Димитър Киров

Голяма част от човечеството радостно преживява Рождество Христово и се уповава, и същевременно размисля. Има един интересен факт от живота на Богочовека, който заслужава внимание – мълчанието на Иисус Христос пред цар Ирод. Защо Христос е мълчал? Това е труден за разбиране случай, защото днес всички влюбени в диалога му приписват абсолюта ценност в иерархията на човешките действия, служейки си с него като с най-надеждно средство за разрешаване на всички сложни въпроси на нашето време. Но не всички са на висотата да изпълнят това мълчане с истинско недвусмислено съдържание; затова има толкова малко успешни разговори и толкова много взаимно прекъсващи се хаотични монолози. В големия шум от говоренето, в непрекъснатото множене на знаци за взаимно разбирателство и срещи на човек с човека, на група с група, най-често се търси такъв събеседник, чиито мисли съвсем естествено да прилягат към нашите и неговите думи да бъдат вярно ехо на нашите. Струва ми се, че мълчанието на Иисус Христос („Но Иисус нищо не му отговаряше“) е било трагична преграда между Него и цар Ирод, защото е отделяла две действителности, които нямат нищо общо помежду си.

Когато страхът е реален

Защо толкова мъже и жени са бедни, отчаяни и болни?

Главно, защото превръщат бедността в реалност чрез своя страх от нея. Те си представят бедността, виждат мислено нещастието и болестите и по този начин ѝ вдъхват живот. И още, не смеят да се позоват на Закона за придобиването, поради същата причина. Решението е просто, но никой никога не им е показвал метода. Не разбират закона.

Според този закон бедните трябва да желаят изобилие, каквото притежават богатите и силните. Хората трябва да спрат да мислят за недоимък, защото не съществува основателна причина или социална практика бедните да бъдат бедни. „Блажен е онзи човек, който страни от нечестивите, а върху Закона размишлява денем и нощем… той ще бъде като дърво, което дава плод“ (Псалом 1:1-3).

Не се страхувайте!

Не се съмнявайте!

Имайте вяра!

Грижете се за своите намерения с подновено желание в този век. Дръжте пред мисловния си взор образа на вашите духовни и социални мечти. Вярвайте в него. Без значение дали ви се струва, че сте в хватката на „лошия късмет“, без значение дали бъдещето ви изглежда мрачно и невъзможно, не се страхувайте! Не мълчете!

Разберете: бъдещето е в собствените ви ръце, в правото ви да живеете свободно и защитени, и зачетени. Няма сила, която да ви попречи да вървите напред. Само определете целта си. Познайте себе си и говорете. Ако на хоризонта ви остане да съществува само целта – вие ще я постигнете.

Какво е това нещо?

Мнозина се колебаят дали да продължат да извършват работата си, или да търсят нещо по-добро? Отговорът зависи от умността на човека. Важно е дали имате ясни цели. Какво е това нещо, което вие желаете?

Професионална кариера?

Политическо назначение?

Свой собствен бизнес?

Всяка позиция трябва да осигурява три неща:

– Подходящо заплащане.

– Знание, обучение или опит.

– Престиж, който ще ви помага.

Напредвайте. Продължавайте да се развивате. Не се задоволявайте с незначителните парични увеличения от вашите работодатели, извоювани с огромно политическо и бизнес напрежение. Всеки ден учете по нещо ново. Продължете да се движите нагоре, въпреки съпротивата.

Какво искате самите вие най-много от живота?

Богатство ли?

Представете си, че притежавате несметни богатства, които можете да използвате. Какво ще правите с тях? Може би ще потърсите съвет от богатите, ако се осмелите. Представете си как усвоявате вашите богатства за добри цели, осигурявайки най-близките си. Почувствайте всичко това мислено. Повярвайте в тази истина. Знайте, че това може да се сбъдне. Насладете се на тази картина.

Това е първата стъпка за постигането на мечтите ви. Вие създавате модел в ума си. И ако не позволите на страха и на тези, които ви плашат, да унищожат модела ви, вие ще заживеете по нов начин.

