Категория: Нехристиянски учения

Св. апостол Павел и келтските вярвания на галатяните – продължение и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

Десислава Пулиева

В Галатяни 4:3 св. апостол Павел казва: „Така и ние, докле бяхме нев­ръстни, бяхме поробени под стихиите на света“, а в Галатяни 4:9 той недоумява: „Как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак изново да им служите?“ Смисълът на използваното в тези два стиха понятие τα στοιχεία се интерпретира различно от тълкувателите на посланието. То се схваща било като обозначе­ние на природните елементи и сили[24], било като алтернативно на­именование на юдейския[25] или на езическия закон[26]. Междинно положение заемат тълкуванията, според които в Галатяни 4:3 св. апостол Павел визира юдейските религиозни норми, а в Галатяни 4:9 – езичес­кото поклонение пред стихиите, изграждащи видимата вселена[27]. Към постигането на възможно най-точно разбиране на понятието τα στοιχεία, както и на Галатяни 4:3, 8-10 като цяло, трябва да се върви със съзнанието за подчертаната тематична обособеност на тези стихове (и на началото на 4-та глава изобщо). Ако в по-голямата част от посланието апостолът полемизира с галатяните заради това, че те не стояли твърдо в свободата, дарувана от Христос (срв. Галатяни 5:1), а се поддавали на влиянието на юдействащи проповедници, то в Галатяни 4:3, 8-10 той разглежда християнската духовна свобода в контекста на езическото минало на своите читатели. Възобновя­ването от тяхна страна именно на някои езически култове и съб­людаването на езически празници провокират тревогата на св. апостол Павел, който пише: „Боя се за вас, да не би напразно да съм се трудил помежду ви“ (Галатяни 4:11). Връщането към почитането на природните стихии, за което говори апостолът, очевидно касае езическите практики на галатяните, защото тяхното религиозно минало било свързано с езичеството, а не с юдейската вяра. Исто­рията на Галатия съдържа достатъчно категорични доказателст­ва за това. Следователно най-логично е τα στοιχεία да е било упот­ребено от св. апостол Павел като означение на природните елементи и явления, които били обожествявани от келтите в изключително голяма степен.

Келтски бог Дагда, почитан от жители на римската провинция Галатия по времето на св. апостол Павел

От дистанцията на времето религиозните колебания на га­латяните изглеждат по-разбираеми, като се имат предвид, от една страна, непостоянството на галския характер[28], и, от друга стра­на, устойчивостта на устната друидска традиция, която, без съм­нение, е била важен фактор в религиозния живот на Галатия[29] и през I-ви век. Водещи в друидското учение били анимистичното почи­тане на природата, вярата в предопределението и в силата на ма­гията. Със сигурност сред галатяните бил съхранен типичният за келтите суеверен страх от необикновените природни явления и вяр­ването в свещеността на елементите огън, въздух, земя, вода, на небесните тела и явления, както и на представителите на живо­тинския и растителния свят. Келтите се страхували от морските приливи[30], от лунните еклипси[31] и от това – небето да не падне върху главите им[32]. Същевременно природата била считана от кел­тите за благодетелка. Затова соларните символи неизменно при­състват като религиозна украса върху археологическите находки от всички келтски територии. Огънят играел централна роля в друидските ритуали. Чрез него друидите очиствали и лекували хора­та и животните, отбелязвали началото на Новата година (ирландски Samhain – край на лятото, 1.XI.) и чествали всички останали голе­ми празници: зимното слънцестоене (21.XII), Imbolk (от ирландски „очистване“; или Oimelc, от ирландски „празник на млякото“, 1.II.), про­летното равноденствие (21.III.), Beltain (от ирландски „огньовете на (бог) Бел“, 1.V.), лятното слънцестоене (21.VI.), Lugnasad (от ирландски „игри, събрание на (бог) Луг“, 1.VIII.), есенното равноденствие (21.IX.). Земята и водата притежавали ореола на богини-майки и никой не можел безнаказано да ограбва оброчните места, определени в тях­на чест[33]. Сьомгата, бикът, конят, еленът, глиганът, кучето, гар­ванът и лебедът били едни от най-почитаните от келтите животни и птици. Името на най-великия владетел на Галатия, Дейотарус, означава „Божествен бик“ (галски Dejotarus), което показва, че тра­диционният галски култ към определени животни бил пренесен от галатите в Мала Азия и бил запазен дълго след настаняването им там. Същото се отнася и за келтската почит към дъба. Съобще­нието на Страбон за съществуването на обществено-религиозен център в Галатия, носещ името Друнеметон („свещена дъбрава“, „дъбово светилище“, „друидско светилище“), е потвърждение за устойчивостта на келтската религиозна традиция в един чужд на нея етнокултурен регион. Съчетанието между анимизма и вярата в предопределението ражда келтската номистична система от ин­дивидуални и обществени религиозни забрани (гейси, ирландски geis(s)i или geasa), които са тясно свързани със „стихиите на света“ (Галатяни 4:3 – τα στοιχία τού κόσμου). Гейсите отразяват фаталистичното келтско чувство на абсолютна зависимост от природните закони и „знаци“, по които друидите нерядко се опитвали да разчитат бъдещето. Системата от гейси имала ключово значение за функ­ционирането на келтската езическа религиозност. Чрез нея келтското съзнание си обяснявало съществуването на страданията и не­избежността на смъртта. Поради това се налага изводът, че гей­сите направлявали мисленето и поведението и на галатяните, доколкото келтската им идентичност го предполага. Така става по-ясно защо св. апостол Павел отделя специално внимание на поробва­щото въздействие на стихиите върху живота на галатяните (Галатяни 4:3) и призовава духовните си деца да се опомнят.

Келтски бог Таранис, почитан от жители на римската провинция Галатия по времето на св. апостол Павел

