Самоубийствените помисли и желания – превратна проява на вярата (пастирско-психологически аспекти на суицидните преживявания според творчеството на професор д-р Иван Панчовски)*

Иво Янев

Професор Иван Панчовски е един от най-изве-стните и даровити български богослови. Както знаем, основният ареал на неговата академична работа е областта на нравственото богословие, но въпреки това много от трудовете и статиите му са интердисциплинарни по своя характер, както в областта на богословието, така и извън него. Целта на този текст е да покаже размишленията на професор Иван Панчовски върху въпро-сите за живота и смъртта в светлината на мислите, желанието и опитите за самоубийство, така както са отразени в неговите трудове, и на второ място да покаже потвърждаване на неговите мисли и идеи от изследователи и специалисти в областта на Пастирското богословие, Пастирската психология и психотерапия от нашето съвремие.

Въпросите за живота и смърта според книжовното наследство на професор Иван Панчовски

В един от своите трудове – „Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието“ (1944),  професор Иван Панчовски разгръща тезата на Християнството за смисъла на живота за човека. Според него съществува една тайнствена и непозната сила, която действа съзнателно или несъзнателно в живота на човека, въпреки доводите на разума за безсмислеността на живота, която ни подбужда да гледаме на живота като на нещо ценно, свято и важно и ни кара да продължаваме да живеем.  „Това е онази първична и непокварена … основна стихия на нашата природа, която поставя нашия ограничен живот в мистичен допир с Безкрайния живот на всемира и с неговия божествен Първоизвор[1].“ Според автора, това е пътят не на научния опит и научното знание, нито на философския размисъл, а пътят на религията, на личното религиозно преживяване. Религията е най-висш и най-интензивен живот, защото довежда човека до непо-средствен допир и лично общение с Бога – тя е съвършения живот[2].

Вярващият човек, според Панчовски, притежава такава жива религия и се намира в лично общение с Бога, като чувства, че неговия личен живот е само една струя от световния и божествен живот. Като такъв и неговият живот има висш смисъл и божествено предназначение. Затова да вярваш в Бога, значи да вярваш и в смисъла на живота, да живееш в Бога, значи да живееш смислен и полезен за другите живот[3].

От друга страна, когато говори за смъртта, професор Панчовски пише, че истинският християнин никога не забравя за смъртта, мисълта за нея стои винаги пред неговите очи и го учи на самозадълбочаване и справедливост, на мъдрост и правда. Според него смъртта е ужасна не заради това, че поставя край на живота и битието ни въобще, защото това не е проблем за християнина и въобще за вярващия, а защото човек се изправя пред най-голямата тайна на битието – пред вечността[4].

Самоубийството според  творчеството на професор Панчовски

В своето творчество професор Иван Панчовски отделя особено внимание на самоубийството, като според него то е „многозначно, странно и загадъчно явление“. Съществуват разнообразни видове самоубийства, които се различават по своята форма и същност. Според автора не могат да се поставят под един общ знаменател самоубийството, продиктувано от егоистични подбуди и причини и доброволната саможертва заради висши ценности. По-голямата част от самоубийствата са причинени от психо-физични разстройства, те често са в резултат от душевно боледуване, а също така голямо влияние оказва пристрастеността към психоактивни и упойващи вещества, както и алкохолните напитки. Само незначителен процент от самоубийствата са предизвикани от съзнателно отвращение към живота (odium vitaе) или от съзнателна досада от живота (taedium vitae). Много от самоубийците, според професор Панчовски, не се бунтуват против живота въобще, а само срещу личното си индивидуално съществуване, против собствения си живот, защото според тях той не е изпълнен с търсения от тях смисъл. Самоубиецът често ненавижда своя безсмислен и нещастен, според него, живот, а не живота по принцип. Пристъпилия към това крайно действие – самоубийството, е подтикнат към него  от неправилно проявена жажда за по-пълноценен живот, от зле разбран и неосъществен копнеж за по-смислено съществуване, от неправилно изявена тъга по „висшите“ цели на живота, която често не е ясно осъзната, а понякога може да действа дори и подсъзнателно[5].

За всеки от нас е пределно ясно, че според учението на Христовата Църква всяко убийство е зло и смъртен грях. Самоубийството се смята за още по-тежък грях, защото човек сам отнема живота си и по този начин отхвърля дадения му от Бога дар на живота. Животът ни принадлежи на първо място на Бога, нашия Създател, Той е Господар на живота и смъртта, заради това и нашето отдаване на Него трябва да бъде пълно. От друга страна ние дължим изкуплението си на себепожертвователния акт на Спасителя на кръста и чрез само-убийството си извършваме бунт срещу Бога като Творец и Изкупи-тел[6].

Човекът, според професор Панчовски, преживява себе си като ценностно битие и вижда смисъла на живота в създаване на ценности. Ако той загуби вяра в себе си и във Вечното същество това го води до пълен нихилизъм, до отчаяние, чиито логичен край е самоубийството. Нихилистът продължава да живее единствено благодарение на тлеещата в него искрица от вяра в съществуването на нещо ценно, което неминуемо рано или късно ще настъпи, затова все още блещука надеждата за избавление[7]. Някои хора смятат, че самоубийството не е грях, защото човек отнема собствения си живот, а не чуждия, като твърдят, че както когато човек не може да открадне пари или други вещи от себе си, така и спокойно може да отнеме собствения си живот, защото той е негова собственост. Разбира се професор Панчовски напълно отрича тази теза, като доказва, че човек не е сам творец на себе си, а е създаден от Бога, и само Той има абсолютна власт над нашия живот[8].

Има още

ПАСТИРСКИ ГРИЖИ ЗА ДЕЦА И МЛАДИ ХОРА В РИСК В ДРЕВНАТА ЦЪРКВА*

Иво Янев

Иво ЯневОще в първите векове на християнството Църквата, по поръчение на своя Основател Господ Иисус Христос полага основите на пастирска и благотворителна грижа за бедните, болните и страдащите. Грижата за сираците и болните деца и млади хора е една от основните дейности, наред с богослужението, проповедта и катехизацията в древната Църква. Настоящата статия има за цел да покаже важността на пастирската и социалната грижа от страна на Църквата и нейните духовници за младите хора, които се намират в риск. Данни за такава грижа намираме в учението на св. отци и учители на Църквата и в църковната история от този период.

1.Според учението на св. отци и учители на Църквата от първите векове

В древната Църква са запазени много на брой текстове, в които са указани примери за грижа за болни деца и деца, лишени от родителски грижи. Според учението на християнската Църква, епископът и презвитерът са длъжни да се грижат за такива деца и да ги наставляват и направляват до тяхното пълнолетие. Неслучайно едно от най-важните условия за кандидата за епископ или презвитер е да бъде като баща на сираците[1]. Епископът се разпорежда и определя как една църковна общност или отделно християнско семейство трябва да се грижи и какво образование да даде на дете без родители. Епископът или презвитерът определят също така и каква да бъде грижата и лечението за децата, болни от някакво тежко заболяване. Духовникът непрекъснато се грижи за поставените под негова опека деца и млади хора – до пълното им съзряване и възможност за самостоятелен християнски живот[2].

Съчинението Завет на нашия Господ Иисус Христос категорично поставя изискването епископът да обича труда, да обича вдовиците, да обича сираците (I, 20[3]). Според изследователи, като R. Connolly и M. Gibson, в Учение на апостолите цялата седемнадесета глава е посветена на грижата на църковната общност за сираците[4], където, освен всичко друго, се говори и за това, че епископът трябва да се грижи за сираците, да ги настанява в добри християнски семейства, където да им бъде гарантирано добро образование. Това образование обаче се преподава в домашната църква, в самото християнско семейство, а само най-талантливите деца, които се подготвят за пастири и учители, се изпращат в училище.

В Постановления на св. апостоли също намираме указания за грижа за сираците и болните деца. Според този извор епископът трябва правилно и справедливо да разпределя доброволните приношения на сираци, вдовици, страдащите и на бедните странници (II, 25[5]). Грижата на епископа и на Църквата трябва да бъде от осиротяването на детето до неговото пълнолетие, като за момичетата-сираци, епископът или семейство, което го приема, са длъжни да осигурят благочестив и материално осигурен брак. Момчетата-сираци трябва да се научат на някое изкуство или занаят и след това да бъдат снабдени с инструменти и да се оставят в състояние на възможност сами да печелят за своите нужди, така че да не бъдат вече в тежест на Църквата (IV,1-2[6]). Според изследователи, като K. Madigan, C. Osiek и U. Eisen, древните църковни извори от първите векове – Учение на апостолите и Постановления на св. апостоли указват, че грижата за сираци и болни деца също е разделена според пола им. Посочените учени сочат, че дякониси и вдовици са се грижили за момичетата-сираци и болни, а момчетата-сираци са оставяни на грижата на местния епископ или презвитер[7].

Св. Поликарп, епископ Смирненски (69-156), в посланието си до филипяни (глава VI – За длъжностите на презвитерите и другите) също споделя с християните от град Филипи, че основната длъжност на презвитера е да посещава болни и да се грижи за вдовици, сираци и бедни и никога да не ги изоставя[8].

Друг св. отец – св. Игнатий Богоносец, епископ на Антиохия, в посланието си до Смирненци (IX глава), порицава докетите че у тях няма грижа за любовта, нито за вдовица, нито за сирак…[9]. От тези думи можем да извадим заключение, че по негово време в Антиохия вече е имало стройно оформена система за социална грижа на Църквата и нейните епископи и презвитери за страдащи, бедни, болни и сираци и за всички, които са в беда и нужда[10].

Един от първите и най-ярки християнски писатели-апологети – св. Юстин Философ и Мъченик (около 100/105-около 165/7), в своята Първа апология (глава осемдесет и осма) вменява за задължение на епископа или презвитера и всеки богат християнин грижата за сираци и болни деца: заможните и желаещите, всеки по своя воля, да дават каквото искат и събраното да се пази от предстоятеля, а той да има грижа за сираците и вдовиците, за всички нуждаещи се поради болест или друга причина…[11]. От този цитат можем да направим извода, че по времето на св. Юстин, епископът и презвитерът в една християнска община имат основно задължение да събират волните дарения на всички християни, които имат някакво състояние и възможност да помагат, и после го раздават според нуждите на всеки нуждаещ се.

Бащата на западното богословие – Квинт Септимий Флоренс Тертулиан (160-220), е посветил част от тридесет и девета глава (ст. 5 и 6) на своята Апология за защита на християните против езичниците (написана около 217 година) на социалната дейност на църковните общности от негово време. В нея той пише: Всеки внася скромната си лепта… Това е един вид залог за благочестието. Той [този залог на благочестието – скромната лепта – б. м.], естествено, се харчи… за храна и за погребения на бедните, за момчета и момичета, останали без имот и родители…[12].

Двадесет и четвърто правило от Църковни постановления на св. Иполит, папа Римски (170-235), категорично указва като основно задължение на епископа (а оттам на презвитерите и въобще на духовниците) да посещава болни и сираци и да се грижи за тях, доколкото има възможност[13].

Един от отците на Църквата от трети век – св. Киприан, епископ Картагенски (починал 258 година), в своя трактат Свидетелства против юдеите дава за пример думите на св. пророк Исаия за грижа за сираци: …научете се да правите добро, търсете правда, избавяйте угнетен, защищавайте сирак… (Исаия 1:17), като пример за грижа от страна на християните от негово време за всички нуждаещи се, болни, сираци и вдовици[14]. Особено важно е да се посочи, че в седемдесет и седмото си писмо, отправено до Магнум, св. Киприан говори подробно за особената пастирска грижа от страна на свещеника и християните за бедните и сираците и за задължението им да стоят до леглото на болните[15].

Според св. Августин, епископ Ипонски[16] (354-430) и по негово време едно от най-важните задължения на епископа и презвитера е да защитава сираци и да се грижи за тях. Според св. Августин сираците и нуждаещите се и болни деца не трябва да бъдат потиснати от чужди и непознати след смъртта на родителите си, а да живеят благочестив и спокоен живот, закриляни от християнската община. Освен това св. Августин пише: Вашето благочестие знае, с какво внимание Църквата и епископите трябва да вземат мерки за защита на всички хора, но най-вече на деца сираци[17].

2.Според църковната история

Основен пример за грижата на Църквата за сираци и болни деца, е милосърдната и състрадателна дейност във Византийската държава. Според видния византинист Георги Острогорски влияние върху грижата за болните и страдащите оказва както византийската културна и обществена парадигма, в която са свързани християнството и елинистическият и филантропен хуманизъм, така и римската грижа за всички граждани на държавата[18].

Държавата, Църквата и различни богати граждани на Византия създават голям брой болници и заведения за грижи за болни и изоставени деца. Тези институции са наречени: домове за болни деца (nosocomium); за изоставени деца, които имат родители (brephotrophium), и за деца без родители (orphanotrophium). Изследователите на Византийската държава и църква изчисляват, че в периода 325-843 година в Константинопол съществуват сто шестдесет и четири благотворителни институции[19]. Тези социални институти проявяват солидна милосърдна дейност и подпомагат нуждаещите се граждани на Константинопол.

Във Византия са известни основно два вида учреждения за грижа за сираци и болни деца: такива под ръководството и опеката на епископи и презвитери и благотворителни институции в манастири[20].

2.1. Благотворителни институции под ръководството на епископи и презвитери

В историята на Византийската империя са известни редица случаи на грижа за нуждаещи се млади хора от страна на епископи и презвитери.

Един от най-показателните примери за грижа за деца и млади хора без родители е сиропиталището на св. Зотик Сиропитател. Най-ранните сведения за св. Зотик се отнасят към 472 година – запазено е разпореждането на византийския император Лъв I (управлявал 457-474) за обдаряване с особени права и привилегии на благотворителни учреждения в Константинопол, между които се споменава и сиропиталището на св. Зотик[21]. Според известния византинист Theodor Miller най-точните сведения за живота и благотворителната дейност на св. Зотик са дошли до нас посредством Похвално слово на Константин Акрополит (запазено в препис от XIV век), което възхожда към загубено житие от XI век[22]. Според това житие св. Зотик е от знатен константинополски род, възпитан със завидно за времето си светско образование. Когато започва епидемия от проказа в Константинопол, император Константин Велики, за да предпази новата си столица, решава всички болни да бъдат изхвърлени в морето. Св. Зотик откупва болните от палачите и организира болница за тях. Има запазени данни, че няколко години по-късно св. Зотик[23] построява и сиропиталище за бездомните и болните деца на Константинопол. Това сиропиталище просъществува до падането на Константинопол под турска власт през 1453 година[24]. Запазени са също така сведения, че през 571-572 година император Юстин II (управлявал 565-574) издига в сиропиталището и храм, посветен на св. св. апостоли Петър и Павел, за да има къде да черпят духовни сили намиращите се в тежко положение деца без родители в дома[25].

Св. Григорий Назиански (326/330-389/390), като Константинополски архиепископ и по-късно завеждащ вдовстващата епископска катедра на град Назианс, също така развива солидна благотворителна дейност, насочена към сираците и болните млади хора в своята църковна област. Освен това св. Григорий възприема примера на благотворителната дейност на св. Василий Велики като най-подходящ при грижата за болните и страдащите деца и сираците в Църквата от негово време[26].

Най-известна в целия християнски свят е благотворителната дейност на св. Василий Велики (330-379), архиепископ на Кесария Кападокийска. Запазени са данни, че в 370 година св. Василий Велики създава училище и болница с приют в Кесария Кападокийска, в които се полагат грижи за сираци (изключително момчета), като тук те получават солидно образование и подготовка за бъдещото си пастирско служение. Св. Василий създава специални правила, по които се управляват тези учреждения [27]. Не трябва да забравяме и учредената от св. Василий Василиада, известна като най-голямото и добре уредено социално учреждение, или по-скоро формация от учреждения, където се полагат грижи за всички нуждаещи се, в това число за сираци и болни деца[28]. Изследователи, като P. Horden и A. Crislip, предполагат, че по образеца на болницата и училището на св. Василий Велики се построяват и редица такива учреждения в Константинопол и в централните градове на империята[29]. От кореспонденцията на св. Василий Велики, особено от неговото тридесет и седмо писмо[30], става ясно особено важното значение за този св. отец на грижата за сираците по време на архипастирското му служение в Кесария Кападокийска. Тук св. Василий изисква от пастира и от всеки благочестив християнин да полага грижи за болните и страдащите деца, защото те имат нужда от подкрепата на Църквата и нейните верни и всяка помощ ще подкрепи страдащите млади хора и ще укрепи физическото им състояние, а особено много ще им даде духовни и благодатни сили в тежкия им живот[31].

Великият учител на Църквата и виден омилет – св. Иоан Златоуст (347/350-407 година), по време на служението си като презвитер в Антиохия създава редица учреждения за грижа на бедни, бездомни и болни. По-късно, като Константинополски архиепископ, вече натрупал богат опит в милосърдната дейност на Църквата, възражда грижата за сираците, болните и вдовиците в диоцеза на Константинополската патриаршия и особено в самата столица Константинопол. Най-известна е създадената от него болница в Константинопол, в която могли да се лекуват всички нуждаещи се и особено сираци и тежко болни деца[32]. В своите слова св. Иоан Златоуст многократно призовава към грижа за сираците, болните и нуждаещите се от страна на тези, които могат да отделят от своите средства. Осъжда богатите за ламтежа им за все по-голямо богатство, за сметка на грижите за сираците и вдовиците[33].

Един от най-известните с грижата си за стари, болни и сираци на Изток е св. Сампсон Страноприимец (починал 505 година). Св. Сампсон като млад лекар изцерява бъдещия император Юстиниан I (527-565 година) от тежка болест. За благодарност, по молба на св. Сампсон, богатия аристократ Юстиниан (макар и със селски произход, Юстиниян е осиновен от богатия си чичо), по-късно и като византийски император, построява редица социални учреждения в Константинопол, които, според видния византолог Дьо Канж (1610-1688), са на брой тридесет и пет[34]. В сто петдесет и трета новела (от 541 година) на император Юстиниан намираме макар и кратки указания за особената грижа за бебета сираци и болни малки деца от страна на Византийската държава и църква. По негово време на Църквата са вменени конкретни задължения за откриването, поддръжката и управлението на учреждения за бедни, сираци, създаването на болници и други. За сметка на тези грижи държавата освободила Църквата от всички данъци църковните производства[35].

В житието на св. Андрей, епископ Критски (починал около 720 година), намираме информация, че по време на пребиваването си в Константинопол, като дякон в патриаршеския катедрален храм Св. София и по нареждане на император Юстиниан II, е бил назначен за Орфанотроф, тоест има задачата да се грижи именно за сиропиталищата (орфанотрофиумите) в столицата, и тази грижа, според самия него, отнемала доста от времето му, от което можем да преценим и размера на църковната благотворителност в Константинопол от негово време[36].

Длъжността на ръководителите на сиропиталища е била подчинена пряко на императора и се наричала служба на Орфанотрофа – началник на благотворителността. Орфанотрофът се грижел за сираците в Константинопол и за доведените такива от другите предели на империята, като грижата се изразявала в редовно получаване на храна, облекло, осигурен подслон и образование. Много от децата-сираци след завършване на образованието и достигане на пълнолетие постъпвали в армията, на служба в императорската администрация или на служение към Константинополската църква. Част от тези млади хора без родители са съставяли свитата на ״безсмъртните”, които придружавали императора и били неговата предана до смърт лична охрана[37].

Известен със своята благотворителна и милосърдна дейност в православния Изток е още и Константинополският патриарх Тарасий (730-806 година), познат и с аскетически си живот. Св. Тарасий е от знатен и богат род. Получава завидно образование и още от млади години е назначен на висока гражданска длъжност. Въпреки това продава цялото си имущество и го раздава за благотворителни цели за издръжката на болни, сираци и вдовици. През време на патриаршеското си управление св. Тарасий се грижел за старци, сираци, болни и бездомни. Имаме запазени данни, че на всеки празник Възкресение Христово патриарх Тарасий устройвал за нуждаещите се празнична трапеза, на която сам прислужвал[38].

