan de Géorgie, Bedi Kartlisa, t. 40, 1982, 31-97; Житие и страдание святой славной великомученицьІ ЦарицьІ Кахетинской Кетевани. – http://portal-credo.ru/site/index.php?act=lib&id=133.

204. Ioselliani, P., op. cit., p. 160.

205. Горгиджанидзе, П., цит. съч., с. 128-129; Из истории грузинской агиографии: „Мученичество БидзиньІ, ШалвьІ и Элисбара”. Комм. и пер. Г. В. Цулая, Эмигрант, 2000, № 1, с. 164-176 (текст в: http://www.krotov.оrg/acts/17/1660bidz.html).

206. Richard, F., Trois conférences de controverse islamo-chrétienne en Géorgie vers 1665-1666. – Bedi Kartlisa, t. 40, 1982, 253-259.

207. Издание на трудовете му: Antim Ivireanul, Opere, Bucureşti, 1972. Монографии за него: Джинджихашвили, Ф., Антимоз Ивериели. Жизнь и творчество, Тбилиси, 1967; Гвинчидзе, О. Ш., Антим Ивериели (Первопечатник и политический деятель)., Тбилиси, 1973; същия, Жизнь и деятельность Антима Ивериели и Михаила Иштвановича, Тбилиси, 1980; същия, Антим Ивериец, Тбилиси, 1989.

208. Снегаров, Ив., цит. съч., с. 618.

209. Малицки, П., История на християнската църква, ч. ІІІ, С., 1932, с. 64-69.

210. Ср. Броневский, С. М., Исторические вьІписки о сношениях России с Персиею, Грузиею и вообще с горскими народами, в Кавказе обитающими, со времен Ивана Васильевича до ньІне, Спб., 1996.

211. Малицкий, П. И., Руководство по истории Русской церкви, 4-е изд., М., 2000, с. 397-398.

212. A. T., Georgian Art and Architecture, The Oxford Dictionary of Byzantium, Ed. in chief A. Kazhdan, t. 2, New-York and Oxford, 1991, p. 842-843.

213. Beridze, W., E. Neubauer, Die Baukunst des Mittelalters in Georgien vom 4. bis 18. Jahrhundert, Berlin, 1980.

Следва

ИСТОРИЯ И НАСТОЯЩЕ НА ГРУЗИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – продължение 6

2.6. Разцвет на Грузинската църква (VІІІ-ХІІІ в.)

Обръщането на св. Павел

Големи страдания и жертви на Грузинската църква в Имеретия нанасят нападенията на арабите начело с пълководеца Мерван-абул-Казим през 730 година. Те се повтарят през 760 година и неведнъж по-късно. Двама от водачите на народната съпротива – Аргветските князе братя Давид и Константин, които управляват Източна Имеретия, посрещат авангарда на Мерван и го побеждават. В следващите сражения през 740 година те са пленени, изтезавани и хвърлени от скала в реката Рион (памет на 2 октомври). Мъченически венец приема през 744 г. и иверският цар Арчил. Когато арабите нападат Грузия, той смело се отправя към техния военачалнник, като се надява да ги убеди да не унищожават страната. Мюсюлманите го посрещат вежливо, но когато искат от него да се отрече от Спасителя, той отговаря с решителен отказ. За твърдостта във вярата арабите му отсичат главата (памет на 21 юни). Църквата е обявила тримата за мъченици[166].

Ерисмтаварът (княз) на Картли Нерсе е хвърлен от арабите в багдадски затвор през 772-773 г. вероятно по подозрение, че подготвя въстание срещу чуждите поробители. Освободен от халифа Махди (775-785) след три години, той продължава подмолната си дейност, поради което е принуден да избяга при хазарския каган. Последният отказва да му помогне. Нерсе се връща в Картли. Новият княз Степанос е негов племенник и успява да издейства помилването му от арабите. В Хазария слугата на Нерсе Або (Хабиб), по народност арабин, приема християнството. Но след кончината на Махди кавказките народи се вдигат на въстание, подкрепяни от хазарите. „Толерантността” на арабите се изчерпва и те убиват мъченически Або в 786 година. Съдбата на Нерсе е неизвестна, но едва ли е оставен жив. Житието му е писано от Иоан Сабанисдзе през 80-те години на VІІІ век[167].

През тази епоха във Византия бушува ереста на иконоборството, а Грузия остава опора на православието и дава убежище на преследвани гръцки иконопочитатели. Стига се дотам, че епископът на готите в Крим Иоан отива да бъде ръкоположен в Мцхета, а не в Константинопол[168].

Въпреки че ІХ в. е сравнително спокоен за Грузия, през него не липсват мъченичества за вярата. Братята Исаак и Иосиф са деца от смесен брак на християнка и мюсюлманин в гр. Карну. Когато се опитват да избягат във Византия, за да постъпят в нейната армия, те са заловени. Отказват да се върнат в исляма и са екзекутирани през 808 година (памет на 16 септември). На мястото на убийството е издигната църква „Св. Троица”[169].

Княз Константин от Горна Карталиния е пленен след една битка и е отведен в Тифлис при емира Буг, който го предава на цар Джефар. След като отказва да приеме исляма, той е умъртвен след зверски мъчения през 842 г. Мощите му са пренесени в Грузия, но не се знае къде са погребани. Празникът в чест на св. мъченик Константин е обявен от католикоса Иоан ІІ (871-893), а службата му е съставена от католикоса Антоний[170].

Монашеският живот в Грузия достига висота в лицето на преп. Иларион Чудотворец. Роден в заможно семейство в Кахетия, той напуска родителите си на 15-годишна възраст и става отшелник до Гареджийския манастир. Тук е ръкоположен за свещеник и се отправя на поклонение из св. Земя. Той живее седем години в лаврата „Св. Сава Освещени”. Там св. Иларион получава видение от Св. Богородица да се върне в Грузия, където създава женски манастир за майка си. По времето на император Михаил ІІІ (842-867) той отива в Цариград, а оттам на планината Олимп в Мала Азия. По-късно живее две години в Рим и на връщане умира в Солун през 875 година. Мощите му са положени от Василий І в специален манастир във византийската столица. Както приживе, така и посмъртно св. Иларион извършва много чудеса (памет на 19 ноември)[171].

През ІХ век Абхазкото царство се откъсва от Византия и в църковно отношение, като излиза от юрисдикцията на Константинополския патриарх. Скоро западногрузинската църква се подчинява на Мцхетския католикос. По този начин настъпва църковното обединение на Западна и Източна Грузия, след което в Абхазия окончателно се налага грузинският език в църковния, държавно-административния и културния живот.

През Х в. в много райони на Грузия се насажда ислямът. Според съобщението на арабския писател Масуди, през 931 година осетинците разрушават християнските си храмове и приемат мюсюлманството[172]. Рядък пример на себеотрицание дава св. княз Гоброн, който защитава родовата крепост в Тао-Кларджети през 914 г. Когато нашествениците успяват да я превземат, те предлагат на него и останалите живи бранители да станат мюсюлмани, но получават отказ. За привъзрзаността си към Спасителя те са наказани със смърт (памет на 17 ноември)[173].