Че в Галатяни 4:3, 9 апостолът е имал предвид езическите суеве­рия на галатяните, а не юдейския закон, личи от смисловата връзка между Галатяни 4:8 и 4:9, където стихиите се идентифицират с лъж­ливите езически богове: „Но тогава, понеже не знаехте Бога, слу­жехте на богове, които по естество не са богове; а сега, като поз­нахте Бога, или, по-добре, като бидохте познати от Бога, как се връщате пак към немощните и оскъдни стихии и искате пак изново да им служите?“ „Келтските богини и богове представлявали първичните сили на природата[34]“. А „галатяните са впечатляващ пример за келти, запазили във висока степен етническата си иден­тичност[35]“, без да губят връзка с родните си религиозни тради­ции[36]. Това дава основание да се мисли, че в Галатяни 4:8 св. апостол Павел е визирал конкретни келтски божества, но не ги е назовал поимен­но, тъй като те са били добре известни на галатяните. Да се каже какви имена са носили тези божества, днес е много трудно, тъй като, с едно-единствено изключение, те не са оставили писмена информация по този въпрос. На историците и писателите от древ­ността се налагало, подобно на Юлий Цезар, да дават своя интер­претация на келтските божества, почитани в Галатия. Така Плутарх разказва, че в средите на галатите имало жреческа фамилия, която служела на Артемида. В чест на богинята жрицата Кама извършвала върху олтар възлияния с медовина[37], която била най-популярното келтско питие[38]. Кое келтско божество може да е визирал Плутарх, използвайки името на гръцката Артемида? Но­минално и функционално тя стои най-близо до келтската богиня Артио, покровителката на мечките, дивите животни, горите и пло­довитостта (култът към Артио бил особено силен сред келтите, населявали района около днешния швейцарски град Берн, в чийто съв­ременен герб образът на мечката присъства неслучайно). Арха­ичният майчински аспект на Артемида е друг критерий, по който може да се търси нейното приблизително келтско съответствие. Трудно е да се посочи определено име, тъй като почти всички кел­тски богини са притежавали силни майчински характеристики. Твърде е вероятно сред галатяните един от най-доминиращите да е бил култът към deaes matres, богините-майки, който да е изгу­бил триадната си форма, характерна за Галия, и да е приел монадна форма в съзвучие с изключително популярния местен култ към Кибела[39]. Фактът, че засега в Галатия няма открити надписи или монети, посветени на Артемида[40], потвърждава предположение­то, че Плутарх е имал предвид келтска богиня, която нарекъл с гръцко име.

Има още →

Св. апостол Павел и келтските вярвания на галатяните*

Публикувано на от Dragan Bachev

Десислава Пулиева**

Интердисциплинарното разглеждане на редица спорни въп­роси е добър залог за извършване на задълбочени анализи и за формулиране на обективни научни изводи. В този смисъл допъл­ването между историко-религиозните и богословските методи на изследване е многообещаващо. Надявам се, че в тази статия изка­заното твърдение намира своето потвърждение.

В следващите редове се прави историко-религиозен анализ на посланието на св. апостол Павел до галатяните, глава 4, стихове 3, 8-10, с цел да се потърси и намери връзката между келтската рели­гия[1] и апостолската критика към връщането на галатяните към техните езически вярвания и ритуали. Тук не се извършва цялост­но тълкуване на посланието, а се анализират само пасажите, кои­то имат отношение към темата на настоящата статия, тоест в нея се прави опит за частично реконструиране на критикуваните от св. апостол Павел галатийски езически култове, като се лансира тезата за наличието в тях на устойчив келтски елемент.

Много са причините, заради които въпросът за това кои точ­но култове е визирал св. апостол Павел в Галатяни 4:3, 8-10 досега не е бил детайлно разработен. Сред основните причини могат да бъдат по­сочени следните:

Авторът Десислава Пулиева

1.Общият характер на посланието, който е подчинен на апос­толската полемика с привържениците на едновременното комп­ромисно съблюдаване на християнското благочестие и юдейския закон.

2.Даденото от св. апостол Павел твърде лаконично описание на езическите обичаи на галатяните.

3.Липсата на по-конкретни светоотечески тълкувания на разглежданите новозаветни стихове. Тази липса може да се дължи на слабото познаване на отмрелите или отмиращите в периода след IV-ти век езически култове в централна Мала Азия. Възможно е те да не са били подробно анализирани от християнските тълкуватели и поради нежеланието на последните да описват в детайли езичес­ките практики с цел да възпрепятстват тяхното разпространение. Не бива да се забравя и това, че основният стремеж на новозаветните тълкуватели е бил да акцентират върху неповторимото сотириологическо значение на описаните в Новия Завет събития, а не да правят обстоен преглед на езическите увлечения на младия хрис­тиянски свят.

4.Съобразяването на съвременните богослови с авторитет­ната светоотеческа тълкувателна традиция също е от значение. Към този фактор може да се добави и това, че са много малко богосло­вите, които имат задълбочени знания в областта на историята на езическите религии. Затова анализирането по същество на новозаветните текстове (включително Галатяни 4:3, 8-10), свързани с критиката на езическите вярвания, се възприема като трудна задача, която се изтласква в периферията на богословските изследвания.

5.От своя страна, историците на келтската религия, поради недостатъчните си богословски познания, също се въздържат от по-задълбоченото разглеждане на Галатяни 4:3, 8-10. Тези от тях, кои­то споменават въпросната глава от посланието до галатяни, я из­ползват единствено като допълващ щрих в обрисуването на рели­гиозния портрет на келтите. Затова съвременните историко-религиозни коментари на този новозаветен откъс са повърхностни и плахи в поставянето на преден план на въпроса за вероятното съществуване на келтски пласт в езическите вярвания на галатяните.

Авторът Десислава Пулиева

Правеният тук анализ на Галатяни 4:3, 8-10 се обляга както върху достиженията на келтоложката наука, така и върху завоеванията на раннохристиянската и съвременната новозаветна херменевтика.

Малоазийската област Галатия (Γαλατία, Galatia) дължи името си на навлезлите в нея след 278 година преди Рождество Христово галски племена – толистобоги, тектосаги и трокми. Те били наричани Γαλάται (Galatae) подобно на своите братя по народност, останали в своя­та европейска родина Галия. Галското нашествие в Мала Азия било финалът на голямата келтска експанзия на изток, която го­дина по-рано (279 година преди Рождество Христово) се проявила в атакуването на Делфи и в завладяването на част от Югоизточна Тракия[2]. Като причини за походите на водените от Леонорий и Лутарий гали (галати) към Мала Азия Тит Ливий изтъква липсата на свободни пло­дородни земи в Галия и жаждата за плячка[3]. Страбон отбелязва етническото родство между толистобогите, тектосагите и трок­мите, но не може да каже с точност от коя част на Келтика са тръг­нали те. Това, което се знае за тектосагите, е, че те живеели около днешния френски град Тулуза[4]. Но това не означава, че малоазийските келти задължително произхождали от Южна Галия. Не е изключено те или някои от тях да са емигрирали от север на юг и да са се установили в района на Тулуза. За възможен северен произход на трокмите, толистобогите и тектосагите индиректно говори твърдението на блажени Иероним, според което през IV-ти век в Галатия все още се говорел келтски език, близък до този на север­ното галско племе тревери[5], което живеело в областта около днеш­ния немски град Трир. Страбон е категоричен, че трите племена говорели един и същ език и не се различавали по нищо[6]. Най-вероятно той има предвид езика, за който говори и блажeни Иероним, и който е оцелял далеч от родината си в продължение на 6-7 века.