От времето на константинополския патриарх Николай Мистик (патриарх през 901-907 и 912-925) също са запазени данни за грижата за деца-сираци и болни деца от страна на подопечните му епископи и презвитери. Има сведения, че ръкоположените от патриарх Николай двама братя – Петър, епископ на Аргос (Пелопонес), и Павел, епископ на Коринт, извършват сериозна благотворителна дейност в епархиите си. Двамата епископи създават в Аргос училище за сираци, пострадали от нападения на пирати. В това училище децата получавали, освен грижа за физическото си съществуване, и завидно за времето си образование, като били готвени за пастири и учители на Църквата, а също и за редица граждански длъжности във византийската държава[39].

В историческите извори на Православната църква са запазени сведения и за училището за сираци и болни деца и млади хора на Иоан Апокавк (1199-1232), епископ на Навпакт[40]. Дейността на училището е известна основно от кореспонденцията на епископ Иоан и особено от писмото му, адресирано до неговия близък приятел – епископа на Дирахиум[41]. В него епископ Иоан благодари на Бога за възможността да се грижи за толкова много сираци и болни деца и млади хора, да ги обучава и възпитава в християнството. В това писмо епископ Иоан също така дава подробни сведения за вида образование, което се дава в това училище. Децата се учат да четат и пишат, учат гръцка граматика, да пеят псалми и са подготвяни за учители и свещеници на Христовата Църква[42].

Друг виден архиерей, известен с благотворителността си, е константинополският патриарх Герман II (патриарх – 1222-1240). Той полага лични пастирски грижи за сираците и болните в столицата и покрайнините ѝ. Според патриарх Герман грижата за бедните е много по-ценна от златото и всеки презвитер или епископ или обикновен християнин е длъжен, доколкото може, да полага грижа за тях, за тяхното физическо съществуване, за духовното им състояние и за получаване от тях на добро образование[43].

2.2.Благотворителни институции в манастири

В пределите на Византия се е осъществявала голяма душепастирска и социална дейност в редица манастири, където са съществували сиропиталища, болници и училища за сираци. Известна е например грижата за болни и сираци от монасите в Кападокийските манастири по времето на св. Василий Велики и след него. В редица египетски манастири, освен гостоприемство за поклонниците, се извършва и медицинска грижа и доста добро за времето си лечение.

Основателят на монашеския общежитиен живот – св. Пахомий Велики (около 290/5-346/8), освен своите слова за благочестив монашески живот в Христа, оставя на своите следовници повеля за грижа за болни и сираци[44]. В Устава на Тавенисийските манастири (съставен от запазените правила на св. Пахомий Велики и неговите следовници) виждаме, че грижата за децата-сираци се поставя на важно място в живота на манастира. Тук децата се възпитават в Христовата вяра и живот в Христос. Децата живеят вътре в манастира, но в отделна сграда или помещения. Те имат съответните надзорник, учители и настойници, които се грижат за тяхното възпитание. Децата се учат на писане и четене и някакъв занаят. Участват в молитвите, определени от богослужебния устав на манастира, спазват постите и правилата за причастяване и за разлика от монасите се хранят два пъти на ден[45].

В съставения от св. Василий Велики монашески Устав се отделя внимание и на живеещите в манастирите деца. За разлика от Устава на св. Пахомий, Уставът на св. Василий Велики указва, че в манастира могат да живеят само деца, които са предназначени и имат желание за монашески живот. Предполага се, че една част от децата, които живеят по това време в манастирите на Кесаро-Кападокийската епархия, са сираци. Св. Василий Велики изисква от монасите, добре да се грижат за децата, да ги възпитават добре и образоват в необходимо им знание, да не забравят да ги учат на молитва и редовно четене на Свещеното Писание, а също и на някой полезен за тях занаят[46].

В църковната история са запазени данни, че император Юстиниан I (483-565) и съпругата му Теодора (520-548) подпомагат дейността на манастира „Св. Екатерина” в Синай, където се полагат грижи за сираци, болни, слепи и други нуждаещи се хора[47]. Манастирът е бил известен с благотворителната си дейност из цялата област на Синай и е приемал под своя покрив всеки нуждаещ се и всеки пострадал поради лошите пустинни условия в околностите на манастира. Предполага се, че е съществувала и особена грижа за сираци, които с настъпването на пълнолетието си са ставали монаси в манастира[48].

Бележитият св. Симеон Нови Богослов (около 949-около 1020/1022 година) като игумен на намиращия се до Константинопол манастир на св. Мамант (починал 275 година) за няколко години превръща обителта в център на благотворителността на Изток. Негови приемници в ръководството на манастира на св. Мамант през XII век са Георги Кападокиец и Атанасий Филантроп. През 1158 година те създават нов манастирски устав, в чиято тридесет и четвърта глава в подробности се говори за лечението на монаси и на нуждаещи се бедни, болни и сираци[49].

3.Благотворителни учреждения за грижа за болни деца и сираци в Западната църква

На Запад Църквата също полага редица грижи за сираци и болни деца. В този период са известни грижите на епископите на Рим за болни, сираци и нуждаещи се. Папа Григорий I (509-604) създава редица градски и църковни институции за грижата за бедстващи поради различни причини, жители и гости на Рим, сред които и много сираци и болни деца, за които се полагали добри грижи и които се образовали в основни познания и се обучавали на някой занаят[50].

В сборника с официални документи на Римския понтификат – Liber Diurnus Romanorum Pontificum, са запазени препоръките и данни за благотворителната дейност на папа Сергий I (687-701). Той препоръчва да се уредят подходящи домове за сираци и болни. Освен това, според него, Църквата и епископът трябва да се грижат и за образованието на тези свои деца; той нарича тази дейност с често употребявания впоследствие на Запад термин служение за малките деца[51].

Известни са и грижите по учредяване на хорове и институти за обучаване на църковни певци и хористи на Запад, в които много често са включвани и момчета-сираци. Такава дейност са извършвали папа Иоан VIII (827-882), св. Павлин (353-431), епископ на град Нола[52], Павел[53] (725/730-797/799), дякон от град Варнефрид (Ломбардия), а също и в Англия – Беда Достопочтени[54] (672-735) – самият той сирак и заради това полага особено усърдни грижи за сираци и болни деца[55].

Първата институция на Запад за закрила на сираци и болни деца и млади хора, в съвременния смисъл на този термин, е създадена в VI век в Трир (тогава във Франкската империя). Тя е под опеката и ръководството на епископа на Трир. Тук местните свещеници и монаси са се грижили за сираци и болни юноши. Осигурявали са им покрив, прехрана, дрехи, минимум образование. Голяма част от децата в този дом са готвени за клирици и монаси в диоцеза на Трирската епархия. Под влияние на дома в Трир през 787 година е създадена и първата болница за изоставени и болни деца и млади хора в Милано. Този пример е последван в Монпелие през 1070 година, в Айнбек през 1200 година, във Флоренция през 1317 година, в Нюрнберг през 1331 година, в Париж през 1362 година, във Венеция през 1380 година и в Лондон през 1687 година[56].

От по-горе изложените факти и примери от учението на св. отци и учители на Църквата и от църковната история можем да заключим изключително важното положение на социалната, милосърдната и благотворителната пастирска дейност на Църквата и нейните духовници. Свeтите отци в своите произведения наблягат на факта, че грижата за деца и млади хора в нужда, или, както е прието да се нарича днес – деца и млади хора в риск, е от първостепенна важност заради тяхната лесна ранимост. Някои православни свещенослужители днес твърдят, че социалната мисия на Православната църква в България е второстепенна и че заради липса на финансови средства тази мисия не може да бъде изпълнявана, а също и че тази мисия не се включва в душепастирските задължения на свещенството у нас. От изброените свидетелства на св. отци и от църковната история обаче виждаме, че Църквата от дълбока древност до наши дни винаги е проявявала и проявява грижа за тези, най-малките, независимо от гоненията, нападенията на различните ереси и секти, болести и притеснения. Под опеката на епископа или презвитера, а също и в много манастири и хорови институции тези млади хора в нужда са намирали така необходимата им духовна и материална подкрепа. Запазените сведения сочат, че едно от основните пастирски задължения на епископа и свещеника е да проявяват духовни или материални грижи за всеки един нуждаещ се в епархията (енорията) им. Наред със създаваните институции за грижа над сираците и болните млади хора, свещенослужителят никога не забравял и грижата за най-важното в човека – неговата душа и нейното спасение. Освен това младите хора получавали завидно образование и се обучавали в практикуването на някое полезно за тях занятие, за да имат възможност при настъпване на тяхното пълнолетие да живеят нормален и самостоятелен живот. В Поместните православни църкви и в Римокатолическата църква тази грижа и сега се проявява с пълна сила. Мисля, че е време и нашата Българска православна църква и нейните пастири да организират своята духовна и материална грижа за децата и младите хора в риск по примера на древната Христова Църква, като черпят от нейната история сили и пример за своята така належаща социална и душепастирска дейност.

__________________________________

*Източник – http://bogoslovskamissal.wix.com/sofia-university. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Horn, Cornelia, John Martens, Let the Little children children come to me: childhood and children in early Christianity. Washington, 2009, p. 163; а също и Hall, C. Worshiping with the Church Fathers. Downers grove, 2009, p. 250.

[2]. Cf. Horn, C. and J. Martens, оp. cit., p. 163.

[3]. The Testament of Our Lord, Edinburgh, 1902, p. 64.

[4]. Cf. Connolly, Richard, Didascalia Apostolorum, Oxford, 1929, рр. XVII, 1-4; Gibson, Margaret. The Didascalia Apostolorum in English. Cambridge, 2011, p. 80.

[5]. Constitutions of the Holy Apostles, book II. – In: Roberts, Alexander (ed). Ante-Nicene Fathers, Vol. 1. Peabody, Massachusets, 1995, p. 409.

[6]. Cf. Constitutions of the Holy Apostles, book IV. – In: Roberts, Al. (ed). Ante-Nicene Fathers, Vol. VII, New York, 2007, p. 433.

[7]. Cf. Madigan, Kevin, Carolyn Osiek. Ordained women in the early church: a documentary history. Baltimore, 2005, p. 113; Eisen, Ute. Women office holders in early Christianity: epigraphical and literary studies, Collegeville, Minnesota, 2000, p. 151.

[8]. Cf. Polikarp,  Epistle of Phillipians  – In: Roberts, Al. (ed). Ante-Nicene Fathers. Vol. I. Peabody, Massachusets, 1995, p. 34. За социалните възгледи на св. Поликарп смирненски виж също и: McKinion, Steven. Life and practice in the early church: a documentary reader. New York, 2001, p. 159; Johnson, Lawrence, Worship in the Early Church, Volume One: An Anthology of Historical Sources. Vol. 1, Collegeville, Minnesota, 2009, p. 63.

[9]. Ignatius, Epistle to the Smyrneans. – In: Roberts, Al. (ed). Ante-Nicene Fathers, Vol. I, p. 90

[10]. Срв. Стефанов, Стефан, Социалната мисия на Българската православна църква, Шумен, 2008, с. 54.

[11]. Justin Martyr, The First Apology, – In: Roberts, Al. (ed). Ante-Nicene Fathers. Vol. I, p.186.

[12]. Тертулиан, Апология на християнството – В: Бояджиев, Цочо и Георги Каприев (съст.) Средновековни философи, Ч. 1. София, 1994, с. 62-63.

[13]. Срв. Hippolytus, Canons, – In: Ante-Nicene Fathers. Vol. I, p. 258.

[14]. Cf. Cyprian of Carthage, The Epistles. – In: Roberts, Al. (ed). Ante-Nicene Fathers. Vol. V. New York, 2007, p. 514-515.

[15]. Ibidem, p. 397.

[16].За грижата на св. Августин за болните вж. по-подробно Yong, Amos, Theology and Down Syndrom, Waco, Texas, 2007, p. 30-32.

[17]. Cf. Catholic Encyclopedia. [Електронен ресурс, към декември 2011] http://www.newadvent.org/cathen/11322b.htm.

[18]. Cf. Ostrogorsky, George, History of the Byzantine state, Oxford, 1956, p. 602.

[19]. Cf. Miller, Theodor, Charitable institutions. – In: Jeffreys, E. et. al. (ed.). Oxford Handbook of Byzantine Studies. Oxford University Press. Oxford, 2008, р. 622.

[20]. Cf. Miller, Theodor, The Orphans of Byzantium…, p. 176.

[21]. Miller, Theodor, The Orphans of Byzantium…, p. 52.

[22].Cf. Miller, Theodor, The Legend of Saint Zotikos according to Constantine Akropolites – In: Analecta Bollandiana. Brussels, 1994. Vol. 112. 1994, p. 339.

[23].Повече за св. Зотик вж. Bury, John, The Imperial Administrative System in the 9th Century. London, 1911. р. 103-104; Aubineau Michel, Zoticos de Constantinople, nourricier des pauvres et serviteur des lepreux – In: Analecta Bollandiana. Brussels, 1975. Vol. 93. p. 67-108; Miller Theodor, The Legend of Saint Zotikos according to Constantine Akropolites. p. 339-376.

[24]. Cf. Miller, Theodor, The Orphans of Byzantium…, p. 181.

[25]. Срв. Иванов, свящ. Иван, Монастырская благотворительность в Константинополе. [Електронен ресурс, към декември 2011] http://www.konst-elena.ru/podvore/iv-lintulovskie-chteniya/monastyrskaya-blagotvoritelnost-v-konstantinopole.html.

[26]. Cf. Crislip, A. T., оp. cit., p. 107.

[27]. За правилата за управление на това училище вж. по-подробно в Miller, Theodor, The Orphans of Byzantium…, p. 116-120.

[28]. Срв. Horden, Peregrine. The Earliest Hospitals in Byzantium,Western Europe, and Islam. – In: Journal of Interdisciplinary History, xxxv, 3 (Winter, 2005), p. 364; Crislip, Andrew. From monastery to hospital: Christian monasticism and the transformation of Health Care in Late Antiquity. Ann Arbor, Michigan, 2005, p. 104.

[29]. Crislip, Andrew, оp. cit., p. 119.

[30]. Cf. Horn, C. and J. Martens, оp. cit., р. 165.

[31]. Ibid. За служението сред сираците и другите нуждаещи се на св. Василий Велики вж. по-подробно Τανανάκη, Νικολέτα. Η Φιλανθροπία στή ζωή καί στή διδασκαλία τού Μεγά¬λου Βασιλείου. Θεσσαλονίκη, 2008, и Horden, P. Op. cit., p. 364-365.

[32]. Cf. Larchet, Jean-Claude, The Theology of Illness, New York, 2002, p. 107.

[33]. Срв. Иоанн Златоуст, св., Сравнение власти, богатства и преимуществ царских с истинным христианским любомудрием монашеской жизни. – В: Творения. Т. 1, кн. 1. Санкт Петербург, 1898, с. 124-129; О Лазаре. Слово VI. – В: Творения. Т. 1, кн. 2. Санкт Петербург, 1898, с. 838-848; О покаянии. Беседа VII. – В: Творения. Т. 2, кн 1. Санкт Петербург, 1898, с. 378-387 и др. Виж също и Попов, Иван, Учение св. Иоанна Златоуста о воспитании детей. В: Христианское чтение, 11, 1897, с. 339-354

[34]. Cf. Horden, P., оp. cit., p. 379.

[35]. Срв. Омарчевски, Александър, Религиозната политика на император Юстиниан I (527-565). – В: ГСУ-БФ, Нова серия, Т. 6 (2008), с. 164-165.

[36]. Cf. Miller, Theodor, The Orphans of Byzantium…, p. 179.

[37]. Бакалов, Георги, Византия, лекционен курс, София, 2006, с. 396.

[38]. Срв. Иванов, свящ. Иван, Монастырская благотворительность в Константинополе. [Електронен ресурс, към декември 2011] http://www.konst-elena.ru/podvore/iv-lintulo-vskie-chteniya/monastyrskaya-blagotvoritelnost-v-konstantinopole.html.

[39]. Cf. Miller, Theodor, The Orphans of Byzantium…, p. 121-122.

[40]. Град Навпакт се намира в югозападните части на днешна Гърция.

[41]. Днес град Дуръс в Албания.

[42]. Cf. Miller, Theodor, The Orphans of Byzantium…, p. 123-124.

[43]. Cf. Angold, Michael, Church and society in Byzantium under the Comneni 1081-1261. Cambridge, 2000, p. 452.

[44]. Cf. Crislip, A. T., оp. cit., p. 106-107.

[45]. Срв. Древни монашески устави, Св. Гора, Атон, 2002, с. 161-163.

[46]. Пак там, с. 529-532.

[47]. Cf. Hatlie, Peter, The monks and monasteries of Constantinople, ca. 350-850, Cambridge, 2007, p. 46.

[48]. Ibidem.

[49]. Срв. Иванов, свящ. Иван, Монастырская благотворительность в Константинополе. [Електронен ресурс, към декември 2011] http://www.konst-elena.ru/podvore/iv-lintulo-vskie-chteniya/monastyrskaya-blagotvoritelnost-v-konstantinopole.html.

[50]. Cf. Crislip, A. T., оp. cit., p. 215.

[51]. Cf. Ibid., р. 214-215; виж също и Ekonomou, Andrew, Byzantine Rome and the Greek Popes: Eastern influences on Rome and the papacy from Gregory the Great to Zacharias, A.D. 590-752. Lanham-Plymouth, 2007, р. 222-224.

[52]. Град Нола се намирал в Кампания, южната част на Италия. Свети Павлин бил епископ на град Нола от 409 до 431 година. Паметта му се чества на 23 януари. Виж по-подробно: Св. Павлин, епископ Ноленски, Аскетически писма, Руенски манастир, 2006, с. 15-19.

[53]. Известен като историка на Ломбардия.

[54]. Cf. Dyer, Joseph, The Boy Singers of the Roman schola Cantorum. – In: Rice, Eric. (ed.) Young choristers, 650-1700. Woodbridge, 2008, p. 32.

[55]. Seller, A., Life of Bede. – In: Bede’s Eclesistical History of England, London, 1907, p. 11.

[56]. Meyers Konversations-Lexikon, Band 6, Leipzig, Wien, 1892, S. 269.

Изображения – авторът Иво Янев. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5lu

ПАСТИРЪТ КАТО МОЛИТВЕНИК – продължение и край*

Архимандрит Серафим Алексиев

За един пастир, който е затворен в себе си, който малко се интересува от духовния живот на пасомите, самотността му може би, даже го радва. Но за призвания пастир, който гори от ревност по Божието дело, който желае да види пасомите си устремени към Бога, който люби беззаветно всяка поверена му душа, чувството, че духовните му деца не го разбират, го гнети ужасно. При това чувство той би могъл да стигне до отчаяние, ако не би прибягвал към молитвата, която пренася пастира от тая печална земна действителност в тържествуващата Църква – както прекрасно се изразява митрополит Антоний[6].  Защото – това трябва да се подчертае – молитвата има тая чудна сила да пренася молещия се от земята на небето. Колкото по-пламенна е молитвата, толкова по-живо е чувството за Божията близост и за небесната помощ на праведниците, преминали отвъд. Когато пастирът искрено се моли, жадната му за чисти възторзи душа получава дивна утеха от чувството, че над него е тържествуващата църква, гдето Бог отрива всяка сълза от очите на Своите верни. Тогава пастирът съзерцава победните венци на подвизвалите се преди него и вижда как Божията благодат ги е правела от немощни силни, от колебливи – непобедими!архиманрдит серафим алексиевМолещият се пастир и в най-голямата си самотност е обкръжен от невидимата помощ на тържествуващата Църква. Чуден пример за това имаме в Библията. Сирийският цар, който тръгнал на война срещу израилтяните, искал да хване жив св. пророк Елисей, в когото виждал голям враг на своите успехи. Светият Божи угодник бил беззащитен със своя слуга срещу многобройните сирийски пълчища. Но той бил в постоянна молитвена връзка с Бога. Една сутрин градът Дотаим, гдето се намирал св. пророк Елисей със слугата си, осъмнал целият обсаден от много неприятелска войска, коне и колесници. Слугата, който излязъл навън, пръв видял това, уплашил се и извикал: «Уви, господарю! Какво да правим?» Божият пророк отговорил: «Не бой се, защото ония, които са с нас, са повече от ония, които са с тях». Елисей се помолил, казвайки: «Господи, отвори му очите да види!» Господ отворил очите на слугата и той видял, че цялата планина била пълна с коне и огнени колесници около Елисей…!(4 Царства 6:8-17).