Най-известните грузински духовници през Х-ХІ в. са двама игумени на Иверския манастир в Св. Гора – св. Евтимий (964-1028) и Георги (1014-1066)[174]. Бащата на Евтимий – св. Иоан, основава този манастир около 980-983 г. Евтимий го възглавява около 1002 година, но след 14 години се отказва от администрирането, за да се отдаде на книжовни трудове. Превежда от гръцки 52 съчинения – отново Библията, коментари на нея, редица св. отци, жития, литургии[175]. Когато император Константин VІІІ го извиква в столицата, св. Евтимий умира по пътя, хвърлен от катъра си (памет на 13 май)[176]. Св. Георги Иверски превежда 17 съчинения от гръцки на грузински език. Те основават цяла книжовна школа в Иверската обител. Манастирът получава дарения от грузинските царе и царици, например от Мария, майката на византийския император Константин VІІІ (1025-1028)[177].

Най-вероятно на св. Евтимий Иверски дължим един от преводите на световен литературен паметник – житието на Варлаам и Иоасаф[178]. Тази апология на аскетичния живот се приписва на св. Иоан Дамаскин или св. Иоан Мосх, но всъщност преразказва живота на Буда. Пръв се съмнява в историческата достоверност на житието португалският историк Диого до Куто (1612). Неговият апокрифен характер е доказан едва от френския учен Лабулайе (1859). На халдейски език Вар-лаам означава „син божи”, а Иоасаф е вариант на термина „бодисатва” през арабското „будасаф”. Житието е преведено най-вероятно от манихеи в Багдад през VІІІ в. от иранския диалект пехлеви на арабски език. През Х в. следва нов превод на грузински[179]. Фредерик Конибеър пръв доказа, че преводачът е св. Евтимий Иверски[180]. Първият български превод е осъществен между ХІ и ХІІІ век[181]. До ден днешен „свети” Варлаам и Иоасаф се честват в православния календар на 19 ноември. В средата на ХVІ в. те са рисувани от атонски монаси във великотърновската църква „Св. св. Петър и Павел” и образите им имат антиосманска насоченост[182]. Те се срещат и в западното изкуство[183].

Както доказва проф. Стивън Рап, първите грузински исторически съчинения като „Картлис цховреба”, засягащи и църквата, се оформят между VІІ и ІХ век[184]. Появяват се и полемични съчинения като „Пчела” на грузинския католикос Арсений ІІ (946-976), в които се описват обстоятелствата и причините за разделението между Грузинската и Арменската църква. Той ползва за основа на съчинението си Леонтий Византийски[185]. Поради отдалечеността си Грузинската църква не взема пряко участие в събитията около разделението на източното и западното християнство през 1054 година, но и не приема римокатолическите нововъведения.

През ХІІ в. назрява нуждата от църковна реформа. Църквата е силна и влиятелна в обществото, поради което цар Давид ІV Строителя (ок. 1073-1125) се нуждае от нейната поддръжка. В същото време при господството на арабите и селджуците и в условията на феодална раздробеност църквата изпада във вътрешна криза, защото висшите църковни длъжности попадат в ръцете на често недостойни, неподготвени и корумпирани представители на аристокрацията. За да се справи с манипулирането на църквата от феодалите, цар Давид решава да я оздрави. След като обединява страната, през 1103 г. той свиква всегрузински църковен събор, който заседава в две съседни епархии – Руиси и Урбниси (в Източна Грузия, на запад от град Гори). Съборът решава да свали недостойните иерарси и да избере за техни приемници хора, верни на царя. Освен това се забранява на духовниците и миряните да се ползват от църковното имущество за лично обогатяване или за цели, различни от тези на държавата. Фактически Давид ІV подчинява църквата на трона. Същият събор с 15-ти канон решава да бъдат прекръщавани арменците, които искат да приемат православие. Владетелят свиква църковен събор в Ани за изглаждане на догматическите различия между Грузинската и Арменската църква, но само някои арменски епископи-монофизити приемат православие. Към мюсюлманите царят се отнася веротърпимо и заповядва на грузинците да не колят свине в градовете, където има техни квартали. Цар Давид ІV, който управлява блестящо 36 години, се отнася с благоговение към църковните дейци и особено към своя духовник преп. Арсений Икатолийски (памет на 6 февруари). Той предоставя на Чкондидския ахрхиепископ поста царски канцлер, с което той става втори в иерархията на държавната власт.

Царят построява десетки църкви и манастири. На първо място трябва да се отбележи неговият любим Гелатски манастир, основан през 1106 година, към който функционира висша философско-богословска школа или академия. Тя събира най-именитите грузински богослови, философи, оратори, преводачи и филолози, сред които изпъква великият мислител на средновековна Грузия неоплатоникът Иоан Петрици.Той се ползва с известност и във Византийската империя[186]. Цар Давид ІV изпраща 40 младежи в Атон, за да се учат. За неговата набожност свидетелстват съставените от него „Покаен канон” и „Духовно завещание”. След смъртта си през 1125 г. той е погребан в Гелати и е причислен към светците през ХІІІ век (памет на 26 януари)[187].

Грузия достига своя апогей при управлението на св. царица Тамара (1184-1213), правнучка на цар Давид ІV[188]. Тя разширява държавата си от Черно до Каспийско море. Преданието й приписва множество забележителни строежи на църкви, манастири и кули. Царица Тамара, която се сравнява с Август и Константин Велики, построява манастири в Иерусалим и Гърция, благоустроява манастира Галиа в Кипър и дарява много обители в Грузия, Антиохия, Александрия и Синай („Картлис цховреба”, ІІ, 41, 24-46; ІІ, 91, 10-17)[189]. При нейното управление духовният живот достига особена интензивност. Превеждат се редица, богословски, философски и литературни трудове главно от гръцки език. Тъй като католикосът Михаил ІІ не управлява добре Грузинската църква, царица Тамара свиква събор срещу него. За своята набожност и заслуги към църквата и народа царицата е канонизирана за светица (памет на 1 май)[190].

През този период и особено при царуването на св. Тамара се засилва мисионерската дейност на Грузинската църква, която си поставя за задача да християнизира северокавказките народи[191]. Доказателство за това са кръстовете с грузински надписи от ХІІ-ХІV век, открити при разкопки в Дагестан[192]. Съкрушителен удар на новоприетото християнство нанася Тимур, който налага на негово място исляма.

________________________

166. Скурат, К. Е., цит. съч.

167. Peeters, P., Les Khazars dans la Passion de St. Abo de Tiflis, Analecta Bollandiana, t. 53, 1934, p. 21-56; Мученичество Або Тбилети, Памятники древнегрузинской агиографической литературьІ, Тбилиси, 1956; Артамонов, М. И., цит. съч., с. 247-249.

168. Снегаров, Ив., цит. съч., с. 612-613.

169. Рафаил, архим., цит. съч., с. 48-51.

170. Житие и мученичество св. Константина грузина, которьІй бьІл замучен царем вавилонян Джафаром, Пер., иссл. и комм. Н. З. Вацнадзе и К. К. Кучиа, Тбилиси, 1978.

171. Житие и деяния Илариона Грузина, перевод с древнегрузинского, введение, примечания Г. В. Цулая, 2-изд., доп., М., 1998 (текст в Интернет – http://www.krotov.org/acts/09/ilari_1.html). Ср. Martin-Hisard, B., La peregrination du moine Hilarion au IX-e siècle. – Bedi Kartlisa, t. 40, 1982, 31-97.

172. Покровский, Н., свящ., цит. съч., с. 45.

173. Рафаил, архим., цит. съч., с. 47-48.