Когато навлизат от Тракия през Византион в Мала Азия, трокмите нападат нейната северозападна част, толистобогите гра­бят земите между Пергам и Ефес, а тектосагите водят битки близо до Милет и Дидима[7]. След множество военни съюзи и конфликти с различни малоазийски царе около 275 година преди Рождество Христово галатите би­ли изтласкани от Антиох I Спасител към централния планински регион на Мала Азия. Около 260 година преди Рождество Христово те оформили царст­во с главен град Анкира (днес Анкара, Турция). От този момент нататък то започнало да се нарича Галатия[8]. Религиозният цен­тър на галатите се наричал Друнеметон (Δρυνέμετον – свещена дъбрава, дъбово светилище, друидско светилище)[9]. Там се провеждали традиционните келтски асамблеи, по време на които се оформяла политиката на царството, извършвало се съдопроиз­водство и се състоявали едни от най-тържествените религиозни церемонии. Основни действащи лица в тези събрания били жре­ците и съдиите, тоест друидите, без които функционирането на келтското общество било немислимо. През 189 година преди Рождество Христово Галатия претърпяла първото си поражение от Рим. Макар римското влия­ние върху политиката ѝ да се засилвало, през следващите сто и петдесет години Галатия съществувала като самостоятелно царс­тво. Предпоследният ѝ независим и най-бележит владетел – Дейотарус (починал 40 година преди Рождeство Христово), бил близък приятел с Юлий Цезар[10]. При­емникът на Дейотарус – Аминтас, разширил още повече граници­те на Галатия. Те достигнали Западна Киликия, обхванали част от Ликаония с Дервия и част от Фригия[11]. През 25 година преди Рождество Христово Аминтас бил убит и Галатия станала официална римска провин­ция. Процесът на териториалното ѝ разширение продължил и през I-ви век, когато в нейните рамки влезли още много градове, между ко­ито и Антиохия Писидийска. Столица на Галатия продължила да бъде Анкира, а представителното общо събрание запазило важ­ните си обществени функции[12]. От това следва, че друидското със­ловие в Галатия също съхранило част от влиянието си така, както и след покоряването на Галия от Рим друидите продължили да играят водеща роля в живота на галите. Като се има предвид, че в завладените от галатите централни земи на Мала Азия практи­чески нямало гръцки градове[13], и че в следващите векове Рим не отнел автономната свобода на Галатия, става ясно защо за келтското население там било възможно да съхрани своята национал­на и религиозна идентичност[14]. Разбира се, междувременно про­тичали и процеси на взаимни влияния и етническо смесване (глав­но със завареното фригийско население). Но съобщението на блажeни Иероним за живия по негово време келтски език в Галатия показ­ва, че в края на IV-ти век и началото на V-ти век келтският етнически еле­мент бил все още силен там. Три столетия по-рано, когато св. апостол Павел написал посланието си до галатяните[15], келтскоговорящите и практикуващите келтската религия трябва да са имали още по-значимо присъствие в етно-културната мозайка на малоазийския регион.

Авторът Десислава Пулиева

Има още →

Защо ислямът не приема Иисус Христос за Син Божи и Спасител?*

Публикувано на от Dragan Bachev

Клара Стаматова

Ислямската религия съдържа три основни и преплитащи се елемента: събитие, свързано с нейната поява – животът и личността на Мохамед Ибн Абдалах (около 570-632), свещен текст, който изла­га смисъла и съдържанието ѝ – Коранът, и общност – умма, която утвърждава привързаността си към този текст като основа на нейната религия[1].

Съдържанието на исляма се изразява от така наречените „корени на вярата“ (арабски ‘усул ад-дийн’), които са неговите основни догмати. Те са:

1. постановката за единобожието (таухиид);

2. вярата в бо­жествената справедливост и правосъдие (‘адл);

3. признаване на пророческата мисия на Мохамед и предшествениците му (нубу-ат);

4. вярата в отвъдния свят, съдния ден и възкресението на мър­твите (кияма), и

5. учението за предводителството и наместничес­твото (имамат-халифат).

Концентрирано корените се намират в сура „Жените“: „О, вярващи, вярвайте в Аллах и в Неговия Пратеник, и в Книгата, ко­ято е низпослал на Своя Пратеник, и в Писанието, което е низпослал преди! А който отрича вярата в Аллах и в Неговите ангели, и в Неговите писания, и в Неговите пратеници, и в Сетния ден, той дълбоко се е заблудил“[2].

Проследяването на въпроса за мястото на Иисус Христос в Корана изисква насочване на вниманието към ислямското учение за пророчеството.

Представата на Мохамедовата религия за свещената исто­рия е сходна с библейската, но разбирането ѝ е различно – в нея няма единен център, какъвто в Библията е личността на Спасите­ля, а представлява непрекъснато Божие пратеничество за хората, възобновявано за всеки народ и епоха[3].

По думите на Й. Фридман, за мюсюлманите „човешката ис­тория не би имала религиозно значение без последователните ми­сии на пророци, на които отново и отново се възлага да предадат Божието слово на хората [4]“.

Като цяло в учението си за пророците Мохамед се придържа към юдео-християнската традиция, но внася и някои промени, до­развити по-късно от мюсюлманските богослови. Тъй като разка­зите за пророците се срещат на много места в Корана, то логично е да се предположи, че арабският проповедник се е стремял да обос­нове ролята си на приемник и завършител на тяхната мисия.

Тъй като учението за пророчеството и пророците е основен стълб на историческото повествование в Корана, то пророчески­ят пласт от свещената история в Книгата[5] се помества във време­то между Ибрахим (библейския Авраам) и Мохамед, макар и това да не е историческото време в настоящия европейски смисъл на този термин.

В Корана Ибрахим е почитан като прародител на евреите и арабите и проповядващ изконния монотеизъм. На него са били дадени скрижалите (сухуф) от Божието слово: „И кой е с по-добра религия от онзи, който се е отдал на Аллах с истинска преданост и е последвал вярата на Ибрахим Правоверния? Аллах прие Ибрахим за приятел “[6]. Като монотеист и баща на „пророк от праведници­те“[7] Исхак (библейския Исаак), кораничният Авраам става прароди­тел на арабите чрез Измаил, сина му от Агар – робиня на неговата съпруга Сарра, която е майка на Исаак[8]. Тъй като в рамките на юдео-християнската традиция Измаил е изключен от завета на Бо­га с Исаак[9], не е възможно той да участва в Новия Завет[10].

Авторът Клара Стаматова

Следователно за мюсюлманите вярата им представлява са­мостоятелно звено, което произхожда от молитвата на Авраам във Вирсавия за първородния му син Измаил и неговия народ (Битие 17:17-18; 21:9-21). Именно тук се корени постоянният стремеж на Мохамедовата умма да търси идентичността си и да доказва сво­ята законност като общност от последователи на истинското извечно единобожие.

