Св. Августин Ипонски и неговите богословски възгледи във връзка с развитието на римокатолическата мариология – продължение 1 и край*

Стоян Чиликов

2.2. Христологически възгледи на св. Августин Ипонски

Изкуплението и спасението на човека са свързани пряко и непосредствено с личността на Господ Иисус Христос. Въплъщението на Словото поставя началото на процеса на спасението на човека. Като тълкува началните думи на евангелието според св. Иоан Богослов, св. Августин изповядва, че „Словото стана плът“ (Иоан 1:14), „за да бъдем закърмени ние, младенците, от Твоята мъдрост, чрез която всичко си създал“ (Вж. Trape 1992, 206; Николова 1993, 119). Приемането на плът от Бог Слово, което св. Августин характеризира с характерния за западната богословска мисъл израз „incarnatio“ е предпоставка за пълната човешка природа в Богочовека Христос. Въплътеното Слово има пълна човешка природа, защото „чудотворното Му рождение е от девица (Trape 1992, 208), от която получава както тяло, така и разумна душа. Св. Августин посочва грешката на Аполинарий, който отричайки душата, (νούς) в Христа Спасителя, отричал пълнотата на човешката му природа. Ипонският светител изповядва „в Христос целият човек, не само тялото на човек, или пък душата заедно с тялото, но лишена от разума“ (Trape 1992, 208), но пълнотата на човешката природа. Божието слово не се е преобразувало в човек, а е станало човек, възприело е в себе си човешката природа, без да престава да бъде Бог. В личността на Бог Слово има единство на човешката и божествената природа. Той е Бог, поради причината на възприемащото божество и е човек поради възприетото човечество, въпреки това нито едното, нито другото (нито божественото естество, нито човешкото естество) се изменят от това възприемане (Trape 1987a, 281). Бог Слово, възприел човешкото естество, остава в единство с Божеството и равен на Отца. Всеки вярващ в Христос става едно с Него, участва в единството на тялото Христово. Не само сме станали християни (с тайнството на кръщението), казва св. Августин, но сме станали самият Христос“ (Trape 1985a, 494). Подобно на единството на Отец и Сина, всеки един кръстен християнин става едно с Христос, „защото Христос не е само в главата или само в тялото, но целият Христос е в главата и в тялото (Вж. Флоровски 2003, 81; Ceriotti 2009, 69-70). Еклисиологията при св. Августин е на основата на христологията, така както при богословието на св. апостол Павел и на св. Иоан Златоуст.

Според професор Стилианос Пападопулос св. Августин Ипонски има в известен смисъл проблематична христология, понеже „няма ясен възглед по отношение формата на единството на двете естества у Христос“ и има опасно смесване, защото докато говори за единство на лицата (в Троицата) въвежда едното Лице на Христос, което се състои от две естества“ (Παπαδόπουλου 2008, 481). Това не е точно така, защото, въпреки че не владее гръцки език, св. Августин изповядва правилно христологичния догмат по отношение на единството на двете природи в Господ Иисус Христос и няколко десетилетия преди четвъртия Вселенски събор в Халкидон (451) се доближава много до христологическото вероопределение съставено от отците на събора, както и до богословието на гръцките отци като например св. Григорий Нисийски, св. Григорий Богослов и св. Иоан Златоуст. Ипонският светител говори и пише за Господ Иисус Христос – Въплътеното Слово, че е „една Личност, Която се състои от две естества“ (Вж. Trape 1985b, 1374; Migne 35, 1886). За отците, които живеят и творят преди събора в Халкидон е в рамките на допустимото да имат христология, която не е абсолютно една и съща с тази от Халкидонското вероопределение. Христологичният проблем на св. Августин е всъщност по-скоро в разбирането за единството на естествата, при което човекът се съединява с божия Логос homo in unitate personae coniunctus est Deo човек се съединява с Бога в единството на личността (Вж. Trape 1987a, 552), казва св. Августин Ипонски и по този начин се доближава до проблематичните христологически възгледи на Антиохийската богословска школа през четвърти век. Coniunctus est на св. Августин е сходно със смисъла и значението на богословската терминология на Теодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски, които изразяват единството на двете природи в личността на Въплътеното Слово със συνάφια, а не с ἕνωση. Според епископа на Мопсуестия съвършената природа трябва да съществува в конкретна личност, затова на човешката природа в Христа отговаря конкретна човешка Личност. На божествената природа – божествена личност. Синът Божи се е съединил със Сина Давидов, като това съединение се е осъществило още при зачатието Му в утробата на Мария. Така Синът Давидов станал храм на Словото (Вж. Мigne 1859, 976-977). По този начин Теодор Мопсуестийски отрича ипостасното единство в Богочовека и възприема етичното единство на Диодор Тарсийски, като изповядва „съчетаване по благодат“ в една личност, в едно лице (ἕν πρόσωπον) (Там, Коев, 1968, с. 97-98). Св. Августин Ипонски казва в своя трактат „За Троицата“, че в евангелския пасаж от пролога на св. Иоан Богослов „И Словото стана плът и живя между нас, пълно с благодат и истина, и видяхме славата Му, слава като на Единороден на Отца“ (Иоан 1:15) разбира под Слово истинският Син Божи, а „по плът, казва св. Августин, аз признавам истинския син Човешки, и двамата заедно съединени в една Личност на Бога и Човека, чрез неизразимата щедрост на благодатта“ (Вж. Trape 1987a, 552). Някои изследователи мислят, че единството, за което говори св. Августин, в известна степен е сходно с етичното единство на антиохийците, което отново става по благодат, а не по същност (Вж. Παπαδόπουλου 2008, 481-482). Това обаче не означава в никакъв случай, че св. Августин Ипонски говори за етично единство на двете природи в Господ Иисус Христос (Παπαδόπουλου 2008, 382). Св. Августин Ипонски не разбира Въплъщението на Божественото Слово само като благодатно вселяване на Бог Слово в човека Христос или като благодатно съединение, или като съединение, което е станало с неизразимата щедрост на благодатта[9], а като реално единство на двете естества в едната личност на Богочовека. Подобно на антиохийците говори за благодатно съединение, но има предвид единството на двете природи в Господ Иисус Христос.

