Християнската любов към Бога според „Слово за Божествената и Свята любов“ на блажени Теодорит Кирски*

Росен Миланов

В новозаветния библейски текст на два пъти християнският Бог е определен като любов (1 Иоан 4:8,16)[1]. И самите християни са призовани на първо място към любов към Бога: Възлюби Господа, твоя Бог, с цялото си сърце и с цялата си душа, и с целия си разум: тази е първа и най-голяма заповед… (Матей 22:37-38) Любовта не се отнася само към живота в този свят, но остава и във вечността: Любовта никога не умира (1 Коринтяни 13:8); най-велика от добродетелите е любовта (1 Коринтяни 13:13). Пораждането на любов от чисто сърце, от добра съвест и нелицемерна вяра е целта на поръчението (1 Тимотей 1:5). Съответно в християнската литература присъстват много трактати за любовта към Бога; има и едно много красиво и вдъхновено слово-възхвала на любовта към Бога от блажени Теодорит Кирски († около 457 година) – Слово за Божествената и свята любов[2].

Съчиненията на блажени Теодорит може да се разделят на няколко групи: 1) екзегетически, 2) догматически и догматико-полемически, 3) апологетически, 4) исторически, 5) омилетически и 6) писма[3]. Може би най-красивото и най-ценно в духовно отношение е Φιλόθεος ἱστορία ἤ ἀσκητική πολιτεία (Religiosa historia seu ascetica vivendi ratio), обикновено превеждано като История на боголюбците[4]. Към „История на боголюбците“ принадлежи и „Словото за Божествената и свята любов“ – своеобразно философско-богословско заключение към нея. Теодорит иска да разкрие движещото начало на подвижническия живот и го намира в любовта[5].

Слово за Божествената и свята любов на блажени Теодорит Кирски от литературна гледна точка представлява аскетическа проповед[6]. Най-известните аскетически слова (проповеди) са тези на св. Макарий Египетски († 391) – Духовни беседи[7]. Слово за Божествената и свята любов на блажени Теодорит, освен по възвишената си тематика, прилича и по своя език и стил на изказ на беседите на св. Макарий.

И така, как е представена любовта към Бога в Слово за Божествената и свята любов на блажени Теодорит Кирски?

I. Мястото на любовта към Бога в християнския живот

Слово за Божествената и свята любов е допълнение, тясно свързано със самата История на боголюбците. А История на боголюбците е една от най-древните сбирки с жития на светци от определена категория[8]. В случая става дума за преподобни, тоест монаси. Монашеството за блажени Теодорит представлявало образ на небесното на земята и отразявало в себе си недосегаемата му чистота. Естествено, в него действали нови сили, други движещи сили, различни мотиви, получавали се резултати, поразителни в сравнение със средното житейско ниво, но напълно понятни и необходими в своята среда[9]. Несъмнено за великите дела на монасите от История на боголюбците причината е тяхната любов към Бога. В самото начало на своето Слово за Божествената и свята любов блажени Теодорит поставя този въпрос – за подбудите за свръхестествените дела на представените от него монаси. Става ясно, че именно това е целта на написаното от него[10].

Блажени Теодорит сравнява обширно светския с монашеския начин на живот. В съзнанието на автора, който сам е водил аскетически живот, се раждат прекрасни картинни сравнения, крайната цел на които е да се изтъкне, че монасите са лишени от много утехи, характерни за живеещите в света[11]. Сравнението между светския и монашеския живот разкрива по-добре свръхестествената причина за издържането на такива трудности от монасите – любовта към Бога: Ако пък никой от другите хора не е в състояние да понася такива трудове, то явно е, че любовта (ὁ ἔρως) към Бога ги (аскетите – бел. моя) прави способни да се простират отвъд пределите на естеството; и разпалвани (πυρπολούμενοι) от огън свише, с радост те търпят нападението на студа и с небесна роса смекчават зноя на лъчите[12]. Без любовта към Бога, която притежават християнските аскети, не може да се прояви търпение и следователно не може да се извършат велики дела: Ето защо никой от непричастните на тази любов към мъдростта (за която е говорил – бел. моя) не е показал тяхното търпение[13].

Има още

Светите Трима Светители и класическата древност – продължение и край*

Александър Милев

Св. Григорий Богослов е от Кападокия. Той е свързан с тясна дружба и интимно приятелство със св. Василий Велики. Учил в Кападокия, в Кесария Палестинска, в Александрия и в Атина. В последния град слушал в продължение на пет години заедно със св. Василий преподаванията на ритора Химерий. Останал верен приятел на св. Василий до края на живота му и произнесъл бележита надгробна реч при неговото погребение. Григорий бил самовглъбен и силно впечатлителен. Той се различава коренно от властния Василий. Докато св. Василий пише, за да въздейства на хората, то св. Григорий пише, понеже това е главната радост на живота му и възможност да изяви себе си: той е писател по дарба и призвание. Най-силните страници от произведенията на св. Василий носят проповеднически характер, а най-силните страници от произведенията на св. Григорий имат повече или по-малко характер на лична изповед. От много негови книги напират въпросите: „Кой съм аз, откъде съм и къде отивам?“

Литературната дейност на назианския епископ Григорий е богата и разнообразна. За нас в случая е по-важна неговата поезия, тъй като в нея най-ясно личи влиянието на класическата древност. Старогръцката поезия познава следните видове: епос, химни, епиграми, епитафии, дактилически стихове, гноми и драматични произведения. Известно е, че в древността всеки един от тези видове е бил здраво свързан с едно от четирите литературни наречия: йонийско, атическо, еолийско и дорийско. Известно е също, че определен литературен вид е свързан с определен стихов размер. Епосът например се пише в дактилически хекзаметър, гномите и нравоучителната поезия – в епически двустих: хекзаметър и пентаметър. Драмата предпочита ямбическия стих, понеже според Аристотел той е най-близък до говоримата реч. Св. Григорий спазва тези правила в своето поетическо творчество, когато го пише в съгласие с нормите на квантитативното стихосложение. А неговите стихове надминават няколко десетки хиляди! Той има предвид, че епическите произведения се пишат на особен език, в който има форми от атически, йонийски и дори еолийски диалект. И затова в неговото стихотворение-поема „Възхвала на девството“ (732 стиха) само в първите осем стиха има единадесет неатически форми – повечето са йонийски и само две еолийски.

По времето на св. Григорий гръцкият език е загубил вече разликата между дълги и кратки гласни. Затова омикрон и омега се изговаряли по един и същ начин. Само по стара традиция поетите все още правили изкуствена разлика между дълги и кратки срички и изграждали своите стихове в редуване на дълги и кратки срички. От това време обаче започва да прониква в гръцкия език и литература стихосложение, изградено върху редуване на срички с ударение и без ударение, така нареченото експираторно стихосложение, каквото е нашето. Първият или един между първите творци на такива стихотворения е Химерий, атинският учител на св. Григорий Богослов. Сред многобройните стихотворения на св. Григорий се срещат няколко, които са написани по този начин. В това отношение той прави известна отстъпка и отклонение от класическата древност и върви в крак с новото в литературата, макар че тези негови стихотворения са само няколко.

Гномите (мъдрите мисли) на св. Григорий са обвеяни всецяло от духа на класическата древност. Те са заимствани или от Омир и Хезиод, от Солон и Теогнид, или от някой друг автор; някои са народни мъдрости, облечени от него в поетична форма, а отделни мъдри мисли са лично негово творчество. Но всички тези сентенции са образцови морални норми за добродетелен и честен живот в духа на християнството. Светогледът на автора е християнски и се различава коренно от светогледа на езическите автори. Затова той прави подбор на сентенции, които напълно служат за потвърждение на християнската етика. Не е случайно, че той започва своята азбучна молитва със стиха „Поставяй Бога за начало и край на всички твои дела“.

Общественото начало е силно подчертано в гномическата поезия на класическите автори Солон, Теогнид и други. Тяхното влияние върху същия вид творчество на св. Григорий е забележимо. Той говори в тези стихотворения и за свои лични чувства, но така, че те добиват общочовешка значимост. Това особено ясно личи в неговите „Жалби“, в които е предадена по неповторим начин силата на човешкото страдание и мъка от неправдата в този свят. А отделни негови инвективи прерастват в общочовешки сатири.

Има още

Светите Трима Светители и класическата древност*

Александър Милев

Избирането на тема за Светите Трима Светители става твърде мъчно. Вече много години поред професорският и преподавателският състав на Духовната академия „Свети Климент Охридски“ изнася доклади по различни въпроси във връзка с тяхната дейност: литургически и догматически, омилетически и етически, социални и пастирологически са били вещо разработвани[1]. Всичко това поставя в затруднено положение  един нов изследовател на делото и заслугата на св. Василий Велики (330-379), св. Григорий Богослов (329-390) и св. Иоан Златоуст (344 или 354-407).

Когато обаче харманът е голям и богат, тогава не всеки трябва да вдига тежки снопи или да пренася пълни чували с овършаното жито. Полезно е често отделни лица да събират пръснатите зърна извън хармана. Тези отделни зърна също са полезни. Защото има личности, за които колкото и много да се говори и пише, винаги остава нещо неказано, неизяснено, неуточнено. А и повтарянето на добри дела и постижения в науката или в практиката носи полза.

Поучително е във висша степен и обстоятелството, че тримата Свети Трима Светители не са достигнали Давидовата възраст, а са напуснали земния живот сравнително много по-рано: например св. Василий Велики е умрял на 49 години. А при това тримата са живели твърде творчески живот и са оставили дела, които са им отредили славно място в историята на Църквата и в литературата[2]. Ние не знаем друг църковен деятел, който заради своите заслуги в областта на богословската наука и практика да е удостоен с високото звание Богослов. Знаем обаче, че с това високо звание е бил удостоен любимият Христов ученик свети евангелист Иоан. Това високо звание е дадено и на Григорий Назианзин. Самият този епитет определя не само неговите заслуги, но и преценката на поколенията. Писмените паметници от VI век наричат цариградския архиепископ Иоан „златоуст“ – хризòстомос. Има запазени и легенди за неговото сладкодумство, но епитетът е създаден от по-късни почитатели, а не от съвременници на светеца. Този епитет подчертава не толкова външната страна на произнасянето на словата и поученията, не само начина на произнасянето им, а преди всичко тяхното съдържание, език и стил. Най-кратколетен от тримата светители е Василий Кесарийски. Ние знаем, че малко са гениалните хора в историята на човечеството, малко повече са даровитите люде, оставили трайни следи след себе си, но съвсем малко са онези, които са удостоени със званието „велик“. Сред тях е св. Василий.