Но св. пророк Елисей се е молел! Затуй е изпитал непостижимата Божия помощ. Тъй и истинският пастир, който често възнася в молитва душата си към небето, се чувствува обкръжен от обществото на ангелите и светците. Тогава той не е вече самотен, както не е самотен един гражданин, който постоянно среща свои роднини и приятели из градските улици[7].

Ние нямаме достатъчно духовен опит, за да усещаме непосредствено тия неща. Молитвата е чудно общение с небето, с Бога, с небожителите. Издигни мислите си нагоре, въздъхни молитвено от сърце, и ти си вече в обществото на Божиите светии.

Архиепископ Серафим Богучарски, който имаше дълбок молитвен живот, често казваше: «Ние нямаме представа колко са близко светците до нас и как са готови да ни помагат. Само когато умрем, ще се убедим в това, защото ще го видим».

Ето тъй, с молитва, пастирът надмогва духовната си самотност, укрепява се в подвига си и получава Божията помощ. Ако ние изпълняваме, в рамките на възможното, съвета на св. апостол Павел за непрестанната молитва (1 Солуняни 5:17), самотността ни ще бъде надмогната.

Веднъж, при едно събеседване със свещеници в град Саратул през 1904 година, отец Иоан Кронщадски бил запитан: «Кажете, батюшка, при Вашите постоянни пътувания с какво запълвате Вие свободното си време?» – Отец Иоан отговорил: «Аз се моля, аз постоянно се моля. Аз даже не разбирам как може да се прекарва времето без молитва. Наистина, молитвата е дишане на душата[8]».

Но някой може да зададе въпроса, както това прави митрополит Антоний: «Постоянното молитвено настроение няма ли да бъде препятствие за изпълнение обществените обязаности на свещеника[9]?» – Напротив, постоянното молитвено настроение ще подпомага всякога пастира да изпълнява дълга си образцово и безупречно. Това молитвено настроение ще възгрява любовта в сърцето му – любовта към Бога и към ближните, които често са упорити в злото, слабохарактерни, малодушни, маловерни, неблагодарни, неподатливи на добро влияние.

Но толкова е груба действителността! – ще ни се възрази. – Нима молитвата може да я преобрази? — Да, може! Помислете, колко е твърд камъкът, и колко е мека водата. И все пак тая мека вода с постоянно капене може да пробие твърдия камък. Тъй и постоянната молитва с капчиците на благодатта може да пробие бронята на грубата действителност и да я преобрази.

Пастир, който постоянно се моли, е сила. Той може да посрещне с духовна твърдост и пренебрежителността, и недружелюбността и ожесточението на светските люде от своята енория и да продължи да им влияе благодатно, като им показва своето искрено благоразположение.

Пастир, който постоянно се моли, напредва в духовния живот. Колкото повече сам той се усъвършенства, толкова по-снизходителен става към немощите на другите и толкова по-лесно ги цери. Той придобива великия дар на търпението и милосърдието.

Пастир, който постоянно се моли, става силен да носи на плещите си недостатъците на вярващите от цялата своя енория.

Пастир, който постоянно се моли, чрез допирането си до великия магнит – Бога – става сам малък магнит и започва да привлича човешки души. Молитва – ето преодоляването на пастирската самотност.

5. МОЛИТВАТА – СИЛА ЗА ПОМАГАНЕ НА ДРУГИТЕ

Всеки пастир трябва да се упражнява усърдно в подвига на молитвата, за да придобие молитвен дар. Придобиването на молитвен дар има важни последици за пастирската дейност.

Ние видяхме вече, че пастирът, който постоянно се моли, чрез връзката си с Бога добива вътрешна опора, която го прави непоклатен в изпитанията. Но молитвеният дар има благотворни отражения и върху пасомите. Да споменем някои от тях!

1)Един пастир, който сам усърдно се моли, може да научи и пасомите си да се молят. Огън от огън се пали. Нагледният молитвен пример на пастира поучава и заразява.

Енории, които имат за пастири добри молитвеници, са огнища на истински молитвен живот. А ако някъде е угасвало молитвеното горене, туй свидетелствува, че там пастирите не са умеели да се молят.

Трябва да признаем, че не всички свещенослужители горят в молитвен огън. Често много по-добре се молят от нас нашите пасоми. Ние четем молитви, но сърцето ни остава хладно. Где у нас такива молитвеници, които плачат от умиление пред Бога? Где у нас смирено, непоказно, искрено молитвено горене на сърцето? У нас се считат за добри служители на олтара свещеници, които имат добър глас, ясна дикция, хубава стойка, приятна външност, изящни движения и които казват красиво стъкмени проповеди.

Всички тия качества не са за пренебрегване. И те могат да послужат, като дарове Божии, за прослава на Божието име… Но… друго нещо се иска, за да бъде човек добър молитвеник: иска се пламтяща в благочестие душа, иска се умилено, чувствително за Бога сърце, иска се устремен към Бога ум. Ето такъв пастир може да научи и пасомите си да се молят;

2)Един пастир, който е придобил молитвен дар, при всяка треба, при всяко обществено богослужение, при всяка частна молитва върши като молитвен ходатай за пасомите си великото Божие дело на земята; той или им изпросва Божиите милости, или при неполучаване на тия милости ги учи на постоянство в молитвата, докато получат желаното или, ако не е угодно на Бога да изпълни просбата, ги води кьм смирено преклонение пред Божията премъдра и непостижима воля.

Тъй чрез молитвения си дар той ги възпитава в смирение, във вяра, във всеотдайна преданост на Божия промисъл, в добродетелност. Ползата тук е всестранна: получи ли се Божията милост, укрепва се вярата в силата на молитвата и се предизвиква благодарност към Бога. Не се ли получи онова, за което се молим, възпитава се смирението у вярващите, които тогава дълбоко съзнават, че не са достойни за Божиите милости, и затова не смеят да роптаят, че Бог не е изпълнил молбата им, а се примиряват с това, което Господ прати;

3)Молитвеното настроение на пастира повече от всичко друго издига авторитета му сред вярващите. Ако се задълбочим в отношението на пасомите към пастира, ще видим, че вярващите преди всичко искат от техния пастир да бъде той добър молитвеник. Хората по това оценяват пастира си — дали вярва дълбоко в Бога, дали има вътрешно благочестие и дали има молитвено сношение с небесния мир.

Народът мъчно може да бъде излъган в преценката си за своите пастири. Някой може да поиска да се представи за добър молитвеник, без да е такъв. Вярващите ще почувствуват показността и преструвката. Те търсят не театралност, не фалш, а искреност и скромност.

Любими пастири на народа са молитвениците. Тях той обгражда с уважение, тях той счита за свои наставници и ръководители, към тях се обръща за съвети в затруднителните случаи на своя живот. Молитвеният подвиг на пастирите привлича доверието на вярващия народ към тях. Без молитвен дар и най-културният и изискан пастир е в най-добрия случай само приятен събеседник, но не и душепастир, приятен гост на дома, но не и пророк Божи, не и молитвен посредник между земята и небето.

Защо е бил толкова обичан и тачен отец Иоан Кронщадски? – Заради молитвения си дар! Силната молитва го е направила всеизвестен. Той е бил отрупван с писма и телеграми от Русия и дори от чужбина. Всички просели от него да се моли за тях.

6. КАК СЕ ПРИДОБИВА МОЛИТВЕН ДАР?

Какво да правим ние, свещенослужителите, за да станем добри молитвени ходатаи за поверените ни християнски души? Има ли начин да се придобие молитвеният дар?

Трябва веднага с радост да кажем, че има начин за придобиване на тоя дар:

1)Първото условие да станем добри молитвени ходатаи за другите е да знаем да се молим за себе си. А това е възможно, когато почувствуваме собственото си недостоинство, когато видим своята окаяност пред Бога, когато скъсаме с ослепяващата ни гордост, тоест когато се смирим.

Един млад свещеник-идеалист, който обаче нямал понятие от истинския духовен живот в Христа, застанал един ден на молитва пред св. Престол. Той служил св. литургия и искал всичко да преживее, както подобава. Бил проникнат от уважение към себе си и от чувство за собствено достойнство. Щом стигнал до Херувимската песен и почнал да чете молитвата «Никтоже достоинъ оть связавшихся плотскими похотьми и сластьми приходити, или приближитися, или служити Teбe, Царю славы» и пр., изведнъж почувствал, че тия думи противоречат на разбиранията му за собствено достойнство. Те му се сторили непонятна остаряла формула и той решил, че трябва св. литургия да се реформира!

Този млад пастир бил съвсем погрешно ориентиран. Той дори не знаел, че със светски настроения не бива да се пристъпва към Престола Божи, че гордото чувство за собствено достойнство е недостойно за духовния пастир. Вместо да иска да реформира св. божествена литургия, пълна с най-дълбоки изповеди на християнското смирено сърце, той е трябвало да реформира себе си.

Колко често и днес се случва духовници да искат да реформират прекрасни неща и порядки в Църквата само поради това, че те са се отчуждили от тях вследствие отстъплението си от духовния живот. Да реформираме и обновим себе си! Ето отгде ще дойде обновлението в Църквата!

Никога пастирът не бива да мисли високо за себе си. Той не трябва да се носи над енориашите си върху гордите криле на някакво чувство за превъзходство. Ние сме поставени не да господстваме над причта, а да даваме «пример на стадото» (1 Петр. 5:3), следвайки трогателното поведение на Пастиреначалника, Който, бидейки Господ и Учител, уми като последен слуга нозете на учениците Си (Иоан 13:5) и рече за Себе Си: «Аз съм сред вас като прислужник» (Лука 22:27).

Смирение – ето първото условие, за да придобие пастирът молитвен дар. Ако молитвата е благодатен дар, то за получаването му е абсолютно необходимо смирението, защото по думите на словото Божие «Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат» (1 Петр. 5:5);

2)Второто условие за придобиване молитвен дар е създаването и поддържането на дълбоко покайно чувство в себе си. Това покайно чувство стои в тясна връзка със смирението. Без него то е немислимо.

Покаянието се ражда от неосъждането на ближните и от виждането на своите грехове, според думите на св. Ефремовата покайна великопостна молитва. А не осъжда ближните си и вижда своята греховност само смиреният. Гордият не може да види себе си. Той не може да опознае слабите си страни, да осъзнае недостатъците си. Той всякога се надценява и се смята за добър, прав, безукоризнен. Затуй гордият не може да се кае.

Единствено смиреният е склонен да се самоукорява и да търпи, когато други го укоряват! Само той вижда недостатъците си и може дълбоко да се кае за тях. В душата на смирения лесно се поражда с помощта на покаянието истинско молитвено настроение. Смиреният неволно започва да вика като митаря: «Боже, бъди милостив към мене грешния!» (Лука 18:13).

Отец Иоан Кронщадски, великият молитвеник, изповядва за себе си пред братя свещеници: «За своето душевно състояние аз мога да ви кажа, че изпълнявам древното велико правило: познай себе си. Това е собствено и съдържанието на целия мой живот: и досега аз не преставам да опознавам себе си. Чрез това аз познавам своята безпомощност във всички отношения, а туй ме кара да се смирявам[10]».

3)Но някои могат да се оплачат: “Душата ми е суха. Не се трогва ни от покаяние, ни от смирение. Сърцето ми е станало безчувствено. Как мога да го привикна да се моли?…”?

Можеш, братко, стига да употребиш усилие на волята, стига да се самопринуждаваш кьм молитва. Защото самопринуждението е третото условие за придобиване молитвен дар.

Царството Божие не се дава току-тъй без оглед на личното участие в постигането му. Трябва подвиг, нужни са усилия за спечелването му. Затуй е казано: «Царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят» (Матей 11:12). Как се разбира това насилване?

По учението на светите отци всеки вярващ в Христа трябва да насилва себе си, да се принуждава да върши добро. Тъй се придобива всяка добродетел. Например, нямаш любов към ближните, а искаш да я придобиеш. Върши дела на любов, макар и без любов. И в края на краищата ще се сгрее от любов сърцето ти. Нямаш смирение. Търпи укори и несгоди! Смирявай се насила, когато други те обиждат! Прояви твърдост на волята! Не бързай да си отмъщаваш! И ще се смириш. Нямаш молитвен дар. Принуждавай се към молитва! Отначало ще се молиш без охота, със себепринуждение. Молитвата ти ще бъде не пламенна, а суха. Но ако упорстваш и постоянстваш, Бог, като види усърдието ти, ще ти даде накрая такава благодат, че молитвата ще потече обилно и леко от сърцето ти. Тук трябва само постоянство. Та тъкмо в това се състои молитвеният подвиг.

Недей казва: «Душата ми е суха! В нея не гори огънят на молитвата!» По-суха ли е тя от сухото дърво? Но ако вземеш две сухи трески и дълго и упорито ги търкаш една о друга, в тях ще се появи огън и те ще се запалят!… Недей говори: «Сърцето ми е твърдо като камък!». Защото и кремъкът,тоя най-твърд камък, като се удря с други камъни, може да роди искра и оттам да се подхване огън!

Чудното е тук това, че един предмет, който няма в себе си огън, дава огън! Та нима душата ти, която е приела огъня на Божията благодат още при кръщението, а после се е удостоила със слизането на огнения Дух Свети при ръкоположението, няма да роди божествената искра на пламенната молитва, ако ти усърдно се упражняващ в молитвения подвиг?! Разказвали са ми за една бабичка, която тъй разпалвала огъня си: ще зарови от вечер недогорелите въглени в пепелта, а сутринта ще разрови мангала и ще потърси някое въгленче, което още не е съвсем угаснало. И щом открие някъде макар една искра, взима това въгленче и започва да го раздухва: духа, духа, докато то цялото се разпали и от черно стане пламтящо, огнено червено. Тогава с него тя запалва огъня си.

Тъй и ние, ако искаме да придобием пламенна молитва, ще трябва да духаме, да духаме, докато искрата на молитвената заложба в душата ни се разгори в буен благодатен огън.

Ленивецът и най-доброто лозе може да превърне в пущинак. А трудолюбивият и от пущинака прави цветуща градина;

4)Четвъртото условие за придобиване молитвен дар е постоянното съсредоточаване вниманието ни в молитвените думи. Тук трябва да се води усилена борба с разсеяността. Щом се отклони вниманието ти, връщай го към предмета на молитвата! Все някое слово може да засегне сърцето ти и да го трогне. Ако се упражняваме упорито в борба с разсеяността, ще стигнем най-сетне до състоянието съсредоточено да се молим и ще придобием молитвен дар.

Когато запитали великия молитвеник отец Иоан Кронщадски как той е достигнал до такава съсредоточена молитва във време на св. литургия, той отговорил: «Аз постигнах това само по пътя на привичката. Да се научи човек бързо да се съсредоточава в молитвата, да владее себе си — това е голяма задача. Чрез продължителна работа над себе си можем да достигнем това. Тук е твърде необходимо покаянието, бързото възпроизвеждане на образа Христов или на кръста Господен в душата и пълно съзнаване на своята духовна омърсеност и безпомощност[11]».

И тъй, борбата с разсеяността, упорито напрежение на волята при съсредоточаване вниманието ни в молитвените думи, ето начинът за разпалване на молитвения дар у нас;

5)Петият способ за придобиване на молитвен дар е повеждането на безпощадна борба с нашите страсти.

Някой ще възрази: «Какво общо има между страстите и молитвата, та едното да е в зависимост от другото?»

Чували ли сте поговорката: «Зъб го боли, та куца»?

Някои са се смеели над тази поговорка. Но днес медицината е доказала нейната правота. Всичко в човешкия организъм е свързано едно с друго. Ако се яви гранулом в зъбите, насъбралата се там гной се разнася по тялото и може да атакува бъбреците, ставите и други органи, и вследствие на зъбобола действително да започне човек да куца, понеже е придобил например ставен ревматизъм. Извадете болния зъб и куцането може би ще престане.

Тъй е и в духовната област. Когато човек е обхванат от разни страсти, не може да се моли. Той куца духовно… Страстта е обхванала душата му, заела е мисълта му. Такъв човек във време на молитва мисли все за това, към което е привързан чрез страстта си, а не за Бога. Той е неспособен да се моли. «Зъб го боли, та куца».

Един малък пример. Някой свещенослужител се е пристрастил към тютюнопушенето. Той не може пет минути без цигара. Сутрин, още щом стане от леглото, първата му грижа е да намери кутията с цигарите. Но ето, в неделя и на празник той е длъжен да служи света литургия. Можете ли да си представите каква мъка ще изпълва душата му поради липсата на цигарите и каква ще да е молитвата му през дългата няколкочасова божествена служба! Само поради това дори заслужава ние, свещенослужителите, да се откажем от тютюнопушенето!

Митрополит Антоний казва: «Ако в душата на някого има някаква суетна мисъл, която поглъща неговото внимание и енергия, то такъв човек става неспособен за молитва… Когато лошо похотливо желание владее безпрепятствено човека, той не е способен да се моли. Божият Дух се отдалечил от Саул, когато у последния се зародило престъпно, завистливо отношение към Давид[12]».

7. РАСТЕЖ В МОЛИТВАТА

Ако един човек придобие навика и нуждата да се моли, то не значи, че е постигнал вече всичко. В молитвения подвиг има степени. В него може да се усъвършенстваме, да растем.

Учителите на духовния живот различават три вида молитви: 1)молитва на волята; 2)молитва на ума; 3)молитва на сърцето.

1)Когато човек, тръгнал по пътя на нравственото самоусъвършенстване, придобие най-напред желанието да се моли, той стои на първата степен на молитвата – волевата молитва. Той няма още нито истинско молитвено настроение, нито в ума си богатството от духовни мисли и религиозни представи, а само се старае да изпълнява добросъвестно установеното молитвено правило. Такъв човек, ако е мирянин, трябва да чете утринните и вечерни молитви според молитвеника и всяка неделя да посещава божествената литургия, колкото и да му се вижда тежко това при неговата умора. А ако е свещеник, длъжен е, освен утрините и вечерни молитви, срещу всяка литургия да чете още и положените малко повечерие, канони и един акатист отвечер, а сутринта, подир утринните молитви, – още и молитвите преди св. Причастие, според както това е указано в Каноника. Това е абсолютно необходимо[13]. Ако някой и това не изпълнява, той стои по-ниско и от първата степен на молитвата.

Митрополит Антоний прекрасно съветва: «Свещеникът не бива да се извинява с туй, че нямал време (молитвата е негово най-важно дело), нито с вътрешния си хлад или разсеяност; изправността при изпълнение на ежедневната молитва е най-доброто и неизбежно средство против тях; той не бива да слуша и помисъла, който му внушава леност и самосъжаление. Колкото повече пастирът се отпуска, съкращавайки установените молитви, толкова повече ще се отегчава от тяхното изпълняване[14]»;

2)Втората степен на молитвата, това е молитва на ума. Достигналият тая степен е добил способността да съсредоточава своя ум, своето внимание върху словата на молитвата. Той е победил вече разсеяността. А когато тя пак се появи, той бързо се справя с нея. Той е подчинил ума си на своята воля.

За да се издигне човек до тая степен, трябва да се приучи да чете по-бавничко молитвите и да се замисля над всяка тяхна дума. За тая цел са нужни дълги и упорити упражнения. Нищо в тоя свят не се постига без труд. Ако физкултурниците, за да развият телата си, се упражняват усилено и често пъти, с риск да се убият, скачат, хвърлят се, борят се, колко повече ние трябва да напрегнем волята си, за да се научим да се молим съсредоточено. Заслужава в името на вечното ни спасение да се отдадем на най-усърдни духовни упражнения.

Светите отци много са писали върху молитвения подвиг. Те всички препоръчват приучаването бавно и смислено да се четат молитвите;

3)Най-висшата степен на молитвата е молитвата на сърцето. Нея са постигнали онези, които, като се молят, живо чувстват и дълбоко преживяват всичко, което е включено в съдържанието на молитвата, които със сълзи на умиление се каят постоянно за греховете си, които пребъдват в непоклатно смирение и благодарност към Бога за всичко: и за милостите, и за изпитанията.

Този род молитва са постигали светците. Борейки се със страстите си, те са достигали до такава духовна чистота, че молитвата се е изливала леко и непринудено от техните облагодатени сърца. Молитвата е била за тях извор на най-големи утешения. Тя ги е преизпълвала с най-голяма радост в Духа Светаго. Такава молитва са постигали понякога и обикновени християни, които са прекарвали живота си в непрекъсната бдителност над своята съвест.