Според Иисус Христос всичко, що притежава Бог, е наше. Само трябва да погледнем небето и земята, и те ще ни покажат знак. Но това ще видят само разбиращите.

Гледайте на парите като на водата, която движи воденичния камък на вашия ум. Вашите мисли и намерения са необходими за осъществяването на големия план на новото време, с нов морал и нова човечност. Парите осигуряват властта. Но преди да бъдат от полза за света, те се нуждаят от вас – плачещите, гладните и жадните, гонените заради правда (Матей 5-та глава).

Затова, когато ви говорят: вие се нуждаете от пари, не мълчете – отговорете: „Парите се нуждаят от вас“.

Има още →

Иван Г. Панчовски

Короната в добродетелния образ на светеца е християнската любов, която обгръща цялото Божие творение и го облива с милващите дарове на своето неизчерпаемо изобилие. Безпределна и неуморна, универсална и все­обхватна е обичта на светците, каквато е Божията любов, която е богата с всяка милост и е пълна с всяка нежност. Поради това тя се простира не само към всички хора, но и към всички живи същества, към всички твари.

Светецът е дълбоко убеден, че всичко, което Бог е създал, от любов го е сътворил, следователно то е добро и следва да бъде обичано. Според разказа на първата библейска книга („Битие“), Бог е създал земните зверове, добитъка и всички пълзящи животни и е видял, че това е добро (Битие 1:25). Ако то не щеше да бъде добро, Бог нямаше да го направи предмет на животворната Си любов и нямаше чрез творческата Си десница да го повика от небитие към битие и да го приведе към живот. „Ти – обръща се към Бога премъдрият Соло­мон – обичаш всичко съществуващо и не се гнусиш от нищо, което си сът­ворил, понеже не щеше да създадеш нещо, ако би го мразил“ (Премъдрост Соломонова 11:25). Бог не само е сътворил всичко, но и с нетленния Си дух пребъдва във всичко (Премъдрост Соломонова 12:1). Чрез устата на Псалмопевеца Господ говори: „Мои са всички зверове в гората, и добитъкът по хилядите планини“ (Псалом 49:10). Като е създал всички живи твари от любов, Бог не ги лишава от все­кидневна топла грижа. Той дава водите, от които утоляват жаждата си пол­ските зверове и дивите осли; Той създава планините за обиталища на небе­сните птици; Той прави да расте трева за добитъка; Той е насадил дърветата и ги насища; Той дава убежище и храна на всички животни – както четем в прекрасния предначинателен (103-ти) псалом. В израз на своята благодарност не само хората са призвани да хвалят Бога, но и плодородните дървета, и всички кедри, зверове и всякакъв добитък, влечуги, птици крилати и големи риби (Псалом 148:7-10). Според пророк Исаия полски зверове, чакали и ка­милски птици ще прославят Бога (Исаия 43:20). Затова още в законодателните книги на Библията чрез устата на пророк Моисей се изисква да се проявява внимание и да се оставя на свобода птичката, която мъти яйца или се грижи за малките си птиченца (Второзаконие 22:6-7). А в Притчи Соломонови четем: „Праведник милует душы скотов своих“ (Притчи Соломонови 12:10).

Новият Завет включва във великото изкупително дело на Месия не само човешкия род, но и всички твари. Според думите на апостол Павел „и тварите с нетърпение очакват прославянето на синовете Божии, защото тварите се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който го покори, с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии. Защото знаем, че всички твари заедно стенат и се мъчат досега“ (Римляни 8:19-22). Може би, поради това при раждането на Спасителя са присъствали и един вид са Му се по­клонили представители не само на човешкия род, но и на цялото творение – било небесно, било земно, представено главно от ангелския хор, от чудната звезда и от стадата на витлеемските пастири. Заслужава внимание също известието на евангелист Марк, че при 40-дневния си престой в пустинята, гдето бил подхвърлен на изкушения, Господ Иисус Христос бил със зверовете (Марк 1:13). Може би, въз основа на това известие иеросхимонах Зосима от „Братя Карамазови“ на Фьодор Михайлович  Достоевски, като се възхищава от красотата и незлобието, от доверчивостта и кротостта на коня и вола, казва, че „Христос е с тях, преди да бъде с нас“; „защото за всички е Словото, всяко създание и всяка твар, всяко листче се устремява към Словото, пее слава на Бога, плаче пред Христа, незнайно за себе си, с тайната на своето безгрешно житие извършва това“.