174. Lefort, J., D. Papachryssanthou, Les premiers Georgiens à l’Athos dans les documents byzantis, Bedi Kartlisa, 41, 1983, 27-33; Hewsen, R. H., Armenien und Georgien im 10. und 11. Jahrhundert, Wiesbaden, 1988, (TAVO, B II 16). Издания на грамотите на Иверския манастир: Actes d’Iviron, t. I, Des origines au milieu du XI-e siècle, Ed. Par J. Lefort, N. Oikonomides et D. Papachryssanthou, et la collaboration d’Helene Metreveli, Paris, 1985 (Archives de l’Athos, 14); Actes d’Iviron, t. II, Du milieu du XI-e siècle à 1204, Paris, 1990 (Archives de l’Athos, 16); Actes d’Iviron, t. III, De 1204 à 1328, Paris, 1994 (Archives de l’Athos, 18); Actes d’Iviron, t. IV, De 1328 au dèbut du XVI-e siècle, Paris, 1995 (Archives de l’Athos, 19).

175. Фонкич, Б. Л., Переводческая деятельность Евфимия Светогорца и библиотека Иверского монастьІря на Афоне в начале ХІ в., Палестинский сборник, т. 19, 1969, с. 165-170; Esbroeck, M. v., Euthyme l’Hagiorite: le traducteur et ses traductions, Revue des ètudes gèorgiennes et caucasiennes, 4, 1988, 73-107.

176. Греческое „житие” Иоанна, Евфимия и Георгия Афонцев. Греческий текст, грузинский перевод и исследование М. З. Мачханели, Тбилиси, 1982. Ср. Фонкич, Б. Л., Самосский список жития Евфимия Ивира, Analecta Bollandiana, t. 100, 1982, 567-579; Лордкипанидзе, М., „Житие Иоанна и Евфимия” и „Житие Георгия Мтацмидели” как исторические источники, ТрудьІ Тбилисского университета, т. 246, 1984, с. 166-170.

177. Каухчишвили, С. Г., цит. съч., с. 104.

178. Повесть о Варлааме и Иоасафе. Памятник древнерусской переводной литературьІ Х-ХІІ вв. Подг., иссл., ком. И. Н. Лебедовой, М., 1985; Almond, P., The Buddha of Christendom: a Review of the Legend of Barlaam and Josaphat, Religious Studies, 1987, № 3, р. 391-406.

179. Ср. Henning, W. B., Die älteste persische Gedichthandschrift: eine neue Version von Barlaam und Joasaph. – In: Akten des 24. Internationalen Orientalisten Kongresses, München 1957, Wiesbaden, 1959, S. 305-307 (repr. In: Idem, Selected Papers, t. 2, Teheran-Liège-Leiden, 1976, 541-543 (Acta Iranica, t. 14-15); Buddhistische Erzählliteratur und Hagiographie in türkischen Überlieferung. Hsg. Von J. P. Laut und Röhrborn, Wiesbaden, 1990, (Veröffentlichungen der Societas Uralo-Altaica, 27).

180. Conybeare, F. C., The Barlaam and Josaphat Legend in the Ancient Georgian and Armenian Literatures, Folklore, 1896, June, p. 101-142; Ср. Нуцубидзе, С., О возникновении греческого романа „Варлаам и Иоасаф”, 2 изд., Тбилиси, 1977.

181. Лебедева, И., Болгарский перевод Повести о Варламе и Иоасафе и его судьба в русской книжности, Кирилометодиевски студии, т. 3, 1986, с. 213-220.

182. Стефанов, иером. П., Художественото творчество в Търново през ХVІ в. Проблеми и решения, Турските завоевания и съдбата на балканските народи, отразени в исторически и литературни паметници от ХVІ-ХVІІІ в., Велико Търново, 1992, с. 402-407.

183. Siclari, A., L’apologo del Barlaam e Joasaph e la letteratura agiographica degli exempla. – In: Il battistero di Parma. Iconographia, iconologia, fonti letterarie, Parma, 1999, 351-373.

184. Rapp, S. H. Jr., Studies in Medieval Georgian Historiography: Early Texts and Eurasian Contexts, Leuven, 2003 (Corpus Scriptorum Christianorum Orientalium, 601).

185. Esbroeck, M. v., Le “De Sectis” attribué à Leonce de Byzance dans la version georgienne d’Arsene Iqaltoeli, Bedi Kartlisa, 42, 1984, 35-42; Тачеа, М., Полеамические сочинения из „Догматикона” Арсения Икалтоэли относительно обрядовой практики Армянской церкви. – В: Армения и християнский Восток, Ереван, 2000.

186 Петрици, И., Рассмотрение платоновской философии и Прокла Диадоха, М., 1984. Ср. Панцхава, И. Д., Петрици, М., 1982 (МьІслители прошлого).

187. Челидзе, В. В., Исторические хроники Грузии (ХІ-ХІІ), Тбилиси, 1988; Метревели, Р. В., Давид Строитель, Тбилиси, 1986.

188. Hewsen, R. H., Armenien und Georgien um 1200, Wiesbaden, 1988 (TAVO, B VII 17).

189. Куахчишвили, С. Г., цит. съч.,  с. 132, с. 168.

190. Janin, R., Géorgie, col. 1254-1255.

191. Шихсаидов, А. Р., Ислам в средневековом Дагестане (VІІ-ХV вв.), Махачкала, 1969, с. 203; Кузнецов, В. А., Зодчество феодальной Алании, Орджоникидзе, 1977, с. 18.

192. Атаев, Д. М., Христианские древности Аварии, УченьІе записки ИИЯЛ, т. 4, 1958, с. 163-179.

Следва

 

ИСТОРИЯ И НАСТОЯЩЕ НА ГРУЗИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – продължение 5

2.5. Изграждане на Църквата (ІV-VІІ в.)

Преображение Господне

В състава на Грузинската църква още от нейното основаване влизат не само иверци, но и жители на Абхазия, Колхида (Мингрелия) и Кавказ[130]. Впоследствие абхазците и колхидците понякога се отделят от нея и се подчиняват на свои самостоятелни (αυτοκέφαλος) иерарси в градовете Севастополис и Фазис, които спадат към Цариградската патриаршия. От една страна, това обособяване се дължи отчасти на политическото отделяне на Абхазия и Колхида от Иверия и признаването от тях на византийската власт. От друга страна, мнозина абхазци, обитатели на Колхида, свани и лази приемат християнството не от иверите, а от Византия по време на император Юстиниан, който им изгражда или възстановява църкви и манастири и изпраща гръцки свещеници[131]. Кавказките планинци поради липса на мисионери, политически смутове и зороастрийска агитация често отпадат от църквата. Все пак Грузинската църква се грижи за тях и ги връща към себе си. Християнството се изповядва от планинците и през цялото Средновековие, защото през ХІІІ в. в един от цариградските събори участва епископ от Кавказ, а в друг събор през 1317 г. заседава вече Кавказки  митрополит[132].

В Грузия не липсват далновидни владетели, които полагат грижи не само за държавните дела, но и за своята църква. Трябва да се отбележи синът и приемник на Мириан – Бакур, при чието царуване (342-364) за първи път се съединяват под един скиптър жителите на Иверия, Колхида, Абхазия и даже Кавказ. Той се стреми да разпространи вярата сред всички свои поданици и да я наложи там, където тя първоначално не успява да проникне. Построени са много храмове, които често се издигат върху основите на стари езически светилища. За благоустройството на църквата Бакур открива няколко епископски катедри, а за подготовката на духовници той създава училища, в които преподават наставници от Гърция и Асирия. Цар Миридат, синът на Бакур, окончателно укрепва християнството сред жителите на Тао-Кларджети и Джавахети.