Митрополит Антоний, като разглежда трите вида молитва, основателно предупреждава, че трябва да се пазим от сантименталната молитва, която много прилича по външен вид на благодатната молитва на сърцето. Докато последната се постига много трудно и се явява обикновено като резултат от усилено покаяние, задълбочено смирение и решителна борба със страстите, сантименталната молитва се достига без това правилно подвижничество, само по пътя на волевите упражнения и нервните преживявания. Такива хора, макар и преизпълнени с дремещи страсти, си въобразяват, че са постигнали съвършенство и лесно изпадат в религиозно-болнави екстази и изстъпления. Те си мислят, че са достигнали в молитвата благодатни състояния и възвишени настроения, когато в същност са излъгани от бесовете. Такава самоизмама или по-право бесовска измама се нарича на духовен език прелъстеност (на славянски език прелест).

Какво трябва да правим, за да избегнем опасността да бъдем прелъстени от бесовете? Ето прекрасният съвет на митрополит Антоний: «Преди всичко трябва да се пазим да подражаваме на западните учители, допускащи непосредственото напрежение на самото чувство, по което тъй много са разсъждавали тамошните духовни писатели-сантименталисти. Православните богослови-аскети твърде неодобрително се отнасят към възгледите на последните. Те справедливо твърдят, че на човека е дадена непосредствена власт и над действията на волята, и над вниманието на ума, но не над чувстванията на сърцето, каквато той получава само на висшите степени на духовния живот; а ако някой си въобрази, че я има в обикновеното си естествено състояние, заблуждава се, като приема физическите усещания за духовни чувствания. Действително, ако за човека е недостъпно изведнъж, при едно пожелание само да се проникне от умиление или страх, то нервните натури могат без труд да си създадат тези телесни усещания, от които обикновено се придружават означените чувства, и да си въобразят, че те са достигнали желаните настроения. Самоизмамата от такъв род неминуемо води към прелъстеност или духовно самозаблуждение, укореняването на което подчинява подвижника на бесовския дух на самомнението и на властта на врага[15]». Тогава молещият се започва да вижда светлини през време на молитва или да преживява други «свръхестествени» явления, или дори да съзерцава «небесни» видения, макар че не е очистил сърцето си от присъщите му страсти и пороци. Такова състояние е много опасно. То води към гибел, защото душата на прелъстения, намирайки се под пълното влияние на лукавия, не съзнава това, а е изпълнена с доволство, самолюбие и тънка духовна гордост. Много трудно е да вразумиш такъв човек, че той е на крив път.

Митрополит Антоний посочва следните разлики между състоянието на прелъстеност и благодатния дар на сърдечната молитва:

1)Онзи, който се намира в състояние на прелъстеност, след усърдна молитва или възторжено четене на словото Божие, или след проповед, или след някое добро дело, вместо очаквания покой и вътрешен мир, чувства непонятно безпокойство и смътно съмнение или раздразнителност, или осъждане на другите, въобще – вътрешна разстроеност, която обаче не се съпровожда от самоукоряване и покаяние;

2)Прелъстеният от своята сантиментална молитва се поддава в личния си молитвен живот и в своето църковно обществено служение на такива прояви, които, като допадат само на неговия изопачен вкус, причиняват на ближните огорчение и възбуждат у тях, а после и у него самия, злоба и кавги. Такива са например сляпо-законническото придържане о буквата, рязко изобличителните проповеди още в началото на пастирското служение, прекаленият пост, който внася спорове в семейството и пр.;

3)Прелъстеният се услажда от продължителността на своята молитва, виждайки в нея доказателство за силата на своята воля и гледайки на нея като на заслуга пред Бога;

4)Стремежът на прелъстения към оригиналничене, желанието му да се отдели от другите в молитвените си преживявания или да се отличава от тях било по държанието си, било по подвизите си, както и самомнителното себенатоварване с по-тежко молитвено правило, отколкото е установеното, — всичко това е доказателство за недоброкачествена молитва, защото в основата ѝ лежи не смирение, а гордо желание за показност и похвала. Към такива самочинни подвизи обикновено се проявява безпримерно усърдие, обаче то се поддържа не от чиста съвест, а от един тънък горд помисъл[16].

Който се стреми да избягва старателно всички тия неправилности при молитвения си подвиг, може да се надява, че с Божията помощ ще напредва в молитвения си растеж.

Благодатните молитвени състояния не са във властта на човека. Често пъти те се отнемат и човек, привикнал да се моли със сълзи, пак остава като че без криле за по-късо или по-дълго време. Господ допуща това, за да се смиряват молещите се и да не помислят, че без Божията помощ, сами по себе си, те могат да се издигат до високите преживявания на благодатните умиления. Молитвеното настроение се дава от небето. То не идва само от достойнството на човека.

Но Бог не оставя ревностните Свои служители в дълги изпитания. Заради техните духовни чеда, Той се смилява бързо над тях. След като ги е смирил, Той им връщамолит веното настроение, за да възнасят те към Божия престол молбите и въздишките на своите пасоми.

Колко е милостив Бог и как Той обогатява Църквата Си с молитвено настроени свещеници, се вижда от факта, че и до днес в много села и градове има макар и неползващи се с голяма известност, но силни, благодатни и дълбоко смирени молитвеници, които сияят като запалени светилници в дадена духовна околия, които всякога със сълзи се молят, които горят и възнасят като кадилен тамян благоуханните си молитви към небето. Тия, макар и неизвестни молитвени ходатаи за грешното човечество пред Бога, са невидимите стълбове, върху които се крепи селото, градът, околията, страната[17]!

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Силни думи за това, какво е праведникът като молитвен ходатай за вярващите пред Божия престол, са казани във втора глава на четвърта книга Царства.

Когато наближило времето св. пророк Илия да бъде грабнат на небето във вихрушка, св. пророк Елисей, неговият предан спътник, предчувствайки това, не се отделял от него. Св. пророк Илия на няколко пъти се опитвал да се откъсне от Елисей под предлог, че Бог го праща ту във Ветил, ту в Иерихон, ту на Йордан, но св. Елисей вървял все по стъпките му. Най-сетне, когато стигнали река Йордан, св. Илия ударил с кожуха си по водата и двамата пророци минали през реката по сухо и стигнали на отвъдния бряг. Там неочаквано се явила огнена колесница и огнени коне, на които св. Илия се понесъл във вихрушка към небето. Тогава св. Елисей от преголяма скръб, че се разделя с наставника си, раздрал дрехите си и извикал следните многознаменателни думи: «Отче мой, отче мой, колесница на Израил и негова конница!»…

Какво искал да каже пророк Елисей с тия думи?

Колесницата и конницата са били древни бойни средства. Който владетел е имал повече колесници и конници, е побеждавал враговете си. В последния миг от земния живот на св. пророк Илия св. Елисей дава най-пълноценното признание на своя наставник, че той е бил бойната сила на Израиля – негова колесница и конница!

Как? Слабият Илия? Той да е бил бойната сила на своето отечество? Колко пъти той е бил преследван от нечестивия цар Ахав! Колко пъти е бил принуждаван да бяга! Нима той е бил военната мощ на Израиля?

Да! Заради него Бог е пазел целия израилски народ. Не оръжията на Израил са го пазели от враговете му, а огнената молитва на св. пророк Илия!

Божията сила «се в немощ напълно проявява» (2 Коринтяни 12:9). Това се е доказвало хиляди пъти в историята. Слабите на вид последователи на Господа са били по-силни от силните на тоя свят! И са ги победили! «Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните» (1 Коринтяни 1:27). Това е парадоксът на Божията победа! Не беше ли и прикованият на кръста Христос Победител! «Тази е победата, която победи света – нашата вяра!» (1 Иоан 5:4).

«Едни с колесници, други с коне, а ние с името на Господа, нашия Бог, се хвалим» — казва псалмопевецът и продължава: «Те се поколебаха и паднаха, а ние станахме и стоим прави» (Псалом 19:9).

Как става това чудо – слабият да побеждава силните? – Чрез огненото оръжие на молитвата! Който знае истински да се моли, мистично се съединява с Всемогъщия и става сам силен. Един пастир, колкото и да е слаб, владее ли оръжието на молитвата, може победоносно да се бори срещу всички врагове на спасението. Ако душата му гори в молитва, той е огнена колесница и непобедима конница за своите енориаши.

Дано Бог удостои нас, свещенослужителите, с тази Своя велика милост да станем, всеки в кръга на своята пастирска дейност, колесница на верния Божи народ и негова конница!

Буди! Буди!

____________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1954, кн. 2-3, с. 34-51. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[6]. Пос. съч., с. 65.

[7]. По митр. Антоний, пос. съч., с. 65.

[8]. И. К. Сурскiй, Отецъ Iоаннъ Кронщтадтскi, т І, Белградъ, 1938, с. 174.

[9]. Пос. съч., с. 66.

[10]. И. К. Сурскiй, пос. съч., с. 173.

[11]. Пос. съч., с. 175.

[12]. Пос. съч., с. 69.

[13]. Митр. Антоний, пос. съч., с. 70.

[14]. Пос. съч., с. 70.

[15]. Пос. съч., с. 73.

[16]. Митрополит Антоний, пос. съч., с. 73.

[17]. По Митрополит Антоний, пос. съч., с. 74.

Изображение: авторът на статията, архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източникhttp://pravoslavie.domainbg.com.

ПАСТИРЪТ КАТО МОЛИТВЕНИК*

Архимандрит Серафим Алексиев

Увод

Светите отци определят молитвата като разговор с Бога и дишане на душата. С това те посочват висотата на молитвения подвиг и необходимостта от постоянно упражняване в него, защото както онзи човек, който е престанал да диша, е умрял, тъй и онзи вярващ, който е престанал да се моли, е мъртъв духовно.архиманрдит серафим алексиевСв. апостол Павел ни е оставил завета: «Непрестанно се молете» (1 Солуняни 5:17). Но нима това е възможно? — ще запита някой. То е не само възможно, но и абсолютно необходимо. Ако някой би ни казал: «Непрестанно дишайте!» — бихме ли му възразявали, че това е невъзможно? Не, разбира се. Защото ние чувстваме колко е необходимо дишането за поддържането на физическия живот у нас. Тъй и ония, които живеят духовен живот, не мислят да възразяват, че е невъзможна постоянната молитва, защото добре чувстват, че те имат духовен живот благодарение на непрестанната си молитва и че щом престанат да дишат с душата си, те загиват духовно.

Но как практически се осъществява непрестанната молитва?

Нека разсеем преди всичко едно недоумение. Да се молиш непрестанно, то не значи да стоиш от ранна сутрин до късна вечер в храма, или да се изправиш пред домашните си икони и да не мръднеш цял ден оттам. Непрестанната молитва се извършва не толкова видимо, колкото невидимо. Тя е един от най-възвишените скрити подвизи на душата. Тя е постоянно издигане на ума и сърцето към Бога. Тя е тайно въздишане за греховете. Тя е често повтаряне на спасителното Иисусово име. Тя е непрекъснато съзнание за Божието вездесъщие. Тя е вътрешно чувстване, че ние сме винаги пред Бога, в каквото и положение да се намираме, каквато и работа да вършим.

Непрестанната молитва е добре съвместима с много занимания, особено от физическо естество. Тя може и трябва да запълва преди всичко празните минути на нашия живот. Какво пречи например на вярващия човек, когато се движи из улиците или седи някъде и работи нещо с ръцете си, да си повтаря постоянно в ума тъй наречената Иисусова молитва? А тя се състои в следните няколко думи: «Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай ме грешния!» Какво пречи на онези, които и тая молитва намират доста дълга, да я съкратят до следните две слова: «Господи, помилуй!» Колкото и кратки, тия молитвени думи имат чудотворна сила! Те могат да изпълнят сърцето с умиление, да го раздвижат към покаяние, да го изпълнят с благодат. Те могат, особено ако излизат от дълбините на душата, да хвъркнат към небето, да преминат облаците, да стигнат до Божия престол и да измолят Божията милост за нас.

Непрестанната молитва е навик на благочестивите души. Те не могат без молитва, тъй както не могат без храна и вода. Цял ден те носят Бога в сърцата си. Вечер, когато си лягат, те заспиват с мисълта за Бога. И сутрин, когато се събуждат, пак Божието име изпълва душите им. Те са придобили чрез постоянното упражнение в непрестанната молитва дара да помнят винаги Бога.

Ако непрестанната молитва е дълг на всеки християнин, колко повече тя е дълг на онези, които са призвани да горят в непрекъснат молитвен подвиг пред Божия престол, като цял живот се молят не само за себе си, но и за другите!

1. ЛИЧНИЯТ МОЛИТВЕН ЖИВОТ НА ПАСТИРА

Пастир, който иска да има успех в своето свято дело като молитвен ходатай за вярващите миряни пред Бога, трябва преди всичко сам да води усилен молитвен живот. Пастирското служение е тъй поставено, че всеки свещенослужител, ще той или не ще, е длъжен да се моли. Всяко утринно и вечерно богослужение в храма, всяка неделна и празнична литургия, всяко извършване на св. тайнства или на разните треби е в основата си молитвено изправяне пред Господа, от Когото изпросваме разни милости. За да бъде общественото молитвено служение на пастира действено, за да може то като огнена стихия да обхване цялата енория, за да може то да зарази и увлече хладните често пъти миряни, необходимо е пастирът да се упражнява сам, у дома си, в своята скрита стаичка, в богомислие и молитвен подвиг.

Растенията затова имат живот, цъфтят и пред очите на всички дават плод, защото имат скрити в земята корени. Отсечете им корените, и ще изсъхнат и стъбла, и листа, и плодове. Само у онзи пастир външните молитвени прояви са действени, увличащи и заразяващи, който е пуснал молитвени корени в скритата стаичка на своя никому неизвестен домашен молитвен подвиг. Само онзи пастир дава дивни плодове на молитвено дързновение, който знае тайно да се моли пред Бога.

Оттук се вижда колко важен за общественото служение на пастира е неговият личен молитвен живот.

Но в какво трябва да се изразява този молитвен живот? – В много прости, но упорити ежедневни молитвени упражнения.

Събужда се сутрин пастирът, още в леглото се прекръства и с чувство на дълбоко благоговение казва: «Слава Teбе, Показавшему намъ светъ!» или: «Слава Тебе Боже, задето пак ми даваш да видя дневната светлина!». След това той става, умива се и се изправя съсредоточено пред иконите на домашната си църква, дето си прочита с благоговейно внимание всички утренни молитви от Каноника.

Първата му грижа след това е да отиде в храма, за да извърши там утринното богослужение. Той, да предположим, не заварва никого в храма. Но какво от туй? Значи ли това, че той не трябва да почете паметта на дневния светец? Значи ли това, че той има правото да злоупотреби с времето, което всички добри свещенослужители употребяват за утринно богослужение, и да го посвети на други занимания? Значи ли това, че той е освободен от задължението да се помоли за енориашите си, понеже те отсъствали? Но те са по това време на нивата, или по фабриките, или в учрежденията! Те там работят. С това изкарват прехраната си. А ние трябва да бъдем в храма и да се молим за тия, които са по нивите, фабриките и учрежденията. Защото това е нашата пряка работа! На тях се плаща да бъдат във фабриките, а на нас — да бъдем в храма. Плащат ли на чиновника, за да остави той канцеларията си и да отиде където си ще?

Ако ежедневно пастирът трябва да извършва утринното богослужение в храма, колко повече той е задължен на празник и в неделя да бъде на поста си! Тогава много хора чакат от него да задоволи религиозните им нужди. И ако той отсъства от храма, дали е на мястото си като свещенослужител?

Започнал деня с молитва, пастирът трябва през целия ден да бъде мислено с Бога. Каквото и да захване, където и да отиде, той трябва за всичко да изпросва Божието благословение. Преди всяко свое начинание пастирът трябва благоговейно да се прекръства и от сърце да се помолва. Например, ще си завъди пчели. Застава той пред Бога и смирено казва: «Господи, благослови моето дело! Нека то бъде за Твоя слава и за моя душевна и телесна полза!» Или му предстои да открие братствената година. Колко ще бъде хубаво, ако той преди обществения молебен тайно се помоли в своята скрита стаичка: «Господи, виждаш моята немощ! Помогни ми в тази моя благословена работа! Аз не мога нищо без Твоята помощ! Нека бъде всичко така, както Ти желаеш, за да се прослави Твоето свето име!» Седне ли пастирът да се храни, или стане от трапезата, той все трябва да свързва душата си с Бога в молитвено общуване. Тъй ще осъществи непрестанната молитва и ще изпълни апостолския завет: «Ядете ли, пиете ли или нещо друго вършите, всичко за слава Божия вършете» (1 Коринтяни 10:31).

Когато пък надвечер удари църковната камбана, пастирът оставя всички други свои занятия, които е примесвал с молитва, за да извърши вечерното църковно богослужение и пак горещо да се помоли Богу и за себе си, и за ония, които са му поверени да ги води към спасение.

Вечер, преди лягане, той взима Каноника си и със смирение чете оттам молитвите преди сън. След това прекръства леглото си, стаята си, домашните си и с мир в душата се отдава на нощен покой.

И така всеки ден! И така цял живот!

Ако пастирът свикне с тая молитвена дисциплина, в скоро време ще придобие богат личен молитвен опит и със своя молитвен живот ще започне да заразява духовните си чада.

Бог е скрит за очите на човека: скрит не някъде зад облаците, не някъде зад звездите, а в непостижимото отвъд, което е в същност около нас и което като вечност обгръща времето с всичките събития в него. Бог е скрит за очите на човека. Но има едно средство, което Го открива. То е молитвата. Ако пастирът Го открие за себе си, ще започне успешно да Го открива и на другите.

Бог е недостъпен: не поради това, че е някъде много високо или далеко. Той е навсякъде. И все пак е недостъпен, защото е Дух. А ние се движим във физическия свят на материалните явления и неща. Бог е недостъпен. Но има едно средство, чрез което човек може да се доближи до Бога. То е молитвата. Ако пастирът е открил това средство и е успял да се доближи до Бога, ще приближи и цялата си енория до Него.

Бог е безкрайно свят и велик. А ние сме толкова малки, грешни и жалки, че не можем дори и да мечтаем да се уподобим на Бога. Но има едно средство, което не само ни издига до изгубеното подобие Божие, но ни и съединява с нашия Създател. Това средство е молитвата. Ако пастирът е съумял да се съедини чрез молитвата си с безкрайно светия и велик Бог, ще смогне и духовните си чада да съединява с Него.

Пастирът е Божи глашатай в тоя свят. Той е представител Божи в тая чужда страна. Дето отиде той, напомня за Бога. Дори и малките деца, като видят свещенослужител, свързват явяването му с представата си за Бога. Колко често се е случвало по улиците съвсем мънички дечица да казват на срещнатия свещеник: «Дядо Боже».

Ако ние имаме богат духовен и молитвен живот, ще бъдем добри глашатаи Господни. А ако нямаме такъв живот, хората скоро ще почувстват, че ние не сме Господни, а само лицемерно се представяме за Божии представители, когато в същност живеем съвсем по светски.

Много хора жадуват за Господа. Пастирът е предназначен да утолява религиозната жажда на хората. Истинският пастир е извор на духовно-религиозни удовлетворения. Но недобрият пастир причинява само дълбоки разочарования. За един жаден пътник няма нищо по-лошо от чешма, към която той се е устремил отдалеч с надежда там да утоли жаждата си, но която отблизо се е оказала суха. За вярващата душа такава суха чешма е пастирът без личен молитвен живот.

А каква благодат се лее от душата на пастира, който постоянно е в молитвено общение с небето! «Из неговата утроба — както е речено в Писанието — ще потекат реки от жива вода» (Иоан 7:38).

2.«ТРАПЕЗИТЕ» ИЛИ МОЛИТВАТА?

Молитвата е най-същественото задължение, най-благодатното занятие и най-резултатното дело на истинския пастир. Наред с проповедничеството то е върховна обязаност на заместниците на Христовите апостоли, и нищо друго, колкото и важно да се вижда то, не бива да го измести или замести.