Имайки предвид богосъздадеността на цялото творение, промислителната грижа на Всевишния за неговото запазване и за осъществяване пред­назначената му цел и най вече изкупителната саможертва на Иисус Христос за примиряване всичко с Бога – било земно, било небесно (вж. Колосяни 1:20), светците обичат със свята любов всички твари, цялото Божие творение. Но както по отношение на хората, така и по отношение на останалите живи същества и на целия свят, светецът ги обича в Бога и заради Бога, а не с греховна привързаност, с порочна заслепеност и с идолопоклонническо обоготворяване. На християните наистина е заповядано да не обичат света, нито което е в света, понеже ако някой обича света, няма любовта на Отца (1 Иоан 2:15; срв. Иаков 4:4). Но тук се има предвид любовта, с която човек се пристрастява към света и заради него забравя дълга си към Бога и към ближния, с която служи повече на творението, отколкото на Твореца (Римляни 1:25), а не любовта, която извира от боголюбието и е насочена към божественото сия­ние в света, чрез размисъл върху което се открива вечната сила и божеството на Твореца (Римляни 1:20) и Му се въздава слава. Светецът обича богосъздаденото в света, неунищожимите следи от Божията премъдрост и сиянието на Божията слава в него, или според израза на някои западни църковни учи­тели, обича света в Бога, обича всичко в Бога (amare mundum in Deo, amare omnia in Deo). Cв. Иoан 3латoуcт бил проникнат от безгранична обич към всички създания. Той изповядва: „В такова изобилие е вложено у нас милосърдието, че ние милваме и зверовете“. А преподобни Исаак Си­рин отговаря на въпроса „какво е милващо сърце“ по следния начин: „Възпламеняване сърцето на човека за цялото творение, за човеците, за пти­ците, за животните, за демоните и за всяка твар. Когато човек си спомня за тях и ги погледне, очите му проливат сълзи от голяма и силна жалост, обземаща сърцето. И от голямо търпение свива се сърцето му и то не може да понесе или да слуша, или да гледа каквато и да е вреда или малка печал, претърпявани от тварите. Поради това ежечасно възнася молитва със сълзи и за безсловесните, и за враговете на истината, и за причиняващите му вреда, за да бъдат запазени и очистени; също и за природата на влечугите се моли с голяма жалост, която се поражда в сърцето му без мярка, уподобявайки се по това на Бога.“

В „Житието на о Бозе почившия иеросхимонах старец Зосима“ Фьодор Михайлович Достоевски разказва как отишла веднъж мечка при един велик све­тец, който се спасявал в гората, в малка килийка, и се умилил над нея вели­кият светец, излязъл безстрашно при нея и ѝ подал късче хляб: „Върви си – казва, – Бог да ти е на помощ!“ И отмина свирепият звяр послушно и кротко, без да стори пакост.

Светецът гледа на всяко живо същество с обич, умилно и с жалост, понеже невинност и спокойствие идва от него. Но той никога не позволява, подобно на ловеца от разказа на Елин Пелин „Грях“, покрай нежните чув­ства, които възбужда в душата кроткото, мило и красиво животно, да го обземат дивашки чувства на жестокост, да го овладее духът на някой негов прадядо, живял преди много години. Жалостта на светеца за прекрасните Божии твари не е мимолетно сантиментално настроение, както у спомена­тия ловец. Агонията и кръвта на убитите жертви никога не мъчат съвестта на светеца, понеже той не е извършил грях към тях, какъвто изповяда и все пак продължава да извършва споменатият герой на Елин Пелин.