При цар Арчил (413-446) епископи от „Гурзан” (Грузия) участват в църковен събор, свикан от персийския католрикос. Тъй като тогава Грузия е част от Персия, по всяка вероатност Грузинската църква изпада във временна зависимост от несторианската Сироперсийска църква, а не от Антиохийската[133]. С помощта на Византия Арчил прогонва персийците. Подражавайки на ревността на св. Теодосий Велики, той прави всичко възможно а изкорени остатъците от зороастрийството, насаждано от тях (Картлис цховреба, І, 140)[134]. Царят дори свиква църковен събор, който анатемосва грузинския католикос Мобидан, заподозрян в тайно арианство и симпатия към персийската религия.

При управлението на Арчил по желанието на неговата съпруга Сандухта е преведен за първи път на грузински език Новият Завет. Местните летописци са запазили имената на двама от книжовниците – Давид и Стефан (V в.), които превеждат книгите на Св. Писание не от оригинала, а от сирийския превод. Смята се, че те превеждат само части от Библията, които Грузинската църква ползва до Х в. Тогава е направен нов, по-добър превод на всички свещени и богослужебни книги от гръцки език[135].

Следващият цар Вахтанг Горгасали (446-502) получава видения от Бога и въздейства върху поданиците си с личното си благочестие[136]. Той нарежда при всяка епископска катедра да бъдат открити училища. В тях започва превеждането на литургическите книги от гръцки на грузински език. Използвана е както гръцката, така и грузинската азбука, изобретена според Моисей Хоренаци през V в. от арменския учен Месроп Мащоц, който създава друга азбука и за своите сънародници. С особена ревност се отличава архиепископ Петър. Той изгражда училища дори в отделни енории, поправя богослужебните книги, превежда нови, снабдява с тях всички храмове, изпраща опитни мисионери в Абхазия, Мингрелия и Кавказ и открива нови епископски седалища в различни области на Картли, Кахетия, Сомхетия и Имеретия.

Близък съратник на цар Вахтанг е Ражден, персиец от рода на Сасанидите. Той приема християнството в Грузия и става пълководец. Когато е пленен през 457 година, шахът го увещава да се върне към маздеизма. Накрая е привързан за кръст и надупчен със стрели. Мощите му са пренесени в Икортския манастир. Св. Ражден се смята за първия грузински мъченик (памет на 3 август)[137].

Според летописите цар Вахтанг отхвърля грузинския архиепископ Михаил и поисква от Византия друг църковен глава с ранг католикос (ок. 486-488). Антиохийският патриарх ръкополага Петър, ученик на св. Григорий Богослов, и 12 епархийски владици. Един от тях е Самуил, който по-късно сам става католикос към 472 година. Предполага се, че грузинският монах Петър Ивер изпълнява посредничеството, а въпросният патриарх е монофизитът Петър Тепавичаря (Фулон)[138]. По този начин православният Петър получава хиротония от еретик и Грузинската църква става монофизитска[139].

Тук е мястото да отворим скоба за една от най-трудните загадки в историята на Църквата – самоличността на гениалния мистик и философ, който се крие под псевдонима Дионисий Ареопагит. Неговите съчинения са четири: Мистическо богословие, За божествените имена, За църковната иерархия и За небесната иерархия, наричани с общото обозначение Ареопагитски корпус. С перото му се свързват и десет писма до лица, наречени с имената на сътрудници на апостол Павел. Произведенията са тълкувани от видни православни екзегети като Иоан и Георги Скитополски (VІ в.), Максим Изповедник (VІІ в.) и Герман Цариградски (VІІІ в.). За първи път Ареопагитският корпус се споменава в едно недатирано писмо на монофизитския патриарх Севир Антиохийски († 538).

Какво може да се каже за Псевдо-Дионисий Ареопагит? Сигурно е, че той живее през втората половина на V век, намира се под силното влияние на късноантичния неоплатонизъм, по убеждения е умерен монофизит и най-вероятно е палестински монах[140]. Досега са предложени 32 хипотези за идентификацията му. Една от убедителните принадлежи на Ш. И. Нуцубидзе и Е. Хонигман, които доказват, че Псевдо-Дионисий Ареопагит е тъждествен с видния грузински духовник и мислител Петър Ивер[141]. Той е монофизит, неоплатоник и епископ на Маюм в Палестина от 453 година до смъртта си през 491 година.Но окончателното потвърждаване или опровергава

не на тази хипотеза е въпрос на бъдещето.

През V век в Грузия действат 33 епископии. Сред висшия клир прониква монофизитската ерес, защото някои епископи участват в арменския събор, свикан през 491 г. във Вагхаршапат, който отхвърля Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451). След 15 години 24 епископи, водени от католикоса, подписват вероопределението на арменския монофизитски събор в Двин през 506 г. Този събор приема компромисния „Енотикон” на император Зенон от 482 г. Но девет грузински епископи отказват да се присъединят към ереста и се предполага, че Грузинската църква изпада в разкол[142].

Силното арменско влияние в Грузинската църква се потвърждава от житието на св. Шушаник. Нейното рождено име е Вардени. Тя е дъщеря на св. Вардан и внучка на Саакануш, дъщеря на арменския католикос Исаак Партев. Омъжена е за бдешха (управител на погранична област) Васген, който доброволно приема зороастрийството. Шушаник не се октказва от християнството, за което е жестоко изтезавана и хвърлена в затвор за шест години от съпруга си. Тя извършва редица чудеса и според К. Кекелидзе умира между 472 и 476 г.[143]. Неизяснен въпрос е дали св. Шушаник е монофизитка, но е сигурно, че житието съдържа гностически елементи. Неговият автор – духовникът на мъченицата Яков Цуртавели, й приписва молитва, в която светицата иска от Бога да я очисти „от нощното и порочно рождение, което става от мъжкото и женското телесно сношение”, тоест тя се гнуси от секса дори в семейството като грях[144].

Друг мъченик от тази епоха е Евстатий от Мцхета, умрял за Христос през 589 година (памет на 29 юли). Той произхожда от род на персийски жреци и рожденото му име е Бгробандав. При царуването на Гурам Куропалат (575-600) той се преселва в Мцхета, където се занимава с обущарство. Приема кръщение от католикоса Самуил ІV (582-591) и се жени за християнка. Изпратен е на съд в Тбилиси заедно с други персийци,  приели християнството – Губнак, Багдад, Панагузнас, Перозав, Зарми и Стефан. Двама от тях – Багдад и Панагузнас, се отричат от Христос. По заповед на сатрапа Бежан-Бузмил св. Евстатий е обезглавен на 29 юли 589 г. Тялото му е пренесено в Мцхета и положено под престола на катедралата „Светицховели” (Животворящ стълб)[145].

В своя труд „За персийската война” (І, 1, ХІІ) Прокопий, летописец на император Юстиниан Велики (527-565), отбелязва Грузия като православна стръна. Това твърдение не е погрешно, защото православието е възстановено благодарление на 13 велики сирийски монаси, дошли в Кавказ при царуването на Парсман (541-555). Те водят борба срещу монофизитството, насаждано от сирийския мисионер Яков Барадей (541-578), и са канонизирани за светци (памет на 7 май). Някои от тези подвижници (например Иоан и Иосиф) обръщат към църквата много планинци от Кавказ и Кахетия; други (Антоний и Шио) основават прочути манастири и създават кохорта от достойни ученици; трети (Акив Некрески и Иесей) по молба на царя и католикоса се съгласяват да приемат епископски сан и укрепват папавославието със слово и дело[146].