Когато се уголемила първата християнска община в Ие­русалим и имало голяма нужда от специални лица, които да се грижат за братските трапези, апостолите свикали множеството ученици и им казали следните знаменателни думи: «Не е добре ние да оставим словото Божие и да се грижим за трапезите. Затова, братя, погрижете се да изберете измежду вас седем души с добро име, изпълнени с Дух Свети и с мъдрост, които ще поставим на тая служба, а ние постоянно ще пребъдваме в молитва и в служба на словото” (Деяния апостолски 6:2-4).

«Трапезите» или молитвата? – Ето проблемът, пред който са били поставени някога светите апостоли. Същият проблем стои поставен и пред мнозина днешни свещенослужители.

Някои наши събратя се оплакват, че нямали време за молитва, защото трябвало да се грижат за «трапезите» си! Те не отиват сутрин и вечер в църква за извършване на ежедневното богослужение, защото са или на нивата, или при пчелите, или на лозето… Те се грижат за трапезите си! Някои дори и в неделен ден, и в празник не служат в църква, защото се занимават със стопанствата си. Те се грижат за трапезите си!…

Никой не отрича, че трябва да се грижим и за трапезите си. «Който не иска да се труди, не бива и да яде» (2 Солуняни З:10), казва същият св. апостол Павел, който ни е оставил и заповедта за непрестанната молитва. Леността е един от смъртните грехове. Трудът е благословен от Бога дълг на всеки човек. И тъй, грижата за трапезите е нещо напълно законно и необходимо. Но всички свещенослужители ще се съгласим, че е много погрешно — в грижите за трапезите да забравим молитвата и службата на словото.

«Първом търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде» (Матей 6:33) е казал нашият Спасител.

Когато човек търси голямото, постига и малкото, тъй между другото. Но ако се улиса по малкото, никога няма да постигне голямото и великото. Ако търсим царството на Бога и Неговата правда, Бог няма да ни остави гладни и голи. Той знае, че имаме нужда от всичко това. А и нашата служба е тъй сложена, че когато обслужваме хората в духовните им нужди, получаваме материални блага. Но ако се устремим само към материалното, ще загубим рано или късно и него, а и царството Божие не ще наследим. Свещеници, които са се пристрастявали към парите и са искали от енориашите си високи такси, са способствали да се опразнят църквите им. Тъй те, загубвайки царството Божие, са накърнявали и доходите си.

Най-безкористният свещеник – отец Иоан Кронщадски – който никога не е ламтял за пари, а цял живот само към царството Божие се е стремял, е имал най-много пари в ръцете си. Милиони рубли са минавали през него. А той ги е раздавал на нуждаещите се. Ето какво разказват очевидци за него. След една литургия в Андреевския събор, дето отец Иоан Кронщадски служел, някоя си жена подала на отец Иоан плик с пари. Без да разпечатва плика, той го предал на друга жена, която била бедна и стояла наблизо. Онази, която пожертвала парите, направила движение, за да хване отец Иоан за ръката и извикала: «Отче, та там имаше три хиляди рубли!». На това той спокойно отговорил: «Те са ѝ нужни[1]»

Много са били случаите от подобен род в живота на отец Иоан Кронщадски. Той не е имал особени лични средства, а е носел все копринени раса, подаръци от многочислените му почитатели. Над него са се оправдали думите на апостола: «Нямаме нищо, а всичко притежаваме» (2 Коринтяни 6:10).

Велик е Божият промисъл с ония, които са се предали в Божиите ръце!

Над село Сапарева баня, Станкедимитровско, в една красива гънка от северните разклонения на Рила се крие манастирчето «Св. Стефан». В него се е подвизавал преди десетина години един постник на име Теодосий. Той живял там с послушника си. Когато се възобновявало манастирчето, монах Теодосий и послушникът му изпитвали такава немотия, че намислили да бягат оттам. Вечерта се сговорили на другия ден да напуснат и си събрали багажа.

През нощта монах Теодосий се събужда, вижда светлина на мястото, дето е била църквата и чува такова дивно пеене, каквото никога друг път на земята не бил чувал. Той събудил послушника си и му казал: «He! Оттук няма никъде да мърдам! Това място е благословено…» И разказал какво видял.

След известно време идва в манастирчето един селянин, натоварил магарето си с храни, и се изправя пред монах Теодосий. «Тая нощ – обяснил той – ми се яви на сън един светъл млад мъж и ми заповяда да ви докарам малко храна, понеже сте били гладни».

Заплакали двамата обитатели на манастира и благодарили на Бога и на св. архидякон Стефан за дивната небесна грижа.

Монах Теодосий останал да се подвизава в манастира и там завършил живота си. Той е погребан зад олтара на църквичката.

Господ не е оставил никого от Своите раби. Ако Той и за мушичките се грижи, ако и врабчетата храни, колко повече за нас ще има грижа! Но… ние сме, за съжаление, маловерци! Сам Сърцеведецът ни обвинява в това, като казва: «Погледнете птиците небесни, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и Вашият Отец небесен ги храни. Не сте ли вие много по-ценни от тях?… Взрете се в полските кринове, как растат: не се трудят, нито предат; а казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякьл тъй, както всеки един от тях; и ако полската трева, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, колко повече вас, маловерци!» (Матей 6:26-30.)

Какво ни помагат нашите непрестанни и маловерни грижи само за трапезите? Пак боледуваме, пак умираме. А ако сме усърдни в молитвата, как добре ще изпълним дълга си като свещенослужители, молитвени ходатаи за другите и как ще угодим на Господа! Тогава Бог и временното ще ни даде, и вечното ще ни подари!

И тъй, «трапезите» или молитвата? Какво ще предпочетем?

Да вземем твърдо решение: непременно молитвата! Защото молитвата ще осигури и трапезите, а трапезите, ако върху тях сложим ударението, ще осуетят не само молитвата и спасението ни, но ще направят бедни и трапезите ни.

З. МОЛИТВАТА – ОРЪЖИЕ В БОРБАТА НИ

Антоний, митрополит Киевски и Галицки, казва: «По учението на отците, само онзи иерей е истински пастир на Православната църква, добър борец и победител, който със своя дух живее в горния мир, а тук се явява като че е гост оттам. Силата или средството, което пренася човека от единия мир в другия, е молитвата».

А между туй младите хора, които се готвят за свещенство, са готови за всеки вид самоотвержени подвизи, но кьм молитвения подвиг се отнасят обикновено с отегчение. Той им се вижда нещо остаряло, скучно, почти безполезно. Тях ги привлича общественият подвиг, борбата и животът. Може би от тая особеност на тяхното настроение се обуславя понякога туй, че те предпочитат светската служба пред свещенството с неговите религиозни церемонии, с безкрайните служби, правила и поклони.

Всьщност подобно противопоставяне на обществения и молитвения подвизи е плод на заблуда: добрият християнин не би разделил първия от втория. В Свещеното Писание се говори за молитвата именно в такива случаи, когато се противопоставят два борещи се един против друг свята. Такива са: молитвата на пророк Илия в борбата му с жреците на Ваал, чудесната победа на трите отроци във Вавилон, която те удържали чрез молитвата в огнената пещ[2]» и пр. и пр.

Кой Божи угодник не е бил борец в живота? И кой не е прибягвал към молитвата като към силно оръжие, с което могат да се рушат твърдите крепости на врага и да се спечелва победа? А молитвата представлява велика сила, стига само човек да умее да я упражнява. Това е доказано хиляди пъти. В това ще ни убеди и обстойното разглеждане на молитвата като оръжие в нашата духовна борба.

Кои са враговете, срещу които трябва да се борим?

Те са няколко категории:

а)Св. апостол Павел определя първите и най-главни наши врагове със следните думи: «Нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата. Заради това приемете Божието всеоръжие, за да можете се възпротиви в лош ден и като надвиете всичко, да устоите… Вземете и шлема на спасението и духовния меч, който е Божието слово; с всяка молитва и просба молете се духом във всяко време и старайте се за същото това с всяко постоянство и молба за всички светии» (Ефесяни 6:12-18).

И тъй, първата ни борба е против бесовете, враговете на нашето спасение. Който иска да има успех в тая борба, трябва да грабне пламенното оръжие на молитвата и към нея да прибавя другите подвизи на духа. Сам Спасителят казва за демоните: «Тоя род не излиза освен с молитва и пост» (Матей 17:21).

Молитвата е огнена ограда около вярващата душа. До такава душа демоните не могат да се приближат. Колкото по-силна е молитвата, толкова по-слаби са демоните. Много свети отци са лекували бесновати с огнената си молитва, тъй както е вършел това и Сам Иисус Христос.

б)Но нашата борба е и против личния наш грях.

Как ще се справим с личния си грях, който е по-страшен за нас от всеки външен бяс? Защото никой демон не може насила да ни погуби. Той може само да ни съблазнява и примамва към грях. Но да ни грабне ръката и да ни насили да откраднем, това той не може. Също не може да ни застави да извършим какъвто и да било друг грях. Ако все пак извършим грях, виновни ще бъдем сами. Защото никой не ни принуждава да вървим по пътя на злото.

Демоните следователно, колкото и зли, не могат помимо нашата воля да ни погубят и отделят от Бога. Те, напротив, често са били причина и повод за много Божии угодници да се подвизават против тях по-усилено и да бъдат удостоявани с повече награди в царството небесно. А грехът, който ние доброволно сме извършили, напълно ни погубва и отделя от Бога.

Какво трябва да правим, за да не паднем в бедата на греха?

Иисус Христос ни казва: «Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение» (Матей 26:41).

Както е известно, грехът се ражда от лошите помисли. А молитвата е в състояние да прогони лошите помисли и да осуети греха. Св. Исаак Сирин съветва: «Принуждавай себе си към непрестанния труд на молитвата пред Бога, в сърцето си, което носи чист помисъл, изпълнен с умиление, и Бог ще запази твоя ум от нечистите и скверни помисли[3]»

Изкушенията на душата могат да бъдат оприличени, поради тъмната си природа, на тъмни нощни хищници. А молитвата е светъл лъч, който озарява и най-мрачните кътчета на душата. Когато се молим, ние изпълваме със светлина сърцето си и естествено прогонваме оттам хищниците на мрака — изкушенията и греховете.

в)Най-сетне нашата борба е и против чуждия грях. Вижте на какво е заприличал животът – на зверилница! Всички воюват против всички! А от това не стават по-добри нравите на хората. Напротив, по-лошо става. Всеки се възмущава от чуждия грях и се чувства призван да се бори с него. Но поради това, че хората не знаят как да оперират с чуждия грях, вместо да го излекуват и премахнат, те още повече го увеличават. Как се борят обикновено хората с греха? – Чрез осъждане недостатъците на ближните, чрез клюки, доноси, клевети, отмъстителност и пр. Но може ли да се гаси пожара с бензин?

Нашата грешка е, че ние заради греха намразваме и грешника. А светите отци съветват: мрази греха, а не грешника! Мрази робството, а не поробения! Кой добронравен човек не изпитва състрадание към робите, ненавиждайки робството? Тъй би трябвало да състрадаваме на ония, които грешат, защото те са поробени от сатаната.

Ние не умеем да се справяме с чуждия грях, защото не умеем да обичаме съгрешаващите и да се молим за тях.

Ех, ако бихме почнали всички да се молим един за друг от сърце и с любов, как бихме си помагали взаимно в изкореняването на греха! «Молете се един за други, за да се изцерите» (Иаков 5:16) – съветва ни словото Божие. Ако усвоехме тайната сила на молитвата, ако се молехме един за друг, ако тъгувахме за съгрешаващите, ненавиждайки греха, ние бихме помагали на ближните си да излязат от бедата на греха.

Каква сила е молитвата за побеждаването на чуждия грях, нека оставим да ни каже следният пример.

Двама бивши приятели изпаднали в смъртна вражда. Единият от тях скоро се опомнил, но не знаел какво да направи, за да се помири с врага си. Посъветвали го да се обърне към енорийския свещеник с молба да поменава на 40 литургии наред името на врага си на св. Проскомидия. Той така и направил. След 40-та литургия непримиримият идва при бившия си приятел и му казва: «Дай да си подадем ръце! Не мога вече да понасям това. Вече повече от месец все ти си ми пред очите: де стана, де седна, все твоят образ ме преследва!»… Тогава двамата врагове се прегърнали и опростили.

Но ние имаме в тоя живот освен отрицателните задачи да се борим с враговете си – с бесовете и греховете – още и една велика положителна задача – да постигнем спасението на душите си, което е все едно да влезем в Царството небесно.

Но Царството небесно е нещо тъй високо! Как може човек да се издигне до него? Где да намери стълбата, която извежда в рая?

Стълбата е молитвата. Ето какви чудни думи казва по тоя повод св. Исаак Сирин: «Постарай се да влезеш в твоята вътрешна килия (чрез молитвата – в ск. м.) и ще видиш небесната килия. И първата, и втората е едно; през един вход влизаш и в двете. Стълбата за Небесното царство се намира вътре в тебе: тя съществува тайнствено в твоята душа[4]»

Ех, да ни удостои Господ с тази велика благодат да бъдем още през земния си живот на небето! Колко извори на радост биха забликали у нас! Небето би ни станало близко, родно. Защото, по думите на св. Исаак Сирин, то е вътре в нас: «Небето се намира вътре в тебе, ако ти си чист; в самия себе си ти ще видиш ангелите и светлината им, а с тях и в тях и техния Владика… Съкровището на смиреномъдрия е вътре в него: то е Господ![5]».

Който чрез молитвата се е издигнал до Бога и е станал жител на небето, той живее в тоя свят като поданик на горния мир. Такъв човек е в света, но не е от света, защото Господ го е избрал от света, според думите на Евангелието (Иоан 17:11, 15, 18; 15:19). Бог желае ние да живеем в света, но да не живее светът в нас, за да можем и себе си, и другите да спасяваме. Мястото на лодката е във водата, но водата не бива да е в лодката. Ако водата навлезе в лодката, тя потьва заедно с хората в нея. Тъй е и с нас: ние, пастирите, сме лодки сред потопа от грехове в тоя свят. Ако мътните води на греха нахлуят в нас, ако светът със своите вкусове и желания навлезе в душите ни, настъпва гибел и за нас, и за пасомите ни.

Ние, свещенослужителите, би трябвало да живеем в тоя свят като водолазите. Когато един водолаз се потопи в морето, за да търси на дъното му бисери, диша през една дълга тръба въздуха на горния свят. Тъй също и ние през дългата тръба на молитвата, достигаща до вечния Бог, трябва да вдишваме благодатта на Светия Дух. Тогава, живеейки в света, но дишайки чрез молитвата въздуха на Божията благодат, ще се предпазим от удавяне в греховете на този свят, ще намерим перлите на спасението – скъпите в Божиите очи човешки души – и ще ги представим пред Бога.

4. МОЛИТВАТА – ОПОРА НА ВЪТРЕШНИЯ НИ ЖИВОТ

Пастирът е често самотник в енорията си. Случва се да не го разбират църковните му настоятели, помощниците му, близките му, та дори и домашните му. А колко е трудно да носиш кръста на високото пастирско служение в самота! Кой ще даде на пастира твърдост в неговия труден обществен подвиг? Кой ще го подкрепи да не се обезкуражи? Кой ще му даде сили, за да продължи благословеното си дело? Това може да стори само молитвата.

Пастирът е длъжен да носи на духовните си плещи цялото свое паство. А това е една огромна тежест. Колкото по-добър е един пастир, толкова по-силно чувства тежестта на своя велик душепастирски дълг. Има, за съжаление, пастири, които не чувстват никаква тежест на плещите си. Тям е сравнително леко, защото те не мислят постоянно за пасомите си. Те не са понесли духовните си чеда в своите духовни обятия, не живеят с техните скърби и болки, за да усещат постоянната тежест на чуждите немощи в своето пастирско сърце.

Но истинските пастири! – О, как те страдат при всеки грях, сторен от техните духовни деца! О, как те преживяват маловерието, равнодушието и безгрижието на своите пасоми по отношение на спасението! Как се теготят те от всеки чужд порок и беззаконие! Те милеят за спасението на всекиго. Затуй ожесточението на духовните им чеда ги гнети. Те се чувстват духовно самотни сред духовните си деца.

Такава е била съдбата на всички велики пастири и учители. Ето случаят с Моисея. Колко благодеяния извършил той на еврейския народ! Извел го от Египет, освободил го от тежко робство, дал му десетте Божии заповеди, измолил му от Бога манна в пустинята и му посветил цял себе си. Но народът бил все недоволен и роптаел. Тогава Моисей изплакал в следните думи мъката на своята духовна самотност пред Господа: «Защо мъчиш Твоя раб? И защо не намерих аз милост пред очите Ти, та сложи върху ми бремето на целия тоя народ?… Сам аз не мога да нося целия тоя народ, защото е тежък за мене» (Числа 11:11-14).

Но в молитвата си Моисей се подкрепял за нови подвизи. Той получавал след всяка молитва Божията помощ и тъй успял да изведе докрай трудното си дело на Божи пратеник сред непокорния еврейски народ.

И св. пророк Илия (3 Царства 19 глава), и св. пророк Иеремия (15:17-20) са били самотници при изпълнение на своето велико пророческо служение. И св. апостол Павел се е оплаквал от самотността си. Той пише на любимия си ученик Тимотей: «При първата моя защита никого нямаше при мене; всички ме оставиха. Дано им се не вмени за грях!»

Той безспорно се е молил усърдно в своята изоставеност. Какъв е бил резултатът от тая молитва, се вижда от следващите думи: «Но Господ застана пред мене и ме укрепи, та чрез мене да се утвърди благовестието, и да чуят всички езичници; и аз се избавих от устата на лъва» (1 Тимотей 4:16-17).

Какво удивително има в това, че се чувстват великите Божии служители самотни, щом Сам Пастиреначалникът Иисус Христос е изпитал ужаса на тая пълна самота в страшните дни на Своите страдания, когато е извършил изкупителното Си дело: «Ето настъпва час – казва Той – и настана вече, да се разбягате всякой у вас си, и Мене самичък да оставите». Непосредствено след тия думи обаче Той добавя, за да насърчи всички Божии самотници през вековете: «Ала Аз не съм самичък, защото Отец е с Мене» (Иоан 16:32 ).

Колкото по-издигнат е човек нравствено, толкова по-самотен се чувства в тоя свят, който целият лежи в злото (Иоан 5:19). Най-самотни са най-високите върхове. Но до тях е най-близо небето! Ето утехата!

___________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1954, кн. 2-3, с. 34-51. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. И. К. Сурскiй, Отецъ Iоаннъ Кронштадтскiй, т. I, Белградъ, 1938, с. 39.

[2]. Митрополитъ Антонiй, Пастырское богословiе, Харбинъ, 1935, с. 63-64.

[3]. Отечник, СП, 1880, с. 244.

[4]. Отечник, СП, 1880, с. 244.

[5]. Там, с. 246-247.

Изображение: авторът, архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източникhttp://pravoslavie.domainbg.com.

Следва…

СВЕТИ АМВРОСИЙ, ЕПИСКОП МЕДИОЛАНСКИ И НЕГОВОТО УЧЕНИЕ ЗА ПАСТИРСКОТО СЛУЖЕНИЕ*

(Към 1600-годишнината от блажената му кончина – 397/1997)

+ Главиницки епископ Иоан Стойков

OLYMPUS DIGITAL CAMERAСветите отци на Църквата се явяват със своя живот истински Христови последователи за всички времена. Те са високи образци на нравствен подвиг, непоколебима вяра в Господа, самоотвержено, близко на ума и сърцето учение за вяра в Бога и светост на Църквата. Освен учението за вярата и нравствеността, в техните творения се съдържат дълбоки изследвания за съзерцателни предмети,  сведения „по разни науки”, „свято изкуство в словото” и пастирското служение. Болшинството от тях по дарбите на ума и по познанията превъзхождат съвременните им учени. Затова техния високонравствен живот и литературно наследство предизвикват голям интерес от страна на верните синове на Христовата Църква и предимно от страна на нейните пастири.

Светител Амвросий принадлежи към числото на тези знаменити пастири, отци и учители на Западната Църква, които със своите трудове, подвизи и личност представляват украшение не само на своето високо звание, но и на целия християнски свят. От неговото учение се ръководи Пастирското богословие.