3. Учение за св. Дева Мария

3.1. Богомайчинството на Девата

Изповядването на единството на двете естества в Господ Иисус Христос е основа на православната вероизповед за Богомайчинството на Девата. Ако св. Августин Ипонски разбира единството на двете естества по някакъв различен начин от православната вяра, той не би имал и католическата вероизповед за това, че Девата е Божия майка, че е Θεοτόκος, „Dei genitrix“, но понеже изповядва единството на двете природи в едната личност на Въплътеното слово, то изповядва и православното учение, че девата е Богородица. Тя не би била Богородица, ако Христос не е Бог и не е човек. Цялата Троица участва в събитието на Въплъщението; Троицата, казва св. Августин, твори човешкия образ във втората Божествена ипостас в Сина чрез дева Мария[10]. Словото се въплъщава, Бог приема човешка природа, издига смирен дом от нашата кал, казва св. Августин (Вж. Trape 1991, 206; Николова 1993, 119) и затова девата е майка на нашия Господ Иисус Христос, тя е Богородица.

Авторът Стоян Чиликов

Съборът в Ефес, на който е обнародвано и въведено в употреба наименованието Богородица става една година след смъртта на светителя през 430 година, но това не обяснява достатъчно ясно защо св. Августин не нарича директно девата, че е Богородица „Dei genitrix“, както правят това други от отците на църквата през този период. Богословието на св. Кирил Александрийски не е толкова в защита на самия термин Богородица, колкото в защита на ипостасното единство на двете природи в едната личност на Въплътеното Слово. Несторий отричал този догмат на вярата и затова не приемал девата да бъде наричана Богородица, като допускал, че дори да е наричана Богородица то не е в смисъл, че е родила Въплътеното Слово, а човека Христос. Св. Августин напротив, въпреки че не нарича девата Богородица, а Майка на Господ Иисус Христос, има православно разбиране за единството на двете природи в Христос и затова индиректно изповядва девата за Божия майка. По същия начин изразяват отношението си към Божията майка и други от отците на църквата преди събора в Ефес през 431 година, но най-голямо сходство има между христологията и мариологията на св. Августин Ипонски и св. Иоан Златоуст от отците на Изток и между св. Августин и св. Амвросий Медиолански от отците на Запад. По подобен на Златоуст начин св. Августин защитава и човешкото естество на Господ Иисус Христос, което приема от своята майка, защото ако тя не му е дала истинско човешко естество цялото спасение на човека и света е недействително. „Ако е недействителна майката (тоест ако девата не е дала действителната човешка природа, каквато тя самата има – скоби мои) тогава е недействително и тялото (човешката природа, която придобива Словото от девата – скоби мои), недействителна е смъртта, недействителни са раните от страданията и белезите от Възкресението (на Господ Иисус Христос) (Вж. Trape 1985a, 198). Девата дава човешката природа на Въплътеното Слово, става майка на Богочовека Христос и затова е Богородица – става майка на Този, Който винаги е съществувал и приема човешката природа за спасението на човека и света. Св. Августин не нарича девата Богородица, но христологията му е единство на двете природи в Христос и по един своеобразен начин изразява христологическата мисъл на св. Григорий Богослов: „получавайки това което не е бил, без да губи това което е бил“ (Вж. Trape 1984, 14; Migne 1865a, 1074).

