Ерес 101 книга За ересите на св. Иоан Дамаскин и кораничните аргументи срещу иконопочитанието*

Здравко Кънев

Появата на ислямската религия през VII-ми век, първоначално обхващаща Арабския полуостров, а не след дълго преминава и извън границите му, и се оказва предизвикателство, което е непознато за ортодоксалната християнска вяра. В голяма степен това се дължи на липсата на съприкосновение с традиционното християнство, което по онова време се бори срещу множество еретически течения, които оказват своето влияние върху християните.

В областта Хиджас християнството е разпространено най-вече в неговите еретически форми – арианство[1] и несторианство[2], които остават единственият досег с християнството на основателя на ислямската религия – Мохамед. Арабските езичници почти нямат контакти с православието, а се срещат главно с несториани, ариани и монофизити, при които основната истина на християнството за съвършеното съединение на божествената и човешката природа в личността на Богочовека Иисус Христос е съществено изопачена[3].

При появяването на исляма християнските богослови се оказват неподготвени за новото религиозно учение, което не може да бъде видяно през „очите на античното наследство, както се наблюдава у ранните християнски автори (II-ри век), впоследствие осъществили адекватна апология на християнството“[4].

Пред християнската църква „застава“ религия, която синкретично обединява в себе си не само заемки от християнството, но също и от юдаизма, зороастризма, елементи от предислямските езически вярвания, както и „откровението“ на Мохамед – „пророка“ на арабската пустиня[5].

Бог, „Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тимотей 2:4), в точното време изпраща свети мъже, които, подобно на Моисей, да поведат верните и да съберат всички, които са се отклонили от истинската вяра, за да не погинат.

През VIII-ми век живее и твори св. Иоан Дамаскин[6], личност на която Бог определя важна роля за съхраняването на древното християнско Предание в трудните времена за Православната църква, която по това време се изправя срещу множество изпитания.

Наред с иконоборското движение във Византия, пред погледа на св. Иоан Дамаскин е и учението на Мохамед, който твърди, че е получил нова религия и небесна книга, като откровение на почитаното от него божество – Аллах.

Авторът Здравко Кънев

Монахът от Дамаск Иоан е отговорът, благословен от Бога, на всичко онова, което се случва: иконоборските спорове в Източната Римска империя – Константинопол, повратите в отношението на мюсюлманските халифи към християните, които вече не получават държавна подкрепа и свобода да изповядват вярата си и да практикуват своя култ. В този тежък период, в който кризата на вярата все повече се задълбочава и е въпрос не просто на интерпретация на случващото се, а на жертвена готовност за следване и изпълнение на предадената от отците вяра, започва да твори св. Иоан Дамаскин.

До нас са достигнали различни по характер негови творби – догматически, полемични, поетически, проповеди и други, които св. Иоан пише в манастира „Св. Сава“, край Иерусалим, където и прекарва значителна част от живота си.

От съчиненията му с догматическа насоченост се откроява „Извор на знанието“ – трилогия, която съдържа „Диалектика“ (Философски глави), „За ересите“ и „Точно изложение на православната вяра“.

Предвид темата на настоящата статия, интересът ни е насочен към Ерес 101-измаилтяни, която е най-ранният опит за диспут с ислямската религия от страна на християнски автор[7]. Учението на Мохамед, разглеждано в ерес 101-ва, се предхожда от ереста на „иконоотрицателите“.

Това, което разбираме от краткия текст е, че св. Иоан Дамаскин определя новопоявилата се ислямска религия като християнска ерес. Вероятно неговото основание се подхранва от разбирането на исляма за боговдъхновения характер и на юдаизма, и на християнството. Коранът и тълкуванията към него определят юдеите и християните принципно като изповядващи исляма –  тоест религията на човечеството. Затова те не са неверници, а в най-широк смисъл са вярващи: „Назова ви Той – мюсюлмани – и в Писанията преди, и в този Коран, за да бъде Пратеника свидетел за вас, и вие да бъдете свидетели за хората“ (Коран 22:78). Според мярката на Корана юдеите и християните не са вярващи в пълния смисъл на думата, а са частично вярващи, тоест вярващи, които имат общо само с една част от религията на мюсюлманите. И ще бъдат частично вярващи, а оттук – друговерци, докато не приемат исляма[8].

Св. Иоан Дамаскин искрено и дълбоко се е вълнувал от факта, че мюсюлманите не приемат Божия Син – Иисус Христос, Словото, второто Лице на Светата Троица, за единосъщен на Бог Отец, а Го приемат и определят като сътворен, като дават примера с първия човек Адам (Коран 3:59)[9]. Това самò по себе е христологичен проблем.

Коранът утвърждава, че Иисус Христос е историческа личност и дори в сравнение с други нехристиянски традиции, обрисува най-богатия образ: приписват Му се много повече почетни титли, отколкото на която и да е друга спомената личност в Корана, но това е с определена цел – без да отхвърля Неговата необикновена човешка природа, ислямът категорично не приема божествената Му природа[10].

Авторът Здравко Кънев

В Ерес 101 св. Иоан Дамаскин разглежда следните теми:

– предислямски езически вярвания;

– време и място на възникване на ислямската религия: обстоятелства и история;

– някои аспекти от ислямското учение;

– ритуални практики и обреди;

– религиозни норми и забранени действия в исляма;

– основни обвинения и претенции на исляма към християнството;

– апология на християнството.

В края на съчинението си св. Иоан Дамаскин очертава базисните проблеми на християнската полемика с исляма, като предоставя и възможност за отговор, тоест възможност за диалог (общуване) между мюсюлманите и християните.

Има още

Тоталитарните секти-заплаха на XXI-ви век*

(Във връзка с темата, изложена по-долу виж и статията Образът на сибирската Анастасия от Десислава Панайотова-Пулиева, в Съдържание 2, публикация № 280)

Иеромонах Зотик Гаевски

Ако към вас на улицата се приближи усмихнат млад човек и ви помоли за минута внимание, за да ви продаде някаква четка за зъби или за да ви заведе в туристическа агенция, в такъв случай вие ще отговорите просто с лек отказ. Доста по-сложно става, ако някой се интересува за вашата вяра в Бога и ви кани на семинар по изучаване на Библията: съгласявайки се, вие, без сами за това да подозирате, отдавате себе си във властта на религиозни мошеници.

Какво е това секта? Твърде често ние правим принципиално голяма грешка, слагайки думите секта, протестантство и дори по невежество римокатолицизъм под един знаменател. Думата секта има латински корен secare – отсичам, част от цялото или, seque – следвам след лидер, задаващ самопроизволно направление. Първият термин е характерен за исторически секти, каквито са баптисти, молокани и други. Вторият термин подхожда на новопоявилите се секти.

Иначе как можем да наречем деструктивен култ или тоталитарна секта? Това е организация, която провъзгласява своите религиозни цели, но отделя себе си от традиционни религиозни конфесии.

Тя се обръща към духовните потребности на всеки нормален човек: търсене смисъла на живота, вяра в безсмъртието на душата, избавление на човечеството от страдание или просто самоусъвършенстване. Такава покана може да привлече всекиго в секта. Но всъщност болшинството от сектите преследват меркантилни интереси: обогатяване на елита за сметка на финансовата и физическата експлоатация на редовия член и затвърждаване на властта. За това нещо се изгражда иерархията – с желязна дисциплина, с безпрекословно подчинение на „учител“, с принцип на укриване на истинската цел. И главната задача – истината знаят само „учителят“ и неговите приближени, а адептът постепенно е въвеждан в плановете на „учителя“. Не е ли истина, че тази система много прилича на държавния модел? Същите механизми на властта, същата идеологическа обработка на нисшите нива.

Професор Дворкин вижда четири основни признака на тоталитарните деструктивни секти:

1. Наличие на гуру, лидер. „Гуризъм“.

В сектата всичко се започва с лидер и с него всичко се завършва, всичко се зацикля в него. Никаква връзка с Бога, само чрез и посредством гуру.

2. Организация.

Сектантска организация – това не е религиозна организация в този смисъл, в който ние сме свикнали да си представяме. Ако можем да я сравним с нещо, то най-много тя прилича на мафия или на кадрова партия от ленински тип, с желязна дисциплина и безпрекословно подчинение.

3. Метод.

Методът – това е нещото, което прави лидера на сектата истински лидер. Това е неговото творение, с което той започва да покорява света. Методът трябва да бъде прост, достъпен, всеобемен, но ключовете към него винаги трябва да се намират в ръцете на гуруто.

4. Езотерически разрив.

При встъпване в сектата на човека никога не се съобщава за истинското съдържание на сектата, за това какво ще стане после.

Професор Александър Леонидович Дворкин, руски изследовател на съвременното религиозно сектантство, деец на антисектантското движение в Русия, светски и църковен историк-медиевист, православен богослов

Нас, които сме членове на една от световните религии, ни обединява общо разбиране на ценностите и принципите, а сектантите – най-много авторитетът на гуруто и личните отношения с други членове на сектата. Оттук и някаква организационна рохкавост на световните религии и противостоящата им желязна организация на сектите, стремеж напълно да завладее човека, абсолютен контрол на всички страни от живота на адепта.

Зомбирането се явява един от многочислените методи на психологическото обработване на адептите, което позволява да се контролира тяхната психика и да се управлява поведението им. Сектите оказват крайно деструктивно въздействие върху здравето на всички нива на функциониране на обществото: индивидуално – на лично ниво, микросоциално – семейно ниво, социални групи, трудов колектив и макросоциално ниво – на цялото общество.

За съвременното сектантство е характерно засиленото внимание към младото поколение. Ръководителите на секти много добре разбират, че младите хора са тези, които все още не са оформени в пълна мяра по отношение на своя мироглед, система на убежденията, по-лесно става да ги обработиш, да ги подчиниш на своето влияние. Всички сектантски движения винаги помнят, че младото поколение е обект, който изисква съсредоточено внимание и активна мисионерска работа.

От адептите скриват истинската информация или просто я изопачават. Но тази лъжа е нищо в сравнение с психологическото програмиране, на което се подлагат редовите сектанти. За постигане на тази цел се прилага контрол върху съзнанието.

В началото новакът попада под групово давление, обгрижване и любвеобилие. На него му се внушава, че той е избран за някаква висока мисия, че светът е потънал в грях и само в това семейство хората могат да се обичат един-друг. В резултат на което се появява потребност да влезе и да стане част от това семейство. Използват се игри, приличащи на игри с деца, групово пеене, съприкосновение и ласкателства.

Има още

Ислямското разбиране за възкресението*

Здравко Кънев

В дните на Пасхата Христова, когато се отдава почит на празника на празниците – Възкресението Христово, броят на списание Светодавец отделя специално внимание на това най-велико събитие в човешката история.

Разбирането за възкресението от мъртвите и като цяло за есхатологията[1] е централна тема не само в християнството, но и в останалите монотеистични[2] религии – иудаизма и исляма[3]. В настоящия текст накратко ще запознаем читателите с ислямското разбиране за възкресението[4].

Вярата в Съдния ден, представата за края на света, както и Божията присъда над хората в Страшния съд, се съдържат още в ранните проповеди на основателя на ислямската религия – Мохамед, като те се проявяват според казаното му от Аллах още в първите сури на Корана[5], който „предупреждава слушателите си, че Бог е един, а Страшният съд ще призове хората за делата си“[6]. Разбирането за вярата в отвъдното, съдния ден и възкресението на мъртвите представлява четвъртия постулат (кияма) от корените на ислямската религия – усул ад-дин.  Есенциално изразени „корените” могат да бъдат открити в Корана 4:136, сура „Жените”: „О, вярващи, вярвайте в Аллах и в Неговия пратеник, и в книгата, която е низпослал на Своя пратеник, и в Писанието, което е низпослал преди! А който отрича вярата в Аллах и в Неговите ангели, и в Неговите писания, и в Неговите пратеници, и в сетния ден, той дълбоко се е заблудил”[7].