Свети Амвросий, като Христов първосветител, привлича към себе си погледите на всички, които обичат Христа и Неговата Църква. Той е известен като забележителен иерарх на Западната Църква и всестранен учен на своето време. Той е първи от отците и учителите на Западната Църква, който внася своето учение в богатата съкровищница на пастирския опит, като има и творения, които се ползват с безпределно уважение не само към най–близкото към него време, но и след това. Своето пастирско учение този свети отец излага в книгата „За задълженията на свещенослужителите”. Учението на св. Амвросий за пастирското служение, се съдържа в тази знаменита книга, в която по–обстойно и систематически са изложени неговите пастирски възгледи във вид на обширна система. Неговият възглед за пастирското служение, личното осъществяване на пастирския идеал, неговите възпитателни методи, пастирско въздействие на пасомите, трогателна грижа за устройването не само на религиозно-нравствения, но и битовия живот на духовенството, самоотверженост, покорно носене на различни скърби и болести – се явяват паметник на неговия  живот и дълбоко православно учение.

Свети Амвросий, епископ Медиолански, се прославя със своя живот и  богословски трудове, затова е канонизиран не само от Западната, но и от Източната Църква, което се явява важен фактор в работата на икуменическото сближаване.

Учението на св. Амвросий за пастирството е неоценим бисер за православните пастири на всички поколения: бивши, настоящи и бъдещи, а особено за младите пастири, които нямат дължимия жизнен опит.Св. Амвросий МедиоланскиВ тази книга се съдържа неизмеримата висота на образа на пастирството и се разкрива цялата пълнота на отговорността на пастира пред Бога и хората и неговото пастирско служение. Всичко това трябва да чувства и съзнава съвременния пастир. За да достигне това, пастирът трябва да знае, как учи за пастирството св. Амвросий.

Доколкото животът на св. Амвросий и неговата пастирска дейност са неотделими от учението за пастирството и се явяват негова съставна част, то настоящата статия се излага с биография на светителя.

Свети Амвросий, епископ Медиолански е роден около 340 година в Трир[Ioann 1995:15; Иоан 1991:19]. След ранната смърт на баща му, майка му се завръща в Рим. Тук младият Амвросий получава образованието си. Изучава риторика и право, за да се посвети след това, верен на традициите на рода, на държавна служба. Като адвокат той проявява голямо красноречие, което му спечелва завидна известност и почит. По препоръка на префекта на Италия – Проб, той е назначен около 370 година от император Валентиниан I  за управител на провинциите Лигурия и Емилия (Горна Италия), със седалище в Милано.

Благодарение на своите високи нравствени качества и образцова служба младият Амвросий спечелва благоразположението на всички. Наскоро починал миланският епископ (арианин) Авксентий. Между православни и ариани възниква остър спор във връзка с избора на нов епископ. За да предотврати нежелани последици, в качеството си на управител на провинцията, Амвросий присъства, в храма, където са  били събрани клирът и народът, за да изберат нов епископ. Неочаквано, според свидетелството на Павлин, се чува глас: „Амвросий да бъде епископ”. И за православни, и за ариани това е Божие указание. Единодушно те решават, че новият милански епископ трябва да бъде Амвросий, защото те знаят, че в негово лице ще имат честен, твърд и способен иерарх. Приема св. Кръщение и, след като в продължение на осем дни преминава съответните иерархически степени, е ръкоположен, вероятно на 7 декември 374 година, за епископ и заема миланската епископска катедра [Ioann 1995:19; Иоан 1991:23]. Това избиране на Амвросий за епископ Медиолански е признато от западните светители и одобрено от източните. В числото на първите лица, явно съчувстващи на избора на св. Амвросий за епископ бил св. Василий Велики, архиепископ на Кесария Кападокийска. Той му пише приветствено писмо: „И така, Божи човече, понеже ти не от човек си приел Христовото Евангелие, или си се научил на него, но сам Господ от съдиите на тази земя те е изкачил на катедрата на апостолите, то подвизавай се с добрия подвиг, лекувай недъзите в хората, ако се е докоснала до някого болестта на арианското безумие; … Ние можем да бъдем близки помежду си с духа, макар по местото на живеене на земята да сме твърде отдалечени един от друг”[Василий Велики1902:35.50].

Вярващият народ не остава измамен в своите надежди, че добрият управител ще бъде още по–добър като епископ. Миланската епископска катедра получава твърд и непреклонен във вярата епископ, смел и неуморим защитник на православието и учител на вярващите, любвеобилен закрилник на бедните и непоколебим стълб на Църквата. Свети Амвросий почива на 57-годишна възраст на Великата събота, 4 април, срещу нощта на светлия празник Великден в 397 година[Ioann 1995:30; Иоан 1991:42].

Въпреки голямата си заетост като архиепископ, св. Амвросий ни оставя много съчинения. Повечето от тях са плод на проповедническата му дейност, като след произнасянето им са преработвани и разширявани. Те са представляват отделни книги.

Своя възглед за пастирството св. Амвросий е изложил в своето съчинение: „За задълженията на свещенослужителите” (De officiis ministrorum)[Ambrosii 1977:21,358; Иоан 1988]. В него той дава на свещенослужителите подробни наставления, относно техния живот, поведение и служение. Особено внимание обръща той върху качествата, външността и развлеченията на църковните пастири.

Пастирите, преди всичко, трябва да притежават истински християнски качества. Като проповедници на любовта Божия, те трябва да се отличават с благопристойност, скромност, умереност и предпазливост. И то не само в делата си, а и в думите си. На християнския пастир е прилично скромното мълчание, когато то е потребно; а то е потребно, когато говоренето е безполезно[Ambrosii 1977:I,2,5; I,3,9]. Езикът му да пази най-строга дисциплина: да знае, кога да каже дума и кога да замълчи [Ambrosii 1977:I,5,18-20].Туй последното особено е потребно, когато го завладява гнева, а още повече при разгневен неприятел. Който съумее да запази мълчание в гняв, или кога го злословят, той ще се научи да говори благоразумно и благопристойно [Ambrosii 1977:I,3,13;I,5,17].Самото наше мълчание, във време на което другите добродетели като че бездействат, трябва да бъде следствие и действие на скромността. Ако то произлиза от малоумие и гордост, то е порок и безчестие; но ако е плод на скромността, то заслужава от всички похвала и одобрение.Пастирът и в разговора трябва да пази приличие, та да не би из устата му да излезе нещо срамно [Ambrosii 1977:I,2,6-8]. Защото това най–много унижава и осквернява човека. Дори и в Евангелието е казано, че не храната осквернява човека, а онова, що излиза из устата го осквернява (Матей 15:11). Понеже това у простия народ се счита безчестие и срамно, то още по–прилично е за проповедника на чистотата и светостта. Разговорите на свещеника трябва да бъдат тихи и приятни [Ambrosii 1977:I,2,6]. Съдържанието им – поучително и доброжелателно. Целта им – възраждането и нравственото съвършенство на събеседниците. Гордостта да бъде чужда за него. Шегите, при сериозни предмети, да се избягват, особено неуместните, които могат да унизят предмета на разговора [Ambrosii 1977:I,23,102-103]. През думите се вижда тежестта и силата на ума. Затова пастирът трябва да подбира думите си и да избягва излишното в разговора. Речта да бъде ясна, разделна, приятна, не груба[Ambrosii 1977:I,22,99-101]. Гласът трябва да бъде естествен, нито твърде висок, нито твърде тих: „Какво да кажа за гласът, как не това, че, по моето мнение – съветва св. Амвросий, – той трябва да бъде естествен и искрен; (което се касае) до мелодичността на гласа, то тя, (както на мен ми се струва), е дар на природата, а не плод на изкуството. Произношението трябва да бъде ясно, а гласът в достатъчна степен енергичен. Трябва да се избягва грубата и необратимата реч, макар да не следва да се ползва с артистически прийоми”[Ambrosii 1977:I,23,104;I19,84].Гласът „не трябва да бъде слаб, отпуснат и женствен (какъвто го, обикновено, нарочно правят мнозина заради особената важност), но трябва да притежава всички качества на мъжкия глас. Защото красотата в живота и се състои, да се държи за това, което съответства (на познатия) пол и (на познатото) лице. Този принцип на дейност е най–добрият; това украшение не стеснява никаква дейност”[Ambrosii 1977:I,23,104]. Гласът трябва да бъде приличен за важността на званието и съответен на светостта на служението: „(Въобще пък е нужно да се погрижим за това), тонът на речта да съответства на светостта на тайнствата”[Ambrosii 1977:I,23,104].

Даже нещо  повече. Свети Амвросий изиска от пастира на Църквата особено внимание и приличие в изкуството на пеенето. И в него, както „във всеки род на речите, – за пастирите, по думите на светия отец, – първо правило се явява скромността, да започва тихо, за този който пее под акомпанимент или без акомпанимент[1], а така също и за този, който излиза с реч, да даде на него по такъв начин скромното излизане право на продължение”[Ambrosii 1977:I,18,69]. На друго място светият отец съветва пастира: „Който иска хубаво и приятно да пее, този предварително трябва постепенно да развива своя глас. Подобно на този, който с позволени методи в борбата се стреми (да получи) венец за физическото развитие, този, укрепявайки своите членове с ежегодното управление на игрището, с голямо търпение приучва себе си към труд”[Ambrosii 1977:I,10,32].

Сериозно внимание трябва да се обръща и върху външното телодвижение и движение на пастира. То трябва да е съответно на пастирското смирение и кротост. В движението на тялото се изразява състоянието на душата и сърцето. „В движенията на тялото,  – казва св. Амвросий, – се проявява състоянието на (нашата) душа. Оттук скритото сърце на нашия човек (1 Петр. 3:4) (гледайки по неговото показване на вън) се признава (от другите) ту лекомислено, самохвално, лошо, ту, обратното, сериозно, постоянно, непорочно и благоразумно. По такъв начин, движенията на тялото се явяват глас на духът.”[Ambrosii 1977:I,18,71]. По външните действия може да се заключава и за вътрешните свойства на нашата природа. И ние, без да виждаме човешката душа, за едни казваме, че са „известни”, а за други – че са достойни; едни наричаме горделиви и високомерни, а други смирени и кротки; у някои подозираме хитрост и коварство, а у други искреност и чистосърдечие; с една реч ние съдим за другите най–вече въз основа на техните външни постъпки, телодвижения и други. Само въз основа на такива неприлични телодвижения св. Амвросий не приема в своя клир двама кандидати. По това той познава, че в тях няма пастирски души и сърца. И неговите предположения скоро се оправдават. Те и двамата по–късно отпадат от Църквата. Външните им неприлични качества са отражение на вероломството на вътрешните им духовни такива. „Вие помните, деца, – пише той, – един близък на нас човек, който, макар че изглеждаше, и препоръчваше себе си с особено усърдие, обаче от мен не беше приет в клира изключително затова, защото неговите телодвижения бяха твърде неприлични; (след това) когато в клира аз забелязах още един, който със своята горделива походка бодеше моите очи, то заповядах му да не ходи пред мене. Така аз се разпоредих, не лишавайки (обаче) него след (този) неприятен случай от длъжност: аз само му забраних да ходи пред мен. Обаче аз не се измамих в моето решение, така както и този и другия отстъпиха от църквата; по такъв начин, което откриваше походката, това се потвърди и от вероломството на техния дух. Защото през време на арианското гонение единият отстъпи от вярата, а другият, заради сребролюбие и от боязън от духовен съд над него отказа от нас. В тяхната походка ясно проникваше някакво лекомислие и самите те изглеждаха като премазани готованци.”[Ambrosii 1977:I,18,72]. Вървежът на пастиря трябва да бъде скромен. Бързо да върви, аз считам, че не е прилично за него, освен когато това изисква безотложно работата. „Не считам така също за прилично твърде бързата походка, ако към това не подбужда опасност или действителна необходимост”, – казва св. Амвросий. „Защото мнозина, запъхтели се, изкривяват, както ние можем да забележим, устата; това изкривяване на устата, – щом у тях няма настойчива необходимост (да върви така бързо), – се явява знак на тяхното озлобление. Аз нямам представа тези, които ходят бързо само в изключителни случаи, а тези, при които бързината в походката е толкова постоянна, че се обръща в привичка. Аз не одобрявам нито тези, нито другите: първите на мен се представят подобия на статуи, а вторите – летящи облаци.”[Ambrosii 1977:I,18,74]. Но има и такива, които и при тихо и плавно ходене подражават на комедиянти. „Има и такива, – казва св. Амвросий, – които в своите бавни движения подражават на комедианти, (представяйки себе си) като че ли изображения на богове на триумфални носилки или движения на клатещи се статуи, защото те на всяка крачка, като че ли, наблюдават съразмерност.”[Ambrosii 1977:I,18,73]. Простото и естествено ходене е добро и благопристойно. То изключва всяка престореност, и изразява степенност и спокойствие на духа. Престореността и неестествеността винаги са неприятни. ”Има, нали, походка, заслужаваща одобрение, – учи св. Амвросий, – това е тази, в която се проявява достойнство, степенност и важност, – признак на спокойното състояние на духа; такава тя, впрочем, бива само в този случай, ако в нея няма нито изкуственост, нито престореност, и движението (се извършва) съвършенно естественно; нали всяка престореност е неприятна. Нека движенията на тялото да управлява самата природа, а не изкуството. Ако пък в нея самата бъде забелязан какъв да е недостатък, то нека го изправи упоритият труд не заради, разбира се, изкуството, а заради самото изправяне.”[Ambrosii 1977:I,18,75].

Развлеченията и тяхното място не са безразлични за свещенослужителя на Църквата. Защото дори и най–невинните такива могат да породят нарекания на пастира. Затова той трябва да бъде много строг и внимателен при избора им. Най-безопасното и полезното в случая е свещеникът да има близко познанство със стари и опитни хора, познати по своята честност и ползващи се с всеобщо уважение и почит[Ambrosii 1977:I,20,85]. При свободното си от служебни занятия време, той може да се среща с такива приятели, ноникак не в кръчмите. Неприлично за свещеника е да играе несъответни на сана му игри. Неприлично е тъй също да участва в буйни пиршества и веселби, дето под влияние на виното може да бъде унизен от един и съблазнен от други, освен там, където ще бъде между свои и почетни хора и където повод за укори и съблазни няма да има. На такива пиршества и веселби често пъти се говорят нескромни думи за съблазнителни предмети. Пастирът тук не може нито да не ги слуша, нито да ги спре със съответна поука. Нито времето, нито мястото му позволяват това. Най–добре е той да не бъде тука. По-удобно е за него да даде скромно угощение на отбрани приятели у дома си, отколкото да присъства на чужди пиршества[Ambrosii 1977:I,20,86]. У дома си той е господар и може да дава добър пример, като такъв. Но у чуждата къща той ще бъде ограничен от етиката и волята на домакина. За развлечение на пастира могат да служат: четенето, пението, другарските беседи и духовната музика. „Защо ти – се обръща към пастира светият отец – не употребяваш за четене (Свещеното Писание) това време, когато ти биваш свободен от църковни дела? Защо ти не посещаваш Христа, защо ти не беседваш с Христа, защо ти не слушаш Христа? С Него ние беседваме, когато се молим, Него ние слушаме, когато четем Божествените Писания. Каква за нас работа до чужди домове? Един е домът, който обхваща всички. Нека по–добре (сами) да идват при нас, в когото има до нас работа? Каква е наша работа до приказки? Ние сме се задължили да служим на Христовия жертвеник, а не на хорската угодливост”[Ambrosii 1977:I,20,88]. Но празните посещения той трябва да избягва. Как на лицата, с които на пастира е безопасно и даже с полза за себе си може да има запознанство, той указва на хора „по–старши, т. е., или с епископ, или, в случай на крайна нужда, с презвитери”[Ambrosii 1977:I,20,87]. По-чести визити, съветва св. Амвросий, да се правят на Христа Господа в храма.

Относно вътрешните качества на пастирите, св. Амвросий учи, че пастирът във всичко трябва да се отличава с благоразумие; тъй като и Сам Спасителят съветва апостолите да бъдат мъдри. Благоразумието е най–необходимо качество за ръководене на паството към спасение. Пастирът трябва благоразумно да съобразява обстоятелствата на живота със своята задача и мъдро да прокарва началата на Евангелието в живота на своите пасоми. Благоразумието – това е висока и превъзходна добродетел на свещенослужителя на Христовата Църква [Ambrosii 1977:I,24,115], състои се не в практическа, житейска мъдрост или умение да живее, а в Евангелска мъдрост – в търсене на истината и познаването на Бога – Твореца на вселената[Ambrosii 1977:I,24,118]. Той трябва да е проникнат и със справедливост и любов, която въздава всекиму своето и заслуженото; която „чуждото не присвоява и презира собствената си полза, за да запази обществените права на всекиго”. Справедливостта обхваща всички отношения на пастира към обществото на хората[Ambrosii 1977:I,27,130]. Като разбира не в смисъл на езическа сурова и хладна законност тя отдава на всекиму дължимото – и е неразделна с честността и християнската любов. Вярата служи за нейно основание; Христос – е нейния образец, храмът – нейното огнище, свещенството – нейната школа[Ambrosii 1977:I,29,135-34,174]. Трябва да възпита в себе си мъжество, та ревностно да защищава вярата и радостно да търпи скърби и страдания от хората в света за името на Христа. Мъжеството на пастира не е във физическата мощ, но в нравствената сила на духа, полето на битката на което – това е ветхия човек с неговите страсти и похоти [Ambrosii 1977:I,35,175-178]. Тя се появява в миролюбието, самообладанието, в радостното приемане на страданията, в търпението и кротостта и даже самата смърт заради Иисуса Христа, в търпението и кротостта против развратения свят, в твърдото упование, че за всичките скърби на този свят се очаква награда на блаженството в Бога [Ambrosii 1977:I,36,178-40,208]. Свещенослужителите трябва да бъдат предани на Бога и с цялото си същество да Му се подчиняват до самата смърт. „Така наречената свобода на духа от огорчение, – по думите на св. Амвросий, – се състои в това, да не отслабваме ние в скърби, а в радости да не се превъзнасяме. И ако такива наставления дават на онзи, когото убеждават да приеме управлението на държавните дела, то колко пък по-старателни ние, призоваваните към служение на Църквата, трябва да вършим това, което е угодно на Бога? За да може нас да осенява силата Христова, за да можем ние да бъдем предани на нашия воевода в такава степен, за да могат (самите) наши членове да бъдат оръжие на справедливостта, – оръжие не телесно, в което царства грехът, но оръжие крепко при Бога, с което (оръжие) се унищожава грехът. Нека да умре нашата плът, за да умре в нея всяка вина и ние, като че ли станали от мъртвите, да възкръснем чрез нови дела и нрави! С такива в действителност са пълни от честно и от прилично служение подвизите на храбростта.”[Ambrosii 1977:I,37,185-186]. Да бъде въздържателен във всичко и да не се поддава на светските удоволствия и мирска суетност, дето би пострадала неговата нравствена чистота и добро име. Но особено трябва да бъде обладан от любовта на Господ Иисус Христос, Комуто той е служител. Тя може да допълни всичко у него. Към хората тя се изразява в благотворене словом и делом. „Колкото по–често те вижда народа да правиш добро – казва св. Амвросий, – толкова повече те обиква; аз знам тези, които, колкото повече раздаваха, толкова по–много имаха”[Ambrosii 1977:II,16,78].

Четвърти век в историята на християнската Църква справедливо се нарича „тържествуващ век, хубав век, бляскав век”. Никога, освен апостолския век, нито преди, нито след четвърти век, в Христовата Църква не са се появявали едновременно толкова велики светилници на вярата, учението и благочестието, както през този век. Между великите църковно–обществени дейци през четвърти век, на които човечеството е задължено за тържеството на истинската вяра над ересите, светлината над тъмнината, видно място заема св. Амвросий, епископ Медиолански. Той е съвременник на Василий Велики, Григорий Богослов, и, отчасти на Иоан Златоуст. Свети Амвросий спечелил за себе си почти такава слава между епископите на Западната Църква, каквато тези светители – между епископите на Източната Църква. Неговият живот е ознаменуван с енергична и мъжествена борба със силните врагове и притеснители на християнската вяра и благочестие. Сред всеобщия нравствен упадък, св. Амвросий остава непоклатим пастир и подвижник на Христовата Църква. Вътрешният мир на св. Амвросий произлизаот горещата любов към Бога, а неговата външна дейност се предизвиква от потребността на неговата ревностна душа.