Тъй като Грузинската църква се откъсва от орбитата на монофизитската ерес, на събора в Двин през 596 или 597 г. арменският католикос Авраам я отлъчва и дори забранява на вярващите да отиват на поклонение в Мцхета, за да се покланят на Св. кръст. На свой ред грузинският католикос Кирион забранява на своите пасоми да посещават арменското светилище във Вагхаршапат. За своята решителност той получава поздравително послание от папа Григорий Велики[147].

Друга важна промяна, която настъпва при цар Парсман е постепенното освобождаване на чуждите владици (сирийци и грузинци) и ръкополагането само на грузинци от средите на аристокрацията. Според летописа „Картлис цховреба (І, 207, 9-12) византийският император Юстиниан Велики издава указ по този повод[148]. За благодарност Парсман разгромява племената на хаскуните, които враждуват с Византия (І, 214, 25-33). Първият грузинец, който става католикос, е Сава, заменил Чермаг (542-557)[149].

През втората половина на VІ век Източна Грузия остава под господството на персийския шахиншах Хосрой Аноширван (539-579). Тогава дава живота си за Христос св. Евстатий Мцхетски. Той е персиец от кастата на зороастрийските жреци с име Хиробандак. Преселва се в Мцхета, където се издържа с обущарство. Жени се за грузинка и се покръства с името Евстатий. В житието му са споменати перси и сирийци, които симпатизират на християнството, но не са кръстени и не са подложени на гонения. Когато персийците канят Евстатий на религиозно пиршество, той не само отказва, но и осъжда остро езичниците. Хвърлен е в тъмница, от която е освободен след половин година поради ходатайството на местните велможи, включително и на католикоса. Но след три години, когато е назначен друг управител (марзпан), процесът срещу отреклия се от праотеческа та вяра Евстатий е подновен и той е екзекутиран[150].

Митрополитът на Колхида Кир е един от създателите на монотелитската ерес, която е напразно усилие за компромис между православието и монофизитството. През 623 г. той внушава тази фикция на византийския император Ираклий, който тогава се намира в Кавказ във връзка с похода срещу Персия. Василевсът издига Кир за Александрийски патриарх през 631 година. Самата Грузинска църква не приема монотелитската ерес[151].

Към 650 година в Грузия прониква ереста на албанците, които изповядват дуалистично лъжеучение, което е до голяма степен сходно със заблудите на манихеите и другите сирийски еретици. Грузинската църква свиква събор, който осъжда това лъжеучение[152].

Културата на Грузия през ІV-VІІІ в. въплъщава християнските стойности. По предание първият храм е построен в Мцхета от цар Мириан по план на св. Нино. Най-ранните паметници на грузинската християнска архитектура възникват на мястото на древни езически светилища и се наблюдава приемственост между тях. В Грузия каноничната трикорабна базилика претърпява развитие. Централният кораб се отделя от страничните не с колони, а със зидани стени, в които има тесни проходи. През VІ в. в Грузия възниква своеобразен тип кръстокуполна църква, в която централният купол не се опира на стълбове, както във Византия, а на стените, а кръстообразното пространство се вписва в квадратен план. Куполният храм, чийто класически и най-стар образец е църквата „Св. Кръст” („Джвари”) до Мцхета, се развива своеобразно в Грузия, като следва архитектурата на древния жилищен дом („дарбази”)[153].

Сведения за грузински поклонници в Иерусалим са запазени още от ІV век. В Грузия отшелническото монашество е разпространено още през ІV век, а общежитийното монашество е въведено през V-VІ в. от така наречените 15 сирийски отци и достигнало голямо културно значение, особено в Тао-Кларджети. По-видни обитатели са: Зедадзнели, основан от св. Иоан Зедадзнели и разрушен от селджуците през ХІІ век, Гареджели, основан от св. Давид, Мгвимели, основан от св. Шио, Мгвимели, Гелати и др.[154]. Грузинци населяват редица манастири в Близкия изток. В началото на VІ в. грузинците установяват трайно присъствие в Иерусалим, където имат манастир „Св. Кръст”, завладян от гърците през 1685 година[155]. Според Прокопий той е възобновен от Юстиниан Велики[156]. Друг техен манастир в св. Град е „Св. Яков Стари”, присвоен от арменците. Много грузински иноци се подвизават в лаврата „Св. Сава Освещени”, Синайския манастир „Св. Екатерина”, в която има много грузински надписи и ръкописи[157], Цариград, Антиохия, Витиния в Мала Азия, на остров Кипър, Иверския манастир на Атон, Бачковския в България. През 1913 г. в библиотеката на Иерусалимската патриаршия се пазят 147 грузински ръкописа главно от манастира „Св. Кръст”. В Ивер има 191 грузински ръкописа[158]. Грузинците са майстори на изкуството на миниатюрата[159].

Благодарение на християнството Грузия получава азбука и писменост. Местната книжовност е под арменско и сирийско влияние  до VІІ век, когато започва да изпитва въздействието на византийската книжнина. Първите известни паметници с грузинско писмо датират от V век[160]. Те се намират в грузинския манастир „Св. Кръст” недалеч от Витлеем и в Болниския Сион южно от Тбилиси. Някои учени смятат, че грузинската писменост възниква преди християнската епоха, но повечето приемат, че тя е свързана с налагането на новата вяра, което отговаря на действителността.

Забележителни успехи достига ранната грузинска литература[161]. Към V-VІ в. се отнасят оригиналните агиографски съчинения: „Мъченичеството на св. Шушаник” от Яков Цуртавели (V в.) и „Мъченичество на св. Евстатий от Мцхета” от неизвестен автор (VІ в.). В редица отношения те се различават от образците на византийската агиография[162]. През същата епоха се провежда усилена дейност за превеждане на светоотечески трудове от гръцки и сирийски език[163]. През ІV-V в. е преведена Библията. На византийския стил се подчинява и омилетиката[164].

В областта на литургиката Грузинската църква следва византийския обред с едно изключение – по време на литургията не се влива топла вода в Причастието подобно на Арменската църква. Тази особеност е порицана от канониста Теодор Валсамон през ХІІ в. и по-късно е изоставена[165].

____________________

130. Esbroeck, M. v., Lazique, Mingrelie, Svanethie, et Aphkhazie du IV-e au IX-e siècle. – In: Il Caucaso: Cerniera fra culture dal Mediterraneo alla Persia, t. 1, Spoleto, 1996, 195-218 (Settimane di studio…, XVLIII).

131. Кулаковский, Ю., Где построил Юстиниан храм для абазгов, Археологические из-вестия и заметки, 1897, № 3.

132. Макарий, митрополит Московский и Коломенский, История Русской церкви. – http://orel.rsl.ru/nettext/russian/makary/mak1104.htm#number3.

133. Tarchnišvili, M., op. cit., S. 178.

134. Каухчишвили, С. Г., цит. съч., с. 54.

135. Blake, R. P., C. M. Briere, The Old Georgian Version of the Propets, Paris, 1961-1963 (Patrologia Orientalis, 29,2,139; 29,3,140; 29,4,141; 29,5,142; 30,3,145); Blake, R. P., C. M. Briere, The Old Georgian Version of the Gospels from the Adysh Gospels with Variants of the Opiza and Tbet Gospels, t. 1-4, Paris et Turnhout, 1928-1955 (Patrologia Orientalis, 20,3,98; 24,1,116; 26,4,128; 27,3,132).