По отношение на Богородичния догмат св. Августин Ипонски има сходни виждания и с един от късните византийски отци – св. Григорий Паламà и с още един от ранните латински отци – св. Лъв папа Римски. Преди Девата да зачене Христос в своята утроба, Го зачева в ума[11], казва Ипонския светител.

Има още

Св. Августин Ипонски и неговите богословски възгледи във връзка с развитието на римокатолическата мариология*

Стоян Чиликов

Въведителни думи

В православното богословие когато се изследват текстове във връзка с християнските деноминации съществуват два противоречиви подхода. При първия преобладава критичното отношение към инославните с абсолютно отричане на основните богословски предпоставки в тяхното учение, докато при втория подход преобладава твърде толерантното отношение под влияние на икуменическото движение, което през различните години е било по-силно или по-слабо в църквата. Същите подходи в известна степен може да имаме и по отношение на отците на църквата и църковните писатели на Изток и на Запад: или пристрастно „защитавайки“ православното учение в техните възгледи, или акцентирайки дебело върху грешките им, ако са от латинските отци или от западните църковни писатели. В православния духовен живот, както изобщо в живота на църквата, са еднакво опасни както „носенето на розови очила“, така и фундаментализма във вярата. В този смисъл, изследването на богословските възгледи на св. Августин Ипонски във връзка с развитието на римокатолическата мариология съдържа в себе си риск да се изпадне или в „основателна критика“, или в идеализиране на богословието на един от най-известните латински отци на църквата.

С настоящия текст ще се опитам доколкото е възможно да се абстрахирам от крайностите в двата изследователски подхода и надявам се безпристрастно да разгледам тези от богословските възгледи на св. Августнин, които са във връзка с развитието на римокатолическата мариология. Богословските възгледи на св. Августин Ипонски са свързани с неговата личност, както всъщност е с всеки един от отците и писателите на църквата. Но освен това богословието на св. Августин Ипонски е оказало голямо влияние върху развитието на богословието на Запад и оформянето на много от доктрините на Римокатолическата църква, което предопределя негативното отношение към него, без да се има предвид живота му и оценката на богословието му от отците след него, с други думи – признанието на църквата. Ето защо, въпреки че малко или много са известни по-важните моменти от живота на св. Августин, в началото на този текст ще се спра върху някои щрихи от живота му, които според мен ще допринесат да си изградим по-точна преценка относно това дали той е в числото на светите отци на църквата или е само един от най-известните църковни писатели на Запад с голям принос в оформянето на учението на Римокатолическата църква. С други думи ще допринесе за изясняване на деликатния и комплициран въпрос относно личността и богословието на св. Августин – дали той е както казва Reinhard Flogaus „светец или еретик“ (Flogaus 1998, 2). След това вече ще се спра върху най-важните богословски предпоставки на св. Августин, които имат отношение с христологията му и които в немалка степен са оформени във връзка със събитията на неговия живот. Самият Августин, в своите богословски търсения на вярващ човек „изповядва“, че в изследванията си, които е правил по отношение на християнското учение, е било редно предпазливо да изследва „как трябва да се вярва“, а не „кресливо“ да напада, „че така се вярва“ (Trape 1991, 150; Migne 1841a, 721).

1. По-важни моменти от живота на св. Августин Ипонски и мястото и значението му в Православната църква.

Повечето от сведенията относно живота и дейността на св. Августин черпим от неговите съчинения: „Изповеди“, „Поправки“, „За блажения живот“, както и от творението на неговия ученик Посидий „Живота на св. Августин“. Богослужебната прослава на светителя, отразена в литургически текстове на църквата, е с късен произход. Известни са три богослужебни последования в чест на св. Августин, запазени в ръкописи на Света гора, както и службата на всички африкански светии, която също е от по-ново време. В тях, както и в житието на св. Никодим Светогорец, който пръв го публикува в своя Синаксар, са използвани отново същите извори, които посочихме по-горе.

Авторът Стоян Чиликов

Аврелий Августин е роден на 13 ноември 354 година в африканския град Тагаста, на територията на съвременен Алжир, известен днес като Suk Ahras. По настояване на майка му и пред страх от смъртта приема огласяването в християнската вяра „едва що излязъл от утробата на майка си“ (Trape 1991, 84). Учи гръцки език, но без да може да го овладее напълно. Запознава се с платонизма, неоплатонизма и манихейството, които му оказват влияние. В съвсем крехка възраст, ненавършил още осемнадесет години, Августин вече има син от жена, с която живее в „незаконен брак“ (Trape 1991, 84; Николова 1993, 52), както се изразява самият той. През 384 година Августин е в Медиолано, където епископ е знаменитият Амвросий Медиолански, срещата с когото преобръща живота на младия Августин. На Велика събота 387 година той, заедно със сина си Адеодат, приемат св. Кръщение от ръцете на великия Медиолански светител. Следващото съдбоносно събитие от живота на Августин е посещението му през 391 година на Ипон – пристанище в Северна Африка, където отива, за да търси приятели и съмишленици, с които да създаде аскетическа община. Местният епископ Валерий го приема, ръкополага го за свещеник, а пет години по-късно, след неговата смърт, Августин го наследява на епископската катедра. Най-известният епископ на Ипон умира на 28.08.430 година на седемдесет и пет годишна възраст, заобиколен от множество ученици.