Според този постулат на ислямската вяра, относно възкресението се изразява надеждата на всички мюсюлмани и обещанието за въздаянието в последния ден, когато Аллах ще съди цялото творение. Интерес представлява сходните моменти за настъпването на последния ден като композиция добре позната от християнството и по-точно думите на Христос относно края на света и белезите на Неговото пришествие (второто Му идване). Те се съдържат в двадесет и четвъртата глава на евангелието според Матей[8], посланията на св. апостол Павел (1 Солуняни 4-5 глава; 2 Солуняни 2-3 глава;) и други, както и в последната книга на Свещеното Писание – Откровение. В исляма настъпването на последните дни е свързано с второто пришествие на Иисус Христос – Иса ал-Масих. Според различните течения в исляма, второто му идване е свързано с определени събития – неговата кръстна смърт, възкресение и последващо възнесение[9]. Приема се мнението сред мюсюлманите, че Иисус Христос ще слезе от небесата, за да свидетелства срещу иудеите, които не са го приели, както и за християните, които са изопачили Неговото учение и не са последвали исляма[10].

В свещената за исляма книга – Коран, специално е отделена цяла сура, която носи името – Ал-Кияма (75-та сура), където се поставя акцент върху възкресението. Прави впечатление твърдението на Аллах, че може да събере костите му (на човека), както и да възстанови върховете на пръстите му (Сура 75:3-4). Този текст напълно отразява пророчеството, изказано от пророк Иезекиил за възкресението на сухите кости, образуването на плътта и жилите, както и вдъхването на Господния Дух за живот (Иезекиил 37:1-14). Важно е да се отбележи,  че пророчеството на Иезекиил е изречено около 1200 години преди написаното в Корана.

В последния ден Аллах, който е „Владетелят на Съдния ден“[11], изпълнява обещаното на всички според установения завет, според договора, сключен с всекиго с приемането на мюсюлманската вяра и на Откровението. „Изчакай Деня, в който небето ще донесе явен дим! Той ще обгърне хората. Това е болезнено мъчение“ (Сура 44:11).  Съдният ден се характеризира с потресаващи катаклизми – небето става като разтопена мед, планините – като вълна, разпръсната от вятъра, небесата се раздират на части, ще изчезне Каабата, забравяне на Корана, изгряване на слънцето от запада и други[12], а на всеки човек се дава книгата на делата му. Ако му се даде в дясната ръка, значи е предопределен за Рая, ако се даде в лявата му ръка – Аллах го е предопределил за ада[13]. Подобно на настъпващия Господен съд в книга Откровение, и тук се появяват архангели, които чрез тръбен звук поставят началото на края. Важно е да се отбележи и една особеност в ислямската есхатология, която е характерна за учението на хилиазма, проповядващо, че настъпва хилядагодишно земно царство на Иисус Христос. В исляма това е във връзка с вярването, че Страшният съд ще продължи хиляда години.

Има още

Кой е Ваклуш Толев?*

Милка Христова

Макар че Ваклуш Толев е завършил православен Богословски факултет и се обявява за православен, религиозната доктрина, която проповядва, не само че не е православна, а дори някои от основните идеи в нея са антихристиянски. С други думи – учението, проповядвано от Толев, представлява синкретизъм (смесица) от православно християнство, източни религии, окултизъм, езотеризъм и дори прабългарска символика. Нещо повече – въпреки че Толев критикува остро основни концепции на Дънов, в някои от разсъжденията си той е повлиян силно от идеите на Бялото братство. Неслучайно Петър Канев го окачествява в статията си „Religion in Bulgaria after 1989: historical and sociocultural aspects“ като следдъновистки окултист. Освен към дъновизма, Толев показва също така жив интерес към орфизма, питагорейството, херметизма, кришнаизма, антропософията, теософията, окултизма, розенкройцерството, кабалата, агни иога, неоплатонизма, астрологията и зодиакалните знаци и пише статии и книги за тях.

Ето сега в детайли някои от основните разлики между религиозното учение на Толев и догматическите истини на Православната църква.

За Бога

Вземайки предвид интереса на Толев към горепосочените учения, може със сигурност да се каже, че идеите му относно Бога са силно повлияни от езотеричните и теософски течения. Те са безспорно ясно изразени в няколко конкретни идеи на Толев.

Да вземем например идеята му за „планетния Логос“ и дори самия термин. Нито учението, нито терминът имат нещо общо с християнството и двете идват по права линия от езотеризма. За езотериците Логосът е Бога, проявеното божество. Що се отнася специално до планетния Логос, той е космическото същество, което е душата на една планета, той е Отец и Господар на света. В случая с Толев, планетния Логос е Господар на планетата Земя.

Толев посвещава също така някои от своите статии на „Всемирната Майка„, която „сътрудничи на Духа, за да има материя„. С тези си идеи той се доближава до гностическите концепции на Валентин, които пък от своя страна са възприети от езотериците, проповядващи мъжкия и женския принцип на Бога. Алис Бейли, „мaйкaтa“ на Ню Ейдж, също учи за Отец-Дух и Майка-материя.

В заключение, нито идеята на Толев за планетния Логос, нито тази за Всемирната Майка са приемливи от православна гледна точка. Православното християство не учи за Бог Отец-майка, а за един Бог троичен по лица – Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Дух Светий. Нещо повече, според православното учение Христос е Словото (Иоан 1:1), тоест Логоса (гръцки Λόγος), но не и планетния Логос на Толев, господаря на нашата планета.

Антропология

Антропологическите идеи на Толев са също така силно повлияни от езотерически, окултни, розенкройцерски и теософски концепции, а християнските са по-скоро рядкост.

Например учението на Толев относно човека като“бог в процес на развитие“ и като „божествена същност„, не е оригинално, защото и двете идеи са проповядвани от религиозни течения преди него. Теософът Бенджамин Крийм обяснява в своя Речник на езотерич-ните термини, че „чрез процеса на еволюция човек би проявил по-ясно божествената си природа„. От своя страна розенкройцерът Макс Хайндел отбелязва в книгата си Космогония на розенкройце-рите, че „целта на еволюцията е развитието на човека от статичен към динамичен Бог, тоест създател„. Разбира се, както при Крийм и при Хайндел, така и при Толев, това обожествяване на човека предполага нескончаеми прераждания.

От православна гледна точка, обожествяването на човека не се извършва благодарение на еволюционния процес, в който играят роля безкрайните прераждания. Според православната догматика, богочовечността става възможна за всеки един от нас едва при идването на Словото Божие на земята, чрез Неговото въплъщение в човешко тяло. Едва след като стане член на Христовата Църква, чрез кръще-нието, християнинът започва да се богоочовечава, и то не извън Църквата или в някаква общност. Той се богоочовечава, за да се изпълни с божествени сили, с богочовешки сили и това е процес, продължаващ през целия му живот и през вечността.

Освен тази еволюционна концепция, Толев учи също така за „небесния Адам-андрогин“ и за „създадения Адам също андрогин„. Но, нито идеите за двамата Адамовци, нито изразите сами по себе си са толерирани от православното християнство. Вероятно Толев ги е заел или директно от еврейската Кабала или е бил повлиян от франкмасонските и теософските учения, в които те съставят едни от основните концепции. Кабалата учи за Адам Кадмон или идеалния човек, тоест небесния Адам-андрогин, и го противопоставя на земния Адам, тоест създадения. Толев проповядва съвсем същата идея, подчертавайки, че „Адам и Ева са едно„, защото „преводът на Кадмон, значи на Адам, означава първочовек, андрогин„. Теософите също учат за един небесен и за един земен Адам, дори една от основателите на Теософското общество Елена Петровна Блаватска подчертава в своята Тайна доктрина, че „Адам е първият андрогин, тоест той е бил божествен хермафродит, който впоследствие е разделен на мъж и жена„.

Православието не подкрепя тези андрогинни идеи на Толев, свързани с Адам. Библията говори за „първия човек Адам, който стана жива душа„, и който е „от земя, тоест земен“ и за „последния Адам – животворен дух„, който е „Господ от небето“ (1 Коринтяни 15:45, 47), но там става въпрос за създадения от Бога Адам и за Христос, а не за някакъв земен Адам-андрогин и за идеалния човек – също андрогин.

За Толев, „Адам не живее пълноценно, а вегетира преди да получи диханието, тоест Духа„. Тази идея не се основава нито на библейски свидетелства, нито на светоотечески извори. Библията не говори за един определен период, през който Адам вегетира в очакване на диханието за живот. Тя е ясна: „Господ Бог създава човека от земна пръст“ и веднага „му вдъхна в лицето дихание за живот“ (Битие 2:7). Следователно Адам няма никакво време да вегетира!

За сметка на това, идеята на Толев е много близка до гностическото учение за създаване на човека, според което преди демиургът да вдъхне разум на Адам, този последният е само едно несъвършено и странно създание, без дух, без същност. С други думи, живее формално, между другото.

И накрая, Толев подкрепя идеята за „седемте тела на човека„, но споменава имената на само три от тях – физическо, ментално (духовно тяло) и астрално (душевно тяло). Фактически, Толев не приема стопроцентово православното учение за душа и тяло или дух, душа и тяло (1 Солуняни 5:23), а се придържа към терминологията и доктрината на езотеристите относно човешкото тяло и в същото време усвоява антропологията и терминологията на св. апостол Павел.

Христос-Изкупител

В съчиненията си Толев не отделя много място на Христос като Изкупител и на учението за спасението. Въпреки това от малкото идеи, които развива, една голяма част са в противовес на православното християнско учение. Например заедно с гностиците, розенкройцерите, теософите, последователите на Християнска наука, антропософите и Петър Дънов, и той разделя „Иисус Христос на две личности„. Христос е за него „духовната вълна, въплътеното божество„, а Иисус е „личността, синът на Дева Мария, който биде разпнат и страда„. Това не е християнско учение! Православното християнство учи, че Христос или помазаник, Месия, е име дадено именно на Иисус, за да подчертае Неговата мисия. Всеки, който разделя Иисус Христос или с други думи „всеки който отрича, че Иисус е Христос“ е лъжец (1 Иоан 2:22).

Нещо повече, с думите си, че „няма изкупление, а Голготско служение“ и, че „не съществува спасение, а победа над смъртта„, Толев явно показва, че не признава изкупителното дело на Христос така, както учи православното християнство. Що се отнася до победата над смъртта, Православието учи, че Христос побеждава смъртта чрез смъртта си, но едновременно с това учи, че Той се въплъщава, за да спаси човешкия род. Ако Толев не признава спасителното дело на Христос, то значи той е по-скоро привърженик на учението на Ню Ейдж, според което сам човекът е строител на своето спасение.

Още идеи на Толев в разрез с православното учение

Толев учи за „седемте духовни вълни на еволюцията„, от които петата е тази на мъдростта, за която именно проповядва Толев, както и за „седемте лъча на еволюцията и техните господари„. Самата идея за еволюцията е чужда на Православието, което учи за сътворение на света и човека, а не за еволюция. Еволюционната теория се поддържа от множество езотерични школи, включително и от Бялото братство на Петър Дънов. Нещо повече, още Бейли (Тайната школа) развива подробно в Трактат върху седемте лъча идеите за седемте лъча на еволюцията и за техните господари Мория, Кутхуми, Венецианеца, Серапис, Арион, Иисус и Ракоси.

Във връзка с еволюционната теория Толев поддържа също така и идеите за „коренните раси„, за „подрасите„, за „бъдещите култури“ и за „шестата коренна раса“ или с една дума – все езотерични идеи. Блаватска (Теософско общество) в Тайната доктрина и Хайндел в Космогония на розенкройцерите развиват в детайли идеите за расите, подрасите и за основната роля на шестата раса. Тези учения не са присъщи на Православието.

Толев се изразява положително и в защита на източните учения за „прераждането“ и за „кармата„, а православното християнство учи за възкресението. Всъщност Толев не поддържа оригиналното индуистко учение за прераждането и за кармата, а разработва своя синкретична теория, включвайки в нея и християнското учение за възкресението. Такъв еклектизъм от две взаимоизключващи се идеи, идващи от две различни религиозни традиции, е немислим за православния християнин.

Православието не учи като Толев, че „злото не съществува и, че то е нееволюирало добро„. От православна гледна точка, злото съществува и св. Иоан Дамаскин подчертава, че „демоните са тези, които замислят злините“ и, че „злото е лишение от доброто„. За несъществуването на злото учи още в началото на 19-ти век Мери Бейкър Еди, основателката на Християнска наука, и Бейли, за която „злото е изоставено добро„.

Толев признава само три тайнства – „Кръщение, Евхаристия и Брак„, и изразява особено мнение, което е в противовес с православното учение за тайнствата.