Периодът от четвърти век, през който са живели и тримата Свети Трима Светители, е времето, когато източната част на Римската империя става Византия. Този процес се характеризира със следните главни черти: нарастване на влиянието на християнството, укрепване на абсолютната императорска власт и развитие на основните елементи на феодалния строй. Периодът започва с Константин Велики (император от 306-337 година), който премества столицата в древния Византион на Босфора. Същият император легализира и християнската религия. Неслучайно при освещението на новата столица на 11 май 330 година той поканва да присъстват езически жреци и християнски свещенослужители. Новата столица е наречена Новият Рим. Нейното създаване се е наложило по важни политически причини. Влиянието на древния Рим намаляло поради честите нападения срещу него от страна варварите от север. Признаването пък на християнството за позволена религия се налагало поради неговото значение и голямото разпространение. В края на III век християните били твърде много. Християнството като идеология допадало много повече на обикновения човек: признаването на равноправие между богати и бедни пред лицето на Бога, въздаянието не според произхода, а според добри дела – това са елементи, които никой не е можел да отхвърли като високо морални. Признаването пък на един Бог било за римските императори удобен случай да се помогне на техните амбиции за признаване на властта им като единствена върховна власт на земята, понеже те се обявявали за Божии заместници.

Християнството било толкова силно и с толкова дълбоки корени, че опитът на Юлиан (361-363 година) да върне езическата религия със съответни промени и заети елементи дори от християнството останал без успех. Затова при Теодосий I (умрял 395 година) Римската империя безболезнено се разделя на Западна и Източна или Византия. Византия владее Балканския полуостров, островите на Егейско море, Мала Азия, Сирия, Палестина, Армения, Киренайка, Египет и черноморските колонии (Херсон и други). Тази огромна територия се населява от гърци и тракийци, македонци и готи, копти и сирийци, арменци и славянски племена. Империята била твърде разнообразна и по отношения на социалния състав на своите поданици. Големите земевладелци, придворните знатни, висшите императорски чиновници и висшите духовници образували висшето съсловие. Обикновените свещенослужители, земеделците, занаятчиите и търговците образували средното и нисшето съсловие. В IV век все още имало роби, макар че робовладелският институт бил вече отменен в епохата на феодализма.

През IV век в Източната империя има пет културни центрове: Атина с известната Платонова академия, Константинопол като Новия Рим, малоазийска Кападокия с градовете Кесария, Назианз и Ниса, Сирия с градовете Антиохия и Газа, и на пето място Египет с Александрия. Атина е пазителка на древноелинската култура и образованост. Там преподават по това време известните ритори Химерий и Проересий[3]. При тях се учат и християнски видни деятели.

Има още

Еклисиология и етика в богословието на св. Иоан Златоуст (продължение и край)*

Свилен Тутеков

(Към първата част на тази публикация)

2.От еклисиологията към етиката

доц. Свилен ТутековВ богословието на свети Иоан Златоуст откриваме органичната връзка на еклисиологията и етиката или по-точно еклисиологичните предпоставки на един етос (=етика), който проявява новия живот (καινή ζωή[61]) в Христос, който се дарува в Неговото евхаристийно църковно Тяло чрез благодатта на Светия Дух. Това означава, че от самото начало трябва да отхвърлим идеята за някаква автономна етика, защото за светоотеческото богословие пътят към усъвършенстването и обòжението на човека не е „индивидуален въпрос извън общността на Църквата[62]„,където присъства есхатологичното благо на истинския живот. Еклисиологичната благодатна реалност на новия живот открива превъзходството на една еклисиологична етика – превъзходство, което според Павло Язиги се корени в две „неща“, които Църквата притежава: Истината (=Христос) и благодатта[63]. Благодарение на тези две предпоставки етиката има ясни христологично-сотириологични предпоставки и благодатно-светотайнствен характер, което ѝ позволява да функционира еклисиологично.

В контекста на еклисиологията свети Иоан Златоуст утвърждава неразделното единство на вярата и етоса – единство, което извира от благодатната реалност на новия живот в Христос, единство на Истината и живота. Еклисиологичните предпоставки на тази по- зиция[64] се вижда от характерното „обръщане“ на думите на апостол Павел, че „Църквата е стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15), които светият отец тълкува така: „Това е, което държи вярата и проповедта, защото Истината е стълб и крепило на Църквата[65]„. За него отъждествяването на истината с Църквата е свързано с разбирането на Христос като ипостасна Истина и в контекста на този еклисиологичен опит той отъждествява правата вяра с истината и догматите с благочестието (την ευσέβειαν[66]). Еклисиологичното единство на догмата и етоса проявява есхатологичната реалност на спасението[67] и открива дълбокия еклисиологичен характер на етиката, който остава „отвъд“ всички модели на философска етика. Следователно етиката не е някаква метафизика на човешкото поведение, което се определя от „обективните“ представи за добро и зло, а богословско артикулиране на опита от диалогичното отношение и благодатното участие в Христос като ипостасна Истина в неговото еклисиологично Тяло.

Има още

Еклисиология и етика в богословието на св. Иоан Златоуст (следва)*

Свилен Тутеков

Свилен Тутеков 2В православното богословско предание еклисиологията е била и остава единствената екзистенциална рамка и контекст, в който можем да говорим за етоса (=етиката) на личността и общността. Еклисиологичният характер и съдържание на християнския етос е „аксиомата“, която определя смисъла на „етиката“ не като система от обективни морални принципи и правила, а като артикулиране на конкретния начин на съществуване и живот в Църквата, опитно откриване на човешкото съществуване като еклисиологично събитие. В тази еклисиологична перспектива православното богословие може да открие богатството на църковния етос и да отговори на жизнените, екзистенциални въпроси, които съвременната философия поставя като предизвикателство пред етиката.

Богословската мисъл на св. Иоан Златоуст остава пример за органичната връзка между еклисиологията и етиката[1] и в случая мотивите за избора на настоящата тема са поне два: 1)тя е опит да се преодолее утвърденото разбиране (поддържано главно от западни изследователи), че св. Иоан Златоуст не е бил богослов, а преди всичко „моралист[2]“ и 2)тази тема може да представи основните еклисиологични предпоставки на православния етос и тяхното екзистенциално значение в един съвременен контекст. Относно първия мотив можем да имаме за ориентир думите на отец Георги Флоровски, според когото „Златоуст не е бил спекулативен богослов, но той ни най-малко не е бил адогматичен моралист. Би било несправедливо да се подчертава, че той е бил учител по нравственост, а не учител на вярата… Златоуст е бил преди всичко свидетел на вярата и с това се обяснява защо на неговите позиции в древност се е придавало такова голямо значение. У него и от него се чува гласът на църковното Предание… Той настоявал християните да разберат, че истините на вярата са истини на живота, заповеди на живота, които трябва да се открият и проявят в личния и църковния живот… В своето богословско изповедание той имал за изходна точка преди всичко апостол Павел и то е било проповед за Христос и за спасението, а не проповед за морала[3]„. Цялото богословие на св. Иоан Златоуст има дълбоко христоцентричен и сотириологичен характер, който предполага органичното единство на вярата и живота, на догмата и етоса като опитно светотайнствено преживяване на спасението и обòжението в Христос чрез Светия Дух. Той разглежда всички евангелски истини на вярата и живота в контекста на тяхното „въплъщаване“ в светотайнствената реалност на Тялото Христово – Църквата чрез действието на благодатта на Светия Дух[4]. В това опитно-благодатно богословстване жизнените принципи на християнския етос (=нравственост, начин на живот) не са нищо друго, освен „превеждане“ на църковните догмати на един екзистенциален език, чрез който те стават „ороси” на живота в Христос, в Неговото евхаристийно еклисиологично тяло. За св. Иоан Златоуст този опитен подход към еклисиологията и етиката е органично свързан със собственото му пастирско служение и за него църковният етос не може да бъде резултат от интелектуална спекулация, а е истинско църковно възпитание [5].

Опитният, светодуховен подход в богословието на св. Иоан Златоуст го прави верен свидетел и тълкувател на живото апостолско Предание, което се пази и предава в опита и живота на Църквата и определя сотириологичната перспектива на неговата проповед. Мисълта на светия отец не е подчинена на някаква „богословска система[6]„; за него богословието е жива проповед (винаги литургична) и свидетелство за „истинското църковно сотириологично богословие, вдъхновявано непрекъснато от благодатния светодуховен опит, без който богословието най-често става суха схоластика[7]„. В тази сотириологична перспектива у св. Иоан Златоуст откриваме дълбокия органичен синтез на еклисиологията и етиката или по-точно – еклисиологичните предпоставки на християнския етос, което означава „претворяване“ на основните еклисиологични истини в екзистенциални „ороси“ на съществуването и в истини на живота. Става дума за едно богословие с подчертано сотириологичен характер и еклисиологична структура[8] и именно в тази еклисиологично-сотириологична перспектива можем да говорим за една дълбоко опитна христологична и благодатна (=светодуховна) етика, която превръща вярата и истината на Църквата в екзистенциално съдържание на християнския живот и етос. Затова тук ще се опитам да посоча основните моменти на този синтез между еклисиологията и етиката, както те се откриват в богословската мисъл на великия вселенски учител на православието.

Има още

ЗА ЛЮБОВТА – ЧЕТВЪРТА СТОТИЦА*

Преподобни Максим Изповедник

1.Първо, умът се удивява, мислейки за божествената безпределност във всичко за тази неизследима и жадувана бездна. Второ, поразява се от това, как Бог от нищото е създал всичко съществуващо. И Неговото величие е неизследимо (Псалом 144:3), и Неговата премъдрост е непостижима.Преп. Максим Изповедник 22.Защото, как да не се удивява, съзерцавайки онази непристъпна и изумителна причина на благостта? Или как да не дойде в изумление, мислейки как и откъде е произлязло словесното и разумно естество и четирите стихии, от които са сътворени телата, когато не е съществувало никакво вещество, предшествало тяхното появяване? Каква е тази сила, която, повдигнала се към действие, ги е довела до битие?