Според исляма Мохамед е бил предшестван от 313 пратени­ци и 124,000 пророци, като между тях се установява иерархия – пратениците са пророци от по-висш тип, а 25 от тях са поименно посочени в Корана. Първият е Адам, следват Ной (Нух) и Авраам (арабски Ибрахим), който с готовността си да пожертва за Аллах своя син се приема за първия единобожник, Моисей (арабски Муса), който е определян като посредник между Аллах и израилевото племе, а Иисус Христос (Иса) – като „слово“ и „дух“, идващи от Аллах. За пророци се сочат и старозаветните царе и патриарси: Давид (Дауд), Аарон (Харун), Соломон (Сюлейман) и Лот (Лут). В Корана се откриват и имената на св. пророк Захария (Закария) и св. Иоан Кръстител (Яхя), но с изключение на Давид липсват големите про­роци – Исаия, Иеремия и Иезекиил. Не се срещат и имената на малките пророци (освен споменатите св. пророк Захария и св. пророк Ио­на), а впоследствие към тази група са причислени Александър Ма­кедонски (Зулкарнайн) и св. Георги (Джирджис). Според исляма пратениците притежават честност, безгрешност, прозорливост, те стоят по-високо от ангелите и обладават дара да извършват чуде­са, но нямат Господни качества, а са само хора[11].

На някои от тях Аллах изпраща послания – Тората на Муса, Евангелието на Иса, Псалмите на Дауд, Писанията на Ибрахим и Муса. Те се отличават по форма, език и начин на изложение както помежду си, така и от Корана, който е изпратен от Мохамед.

Съществен момент от кораничното учение за Мохамед е оп­ределянето му като „печат на пророците“ (хвтам ан-набийин): „Мухаммад не е баща на никого от вашите мъже, а е Пратеникът на Аллах и последният от пророците…”[12]

В ориенталистиката отдавна се спори върху въпроса, дали главната идея, вложена в израза „печат на пророците“, е именно окончателността. Според Симеон Евстатиев „в своята коранична упот­реба този израз е означавал най-вече потвърждаване, но не и окон­чателност на профетическата верига[13].“ Издигането на Мохамед над всички като Божи пратеник и „печат на пророците“, чиито последователи ще бъдат възнаградени с вечното райско блаженс­тво, не е случайно. Според исляма низпосланото на предишните народи е изгубено, а юдеите и християните следват изопачени ва­рианти на предаденото на Моисей и Иисус – едно непълноценно наследство, в което небесната истина се преплита с човешките грешки. Тази постановка е застъпена в Коран 5:13, където се каз­ва: „Те преиначават словата, размествайки ги. И забравиха част от онова, което им бе напомнено. И не преставаш да откриваш тяхна измяна…“ Следователно, независимо че ислямът признава свещеното достойнство на другите книги[14], като автентичен се оп­ределя само Коранът. Претенцията за неговата неповторимост ка­то откровение на Аллах[15] заема централно място в доказателст­вата на средновековните ислямски екзегети за чудото на проро­чеството и неговата безспорна правдивост[16]. За мюсюлманите Коранът е „фиксираното слово Божие… съ-вечна безвремева реч, низпослан на човечеството чрез пророка Мохамед под формата на адаптиран и очовечен дискурс“[17].

Според изследователите мястото, което „Книгата на Аллах“ заема в исляма, е сравнимо с това на Иисус Христос в християнс­твото. Тунизийският богослов А. Талби например посочва, че „Коранът – Словото на Бога, заема за мюсюлманина мястото, което има Иисус Христос, Словото Божие, за християните[18]“.

Според „Майката на книгите“ всички притежатели на писа­ния първоначално са имали както едно и също Божие слово, така и еднакви възможности за спасение – факт, който изрично е под­чертаван в сура 29:46: „...Вярваме в низпосланото на нас и в низпосланото на вас. Нашият Бог и вашият Бог е един и същ. Ние сме Нему отдадени.“ Но едновременно с това се твърди, че „Ислямът е религията при Аллах… Той е, Който изпрати Своя Пратеник с напътствието и с правата религия, за да я издигне над всички рели­гии… “[19]

От казаното за притежателите на писания следва да се под­чертае, че Коранът и неговите тълкуватели определят юдеите и християните принципно като изповядващи „исляма“ – в смисъл на религия на човечеството[20]. Поради това те не са неверници (съответно не-вярващи), а в най широк смисъл са „вярващи“[21]. Наред с това обаче юдеите и християните не са такива в пълния смисъл на думата и по мащабите на Корана са по-скоро частично вярващи, тоест вярващи, които имат общо само с една част с истинната рели­гия на мюсюлманите. И те остават частично вярващи (и с това друговерци), докато не съгласуват съдържанието на тяхната вяра с Мохамедовото учение.

Тази коранична постановка е недвусмислено застъпена в да­ваните от мюсюлманските богослови (улеми) дефиниции на исля­ма. Според Балик „Ислямът е вяра за цялото човечество и за всич­ки времена… християнството също е от Бог, но свещените писа­ния на християните по един или друг начин са били променени, така че в крайна сметка започват да проповядват учението за Тро­ицата и въплъщението“[22].

Има още →

Паралели между българската и хърватската народна митология – нови възможности за съвместни изследвания*

Публикувано на от Dragan Bachev

Горан Шантек, Роберт Бацаля

Abstract

В настоящата статия се прави обзор на досегашните знания за митологичното устройство на света у старите славяни. Наред с филологическите изследвания на Вячеслав Иванов, Владимир Топоров и Радослав Катичич, спомогнали за реконструкцията на основния пра-славянски мит и успешно обединили интерпретативните възможности на архаични текстове, устни предания и исторически извори, авторите разглеждат приносите на Пейскер, Плетерски и Белай за проучването на пространствените прояви на старославянските народни вярвания. С примери от Хърватия са показани следите на основния пра-славянски мит за борбата на Гръмовержеца със Змея. В заключение, посредством паралели на съхранените в устните предания на българи и хървати отломки от мита, авторите демонстрират възможностите и големия потенциал за съвместни българо-хърватски проучвания на пространствените прояви на предхристиянската народна вяра на славяните.

***

Прокопий Кесарийски (500-565), византийски историк, който пръв пише за славянската митология