След смъртта на св. Августин той не бива почитан на Изток наравно с великите гръцки отци поради учението за Филиокве, което се съдържа в зародиш в неговата триадология. Отците на църквата, според православното богословие, освен със святост и православно учение, имат своето признание от църквата в лицето на отците, които живеят след тях. Св. Фотий Константинополски, въпреки ожесточената му съпротива срещу нововъведението на църквата в Рим относно изхождането на Светия Дух и от Сина, признава светоотеческия авторитет на св. Августин. Той посочва грешките на св. Августин относно Филиокве, но не отрича светостта му и неговия светоотечески авторитет, като не само казва, че е добре да се почита като отец, но и че той, заедно със св. Амвросий Медиолански и св. Иероним Стридонски, са велики сред отците и блестят с добродетел и живот (Migne 1900, 809B). Св. Григорий Паламà през четиринадесети век познава съчиненията на св. Августин, цитира го като се позовава на неговия авторитет и го нарича „мъдър“ и „апостолски мъж[1]“. През следващия век позицията на св. Марк Ефески спрямо св. Августин е отрицателна, защото е в основата на новата латинска ерес. Св. Никодим Светогорец през XVIII-ти век помества името и житието на св. Августин Ипонски в своя Синаксар, като го нарича „свят“ и „свещен“, а в друго свое съчинение го характеризира като „велик учител и богослов“ (Παπαδοπούλου 2008, 494). Въз основа на това Еладската архиепископия през 1968 година помества името на св. Августин Ипонски в църковния си календар. В богослужебните последования на св. Августин отново е застъпена почитта му като към отец на църквата, който се отличава със своята святост, правилна вяра и добродетели. Светите отци на църквата не се отличават с непогрешимост, църквата ги почита заради изповядване на правилната вяра и добродетелния живот. Особено през първите пет века са допускани по-големи или по-малки грешки от различни отци, както на Изток така и на Запад, но това не означава, че св. Юстин Мъченик, св. Ириней Лионски, св. Иполит Римски, св. Григорий Нисийски или св. Августин Ипонски не са сред отците на църквата. Академичното богословие в България и Русия избягва да нарича Августин светѝ, заради учението му за Филиокве, сякаш понятията блажен и светѝ са еднозначни, както е било в ранната църква. Категорията блажен е погрешно да се употребява в православната агиология по начин, по който е в Римокатолическата църква. Тя съществува в римокатолицизма, но в православната традиция не се използва по сходен начин. Затова е странно когато продължаваме да наричаме един от светите отци на църквата „блажен“ вместо „светѝ“. Вселенското православно предание се разграничава от грешките на св. Августин, но приема неговия принос и роля за живота и развитието на църквата, значението му за развитието на църковното богословие, неговата святост и добродетел, заради които е в числото на светите отци на църквата.

2. Антропологични предпоставки в богословието на св. Августин Ипонски. Прародителският грях и неговите последици. Свобода и благодат.

Св. Августин Ипонски е не само най-известния от западните отци на църквата, но и най-плодотворния. Неговите съчинения обхващат хиляди страници. Неслучайно богословските му възгледи оказват толкова голямо влияние върху развитието на богословието на Римокатолическата църква. Във връзка с темата, която разглеждам ще използвам преди всичко най-известните му съчинения: „Изповеди“, „За благодатта и свободата“, „За Божия град“, „За Троицата“, „Коментари върху евангелието на Иоан“, Писма и Проповеди.

Има още

Депресия и униние според светите отци на Църквата*

Иво Янев

Заради напрегнатото всекидневие и консуматорския ни начин на живот, много и различни проблеми връхлитат съвременния човек. Тези проблеми в живота ни предизвикват много често и психични такива. Тогава човек търси помощта на лекари психиатри, психотерапевти и психолози, които с помощта на познанията и способностите си се опитват да открият проблема на „клиента“, а след това и да се опитат да го излекуват. Разбира се, никой не оспорва техните професионални качества и желанието им да помогнат. Въпреки това много често страдащите и техните лечители, случайно или умишлено, забравят, че за успешното и бързо лечение може да им окаже добра подкрепа многовековният опит на Църквата и нейните свещеници. Целта на настоящата статия е да покаже, макар и накратко, ползата на този опит и да припомни за грижата на светите отци на Православната църква, които векове наред успешно са лекували всички нуждаещи се.