3.Но синовете на елините не приемат това, непознали всемогъщата благост и животворящата ѝ премъдрост и разум, превишаващи всеки ум.

4.Творец от вечността, Бог твори по Своята безпределна благост, когато пожелае, чрез единосъщното Свое Слово и Дух. Не питай: “Как така, бидейки благ всякога, се показал като Творец тъкмо днес?” Защото и аз ти говоря, че неизследимата премъдрост на безкрайното Същество не подлежи на човешко познание.

5.Творецът е осъществил и превърнал в битие предсъществуващото от вечността в Него познание за всичко съществуващо, когато пожелал. Защото е неуместно да се съмняваме във всемогъщия Бог дали може да осъществи нещо, когато пожелае?

6.За какво Бог е сътворил нещо изследвай, защото това може да узнаеш, но как и защо не толкова отдавна, не изпитвай, защото това не е достъпно за твоя разум. Защото от божествените неща едни са постижими, а други непостижими за човека. Умозрението, ако не го обуздаваме, може да ни хвърли в пропаст, както е казал един от светците (Григорий Богослов).

7.Някои казват, че тварите са съществували с Бога от вечността, но това е невъзможно. Защото как могат да съпребивават във вечността заедно с Безкрайния същества с край във всичко, и защо те са собствено твари, ако са от вечността с Твореца. Но така говорят елините, които правят Бога не Творец на естеството, а само на качествата. Ние пък, признавайки Бога за всемогъщ, казваме, че Той е Творец не само на качествата, но и на естествата, дарени с качества. А щом е така, то тварите на са съществували от вечност с Бога.

8.Божеството и божественото в някои отношения са познаваеми, а в други непознаваеми. Познаваеми са чрез съзерцанията на това, което е наоколо. Непознаваеми в това, което е само в себе си.

9.В простото и безконечно естество на Светата Троица не търси някаква склонност и способност, за да не Я направиш сложна, подобно на тварите, което е нелепост и неприложимо към Бога.

10.Просто, единовидно, безкачествено, мирно, невъзмутимо, спокойно едно безпределно, всемогъщо и всевластно естество. Всяка твар е създадена от същество и случайности и винаги има нужда от Божия промисъл, като несвободна от превратности.

11.Всяко мисловно и чувствено естество, когато е било повикано от Бога в битието, е добило сила да получава впечатления от нещата: мисловното е получило сила да мисли, чувственото да чувства.

12.Бог само съобщава, а тварта получава и предава (съобщава); приема битие и блаженство и предава само блаженство, но по един начин телесното естество, а по друг начин безтелесното.

13.Безтелесното същество съобщава блаженството, като говори и действа, бидейки съзерцаемо; а телесното само бидейки съзерцаемо.

14.Вечният живот или небитието на разумното и мисленото естество зависи от волята на Създалия “всичко твърде добро”, но благото или злото битие по произволение зависи от волята на създанията.

15.Злото се съзира не в естеството на създанията, но в погрешното и неразумно тяхно движение.

16.Душата се движи благоразумно, когато нейната пожелателна сила придобива въздържание и когато има ревност за любов. Но, отвръщайки се от ненавистта, тя мислено пребивава в Бога с молитва и духовно съзерцание.Преп. Максим Изповедник 317.Няма още съвършена любов и дълбоко познание за Божия промисъл този, който във време на изкушения не проявява великодушие при скръбни обстоятелства, но отсича от себе си любовта към духовните братя.

18.Целта на Божия промисъл е отново да съедини разединените от злото посредством правата вяра и духовната любов. Спасителят е пострадал именно за това, за да събере разпилените чада Божии (Иоан 11:52). И тъй, който не иска да приеме скръбни случайности, да понесе тъга, да изтърпи болести, той живее извън Божията любов и целта на Провидението.

19.Ако любовта е дълготърпелива и милостива (1 Коринтяни 13:4), то малодушният при печални случаи, злопаметният срещу огорчилите го и отдалечаващият се от любовта към тях, не отстъпва ли от целите на Божия промисъл?

20.Вслушай се в себе си дали у теб не се крие злото, което те отдалечава от брата ти. Побързай да се примириш с него, за да не отпаднеш от заповедта на любовта.

21.Не бъди нерадив към заповедта за любовта, защото чрез нея ще бъдеш син Божий, а когато я нарушаваш, ще се окажеш син на ада.

22.Любовта между приятели се разрушава, ако завиждаш или ако станеш предмет на завист; ако причиняваш или претърпяваш щета; ако безчестиш или претърпяваш безчестие, и най-сетне, ако подхранваш и имаш подозрителни мисли срещу брата си. И тъй, ако не си направил или не си пострадал от нещо такова, защо отстъпваш от братската обич?

23.Ако ти се е случило изкушение от страна на брата или огорчение те е довело до ненавист, не се оставяй победен от ненавистта, но я преодолей с любов. Също така ще можеш да победиш, като искрено се молиш за него на Бога, и като приемеш даденото от брата ти извинение. Лекувай се сам след това с неговото извинение, като приемеш самия себе си за виновник на изкушението и се решиш да търпиш, докато премине облакът.

24.Дълготърпелив е този, който чака края на изкушението, и такъв получава похвала за претърпяното.

25.У търпелив човек разум много (Притчи 14:29), защото всичко случило се той отнася към последния край и с търпение понася всичко скръбно. Краят, по думите на Апостола, е живот вечен (Римляни 6:22). А вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа (Иоан 17:3).

26.Не бързай да отхвърлиш духовната любов, защото не е останал друг път за спасение на човечеството.

27.Този, който вчера си считал за духовен брат и за добродетелен, не считай днес за порочен и зъл поради ненавист към него, породила се у тебе от нападенията на лукавия, но чрез дълготърпелива любов, като мислиш за вчерашното добро, отстрани от душата си днешната ненавист.

28.Когато някого вчера си хвалил като добър и превъзнасял като добродетелен, не го безчести сега като порочен и зъл, поради превръщането на любовта ти в ненавист към него, макар и все още да те владее огорчението, и лесно ще се върнеш към спасителната любов.

29.Заради все още криещата се у тебе досада срещу брата ти не изменяй твоята обичайна похвала за него в разговорите с други братя, като вмъкваш незабелязано в твоите думи порицание. Но ти говори за него с чистосърдечна похвала и искрено се моли за него, като за самия себе си, и скоро ще се избавиш от гибелната ненавист.

30.Не казвай: “Не, аз ненавиждам брата си”, когато се отвращаваш от спомена си за него, защото чуй, какво говори Моисей: В сърцето си не враждувай против брата си: изобличи ближния си, и няма да понесеш грях за него (Левит 19:17).

31.Нека братът ти, поради някакво изкушение, продължително да злослови срещу тебе, но ти не излизай от любвеобвилното си състояние и не допускай същият зъл дух да възмути и твоята мисъл. Ти няма да излезеш от това състояние, ако, унижаван и клеветен, не започнеш да благославяш и да му желаеш добро. Такъв е пътят на мъдростта в Христа и шестващият по него ще се въдвори с Христа.Преп. Максим Изповедник 432.Не считай, че ти мислят доброто тези, които предават думите ти и пораждат досада у тебе или пък неприязън срещу брата, макар да изглежда, че те говорят истината. Но се отвращавай от такива като от смъртоносни змии, за да пресечеш тяхното злословие и избавиш душата си от озлобление.

33.Не уязвявай брата си с намеци, за да не получиш и ти от него подобни и чрез това да не изгониш и от двамата предразположението към любовта. Но с дръзновението на любовта си иди и го изобличи (Матей 18:15), за да остраниш причината на огорчението и да избавиш себе си и него от тревога и досада.

34.Изпитай строго своята съвест: твоя ли е вината, че не се примирява с тебе брат ти, и не оправдавай с лъжливи умувания изобличенията на съвестта, която знае твоите скрити тайни. Тя ще трябва да те изобличи при напускането ти на този свят и ще ти бъде спънка във време на молитва.

35.Във време на мир не си спомняй какво е било казано от брат ти през време на досада, независимо дали ти е било казано нещо неприятно в лицето или на другиго и ти след това си го чул, за да не би, като приемеш злопаметните помисли, да се върнеш отново към злопаметната ненавист към брата си.

36.Разумната душа, която питае ненавист към човека, не може да бъде мирна спрямо Бога, Който ни е дал такава заповед: ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви (Матей 6:15). Нека брат ти не иска мир, но ти се запази от неприязън и искрено се моли за него, като не го злепоставяш пред никого.

37.Неизразимият мир на светите ангели се основава на следните две разположения: на любовта към Бога и любовта един към друг. По същия начин е устроен и мирът на всички светии от вечни векове. И тъй, дивно е казано от нашия Спасител: на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците (Матей 22:40).

38.Не бъди самоугодник и няма да станеш братоненавистник. Не бъди себелюбив и ще бъдеш боголюбив.

39.След като си пожелал да живееш с духовни братя, отречи се пред прага им от своите желания, защото не ще можеш да бъдеш в мир с Бога, нито с живеещите около тебе.

40.Придобилият съвършена любов и устроилият целия си живот по нея, не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго (1 Коринтяни 12:3). От противното на това става обратното.

41.Любовта към Бога обича винаги да окриля ума за сьбеседвания за Бога и за божественото, а любовта към ближния предразполага винаги да мислиш добро за него.

42.На обичащия суетната слава или привързания към нещо материално е присъщо да се сърди на хората временно или да бъде злопаметен спрямо тях, или да ги ненавижда, даже да бъде роб на срамни помисли. Всичко това е чуждо на боголюбивата душа.

43.Когато мислено не говориш и не вършиш нищо срамно и не си злопаметен спрямо този, който ти е причинил вреда или те е злословил, и когато умът ти във време на молитва постоянно отбягва вещественото и образите, то знай, че си достигнал степента на безстрастието и съвършената любов.