Митът

Основният мит на славяните

Митологичното обяснение за устройството на света е било доминиращо в миналото за всички човешки общности. Устно предавана, тази митологична традиция специално сред славяните има дълъг и устойчив живот. Благодарение на нея, на някои редки исторически сведения и най-вече на грижливата и упорита работа на редица усърдни изследователи на славянските езици и култура, сред които ще споменем само заради фокуса на настоящата статия имената на лингвистите Иванов, Топоров и Катичич, на етнолога Белай и на археолога Плетерски, днес ние познаваме с достатъчна сигурност основния праславянски мит за устройството на света. В праславянската версия на познатия на всички индоевропейци мит се говори за двубоя между Гръмовержеца и неговия териоморфен или звероподобен противник в образа на змия, змей или мечка[1]. Името на славянския Гръмовержец е Перун и той живее „горе“, на планината, в короната на сакралния дъб в светата гора (дъбрава). Негов противник е Велес, който живее в подножието на планината, близо до водата и в пещера между корените на сакралния дъб. Той е свързан със земята и е господар на животните, на плодородието и на всички богатства, но най-вече на така нужната на хората вода. Воден от алчността си, Велес спира притока на водите и тогава не падат дъждове и пресъхват изворите – тогава светът страда от суша. Но и това не го задоволява и той се отправя в планината, за да заеме мястото на Гръмовержеца. Недопускайки това, Перун започва божествен бой с Велес, по когото отправя камък, боздуган и стрели, а той се опитва да се скрие последователно под човек, кон, крава, къща, дърво или камък. И едва когато Велес се промъква под пън във водата, Гръмовержецът престава да го преследва, защото очевидно тук е неговото място[2]. Но макар и убит, Велес не е мъртъв, защото като бог е безсмъртен, а сблъсъкът на реда и Хаоса се подновява периодически, навсякъде и постоянно, когато гърми и святкат мълнии, а силният вятър разнася изобилието от освободената влага. И тъй като за живота на хората са потребни и двамата богове, както сухост и влага или едновременно стабилност, и приспособяване, тази битка не трябва да се възприема като борба на Доброто и Злото. Във възгледите на старите славяни тези двама противопоставени богове са били комплементарни, взаимно допълващи се, и хората са добре само когато Перун и Велес са в динамично равновесие.

Писмени извори

Първите информации, които можем да почерпим от историческите извори за религията на славяните и за Гръмовержеца като техен върховен бог, ни предоставя Прокопий Кесарийски в своето произведение Bellum Gothicum[3]. Когато описва настанилите се северно от Дунав анти и славини, Прокопий пише: „те смятат, че само един бог – създателят на мълнията, е единствен господар на всичко, и му принасят в жертва волове и всякакви други жертвени животни […] почитат също и реки, и нимфи, и други демони и на тях също принасят жертви, но своите гадания вършат само при първите жертвоприношения[4]“.

Бог Перун в славянската митология

Следващите важни сведения намираме в киевската летопис, фиксираща времената преди покръстването на русите. За нуждите на настоящата статия ще откроим само два момента в Летописа. В първия се говори за мирния договор от 907 година, сключен между киевския княз Олег и византийската империя. В съответствие с тогавашните правни обичаи, двете страни се заклеват в своите богове – руският княз Олег дава клетва в името на своите богове Перун и Волос, покровителя на животните, а византийците – в своя християнски бог[5].

Има още →

Заговорите, любовта и Хермес в древногръцката митология*

Публикувано на от Dragan Bachev

Божидар Драганов

Когато човек се запознае отблизо с древногръцката митология, остава с впечатлението, че главните действащи лица не са богове, а по-скоро герои в латиноамерикански сапунен сериал. Нищо човешко не им остава чуждо – интриги, изневери, омраза, гордост, ревност, завист, лицемерие. Тези страсти пораждат заговори от най-различно естество, с които изобилства цялата митология. Разбира се, освен битово-емоционалните заговори, съществува и едно по-високо ниво, което описва заговори, съпътстващи космогонията и отразяващи процеса на създаването на подредения свят от хаоса, битката между „доброто“ и „злото“, борбата между богове и гиганти, между небесните сили и тези от подземния свят. Хермес, като бог-пратеник на Зевс, хералд, медиатор между световете и покровител на любовната магия, често е действащо лице в тези митологеми. В настоящата работа е направен опит да се проследят няколко отделни митологични линии, за да се разкрие многопластовата същност на Хермесовия култ в Древна Гърция.

В гръцкия пантеон Хермес е едно от дванадесетте главни олимпийски божества. Първоначално е асоцииран като аркадски бог на ветровете и дъжда, а поради пъргавината си е възприеман като вестител и пратеник на Зевс и другите олимпийски богове. Той е покровител на скотовъдците, на стадата от дребен и едър рогат добитък, на пътищата и пътниците, на пазарите, търговията и търговските отношения. Той дава в търговията печалба, изпраща на хората богатство и подпомага растежа на животните. Като древно божество на плодородието, най-вероятно с предгръцки малоазийски корен, той се превръща в бог на благосъстоянието, съответно на късмета, а оттам и на крадците. Възприеман е и като бог на красноречието, а същевременно и на извъртането и измамата, ето защо е патрон на ораторите, но и на измамниците[1]. Освен това Хермес е покровител на атлетите, бог на гимнастиката, ловкостта и сръчността, а статуите му са поставяни в палестрите и гимназионите. Счита се, че той изнамира мерките, числата и азбуките и научава хората да ги употребяват (Diod. Sic. Bibl. Hist. 5. 75), ето защо е възприеман като сходен на боговете на мъдростта от Древния изток. Хермес покровителства пътниците при пътуване приживе и пак той съпровожда душите на покойниците до подземния свят („Ψυχοπόμπος“ – „водач на душите“), следователно той е медиаторът между двата свята и във връзка с подземния свят е епитетът му („Χθόνιος“ – „подземен“). Понеже сънищата идват от света на сенките, той също е техен бог, а с вълшебния си жезъл може да потопи в дълбок сън всички – и хора, и богове, и чудовища. Негови атрибути са крилатите златни сандали – „таларии“, символ на пъргавината му, крилатата пътническа шапка-шлем – „петасос“, кесията с пари, сърповидният меч и „кадуцеят“ – вълшебен златен жезъл с две обвити около него змии и с криле на върха, подарен му от Аполон.

Зевс, върховен бог в древногръцката митология

Поради силно изявената си многофункционалност Хермес често помага на другите олимпийски богове със своята хитрост, ловкост и сладкодумие в космологичния митологичен цикъл. Той участва в страшната „Гигантомахия“ – битка между богове и гиганти, а те са синове на Гея – богинята на земята, произлезли от капките кръв, които се ръсили върху нея от осакатеното тяло на Уран, скопен със златен сърп от най-малкия си син Кронос. Те, по подбуда на майка си Гея, се опълчват срещу второто поколение богове, като поставят една върху друга планините Оса и Пелион и започват да замерват небето със скали и горящи стволове, но биват победени от всички олимпийци, подпомогнати от циклопите, хекатонхейрите и Херакъл. В това сражение Хермес побеждава гиганта (Х)иполит с помощта на шапката, която го прави невидим, и сърповидния меч, дадени му от Хадес (Apollod. 1. 6. 2). След поражението им Зевс захвърля гигантите в подземния Тартар, а от тяхната кръв произлиза необузданият човешки род. Според някои изследователи в основата на този мит лежи споменът за победата на олимпийската религия над предгръцките култове – почитащи основно необяснимите природни и оплодителни сили на заобикалящия ги свят.