1. Депресията според съвременната психиатрия и психология

Депресията заедно с шизофренията заемат централно място в съвременната психиатрия и психология. Най-съществената характеристика на депресията е наличието на понижено (депресивно) настроение и/или липсата на интерес, радост и удоволствие от повечето неща в живота. В зависимост от броя на симптомите, депресията бива голяма и малка, затова специалистите предлагат следното определение за нея: депресията е психично заболяване или разстройство, което се хаpактеризира с депресивно (понижено) настроение и липса на интерес, радост и удоволствие от повечето неща в живота. Депресивното настроение се изразява в мъка, тъга, безнадежност. При депресията са налице и други симптоми, които са в унисон с депресивното настроение и липата на интерес. Депресията може да е голяма или малка, в зависимост от броя на симптомите, които са пет и повече при голямата депресия и под пет при малката депресия. Освен това тя може да е от различни типове, в зависимост от чертите (вида на симптомите), например психотична депресия – при наличието на психотични симптоми, атипична депресия – при наличието на атипични депресивни симптоми и други. Към симптомите (извън задължителни два симптома) спадат понижен апетит и вследствие на това – понижено телесно тегло, безсъние, забавена двигателна активност, намалена концентрация на вниманието, нарушение на паметта и липса на достатъчна енергия. Към групата симптоми при депресия се отнасят също ниската себеоценка, мисли за сторени грешки, изискващи наказание, липсата на желание за продължаване на живота, мисли за самоубийство (суицид), обсъждане на планове за осъществяване на суицид, както и опити за осъществяване на самоубийство[1].

Едно от важните съвременни понятия, свързани с депресия, е така наречения депресивен епизод или голям депресивен епизод. Голямата депресия протича под формата на епизод, тоест начало и край във времето, който най-малко е дванадесет дни или много по-продъжителен. Според изследванията на ООН около една четвърт от населението на земята боледува от депресия поне един път през живота си. Според данните жените боледуват от депресия значимо по-често от мъжете. Важен факт, който трябва да отбележим, е, че честотата на депресията не е свързана с расата и етническата принадлежност[2].

Наличието на пет или повече симптоми от изброените девет и тяхното задържане за две или повече седмици засяга (повлиява неблагоприятно) функционирането на пациента, състоящо се в нарушаване на неговото социално функциониране, снижаване на работоспособността, самоизолиране и значителна промяна на психичното му състояние. Наличието на многобройни симптоми, задържането им за определен период от време и отражението им върху психичното състояние на пациента са характеристики на големия депресивен епизод. В този процес най-същественото е разстройство на настроението. Големият депресивен епизод може да се повтаря повече от един път и тогава диагнозата е голямо депресивно рецидивиращо разстройство[3]. Според някои от най-известните изследователи, видовете депресии могат да се разделят на две основни групи:

– според тяхната изразеност и сила – биполярна депресия, биполярна голяма депресия, лека депресия, лек голям депресивен епизод, умерена депресия, умерен голям депресивен епизод, тежка депресия, тежък голям депресивен епизод;

– според техния вид – психотична депресия, меланхолия, следродилна депресия, кататонна депресия, хронична депресия, сезонна депресия, маскирана депресия и други[4].

Има още

Християнската любов към Бога според „Слово за Божествената и Свята любов“ на блажени Теодорит Кирски*

Росен Миланов

В новозаветния библейски текст на два пъти християнският Бог е определен като любов (1 Иоан 4:8,16)[1]. И самите християни са призовани на първо място към любов към Бога: Възлюби Господа, твоя Бог, с цялото си сърце и с цялата си душа, и с целия си разум: тази е първа и най-голяма заповед… (Матей 22:37-38) Любовта не се отнася само към живота в този свят, но остава и във вечността: Любовта никога не умира (1 Коринтяни 13:8); най-велика от добродетелите е любовта (1 Коринтяни 13:13). Пораждането на любов от чисто сърце, от добра съвест и нелицемерна вяра е целта на поръчението (1 Тимотей 1:5). Съответно в християнската литература присъстват много трактати за любовта към Бога; има и едно много красиво и вдъхновено слово-възхвала на любовта към Бога от блажени Теодорит Кирски († около 457 година) – Слово за Божествената и свята любов[2].

Съчиненията на блажени Теодорит може да се разделят на няколко групи: 1) екзегетически, 2) догматически и догматико-полемически, 3) апологетически, 4) исторически, 5) омилетически и 6) писма[3]. Може би най-красивото и най-ценно в духовно отношение е Φιλόθεος ἱστορία ἤ ἀσκητική πολιτεία (Religiosa historia seu ascetica vivendi ratio), обикновено превеждано като История на боголюбците[4]. Към „История на боголюбците“ принадлежи и „Словото за Божествената и свята любов“ – своеобразно философско-богословско заключение към нея. Теодорит иска да разкрие движещото начало на подвижническия живот и го намира в любовта[5].