44.Не е малък подвиг да се освободиш от тщеславието. Но това се постига чрез постоянно упражняване в добродетелите и с честа молитва. А признакът на освобождаването е да не бъдеш злопаметен спрямо този, който е злословил, или който те злослови.

45.Ако искаш да бъдеш праведен, давай подобаващото на всяка твоя част, тоест на душата и тялото: на мисловната област на душата четене, духовни съзерцания и молитва. На чувствата духовната любов, противоположна на ненавистта. На волята (пожеланието) целомъдрие и въздържание. А на плътта храна и облекло, но само колкото са необходими.Преп. Максим Изповедник 546.Умът действа според естеството си, когато държи страстите в покорност, съзерцавайки значението на всичко съществуващо според волята на Бога.

47.Както здравето и болестта се виждат в тялото на животното, а светлината и тъмнината в окото, така добродетелта и порокът в душата, а познанието и непознанието в ума.

48.Християнинът се умъдрява чрез тези три пътя: заповедите, догмите и вярата. Заповедите освобождават ума от страстите, догматите го въвеждат в познанието на Съществуващия, а вярата в съзерцанието на Светата Троица.

49.Някои от подвижниците прогонват само страстните помисли, а други отсичат и самите страсти. Страстните помисли се прогонват чрез псалмопение, чрез молитва, чрез богомислие или чрез някое друго подходящо занимание. Страстите пък се отсичат с презрение на тези неща, към които някой се е пристрастил.

50.Ние биваме страстни към жената, към имането, към славата и други. Но до равнодушие или безстрастие към жената може да се дойде, ако някой, след отричането си от света, сам се принуждава да изсушава тялото си чрез въздържание. Към имота ако той убеди своя помисъл да бъде доволен от това, което има. Към славата ако възлюби тайното упражняване в добродетелите, известно само на Бога. Така да постъпваме и по отношение на другите страсти. Който презира всичко това, той не достига никога до каквато и да е неприязън.

51.Отреклият се от светските неща, като жена, имот и прочее, е направил монах външния човек, но не и вътрешния. А отреклият се от страстни помисли е направил такъв и вътрешния човек, тоест ума. Лесно е да направиш монах външния човек, стига само да си поискал, но не е малък подвиг да направиш монах вътрешния човек.

52.Кой в този свят се е освободил изцяло от страстните помисли и се е сподобил да достигне чистата и свободна от всичко земно молитва (което е и признак на вътрешния монах).

53.Много страсти се крият в нашите души, но те се проявяват, когато се появят техните предмети.

54.Някой може да не се възбужда от страстите в отсъствие на предмета им, понеже е достигнал малка степен на безстрастие. Но щом той се появи, те започват да влекат ума.

55.При отсъствие на предмета на страстта, не се считай за съвършено без¬страстен. Но когато предметът се появи, а ти останеш незасегнат от него, нито по-късно от спомена за него, тогава знай, че ти си встъпил в пределите на безстрастието. Обаче и тогава не бъди безгрижен, защото дългогодишната добродетел може да умъртви страстите, но ако станеш нехаен и я пренебрегнеш, то страстите отново ще се възбудят.

56.Любещият Христа без съмнение Му подражава, но според възможностите си. Христос пък не е престанал да върши благодеяния на хората. Срещайки неблагодарност дълго търпял и бидейки бит и убит от тях, претърпял всичко, без да обвини никой за злото. Тези три действия са дела на любовта към ближния, без които не може да мине никой, макар и да казва, че люби Христа и желае да наследи царството Му. Защото Господ е казал: Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен (Матей 7:21).

57.Основната цел на заповедите на Спасителя е да освободи ума от невъздържанието и ненавистта и да го издигне в любовта към Него и ближния, от която се ражда светлината на деятелното познание.

58.Сподобил се от Бога с известно познание, не бъди небрежен относно любовта и въздържанието, защото те, очиствайки страстите на душата, ти приготвят лек и удобен път към познанието.

59.Пътят към познанието е безстрастието и смирението, без които никой няма да види Господа (Евреи 12:14). 59. Тъй като знанието възгордява, а любовта назидава (1 Коринтяни 8:1), то съчетай любовта с разума и ще станеш чужд на надменността. Ще бъдеш духовен домостроител, назидаващ себе си и всички, които се приближават до тебе.

60.Любовта съзижда, понеже не завижда, не се огорчава от завиждащите и не разгласява на всеослушание това, което в нея е достойно за завиждане. Тя не се счита за вече достигнала съвършенството (Филипяни 3:12) и не се срамува да признае своето незнание за нещо. По този начин тя предпазва ума от гордост и винаги го предразполага да преуспява в познанието.Преп. Максим Изповедник 661.Обикновено след познанието следва самомнение и завист, особено в началото. Самомнението се проявява само отвътре, а завистта и отвътре, и отвън. Отвътре към имащите познания, а отвън към тези, които нямат познание. Любовта отстранява тези три нередности, тъй като любовта е дълготърпелива, пълна с благост и не се гордее (1 Коринтяни 13:4). И тъй, имащият познание трябва да придобие и любов, за да запази тя ума му и всичко друго невредимо.

62.Сподобилият се с дара на познанието, но хранещ огорчение, злопаметство или ненавист към човека, е подобен на бодящия очите с тръни и бодили. И тъй, на знанието е необходимо да притежава любов.

63.Не се грижи само за плътта си, но след като и определиш подвиг според нейните сили, обърни целия си ум към вътрешното. Защото телесното упражнение за малко е полезно, а благочестието е полезно за всичко, понеже съдържа обещание за сегашния и за бъдещия живот (1 Тимотей 4:8).

64.Пребиваващият вътре и грижещият се непрестанно за вътрешното, е целомъдрен, дълготърпелив, милостив, смиреномъдър, и не само това, но той и съзерцава, богословства и се моли. Това е, което казва Апостолът с думите: живейте духом (Галатяни 5:16).

65.Неумеещият да ходи по духовния път не се бори срещу страстните помисли, но цялата му грижа за плътта чревоугодничи, развратничи, сърди се, гневи се и злопаметства. По такъв начин помрачава ума си или пък безмерно се отдава на подвизи, като с това потиска мисълта си.

66.Писанието не отнема нищо от даденото ни от Бога за употреба, но обуздава неумереността и поправя безразсъдността. То не ни забранява нито да ядем, нито да раждаме деца, нито да имаме пари и правилно да ги изразходваме, но забранява да бъдем чревоугодници, прелюбодейци и така нататък. То не ни спира и да мислим за даденото ни от Бога, защото затова е сътворено, но забранява да мислим страстно.

67.Едно от извършваното от нас заради Бога е според заповедите, а друго според свободната ни воля. Според заповедите, когато ние обичаме Бога и ближния, обичаме враговете си, не прелюбодействаме, не убиваме и така нататък. Но ако ги нарушаваме, се подлагаме на осъждане. Извън заповедите, когато пазим девство и водим безбрачен живот, отчуждаваме се от всякаква собственост, ставаме отшелници и други. Тези действия имат значение на дарове, та ако по немощ не изпълним някоя заповед, да можем с тези дарове да умилостивим нашия благ Владика.

68.Този, който е избрал безбрачен живот и девство, трябва да бъде с препасан кръст и запалено светило (Лука 12:35). Препасан кръст означава въздържание, а запалено светило означава молитва, богомислие и духовна любов.

69.Някои от братята мислят, че не могат да имат даровете на Светия Дух, защото проявяват често небрежност към изпълнението на Божиите заповеди. Те не знаят, че този, който има истинска вяра в Христа, притежава в умалена степен всички Божии дарове. Но доколкото проявяваме леност, се отдалечаваме от истинската любов към Него, която би ни показала божествените съкровища, скрити в нас. Тогава ще бъде справедливо да считаме, че сме чужди на Божиите дарове.

70.Ако по думите на божествения Апостол, че в нашите сърца, според вярата ни, живее Иисус Христос (Ефесяни 3:17), в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието (Колосяни 2:3), тогава наистина в нашите сърца се намират всички съкровища на премъдростта и познанието. Но те се откриват на сърцата според степента на очистването, постигнато от всеки човек чрез изпълнение на заповедите.

71.Ето имане скрито в нива (Матей 13:44) нивата на твоето сърце, което ти още не си намерил, поради твоята леност. Защото, ако го бе намерил, би продал всичко и би купил тази нива. Но, като я изоставяш, ти работиш наоколо, където няма нищо освен тръни и бодили.

72.Затова именно Спасителят говори: Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога (Матей 5:8). Но те ще Го видят, както и скритите в Него съкровища тогава, когато се очистят напълно чрез любовта и въздържанието, и колкото повече се очистят, толкова по-ясно ще Го видят.

73.Затова казва още: Продайте си имотите и дайте милостиня (Лука 12:33). И тогава всичко у вас ще бъде чисто (Лука 11:41) и ще станете такива, които вече не се занимават с неща, отнасящи се до тялото, но се стараят да очистят от ненавист и невъздържание своя ум, който Господ нарича “сърце” (Мат. 15:19). Защото всичко, което осквернява ума, не му дава да види живеещия в Него чрез благодатта на светото кръщение.

74.Писанието нарича добродетелите пътища, но най-голяма от всички е любовта, заради която Апостолът е казал: И аз ще ви покажа път още по-превъзходен (1 Коринтяни 12:31), който предразполага към презиране на всичко веществено и временно, за да имаме вечното.Преп. Максим Изповедник 775.Любовта към Бога се бори срещу похотта и помага на ума да се въздържа от чувствените наслади. Любовта към ближния се бори срещу гнева, понеже заставя сърцето да презира богатството и славата. И тъкмо те са двата динария, който Спасителят е дал на собственика на странноприемницата (Лук. 10:35), за да се погрижи за тебе. Но не се показвай неблагодарен, като се присъединяваш към разбойниците, за да не бъдеш отново наранен и да не останеш вече не само едва жив, но дори и мъртъв.

76.Очиствай ума си от гнева, злопаметството и срамните помисли и тогава ще можеш да почувстваш Христовото вселяване в тебе.