Нравственият образ на светеца цял сияе от духовната красота и незем­ната пленителност на небесната любов, на свещената обич. И при все това светците никога не са считали, че са постигнали пълнотата на божествената любов. Затова по свидетелството на св. Ефрем Сирин, светците не­престанно измолват от Бога свещената любов и всячески проявяват ревност да придобиват ежедневно небесната любов при помощта на Божията благо­дат. Своята любов те винаги считат за недостатъчно чиста, възвишена, съвър­шена. В 26-тата си беседа преподобни Макарий Египетски говори: „Това, което ти сам вършиш, макар и да е добро и приятно на Бога, е все пак не­чисто. Например, обичаш Бога, ала несъвършено. Но идва Господ и ти да­рява любов неземна, небесна.“

Все по-възвишаващата се и преизобилна любов потопява светците в Бога, Който е чиста любов и извор на всяка истинска обич. В океана на бо­жествената любов светецът се измива от греховните петна и от порочните мисли и става нравствено чист. В самата си същност, в цялото си съдържание нравствената чистота е толкова неземно качество, толкова божествено свойство, че дори един съвременен философ, Николай Xартман, заявява: „Съвършената чистота граничи със светостта“. В чистия човек доб­рото се е въплътило в толкова ярка форма, че на него се гледа като на Божи човек, като на човек от другия свят. С това може да се обясни морално-пре­образователната и творческа сила на нравствено чистия човек. Чрез безгра­ничната си вяра в доброто и чрез всепреданата си служба нему той въздейства върху другите: подтиква ги към очистване, възпламенява любовта им към доброто, импулсира ги към нравствена борба, вдъхновява ги към морален героизъм. Никой не може да се освободи напълно от привлекател­ността и от покоряващото въздействие на нравствено чистия човек. Тук именно се намира скритата причина за обаянието на детската невинност и на морално-възпитателното влияние върху възрастните на общението с деца. Тайната на чистия, неговата истинска мистерия, която едностранчиво се вижда само в неговата морална сила, ще остане вечна тайна, непостижима мистерия за затворения в текущата етична дейност, защото тя има последните си корени в отвъдната действителност на Божественото, тя е отблясък от Божията святост.

Като илюстрация за възродителното въздействие на нравствената чи­стота да си послужим с един пример от художествената литература – от романа „Братя Карамазови“ на Фьодор Михайлович Достоевски. Няма съмнение, че този писател е изобразил герои, наблюдавани в действителния живот или най-малкото е вложил в поведението на героите си подбуди и постъпки, които са били свойствени на негови съвременници. Аграфена Александровна – Грушенка, която по собствено признание е бясна, зла и презла като кучка, мръсна и гадна твар и имала подлата мисъл, да прелъсти чистия и невинен послушник Альоша Карамазов, да го лапне, да го изяде, да го погуби и да му се надсмее, като го вижда, изведнъж се обзема от възторжена радост, от възвишени и благородни чувства и мисли, от сърдечна доброта. Той ѝ дей­ства като нейна съвест и тя – „безсрамницата“ – се срамува от него; той я нарича своя сестра, съжалява я и тя никога няма да забрави това; той не я укорява, нито я съди и тя се разкайва за греховния си живот, за­крива лицето си с ръце, хвърля се на дивана върху възглавницата и заридава като малко дете. Тя е обновена и иска да прости на измамника, който я е подхвърлил на нечовешки страдания, на позор и мъка. На запитването на Ракитин какво ѝ е казал Альоша, тя отговаря: „Не зная, не разбирам, не разбирам какво точно ми каза той, той на сърцето ми го каза, сърцето ми обърна той“. И тя внезапно пада на колене пред него, сякаш в изстъпление, и казва: „Аз през целия си живот такъв като тебе съм чакала, знаех, че такъв един ще дойде и ще ми прости.“