Слово за Божествената и свята любов на блажени Теодорит Кирски от литературна гледна точка представлява аскетическа проповед[6]. Най-известните аскетически слова (проповеди) са тези на св. Макарий Египетски († 391) – Духовни беседи[7]. Слово за Божествената и свята любов на блажени Теодорит, освен по възвишената си тематика, прилича и по своя език и стил на изказ на беседите на св. Макарий.

И така, как е представена любовта към Бога в Слово за Божествената и свята любов на блажени Теодорит Кирски?

I. Мястото на любовта към Бога в християнския живот

Слово за Божествената и свята любов е допълнение, тясно свързано със самата История на боголюбците. А История на боголюбците е една от най-древните сбирки с жития на светци от определена категория[8]. В случая става дума за преподобни, тоест монаси. Монашеството за блажени Теодорит представлявало образ на небесното на земята и отразявало в себе си недосегаемата му чистота. Естествено, в него действали нови сили, други движещи сили, различни мотиви, получавали се резултати, поразителни в сравнение със средното житейско ниво, но напълно понятни и необходими в своята среда[9]. Несъмнено за великите дела на монасите от История на боголюбците причината е тяхната любов към Бога. В самото начало на своето Слово за Божествената и свята любов блажени Теодорит поставя този въпрос – за подбудите за свръхестествените дела на представените от него монаси. Става ясно, че именно това е целта на написаното от него[10].

Блажени Теодорит сравнява обширно светския с монашеския начин на живот. В съзнанието на автора, който сам е водил аскетически живот, се раждат прекрасни картинни сравнения, крайната цел на които е да се изтъкне, че монасите са лишени от много утехи, характерни за живеещите в света[11]. Сравнението между светския и монашеския живот разкрива по-добре свръхестествената причина за издържането на такива трудности от монасите – любовта към Бога: Ако пък никой от другите хора не е в състояние да понася такива трудове, то явно е, че любовта (ὁ ἔρως) към Бога ги (аскетите – бел. моя) прави способни да се простират отвъд пределите на естеството; и разпалвани (πυρπολούμενοι) от огън свише, с радост те търпят нападението на студа и с небесна роса смекчават зноя на лъчите[12]. Без любовта към Бога, която притежават християнските аскети, не може да се прояви търпение и следователно не може да се извършат велики дела: Ето защо никой от непричастните на тази любов към мъдростта (за която е говорил – бел. моя) не е показал тяхното търпение[13].

Има още

Светите Трима Светители и класическата древност – продължение и край*

Александър Милев

Св. Григорий Богослов е от Кападокия. Той е свързан с тясна дружба и интимно приятелство със св. Василий Велики. Учил в Кападокия, в Кесария Палестинска, в Александрия и в Атина. В последния град слушал в продължение на пет години заедно със св. Василий преподаванията на ритора Химерий. Останал верен приятел на св. Василий до края на живота му и произнесъл бележита надгробна реч при неговото погребение. Григорий бил самовглъбен и силно впечатлителен. Той се различава коренно от властния Василий. Докато св. Василий пише, за да въздейства на хората, то св. Григорий пише, понеже това е главната радост на живота му и възможност да изяви себе си: той е писател по дарба и призвание. Най-силните страници от произведенията на св. Василий носят проповеднически характер, а най-силните страници от произведенията на св. Григорий имат повече или по-малко характер на лична изповед. От много негови книги напират въпросите: „Кой съм аз, откъде съм и къде отивам?“

Литературната дейност на назианския епископ Григорий е богата и разнообразна. За нас в случая е по-важна неговата поезия, тъй като в нея най-ясно личи влиянието на класическата древност. Старогръцката поезия познава следните видове: епос, химни, епиграми, епитафии, дактилически стихове, гноми и драматични произведения. Известно е, че в древността всеки един от тези видове е бил здраво свързан с едно от четирите литературни наречия: йонийско, атическо, еолийско и дорийско. Известно е също, че определен литературен вид е свързан с определен стихов размер. Епосът например се пише в дактилически хекзаметър, гномите и нравоучителната поезия – в епически двустих: хекзаметър и пентаметър. Драмата предпочита ямбическия стих, понеже според Аристотел той е най-близък до говоримата реч. Св. Григорий спазва тези правила в своето поетическо творчество, когато го пише в съгласие с нормите на квантитативното стихосложение. А неговите стихове надминават няколко десетки хиляди! Той има предвид, че епическите произведения се пишат на особен език, в който има форми от атически, йонийски и дори еолийски диалект. И затова в неговото стихотворение-поема „Възхвала на девството“ (732 стиха) само в първите осем стиха има единадесет неатически форми – повечето са йонийски и само две еолийски.