136. Esbroeck, M. v., La vision de Vakhtang Gorgasali et sa signification. – In: Proceedings of the First International Symposium in Kartvelian Studies, Ed. By E. Khintibidze, Tbilissi, 1988, 181-191.

137. Рафаил, архим., цит. съч., с. 25-27.

138. Janin, R., Géorgie, col. 1252-1253; Tarchnišvili, M., op. cit., 184-185.

139. Toumanoff, C., Caucasia and Byzantium, Traditio, t. 27, 1971, 167-169.

140. Христов, Ив., Християнският неоплатонизъм в корпуса на „Ареопагитиките”, Неоплатонизъм и християнство, ч. 1, Гръцката традиция ІІІ-VІ в. Ред. Ив. Христов и Д. Димитров, С., 2002, с. 129-172.

141. Нуцубидзе, Ш. И., Тайна Псевдо-Дионисия Ареопагита, Тбилиси, 1942; Honigmann E., Pierre l’Ibérien et les écrits du Pseudo-Denys l’Aréopagite, Bruxelles, 1952.

142. Алексидзе, З. Н., Кавказ и христианский Восток в период между ІV и VІ Вселенскими соборами, ТрудьІ Тбилисского университета, т. 241, 1983, с. 213-218. Ср. Hewsen, R. H., Armenien und Georgien. Christentum und Territorialentwicklung vom 4. bis zum 7. Jahrundert, Wiesbaden, 1987 (TAVO, B VI 4); Esbroeck, M. v., Les trios formes de l’antichalcedonisme de 451 à 553 et ses repercussions dans le Caucase, в: Традиции и наследие христианского Востока, ред. А. Муравиев и Д. Афиногенов, М., 1996, с. 382-398.

143. Кекелидзе, К., Памятники древнегрузинской агиографической литературьІ, Тбилиси, 1956, с. 9.

144. Цит. по:Мученичество св. Шушаник. – http://portal-credo.ru/site/index.php?act=lib&id=176. За житието вж. Хинтибидзе, Э. Г., „Мученичество Шушаник” и древнейшая византийская литература, Тбилиси, 1978; Цуртавели, Я., Мученичество Шушаник, Тбилиси, 1983.

145. Lang, D. M., op. cit., p. 81-93.

146. Ibid., p. 57-80.

147. PG, t. 77, col. 1204. Ср. Зекиян, Л., Раскол между Грузинской и Армянской церквами в начале VІІ в. (РетроспективньІй очерк), ТрудьІ Тбилисского университета, т. 241, 1983, с. 197-212.

148. Каухчишвили, С. Г., цит. съч., с. 62.

149. Janin, R., Géorgie, col. 1252; Tarchnišvili, M., op. cit., S. 186.

150. Цулая Г. В., Из раннесредневековой грузинской агиографии: „Страсти св. Евстафия Мцхетского”. – В: Древнейшие государства на територии СССР, М., 1991, с. 116-134 (текст и в Интернет – http://www.krotov.org/acts/06/mzheta.html).

151. Малицки, П., История на християнската Църква, ч. ІІ, С., 1956, с. 88-89.

152.Макарий, митрополит Московский и Коломенский, История Русской церкви. – http://orel.rsl.ru/nettext/russian/makary/mak1104.htm#number3

153. Джанбаридзе, П., Памятники архитектурьІ Грузии, Л., 1973; Беридзе, В., Древнегрузинская архитектура, Тбилиси, 1974; Alpago-Novello, A. etc., Art and Architecture in Mediaeval Georgia, Louvain-la-Neuve, 1981.

154. Чибинашвили, Г. Н., ПещерньІе монастьІри, Очерк по истории искусства Грузии, Тбилиси, 1948.

155. Blake, R., Cataloque des manuscripts géorgiens de la bibliothèque patriarcale greque à Jerusalem, Orient Chrétien, 3-e serie, t. III, 1923-1924.

156. Чачавидзе, В. И., Петр Ивер и археологические раскопки грузинского монастьІря в Иерусалиме, Тбилиси, 1974.

157. Esbroeck, M. v., The Georgian Inscriptions. – In: Stone, M., The Armenian Inscriptions from the Sinai, Harvard, 1982, p. 171-179; Idem, Le manuscript sinaitique géorgien 34 et les publications récentes de liturgie palestinienne, Orientalia Christiana Periodica, t. 46, 1980, 125-141.

158. Blake, R., Cataloque des manuscripts géorgiens de la bibliothèque de la Laure d’Iviron au Mont Athos, Orient Chrétien, 3-e serie, t. VIII, 1931-1932; IX, 1933-1934.

159. Амиранашвили, Ш. Я., Грузинская миниатюра, М., 1966; Алибегашвили, Г., ХудожественньІй принцип иллюстрирования грузинской рукописной книги ХІ – начала ХІІІ в., Тбилиси, 1973; Шмерлинг, Р., Художественное оформление грузинской рукописной книги ІХ-Х вв., ч. 1-2, 2 изд., Тбилиси, 1979.

160. Влидимиров, Л. И., Писменост и книжнина в Закавказието, Библиотекар, 1990, № 5, с. 5-9.

161. Древнегрузинская литература, Хрестоматия, сост. Л. В. Менадзе, Тбилиси, 1980 (2 изд., 1987); Кекелидзе, К. С., А. Г. Барамидзе, История древнегрузинской литературьІ (V-ХVІІІ вв.), Тбилиси, 1987; Fahnrich, H., Georgische Literatur, Aachen, 1993; Idem, Georgische Schriftsteller A-Z, Aachen, 1993; Rayfield, D., The Literature of Georgia: A History, Oxford, 1994/2000.

162. Кекелидзе, К. С., Памятники древнегрузинской агиографической литературьІ, Тбилиси, 1956; Апциаури, Д. В., О некоторьІх вопросах художественного отображения идейной борьбьІ в грузинской агиографии (V-ХІ вв.), Тбилиси, 1984.

163. Pätsch, G., Die Patristik und Georgien.- In: Das Korpus der griechischen  christlichen Schriftsteller, Berlin, 1977, S. 129-137.

164. Esbroeck, M. v., Les plus anciens homéliaires géorgiens. Étude descriptive et historique, Louvain-la-Neuve, 1975 (Publications de l’Institut Orientaliste de Louvain, 10)

165. Снегаров, Ив., цит. съч., с. 612, бел. 16.

Следва

ИСТОРИЯ И НАСТОЯЩЕ НА ГРУЗИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – продължение 4

2.3. Покръстване на Грузия

Св. Нина

Грузинската църква е уникална с това, че е единствената в света, която е основана от жена – св. Нино (Нона, груз. Нина, арм. Нуне или Нунея, памет на 14 януари). Вярно е, че на латински език nonna означава девственица, монахиня, но името на светицата е лично, а не нарицателно. Майката на св. Григорий Богослов, която също е от Кападокия и живее през същия ІV век, се казва Нона.

Дейността на св. Нино (Нона) се отнася към 320-330 г. Според официалната летопис „Картлис цховреба” нейният баща е кападокиецът Забилон, който служи като военачалник в римската армия и разгромява някакви „франки”[108]. Твърди се, че той е роднина на св. велико мъченик Георги Победоносец, който е родом от Лида в Палестина[109]. При гонението на император Диоклетиан Нино бяга с други девици в Армения. Повечето нейни спътнички са убити, а тя се спасява в Грузия, където е взета в плен. Нейният пост, чистота и молитви правят силно впечатление на туземците. Грузинската официална хроника вмъква неубедителен пасаж за нейното пътуване до Рим, където убеждава царица Елена, майката на св. Константин Велики, да приеме Христовата вяра (І, 79-80)[110]. По този начин се прокарва тихомълком версия за начална зависимост на византийското православие от грузинското, а не обратно.