77.Кой те е просветил с вярата в светата, единосъщна и покланяема Троица? Или кой те е научил за въплътеното домостроителство на Единия от Светата Троица? Кой те е научил на познанието за безплътните за произхода и за края на видимия свят, за възкресението на мъртвите и вечния живот, за славата на Небесното Царство и за Страшния съд? Не е ли Христовата благодат, живееща у тебе, която е залог на Светия Дух? Кое е по-голямо от тази благодат? Или какво е по-добро от такава мъдрост и познание? Кое е по-висше от такива обещания? Ако останем празни и нерадиви и след това не се очистим от страстите, които ослепяват нашия ум и ни пречат да виждаме тези истини по-ясно и от самото слънце, то трябва да обвиняваме себе си, а не да отричаме обитаващата в нас благодат.

78.Бог, Който ти е обещал вечните блага и ти е подарил залог на духа в сърцето, ти е заповядал да се грижиш за твоя живот, защото вътрешният човек, освободен от страстите, трябва още тук на земята да започне да вкусва тези блага.

79.Сподобил се с високи божествени съзерцания, преди всичко ти се грижи за любовта и въздъражанието, та, запазвайки се необуреваем от страстите, да имаш в душата си непрестанна светлина.

80.Обуздавай раздразнителната сила на душата чрез любовта; желателната умъртвявай с въздържание; мислената окриляй с молитва и светлината на ума ти никога няма да се помрачи в тебе.

81.Причините за изгубване на любовта са следните: хули, причинявани от загуба, оклеветяване на вярата или на живота, побои, удари, рани и прочее. Това може да се случи обикновенно с някой твой роднина или приятел. Но скъсващият с любовта поради тези причини явно не е разбрал още каква е целта на Христовите заповеди.

82.Старай се, колкото можеш, да обичаш всеки човек. Ако не можеш, поне не ненавиждай никого. Но няма да бъдеш в състояние да направиш това, ако не презреш всичко земно.

83.Някой те похулил! Намрази не него, но хулата и подучилия го на това демон. Ако намразиш оскърбилия те човек, ти си възненавидял човека и си престъпил заповедта. Каквото той е направил с дума, ти си извършил на дело. А ако пазиш заповедта, то покажи му делото на любовта, и ако можеш, помогни му с нещо да се отврати от злото.

84.Христос не иска да имаме ненавист и досада срещу брата си или пък гняв и злоба срещу някого, допуснати по какъвто и да е начин, и за каквото и да е. Това проповядват на всеки четирите Евангелия.

85.Много от нас са говорещите, но малцина са вършещите. Никой не трябва да изкривява Божието Слово в угода на своята небрежност, но е по-добре да изповядаме немощта си, без да скриваме Божията истина, за да не би заедно с престъпването на Божиите заповеди да станем виновни и в изопачаване на Божието Слово.

86.Любовта и въздържанието освобождават душата от страстите, а четенето и богомислието избавят ума от невежеството. А стоенето на молитва изправя молещия се пред Самия Бог.

87.Когато демоните видят, че ние презираме нещата от този свят и не желаем заради тях да ненавиждаме хората и да отпаднем от любовта, тогава те повдигат срещу нас клевети, та ние като не понесем огорчението, да възненавидим клеветниците.

88.3а душата няма по-тягостно от клеветата: дали оклеветяват вярата или поведението, никой не може да пренебрегне това, освен този, който като Сусана отправя взор към Бога. Единствено Силният може да избавя от бедите, както е избавил нея и е показал на хората утвърдената истина, като утешил душата е.

89.Съответно на това, как се молиш за оклеветилия те, така Бог ще открива истината за тебе на съблазнилия се.

90.По същество е благ само Господ; по настроението на душата само подражаващият на Бога човек, защото неговата главна цел е да обедини злите с добрите по естество, за да станат и те добри. Затова, бидейки хулен благославя, гонен търпи, унижаван утешава, убиван моли се за убиващите го (1 Коринтяни 4:12-13). Той прави всичко, за да не отпадне от своята главна цел любовта.Преп. Максим Изповедник91.Господните заповеди учат да се ползваме за добро от тези неща, които са нито зли, ннто добри. Благословеното използване на тези вещи прави състоянието на душата чисто. Чистото състояние на душата ражда разсъдителност. Тя пък от своя страна ражда безстрастие, от което израства съвършената любов.

92.Още няма безстрастие този, които при изкушение не може да остави без внимание грешката на приятеля, все едно дали тя действително съществува, или само му се е струвало така. Защото скриващите се в душата на такъв човек страсти, възбуждайки се, ослепяват ума и не му дават да види лъчите на истината и да различи доброто от злото. Не следва ли да се отсъди, че такъв още не е добил съвършената любов, пропъждаща страха (1 Иоан 4:18).

93.Верен приятел цена няма (Сирах 6:15). Той смята нещастията на приятеля си за свои и ги понася заедно с него, страдайки даже до смърт.

94.По време на благоденствие човек има много приятели, но по време на изкушение едва ли ще намериш и един.

95.Трябва да обичаме всеки човек от все сърце, но упованието трябва да възложим само на Бога и Нему Единому да служим с всичката си сила (Лука 10:27), защото, докато Той ни пази, то и всичките ни приятели ни помагат и враговете ни са безсилни да ни сторят зло. А когато Той ни остави, то и приятелите ни и всички останали се отвръщат от нас и враговете ни надвиват.

96.Има четири главни вида на изоставяне от Бога: първото от тях е промислително, както е било със Самия Господ, та чрез привидно изоставяне да спаси изоставяните; второто е за изпитание, каквото е било с Иов и Иосиф, за да покаже единия като стълп на мъжество, а другия на целомъдрието. Третото изоставяне е духовно, възпитателно, каквото е било с апостол Петър, та чрез смиреномъдрие да запази в него преизобилна благодат. Последното изоставяне е поради отвращение, както е било с иудеите, та чрез наказание да ги обърне към покаяние. Всички видове изоставяне са спасителни и са изпълнени с Божията благодат и човеколюбие.

97.Само верните пазители на заповедите и истинските тайници на Божиите съдби не оставят другарите си, изкушавани по Божие допускане. Но престъпващият заповедите и непосветените в тайните на Божиите съдби се наслаждават с приятеля, когато той благоденства, а когато е изкушаван и страда, го изоставят. Случва се дори да застанат на страната на противниците.

98.Христовите приятели обичат искрено, но не биват обичани от всички. Светските приятели не обичат всички и също не биват обичани от всички. Христовите приятели до края запазват съюза на любовта, а светските приятели докато не се случи с тях някакъв взаимен сблъсък заради нещо светско.

99.Верен приятел яка защита (Сирах 6:14). Защото той и при благоденствие на приятеля е добър съветник и единомислен сътрудник, и при нещастия е най-искрен застъпник и най-състрадателен помощник.

100.Мнозина са казали много за любовта, но ако я потърсиш, ще я намериш само у Христовите ученици; защото само те са имали истинската любов за учител на на любовта, за която е казано: Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, щом любов нямам, нищо не съм (1 Коринтяни 13:2, 3). Придобилият любов е придобил Самия Бог, защото Бог е любов (1 Иоан 4:16). Нему слава во веки. Амин.
______________________________

*Из книгата Четиристотин глави за любовта (Откъси от добротолюбието). Източник – http://venelin.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, преп. Максим Изповедник (580-662) и негови книги.

Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Ew

ЗА ЛЮБОВТА – ТРЕТА СТОТИЦА*

Преподобни Максим Изповедник

1.Разумното направляване на помислите и вещите донася целомъдрие, любов и познание, а неразумното невъздържание, ненавист и незнание.Преп. Максим Изповедник 22.Ти приготви пред мене трапеза и така нататък. Трапеза означава тук дейна добродетел, защото тя е приготвена от Иисуса Христа срещу нападащите ни. Елей, който помазва ума, означава съзерцанието на тварите. Чашата Божия е познанието на Бога. Неговата милост е Неговото Слово и Бог: защото Той чрез Своето въчовечаване жъне след нас през всички дни, докато не достигне всички, които ще се спасят както Павел. Дом означава царството, в което ще се вселят светиите. Много дни е вечният живот (Псалом 22:5, 6).

3.Греховете извършваме поради неправилната употпреба на душевните сили, тоест на волята, на чувствата и на мисловните способности. Неправилното насочване на мисловната сила е невежеството и безразсъдността на чувствата и волята, които пораждат ненавистта и невъздържаността. Доброто направляване на тези сили е познанието, благоразумието, любовта и целомъдрието. А щом е така, то нищо от създаденото и получилото съществувание от Бога не е зло.

4.Не храната е зло, но чревоугодието, не раждането на деца, а блудът, не парите, но сребролюбието, не славата, но тщеславието. А щом е така, то в съществуващото няма нищо, което да е зло, освен злоупотребата, която се дължи на нехайството на ума към грижите за естеството на душевните сили и тяхното добро направляване.

5.Ето какво е зло у демоните, казва блаженият Дионисий: безразсъдна раздразнителност, безумно желание и необмислена фантазия. Но безразсъдността, безумието и необмислеността у разумните същества са липса на разсъдък, ум и предпазливост. Липсата обаче се случва след притежание или обладаване на нещо. Следователно, имало е време, когато в тях е имало разсъдък и ум и благоговейна предпазливост. Щом е така, то и демоните не са по естество зли, но поради злоупотребата с естествените сили са станали такива.

6.Едни страсти пораждат невъздържание, други ненавист, а трети невъздържание и ненавист.

7.Преяждането и лакомията в яденето биват причина за нецеломъдрието. Сребролюбието и тщеславието на ненавист към ближния. Тяхна майка е самолюбието, което е първопричина и за двете.

8.Самолюбието е страстна и безразсъдна любов към тялото. Противоположни на него са любовта и въздържанието. Очевидно е, че притежаващият самолюбие притежава всичките страсти.