По времето на св. Григорий гръцкият език е загубил вече разликата между дълги и кратки гласни. Затова омикрон и омега се изговаряли по един и същ начин. Само по стара традиция поетите все още правили изкуствена разлика между дълги и кратки срички и изграждали своите стихове в редуване на дълги и кратки срички. От това време обаче започва да прониква в гръцкия език и литература стихосложение, изградено върху редуване на срички с ударение и без ударение, така нареченото експираторно стихосложение, каквото е нашето. Първият или един между първите творци на такива стихотворения е Химерий, атинският учител на св. Григорий Богослов. Сред многобройните стихотворения на св. Григорий се срещат няколко, които са написани по този начин. В това отношение той прави известна отстъпка и отклонение от класическата древност и върви в крак с новото в литературата, макар че тези негови стихотворения са само няколко.

Гномите (мъдрите мисли) на св. Григорий са обвеяни всецяло от духа на класическата древност. Те са заимствани или от Омир и Хезиод, от Солон и Теогнид, или от някой друг автор; някои са народни мъдрости, облечени от него в поетична форма, а отделни мъдри мисли са лично негово творчество. Но всички тези сентенции са образцови морални норми за добродетелен и честен живот в духа на християнството. Светогледът на автора е християнски и се различава коренно от светогледа на езическите автори. Затова той прави подбор на сентенции, които напълно служат за потвърждение на християнската етика. Не е случайно, че той започва своята азбучна молитва със стиха „Поставяй Бога за начало и край на всички твои дела“.

Общественото начало е силно подчертано в гномическата поезия на класическите автори Солон, Теогнид и други. Тяхното влияние върху същия вид творчество на св. Григорий е забележимо. Той говори в тези стихотворения и за свои лични чувства, но така, че те добиват общочовешка значимост. Това особено ясно личи в неговите „Жалби“, в които е предадена по неповторим начин силата на човешкото страдание и мъка от неправдата в този свят. А отделни негови инвективи прерастват в общочовешки сатири.

Има още

Светите Трима Светители и класическата древност*

Александър Милев

Избирането на тема за Светите Трима Светители става твърде мъчно. Вече много години поред професорският и преподавателският състав на Духовната академия „Свети Климент Охридски“ изнася доклади по различни въпроси във връзка с тяхната дейност: литургически и догматически, омилетически и етически, социални и пастирологически са били вещо разработвани[1]. Всичко това поставя в затруднено положение  един нов изследовател на делото и заслугата на св. Василий Велики (330-379), св. Григорий Богослов (329-390) и св. Иоан Златоуст (344 или 354-407).

Когато обаче харманът е голям и богат, тогава не всеки трябва да вдига тежки снопи или да пренася пълни чували с овършаното жито. Полезно е често отделни лица да събират пръснатите зърна извън хармана. Тези отделни зърна също са полезни. Защото има личности, за които колкото и много да се говори и пише, винаги остава нещо неказано, неизяснено, неуточнено. А и повтарянето на добри дела и постижения в науката или в практиката носи полза.

Поучително е във висша степен и обстоятелството, че тримата Свети Трима Светители не са достигнали Давидовата възраст, а са напуснали земния живот сравнително много по-рано: например св. Василий Велики е умрял на 49 години. А при това тримата са живели твърде творчески живот и са оставили дела, които са им отредили славно място в историята на Църквата и в литературата[2]. Ние не знаем друг църковен деятел, който заради своите заслуги в областта на богословската наука и практика да е удостоен с високото звание Богослов. Знаем обаче, че с това високо звание е бил удостоен любимият Христов ученик свети евангелист Иоан. Това високо звание е дадено и на Григорий Назианзин. Самият този епитет определя не само неговите заслуги, но и преценката на поколенията. Писмените паметници от VI век наричат цариградския архиепископ Иоан „златоуст“ – хризòстомос. Има запазени и легенди за неговото сладкодумство, но епитетът е създаден от по-късни почитатели, а не от съвременници на светеца. Този епитет подчертава не толкова външната страна на произнасянето на словата и поученията, не само начина на произнасянето им, а преди всичко тяхното съдържание, език и стил. Най-кратколетен от тримата светители е Василий Кесарийски. Ние знаем, че малко са гениалните хора в историята на човечеството, малко повече са даровитите люде, оставили трайни следи след себе си, но съвсем малко са онези, които са удостоени със званието „велик“. Сред тях е св. Василий.