Толев учи също така за „третото око„, за „кундалини„, придава особен смисъл на „виолетовия цвят“ и подчертава „сакралното значение на числото 7„, свързвайки го със „7-те раси„, „7-те лъча на еволюцията„, „7-те тела на човека“ и други. С други думи, той подкрепя и защитава едни от основните езотерични и теософски идеи.

По примера на Дънов с годишните срещи на Рила и Толев организира такива, само че на Родопите. Този избор не е случаен, защото както за Дънов, така и за Толев в двете планини се намират орфически, тоест езически светилища. Дънов избира Рила, за Толев остават Родопите!

Ето, това е накратко доктрината на Ваклуш Толев, разгледана в светлината на православното християнско учение. От казаното по-горе може да се заключи, че Толев и неговото общество проповядват идеи, чужди на християнството, а според св. Игнатий Брянчанинов „всеки, който отрича и един-единствен догмат от Христовата доктрина, се отрича и от самия Христос„.Следователно Толев не само не може да бъде наречен православен християнин, а и нещо повече, той се самообявява за „учител„, нещо, което самият Христос никога не е правил. А създаденото от него общество може без коле-бание да бъде класирано в групата на съвременните Ню Ейдж движения.

___________________________

*Препечатано от специализиран портал LiterNet. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т.  5 от Закона за авторското право и сродните му права. 

Изображения: авторът Милка Христова и Ваклуш Толев (1923-2013). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6u1

ХРИСТИЯНСТВО И БУДИЗЪМ*

Николай Οнуфриевич Лоски

I. Основни истини на будизма

В днешно време се появиха много хора, които ненавиждат християнството. В борбата си срещу него те му противопоставят каквато и да е друга религия или псевдорелигия. Между най-използваните религии за борба с християнството се издига будизмът.nikolai_onufrijewitsch_losskiЕдин от сериозните изследователи-критици на будизма – Кожевников, е разработил в 1400 страници анализ на това учение. В книгата си „Будизм в сравнение с християнством“ той пише: „На Запад интересът към будизма се създаде най-вече благодарение на фи­лософските учения на Артур Шопенхауер и Фр. Хартман. От тези учения не­съмнено лъха студенината на будисткия песимизъм. На тази основа и в съ­четание с метафизиката на индуизма се появиха редица религиозно-нравствени системи, чиято цел беше да заме­нят християнството. Теодор Шулц на­писа „Веданта и Будизмът като фер­менти на бъдещото възраждане на ре­лигиозното съзнание в пределите на ев­ропейската култура“ и „Религията на бъдещето“. Тези книги имат вече три издания. Според техния автор христи­янството е изживяло времето си, цър­квите се крепят само на държавно-полицейския апарат, на женската чувст­вителност и на закона за приемстве­ността. Шулц призовава „да се подгот­вят здрави основи за ново свободно ре­лигиозно съзнание, което да отговаря на високите изисквания на съвремен­ната култура. Такива основи дава индуската философия и нейната етичес­ка версия – будизмът.“

Теософското общество също спо­могна да се породи подчертан интерес към будизма в Европа. Особено стара­ние в тази насока положиха полковник  Олкот и Елена Блаватска. В техния „Будистки катехизис“ се казва: „От всички религии само една учи за най-висше благо без Бог, за продължаване на битието без душа, за блаженство без небеса, за святост без Спасител, за из­купление само със собствени сили. То­ва е религия без обреди, молитви и по­каяние, без посредничество на светии и духовенство. Накрая, тази религия учи, че съвършенството се постига още тук – през земния живот“.

Японският учен Сузуки в своята книга „Очерци върху махаянския буди­зъм“ пише: „Ако будизмът е наричан религия без Бог и без душа, или прос­то – атеизъм, то неговите последова­тели не биха протестирали. Понятие­то за висше Същество, Което стои над Своите създания и произволно се на­месва в човешките дела, е нещо край­но оскърбително за будистите“. Таки­ва заявления ще намерят отклик у оне­зи горделиви философи, които твърдят, че идеята за изкуплението на човечес­твото противоречи на нравственото съзнание. Тези философи проповядват самоизкупление. Ще се намерят и такива поклонници на онзи лама, който призовава „всички просветени учени­ци на Буда да приведат в спасителния път християнските варвари на Европа, които още са затънали в дълбините на своето религиозно невежество.“Николай  Онуфриевич ЛоскиСлед такива горделиви заявления добре и полезно би било за всеки да се запознае със същността на будисткото „благовестие“ и да го сравни с идеали­те на християнството. Това в най-голяма пълнота е извършил Кожевников в посочения по-горе труд. Все пак той е разгледал не необудизма и неговите многобройни простонародни модифи­кации, а първоначалното учение на принц Сакия (Сидхарта) Муни, чието монашеско име е Гаутама. Той е из­вестен най-вече с името Буда, което оз­начава пробуден, просветлен, позна­ващ. Според будистите той е същест­во, което е достигнало най-високата степен на духовно развитие. Гаутама бил двадесет и осмото превъплъщение на Буда в последния период от неговото разви­тие.

Аз ще използвам още един труд, разкриващ метафизиката на будизма. Това е „Проблеми на будистката фи­лософия“, чийто талантлив автор – Отон Отонович Розенберг, е руски учен, загинал по време на гражданската война в Ру­сия. Розенберг е ползвал много обшир­ни извори в оригинал от индийски, ки­тайски и японски текстове. Той дава основна схема за запознаване с будиз­ма от всичките му направления.

Изходен пункт и основна задача на будистката метафизика е анализът на човека и по-точно – анализът на пото­ка на индивидуалното съзнание. Всяко конкретно преживяване според тази метафизика може да се разложи на два компонента: 1.Съзнателно сетивно възприемане на нещо обективно съ­ществуващо. 2.Съзнателно психичес­ко състояние на радост, болка, страх от преживяното. Отделяйки чрез абст­рахиране чистото съзнание от самото съдържание на това съзнание, будистките философи получават следните три елемента: съзнание („читта“; „виджяна); психически явления, отделени от това съзнание (“чайтта“); сетивност, която е също отделена от съзнанието („руппа“). Според Розенберг тези три елемента се комбинират помежду си, а самият процес на свързване на еле­ментите може да се разглежда като чет­върти елемент. Освен казаните дотук елементи се визира и още един орга­низиращ елемент (принцип), който оси­гурява начина на свързване и от който зависи характерът на личността. Чрез него тя отразява външния свят и го пре­живява по свой специфичен начин. То­зи принцип или формираща сила се на­рича в будизма „карма“. Будистката философия твърди, че съзнанието е по­ток от мигове, всеки с продължител­ност „билионни части от блясъка на мълнията“ (според една по-късна бирманска традиция). Според теорията на миговете съзнателният живот е поток, който непрекъснато променя своя със­тав. Тази смяна е толкова бърза, че ос­тава незабележима. Ние осъзнаваме са­мо дълги редици от мигове, а не от­делните моменти. Човешката личност с нейните външни или вътрешни пре­живявания се характеризира като по­ток от непрекъснато сменящи се ми­гове, в които се комбинират различни елементи. Няма нищо обективно – ни­то вън, нито вътре в човека. Затова спо­ред будистката философия няма нищо обективно и постоянно съществуващо. Съществува само вихър от мигновено комбиниращи се елементи, подчинява­щи се на закона „карма“. Налице е ед­но сложно явление – „човек, наблюда­ващ обекти и преживяващ психически процеси“, а не съществуващи отделно човек и обекти. Има само една реал­ност, чиито функции наричаме поток от мигове. Тази реалност е недостъп­на за човешкото знание, защото тя е трансцендентна на човека. Този трансцендентен носител в будизма се нари­ча „дхарма“ (от „дхар“ – нося). Този термин има още много други значения и често означава не само носител, но и носеното нещо. Според Розенберг съ­ществуват три направления в будизма, които по свой начин тълкуват смисъ­ла на тайнствения трансцендентен но­сител „дхарма“. Най-древното течение – „Сарвастивадѝна“, разбира този но­сител съвсем не по европейски. Спо­ред него всеки носител притежава са­мо един-единствен съществен признак, а не съвкупност от качества, както ев­ропейците разбират субстанцията.За­това според посоченото течение в бу­дизма личността е поток от проявле­ния (функции) на безбройно множест­во непознати субстанциални носители – „дхарми“. Второто направление – „Шунявадина“, възразява срещу дефи­нирането на дхармите като непознати. Те не можели да се описват по ника­къв начин (нито „са“, нито „не са“), за­щото те били безатрибутни. Всеки ат­рибут според тази група будистки фи­лософи е заимстван от това илюзорно битие, а това е недопустимо при разг­леждане на Абсолютното. То се разг­ръща по някакъв непонятен за нас на­чин.Николай  Онуфриевич Лоски2Представителите на третото нап­равление (късните будисти) – „Виджнянавадина“, смятат, че вихърът от еле­менти, конструиращ илюзорния свят, няма свой собствен субстанциален но­сител. Според тях всички елементи произлизат от една обща същност, на­речена – „съзнание-съкровищница“ („алая-виджняна“). И трите направле­ния отричат автономното съществува­не на душата, на индивидуалното „Аз“. Живото същество„сантана“ е само ве­рига (континуум) от мигновени съче­тания на носители „дхарми“. Те се свър­зват помежду си чрез обединяващата сила „прапти“. Кармата на отделната личност е именно това съчетание на множество „дхарми“ под въздействие­то на свързващата сила „прапти“. Всички неодушевени предмети не се считат за самостоятелно съществува­щи. Те според будистките философи са „асантана“, неконтинууми. Не бива обаче да се мисли, че това учение е вид психологически идеализъм, който счи­та външните обекти за продукт на съз­нанието. Трябва да напомним, че за бу­дизма всяко битие, което се развива във времето, е илюзорно. Съзнанието, „Аз“-ът е също вид илюзия. За будиз­ма понятието „Аз“ е само съзнателна страна на преживяванията, коректив на осъзнаваните неща и в никакъв случай – самостоятелна душа, както често я разбира простолюдието. Ясно е, че пър­воначалното учение за прераждането, поддържано у народа, е съвършено чуждо на философията на будизма. Ро­зенберг подчертава: „Трябва да се знае, че не някаква „душа“ преминава от ед­но тяло в друго или от един свят в друг, а че даден комплекс от дхарми, проя­вяващ се за определено време като ед­на личност (при това илюзорна) след това преминава в друг вид комплекс, после в трети и така нататък до безкрайност. Следователно, няма по същество ни­какво прераждане или трансмиграция на реална личност, а неспирна и без­крайна трансформация на комплекси от дхарми, както се комбинират час­тиците на калейдоскопа. Не бива да се субстантивира смисълът на кармата. Тя също е един вид дхарма, също тол­кова моментна, колкото и останалите съчетаващи се дхарми. Начинът на то­ва свързване е обусловен от разполо­жението на дхармите в предходния мо­мент и влияе на следващия.“

Тази своеобразна теория, която раз­глежда целия свят като раздробено множество от събития, които се съче­тават в комплекси от неизвестна трансцендентна сила, аз бих нарекъл „агностически актуализъм“. В европейс­ката философия тя има далечен аналог с философията на Джон Стюарт Мил, с уговорката, че будизмът не счита дан­ните от сетивния опит за психически явления. Това учение има голямо зна­чение за практическите изводи на бу­дизма, защото чрез него се сочи опре­делен път за спасение от страданията. Това спасение се изразява в освобождаване от всяко битие. Според будиз­ма всяко събитие, дадено в опита, е следствие от „вълнение“, „суета“ или „помраченост“ на трансцендентното съзнание на Абсолютното начало. То­ва вълнение неизбежно носи страдание. Розенберг пише: „Позналият истината, че битие не може да съществува, че то противоречи на същността на Абсо­лютното начало, навлиза в пътя на по­коя, към окончателния покой, нирва­на. Чрез потушаването на страстите, тоест чрез прекратяването действието на все повече елементи настъпва накрая пълна тишина, прекратява се всяко илюзорно битие. Остава само Абсо­лютната същност в състояние на пъ­лен покой.“ Според същия автор, от мо­мента, когато живото същество проу­мее безсмислието на всяко битие, не­говото спасение е вече осигурено. Раз­бира се, могат да се преживяват още редица колебания и падения, още ре­дица „прераждания тоест нови комп­лекси от дхарми, но рано или късно то­ва същество ще достигне до нирвана. Розенберг пояснява: „Нирвана е свръхбитие, за което не може да се каже, че „е“ или че „не е“, защото то е по-високо от всяко разбиране и не може да се изрази с думи. Достигането на нирва­на не е възвръщане към някакво пър­воначално състояние на спокойствие. Според будизма вълнението е безначално. То не е следствие от някакво „грехопадение“, не е грях, който тряб­ва да се изкупи. То е първобитно стра­дание, което трябва да бъде прекрате­но. Разбирането за битието-страдание коренно се отличава от идеята за спа­сението в другите религии. Избавяне­то от страданието е възможно само ако се възприеме постулатът за безначал- ността на вълнението на Абсолюта. Всяко начално вълнение предполага един нарушен покой. Ако битието би имало начало, ако би било създадено от Творец (Брахма), то би могло да има край, но би могло и да започне отно­во“. Будистката философия решително се бори срещу идеята за Бога като Тво­рец на света, като негов Спасител. Спо­ред будизма всяко живо същество, ко­ето излиза от кръговрата на битието, не спасява себе си, а само Абсолютно­то трансцендентно начало: „Буда, спа­сявайки съществата, спасява себе си; съществата, спасявайки себе си, спася­ват Буда; спасението на всеки е частич­но спасение на този, който истински съ­ществува.“ В будисткото разбиране за спасението има две схващания. В най-древния будизъм (хинаяна) се говори, че всяко живо същество е затворен ви­хър от дхарми и не може да влияе на други. То може да спаси само себе си. Поддръжниците на по-новото течение (махаяна) смятат, че всеки, достигнал предела на съвършенството, става бодисват, тоест личност, на която предс­тои да се потопи във вечния покой. Тя може да се откаже от това блаженство и да се върне в света, за да помага на други същества да достигнат тази край­на цел.