Поради божествената си същност нравствената чистота на светците придава особена прелест и сила на вярата им в Бога и я превръща в съзерцаване на Бога, в непосредно духовно общение с Него и в богомъдрие. Чистите по сърце са блажени – по думите на Господ Иисус Христос от „Проповедта на планината“,- понеже ще видят Бога (Матей 5:8). Нравствената чистота кара да утихват бурните влечения и страсти и създава такова вътрешно спокойствие, при което се долавят най-нежните и съкровени копнежи, вълнения и трепети в човешката душа към пречистия Бог. Още Сократ бил убеден, че намиращите се във волята на Всевишния последни и най-висши причини могат да бъдат схванати само с очистен дух; поради това чо­век трябва да се освободи от подтискащите го страсти, за да може да се из­дигне към Вечното и да съзерцава същината на нетелесната и неизменяема светлина, в която живеят непременно причините на всички създадени съще­ства. Сократ от Платоновия диалог „Федон“ казва: „На тоя, който сам не е чист, не е позволено да се допира до това, което е чисто“. Според Плотин душата трябва да се очисти, да отхвърли от себе си всичко, което е чуждо на Божественото, за да може да го съзерцава в Неговата самост и в Неговата съществуваща сама по себе си чистота. Озарен от евангелската истина, блажени Августин обосновава същата истина по следния начин: „Безразсъдните сърца не могат да доловят  божествената светлина, понеже те се подтискат от греховете си, така че не могат да я видят.“ Поради това християнските мистици считат очистването на сърцето като първо предусловие за полета на душата към Бога: първото и основоположно стъпало на мистическия път е via purgativa. Мистикът-поет Ангелус Силезиус казва: „Ако ти искаш да видиш бялата светлина такава, каквато е, то ти сам трябва да бъдеш такъв, иначе няма да сполучиш“.

Има още →

Костадин Нушев

„Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй както светът дава“ (Иоан 14:27).

На второ място, възприемайки наследството на Августиновото учение за справедливата война,но допълвайки го с разработките на средновековните канонисти, Тома Аквински формулира три основни предпоставки, които определят моралните условия, които позволяват една война да бъде определена като справедлива.

Три изисквания определят характера на човешките действия и спомагат за оценката на справедливото или несправедливо използване на сила:

1.Първото условие е авторитетът на владетеля (auctoritas principii), който има право да носи меч и да го използва срещу вътрешни метежници и външни врагове.

2.Второто изискване е наличието на справедлива причина (causa justa) за водене на война. Освен отбраната от агресията на врага и освободителната война, в своите морални аргументи Тома Аквински включва и виновността на врага като причина и мотив за водене на военна кампания срещу него, като допълва мотива за освободителната война с мотива за наказанието на врага;

3.Третото условие за справедлива война е справедлива цел (intention recta) като изискване една война да бъде призната за справедлива. Тук в учението на Тома Аквински се посочва на първо място като правилна или справедлива цел възстановяването на мира. Както и при блажени Августин, у воюващите страни като мотив и цел на водене на военните действие не се изключва наличието на миролюбие, но Тома Аквински включва към тази цел и стремежа да се получи справедлива компенсация за нанесените щети[1].

Като обобщаващ извод от направения общ преглед на най-важните християнски етически принципи и нравствени изисквания за оценка на употребата на сила като справедлива и морално оправдана биха могли да се посочат следните по-важни твърдения:

Авторът Костадин Нушев

1.Християнството не тълкува буквално и не абсолютизира евангелските принципи за непротивене на злото, както това се извършва в учението на толстоизма, например, което се опитва да се представи за християнско.

2.Любовта към ближния, в чийто обсег влиза и любовта към врага, предполага не на всяка цена търсене на собственото удоволствие и спокойствие, а понякога изисква усилие и борба за благото на ближния и за интересите на някой друг. Според древните гърци този принцип обозначава приятелството, но според християнската етика той изисква подвижничество в съвършената форма на християнската любов-любовта към врага.

Рицарското съсловие и неговите морални правила за мъжествено противопоставяне и борба срещу злото и несправедливостта допринасят за оформянето на християнските принципи за водене на война, които се свеждат до два основни казуса:

1)отбранителната война и противопоставянето на заплахата от въоръжена агресия и нападение и

2)освободителната война, при която справедливата кауза за водене на въоръжена борба се изразява в отхвърлянето на властта на тираничен владетел и освобождаването на поробеното население.

3.Коя от воюващите страни в съвременния свят е на страната на Божията правда? Как при военните конфликти в днешно време се прилага християнското учение за справедливата война?