Св. Нино получава насън откровение, в което Св. Богородица й нарежда да проповядва в Грузия и й връчва кръст от лозови пръчки, които девойката връзва с косите си. В продължение на три години, когато грузинският цар Мириан († 342 г., памет на 1 октомври) се сражава с Константин Велики и отсъства от страната, Нино усърдно проповядва сред грузинците. След като се връща, Мириан е пред разположен към християнството и не й пречи (І, 102-103). Нино извършва редица чудотворни изцеления и става известна сред народа. По-нататък летописецът си противоречи, защото влага в устата на уж толерантния цар гневните думи: „С помощта на какъв бог извършваш ти изцеление?”… Не говори за лъжливата вяра на римляните, нито дума за това…” (І, 106)[111].

Неговият скептицизъм се заменя от ентусиазъм, когато Нино изцерява царицата Нана и престолонаследника от неизлечима болeст. По време на лов той изпада в опасност, призовава християнския Бог и получава веднага помощ. След като се връща благополучно у дома, Мириан приема християнството с целия двор и сам става проповедник на Христовото учение сред своя народ. Той построява църква и по съвета на св. Нино отправя пратеници до св. Константин Велики, като иска да бъдат изпратени епископ и клирици. Арменските извори добавят, че същата молба е отправена и до св. Григорий Просветител в Армения. По нареждане на св. Константин в Грузия са изпратени духовници – епископ Иоан, двама гръцки свещеници и трима дякони. Те донасят част от кръста на Христос, икона (анахронизъм) и много подаръци[112]. Клириците продължават покръстването на грузинците. Тези сведения изнася в своята хроника Руфин Аквилейски, който ги получава от достоверен източник – грузинския княз Бакурий, който служи като офицер във византийската армия, разположена в Палестина. Данните са включени и в летописа „Картлис цховреба” (І, 115-116)[113].

Мелхитският монах Никон от ХІ в. добавя обстоятелството, че самият Антиохийски патриарх (анахронизъм вместо архиепископ) Евстатий (324-330) покръства грузинците и оставя епископ Иоан. Евстатий е канонинизиран и паметта му се чества на 21 февруари.. По този начин се подчертава зависимостта от Антиохия. От гледна точка на църковното право Антиохия има право да претендира за владеене на Грузия, защото каноните й предоставят юрисдикция над целия Изток (Orient), който включва и Кавказ[114].

Според арменския историк Моисей Хоренцани (Хоренски) от VІІ-VІІІ в., Грузия е обърната към Христос от негови сънародници, изпратени от св. Григорий Просветител по молба на самата св. Нина. Древните църковни историци като Руфин, Созомен, Сократ и др. не говорят за връзки на Евстатий или Григорий с Грузия. Михаил Тархнишвили смята, че подобно начално влияние на Армения в Грузия се осъществява малко по-късно, когато третият грузински епископ Иов е хиротонисан от арменския католикос Нерзес (ок. 362-373), на когото е дякон[115].

Епископ Геласий Кизически около 475 г. пише, че Цариградският епископ Александър (ок. 325-338) назначава първия епископ в Грузия. Това сведение не се поддържа от други историци и е вероятно недостоверно[116].

Точната дата на евангелизацията на страната не е известна. Ако се приеме версията за дейност на св. Евстатий Антиохийски, трябва да се предположи, че тя е станала между 325 и 330 г. Сигурно е, че предхожда кончината на св. Константин Велики в 337 година.

Евангелизацията е продължена от приемника на св. Мириан – благочестивият цар Бакар (342-364 г.). Твърди се, че по време на неговото управление отделни богослужебни книги са преведени от гръцки на грузински език. С неговото име се свързва основаването на Цилканската епархия.

Някои планински племена оказват съпротива на новата вяра, но тя е наложена окончателно в цяла Грузия през V в. от цар Вахтанг І. От Грузия християнството прониква първо сред албанците (прадеди на днешните азербайджанци), а по-късно сред лазите, абазгите и други народности.

2.4. Стъпки към автокефалия

Грузинската църква е втората народностна църква в света след Армен-ската. Сведенията за нейния живот през Средновековието са често откъслечни и неточни. Тъй като тази църква е основана от жена от Кападокия и е покръстена от антиохийски духовници, повече от столетие тя зависи канонично от Антиохийската църква и главните й иерарси носят само архиепископски титул. Все пак те разполагат със значителна автономия, понеже могат да съдят подчинените им еписко пи и да свикват и ръководят събори[117].

Ключов документ за изясняване на проблема с грузинската автокефалия е коментарът на известния гръцки канонист от ХІІ век и Антиохийски патриарх Теодор Валсамон на второто правило на Втория вселенски събор. Той пише: „Определението на Антиохийския събор почете Иверския архиепископ с независимост. Казват, че в дните на господин Петър, светейшия патриарх на Теополис, тоест Велика Антиохия, съборът е решил Иверската църква, подчинена тогава на Антиохийския патриарх, да бъде свободна и независима (автокефал-на)”[118].

Не е ясно какво точно има предвид Валсамон. Някои предполагат, че това съборно решение е взето при Антиохийския патриарх монофизит Петър ІІ (V в.), а други – при православния патриарх Петър ІІІ (1052-1056). Затова и провъзгласяването на автокефалията се отнася към различни периоди. В едно послание до Цариградския патриарх Атинагор от 10 август 1970 година на Местопазителя на Московския патриаршески престол – Крутицкия и Коломенски митрополит Пимен се твърди, че самостоятелността на Иверската църква „е установена от нейната Майка – Антиохийската църква – през 467 година”[119]. Бившият предстоятел на Еладската православна църква архиепископ Иероним по същия въпрос е склонен да мисли, че решението на Антиохийския събор от 556 година не е окончателно, а е признато през 604 година от останалите патриаршии. Според него решението на Антиохийския събор е само предложение и временно одобрение по дадения въпрос, което е начална стъпка по пътя на автокефалията.

Иван Снегаров предполага, че Антиохия започва да доминира Грузия чрез подчинената й Персия преди отпадането й в несторианство[120]. През 467 година грузинските архиепископи получават названието „католикоси на цяла Иверия” и започват да налагат автокефалия. Това е потвърдено от Шестия вселенски събор, проведен в Цариград през 680-681 г. По важни въпроси, които се отнасят до вярата, иверските католикоси се обръщат за мнение към Цариградския патриарх и  император, както постъпва през 597 г. католикосът Кирион по повод споровете с арменски епископи за Халкидонския събор.

По данни на грузинския монах Ефрем Мали и мелхитския монах Никон от ХІ в. двама грузински монаси идват при Цариградския патриарх Теофилакт (ок. 744-751) по времето на император Константин Копроним (741-775). Те се оплакват, че от времето на Антиохийския патриарх Анастасий († 610) Грузия няма католикос поради трудните съобщения и страха от арабите. Тяхното желание е Грузинската църква да бъде призната за автокефална. Патриархът се съгласява само отчасти с това искане. Той свиква църковен събор, който решава грузинският католикос да се хиротонисва от местните епископи, но да изразява частичната си зависимост от Антиохийския патриарх, като го споменава по време на богослужението и му плаща църковен данък. Погрешно е мнението на Тархнишвили, че този акт предоставя пълна автокефалия[121].