II. Сравнение между основните истини на християнството и будизма

Според християнството светът е сътворен от Всемогъщ и Всеблаг Бог, Който е самото Добро, Истина и Кра­сота. Същността на този сътворен свят носи белезите на добро, истина и кра­сота. Човешката личност е създадена по образ Божи и има за задача да осъ­ществи подобие Божие. Индивидуално­то „Аз“, тоест душата, е свръхвремево съ­щество, което обладава лично безсмър­тие. Това наше „Аз“ във философията се нарича субстанция или още по-точ­но – „субстанциален деятел“. С това се подчертава неговата активност. Всяка личност е субстанциален деятел, осо­бено ако изпълнява в пълнота заповед­та на Христос да обичаме Бога и ближ­ните като себе си. Тогава личността се удостоява с обожение по благодат и навлизане във вечния живот, в Божие­то царство, като съхранява своята уни­калност както в духовен, така и в теле­сен смисъл. В Божието царство всяка душа достига абсолютна пълнота на живота и висшите степени на творчес­твото. Последното е индивидуално, но е съобразено с творчеството на оста­налите членове на това царство. Зато­ва всяко индивидуално „Аз“ има абсо­лютна ценност. Съгласно християнска­та метафизика, която може да наречем персонализъм, Бог е сътворил света та­ка, че той да се състои от личности – действителни или потенциални, тоест способни да достигнат зрелостта на ин­дивидуалното „Аз“. Бог твори свят от личности и всяка от тях трябва да из­ползва дадените ѝ от Бога творчески сили и свобода, за да умножава добро­то, истината и красотата.

Абсолютното отхвърляне на света, както и желанието той да бъде разру­шен, за християнството е хула срещу Светия Дух и бунт против Бога. Христия­нинът отхвърля само злото в света, ко­ето е привнесено в него от свободната човешка воля и от демоничната свобо­да на падналите духове. Абсолютно осъждане се отдава само на нравстве­ното зло, а злото като вид душевно или физическо страдание е следствие от първото и има дълбок изцелителен смисъл. Светът гледан през призмата на християнския мироглед има дълбок промислителен смисъл.Николай  Онуфриевич Лоски3Будизмът в противоположност на християнството проповядва абсолютно неприемане на света и преди всичко – унищожаването на личното битие. Све­тът според будизма е едно безсмисле­но „вълнение“, „суета“, издигаща се от незнайните дълбини на Абсолютното. Отричайки субстанциалната битийност на духа, будизмът вижда във всяко съ­щество обреченост и неудовлетворе­ност, отсъствие на каквато и да е цен­ност. Съгласно легендата първоначал­ните причини за този песимизъм у бу­дизма започват още от срещата на принц Сидхарта (бъдещият Буда) с ня­колко човека, чийто живот бил рязко противоположен на неговото изпълне­но с разкош ежедневие. При една от своите разходки той срещнал грохнал старец, после – един прокажен човек, след това – един мъртвец, и накрая – аскет, който, страхувайки се от рожде­ние и смърт, си поставил за цел да се избави от този свят, който е подвлас­тен на разрушение. За отбелязване е то­ва, че Сидхарта бил потресен от физи­ческото зло, а не от нравственото – гор­дост, високомерие, властолюбие, чес­толюбие, предателство и така нататък. Той се уп­лашил от телесната смърт и потърсил спасение в пълната смърт – абсолют­ното самоунищожение като личност.

Нека да оставим легендата. Сама­та будистка философия е заредена с пе­симизъм. Отричайки субстанциалността и абсолютната ценност на личност­та, будизмът издига като приоритетна цел унищожаването както на всяка ин­дивидуалност, така и на света като ця­ло. За постигането на своята крайна цел будистът може да разчита само на знанието и съзерцанието. Гаутама Буда съ­ветва: „Знанието – ето светилникът, който осветлява потъналия в мрак свят! Знанието – ето най-доброто ле­карство против всички недъзи в живо­та! Знанието – ето моста, прехвърлен през стремителната река на невежест­вото и похотите!“ Буда признава пет висши сили за борба със злото: дове­рие към учението; ясно съзнание; мис­лене; съзерцателна съсредоточеност; прозорливост.

Всички тези будистки добродетели са изцяло интелектуални. А на друго място Буда призовава: „Напред, мона­си! Следвайте правилното познание! Освобождението става чрез знание…“

Според учението на нашия Спаси­тел Иисус Христос съвършенството се състои в пълнотата на любовта, а според Буда – в пълнотата на знанието. И това за будиста е напълно логично. В света няма нищо ценно и достойно за любов, защото всичко е илюзорно. Само знанието ще избави човека от всичките му илюзии. В този смисъл и молитвата губи значението си, защото ни­то в този свят, нито в някой друг може да се намери лично Същество, към ко­ето да се обърне душата. Все пак за да удовлетвори тази изконна потребност у човека, Буда предлага един вид суро­гат на молитва, наречен „бхавана“ или медитация. Това е благоговейно размишление и съзерцание. Един друг се­риозен изследовател на будизма – Зайденщукер пише за будистката медита­ция: „В тази тренировка, проникната от чисто индуистки дух, влизат най-раз­лични действия – размисъл за конкрет­ни и отвлечени неща; упражнения за усилване на вниманието, при което се използват механически или психичес­ки методи; постоянно нарастващи екс­татични състояния, свързани с проце­си на интензивно съзерцание; пробуж­дане на духовни сили, способности и знания и таканататък. Тези упражнения в атеистическия будизъм заменят молитвата в теистическите религии.“ Първата сте­пен на духовното израстване след та­кива упражнения е нравствената дис­циплина (адисила). Втората степен е интелектуалната дисциплина (адичитта), а най-висшата степен е адипанна, тоест висша мъдрост. Не бива да забра­вяме, че и трите степени на духовното „усъвършенстване“ при будизма водят до пълна деперсонализация и избавя­не от илюзиите на битието. Кожевни­ков пише: „Първата група медитации е насочена към телесността. Целта е да се възпита презрение към тялото. Следващият вид медитация е насочена към избавяне от чувствата, мислите и така нататък. Последният вид медитация избавя от всяка привързаност към явленията изобщо. От личен опит будисткият мъдрец стига до убеждението, че всич­ко е мимолетно, че няма нищо субстанционално като вид реалност.“

Освобождавайки се от влечението към света, будистът започва да напред­ва по „благородния осемстепенен път“ на съзерцание, свързано с екстаз и бла­женство. Първите четири степени са насочени към потапяне в света на фор­мите, без да се изпитва влечение към тях. Вторите четири степени спомагат за потапяне в света на безформеността. След това се достига до заключи­телната девета степен на екстаза, на­речена „нирода самапатти“, при коя­то става прекратяване на всяка мислов­на и сетивна дейност. Този екстаз при­лича на дълбок сън и продължава до седем дни. През това време жизнените функ­ции са сведени почти до нула. Според Кожевников „това не е духовно израс­тване в смисъла на християнската аскетика и мистика“, но по самото опре­деление на будизма – „прекратяване на духовността“. Достижението не е в пъл­нотата на живота, а в неговата загуба. И тук се вижда пълната противополож­ност с християнството. Борбата със страстите и похотите е насочена не към очистване на душата, а към нейното систематично умъртвяване. Земната любов не преминава в божествена, лич­ността не придобива святост и мъдрост, сливайки се с Бога, а се слива с всепоглъщащото Нищо. Целта на тази без­жалостна вивисекция на душата не е израстване в любовта, а преодоляване на коварния кръговрат на кармата, причиняваща многобройни прераждания. Будисткият мъдрец, който е пре­минал тези девет степени, започва да при­добива магически, окултни способнос­ти. Той може да стане невидим, да пре­минава през препятствия, да прониква през твърди почви и скали като през вода, да ходи по вода, да лети във въз­духа, да възстановява спомени от 100,000 свои предишни прераждания и така нататък.“ Трябва да се знае обаче, че Буда, макар и да е вярвал в магическите си­ли и възможности, не е поощрявал тях­ното използване. Той е смятал за най- важно пълното унищожение както на личното битие, така и на света като ця­ло. Според будизма дори добрите дела са суетни, защото подхранват илюзия­та за този свят и отвличат човека от мисълта за самоунищожението му.Николай  Онуфриевич Лоски4В християнското съзнание всички, които търсят съвършенство в Небес­ния Отец, се считат като едно духовно цяло, като органи на един духовен ор­ганизъм – Църквата: „Аз съм лозата, вие пръчките – казва Христос,- който пребъдва в Мене и Аз в него, той дава много плод, защото без Мене не може­те да вършите нищо“ (Иоан 15:5).

При будизма всички същества се считат за автономни и са предоставе­ни сами на себе си. Дори вярата в еди­нението с личен Бог решително се отх­върля. „Да се вярва в общение и еди­нение с върховния Брахман, който е не­видим и непостижим, за когото не е из­вестно откъде е и как съществува, зна­чи да се вярва във възможността нис­шите същества да познават несъщест­вуващото“ – казва Буда. Въпреки ярко изразения атеистичен акцент у будистката философия, по-късните будисти не са могли да устоят на неутолимия стре­меж на всяка душа да общува с висше добро Същество. Така се появява кул­тът към Буда, който в днешно време е изпълняван чрез множество обреди и тържества. „Няма да бъде парадокс, казва Кожевников, ако кажем, че бу­дизмът се оказа популярен и жизнеустойчив само поради изкривяването на неговото истинско учение, поради съз­нателното или несъзнателно заменяне на неговите идеали с други.“ В това мрачно учение дори нравствеността има съвсем друг смисъл. Има такива примери в будистката литература, ко­ито много приличат на християнските дела на любов и милосърдие. Напри­мер един отшелник – бодисатва доб­роволно се отдал да бъде изяден от ед­на гладна тигрица, за да не умрат ней­ните малки тигърчета. Царят Шива из­точва част от кръвта си, за да я даде на една блатна мушица. „Мъдрият“ заек Шаша, като срещнал един гладен бра­мин (който всъщност бил бог Сакка) и понеже нямал с какво да го нагости, решил да му предложи себе си за хра­на. Всички тези трогателни примери за жертвоготовност имат съвсем различ­на от християнството мотивация. Тук се оказва нещо като любов не заради ценността на самото създание (което е Божие творение), а се демонстрира от­крито пренебрежение към собствено­то битие, което е илюзорно. Така са­мата нравственост при будизма става средство за избавяне от ужасния кръг на преражданията. Немският изследо­вател на будизма – Лудвиг фон Шрьодер казва по този повод: „Отново и от­ново се вижда, че будизмът отрича, а християнството утвърждава. Да оби­чаш, да страдаш и накрая да живееш в пълнота – това е желанието на всеки християнин. Да не обичаш, да не стра­даш, да не живееш – това е идеалът на будиста. Тук наистина се разтваря непроходимата пропаст между будизма и християнството.“ В тази безсърдечна нравственост често се срещат чудовищ­но уродливи форми на бездушие към чуждото страдание. Например принц Вишвантара доброволно отстъпил на един демон двамата си сина и радост­но гледал как демонът ги изяжда ла­комо като връзка плодове.