Периодът от четвърти век, през който са живели и тримата Свети Трима Светители, е времето, когато източната част на Римската империя става Византия. Този процес се характеризира със следните главни черти: нарастване на влиянието на християнството, укрепване на абсолютната императорска власт и развитие на основните елементи на феодалния строй. Периодът започва с Константин Велики (император от 306-337 година), който премества столицата в древния Византион на Босфора. Същият император легализира и християнската религия. Неслучайно при освещението на новата столица на 11 май 330 година той поканва да присъстват езически жреци и християнски свещенослужители. Новата столица е наречена Новият Рим. Нейното създаване се е наложило по важни политически причини. Влиянието на древния Рим намаляло поради честите нападения срещу него от страна варварите от север. Признаването пък на християнството за позволена религия се налагало поради неговото значение и голямото разпространение. В края на III век християните били твърде много. Християнството като идеология допадало много повече на обикновения човек: признаването на равноправие между богати и бедни пред лицето на Бога, въздаянието не според произхода, а според добри дела – това са елементи, които никой не е можел да отхвърли като високо морални. Признаването пък на един Бог било за римските императори удобен случай да се помогне на техните амбиции за признаване на властта им като единствена върховна власт на земята, понеже те се обявявали за Божии заместници.

Християнството било толкова силно и с толкова дълбоки корени, че опитът на Юлиан (361-363 година) да върне езическата религия със съответни промени и заети елементи дори от християнството останал без успех. Затова при Теодосий I (умрял 395 година) Римската империя безболезнено се разделя на Западна и Източна или Византия. Византия владее Балканския полуостров, островите на Егейско море, Мала Азия, Сирия, Палестина, Армения, Киренайка, Египет и черноморските колонии (Херсон и други). Тази огромна територия се населява от гърци и тракийци, македонци и готи, копти и сирийци, арменци и славянски племена. Империята била твърде разнообразна и по отношения на социалния състав на своите поданици. Големите земевладелци, придворните знатни, висшите императорски чиновници и висшите духовници образували висшето съсловие. Обикновените свещенослужители, земеделците, занаятчиите и търговците образували средното и нисшето съсловие. В IV век все още имало роби, макар че робовладелският институт бил вече отменен в епохата на феодализма.

През IV век в Източната империя има пет културни центрове: Атина с известната Платонова академия, Константинопол като Новия Рим, малоазийска Кападокия с градовете Кесария, Назианз и Ниса, Сирия с градовете Антиохия и Газа, и на пето място Египет с Александрия. Атина е пазителка на древноелинската култура и образованост. Там преподават по това време известните ритори Химерий и Проересий[3]. При тях се учат и християнски видни деятели.

Има още

Еклисиология и етика в богословието на св. Иоан Златоуст (продължение и край)*

Свилен Тутеков

(Към първата част на тази публикация)

2.От еклисиологията към етиката

доц. Свилен ТутековВ богословието на свети Иоан Златоуст откриваме органичната връзка на еклисиологията и етиката или по-точно еклисиологичните предпоставки на един етос (=етика), който проявява новия живот (καινή ζωή[61]) в Христос, който се дарува в Неговото евхаристийно църковно Тяло чрез благодатта на Светия Дух. Това означава, че от самото начало трябва да отхвърлим идеята за някаква автономна етика, защото за светоотеческото богословие пътят към усъвършенстването и обòжението на човека не е „индивидуален въпрос извън общността на Църквата[62]„,където присъства есхатологичното благо на истинския живот. Еклисиологичната благодатна реалност на новия живот открива превъзходството на една еклисиологична етика – превъзходство, което според Павло Язиги се корени в две „неща“, които Църквата притежава: Истината (=Христос) и благодатта[63]. Благодарение на тези две предпоставки етиката има ясни христологично-сотириологични предпоставки и благодатно-светотайнствен характер, което ѝ позволява да функционира еклисиологично.

В контекста на еклисиологията свети Иоан Златоуст утвърждава неразделното единство на вярата и етоса – единство, което извира от благодатната реалност на новия живот в Христос, единство на Истината и живота. Еклисиологичните предпоставки на тази по- зиция[64] се вижда от характерното „обръщане“ на думите на апостол Павел, че „Църквата е стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15), които светият отец тълкува така: „Това е, което държи вярата и проповедта, защото Истината е стълб и крепило на Църквата[65]„. За него отъждествяването на истината с Църквата е свързано с разбирането на Христос като ипостасна Истина и в контекста на този еклисиологичен опит той отъждествява правата вяра с истината и догматите с благочестието (την ευσέβειαν[66]). Еклисиологичното единство на догмата и етоса проявява есхатологичната реалност на спасението[67] и открива дълбокия еклисиологичен характер на етиката, който остава „отвъд“ всички модели на философска етика. Следователно етиката не е някаква метафизика на човешкото поведение, което се определя от „обективните“ представи за добро и зло, а богословско артикулиране на опита от диалогичното отношение и благодатното участие в Христос като ипостасна Истина в неговото еклисиологично Тяло.

Има още