Житието на св. Григорий Ханджийски, написано от Герасим Мерчул, разказва, че със съгласието на Антиохия Грузинската църква при управлението на абхазкия цар Теодосий І (806-845) успява да си извоюва правото сама да вари св. миро, което е важен елемент на автокефалния статут. Дотогава тя получава от Иерусалимската патриаршия[122].

Чак през ХІ в. Антиохийският патриарх Петър (1053-1057) със съборно решение признава Грузинската църква за „свободна и автокефална”. Този компромис се прави при някои условия – католикосът е задължен да споменава името на патриарха в литургията, да допусне превръщането на грузински манастири в ставропигии (пряко подчине ни на патриарха), неговата дейност да бъде ревизирана и контролира на от Антиохия и др[123]. Тези условия обаче не предполагат пълна автокефалия, а номинална зависимост. Нил Доксопатър през 1143 г. не нарежда Грузинската църква сред самостоятелните поместни църкви. Други църкви като Охридската и Кипърската успяват да извоюват пълна автокефалия. Отец Раймон Янин твърди, че изворите грешат и въпросният Антиохийски патриарх е монофизитът Петър Тепавичаря (Фулон) от V в., а не православният Петър от ХІ век[124]. Тархнишвили е склонен да се съгласи с това недообмислено мнение[125]. Но ако Янин е прав, остава необяснимо защо византийският канонист Теодор Валсамон нарича еретика „светейши патриарх”.

Грузинските църковни дейци (епископ Кирион – впоследствие Католикос-Патриарх, иеродякон Илия – сега Католикос-Патриарх) смятат, че до 542 г. Мцхетско-Иверските предстоятели са утвърждавани в своето звание и сан от Антиохийския патриарх, но оттогава Иверската църква е призната за автокефална с грамота на византийския император Юстиниан. Това е сторено със съгласието на Константинополския патриарх Мина и всички останали източни първоиерарси и е утвърдено с особено определение на Шестия вселенски събор, който постановява: „Да се признае Мцхетската църква в Грузия за равна по достойнство и чест със светите апостолски вселенски и патриаршески престоли, като се предостави на Иверския Католикос да бъде равен на Патриарсите и да има власт над архиепископите, митрополитите и епископите в цялата Грузинска област[126].

Свещеник К. Цинцадзе, който специално се занимава със сложния въпрос на грузинската автокефалия, стига до извода, че Грузинската църква е почти самостоятелна още по времето на цар Мириан (ІV в.), но получава пълна автокефалия едва през ХІ в. от събора, свикан от Антиохийския патриарх Петър ІІІ. Неговите аргументи за това решение са следните:

а) Грузия е просветена от проповедта на двама апостоли;

б) от епохата на цар Мириан тя се управлява от почти самостоятелни архиепископи;

в) от времето на цар Вахтанг Горгасали (449) тя получава от Византия католикоси с архиепископски права;

г) от времето на цар Парсман VІ (557) католикосите се избират в Грузия сред самите грузинци и само се ръкополагат в Антиохия;

д) от времето на свещеномъченик Анастасий (610) католикосите се ръкополагат вече в Грузия;

е) от времето на Антиохийския патриарх Теофилакт (750) грузинците получават формалното право да избират католикоси на епископските си събори.

Нито един от патриарсите на Антиохия след 1053 г. не оспорва самостоятелността на Грузинската църква, с която тя се ползва до 1811 г.[127].

През ХІV в. грузинският цар Вахтанг моли Цариградския патриарх да ръкоположи католикос за Грузия. Той отказва и му препоръчва да се обърне към Антиохийския патриарх, защото „Картли, Изток и Север” от древност се намират в неговата юрисдикция[128]. Запазени са сведения от ХV в., че продължава споменаването на Антиохийския патриарх от грузинските католикоси[129]. Въпросът е повдигнат отново по време на руския църковен събор през 1917-1918 г., когато грузинската автокефалия е защитавана упорито по причини, които не са само религиозни, от еп. Кирион, И. И. Соколов и Н. Я. Мар.

В Грузия католикосът се ползва с изключително уважение и притежава не само духовна, но и светска власт. Той владее обширни имоти и села, от които събира данъци и продукти. Католикосът разполага и с въоръжени отряди, с които пряко или косвено участва във военни действия. Освен това той има право на граждански и църковен съд във владенията си.

____________________________

108. Биладзе, В., История франков в „Житии” святой Нино, Мнатоби, 1986, № 9, с. 144-151.

109. Esbroeck, M. v., La place de Jérusalem dans la conversion de la Géorgie. – In: Ancient Christianity in the Caucasus, ed. By Mgaloblishvili, Richmond, 1998, p. 59-74.

110. Каухчишвили, С. Г., цит. съч., с. 46-48. Ср. Чхартишвили, М. С., Источниковедческое изучение грузинской агиографии „Житие Нино”, Тбилиси, 1987; Марковин, В., Святая равноапостольная Нина и крещение Грузии, СтраницьІ, 1999, № 3.

111. Каухчишвили, С. Г., цит. съч., с. 50.

112. Esbroeck, M. v., Les trois croix dans le Kartlis Mokcevay. – Caucasica, t. 2, 1998, p. 70-76.

113. Каухчишвили, С. Г., цит. съч., с. 52.

114. Peeters, P., Les débuts du christianisme en Géorgie d’après les sources hagiographiqu es, Analecta Bollandiana, t. 50, 1932, 13-18.

115. Tarchnišvili, M., Die Enstehung und Entwicklung der kirchlichen Autokephalie Georgie ns, Kyrios, 1940-1941, № 3-4, S. 179 (= Le Muséfn, t. 73, 1960, 106-126).

116. Снегаров, Ив., цит. съч., с. 628, бел. 3.

117. Ср. Esbroeck, M. v., Primauté, Patriarcats, Catholicossats, autocéphalies en Orient. – In: Il primate des Vescovo di Roma nel primo millenio. Ricerche e testimonianze, Ed. di M. Maccarrone, Vatican, 1991, 493-521.

118. Правила Вселенских Соборов, ч. І, М., 1877, с. 86.

119. ЖМП, 1970, № 9, с. 8; Большая советская энциклопедия, т. 13, М., 1952, с. 100.

120. Снегаров, Ив., цит. съч., с. 610.

121. Tarchnišvili, M., op. cit., S. 187.

122. Ibid., S. 187-188.

123. PG, t. 137, col. 320; Ср. Хаканов, А., А. Самуилов, В защиту автокефалии Грузинской церкви, ЦерковньІе ведомости, 1906, № 4, с. 185-186.

124. Janin, R., Géorgie. – In: Dictionnaire de théologie catholique, t. VI/2, Paris, 1924, col. 1253.

125. Tarchnišvili, M., op. cit., S. 189.

126. Е. К. [епископ Кирион] Краткий очерк истории Грузинской Церкви и Экзархата за ХІХ столетие, Тифлис, 1901, с. 17-18;

127. Цинцадзе, К., свящ., Историческая справка по вопросу об автокефальности Грузинской Церкви, Тифлис, 1906, с. 91-93, 102.

128. Tarchnišvili, M., op. cit., S. 183.

129. Цинцадзе, К., свящ., Автокефалия церкви Грузинской, Тифлис, 1905, с. 30-31.

Следва