От деня на своето епископство св. Амвросий се отличава с вярност към пастирските задължения и тяхното строго изпълнение, строгост към самия себе си и снизходителна любов към ближните. Той има голяма любов към Бога, която при него никога не се колебае. Като размисля, от каква кал (това е негово собствено изразяване за своето минало) го извлича Господ, за да го постави сред „князете на своя народ”, св. Амвросий разбира, че само отричането от своята грешна воля и братска любов към ближните, може поне с малко да Му заплати своя дълг на признателност.

Целта на живота на св. Амвросий е да обича и да служи на Господ Иисус Христос, да вярва в Него, да почита Неговото име и да страда за Него със с радост. Но любовта и вярата в Господа при него се съчетава преди всичко не заради собственото само спасение, но за назиданието и спасението но своето паство.

Целият пастирски живот на св. Амвросий преминава в размишление за божественото, в изпълнение на светите задължения и в молитвословие. Неговото слово, както и словото на светителите на Източната Църква, е просто, дълбоко назидателно и многоплодно. Неговото влияние върху християнската литература, семейния, обществения и политически живот и особено „на вътрешното устройство и външния порядък на Църквата и клира” – е твърде обширно. За миланските християни в края на IV-ти  век той е също такъв, какъвто Цицерон за римските езичници през златния век. Свети Амвросий служи е център за духовен живот, около когото се групирацялото по–добро и по–мислещо християнско население на Медиолан. Но неговият добродетелен живот, блестящо красноречие и християнско мъжество са известни не само в Италия, и не само на Запад, но и на всички на Изток и Юг. В Галия, Гърция, Мала и Предна Азия, Египет и Либия познават св. Амвросий по неговите съчинения или по слуха за неговата пастирска мъдрост и смирено величие.

Всичко гореказано за учението на св. Амвросий за пастирското служение ни убеждава в това, че съчинението на св. Амвросий „За задълженията на свещенослужителите” представлява възможно пълно изложение на практическата страна на пастирското служение. Положението на пастира на Църквата в обществото, сред  хората, – ето главната цел на пастирските наставления на св. Амвросий. При това неговият поглед на общежителните отношения на пастира открива дълбоко разбиране на интересите на обществения живот. Тук той се явява не само голям богослов–моралист, но и забележителен публицист на IV-ти век. С обхвата и разнообразието на своите практически съвети за свещенослужителите, св. Амвросий рязко се отличава от всички предшестващи го отци на Църквата – източни и даже западни. Може да се каже, че за пастира на Църквата всяко негово слово има дълбок практически смисъл и жизнено приложение. Неговият идеал за пастира на Христовата Църква е живият човек, действащ също сред живи хора. Учението на св. Амвросий не е отвлечена теория за пастирското служение. Тук, което е слово, е опит, което е съвет,  е и факт. Тук пастирът на Църквата не се откъсва, а се въвежда в живота, в обществото на хората. Свети Амвросий само се старае да му укаже тези граници в живота и неговите отношения към другите, които той, като Божий служител, не трябва да престъпва, ако не желае да унижава своето звание и високо служение.

Накрая, св. Амвросий първи от отците на Църквата сполучливо определя чертите на външното благоповедение на свещенослужителите на Църквата. В своя трактат „За задълженията …” той с отеческо търпение отбира всички условия на обикновения живот, в които се открива поведението на пастира, и с логическа, даже научна основателност го убеждава, че той нищо не трябва да пренебрегва в своето външно поведение, – че за него, като Божи служител, не съществуват действия и постъпки нравствено безразлични; че ако направо не открива в него свещено приличие, то самия непременно го изтръгва от очите на обществото и оскърбява носения от него свещен сан.

Запознаването с пастирския живот и творенията на св. Амвросий и с неговото учение за пастирството, във висша степен е полезно и назидателно за всеки пастир на Христовата Църква. Пастирите могат да го приложат в работата на пастирската практика, в края на краищата, то да послужи за слава на Православието, за Божия слава.

Библиография

Василий Велики 1902: Василий Велики, архиепископ Кесарии Каппадокийская, св. Письмо 197 к Амвросию, епископу Медиоланскому. Творения. Издание четвертое. Часть 7. Троице–Сергиева Лавра 1902.

Ambrosii 1977: Ambrosii Episcopi Mediolanensis, Santi, Opera. De officiis ministrorum. Libri Tres. Krabinger, Jo. Georgius. Mediolani. Biblioteka Ambrosiana. Milano/Roma 1977, 21-358.

Иоан, (Стойков) 1988: Амвросий, епископ Медиолански, св. За задълженията на свещенослужителителите. Превел: Иоан, (Стойков), архимандрит, к. б. (Машинопис). София 1988.

Иоан, (Стойков) 1991: Иоан, (Стойков), архимандрит, к. б. Св. Амвросий, епископ Медиолански и неговото учение за пастирското служение. (Към 1600 годишнината от неговата блажена кончина – 397/1997).  (Машинопис). София 1991.

Ioann, (Stoykov) 1995: Ioann, (Stoykov), archimandrit. Ambrosius von Mailand und seine Lehre uber den Hirtendienst. Anlaslich des 1600 Jahrestages seines Todes (397-1997). Magisterarbeit (Computerschreiben). Gustav – Siewert – Akademie. Weilheim-Bierbronnen, Kreis Waldshut. Deutschland 1995.

__________________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 181-190. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Тук, трябва да се предположи, че св. Амвросий разбирал антифонното пение в Църквата, прието от него от Изток.

Първо изображение – авторът на статията, + Главиницки епископ Иоан Стойков. Източник – Гугъл Бг. Второ изображение – св. Амвросий Медиолански (340-397). Източникhttp://www.yandex.ru.

ИИСУС ХРИСТОС КАТО ДУШЕПАСТИР*

Проф. д-р Карл Хайм

Jesus Christ (184)Душепастирстване в пълния смисъл на думата не може да има нито в религиите, които изпадат в мистично изчезване и изгубване на душата в безкрая – при тези религии се касае не за полагане грижи за душата, а за нейното унищожение, – нито пък в противоположните религиозни течения, при които човешката разумност се явява като цел в света и от човешката душа се прави култ. Душепастирстването възниква само от особеното напрежение, което като нишка преминава през жизненото дело на Иисус Христос: от една страна Той се бори за душите, иска да ги привлече към Отца; човеците трябва да бъдат избавени от тяхното въртене около себе си, да бъдат избавени от страданията, от чуждата земя, от притесненията. От друга страна обаче това привличане става винаги така, че човек прави всяка крачка по собствена инициатива и по своята най-вътрешна (интимна) организация така, че при това той намира още по-дълбоко само своята собствена индивидуалност и неговата смърт става живот; оттук произлиза и свещената скромност на Иисус Христос по отношение на душите. В тази двойственост лежи грамадното, изпълващо цялата човешка история напрежение на делото на Христа, което напрежение поражда това, което се нарича душепастирстване. В него са включени всички проблеми около грижите за душата. Ние проникваме с нашия поглед в това напрежение, когато Той тъгува за Иерусалим и казва: «Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете и не рачихте» (Матей 23:37). Колко лесно Той би могъл според начина на един Бар Кохба и други «месии» чрез силно впечатлително предизвикване на едно национално религиозно опиянение да увлече масите. Но Той не си позволява да ги привлича, ако те не по своя воля се насочват към Него. Какво силно желание да бъдат подпомагани нуждаещите се проличава от думите, с които Христос резюмира в Назарет програмата на Своята бъдеща дейност: «Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите проглеждане, да пусна на свобода измъчените» (Лука 4:18). И все пак, когато Той с един миловиден поглед разкри, че богатият момък е привързан към земните блага («продай всичко, което имаш» – Марк 10:21) и този последният си отиде натъжен, Христос не се затича подире му, а го остави със свято смирение да си отиде, предоставяйки тази душа на нейната самотност и на бурята, която Той бе причинил в нея.Jesus Christ and the apostles3Разглеждаме ли от тази гледна точка душепастирското общение на Христа с човеците, то преди всичко ни интересува как Той е създал връзки с тях, след това, как е продължил Той по-нататък създадените вече връзки и най-сетне, как Той е отстранявал пречките за вътрешното развитие.

Ако запитаме, как Христос е започвал с една душа, за да я доведе до пробуждане, как Той е «разтварял сърцето», то ние ще имаме може би за отговор най-важното наблюдение, което можем да направим: Той е притежавал най-голямото индивидуално разнообразие. По отношение на един скептик като Пилат, Той оставя истината да прозвучи само като далечни дълбоки камбанни звуци: «Моето царство не е от тоя свят…, който е от истината, слуша гласа Ми» (Иоан 18:36, 37). Той го оставя да предчувства универсалната сила, която задържа в своя власт и него, когато Той му казва: «Ти не щеше да имаш над Мене никаква власт, ако ти не бе дадена свише» (Иоан 19:11). И скептичният отговор на Пилат показва, че тук Той е докоснал една рана. А търсещия Натанаил Той засяга веднага с една дума в най-вътрешните гънки на сърцето, така че той се чувства като осветен от една свръхземна светлина, когато чува следните думи на Христа: «Когато ти беше под смоковницата, видях те» (Иоан 1:48). С една дума е спечелена победата. На книжника, който Го запитва: «Какво да сторя, за да наследя живот вечен?» Иисус задава следния въпрос: «Какво е писано в закона?» и го поставя под стихията на изискването, което се съдържа в най-великата заповед в Стария Завет. Изтръпналата от ужас съвест на книжника търси изход от това трудно положение във въпроса, кой е негов ближен. Иисус Христос обаче не дава желаната казуистична дефиниция, която би позволила може би такъв изход, а рисува в неговата душа чрез една проста незабравима история така картинно неговия ближен, че той трябва да се съгласи. Също така Той напътства богатия момък относно спазването на заповедите. Там, където има една слаба искрица от вяра, макар и като димящ фитил, Иисус Христос не я загасва, а влиза в допир с нея. Той похвалява вярата на стотника (Матей 8:10). В навалицата от стотици хора, Той почувства докосването на кървоточивата жена, защото в това докосване, в това допиране имаше една искра от вяра, макар и в суеверна, почти фетишистична форма, и я издига над самата нея, като казва на треперещата жена: «Твоята вяра те спаси» (Матей 9:22). «Ако можеш да повярваш – казва Иисус на бащата на бесноватия, – всичко е възможно за вярващия» (Марк 9:23), и колебаещата се насам-нататък светлина на вярата се успокоява под въздействието на Неговите думи. При обикновените хора Христос създава връзката сърдечно чрез това, което е най-близко до Него в околността, за да я направи чрез едно изненадващо и все пак съвсем непотърсено обръщение внезапно като символ на най-сърдечното, съкровеното, така, както при жената-самарянка с молбата: «Дай Ми да пия!» Кладенецът предизвиква силното желание за клокочещия извор, който пък поражда желанието за вода, която никога не кара човека вече да ожаднее, но става в този, който я пие, вечно бликащ извор. Мрежите, които лежат в Генисаретското езеро, стават, по думите на Христа, с един замах картина на великия божествен риболов, при който само с едно хвърляне на мрежата се улавя много риба – риболов, който изпълва световната история; а тези думи на Христа са: «Аз ще ви направя ловци на човеци» (Матей 4:19). Пребогатият риболов накарва апостол Петър да предчувства силата и присъствието на Божествения рибар, тъй че той напълно се съкрушава и се провиква: «Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек» (Лука 5:8). Това го прави вече узрял за личните слова, отправени към него: «Отсега ще ловиш човеци» (Лука 5:16). При други случаи става пак така, като че ли Иисус не е търсел положително никаква връзка с вътрешното притежание на душата, но я премества непосредствено в един съвършено нов и за нея напълно чужд свят. Това е така при Никодим. Като метеор от един друг свят пада в неговия мисловен свят истината за повторното раждане, което раждане е необходимо, за да види царството Божие. Как един човек може да бъде роден отново, когато той е стар! Той не може да си представи нищо под тези думи. Но още докато той се ориентирва в тази мнима измислица, Христос прави една стъпка по-дълбоко, като казва: «Ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие» (Иоан 3:5). Учуден, Никодим може само да пита: «Как може да стане това?» Неговата равинска мъдрост лежи сломена и повалена на земята. Но Христос върви с исполински крачки по-нататък с него като в един смел полет на духа през вековете. Този, Който говори за небесните неща, трябва да бъде такъв, Който е слязъл от небето, да, Един, Който се намира на небето. Една любов, проявена от Бога, ще да се е изляла отгоре в Сина, Чието появяване е спасение и същевременно съд за света. И така Христос може да води една душа, външно без привързване към нейното досегашно притежание, непосредствено по най-големите висини.Jesus Christ and the apostlesОбърнем ли се сега към начина, как Иисус Христос води по-нататък душите, които веднъж вече са пробудени под Неговото влияние, то тук се показва още по-ясно напрежението между стремежа да се дава по възможност най-много и страха от всяко насилствено вмешателство във вътрешното развитие. Преди всичко тук се касае за много етични отделни въпроси, които безпокоят съвестите и ги карат да се взират в душепастирския съвет, въпроси из областта на социалния съвместен живот, из областта на семейния живот, на молитвеното общуване с Бога. Всеки душепастир знае, че такива етични отделни въпроси най-вече безпокоят докоснатите вътрешно от самите тези въпроси. Ние преживяваме разочарование, ако дойдем при Иисус Христос с такива въпроси от нашите предпоставки. Имаме две различни неща: това, което бихме желали на драго сърце да имаме, и това, което не намираме при Христа. Или ние желаем казуистични отделни правила за съответния случай, или пък ние бихме желали да имаме всеобщи етични принципи, от които бихме могли да извлечем с една логична сигурност поведението при всеки отделен случай. Иисус не дава нито едното, нито другото, нито етика, нито казуистика, а нещо трето. Той взема някакъв съвсем нагледен случай и дава за този случай един съвсем радикален, краен, противоположен, почти изглеждащ невъзможен императив, който се врязва в съвестта и ни оставя сами с това впечатление. Такъв характер имат повечето нравствени указания на Христа: «Всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си»; «томува, който ти проси, давай», «благославяйте ония, които ви проклинат!» (Матей 5:28, 42, 44). «Ако дясното око те, съблазнява, извади го и го хвърли от себе си» (Матей 5:29). Като голям художник, който с няколко силни цветни тонове предава настроението на цяла местност, Христос ни дава посредством малко силни цветове и големи контури картината на онзи възвишен живот в Бога, в който живот Той желае да ни въведе. Също така Христос не дава и на учениците, които изпраща на проповед, общи мисионерски принципи, нито пък едно казуистично мисионерско указание за всички възможни случаи, но Той им дава ръководни правила, които определят духа и характера на тяхната проповед. На въпроса: «А кой е моят ближен?» Иисус отговаря не чрез една дефиниция на понятието или пък чрез изброяване на възможните отделни случаи, а чрез един типичен разказ, който макар и да не отговаря направо на въпроса, ляга още по-тежко върху съвестта. Очевидно Христос не иска нито да подчини душата на принудата на една етична система, нито пък на принудата на някакви казуистични правила, но Той иска да я въведе в една непосредствена зависимост от Него, която я прави напълно свободна и способна с интуитивна сигурност да следва волята на Отца. Този, когото Синът освободи, той е наистина свободен.prayer4Нещо подобно е и с указанията на Христа за молитвата. Христос прави всичко, за да въведе душата в онова уединение с Бога, в което тя става независима от всички религиозни правила и човешки институции и се покланя на Бога не тук или там, но в дух и истина. Той ни насочва в «скришната стая», където човек може да бъде сигурен и несмущаван от страна на хората. Той употребява най-силните средства, за да даде на отчаяната душа сили за смела молитва и безусловно доверие към Отца.prayerСъщата тенденция, да не принуждава никога хората насилствено да ги води напред, а да ги довежда към Бога чрез самостоятелно проникване, се открива и в начина как Христос е изяснявал на тези, които е приел за свои ученици, разбирането на Неговото собствено същество и Неговото жизнено дело. Отдавна вече е поразявало характерното Христово смирение, с което Той е разглеждал «тайната» за царството Божие, тайната за Неговата личност и загадката за Неговата смърт. Защо Той забранява на демоните, които Го изповядват като Месия, да говорят? Защо Той говори така малко за бъдещата форма на света и отхвърля всички въпроси на любопитната фантазия относно свършека на света? Може би и тук се крие онова свято смирение, което иска да разкрие на отделните хора света на божествените тайни само дотолкова, доколкото тези хора могат сърдечно да ги разберат, дотолкова, доколкото те са узрели вече за това. Оттук вече се разбира, защо Той тъй рядко и то с намекване разкрива тайната на Своята личност и винаги само на отделни хора. Според разказа на евангелист Иоан, Той можа да каже на слепородения, след като последният бе изпитал върху себе си Неговата сила, следните думи: «Ти вярваш ли в Сина Божий?… Който говори с тебе, Той е» (Иоан 9:35, 37), и на самарянката, след като бе разкрил нейното минало: «Аз съм Месия, Който говоря с тебе» (Иоан 4:26). Но понякога Той оставя хората с малко думи да почувстват силата на светлината на Божественото милосърдие. Така например, Той казва на жената грешница само: «Твоята вяра те спаси. Иди си с мир!» На разслабления: «Ето ти оздравя: недей греши вече, за да не те сполети нещо по-лошо!» (Иоан 5:14); на Марта: «Марто, Марто, ти се грижиш и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно» (Лука 10:41-42). Това, което може да ни служи като образец и за нашето душепастирстване, това е най-вече една къса, незабравима дума, която взема душата в покоя, за да може тя там да мисли по-нататък върху това, или пък една незабравимо врязваща се в паметта история като например тази за лихваря и двамата длъжника, която Той разказва на фарисея Симон, която преследва душата в самотата.Miracles of JesusМъдростта и нежността, с които Христос се отнася любезно и внимателно към свободното развитие на душата, ръководейки я и все пак не принуждавайки я силом, се проявяват и в третирането на пречките, които се противопоставят на поникващата вяра. Тук има една характерна разлика между третирането на нравствените пречки и разглеждането на съмнението. Там, където се промъква напред собственото аз, плътският и душевният елемент, там Христос е градинарят, Който с остър нож очиства лозата от вредните за нея пръчки, които изрязва, та да може тази лоза да дава повече плод. Най-острите думи на Христа се отправят към този, който причини съблазън на една душа. Такъв съблазнител заслужава да му се върже воденичен камък на шията и да се хвърли в морето. Как остро отрязва Христос егоистичната мечта на Заведеевите синове за сядането им отдясно и отляво на световния трон! Как строго Той съкрушава плътската Илиева ревност на учениците, които искат да се пусне огън за отмъщение над градовете, а също така и зараждащото се вече и поникващо съзнание за силата на победоносно завръщащите се от своята мисия ученици («не се радвайте затова, че бесовете ви се покоряват»), душевното вдъхновение от смъртта, което се примесва в предаността на Петър («докато още петелът не е пропял два пъти, ти три пъти ще се отречеш от Мене»). А този, който иска да Го следва, но не е скъсал напълно със своите досегашни връзки, Той отрязва връщането му със следните остри думи: «Остави мъртвите да погребат своите мъртъвци!» (Матей 8:22).Jesus Christ (186)Съвсем иначе стои пред Христа въпросът при разглеждането на съмнението. Тук Той не започва с укор, който именно причинява на съмняващия се болка, но с едно действие, което прави да се почувства Божията сила и чак след това идват наказателните думи с едно още по-чувствително въздействие. Така например става това при спирането на бурята (Марк 4:37-41). Блъскани и подхвърляни насам-натам от вълните, учениците се усъмняват в ръководството на Бога: «Учителю, нима не Те е грижа, че загинваме?» (Марк 4:38). Той обаче, без да ги укори ни най-малко, издига Своята повелителна десница над езерото. И едва тогава, когато те вече стоят под впечатлението на Неговата сила, идват наказателните думи: «Що сте тъй страхливи? Как нямате вяра!» (Марк 4:40). Също така, когато Иоан Кръстител се усъмнява в затвора, Христос оставя делата да говорят: «Идете и разкажете Иоану, какво чувате и виждате»; и чак Тогава идва изпълненият с любов и тъкмо затова именно безкрайно тежък укор: «Блажен оня, който се не съблазни поради Мене» (Матей 11:4, 6). Той оставя апостол Тома да се увери във фактите, като се докосне до Него с ръцете си, за да му каже след това: «Блажени, които не са видели, и са повярвали» (Иоан 20:29). Пластично се представя много картинно и нагледно това третиране на съмнението чрез историята за потъващия апостол Петър, когото Христос първо улавя за ръката и изважда от водата, за да му каже след това: «Маловернико, защо се усъмни?»Passion of Christ (15)И така, през цялата дейност и през живота на Христа преминават като нишка напрежението между желанието да довежда Той душите при Бога и святото смирение по отношение на тяхното вътрешно свободно развитие. Поради избягването на всички външни и вътрешни насилнически средства Неговият живот не завърши с триумф, а на кръста. В кръстната смърт това напрежение намери своя най-възвишен израз. Тук Душепастирът полага живота Си за Своите приятели. И ние също така можем да бъдем душепастири само като участваме в тази Негова смърт, в която по примера на Христа полагаме душите си за душите на другите.