В будизма жената е ненавистна, за­щото е носителка на нов живот. „Нито една религия, пише Кожевников, не се отнася към жената така враждебно, та­ка отрицателно, както будизмът. За не­го жената не само не е равнопоставена с мъжа в духовен смисъл, както е в християнството, но дори не се смята за по-нисше същество от него, както е в мохамеданството. В будизма тя е счи­тана за низко същество, умствено и нравствено несъвършено. Нещо пове­че, при будизма на жената се отказва възможността да достигне до пълна мъдрост и святост (следователно и до спасение) дотогава, докато не се осво­боди от всички черти на своята женст­веност, тоест докато не се прероди в мъж. Подобен отрицателен възглед има бу­дизмът и към художественото творчес­тво, към труда и въобще към всяка ак­тивност на човешкия дух.

III. Изводи

Нирвана в будизма се схваща като висше надсветовно начало. То е тол­кова различно от нашето битие, че ни­какво понятие от този свят не може да се приложи към него. На нирвана не могат да се приписват качества като личност, битие, разум и така нататък. В този сми­съл нирвана е Божествено Нищо. Ре­лигиозният опит, основан само върху това необхватно Нищо, лесно може да доведе до безличностна пантеистическа мистика. Към нея водят специални­те упражнения на будизма. Те имат за цел потапяне в нирвана чрез лъжливи метафизически философски построе­ния и болезнени душевни усилия.

Християнският мистичен опит съ­що учи, че Бог е неизразим в човешки понятия, че Бог може да се схваща ка­то Божествено Нищо според апофатическото богословие. Но, както пише един от най-ярките представители на апофатизма – Дионисий Ареопагит, Божественото Нищо е Свръхнещо. Бог не е личност в нашия смисъл на дума­та, но това не значи, че Той е безличностен! Той е Свръхлично Начало, Той даже няма битие като нашето, защото е Свръхбитие. Оттук започва да се раз­вива и катафатическото богословие. Ако Бог е Свръхличен, значи за Него е достъпно всяко лично битие. Дори се разкрива в триличностен образ. Тук не се получава противоречие между поло­жителното и отрицателното богосло­вие. Ако Божественото единно Нача­ло се проявява в три Лица, това озна­чава, че Неговото лично Битие е ка­чествено различно от нашето ограни­чено еднолично битие. Терминът „лич­ност“ ние прилагаме към Бога само по аналогия, показвайки, че всичко цен­но, което притежава личното битие, се съдържа в Бога, но в такава превъзход­на степен, каквато е разликата между сътворената личност и Божествените Лица на Св. Троица. Според оригинал­ния израз на Семьон Франк – отличие­то между човешката личност и Лицата на Св. Троица е „металогическо раз­личие“.

В будизма се откриват кощунстве­ни за всяка религия и философия не­последователности. Първо, световното битие се сближава (покрива) с битие­то на Абсолюта. Само на тази погреш­на онтологическа основа будизмът мо­же да преследва своята върховна цел – самоспасяването на Абсолюта. Второ, внасят се недостатъци в самата приро­да на Абсолютното – „вълнения“, „су­ети“. За едно Абсолютно начало това е недопустимо както от религиозна, та­ка и от философска гледна точка.

И така, заставаме пред най-важния въпрос. Опирайки се на своя мистичен опит, едни твърдят, че Абсолютното Начало е Свръхличностно, а други – че в него изобщо няма личностен аспект. Кои са правите? Християнинът вижда по-надалеч, а будистът по-наблизо. Главното в този метафизичен спор е в това, че християнинът приема същото изходно начало на будиста, но го раз­ширява и задълбочава с добавката, че то е пълнота на всички мислими и свръхмислими атрибути и особено, че то е Свръхсубект. В своето отрицание на Този Свръхсубект будизмът по нео­бходимост започва да отрича и субстанциалността на човешкото битие, както и самобитната ценност на света. Будизмът отрича свободата на волята и не разбира значението на греха като извор на нравствен и физически дисо­нанс. Той не разбира как личности, ос­вободили се от греха, могат да станат сътворци на Бога в Божието царство и как сътворените от тях добро, истина и красота могат да имат вечна значи­мост. За да обясни произхода на света, будизмът прибягва до лъжливи мета­физически конструкции. Отхвърляйки идеята за Бога като Творец на света и като негов Спасител, будизмът навли­за в противоречията на пантеизма. Той въвежда в самата природа на Абсолюта недопустими от онтологическа глед­на точка атрибути. Основната грешка на будистката безличностна мистика обаче се състои в непознаването същ­ността на греха като следствие на пов­редената човешка воля, като източник на всички видове зло. Оттук идва и принизяването на човешката личност. Защото дори и да си грешен – това по­казва високата чест, която ти е оказа­на от Бога да направиш своя екзистен­циален избор. Създавайки такива сво­бодни личности, Бог им дава възмож­ност да станат Негови сътворци на жи­вот с безкрайно сложно съдържание. За да разберем смисъла на този живот, необходимо е да припомним, че има два типа противоположности. Първи­ят тип са така наречените противоборстващи противоположности. При вто­рия тип те се съвместяват и се схождат. Наричат се диференциращи про­тивоположности. Например съставни­те части на едно цвете са твърде раз­лични и не могат да се свеждат едно към друго – корените не са стебло, лис­тата не са цвят и така нататък. Но всички тези противоположности взаимно си хармонират и образуват едно прекрасно ця­ло. Християнството се стреми да въз­роди всички, повярвали в Христа, да творят диференциращи (хармонични) противоположности. Всички членове на Божието царство създават такива ценности в красота, истина и нравст­вено добро. Дори в нашия греховен свят ние, егоистичните същества, сме в състояние да творим чрез изкуство­то много прекрасни неща. В тях се от­разява величието и красотата на Божи­ята вечност. Затова и този видим свят, и нашите души имат своята непреход­на ценност в Божия домостроителен план.

Будисткият идеал за отричане на света и на личността е неразбираем и кощунствен за християнина. Този идеал може да бъде възприет само от онзи самолюбив и горделив дух на този „християнин“, който се срамува да каже пред свещеника или пред своята съ вест: Да, аз съм завистлив, честолюбив тщестлавен, неискрен, двоедушен. Много по-лесно е, вместо да отстраниш тези лоши нравствени качества, да започнеш да отричаш всичко в света и в себе си. Вместо смирено склонен лик пред Христос, вместо сърдечно очакване на благодат и любов от Него, мнозина предпочитат да се откажат от всяка ценност и да потънат в безличностните дълбини на нирвана.

В заключение нека да припомни прекрасните думи на Кожевников: „Като че ли в сложния и тайнствен Господен план наред с толкова искрени търсения на Бога, Истината, Правдата Красотата и Блаженството, наред с толкова упования, окрилящи човешкия дух в трудните исторически пътища, необходимо е било да се яви в цялата cи сила едно безутешно учение. В него е налице отказ от търсенето на каквото и да било, защото се отказва да се вярва в тържеството на положителното Начало. Човечеството е трябвало да се научи и на другата противоположност, пълна с безутешно отчаяние, за да разбере и приеме истината, казана от Спасителя: „Без Мене не можете да вършите нищо!“ (Иоан 15:5)

Съкратен превод, Димитър Митев. Статията е поместена в книгата „Християнство и индуизм“, Москва, 1992.

______________________

*Публикувано в Духовна култура, 1995, кн. 6, с. 22-31. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът на статията, Николай Онуфриевич Лоски (1870-1965) и негови книги. Източникhttp://www.yandex.ru.

НЮ ЕЙДЖ*

От протестантизъм към Ню Ейдж и новоезичество: един български феномен

Д-р Десислава Панайотова-Пулиева

Отношението към различните религии и религиозните общности у нас и по света най-общо може да бъде сведено до 3 основни вида:

– Безразлично отношение, базиращо се на религиозна неграмотност и духовна индиферентност.

– Безкритично и либерално отношение, одобряващо съществуването на всякакъв вид религии и движения на религиозна основа.

– Осъзнат и последователен плурализъм, отчитащ правото на всеки човек да изповядва дадена вяра при условие, че тя не засяга интересите, правата и свободите на останалите хора и на обществото като цяло.Dr. Desislava Panaiotova-PulievaКато неделима част от вселенското православие Българската православна църква споделя плуралистичната нагласа спрямо съществуването на различните религиозни вярвания. Не е необходимо да правим историческа ретроспекция, за да илюстрираме добре известната толерантност на православните християни, които – без да изпадат в религиозен релативизъм – съзнателно се стремят да виждат преди всичко Божия образ в другия, в различния по вяра човек. Същевременно Православната църква ревностно отстоява и пази догматичната, етичната и литургичната устойчивост на своето учение и духовен живот. Последното е особено важно за личностния и духовен интегритет на всички православни хора, съдейства за оздравяване и стабилизиране на духовния климат в обществото и безусловно подпомага цялостното развитие на народите по земята. Ето защо православието с тъга констатира отклоненията от пълнотата на Свещеното Писание и Свещеното Предание и с тревога се отнася към религиозните деформации, до които тези отклонения често водят.

В този пореден брой на нашия бюлетин се илюстрира именно рискът от смесването на православната духовност с други религиозни традиции. Подчертава се също и опасността от пълното отричане на православните догмати и канони, които за Църквата Христова са щит срещу всички „Троянски коне“, търсещи начин да я превземат, ако е възможно, отвътре и в края на краищата да я разрушат. За обществото православните догмати и канони винаги играят ролята на фактори, които носят благословение на съответния народ, поощряват отговорността, градивността и  цялостната стабилност на социалния му живот.

Настоящата статия се базира върху конкретни данни и свидетелства на пострадали хора, които са се измъкнали от здравата „прегръдка“ на  новопоявила се секта с български произход. Нейната деструктивна дейност беше извадена на светло в последните два месеца[1] благодарение на общите усилия на Центъра за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“, наши видни учени и доблестни представители на национални медии като Би Ти Ви, ежедневниците „24 часа“ и “168 часа“ и други.

І. EPOCH (Ecclesia Protestanto Orthodoxa Catholico Hebraica), Градът на Христос или The City of Christ, Нови Ерусалим, Съборна църква, богомили, Институт по трансцендентна наука, Сдружение „Академия Орфика“, Тракийска църква са част от имената, зад които се крие една и съща българска секта. Тези имена също така отразяват и „еволюцията“, която изживява тази общност в периода от 1994 година до днес.

Създатели на общността.

ЕПОХ или Градът на Христос е създадена от двамата братя Стефан и Цветан Гайдарски. Техните родители са протестанти, които дълги години посещават ІІ-ра Евангелска Петдесятна църква в София. Стефан и Цветан израстват в същата среда, а по-малкият брат Цветан за известно време дори е ръководител на младежката секция на тази протестантска общност, което не му попречва по-късно да работи и като псалт (църковен певец) в православния столичен храм „Св. Неделя“.

Цветан завършва музикалната консерватория „Професор Панчо Владигеров“ в София със специалност оперно пеене и не спира да търси пресечни точки между изкуството, душевната екзалтация и религията. Около 1992 година Цветан заедно със свои приятели и съмишленици гравитират около сектата на Георги Бакалов Слово на живот и активно участват в динамичните процеси,свързани с оформянето и разпадането на най-различни групи от протестантски тип.

По-големият му брат Стефан завършва у нас медицина, но в самото начало на демократичните промени емигрира в САЩ и заживява в Калифорния, където се бори за оцеляване и попада в различни религиозни групи, между които е и така наречената Мелхиседекови братя. Най-вероятно там у него се запалва идеята да основе собствена религиозна общност в България и за целта използва своя брат Цветан. Стефан е идеологът, Цветан е лицето на новата секта.

Възникване на сектата.

В средата на 90-те години на ХХ век Цветан Гайдарски е главен пастор на Нови Ерусалим. Впоследствие започва да действа чрез други лица. Така през 1998 година в Троян е регистрирано местното поделение 11 на Национален алианс „Обединени Божии църкви“ на името на Димитър Дакашев, съпругата му Мариела Дакашева и Мария Гайдарска, майка на двамата братя Стефан и Цветан Гайдарски.