Друг син на Гея и на тъмния Тартар – Тифон (Тифоей), също се опълчва срещу реда на Олимп. Изобразяван като сторък великан, с необикновен ръст и сто змийски глави, от които бълва огън, той е считан за олицетворение на подземните вулканични сили. Въстава срещу боговете, които не успяват да устоят пред него и побягват в Египет, където се спасяват под образа на различни животни – Аполон се преобразява в гарван, Артемида – в котка, Хера – в юница, Афродита – в риба, а Хермес – в птицата ибис (Ovid. Metamorph. 5. 329–331). Въпреки това, Тифон успява да хване Зевс, изрязва и скрива жилите му, като по този начин го парализира и заплашва да разруши реда във Вселената. В различните версии на мита единствено Хермес, Пан или Кадъм успява да открадне жилите и да ги върне отново на Гръмовержеца, като по този начин възвръща и отнетата му сила, а Зевс побеждава Тифон, като хвърля върху му вулкана Етна. И трите споменати митологични персонажа са различни хипостази на Хермес – Пан е негов син, а Кадъм се свързва с него чрез другото му име Кад(с)милос[2].

Богиня Хера в древногръцката митология

Към същия митологичен цикъл може да бъде причислена и митологемата за двамата братя близнаци Алоади – исполините Отос и Ефиалт. Те са синове на гиганта Алоей (или на Посейдон) и на Ифимедея или Гея, според друга версия на мита. Често биват идентифицирани с титаните и гигантите заради чутовната сила, която притежават. Още на девет години били дебели девет лакътя, високи девет разтега, а всеки месец пораствали с по девет пръста. И те като гигантите се заканват, че ще струпат една върху друга планините Оса и Пелион, за да се възкачат на Олимп и да откраднат Хера и Артемида. Силно разгневена от постоянните сексуални заплахи, които Алоадите отправят към нея, богинята на лова Артемида се преобразява на сърна и се спуска между двамата братя, които в желанието си да я уцелят се пронизват един друг. Според друго предание те дори успяват да затворят неукротимия бог на войната Арес в бронзов съд в продължение на тринадесет месеца, през които на земята царува нерушим мир (Hom. Il. 5. 385). Разгневени от настъпилия мир и благоденствие сред смъртните, Зевс и Хадес изпращат Хермес да освободи Арес, като отключи медните вериги, с които е окован бронзовият съд. Реминисценция за това откриваме в употребяваните днес понятия „херметичен“ и „херметически“ поради факта, че на Хермес е приписвано изкуството да затваря (съответно и да отваря) съдовете от метал, а алхимиците от Средновековието са го считали за откривател на херметически затворената стъклена тръба.

Има още →

Митични същества в японските предания и легенди*

Публикувано на от Dragan Bachev

Катя Маринова

Митовете са неразделна част от човешкото развитие. Вярванията и легендите са тези, които формират самосъзнанието на един народ. Леген­дите и преданията са основният източник на информация за религиоз­ните вярвания. Тук ще разгледаме тези митични същества, които, макар и да са свързани с религиозните вярвания на японците, са “живели” близо до хората. Няма да говорим за създанията с божествен произход като шинтоистката богиня на Слънцето – Аматерасу или за Ботхисатвите – съществата, постигнали просветление при будизма. Ще говорим за съ­ществата, срещащи се в народните приказки и легенди. Такива като българските таласъми, русалки и други обитатели на реките, езерата и горите. Много от тях намират убежище в литературата или произлизат от нея. Фактически е почти невъзможно да се обхванат всички видове призраци, духове и митични същества. Опит в тази насока е направил ученият и художник Торияма Секиен през 80-те години на XVIII-ти век. Първият том излязъл през 1781 година под името “Нощен парад на стотици демони”, а след 3 години – “Илюстрирана колекция на стотици призраци” – “Гаджю хякки цуредзуре букуро”. Създал още 2 тома, в които заедно с черно-белите илюстрации било дадено описание на всеки призрак. Всъщност са включени и митични същества, а не само призраци.

Най-често срещаните легендарни същества на японския архипелаг по азбучен ред са: бакемоно, баку, бусо, дзашики-вараши, ипан-момен, капна, каса-но-обаке, конаки-джиджии, коропоккур/коро-боккур, нингьо, нурикабе, обаке и юрей, опи, рокурокуби, рю, сенник, тенгу, тенньо/теннин, хитоцумекозо, шачихоко, шикигами, шикоме, шоджо, ямауба/яманба.

Нека да направим описание на всяко от тях. По-често срещаните имат различни наименования в отделните части на Япония. Явяват се като проява на някое божество. Имат и разновидности.

БАКЕМОНО: Съществуват най-различни разновидности. Едни от тези същества са подобни на българските таласъми. Представляват дреб­ни, уродливи същества, живеещи в планинските пещери, недалече от селищата, които обичат да ограбват. Всеки от тях, взет поотделно, е доста слаб, затова винаги нападат вкупом. Най-силното и опасното оръжие, което притежават, са дългите и силни зъби. Най-много се боят от будистките храмове. Други от този вид са огромни, също нападат селата, но не са на групи. Отвличат деца, жени и дори убиват. Бакемоно се наричат също така и превъплъщенията на доста често обожествяваните животни – лисица, енотовидно куче и котка.

БАКУ: Това е добро привидение, което се храни с кошмарите на хората. Може да бъде повикано, като произнесете три пъти “баку курае” тоест “баку, изяж кошмара ми” или като се напише името му на лист хартия и се постави под възглавницата. Изображенията му напомнят на малай­ски тапир. Среща се също така в китайската и корейската митология.

БУСО: Това са духове, хранещи се с човешка плът. Зараждат се в хора, починали от глад. Обикалят тъмните нощни улици в търсене на жертви. На практика са лишени от интелект. Могат да мислят единствено за храна. Изглеждат като започнали да се разлагат трупове.

ДЗАШИКИ-ВАРАШИ: Това е добър домашен дух. Най-известен е обитаващият хана Рьокофусо, намиращ се в минералния извор Кин-даичи, префектура Ивате. Най-общо представляват 5-6-годишно мом­ченце или момиченце със спусната коса, живеещи във вътрешната гостна на старите японски домове. Не могат да живеят в офиси и нови сгради. Смята се, че защитават обитателите и спомагат за разцвета на дома, който обитават. Не е ясно как домашните духове избират дома, но ако го напуснат, той запустява. Поради тази причина в доста домове им пред­лагат ежедневно угощение. Макар че, като всяко дете, обичат да правят пакости, като например да се изтягат в леглото на гостите или да им обръщат възглавницата, се смята, че това носи късмет. Забавляват се като оставят нощем малки стъпки от пепел или вар и издават звук като от чекрък, наподобяващ звука от свещения танц “кагура”. Според едни могат да ги виждат само хора от семейството, а според други – само децата. Стават известни и от различни литературни произведения, като например в разказите на ЯнагиТакунио -“Тооно моногатари” или “Иши-гами-мондо”. В “Джиппо-ан-юрскидзаки” е описан домашен дух, жи­веещ в района Есаши, град Оошу, префектура Ивате. Там наричат дзашики-вараши, обитаващи предната част на дома – Комецуки-вараши, Нотабарико, Усуцукико, а тези в задната част – Чьобирако – те са бели и много красиви. Има още много примери. Не е изяснен произходът им. В североизточните райони е имало обичай в многодет­ните семейства, които не могат да изхранват всички, да се убиват ново­родените деца, като телата им биват погребвани в къщата. Смята се, че вярата в дзашики-вараши се е предавала до наши дни като към почитането на паметта им се е добавило вярването, че те стават духове-помощници на магьосниците, тоест това са будистките “духове-закрил­ници”, така наречените гохоодооджи, наречени простонародно кокороедооджи. В североизточните райони е силно вярването в окумаисама, ошира-сама, които се почитат като божества на копринените буби – сапджин и на огнището – камадогами.