Авторът Костадин Нушев

Войната е духовно и метафизично зло за човеците, нравствено зло за обществото и трагедия за народите. Войната е плод на враждебност и липса на мир и тя се проявява с агресия и насилие, които са вражда не само срещу човеците, но и срещу Бога. Чрез войната се нарушава справедливостта и любовта към ближния, но и Божият закон – закона на Божията правда и Божията любов.

Причината за възникване на войните, конфликтите и раздорите между хората, провокирането на спорове, несъгласия и проявите на насилие в отношенията между отделните личности, между обществените групи или отделните народи, нации и държави в международен план е нарушаването на принципите на справедливостта, грубата и войнстваща агресия, беззаконието и онеправдаването. Извършването на различни неправди и беззакония, системното потъпкване на човешките права, достойнството и честта на отделната личност или агресията и заплахата срещу цели народи и държави предизвикват законна и морално оправдана съпротива срещу подобно насилие и беззаконие и водят до справедлива употреба на сила с цел самозащита.

Търпимостта към извършването на неправди – на беззакония, несправедливости насилие над отделната личност или системно онеправдаване на отделни обществени групи и общности, наличието на незаконни, неморални и нехуманни условия, в които е поставен отделният човек или определена страна от обществените и договорни отношения, се свързва винаги със ситуация на несправедливост и предполага или усилия за мирно разрешаване на потенциалните конфликти, предизвикани от несправедливостта, в границите на правото и чрез механизмите на закона, или използването на сила, а понякога и на груби форми на насилие, което винаги е съпътстваща проява на несправедливостта. В съответствие с това разбиране, и в духа на Свещеното Писание на Стария и Новия Завет, в християнската етика и учението на Църквата винаги се е изтъквало основополагащото значение на справедливостта като най-силна гаранция за истински и траен мир в междучовешките, обществените и международните отношения.

Според християнската етика справедливостта е по-дълбоката ценностна основа и определяща аксиологична реалност, върху която се изгражда и основава мирът. Отсъствието на справедливост понякога е по-нетърпимо за човека или по-нежелано от човешките общности от наличието на конфликти или борби, които се водят в името на справедливостта. От християнска гледна точка един конфликт може да бъде морално оправдан само и единствено ако е средство в борбата за справедливост и неговата цел е премахването на съществуваща несправедливост и установяване на правда и мир. В рамките на християнската етическа традиция темата за неразривната връзка и диалектическото отношение между справедливостта и мира има своето историческо значение и многовековно развитие.

Конфликтите на различно равнище – междуличностно, обществено и международно – са оправдани от морално гледище, ако тяхната цел е премахването на някоя неправда, поправянето на съществуваща несправедливост и борбата срещу фрапиращите форми на неправда и беззаконие. За придобиването на истинска свобода, човешко достойнство и благоденствие всеки човек се нуждае от справедливост и справедлив обществен ред, в условията на които да се стреми да постигне всяко друго благо, което е полезно за индивидуалния и обществения живот[3].

След Реформацията и религиозните войни в Европа, появата на доктрината за естествените човешки права и началото на модерната система на международни отношения традиционното християнско учение за справедливата война навлиза и в сферата на гражданското и международното право. През XVI-ти и XVII-ти век редица християнски теоретици и моралисти като Суарес, Джентиле и Гроциус започват да модифицират и да внасят известни промени в унаследената средновековна християнска традиция за справедливата война и да формулират и извличат от нея определи принципи, които полагат началото и теоретичната основа на съвременното международно право.

Авторът Костадин Нушев

Опитите за изграждане на единна теория и систематична доктрина за „справедливата война“ поставят началото на развитие на тази тема и в рамките на модерната международно-правна теория за справедливите основания и причини за обявяване и водене на война (casus belli). Тя се отразява и върху съзнанието за императивно изискване за спазване на приетите юридически норми и правила за водене на „ограничена“ война при задължителна защита на правата на цивилното население и строго санкциониране на военните престъпления от международната общност [1].