Междувременно Стефан дава насоки от Америка, а групата в България вербува нови членове сред всички християнски деноминации, включително и сред православните. Около 2000 година Цветан за пръв път споделя с Димитър Дакашев възхищението си от посланията, закодирани в иероглифите на гробните камери в египетските пирамиди, на които „се подчинявали дори и ангелите“. Цветан Гайдарски започва да се държи все по-безпардонно и да внушава на всички свои съмишленици, че е Божи пратеник, призован да поведе посветените в тайната общност, а на следващ етап да завладее и душите на всички вярващи от останалите деноминации.

През 2003 година започват радикални промени в идеологията и оформянето на култовите пространства на сектата, която провежда своите събрания в апартаменти в София на улица „Московска“ № 27, на площад „Славейков“ № 8, в Зона „Б-5“ (блок 5) и други[2]. Междувременно се правят опити за сформиране на групи и в градове като Троян, Бургас и други.

Сдружение „Академия Орфика“ е най-новото и обществено приемливо лице на сектата. Сдружението представлява класическа форма на сектантска мимикрия чрез културно-образователна дейност за „възраждане“ на древната тракийска култура. Директор на „Академия Орфика“ е Цветан Гайдарски; той, както и брат му не пропускат да изтъкнат, че са официално вписани в регистъра за меценати на Министерството на културата на Република България. Очевидно чрез някаква схема за дарения или сътрудничество това сдружение си е „закупило“ формално обществено признание в лицето на министерски чиновници, които или не подозират какво се крие зад този „меценат“, или проявяват непростимо безразличие. Така чрез „Академия Орфика“ братята Гайдарски работят в три главни направления: институционализиране на идеите и присъствието на сектата в българското общество; развиване на дейност, която им носи финансови приходи от представянето на „тракийски“ спектакли в читалищата из страната, от продажбата на книги, аудио- и видеоматериали и т. н.; и най-вече – „зарибяване“ за сектантските идеи на Гайдарски на нищо неподозиращите младежи и девойки, които с ентусиазъм се включват в живота на групите, ангажирани с музикално-поетични и танцови занимания по проектите на „Академия Орфика“. Изкуството е най-прекият път към сърцата и умовете на младите хора, които са много важна за братята Гайдарски целева група, от която те имат жизнена нужда за набиране на свежи, наивни и себеотдайни членове за тяхната секта.

Учение

Тръгвайки от либералното протестантство, свързано с „кръщаването със силата на Светия Дух“ и „говоренето на езици“ (евангелистко петдесятничество), сектата на братята Гайдарски с всяка измината година се отдалечава все повече от християнството. Постепенно или пък с решителна авторитарност Стефан и Цветан въвеждат в учението и практиките на общността окултно-масонски идеи и символи, кабалистични подходи, египетски езически елементи, медитация. След 2003 година братята все по-безцеремонно натрапват вярвания, уж свързани с тракийско-орфическите мистерии от древността. Без съмнение това е свързано с изобилието от археологически открития по нашите земи през този период. Стефан и Цветан Гайдарски добре се ориентират в културно-пазарната ситуация и се опитват да извлекат лични материални изгоди, флиртувайки с потребността на българина да се почувства наследник на велико минало, пък било то и безвъзвратно изживяло времето си езичество.

Ако дотогава водачите на сектата са се обличали в одежди, сходни с тези на православните и римокатолическите свещеници, и са се наричали „пастири“ и „епископи“, то през последните няколко години Цветан Гайдарски започва да използва и думата „жрец“.

Библията вече не е върховен авторитет за лидерите. Те се вдъхновяват от от окултистка и езотерична литература, от египетската „Книга на мъртвите“, от „древни тракийски писмена“, уж разчетени от Стефан Гайдарски и т. н.

Личността на Христос започва да се замества с образите на Орфей, с египетското слънчево божество Хорус с глава на сокол, и с някакво хибридно божество, което „Божиите пратеници“ наричат Тион Иисус, тоест слагат знак на равенство между вакханския езически бог Дионис и Спасителя на човечеството Иисус Христос. Също така се пропагандира божествеността на мъжкото и женското начало, което води и до обожествяване на човека.

Кулминация на идеологическото си видоизменение сектата изживява с публикуването на книгите на Стефан Гайдарски „Тракийски послания“, „Тракийски мистерии“ и най-новата „Тракийското Писмо Декодирано – ІІ“ (2006 година). Те излизат под авторското име – д-р Стефан Гайд. Днес тези книги са настолни за членовете на сектата и играят роля на „свещено писание“. Основната идея в тях е, че Орфей е пророчествал за Христос още преди Рождество Христово и че тракийското писмо предшества египетското и стои в основата на всички древни тайни религиозни знания, включително и в основата на Моисеевия закон, съхранен в Стария Завет.

Тук е мястото да напомним, че някои от най-видните български учени-траколози активно заявиха възмущението си, както от ненаучните публикации на Стефан Гайдарски, така и от факта, че чрез тях той разпространява сектантски идеи. Профeсор Валерия Фол, ст. н. с. д-р Георги Китов, профeсор Димитър Овчаров, профeсор Кирил Йорданов са някои от личностите, които през последната една година защитиха българската наука от поредното посегателство на самозванци и манипулатори, каквито, извън всякакво съмнение, са братята Гайдарски.

Практики

В началото сбирките на ЕПОХ преминавали в типично протестантски стил – молитвени събрания с пеене на протестантски химни, някои от които лично написани от Цветан Гайдарски. Към тях започнали да се прибавят и чисто инструментални изпълнения предимно на студенти от консерваторията в София, чрез което на последните се давало поле за изява, което допълнително ги привличало към членуване в сектата.

Въвеждането на нехристиянски практики като медитация и повтаряне на „тракийски мантри“ не закъснява. Бивши членове на сектата разказват, че по време на сеансите им се давали за повтаряне тракийски изрази, чието енергийно въздействие върху действителността било „преоткрито“ и „доказано“ от жреците на общността. Към подобни занимания са принуждавани и децата на членуващите в сектата, а това води някои от малолетните до психически отклонения и асоциалност, както свидетелстват техни загрижени близки[3].

Свидетелите потвърждават, че в „Градът на Христос“ широко се използва хипнозата, вследствие на която някои по-лабилни последователи получават пристъпи на холерична еуфория, пълно отчаяние или неуправляема агресивност. Там се практикува и така наречения ритуал „Оракул“, който – от гледна точка на православния духовен опит – представлява опасна смесица от хипнотично въздействие и демонично обсебване. Вследствие на участието си в този ритуал през 2005 година скулпторът Руси Русев полудява, след което напълно изчезва. И до ден днешен родителите му и семейството му – жена с две деца – нямат никаква открита следа и продължават да очакват неговото завръщане в дома им във Владая (близо до София).

С цел пълно контролиране на живота в сектата лидерите ѝ нарушават принципа за съхраняването на изповедната тайна. В съвета на „епископите“ на ЕПОХ се обсъжда всичко, което е научено за болките, дилемите и проблемите на членската маса. Така става възможно безпардонното направляване на отделните човешки съдби, както и на процесите в сектата като цяло.

Без да информират последователките си какво точно означава носенето на бели забрадки, гурутата в сектата заставят част от жените да изпълняват това предписание безпрекословно. Едва след напускането на сектата Зорница (32-годишна) разбира, че това я е задължавало да живее в безбрачие, за което личното ѝ мнение не е било потърсено.

Братята Гайдарски и техните най-близки сътрудници-„епископи“ никога не събират заедно всички свои последователи, а ги ръководят в отделни групи, които нямат никаква връзка помежду си. Те се състоят от около 10 човека и по правило дори не подозират за съществуването на останалите. Когато се появят недоволни или питащи членове, те биват пренасочвани към групата на вербовчиците, които всъщност вече не участват в никакви „богослужения“, а са натоварени със задачата да привличат нови членове към сектата. Осъзнаването на този факт от страна на някои вербовчици и духовната им неудовлетвореност са направили възможно излизането им от тази тоталитарна религиозна общност.

Когато някой член напуска сектата, се събират заседателите на Небесното Съдилище и издават присъди, които имат двойно действие – проклинат и унижават прогледналия човек и поддържат чувството за страх у заслепените последователи. Във връзка с напускането си на „Тракийската църква“  преди няколко години Димитър Дакашев и други хора като него са „осъдени“ от Небесното Съдилище по  следния абсурден и човеконенавистнически начин: „Понеже вашият съюз е без Божия Дух, неговото резцепление ще се разраства докако се разпръснете съвсем в сърцата и пътищата си. /…/ Това ще продължи докато останете сами, изоставени от всички близки и родственици около вас… /…/ Бог ще ви предаде на враговете ви и ще ви се случва това, от което се страхувате[4].“

Светилищата

Първоначалните домашни събрания на сектата на Гайдарски се организирали в помещения с украса, съчетаваща символични елементи с православен, римокатолически и протестантски произход. С времето обаче вътрешните пространства придобиват все по-ярък езически облик. В светилището на площад „Славейков“ и в други апартаменти започнали да се появяват египетски иероглифи и божества, окултни и масонски символи. Зад двата реда завеси, делящи „простосмъртните“ от лидерите на сектата, има две псевдоправославни изображения – на Христос и на подкупващо „свенлива“ жена, която трябва да представя св. Дева Мария. И двете изображения напомнят на православни икони, но нито Христос е с вписан кръст в нимба и със съпътстващите го букви Сый (гръцки O ΩN, ο ων =Вечносъществуващият), нито жената е посочена изрично като Майка Божия чрез църковнославянски или гръцки абревиатури. В капищата си жреците-“епископи“ имат тронове, а също и меч под ръка: вероятно за по-голям авторитет. Те кощунствено употребяват  хляб и вино като заблуждават последователите си, че това има нещо общо с Христовите Тяло и Кръв и с православното св. тайнство Причастие. Всъщност символиката е свързана не с Христовите изкупителни страдания, а с митовете за смъртта на Орфей и Озирис като метафора на сезонните цикли, плодородието и възраждането на земята.

Негативен опит на бивши членове на сектата

Зорница, Димитър и Мариела Дакашеви, Г. И. М., С. Г. и други бивши членове на сектата споделиха с нас, че в тази общност се извършат не просто неправославни и нехристиянски ритуали, но и неща, които заплашват цялостта на човешката личност и на семействата, тяхното благополучие, физическото и духовното им здраве.

–  Цветан Гайдарски изисква безпрекословно подчинение спрямо личната си воля. Има случаи, в които Цветан пита последователите си дали са готови да скочат от прозореца, например, ако той им нареди.

–  Някои от „епископите“ и редовите членове са изключително агресивни. Не са рядкост физическите, психически и съдебни заплахи с цел обезсърчаване на решилия да се избави от сектантската си зависимост. Случвало се е син да бие майка си и да я сваля на земята затова, че е напуснала общността и че не се поддава на манипулациите, внушаващи ѝ да припише цялото си недвижимо имущество на детето си, тоест на сектата. Оказването на натиск за приписване на жилища (бъдещи капища) в „името на Господа“ продължава и досега.

–  Заповядано е на Зорница да напусне работата си, както и да спре следването си в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Вследствие на това тя, която е самотна майка, вече четвърта година с труд изкарва прехраната си чрез наемна работа, която стои далеч под образователния ѝ ценз[5] и професионална квалификация[6].

–  Разваляни са семейства заради безплодието на един от партньорите.

–  Приятелският кръг на членовете на сектата е бил строго ограничаван само до съответната членска група. Лидерите категорично са забранявали лични контакти извън общността.

–  По време на „молитвите“ малките бебета са в отделна стая и майките им нямат достъп до тях, дори дечицата да посиняват от плач.

–  Зорница споделя, че повече от година след напускането си се е намирала в тежка депресия и не е можела да се грижи адекватно за дъщеря си; дори наливането на една чаша вода я е претоварвало извънредно много.

–  Синът и снахата на Г. И. М. не ѝ разрешават даже да погали внучето си, тъй като е напуснала „Тракийската църква“. По време на даваните от нас консултации други семейни двойки също споделиха, че законното им право да общуват с внучетата си е нарушено – системно им е отказван достъп до тях, децата са настройвани срещу бабите и дядовците им чрез внушението, че последните са техни най-страшни врагове.

–  В сектата се толерира доносничеството.

–  Даването на ежемесечен десятък от заплатата е задължително.