9.Защото никой никога не е намразил плътта си казва Апостолът (Ефесяни 5:29). Обаче въпреки това изнурява и поробва тялото си (срв. 1 Коринтяни 9:27), не давайки му нищо, освен прехрана и облекло (1 Тимотей 6:8), и само тях, защото са необходими за живота. Така безстрастно обичат тялото и като служител на божественото, “го хранят и топлят” единствено с това, което запълва липсващото му.

10.Който обича някого, се старае всячески да му угоди И тъй, този, който люби Бога, се старае да върши угодното Нему, а който обича плътта, върши това, което я удовлетворява.

11.На Бога са угодни любовта, целомъдрието, съзерцанието и молитвата. А на плътта са угодни чревоугодието, невъздържаността и всичко, което ги подпомага да растат. Затова и ония, който живеят по плът, не могат да угодят Богу (Римляни 8:8). Ония пък, който са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите (Галатяни 5:24).

12.Когато умът на човека клони към Бога, тогава тялото му е роб, и той не му дава повече освен необходимото за живота. А когато клони към плътта, се поробва от нейните страсти и грижите за нея превръща в похоти (Римляни 13:14).

13.Ако искаш да се избавиш от помислите, изцели страстите и тогава лесно ще ги изгониш от ума си. А по отношение на блудната страст пости, извършвай бдения, труди се и се уединявай. Относно гнева и скръбта, не считай за нищо славата, нито унижението, нито останалите земни неща. Относно злопаметството моли се за оскърбилия те и ще се избавиш.

14.Не се причислявай към най-слабите между хората, а по-добре изисквай повече от себе си, по отношение на мярката на заповедта за любовта. Мерейки се с хората, ще паднеш в пропастта на високомерието, а увеличавайки любовта у себе си ще достигнеш висотата на смиреномъдрието.

15.Ако ти наистина спазваш заповедта за любовта към ближния, то защо допускаш да прониква в теб горчилката от досадата срещу него. Не е ли явно, че ти предпочиташ временното пред любовта и застъпвайки се за него, вдигаш война срещу брата?Преп. Максим Изповедник16.Злото не е ставало така много желано от хората поради необходимост, а затова, че чрез него мнозина удовлетворяват своето сластолюбие.

17.Три са причините за любовта към богатството: сластолюбието, тщеславието и неверието. От всички най-силно е последното.

18.Сластолюбивият обича среброто, за да се наслаждава с негова помощ. Тщеславният за да се прослави, а този, който не се уповава на Бога, за да го скрие и запази, боейки се от глада или от старостта, или от болест, или от изгнание, надявайки се повече на него, отколкото на Бога, Създателя и Промислителя на всички твари, даже до последните и най-малки живи същества.

19.Четири категории хора събират богатство: трите са горепосочените, а четвъртата стопанинът. Очевидно, че само последният събира правилно, за да не оскудява никога ръката му да дава на всекиго потребното.

20.Всички страстни помисли или възбуждат пожеланието в душата или чувствата, или помрачават мислите. Тази е причината умът да бъде сляп за духовно съзерцание и молитвено издигане. Затова монахът, който безмълвства сам, трябва много да внимава върху помислите си, да познава техните първопричини и своевременно да ги отсича. Ето начина да се разпознават помисли: пожелания събуждат в душата страстните възпоминания за жени, а тяхна причина бива невъздържаност в храната и питието и честото неразумно общуване с жени. Отсичат се с глад, жажда, бдение и уединение. Раздразнението се събужда от страстните спомени за хора, които са ни огорчили. Причината за това е сластолюбието, тщеславието и любовта към вещите, поради които се огорчава страстният или защото се е лишил от тях, или защото не ги е получил. Отсича ги считането за нищо и унижаването на тези неща от любов към Бога.

21.Бог познава Себе Си и познава Своите създания и светите сили знаят Бога и знаят Божиите създания. Но светите сили знаят Бога и Неговите създания не така, както знае Себе Си и Своите създания Бог.

22.Бог познава Себе Си от Своето блажено естество, а създанията Си от Своята премъдрост, с която и в която е сътворил воичко. Светите сили обаче познават Бога съществуващия по-високо от всичко по участие в Неговото познание, а творенията Му чрез съзерцанията на ума.

23.Тварите са извън ума, а съзерцанието им умът възприема вътре в себе си. Но това не е така при Бога вечен, безпределен и неизследим, дарил на всичко съществуващо от Себе Си битие, блаженство и вечен живот.

24.Със светия Бог, в смисъл с Неговата благост и премъдрост, всяко разумно и мислещо естество се съчетава и чрез самото битие, и чрез способността за блажен живот, и чрез благодатта на вечния живот. Чрез тази благодат то познава Бога. Създанията Му пък познава, както казахме по-горе, чрез възприятието на съзерцаваната в тварите всичко устрояваща премъдрост, която е тънка и мислено възниква в ума.

25.Бог, Който повиква за битие всяко разумно и умно същество по Своята най- велика благост, е дал на тези твари четири божествени свойства, които ги държат, пазят и спасяват: битие, вечно битие, благост и премъдрост. Първите две е дал на съществото, а другите две на нравствената способност. На съществото е дадено битието и приснобитието, а на нравствената споообност благостта и премъдростта, за да става тварта чрез причастието това, което е Той Сам по същество. Затова е и казано, че човек е сътворен по образ и подобие Божии: сътворен е по образа като съществуващ чрез Съществуващия, и вечносъществуващ чрез Вечносъществуваващия, макар и не безначално, но безкрайно. Сътворен е по подобие като благ от Благия, като премъдър от Премъдрия, бивайки по благодат това, което е Бог по естество. По образ Божий е всяко разумно същество, по подобие само добрите и мъдрите.

26.Цялото разумно битие е разделено на две на ангелско и човешко естество. И цялото ангелско естество е разделено отново на два главни нравствени съюза и общества, на свято и прокълнато, тоест на свети сили и нечестиви демони. И целият човешки род се разделя само на две общности на благочестиви и нечестиви.

27.Бог, като самобитие, самоблагост, самопремъдрост, или, по-точно да кажем, като съществуващ по-високо от всичко това, няма нищо противоположно на Себе Си. Но тварите, като всички, които само като причастници по благодат имат битие, а разумните и умните освен това и способността да бъдат благи и премъдри имат противоположно на себе си, а именно: на битието отговаря небитието, на способността за благост и премъдрост зло и незнание. Вечното им битие или небитие е във властта на Сътворилия ги, а да бъдат причастници на Неговата благост и премъдрост, е положено във волята на разумните твари.

28.Елините, смятайки, че естеството на тварите от вечност е било с Бога, и че те само от Него са взели своите качества, казват, че в тяхното естество няма нищо противоположно, но че противоположността се намира само в качествата им. Но ние утвърждаваме, че единното Божие естество няма противоположно, като вечно, безпределно и подаващо вечност и на всички останали естества. На естеството на тварите е противоположно небитието и тяхното вечно битие или небитие е във властта на Съществуващия. Но тъй като Неговите дарове не се връщат и са неизменни, то тварта ще остане винаги държана от всемогъщата сила, макар и да има, както казахме, противоположно на себе си небитие, като доведена от небитието в битие и зависеща от Неговата воля да бъде или да не бъде.

29.Както злото е лишение от добро и незнанието е лишение от познание, така и небитието е лишение от битие. Не собствено съществуващо, защото няма противоположно, но съществуващо по причастие със съществуващото само по себе си. Лишаването от първите две зависи от волята на тварите; а лишението от второто е във волята на Сътворилия ги, Който поради благостта Си винаги иска съществата да бъдат и винаги да бъдат облагодетелствани от Него.

30.Всичките твари са или разумни, или умни, допускащи противоположности в себе си, тоест добродетел и порок, знание и незнание; или различни тела, състоящи се от противоположности, като: от земя, въздух, огън, вода. Едни са съвършено безплътни и невеществени, макар някои от тях да са свързани с тела. Други пък се състоят само от вещество и форма.Преп. Максим Изповедник 331.Всички тела по естество са неподвижни. Те се движат едни от разумна душа, други от неразумна, а трети от безчувствена.

32.От душевните сили една е хранеща и растителна, друга сила е на въображението и подбудата, и трета разумна и мисловна. Първата имат растенията,
втората заедно с първата безсловесните животни, а третата, заедно с първите две хората. Първите две сили са тленни, а третата е нетленна и безсмъртна.

33.Светите сили, предавайки помежду си една на друга просвещение, предават и на човешката природа както съществуващата в тях добродетел, така и съществуващото в тях познание; добродетелта, тоест подражаваща на Бога благост, поради която благодетелстват и сами себе си и една друга помежду си, и по-нискостоящите от тях същества, правейки ги видени от Бога; и познанието за Бога, като нещо висше, защото, Ти, Господи казва пророкът, си висок навеки (Псалом 91:9), или за телесните същества като нещо най-дълбоко, или за безтелесните като нещо най-тънко, или за провидението като най-ясно, или за съда като най-определно.

34.Нечистотата на ума се състои, първо, в лъжливо познание, второ, в незнание на нещо всеобщо; говоря това спрямо човешкия ум, защото за ангел не е свойствено да не знае даже нещо и от частното; трето, в страстните помисли, и четвърто, в съизволяване към греха.

35.Нечистотата на душата се състои в това, че тя не действа по естество, защото от това се раждат в душата страстни помисли. Душата действа по естество тогава, когато нейните страстни сили, т. е. раздразнителната и пожелаващата, при въздействието на вещите върху тях и на помислите за тях, остават безстрастни.

36.Нечистотата на тялото е грях, извършен на дело.

37.Обича безмълвието този, който не е пристрастен към светското. Който не обича нищо човешко, обича всички хора. И този има познание за Бога и за божественото, който не се съблазнява от никого, нито поради неговите падения, нито поради помислите, пораждани от подозрение.

38.Велико дело е да не бъдеш пристрастен към вещите, но много по-голямо е да пребиваваш безстрастен при помислите за тях.

39.Любовта и въздържанието запазват ума безстрастен и към вещите, и към помислите за тях.

40.Умът на боголюбивия се въоръжава не против вещите и помислите за тях, но против страстите, свързани с тези помисли, тоест той не въстава против жената, нито против обидилия го, нито срещу представите за тях, но против страстите, който са свързани с тези представи.