ИТТАН-МОМЕН:Буквално се превежда като “късче памучна тъкан”. Представлява дълга, бяла летяща ивица плат, появяваща се през нощта и душаща своите жертви, като се увива около шията и главата им.

КАППА: Това е легендарно същество. Смята се, че е двуполово, среща се в почти цяла Япония, но названията и формите са различни. Каппа са водни духове, живеещи в реки и езера, плуващи много добре. В повечето случаи имат чиния на главата, пълна с вода. Ако тя се изпари или излее – умират. Много са вежливи и с чувство за дълг. Ако им се поклониш, отвръщат със същото и това е най-добрия начин да разлеят водата си. Има много народни приказки, в които се отблагодаряват с рецепти за лекарства и риба. Ако потъркат главата си с папрат, могат да се превръщат в хора.

Съществуват 2 вида каппа:

1.Тип “костенурка” – имат коруба, човка, плавници и чиния на главата. На рисунките са без палец. Има и такива, които пълзят като костенурките. Може би са неизвестен вид костенурки. Обичат краста­вици. Затова в Япония наричат суши, обвито с краставица “каппа-маки”.

Има картини, на които черупката им е завързана с връв. Може би е била като спасителен пояс за деца, затова има картини, на които каппа са без коруба. Друга особеност е, че миришат на риба, на ръст са колкото 10-годишно дете, а според някои имат 3 ануса.

2.Тип “човекоподобна маймуна” – целите са в косми, с големи кучешки зъби и неоформен нос. На главата си имат вдлъбнатина, пълна с вода (може би покрита с чиния, за да не се излее). Имат палец и пети. Обичат борбата сумо и често се боричкат с децата. Тридесет процента от изображенията са от този тип. През пролетта слизат край реките, а есента се качват обратно в планините.

Каппа защитават реките, езерата и блатата от – замърсяване и затова често се изобразяват като герой-талисман. Обикновено не правят лоши неща, но понякога завличат хората под водата, давят ги или им изваждат “ширикодама” (топче на дупето) – фантастичен орган, за който се смята, че ако бъде изваден, човек става безпомощен. Това се дължи на факта, че сфинктера на удавниците се разхлабва и изглежда сякаш са извадили топче оттам.

Най-общо произходът на каппа може да се разгледа в 2 направления – в Западна и в Източна Япония. В Западна Япония се смята, че е привнесен от континента. Нарича се Енкоо и е сходен с китайската маймуна. В Източна Япония се смята, че е преобразена кукла, създадена да помага на шикигами на Абе но Сеймей и на Хидари Джингоро, създателят на 3 маймуни от храма Тошогу, където е погребан Токугава Иеясу. Според едноименния роман на Акутагава Рюноске “Каппа”, в западна Япония те са зелени на цвят, а в североизточна – червени.

Смятат каппа за бог на реката, който през есента става бог на пла­нината. Затова в някои райони ги наричат ямаваро. Подобно надзаши- ки-вараши могат да бъдат видени само от деца, защото като природен дух е лесно да се събере с чисти и непорочни хора, каквито са децата. Намерени са много мумии или кости на каппа, но това са фалшификати на мумификатори от епохата Едо (1603-1868). Събирали са заедно кости от най-различни животни – скат и маймуна или части от глава на сова.

КАСА-НО-ОБАКЕ: В буквален превод “привидение-чадър”. Представлява дървен чадър с едно око и един крак. Обича да плаши хората.

КОНАКИ-ДЖИДЖИИ: Буквално означава “старец, плачещ като дете”. Появявал се в планините в префектура Токушима. В действи­телност е старец, който отдалече изглежда точно като бебе. Стои край пътя и плаче с бебешки глас. Ако го съжалиш и го вземеш на ръце да го поносиш, изведнъж натежава, и, колкото и да се опитваш да се освободиш от него, е напразно. В крайна сметка странникът, смилил се над него, умира под тежестта му. В последно време се смята, че това се дължи на факта, че ниското ниво на кислород и високото ниво на въглероден диоксид, отделян от купчините сухи листа в планините, предизвикват халю­цинации и чувство за тежест.

Има още →

Древноегипетската религия*

Публикувано на от Dragan Bachev

Теодор Леков

Повече от две хилядолетия наследството на Древен Египет вълнува европейците За античните автори Египет е източникът на мъдростта и зна­нието, които вдъхновяват създателите на елинската цивилизация. Реалното изучаване на Египет обаче започва едва през XIX-ти век с разчитането на иероглифното писмо. През тези повече от 170 години представите за характера на египетската религия са претърпели значителни промени. Изследването на религията на древните египтяни е свързано с редица трудности, които произтичат от нейните особености. На първо място това е невъзможността да намерим еквивалент на нашите съвременни понятия в египетската сло­весност и образност и да подредим фактите, получени при изучаването на обекта, към предварителен модел или схема. Самите египтяни не са остави­ли обяснения и тълкувания на своята религия, в източниците липсват кри­тическо мислене и индивидуализъм като отношение. Това ни отвежда до другата особеност на тяхната религия – тя е плод на хомогенна култура, на колективна вяра. Религията е неразривна част от мирозрението и не проти­воречи на останалите форми на обществен и духовен живот. Затова древните египтяни нямат думи за религия, за мит, за вяра. Това означава, че нашият съвременен терминологичен апарат трудно може да обхване проявите на духовния живот на египетската цивилизация. Липсата на дума за „религия“ (ако изведем етимологията ѝ, следвайки Лактанций, от re-ligo – „свързвам отново, пак“), показва и друго – египтяните не се чувстват отделени от бога (в контраст с другите семити), те са потопени в един свят, изпълнен с божестве­ното, самите те са част от бога и не търсят загубената си връзка с него. Египетската религия днес е мъртва религия, културната традиция на Древния Египет, за разлика от другите древни цивилизации на Индия и Ки­тай, е прекъсната. Това означава, че средствата за изучаването ѝ са единст­вено паметниците, тълкувани с помощта на методиката на археологията, филологията и историята. От своя страна паметниците, от които черпим сведения за религията на древните египтяни показват някои особености, ко­ито определят в значителна степен съвременните ни представи за нея. На първо място това е характерът на тези паметници, свързани предимно със смъртта и отвъдното и в много по-малка степен – с ежедневието. До нас са достигнали огромно количество гробници с текстове, погребален инвентар, изображения на отвъдното и заупокойния култ. Ако постройките на ежедне­вието и дори царските дворци са строени от кирпич, то домовете на веч­ността са издигани от камък. Ограниченото пространство на развитие на египетската цивилизация – в рамките на Нилската долина – е довело до наслояването на културните пластове и до постепенното унищожение на по-древните. Почти нищо не знаем за големите религиозни центрове на Египет, особено за тези в Делтата като Мемфис и Хелиопол, построени на об­работваема земя. Преобладаващото количество паметници, достигнали до наши дни, идва от Горен Египет и областта на Тива.