–  Доброволният труд в полза на сектата достига размери, застрашаващи оцеляването на цели семейства.

Анализът ни ще стане твърде дълъг, ако трябва да предадем всички болки, проблеми, раздели и разочарования, които сектата е причинила на свои бивши и настоящи членове. Затова ми се струва, че е уместно да спрем тук, предлагайки на вашето внимание някои изводи, които касаят сектантството въобще и сектата „Гайдарски“ в частност.

ІІ. Изводи

„Градът на Христос“ е пряко следствие от либералното протестантско схващане за легитимността на частното мнение и свободата да решаваш извън съборното съзнание и без съгласието на едната света, съборна и апостолска Църква – Православната.

Деформациите, до които се стига в сектата, в много голяма степен се дължат на протестантското отричане на Свещеното Предание и църковната иерархия.

Сектата е плод на мегаломанските и користни цели на своите създатели.

Сектата вербува млади хора, хора на изкуството, хора в нужда, възрастни жени, които не са богословски подготвени и нямат солиден духовен опит.

Сектата заплашва физическото, психическото и духовното здраве на своите членове.

Сектата разстройва семейния и професионален живот на своите членове.

Сектата създава синкретично учение от Ню Ейдж и новоезически тип, който днес е много популярен.

Лидерите не се колебаят да си служат с лъжи. За целта Стефан Гайдарски без свян лансира съчинени от него самия псевдонаучни теории за наличието на тракийско писмо и за значението на тракийската култура.

Сектата развива пропагандна дейност в София и страната като работи с местните читалища, които – без да подозират – стават домакини на нейната общественоопасна активност.

Мимикрията зад паравана на културното Сдружение „Академия Орфика“ (Удостоверение №3/04.09.2006 година; София, булевард “Евлоги Георгиев” № 72[7] – представлявано от Цветан Гайдарски), подпомагащо дейността на Министерство на културата, цели институционално признание, както и създаване на влиятелен кръг от спонсори и лоби сред обществения елит.

Сектата „Градът на Христос“ нарушава основни човешки права, поради което следва да бъде поставена под наблюдението и контрола на компетентните държавни органи.

В заключение трябва да подчертаем, че зачитането на религиозните права и свободи на българските граждани никога не бива да бъде прилагано механично и безкритично, защото подобен подход би могъл да заплаши други техни неотменими права: правото на личен и здравословен начин на живот, правото на образование, правото на труд, правото на свобода и щастие[8].

Обществото ни ще покаже зрялост, ако не допуска в недрата си влиянието на религиозност, която се самопревъзнася и безчинства. Всички сме отговорни за това в живота ни да вирее и процъфтява жизнеутвърждаващата вяра, която действа чрез любов. А истинската любов е „дълготърпелива, пълна с благост, … на неправда се не радва, а се радва на истина“ (1 Коринтяни 13:4, 6). Такава вяра, такава надежда и такава любов Бог да дари на всички ни, за да прославяме достойно името Му и да наследим вечно спасение! Амин.

_______________________

*Източник http://www.infocultbg.org/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Авторът, д-р Десислава Панайотова-Пулиева е експерт в Културно-просветния отдел на Св. Синод на БПЦ-Българска Патриаршия, член на Работната група по въпросите на религиозното образование при Св. Синод на БПЦ-БП, главен редактор на Oфициалния сайт на БПЦ-БП и директор на Център за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“ при храм „Св. св. Кирил и Методий“, ул. “Г. Вашингтон” № 47, София.

[1]. Става дума за периода май-юни 2007 година.

[2]. За новоезическите капища на групата става дума по-нататък.

[3]. Изпълняваме изричната молба на свидетелите да запазим пълната им анонимност, за да не бъде навредено на техни близки, останали в сектата.

[4]. Вж. пълния текст на присъдата в неправославния, но поучителен линк на пострадалите от сектата – http://www.lozata.info/svideteli.php?action=2

[5]. Зорница все пак завършва богословие в СУ „Св. Климент Охридски“, но след като се разделя със сектантите.

[6]. За определен период от време Зорница е работила като адютант на един от генералите в Генералния щаб на Българската армия.

[7]. На този регистрационен адрес не съществува приемна, офис или сграда с така посоченото име на сдружението.

[8]. От името на ЦРИК „Св. св. Кирил и Методий“ и на обществото като цяло благодарим на всички бивши членове и свидетели по случая за проявената доблест и активност в осветляването на вредната дейност на сектата „Градът на Христос“. Информираността е важна предпоставка за намаляване на отрицателното въздействие на сектантството в национален и международен мащаб.

Изображение: авторът на статията, д-р Десислава Панайотова-Пулиева. Източник http://novinar.bg.

ХРИСТИЯНСТВО, ОКУЛТИЗЪМ И МАГИЯ. ЦЪРКВАТА И ЕЗИЧЕСКИТЕ РИТУАЛНИ ПРАКТИКИ*

Доц. Костадин Нушев

Разгорещените спорове и публични дебати, които бяха породени от някои по-резки и категорични изказвания на православни свещеници относно съвременните „феномени” на окултизма, ясновидството, прорицателството и лечителските практики на екстрасенсите, поставиха отново Българската православната църква, или поне някои нейни „по-ревностни” клирици, пред лицето на един особен тип „духовност” и „религиозност”, които носят  белезите на старото езичество, което в днешно време е загърнато в модните дрехи на интереса и вкуса към необичайното и свръхестественото.Костадин НушевДали тези православни свещенослужители, подели своята духовно-мисионерска кампания в началото на Великия пост с нагласата да прогласят анатеми срещу магьосничеството в Неделята на Православието, ще съумеят да насочат процесите, които отприщиха в обществото, в здравото русло на мисионерското и пастирско просвещение, или тяхната акция ще се превърне в медийна истерия, която провокира поредния „скандал” около Българската православна църква, предстои да видим в близко бъдеще.

Във всеки случай явлението срещу което се изправят, и което набира страшна сила през последните години в България, не е за подценяване и дано Бог да им е на помощ в мисията, с която са се нагърбили! Екзорцистките заклинания и заклеймяването на оокултизма и окултно-магичните явления, обаче, следва да се съпровожда и със задълбочено изучаване и добро познаване на това, което се отхвърля. За подобно задълбочено познаване на теософски възгледи и окултни феномени някои от радетелите за чистотата на вярата дават известни заявки, че го притежават. Но все пак не е излишно да си припомним отново някои основни и азбучни истини.

Окултно-магичното и неоезическите ритуали, които го съпътстват, са сложно и многопластово явление, което е трудно за изследване и още по-трудно за изкореняване. И макар да си даваме сметка, че не бихме могли да го изследваме и анализираме в пълнота, все пак сме длъжни да го познаваме, за да сме наясно  с неговата природа и характер. Затова и богословието, а също така историята и философията на религията, отдавна са го подложили на систематично проучване и задълбочено изследване, които могат да ни дадат важно и ценно знание. Явлението е познато от дълбока древност и е съпътствало винаги човечеството. Срещу него от векове се е изправяло и християнството и се е опитвало да го превъзмогне и преодолее чрез духовната просвета и силата на вярата.

Християнството и старите религиозни вярвания в миналото и днес

В резултат на особеностите на процеса на християнизация и трансформация на традиционната религия и култура на езическите народи – траки, славяни и прабългари, образували  през Средновековието единството на българския народ, съществува продължителен период на съжителство между стари предхристиянски народни (езически) религиозно-митологични и магични вярвания и християнската вяра, изповядвана от Църквата. Това паралелно съществуване или едновременно съжителство на стари магични представи и езически елементи в народния бит и практикуването на християнската вяра на Църквата, възприета от новопокръстените българи, се наблюдава през средновековния период като типична характеристика на народната култура и особеност на народното благочестие[1].

Подобно съжителство на стари езически обичаи и ритуали, привнесени в системата на църковните празници, е документирано от множество исторически свидетелства – хроники, проповеди и слова, агиографска и химнографска литература. Тази средновековна система на светогледно преплитане на разнородни културни и религиозни елементи в народното благочестие се признава като културно-исторически факт и многопластово антропологично явление от богословието, етнографията и историята на религията. Този своеобразен религиозен синкретизъм е предмет на сериозни и задълбочени научни изследвания в различни области на хуманитарното знание.

В “Отговорите на папа Николай по запитванията на българите” ясно се визират практики от старата езическа религия, свързани с култа към слънцето – обичаите за палене на огньове на Сирни заговезни, съвпадащи с времето около астрономическото определяне на пролетното равноденствие. Тези славянски стари народни обичаи, запазени и у християнизираните българи, макар и без своето религиозно ядро на “огнепоклонничество” и езическо обожествяване на природни стихии, остават устойчиви и до днешно време в народния бит и се срещат в народния календар при празнуване на споменатите християнски празници преди Великден.

Случаен ли е фактът, че този спор и сега възникна във времето между Неделя Сиропустна и Неделята на Православието? Време на християнски пост и практикуване на стари ритуали, време на провъзгласяване на Победата на Православието над заблудите и ересите!

Но какви са пътищата за духовната победа на Православието над мрака на езичеството и как може да се превъзмогне това явление?

От някои духовни наставления на “Заветът на свети Иван Рилски” можем да заключим, че към края на ІХ век и средата на Х век, сред новопокръстения български народ, под една или друга форма, продължавали да битуват някои стари езически обичаи, остатъци от религиозно-митологични вярвания или магични представи. Св. Иван Рилски завещава на своите духовни последователи да продължават да “просвещават своя единокръвен народ” с истините на християнската вяра, защото сред народа “поради незнание”, а не от упорство, се срещат още някои стари суеверия. Това е много важно указание за съществуването на остатъци от старата езическа култура, но и за оценката на Църквата, в лицето на великия Рилски светец и духовен наставник на българския народ, за причините на това суеверие и начините на неговото духовно преодоляване чрез истинско просвещение. Суеверията са често пъти плод на незнание и заблуда, а не на упорство в езичеството и най-верният път на Църквата е този на духовното просвещение, а не на инквизиторските напъни и църковните наказания!

Тези остатъци от древни народни вярвания, са проникнали много дълбоко в бита и културата на българите и те се адаптират постепенно към новата християнска религия като образуват един своеобразен пласт на така нареченото “народно християнство” или “народно благочестие”. Някои изследователи са склонни дори да разглеждат това като една паралелна “народно-митологична вяра”, която е своеобразна алтернативна на християнството светогледна система, но по-скоро става дума за различно равнище или пласт на средновековната християнска народна култура.

Като свидетелство за това че не става дума за алтернативна религиозна система служи фактът, че тези народни обичаи лесно се приспособяват към новата християнска религиозно-светогледна система и литургичната практика на Църквата. Те нямат свое собствено религиозно ядро и виталност сами по себе си, а са като своеобразна обвивка или традиционна ритуална форма на практикуването на християнството. Старите култови практики и обичаи постепенно се свързват с някои аспекти на християнската религия или се приспособяват към определени църковни форми на молитвата, почитането на светците или празнуването на църковните празници[2].

Богословски и доктринално-вероизповедни аспекти

Според християнската философия на религията и Православното богословие за да разграничим по-ясно чистотата на християнската вяра от остатъците на езически вярвания е необходимо да направим ясна разлика между религията и вярата, които изповядва и практикува Църквата и митологията и магията. Християнската религия се изгражда върху духовното общение на човека с Бога, основано на вярата в Иисус Христос като Изкупител и Спасител на човешкия род. Чрез духовното обновление на живота, възприемане дара на изкуплението и участие в благодатното лоно на Църквата – чрез светите тайнства, се постига мистично единение с Бога, спасение и освещение.

Митологията и митологичният светоглед ни представят предимно в символична форма тайните на космогенезиса или разкриват космическите сили на природата, а чрез ритуалните форми на старата предхристиянска религия се прави опит за мистериално възпроизвеждане или участие в космическите тайни на природата. Сходно е равнището и на магията, при която се цели предпазване или използване на скрити (окултни) космически и природни сили и опити за човешко въздействие върху тях.