41.Цялата борба на монаха против демоните се състои в това, да отдели страстите от мислите, защото иначе му е невъзможно безстрастно да гледа на вещите.

42.Едно е вещ, друго е помисъл, а трето страст. Например вещ е мъж, жена, злато и пр.; помисълът е просто възпоминание за нещо казано, а страстта е или безсловесна любов, или безразсъдна ненавист към нещо от това. С такава именно страст се бори монахът.

43.Страстният помисъл е съставен от страст и помисъл. Като отделим страстта от мисълта, ще остане чистият помисъл. 0тделяме го, ако желаем, посредством духовната любов и въздържанието.

44.Добродетелите отделят ума от страстите. А духовните съзерзцания от простите мисли. А чистата молитва представя ума пред Самия Бог.

45.Добродетелите са за познание на създанията, познанието е за познаващия, а познаващият е за това, което е неведомо познаваемо и за това, което е по-високо от познанието.Преп. Максим Изповедник 446.Всеблаженият Бог е привел тварите от небитие в битие, не защото е имал нужда от нещо, но за да станат те, съобразно своята възприемчивост, съпричастни към Неговото блаженство и да се наслаждават. Той се е веселил за Своите дела, виждайки ги веселящи се и винаги ненаситимо насищащи се от Ненаситимото.

47.В света има много нищи духом, но не така, както подобава. Има много плачещи, но или поради загуба на имота си, или на децата си. Има много кротки, но към нечистите страсти. Има много гладуващи и жадуващи, но за да заграбят несправедливо чуждото и да събират ограбеното. Има много милостиви, но към тялото и телесното, и чисти по сърце, но поради тщеславие, и миротворци, но подчиняващи душата на плътта. Има много гонени, но заради своето безчинство; и много хулени, но поради своите срамни грехове. Блажени са само тези, които се трудят и страдат за Христа и в Христа. Защо? Защото е тяхно Царството Небесно, и “защото те ще видят Бога” (Матей 5:3, 8) и така нататък. Не затова са блажени, че се трудят и страдат, защото и гореспоменатите правят същото, но защото се трудят и страдат заради Христа и в Христа.

48.Във всичко, което вършим, както многократно е казано, Бог гледа на целта, за Него ли, или с друга цел го вършим. Затова, когато искаме да направим нещо добро, да имаме за цел не човекоугодничеството, но да угодим на Бога, та взирайки се винаги към Него, да вършим всичко за Него, иначе ще положим труд, а ще загубим въздаянието.

49.Отстранявай от ума във време на молитва и простите мисли за човешките неща и съзерцанията за всичко сътворено, за да не би, мечтаейки за по-дребното, да отпаднеш от Тогова, Който е несравнено по-добър от всичко съществуващо.

50.Ако истински възлюбим Бога, то чрез самата тази любов ще отстраним всички страсти. Да Го обичаме, значи да Го предпочитаме пред света, а душата пред плътта, като презираме всички светски неща и постояно посвещаваме себе си на Него с въздържание, любов, молитва и псалмопение.

51.Ако дълго време, внимавайки в Бога, старателно се грижим за страстите на душата си, вече няма да бъдем отклонявани от правия път чрез нападенията на помислите, но, по-добре разбирайки причините на последните и отблъсквайки ги, ще ставаме внимателни. Така че върху нас се изпълнява пророческото слово: и окото ми гледа на моите врагове, и ушите ми чуват за въставащите против мене злодейци (Псалом 91:12).

52.Когато виждаш, че умът ти благочестиво и праведно не се движи в кръга на светските мисли, то знай, че тялото ти пребивава чисто и безгрешно. Когато пък виждаш, че умът ти мислено се занимава с грехове и ти не го пресичаш, то знай, че и тялото ти няма да се забави да падне в тях.

53.Както за тялото вещите представляват света, така за ума светът се представя от помислите. И както тялото любодейства с тялото на жената, така и умът любодейства в помислите с представите за своето тяло. Защото той вижда мислено образа на своето тяло, съвкупляващо се с образа на жена. Също в мислите си човек отмъщава чрез образа на своето тяло на образа на обидилия го. Същото става и с другите грехове; защото това, което тялото върши в света на вещите, прави и умът мислено в света на мислите.

54.Не трябва ли да се ужасим и да потреперим и умът ни да дойде в изстъпление, защото Бог Отец и не съди никого, но целия съд предаде на Сина (Иоан 5:22). Синът обаче зове: Не съдете, за да не бъдете съдени (Матей 7:1), не осъждайте и няма да бъдете осъдени (Лука 6:37). Подобно и Апостолът съветва: Прочее, за нищо не съдете преди време, докле не дойде Господ (1 Коринтяни 4:5). И още: с какъвто съд съдиш другиго, с него себе си осъждаш (Римляни 2:1). Както казвам това, така е, но хората са престанали да плачат за своите грехове. Взели са съда от ръцете на Сина Божий, като че ли са безгрешни, и съдят и се осъждат един другиго. Небето се ужасява пред това и земята изпитва трепет, а те, безчувствените, не се срамуват.

55.Който любопитства за чуждите грехове или по подозрение съди брата си, той още не е сложил начало на своето покаяние, не е положил грижа да разбере собствените си грехове, наистина натежали от много тежко бреме, и не знае защо човек бива с тежко сърце, обича суетата и търси лъжата (Псалом 4:3). И затова, като безумен и бродещ в тьмнината, оставяйки своите грехове, мисли за чуждите действителни или мними, само подозирани от него.

56.Самолюбието, както вече много пъти бе казано, е причина за всички страстни помисли, защото от него се раждат трите главни помисъла на пожеланието: чревоугодие, сребролюбие и тщеславие. Поради чревоугодието се ражда блудният помисъл, от сребролюбието користолюбивият, от тщеславието помислите за гордостта. Останалите следват всеки един от тях, като: помислите на гнева, скръбта, злопаметството, унинието, завистта, клеветата и други. Тези страсти свързват ума с веществените предмети и го накланят към земята, тегнейки върху него подобно на страшно тежък камък, докато умът е по природа по-лек и по-тънък от огъня.

57.Началото на всички страсти е самолюбието, а краят гордостта. Самолюбието е безразсъдна любов към тялото. Отсеклият го е отсякъл и всички срасти, идващи от него.

58.Както плътските родители са пристрастени към родените от тях, така и умът естествено е привързан към своите мисли; и както на най-пристрастните родители децата им изглеждат най-скромни и най-добри от всички деца, макар и да са достойни повече от всички за насмешка, така и на неразумния ум собствените мисли се виждат по-разумни от всички, макар и да са най-нелепи. На мъдрия собствените мисли не изглеждат такива; но и когато се увери, че те наистина са правилни и добри, не се доверява на собствената си присъда, а поставя други мъдри хора за съдии на своите мисли и разсъждения, да не би да тича или да е тичал напразно (Галатяни 2:2), като получава от тях потвърждение.Преп. Максим Изповедник 559.Когато победиш някоя от най-срамните страсти, например пресищането или блуда, или гнева, или користолюбието, веднага те напада тщеславният помисъл. А когато победиш и него, идва да те поеме помисълът на гордостта.

60.Всички нечестиви страсти, владеейки душата, изгонват от нея тщеславието, а бидейки победени, отварят вход за него.

61.Тщеславието ражда гордостта, понякога, когато бива изгонвано. А понякога, като остава. Но когато е изгонено, то довежда самомнението, а когато остава надменността.

62.Тщеславието се унищожава от скрито действане, а гордостта чрез приписването на Бога на праведно извършваните дела.

63.Сподобилият се с познание на Бога и наистина вкусилият сладостта му, презира всички удоволствия, раждащи се от пожеланието.

64.Този, който се води от земните желания, желае или да се храни, или да задоволява блуда, или човешка слава, или богатство, или нещо друго, което ги следва. И ако умът не намира нищо по-добро от тези неща, върху което да пренесе своето желание, то няма да се реши до края на своя живот да ги презре. Несравнимо по-добро от тях е познанието за Бога и божествените неща.

65.Презиращите удоволствията ги презират заради страха или поради надежда, или поради познанието на тяхната нищожност, или поради любов към Бога.

66.Познанието на божествените неща, без привързаност към тях, не убеждава ума съвършено да презре вещественото, но прилича на простия помисъл за материалните вещи. Затова можем да намерим много хора, които имат много познания, но се валят в плътските си страсти, подобно на свинете (2 Петр. 2:22). Защото след като са се очистили малко по време на ревнуването им за доброто, са получили до известна степен познание за чистотата, а след това са се разленили и са се уподобили на Саула, който, след като се удостоил с царски престол, започнал да живее недостойно за него и бил отхвърлен от Бога.

67.Както простият помисъл за човешките неща кара ума да презира божестваното, така и простото знание на божественото не го убеждава напълно да презира човешкото. Защото истината пребивава тука още в сянка и гадания и затова има нужда от блажената привързаност на святата любов, свързваща ума с духовните съзерцания и убеждаваща да предпочита невещественото пред вещественото и мисленото и божественото пред чувственото.

68.Не всеки, които е отсякъл отрастите и е направил помислите си прости, вече ги е обърнал към божественото. Но той може да не бъде привързан нито към човешкото, нито към божественото, което се случва с хора, които са дейни, но не са се сподобили още с познания, и които се въздържат от страсти или поради страха от мъките, или поради надежда за Царството Небесно.

69.(Понеже с вяра ходим, а не с виждане) (2 Коринтяни 5:7) И затова познанието ни е като в огледало и гадания. Поради това имаме нужда от дълго упражняване, та чрез продължително проучване и прилежание в него да придобием неотменимия навик към непрекъсващи съзерцания.

70.Ако, отсекли навреме причината на страстите, се заемем с духовни съзерцания, но не прекарваме постоянно времето си в тях, имайки ги за единствена цел, то леко ще се обърнем отново към плътските страсти, като не получим друг плод от това, освен простото знание със самомнение, чийто край е малко по малко помрачаване на самото познание и пълно отклоняване на ума към веществени предмети.