От немски Никола Ангелов Цветков

________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1958, кн. 11, с. 8-13. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

ПРИМЕРЕН СВЕЩЕНИК*

Протоиерей Василий Яков

Задачата на тази статия е да обрисува конспективно образа на примерния свещеник. Такъв трябва да бъде всеки енорийски свещеник. Това задължение произтича от Пастироначалника Господ Иисус Христос, Който ни съветва: „Вие сте светлината на света… Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят небесния ваш Отец” (Матей 5:14). Това ще рече, че примерният свещеник ще трябва да се издигне духовно твърде много, та да може да каже, подобно на св. апостол Павел: „Моля ви, бъдете ми подражатели, както съм аз на Христа” (1 Коринтяни 4:16). А за да постигне тази морална висота, той следва да изпълни поръченията на същия апостол: „Бъди образец за верните в слово, поведение, любов, дух, вяра и чистота”(1 Тимотей 4:12).свещеникТук няма да изясняваме догматически и канонически службата на енорийския свещеник. Нашата задача е да покажем какъв трябва да бъде енорийският свещеник в своето ежедневие, за да отговаря на високия пост, на който е поставен с отговорната задача да води към съвършенство поверените му души, «докле всинца достигнем до единството на вярата… до пълната възраст на Христовото съвършенство» (Ефесяни 4:13).

Ясно е, че ако не отговаря на горните условия, енорийският свещеник не само няма да бъде светлина на света, не само няма да бъде добър ръководител на поверените му пасоми, но с живота си ще подронва авторитета на Църквата и ще пречи за изпълнение на спасителната ѝ мисия в света.

За по-голяма прегледност проблемът ще бъде разгледан в три точки: Отношението на примерния свещеник към Бога, към себе си и към другите.

Οтнοшение на примерния свещеник към Бога.

Примерният свещеник преди всичко трябва да има дълбоко утвърдена и непоколебима вяра в Бога, която да съгрява и топли цялото му същество (вж. Евреи 11:6). Той трябва да живее с дълбоко убеждение, че без Бога той самият не може да направи нито стъпка по пътя за своето спасение и за спасението на поверените му души. Думите на Христа „Без Мене не можете да вършите нищо” (Иоан 15:5) трябва винаги да се помнят. Практическо приложение на това съзнание виждаме у св. апостол Павел, който казва: «С благодатта на Бога съм това, което съм» (1 Коринтяни 15:10).

За да може примерният свещеник непрестанно да разгаря тази вяра в душата си, той трябва да бъде в постоянна връзка с Бога чрез молитвата, защото само тя поставя вярващия в искрен и непосредствен разговор с Бога.

За необходимостта от молитва прекрасен пример е дал Господ Иисус Христос. Целият Негов живот, от Витлеем до Голгота, е непрестанна молитва. Спасителят се е молил с вдигнати нагоре очи и е падал по лице на земята. Понякога, при усилена молитва, кървави капки са оросявали светото Му лице. «Душа, която се моли с пламенно усърдие, гори, но не изгаря. Нищо така не укрепва в Бога, както молитвата и сълзите» – казва св. Иоан Златоуст… А отец Иоан Кронщадски поучава: «Молитвата е най-голям дар от Твореца за човека. Той чрез нея може да беседва със своя Творец като с баща си, да излива пред Него своите чувства на умиление, славословие и благодарност». «Всяка добродетел, вършена заради Христа, ни дава благодатта на Светия Дух – говори св. Серафим Саровски, – но най-вече тя ни се дава от молитвата, която е винаги в ръцете ни, като някое оръжие за придобиване благодатта на Светия Дух. За нея всеки и всякога има възможност – и богатият, и бедният, знатният и простият, силният и слабият, здравият и болният, праведният и грешният”. Един стар проповедник писал на новоназначен такъв, следното: «Първия съвет, който мога да ти дам, за да можеш с успех да проповядваш е: усърдие да се молиш. Вторият ми съвет е: усърдие да се молиш. Третият, четвъртият, десетият ми съвет е: усърдие да се молиш». Това е наистина много правдиво, защото молитвата призовава на помощ Христа, а св. апостол Павел казва за себе си: «Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява» (Филипяни 4:13).orthodox priestКак практически примерният свещеник би следвало да извършва своята молитва, в изпълнение на заповедта на Спасителя: «Бъдете будни във всяко време и се молете» (Лука 21:36) и съвета на св. апостол Павел: «Непрестанно се молете» (1 Солуняни 5:17)?

1.Всяка заран примерният свещеник трябва да прекарва поне 15 минути в сърдечна домашна утринна молитва. Може би не винаги той ще има настроение за молитва, но той трябва да изпълнява това неотложно и необходимо послушание. В разменените писма между Александър Cтрудза и неговия мастит духовник, последният пише на своя възпитаник: «За да свикнеш с молитвата, не чакай разположение към нея, а се принуждавай, защото Царството небесно със сила се взема и които се позасилят, те го грабват (Матей 11:12). Мнозина при чакане вътрешно влечение за молитва, малко по малко съвършено престават да се молят.» Големият индийски почитател на Христа, Саду Сундар Сингх, съветва: «Поне няколко минути на ден да бъдем с Бога, с живия Христа».

2.Непосредствено след утринната молитва, като неотложно правило, примерният свещеник трябва да прочете поне една глава от Свещеното Писание, най-вече Новия Завет. Четенето да става подред, без прескачане. Това четене не бива да се смесва с онова четене, което свещеникът извършва за изучаване Словото Божие и за подготовка на проповедите си. В молитвата ние говорим на Бога, а когато четем Словото Божие, Бог говори на нас. Следователно, всяка сутрин, преди да почнем нашето ежедневие, ние ще имаме мил синовен разговор с Бога; в молитвата си ще Му кажем това, което искаме да Му кажем, а като прочетем от Словото Божие, Бог ще каже на нас Своето поръчение.

3.След утренната молитва, придружена с четене на Словото Божие, примерният свещеник има неотложното задължение да отиде в енорийския храм, за да извърши утренното църковно правило. Тук пред светия Престол Божи той ще се помоли за своите енориаши… за тези, които страдат, боледуват, пътуват… за благоразстворението на въздуха и за мирни времена. Колко мило е наистина, когато енориашите отиват на работа по поля, фабрики и учреждения, енорийският им свещеник ги изпраща с камбанен звън и небесен благослов! Тук примерният свещеник има да изпълни друго едно задължение – да се помоли за скоропочиналите свои енориаши. На много места е запазена тази хубава традиция всяка сутрин да се извършва трисаисване на покойните в продължение на 40 дни. Така практически се свързва земната Църква с небесната.4-russian-orthodox-ceremonyПри службата в храма свещеникът призовава молитвеното съдействие на ангелите и светиите. Без църковното правило свещеникът лишава себе си и енориашите си от съдействието на светиите. Когато енорийският свещеник не служи правило в храма, той лишава земната Църква Христова от своите молитви, от своето ходатайство за помощ от Небето в борбата ѝ с поднебесните духове, които като рикащи лъвове търсят кого да глътнат (1 Петр. 5:8). И точно затова в «Ръководството за свещениците» (с. 3) е казано: «Свещеникът, който не служи редовно вечерно и сутринно правило, се счита като мъртъв». И Уставът на нашата Църква (член 155) задължава редовното отслужване на ежедневното църковно правило. Много уместно е тук да се припомни класическият пример на св. Софроний Врачански. Той като енорийски свещеник в Котел е обикалял много улици и е минавал през много дворове, поради опасността от намиращите се в града войски, за да отиде в енорийския храм и да извърши съответното църковно правило.

4.За да поддържа постоянно у себе си молитвеното настроение, примерният свещеник трябва целия ден да прекарва под знака на молитвата «Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай мене грешния!» Св. Серафим Саровски особено много държи за тази молитва. «Във време на занятията си вкъщи, или на път, закъдето и да било, четете тихичко и непрестанно: Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай мене грешния» – съветвал той всички свои посетители. Напълно същото е препоръчал св. Ефрем Сирин, който е живял около 1400 години преди св. Серафим. В своя 37-ми псалом той поучава: «Не преставай да се молиш постоянно! Когато ти е невъзможно да се молиш явно, моли се наум… гдето и да си: ореш ли на нивата, вървиш ли по пътя, пасеш ли овце, седиш ли дома – никога не оставай без молитва». И преподобни Иоан Рилски препоръчва същата молитва. В своя завет той поучава: «Молитвата Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай нас, да бъде постоянно в устата ви». С произнасянето на тази молитва примерният свещеник постоянно ще гори и не ще изгаря, както казва св. Иоан Златоуст. И при такова настроение свещеникът трудно би изпаднал в голямо изкушение, защото молитвената атмосфера, в която той ще прекарва ежедневието си, ще отблъсква стрелите на сатаната (вж. 1 Петр. 5:8, 9).OLYMPUS DIGITAL CAMERA5.Петото задължение на примерния свещеник е надвечер, в определеното време, да удари камбаната (ако няма прислуга) и да извърши вечерното църковно правило. Когато извършва службата в храма, да не се чувства самичък, а да се чувства, че е всред енорнашите си – само че на разстояние. Когато благославя, да вдигне ръката си високо и мислено да благослови всички свои енориаши, пръснати из обширните полета, из фабрики и учреждения. От Евангелието и от житията на светиите знаем много добре, че молитвата действа и на разстояние.

6.Шестото задължение на примерния свещеник е неговата вечерна домашна молитва. Тук той ще направи равносметка за изминалия ден – къде какво е направил и какво не би трябвало да направи. Ще изплаче душата му пред Бога горчивините, които е имал през деня и ще благодари за добрите неща, които са се случили. Сега той може да прочете и акатиста или параклиса на празнувания светия.

7.Седмото задължение на примерния свещеник е след вечерната молитва да прочете житието на дневния светия. При това четене примерният свещеник всяка година ще препрочита всички жития на светиите. Няма съмнение, че това четене ще освежава и още повече ободрява душата на свещеника и ще го прави по-подготвен за борба с изкушенията. Като прочете вечерта срещу празника житието на светията, енорийският свещеник от името на енориашите си ще извърши един вид преклонение пред героите на нашата вяра. И след това с чувство на изпълнен дълг, доколкото му е било възможно, ще легне с мир в душата си и ще се отдаде на спокоен сън.

Отношение на примерния свещеник към себе си

Примерният свещеник никога не бива да забравя, че няма момент, когато той не е свещеник. И в Божия храм, и в своя дом, и на улицата, и навсякъде с живота си той поучава. «По примера на призовалия Вас светия – съветва св. апостол Петър – и вие сами бъдете свети във всички по-стъпки» (1 Петр. 1:15). В същия дух съветва и св. Иоан Златоуст: «Не могат свещените да скрият недостатъците си, и малките от тях стават известни… Затова душата на свещеника трябва да блести от всички страни, та да може да радва и да просвещава душите на тези, които го гледат». Нека припомним мнението и на блажени Августин: «И все пак, колкото и да бъде възвишена нашата проповед, за истинската победа пред слушателите по-голяма тежест и сила винаги ще има повече животът на проповедника, отколкото неговото слово».

Да добавим, че изискваната нравственост и святост се постига по пътя на покаянието и изповедта. Отец Иоан Кронщадски казва: «Който не се кае, той става враг на Църквата… неразкаяните грешници отпадат от Църквата и от нейния глава Христос».sveshtenikПримерният свещеник има също задължението да се носи телесно чисто и по облекло благообразно. Плътската чистота говори за общата култура на човека, а нечистоплътността отблъсква.

Отношение на примерния свещеник към другите

1.То трябва да се провежда изключително под знака на християнската любов. Това е категорична заповед на Христа. Той учи да обичаме всички, да обичаме и враговете си, да благославяме тези, които ни проклинат, да се молим за ония, които ни гонят. Историята свидетелства, че точно така са постъпвали християнските мъченици.

Отношението на примерния свещеник към неговия архиерей трябва да бъде отношение като на син към баща. Трябва искрено да го обича и да се моли за него. Тези синовни чувства той трябва да има и тогава, когато владиката му, по една или друга причина, угнети душата му. Ако това угнетяване е неоснователно, след време ще се узнае истината и тогава любовта на владиката ще се удвои към неоснователно угнетения. Ако ли пък угнетяването е основателно, свещеникът трябва да приеме наказанието си с примирение и старание за изправление.

Примерният свещеник трябва да живее винаги със съзнанието, че той е пратеник на своя архиерей. Всичко, което той върши в енорията, върши го от името на своя архиерей. Основен принцип на службата в Христовата църква е пратеничеството. Спасителят често повтарял, че учението Му не е Негово, а на Оногова, Който Го е пратил (Иоан 7:16). Той казал на апостолите Си: «Както Ме Отец прати, така и Аз ви пращам» (Йоан 20:21). Същото отбелязва и св. апостол Павел: «Ние изпълняваме службата посланици вместо Христа, като че ли Сам Бог увещава чрез нас» (2 Кор. 5:20). По силата на тази служба на посланичество свещеникът е посланик на своя владика, а оттук… той е посланик на Бога. Същевременно примерният свещеник трябва винаги да живее с чувство на дълбока благодарност към своя владика, задето го е поставил в благодатната верига на посланичеството – пастир на част от Христовото словесно стадо.

2.Отношението на примерния свещеник към светската власт трябва да се определя от думите на Свещеното Писание: «Кесаревото кесарю, а Божието Богу» (Матей 22:21). Св. Синод на Българската Църква с окръжно № 6724 от 24 октомври 1944 година прикани целия български вярващ народ да подкрепи народната власт на Отечествения фронт. Бригадирското движение всред енорийското свещенство е прекрасна проява на лоялно сработване с народната власт. Ежедневно във всички български храмове се отправят молитви за правителствения синклит и за българското войнство.

3.Отношението на примерния свещеник към събратята му трябва да протича в искренна обич и сътрудничество. «Имайте едни мисли – съветва св. апостол Павел, – като имате една и съща любов и бъдете единодушни и единомисленни: нищо не вършете от обич към препирни или от пустословие, но от смиреномъдрие смятайте един другиго за по-горен от себе си» (Филипяни 2:2). Като вярваме, че нашата борба е против поднебесните духове на злобата (Ефесяни 6:12), не бива да забравяме, че свещениците са може би най-прицелната точка на сатаната. Затова наложително е свещеникът да се огражда с висока молитвеност, за да отбива стрелите на сатаната, които разстройват личния му живот и сработването му със събратята.

4.Отношението на примерния свещеник към енориашите му трябва да бъде любвеобилно, като баща към своите синове и дъщери. Свещеник, който обича енориашите си, предпочита тяхното спасение пред своето. Прекрасен пример е дал Иисус Христос: «Добрият пастир полага душата си за овците» (Иоан 10:10). Св. апостол Павел тъгувал за своя народ, че е вън от Христовата Църква. „Голяма скръб и непрестанна мъка на сърцето ми е; молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът» (Римляни 9:2). Същото чувство на саможертва за своя народ е изпитвал и св. пророк Моисей, когато неговите люде съгрешили при Синай. Той се помолил на Бога: «Прости им техния грях, ако ли не изличи и мене из книгата Си, в която си ме записал» (Изход 32:32).

ДяконТук е мястото да споменем и за таксите, които свещеникът събира при из-вършване разни треби. Писателят Потаменко дава два типа пастири. Отец Радион и отец Макарий са типични требничари, които нищо друго не мислят освен за требите. Другият образ на пастир е отец Кирил Обновенски, който пък съвсем отказа от таксите. Това е друга крайност – неоправдана, защото за прехраната си той трябвало да се унижава. Примерният свещеник спазва златната среда: ще взема законната такса и то с оглед на възможностите на енориаша в дадения случай. Свещеник, който злоупотребява с так-сите, губи всяко уважение всред енориашите си и всички негови проповеди остават без значение.

Във връзка с любовта на примерния свещеник към неговите енориаши, налага се пак да се върнем към задълженията му като молитвеник. Знаем от Свещеното Писание, че праведният Иов всеки ден принасял жертва на Бога за евентуални грехове, които биха направили неговите синове и дъщери при всекидневните гощавки, които те взаимно си уреждали. Праведният Иов е правил това от обич към децата си. Обичта на примерния свещеник към енориашите не го ли задължава сутрин и вечер да вдига ръце към Бога пред светия Божи престол и да се моли за евентуални грехове, извършени през деня в енорията му? Когато свещеникът извършва ежедневно правило, той всяка вечер ще сведе глава пред светия Божи престол и ще се моли: «Господи, Боже наш, погледни милостиво на Твоите раби. Запази ги във всяко време и подир тази нощ от всеки враг и всяко вражеско дяволско действие». А на утренното правило той пак ще сведе глава пред светия Божи престол и ще се моли: «Свети Господи, протегни от светото Си жилище невидимата Си ръка и благослови всички ни. Ако нещо съгрешихме, волно и неволно, като благ и човеколюбив Бог, прости и ни подари Твоите земни и небесни блага» (гледай служебника). Без ежедневно правило енориашите ни са лишени от тези молитви, изоставени са беззащитни сред изкушенията и примките на лукавия. Ако св. апостол Павел има нужда от молитвите на християните, то колко повече нашите енориаши имат нужда от молитвите на своите свещеници. Няма съмнение, че свещеникът е преди всичко молител за енориашите си.

5.В отношенията си към невярващите примерният свещеник винаги е вежлив и коректен. Никога да не влиза в препирня! Такъв е и съветът на св. апостол Павел (Тит 3:9). Ако обаче бъде запитан за своята надежда, той с кротост и боязън ще изложи мислите си за нея (1 Петр. 3:15).

6.Отношението на примерния свещеник към труда е положително. Прекрасен пример на трудолюбие е дал Иисус Христос. Има една чудно хубава и поучителна картина, която представя трудолюбието на светото семейство. Майката Божия преде, праведният Иосиф реже дърво, а Юношата Иисус Христос пробива дърво с чук и длето. Всички църковни учители и преподобни отци са били хора на труда. Св. апостол Павел с личния си пример поучавал да се обича трудът и като Божия заповед нарежда всеки да яде своя си хляб. В писанията му с особено ярка светлина сияят през вековете думите му: «Който не иска да се труди, не бива и да яде!» (2 Сол. 3:10).

Физическата работа обаче не бива да пречи на свещеника да изпълнява служебните си задължения. Свещеникът преди всичко е молитвеник и тайноизвършител. Той може да бъде добър лозар, добър овощар, добър пчелар, но след като той е добър и образцов свещеник.

Изложеното тук не е утопия или легенда относно служението на енорийския свещеник, а самата му същност, обрисувана от Свещеното Писание и от живота и писанията на авторитетни Божи човеци. За неговото изпълнение се иска добра воля и лично самосъзнание. Не бива да се забравя и това, че ние носим отговорност за неизпълнен дълг пред духовните власти и най-вече пред Бога. «Когато дойде Син Човечески в славата Си и всички свети ангели с Него, тогава ще въздаде всекиму според делата му» (Матей 16:27; 25:31) – предупреждава Пастироначалникът. Същото предупреждение отправя и св. апостол Павел: «Когато се открие праведният съд от Бога, всекиму ще се въздаде според делата му: живот вечен на ония, които с постоянство и добри дела търсят слава, чест и безсмъртие; ярост и гняв пък на тия, които упорствуват» (Римляни 2:7).

Ако свещеникът провежда живота си тук на земята във вярно изпълнение на пастирския си дълг, той може да се надява, че като мине в отвъдния живот, ще се намери в обятията на своя Пастироначалник – за вечен живот и непомръкваща радост.

________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1974, кн. 12, с. 24-29. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.