Според професор Иван Панчовски за да се ориентираме в тази сложна проблематика и да разбираме по-добре начините и формите на съжителство на християнската вяра и старите езически обичаи е необходимо да прокарваме принципно разграничение между религиозното и митологичното (магичното) като два различни и несъвместими начина на духовно преживяване и културно-светогледно осмисляне на човешкия живот и връзката на човека със света и Бога. Тези различни равнища на духовност и култура – религията и митологичните представи, могат да съжителстват външно помежду си и да си взаимодействат. Определени елементи от тях могат да се проникват взаимно и да си влияят като различни културни и светогледни системи, а така също и да образуват синкретични или смесени форми. Като две равнища в религиозно-светогледната култура религията и митологията или религията и магията дори могат да съществуват и съжителстват паралелно без дълбока вътрешна и органична връзка помежду си, защото са израз и на различни степени и форми на религиозно съзнание. Типовете връзки и модели на взаимодействие между тях в рамките на народната култура и народното благочестие или в структурата на съзнанието на отделния човек се обуславят от множество културни, исторически и духовни фактори.

В своите изследвания по История на религиите и по-специално в областта на историята на славянските езически религиозни вярвания архимандрит Евтимий Сапунджиев[3] и професор Иван Панчовски предлагат една важна систематизация на типовете езически елементи или “категории остатъци от езически религии на прадедите ни”, които участват в назованите културни процеси и практики:

1.“Езически елементи, които Православната църква е намерила за възможно да използва за единение с народните маси и за популяризиране на някои християнски празници”. Тук наред със споменатия подход към празника Рождество Христово може да се включат и много елементи на фолклорния комплекс от обичаи за коледните празници, съпътстващ Рождественско-Богоявленския празничен цикъл от църковния календар на Православната църква. Използването на елементи от старото предхристиянско изкуство, което има религиозен или култов характер, за конструктивни или декоративни цели при изграждането на християнски храмове също може да се разглежда в този контекст. Например случаите на използване на пластични каменни изображения на тракийския конник като барелефна икона на св. Георги Победоносец в някои християнски параклиси или църкви в ареала на Странджа и Южна България или митологични образи и сюжети в декоративните елементи за украса на православните иконостаси. Примерите, които показват използване на символични или митологични образи и сюжети за декорация или като средство за културна комуникация, съвсем не означават някакво религиозно сливане или съчетаване на християнските верови истини с езически елементи в практиката на Църквата.

2.”Езически елементи в бита и обичаите на народа ни, които са се запазили благодарение на това, вече без участие на Църквата, че самият народ ги е приспособил към някои християнски празници, или ги е вмъкнал в не чисто религиозните си умотворения.” Тук могат да се посочат различни стари гадателски обичаи или жертвени практики, които имат чисто натуралистичен характер и се свързват от народа по външен начин с християнските празници. Това може да става и чрез съвпадението им по време или заради сезонни дейности от народния бит.

3. Езически остатъци, които при приспособяването им от страна на народа не се свързват органично с някои светец, макар че постоянно се практикуват в определени дни и понякога се поставят във външна връзка с името на празнуваните през тези дни християнски светии[4]”. Към тази група синкретични форми и ритуални практики вероятно следва да причислим и обичаите на нестинарството, при които се използват иконите на св. св. Константин и Елена. Макар, според изследователите, да става дума за обичаи, свързани с древни тракийски соларни култове или жречески практики, иконата на християнските светци е станала част от този ритуал. Като най-далечни и напълно несъвместими с християнството следва да разглеждаме кукерските обичаи, които произлизат от древната тракийска езическа религия и имат отношение към природните сили и периодичната смяна на сезоните.

Във връзка с посочения трети модел – на паралелно съжителство на християнски и религиозно-митологични елементи или магични представи без вътрешна органична връзка помежду си, професор Иван Панчовски в своето богословско-систематично изследване върху езическата религия на славяните дори допуска и постулира наличието на своебразен религиозен дуализъм в рамките на средновековната християнска традиция след покръстването. Този религиозно-светогледен дуализъм или синкретизъм между “народно-митологична вяра” и християнството като “църковно православие” в рамките на народната религиозност е определен като религиозна система на “двуверие”. Въпреки наличието на подобни връзки между езически елементи и практикуването на християнството, което е засвидетелствано сред славяните през средновековието, все пак старите религиозни вярвания си остават митологични или магични по своя характер и не могат да се свържат и идентифицират напълно с християнската религия, изповядвана от Църквата.

От християнска и богословска гледна точка митологията, магията и магичното съзнание имат отношение към космоса и природата и скритите – окултни, сили на природата, а не към Бога. Митологията, магията и магичното съзнание са космоцентрични, а не теоцентрични, каквото е християнството. В центъра на митологичните представи, на магичното преживяване, а така също и в структурата на магичното съзнание, е връзката на човека със света и скритите природни сили, а не религиозното и духовно-нравствено общение с Бога, което е в центъра на християнството. Митологичните представи и магичните преживявания са израз на елементарен религиозен натурализъм и религиозен утилитаризъм – те представляват примитивна форма на религията, свързана преди всичко със страха пред свръхестественото и стремежа за утилитарно отношение към него. От богословска и етнографска гледна точка е безспорно, че тази народно-митологична вяра е остатък от по-древните и примитивни форми на религия, свързани с анимизма, фетишизма и тотемизма, които са натуралистични по характер и в своята митологична и магична форма не могат да бъдат идентични с християнството[5].

Въз основа на научните изследвания на езическата религия на славяните (Б. Рибаков, Н. Державин и други) професор Иван Панчовски дефинира древната славянска религия като “анимистичен пантеизъм” с ясно изразени елементи на религиозен натурализъм, дуализъм, антропоморфизъм и зооморфизъм[6]. В своето задълбочено изследване на култа и ритуалите на славянското езичество той анализира и ролята на магията, видовете магия и магичните практики в религиозните представи на древните славяни и тяхната езическа вяра.

Някои стари народно-митологични вярвания или магични представи се свързват с християнски обреди или църковни празници[7] като се приспособяват към църковното почитане на определени светци[8]. По своя характер, обаче, независимо от външната ритуална близост или преплитане с християнството, тези стари митологични или магични представи си остават дълбоко чужди на християнската религия.

Християнството и старите езически вярвания

Съжителството между християнската вяра и някои елементи на старите езически вярвания в историята и религиозната практика на българския народ, според духовно-пастирския опит на Българската православна църква, ни дават основание да направим следните по-важни изводи и заключения:

1.Под “народно християнство” в средновековната старобългарска култура или под “народно благочестие” и „битово християнство” може да се разбира, от една страна, своеобразното възприемане и пречупване на догматико-вероучителни истини, християнски нравствени ценности или култово-богослужебна практика на Църквата в ритуалните форми на богопочитание, характерни за традициите на българския народ. От друга страна, обаче, това може да обозначава и по-низшия пласт религиозно-митологични или магични представи в народната култура, които не се съгласуват напълно с Православната християнска вяра и учението на Църквата. Тук народните традиции и религиозни ритуали примесват с християнството магични и суеверни представи, гадателски и прорицателски практики или в търсенето на изцеление и свръхестествена помощ и закрила прибягват до такива форми на молитвено и култово благочестие, които не са приети в каноничните норми и литургичната практика на Църквата.

2.“Народното християнство” и официалното църковно изповедание на вярата в традиционния бит не се възприемат като две напълно и същностно различни едно от друго и не се противопоставят като две алтернативни религиозно-светогледни системи. Те по-скоро съществуват паралелно или се допълват като две различни равнища на “висока” и “низова” (народна) култура или като два културни пласта на единната средновековна или традиционна народна християнска култура. В такова своеобразно отношение може да се види странното понякога синкретично съжителство между християнската вяра и църковното благочестие с извънцърковни или суеверни практики и в днешно време. Феномени като храма в Рупите или някои форми на битиво християнство днес са напълно идентични с по-старите традиционни или средновековни представи и обредно-ритуални системи.

3. По своята характеристика “народното християнство” не носи и не изразява в пълнота и чистота доктриналното съдържание на християнската вяра, но и не може да бъде по същеиство алтернативна религиозно-светогледна система на вярата, изповядвана от Църквата. То по-скоро представлява синкретичен синтез на различни елементи и остатъци от стари народно-митологични представи, които се свързват с християнската църковно-обредна система и битуван във връзка с нея. Откъснати от духовната сърцевина на християнската вяра и нравственост и загубили значението и смисъла на християнските празници и събития, празнувани в църковния календар – затворени само в природната цикличност на своята натурална религиозност или ограничени в битовото измерение на обичаите – тези остатъци от древното езичество лесно се превръщат в “суеверие” или “обредоверие”, което не носи нито чистотата на християнството, нито изразява пълнотата на религията.

4.Някои елементи на “народното християнство”, които изразяват религиозното съдържание на старата езическа светогледна система, преминават естествено в дуалистичните вярвания на богомилството или могат да бъдат основа за възраждането на неопаганистични, окултни и теософски учения, на магични култове и псевдорелигиозни практики. Засиленото присъствие на заклинателните и гадателни езически практики в това равнище на възприемане и преживяване на религията, връзката с традицията на апокрифните молитви и гностико-дуалистични възгледи, е предпоставка за лесното преминаване на подобни стари езически суеверия към нови религиозни синкретични движения и окултни  “ню ейдж” практики.

5. В днешно време старите езически религиозни вярвания и магични традиции се свързват с новите окултни, теософски и религиозни движения чрез една своеобразна експлоатация на “дълбоката езотерична” традиция на Балканите, която идва от “тракийския орфизъм”, преминава през богомилството и дъновизма и се възражда чрез поклонниците на нео-езичеството и съвременните нео-гностически секти и “ню ейдж” култове. Характеристиките на тези движения могат да бъдат различни, но в тях неизменно има и нещо общо – вярата в древни тракийски мистерии и мистериални култове, прорицалища и търсене на светилището на “Орфей”; стремеж към тайна доктрина, гадателства и древна окултна наука, която ако не по-стара, то поне е еднакво древна с египетската; усилия за възраждане на “халдейската мъдрост” и гностическата теософия; приемане че в балканския дуализъм и гностико-манихейски синкретизъм на богомилството има нещо революционно и ново, а не стари езически представи; приемане на своеобразния месианизъм на избраната шеста раса на посветените, характерен за модерната теософия и дъновизма, но под нова и осъвременена постмодерна форма – чрез повсеместния интерес към астрологията и окултното, модата по ясновидството, желанието за бързо просветление и достигане до “нова духовност”, увлечението по лечителските и “ведически” практики. Пред лицето на това окултно, “езотерично” и “мистично” възраждане християнството днес се изправя срещу познати на Църквата стари езически вярвания, преродени в нова форма и преоблечени в нова одежда. Предизвикателствата на това ново езичество изискват задълбочено познаване и позоваване на духовния опит на Църквата, събран от християнските духовници и църковни учители в тяхното свидетелство за вярата и срещата им с изпитанията, изкушенията и съблазните на тази езическа “мъдрост”. Мъдростта на “този сват”, която периодично се възражда в различни сектантски учения, а днес ни се предлага и в различните нови религиозни или псевдорелигиозни движения.

____________________________________

*Източник http://www.infocultbg.org/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Акад. Иван Дуйчев. Духовният живот в Българската държава след Покръстването. – в: Рилският светец и неговата обител.(1947), С.,1990,с.с.5-29; Димитър Ангелов. Основни моменти в развитието и облика на средновековната българска култура. – в: Из Средновековното ни минало. Държава, народност, култура. С., 1990,с.с.356-376.

[2]. Н.Шиваров, Д.Киров. Народни традиции и обичаи: приспособяване на обичаи към християнски празници; по-слабо християнизирани обичаи. – в: Беседи по Религия. С.,1992,с.с.87-100; Вера Грозева. Православни традиции и български стародавни вярвания.С.,1997.

[3]. Архим. Евтимий. Въводни мисли и материали за работата по История на религиите в Богословския факултет. – ГСУ, БФ, Т. ХVІІ, С.,1940.

[4]. Иван Панчовски. Пантеонът на древните славяни и митологията им. С.,1993, с.10.

[5]. В. Грозева. Православни традиции и български стародавни вярвания.С., 1997, с.5;

[6]. Ив. Панчовски. Пантеонът на древните славяни….., с.с.15-29.

[7]. Срв. Маргарита Николова. Езически християнски мотиви в коледните песни за раждането на “Млада бога” – в: сб. Криптохристиянство и религиозен синкретизъм на Балканите.С., 2002,с.с.69-76.

[8]. Срв. Стефан Мутафов. Светците – покровители на професиите, социалния статус и здравето. Стара Загора, 2002.

Изображение: авторът на статията, доц. Костадин Нушев. Източник ТВ СКАТ.