71.Осъдителната страст на любовта занимава ума с веществени предмети, а похвалната страст на любовта го привързва към божественото. Защото обикновено върху каквито предмети умът задържа своето внимание, към такива се и предразполага, като обръща пожеланието си и любовта си или към божествени предмети, мисловни и свойствени на него, или пък към плътски вещи и страсти.

72.Бог е създал невидимия и видимия свят. Той е сътворил и душата, и тялото. И ако видимият свят е така прекрасен, то какъв ли ще е невидимият? А щом той е по-хубав от този, колко по-висок е създалият ги Бог? Ако Творецът е по-добър от всичко добро, което е създал, то поради коя причина умът, оставил най-доброто, се занимава с най-лошото, тоест с плътските страсти? Не е ли явно от това, че е привикнал към тях от рождение, боравейки с тях. А това, което е най-добро и по-високо от всичко, съвсем не е изпитал. По този начин, ако чрез продължително въздържание от чувствените удоволствия и чрез поучения в божественото малко по малко го откъснем от този навик, то той постепенно, успявайки в това, ще се предразположи към божественото и ще познае собственото си достойнство. А най-сетне и цялата си привързаност ще пренесе към Бога.

73.Който говори безстрастно за греха на брата, върши това по две причини: или за да го поправи, или да принесе полза на друг. Ако говори това без такава цел, то осъжда или клевети брата си и няма да избегне изоставянето от Бога, но непременно ще изпадне в същото или в друго прегрешение и след като бъде изобличен и укорен от другите, ще се посрами.

74.Не трябва да съдим еднакво съгрешилите на дело с един и същи грях, но по различни причини, защото едно е да грешиш по навик, а друго внезапно, по неудържимо влечение. В последния случай човекът не е имал мисъл за това, нито преди да съгреши, нито пък след греха има влечение към него, а напротив, много скърби и се измъчва от случилото се. Съвсем не е така с този, който греши по навик: защото той и до греха не е престанал да греши мислено, и след извършването му остава в същото предразположание.

75.Който върши добродетелни дела от тщеславие, търси и познание също от тщеславие. Такъв вече нищо не върши и не говори за назидание, но във всичко търси да получи слава от тези, които са видели неговото дело или са чули неговото слово. Тази страст се изобличава с това, че той крайно се огорчава, ако някой от виделите делото му или чули словото му започнат да го хулят не защото не са получили назидание, тъй като той не е имал тази цел, но защото е унижен или оскърбен от тях.Преп. Максим Изповедник 676.Страстта на сребролюбието се открива тогава, когато някой винаги с радост приема, и дава със скръб. Такъв не може да бъде истински пестелив (виж точка 19).

77.Човек понася страданията по следните причини: или от любов към Бога, или поради надежда за бъдещите награди, или от страх от мъченията, или от страх от човеците, или поради вродена търпеливост (издръжливост), или заради удоволствията в бъдеще, или от корист, или от тщеславие, или поради нужда.

78.Едно е да се избавиш от помислите, а друго е да се освободиш от страстите. Често се избавят от помислите, когато пред очите им не са тези предмети, към които са имали страст. Но при това страстите се скриват в душата и при появяването на предметите се проявяват. И затова трябва да се наблюдава умът при тези вещи и да се узнава към кое има страст.

79.Искрен приятел е този, който по време на изкушение на ближния заедно с него, без смут и тревога, понася като собствени, случилите се с него скърби, нужди, нещастия и беди.

80.Не презирай съвестта, винаги съветваща те по-доброто, защото тя ти предлага Божия и ангелския съвет, освобождава те от тайни осквернения на сърцето и при изхода от този свят ти подарява дръзновение към Бога.

81.Ако искаш да бъдеш мъдър и едновременно скромен, а не да робуваш на страстта на самомнението, то винаги търси във вещите това, което е скрито от твоя разум, и намерил, че много и различни неща не са ти известни, ти ще се учудиш на своето невежество и ще смириш своето мъдруване. А след като си познал своето нищожество, ще познаеш много и дивни неща. Мечтанието за своите знания не ти позволява да успяваш в познанието.

82.Искрено желае да се спаси този, който не се противи на целебните лекарства. Тези лекарства са скърбите и мъките, причинени от разни нещастия. Противещият се на бедите не знае нито какъв търг става у нас тук на земята, нито с каква печалба ще си отиде оттука.

83.Тщеславието и сребролюбието се пораждат взаимно, защото едни забогатяват от тщеславие, а други като се обогатят, стават тщеславви. Но така става в света. Монахът е тщеславен повече, когато е безкористен, а притежавайки сребро, го крие, срамувайки се, че има вещ, която не подобава на неговото звание.

84.За тщеславието на монаха е свойствено да е тщеславен поради добродетелта си и нейните последствия. На неговата гордост е присъщо да се гордее с успехите си, да унижава другите и да приписва успехите на себе си, а не на Бога. За тщеславието и гордостта на мирянина е присъщо да бъде тщеславен и да се гордее с красотата, богатството, силата и разсъдителността си или с житейската си благоразумност.

85.Успехите на мирските хора са падение за монасите, а успехите на монасите са падение за мирските хора. Успехите на миряните се състоят в богатство, слава, сила, плътско задоволство, многодетство и други подобни неща, които, ако притежава монахът, погива. Успехите на монаха са: безкористност, безславие, безсилие, въздържание, страдание, лишения и подобни на тях, което, ако постигне обичащият света, той смята за голямо нещастие, и често е близко до опасността да сложи примката на шията си, а някои и са го правили.

86.Храната е създадена по две причини: за хранене и за лекуване. Затова приемащите я не с такива намерения и употребяващите не както трябва даденото ни от Бога за полза, се осъждат като сластолюбци. Неправилната употреба на всички вещи е грях.

87.Смиреномъдрието се ражда от чистата молитва, със сълзи и болка. Защото тя, призовавайки винаги на помощ Бога, не допуска безумно да се надяваме на своята сила и мъдрост и да се превъзнасяме над другите две тежки болести на горделивата страст.

88.Едно е да се сражаваш с простия помисъл, за да не възбужда той страстта, а друго е да се бориш със страстния помисъл, за да не достигнеш до готовност за грях. И двата вида борба не позволяват да се задържат в нас помислите.

89.Със злопаметството е неразделна скръбта. И така, когато умът с огорчение вижда в себе си като в огледало лицето на огорчилия го брат, то очевидно е, че той е злопаметен. Пътят на злопаметните е смърт (Притчи 12:28). Защото: Който злопаметствува е беззаконен (Притчи 21:24 слав.).

90.Ако си злопаметен срещу някого, то моли се за него, и отделяйки чрез молитвата скръбта от спомена за злото, което той ти е причинил, така ще спреш движението на страстта. Когато станеш дружелюбен и човеколюбив, съвършено ще изгониш страстта от душата. Когато друг е злобен срещу тебе, бъди ласкав с него, смирен и живей с него добре. И така ще го избавиш от страстта.

91.Скръбта на завиждащия трудно може да се спре. Защото той счита за нещастие това, на което завижда в тебе. И не ще можеш другояче да го успокоиш, освен като го скриеш от него. Ако това е полезно за мнозина, а нему причинява скръб, то коя страна ще пренебрегнеш. Трябва да застанем на страната на полезното за мнозина, но по възможност да не пренебрегнем и него и да не си позволяваме да се увлечем от коварството на страстта, защото трябва да се борим срещу страстта, а не срещу страдащия от нея. Поради смиреномъдрие считай болния брат за превъзхождащ те и му давай предпочитание във всяко време, на всяко място и във всяко дело. А своята завист можеш да спреш, като започнеш да се сърадваш на това, за което му завиждаш, и заедно с него да скърбиш за онова, за което той скърби, изпълнявайки заповедта на Апостола: Радвайте се с ония, които се радват, и плачете с ония, които плачат (Римляни 12:15).

92.Нашият ум се намира между двама, от които всеки му внушава свойственото нему: единият добродетел, а другият порок, тоест между ангел и демон. Но умът има власт и сила да последва или да се противи на когото иска.Преп. Максим Изповедник 793.Светите сили ни напъстват към добро, а естествените семена на доброто и добрата воля ни помагат. Страстите и злата воля дават сила на нападенията на демоните.

94.Понякога Сам Бог посещава чистия ум, снизхождайки до него. Понякога пък му внушават доброто светите сили, а понякога съзерцаваното от него естество на вещите.

95.Умът, които се е сподобил с познание, трябва да съблюдава своите мисли безстрастни към вещите, съзерцанията безпогрешни, молитвеното състояние тихо и спокойно. Но той не може винаги да спазва това, помрачавайки се като от дим от плътския нагон, пораждан от злобата на демоните.

96.Ние не се гневим на всичко, от което се огорчаваме, защото огорчаващите ни случаи са повече, отколкото разгневяващите. Например: нещо се е счупило, друго се е загубило, някой умрял. В такива случаи ние само скърбим, а в други скърбим и се гневим, понеже не сме в умъдрено настроение.

97.Умът, приемайки помислите за вещите, обикновено се променя, съобразно с всяка мисъл; съзерцавайки пък духовно същите, различно се преобразява, съответно на всяко съзерцание. Но, бидейки в Бога, той става съвършено лишен от образи и представи. Защото, съзерцавайки Единствения, той сам става единен и цял изпълнен със светлина.

98.Съвършена душа е тази, чиято пожелателна сила изцяло и напълно се е устремила към Бога.

99.Съвършен ум е този, който, познал чрез истинската вяра Непознаваемия, е обхванал всичките Му творения и е получил от Бога всеобхватно познание за Неговия промисъл и съд за тях, доколкото това е достъпно за човека.

100.Времето се дели на три части: настояще, минало и бъдеще и вярата се простира и върху трите. Надеждата върху един (бъдещето), а любовта върху два (настоящето и бъдещето). Вярата и надеждата имат предел; а любовта, съединявайки се с безкрайното и винаги възраствайки, пребивава във вечността. И затова именно тя е по-голяма от тях (1 Коринтяни 13:13).
______________________________

*Из книгата Четиристотин глави за любовта (Откъси от добротолюбието). Източник – http://venelin.wordpress.com. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът, преп. Максим Изповедник (580-662) и негови книги. Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Ej