Подобно явление можем да открием и в развитието на египетския храм. Историята на някои от тези храмове е хилядолетна, те са престроявани и изграждани в продължение на поколения, така че трудно можем да добием ясна представа за облика на храма в даден исторически момент. Някои от постройките буквално са изградени наново от съвременните археолози, след като каменните им релефи са послужили за пълнеж на други масивни съоръ­жения и така по случайност са оцелели до наши дни.

От така наречената религиозна литература разполагаме с паметниците на заупокойните текстове – заклинания, свързани с превръщането на мъртвия в дух – Ах в отвъдното и с погребалния и жертвен ритуал. Този тип литература се нарича с общото наименование „саху“ („заклинания за превръщане в Ах“). Най-древните запазени паметници на този жанр са Текстове на пирамидите. Те са предназначени за мъртвия цар и достигането на безсмъртие. Открити са в пирамидите на царете от V-та и VI-та династия, а от края на VI-та династия започват да се разпространяват и сред приближените на царя. Текстове на пирамидите са най-старият корпус на религиозната литература на чо­вечеството, известен ни досега. Предполага се, че за първи път тази литера­тура е записана по времето на III-та династия, но някои текстове водят нача­лото си още от IV-то хилядолетие век преди Христа. В епохата на Средното царство тази литера­тура е известна под името Текстове на саркофазите, защото се променя средата на изписване – вече по вътрешните стени на дървените ковчези на египетската аристокрация. Появяват се много нови заклинания, а по дъното на ковчезите за първи път е изобразен пътеводител в отвъдното – така наречената Книга на Двата пътя. През Новото царство заупокойната литература се изписва вече на папирус и се поставя в гроба близо до мумията. Оттук идва и нейното съвременно наименование – Книга на мъртвите. Египтяните са наричали целия сборник Заклинания за излизане през деня. Развитието на този тип религиозна литература показва неговото разпространение – пър­воначално предназначена само за царя и впоследствие за все по-широки социални кръгове от египетското население. Тъй като тази литература е свър­зана с постигането на безсмъртие и задгробното блаженство, това означава, че тези права са се разпрострели от царя към неговите поданици или както често се твърди, този процес показва демократизацията на египетските зад­гробни вярвания. Първият етап на процеса е положен още в края на Старо­то царство (XXVIII-ХХIII век преди Христа) с рухването на централизираната бю­рократична държава и с издигането на преден план на местните центрове на властта. Посредством ритуала и заклинанията мъртвият цар е бил нари­чан и отъждествяван с Озирис, а от времето на Първия преходен период (XXII-XX век преди Христа) така назовават себе си и представителите на аристо­крацията. От Новото царство (XVI-XI век преди Христа) насетне всеки мъртъв егип­тянин е въплъщение на бога Озирис, което му дава право на задгробно съ­ществуване. От друга страна, царят никога, дори в смъртта си не се израв­нява със своите поданици. Ако обикновените египтяни са изписвали в гроб­ниците си сцени от Книгата на мъртвите и са снабдявали мъртвия с ко­пие на тази книга, то през Новото царство в скалните гробници на царете се появяват нови съчинения с магическите изображения на нощното пътуване на слънцето в отвъдното. Тук царят се отъждествява със слънчевия бог, пътува заедно с Ра в ладията му и с изгрева на слънцето се ражда за нов живот. Сред тези книги за отвъдното са Амдуат, Книгата на портите, Книгата на пещерите, Книгата на Акер, Книгата на кравата, Книгите на деня и нощта, Книгата за възхвала на слънцето в Запада (известна като Литанията на Ра) и други. Многобройни изображения на ритуални сце­ни и съпътстващите ги текстове са известни от египетските храмове. Едни от най-добре запазените са късните храмове, строени в гръко-римския Еги­пет, като тези в Едфу, Филе, Дендера, Ком Омбо. Само публикациите на релефите от тях наброяват поредици от няколко десетки тома.

За да разгледаме връзката на човека с религията, е необходимо да изяс­ним представите на древните египтяни за бога, сътворението на космоса и мястото на човека в него.

Бог Анубис

Египетската дума за бог е „нечер“, на коптски „нуте“. Какво точно се крие зад етимологията на тази дума остава загадка и днес, въпреки многобройните хипотези. Показателно е обаче, че при превода на Светите писа­ния на коптски преводачите са използвали древната египетска дума за наз­ванието на Християнския бог. Ако използваме подхода на Платон, за да се постигне знанието за бога (episteme), е необходимо да се познава неговото име (onoma), образ (eidolon) и дефиниция (logos). За египтяните името е ин­тегрална, същностна част от личността на човека или бога. В изворите име­то на египетския бог често е епитет, квалификация на неговите качества: богинята лъвица Сахмет означава „Силната, Могъщата“; небесната богиня Хатхор – „Дома на Хор (небесния бог)“; Хнум, създателят на хората, който ги прави от глина на своето грънчарско колело – „Този, който съединява, слеп­ва“; бръмбарът Хепри – „Този, който възниква“ и други. Така името служи за идентификация на божественото, на природата му и на неговите функции. Колкото по-могъщо е едно божество, колкото по-многобройни са неговите проявления, толкова повече са и неговите имена. В молитвите и инвокацията на божеството се използват множество имена на бога, гаранция, че призова­ният бог ще чуе името си и ще откликне. Често срещан епитет на египетските божества е изразът „с многобройни имена“. Според египтяните познанието на името води до власт над неговия притежател, затова богът има свое скри­то име, което се пази в дълбока тайна, а тайното име на Ра става известно според един късен мит единствено на великата богиня Изида. Съществуват и примери за табу върху произнасянето на божието или царското име.

Божествата се появяват и с така наречените синкретични имена, например Амон-Ра, Себек-Ра, Хнум-Ра, Ра-Атум, Птах-Озирис-Сокарис и други. Имената на богове-създатели се свързват с името на слънцето, най-характерния образ на твореца в египетската религия. Така в тези двоични имена, първият еле­мент често е името на твореца в потенция (затова името би могло да бъде и Нун) като извечното божие начало, а вторият, соларният елемент на името показва бога-демиург в неговата реализация.

Има още →