През XIX-ти и XX-ти век позитивното право възприема и видоизменя принципите на християнската традиция за справедливата война и предлага серия от международно признати правни принципи и юридически норми, които регламентират въпросите за войната и мира. Принципите за „имунитет на цивилното население“ по време на военни действия, човешките права и възможността да не се изпълнява военната дисциплина и заповеди при наличие на престъпления срещу човечеството са залегнали в международното право за водене на война. То се регулира от Женевските конвенции, като реципира и конкретизира всички тези принципи за справедливост в международните отношения, за водене на ограничена война и за минимизиране на щетите от военни действия.

Тоталитарните политически идеологии и движения през XX-ти век век отричат част от тези християнски принципи и лансират своите виждания за „тотална война“, което води до масови убийства, геноцид, изтребване на цивилно население и промяна на правилата за водене на война. Създаването на надеждни международни принципи и институции за гарантиране на международното право след края на Втората световна война и по времето на така наречената Студена война не намаляват опасностите от злоупотреба с оръжие или възникване на локални конфликти, които се характеризират с нехуманни прояви, ожесточеност и масови убийства.

Има още →

Костадин Нушев

„Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй както светът дава“ (Иоан 14:27).

Библейските понятия за войната и мира са много по-дълбоки в своето духовно измерение и широки по своето съдържание от обикновените политически или формално юридически понятия и възгледи за войната и мира. Според Библията мирът не е само отсъствие на война и липса на вражда и конфликти между хората. Мирът е съгласие и плод на справедливост, Божие благословение и пълнота на правдата и щастието, на благословението и блаженството за човека, а войната е враждебност и неправда, греховно дело и зло, което е плод на духовен конфликт между човека и Бога и на дълбок духовен разрив в междучовешките отношения.

Без удовлетворяване на изискванията на Божията правда и спазване на принципите на справедливостта в човешките отношения лесно се нарушава мирът и настъпват враждебност, несъгласие и недобронамереност, които прерастват, пораждат и преминават в агресия и насилие. Войната, според Библията, е плод на греха и на последиците от греха в отношенията на човека с Бога и с неговите ближни. Войната е зло, което е проява, действие и състояние греха и неправдата – нарушаване на Божия закон на любовта и на Божията правда.

Този доклад има за цел да представи кратко изложение по темата „Справедливата война в новозаветното християнство и съвременните реалности“, като предлага отговор на някои основни въпроси, свързани с тази трудна и болезнена тема на нашето съвремие в светлината на християнската вяра, библейското предание и съвременния критичен духовен и политически контекст.

1.Библейският подход към войната и съвременните войни

За да разберем библейския възглед и подход към войната, ние трябва да вземем като отправна точка и да осмислим противоположното състояние в човешкия живот и междучовешките отношения, което е едновременно духовен плод и на отношенията между човека и Бога – мирът, който е не само отсъствие и липса на война, но пълнота на човешкото земно благополучие, щастие, праведност и блаженство. Като дълбоко духовно състояние и безспорна нравствена ценност, мирът според Свещеното Писание на Стария и Новия Завет е дар от Бога, защото Сам Бог е Бог на мира (Битие 26:4 – 28:14), а Неговото благословение облагодетелства човека с даровете и благата на мирно и спокойно съществуване и благоденствие на земята. Божият мир дава истинска сигурност и правда, спокойствие и благоденствие за човека, за неговото семейство и за народа, а оттук – и за обществото и международните отношения.

1.1. Мирът като духовно благо и основа на човешките отношения

От гледна точка на Библията – на библейските истини и нравствени принципи на Свещеното Писание, мирът е Божий дар и благодатно състояние, произтичащо от изпълнението на Божията правда. Мирът е Божие благословение и духовен дар за човека в неговия личен, семеен и обществен живот. Мирът (евр. Shalom; гр. Eirine ат. Рах) е състояние, което произтича от справедливостта – от Божията справедливост и човешката справедливост, и се основава върху принципите на справедливостта, зачитане на човешкото достойнство и свобода, на правата на човека и уважението и защитата на неговата сигурност и неговото благосъстояние[1].

Авторът Костадин Нушев

В Свещеното Писание на Новия Завет и учението на Църквата мирът се възприема и разглежда в неговата пълнота и дълбока духовно-екзистенциална същност. Ценностните измерения на мира и аксиологичната структура на мира като всеобхватно благо в живота на човека се разкриват в следните по-важни аспекти:

1.Състоянието на мир е плод на Божието благословение и резултат от живота на човека според универсалните изисквания на Божията правда. Грехът и неправдата нарушават мира между човека и Бога и между човека и неговите ближни и от това противоестествено състояние произтичат множество духовни и социални злини. Възстановяването на мира е възможно чрез удовлетворяването на изискванията на справедливостта и този акт има както религиозно-нравствено измерения – помирение между човека и Бога, така и чисто земни и иманентни измерения на помирение и възстановяване на справедливостта между хората.

2.Мирът е добро, установено от Бога и произтичащо от Него естествено за човека състояние, резултат от неговата добронамереност и справедливо отношение с другите хора. Това естествено и справедливо отношение обхваща както формалните чисто правни принципи и правила на поведение, така и по-дълбоките и широко обхватни етически ценности и нравствени норми на отношение към ближните. В това морално измерение на мира между човеците се отразява също изпълнението на Божията правда и спазването на изискванията на човешката справедливост в обществото.

3.На трето място, мирът като вътрешно духовно-нравствено състояние за човека – като вътрешен покой или духовен мир в сърцето – е плод на справедливостта и праведността като индивидуално състояние и добродетел, той е резултат на спокойната съвест и съзнанието за изпълнен нравствен дълг. Този мир, за който говори Иисус Христос, е духовен мир, който идва от Бога, а не от „света, който в зло лежи“, и е духовна сила у човека, която го прави силен и несъкрушим пред житейските бури и неблагополучия, при различните скърби и изпитания на тукашния живот. От сърцето на човека този мир се разпростира и към неговите ближни и обхваща отношенията между хората, като допринася за по-добрите взаимоотношения и в обществен план.

4.Четвъртото значение и смисъл на мира като морален принцип и духовно благо се отнася към обществените и държавните политически отношения. В тази сфера на обществено-политическия живот мирът има основно значение за благоденствието и развитието както във вътрешен социален план, така и във външнополитически и международен план. Без справедливост няма траен мир и стабилност както във вътрешното устройство на едно общество, така за международните и междудържавните отношения на отделните нации.

Авторът Костадин Нушев

1.2. Войната като плод на греха и нарушение на Божията правда

От своя страна войната е плод на греха и враждата, породена от грехопадението на първите хора и враждата между човека и Бога. Тази вражда е плод на прародителския грях и нарушава духовния мир както вътре в сърцето на човека, така и между човека и Бога води до вражди и насилие между човеците. Войната е нарушаване на мира и Божията правда като изначално и естествено, установено и благословено от Бога съгласие в отношенията между човека и Бога и между човеците. Този нарушен мир с Бога води до вражда и неправда, до злини и нещастия в живота на човека и отношенията между хората. Космическата катастрофа на грехопадението внася в света и човешкия живот духовното противоборство между греха и Божията правда, между доброто и злото и превръща този конфликт в насъщна реалност и екзистенциално състояние на човешката история и на човешкото съществуване. Тази реалност на грехопадението превръща и войната в „естествено зло“ за човечеството, което се намира под властта на греха, и като феномен, който съпътства исторически човешкия живот от момента на първото братоубийство, извършено от Каин. Войната в историята на човечеството е неизбежно и банално зло, което се възприема често и като необходимо и естествено социално зло, което присъства в хода на човешкото развитие и съпътства човека от хилядолетия до днес. Както в междучовешките и обществените, така и в международните отношения, мирът се нарушава и възникват войни и конфликти заради нарушена или потъпкана справедливост. Поради грубото нарушаване и потъпкване на правдата, различните актове на насилие и агресия, накърняването на правата и законните интереси или заплахата за живота и здравето на конкретна личност или определена човешка общност, които могат да бъдат разглеждани като страна в различни междучовешки, правни или междудържавни отношения, възниква всеки един конфликт или избухва определен сблъсък и война[1].

Има още →