Грета Стоянова

Ръкопис № 403 от сбирката на Църковно-историческия и архивен институт (ЦИАИ[1]) – София представлява служебен миней за месеците януари и февруари. Началото и краят на ръкописа липсват (липсват листите със службите от 1 до 10 януари, а от месец февруари са се запазили като откъси само листите, които съдържат службите от 1 до 3 февруари). На места листите са силно повредени, поради което текстът е трудно четим и невъзстановим.

Ръкописът не е включен в описа[2] на Е. Спространов, което най-вероятно означава, че е получен в библиотеката на ЦИАИ след 1900.

В инвентарния опис на Иван Гошев ръкописът е определен като паметник от ХІІІ век, сръбска редакция, изписан с “вертикално дребно уставно писмо[3]”. Гошев уточнява, че в ръкописа няма украса, а пергаментът е “дебел и груб”.

Частично ръкописът е бил изследван от Д. Богданович[4], Радослава Трифонова[5] по отношение главно на култа към св. Сава Сръбски и неговата най-стара служба, но цялостно ръкописът не е коментиран подробно. Спорадично се посочват различни особености на службите в разглеждания миней от Мария Йовчева[6], Р. Станкова[7] и Т. Суботин-Голубович[8]. Дмитрие Богданович в цитираното вече изследване предлага кратка палеографска характеристика на ръкописа, съпътствана с отбелязването на някои езикови особености (сръбска редакция, рашки правопис в “стариjе фазе”), въз основа на които датира ръкописа през последната четвърт на ХІІІ век. Той предлага и кратко описание на съдържанието на минея като отбелязва на коя дата какви служби са включени[9].

Службата за Евтимий Велики († 473 година) на 20 януари в ръкопис № 403 от ЦИАИ е поместена на лист 29с до лист 32b – след службата за преподобния Макарий Египетски (около 301–около 331) и Макарий Римски (Александрийски – около 295–около 395 година) и преди службата за Максим Изповедник (около 580–след 655 година) и мъченик Неофит († 303-305 година).

След синаксарната част в службата за Евтимий Велики са споменати паметите на мъченик Авлериан, Кандид, Акила, Евгений (началото на ІV век); на мъчениците Вас, Евсевий, Евтихий, Василид и дружината им († 303 година); на мъчениците Инна, Рима, Пинна (ІІ век). Структурата на канона е следната: 1, 3, 5, 7, 8 и 9 песни имат по 3 тропара, а 4 и 6 песни – по 2 тропара.

Особеното в службата за Евтимий Велики по ръкопис № 403 е, че в нея се открива структурно разместване в сравнение с по-ранния Типографски препис на службата от ХІ-ХІІ век (Миней за януари № 99 от Типографската сбирка, ЦГАДА, Москва). Въпреки, че двете служби съвпадат, налице е следната особеност: хвалитните стихири и стихирите за утринната, глас втори, които следват в № 403 (ЦИАИ) след девета песен, се откриват в началото на службата по Типографския препис[10].

Лесно забележим е акростихът, обхващащ 9-та песен и богородичния тропар, който представя познатия подпис на Климент Охридски[11] – КЛИМ и свидетелства за авторитета и словесното изкуство на първите старобългарски химнографи. Всъщност поместеният в ръкопис № 403 канон за Евтимий Велики съвпада и с останалата част от запазения акростих в службата на Типографския препис (СВЯТ ПОУСТИНН … КЛИМ), описан от Красимир Станчев и Георги Попов[12]. Службата от ЦИАИ съдържа и допълнението към четенето на името КЛИМ с ОС чрез ирмосите на 8 и 9 песни, за което пише Веселин Панайотов[13], коментирайки подписа на Климент в службата от Празничен миней НБКМ № 113. Особеностите на подписа в канона за Евтимий Велики според автора на статията представя първия, най-ранен период от химонграфската дейност на Климент Охридски[14].

Тук се представя пълния текст на службата за Евтимий Велики по ръкопис № 403 от сбирката на ЦИАИ като се печата във възможно най-близък вид до този в ръкописа. Номерацията на колоните отразява поредния номер на листа според съвременната пагинация на ръкописа, а с буквеното означение се указват колоните на текста от лицевата страна на листа – а, b, и колоните от обратната страна на листа – c, d. Повредите и трудночетимите места в ръкописа се отбелязват с многоточие; личните имена и топонимите започват с главни букви, за разлика от ръкописа; киноварът се предава със сив цвят. Лигатурите са развързани; титлите са предадени според наличието им в ръкописа, където могат да се различат два вида знаци за титли – с по-дълга титла и с по-къса титла. В някои случаи означението на богородичните тропари в ръкописа, както и инициалите на отделните тропари, е изнесено с една позиция пред основния текст, това е отразено и в печатния вариант на текста.

___________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 234-248. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Изказвам благодарността си на директора на ЦИАИ – ст. н. с. д-р Христо Темелски и на проф. д-р Ангел Кръстев за предоставената ми възможност да работя с ръкописа.

[2]. Спространов Е., Опис на ръкописите в библиотеката при Св. Синод на Българската църква в София. София, 1900.

[3]. Виж: Втора Инвентарна книга, изписана на ръка от Иван Гошев, която се съхранява в ръкописния отдел на ЦИАИ – София.

[4]. Богдановић Д., Кратко житиjе светог Саве. – ЗМСКJ, 24/1, 1976, 5-32; Богдановић Д. Наjстариjа служба светом Саве. – ЗИJК, Одељ. І, 30, 1980, с.1-113, и по-специално с. 14-17.

[5]. Трифонова Р., Манастирски средища и монашеска книжнина в Сърбия и България ХІІІ в. Електронно списание LiterNet, 29.07.2002, № 7 (32). http://liternet.bg/publish4/rtrifonova/index.html.

[6]. Йовчева М., Южнославянската литургическа книжнина през ХІІІ век. – В: Зборник радова Византолошког института ХLVІ, 2009, с. 351-364, с. 355.

[7]. Станкова Р., Сръбски и български празнични минеи от ХІІІ век (съпоставка на състава и структурата). – В: Зборник радова Византолошког института ХLVІ, 2009, с. 395-407.

[8]. Суботин-Голубовић Т., О рукописима коjи садрже службе светоме Сави, Свети Сава у српскот историjи и традициjи. Београд, 1998, с. 342. Авторската отбелязва наличието на втора песен във втори канон в службата за Григорий Богослов (на 25 януари), поместена в Служебен миней № 403, ЦИАИ-София. (Цитирано по статията на Станкова Р., Сръбски и български празнични минеи от ХІІІ век (съпоставка на състава и структурата)…, с. 395-407).

[9].  Богдановић Д., Наjстариjа служба светом Саве…, с. 14-17.

[10]. Сравни с издадения текст на Канона за Евтимий Велики във: Станчев Кр., Г. Попов, Климент Охридски, София, 1988, с. 170-174.

[11]. Виж за този химнографски подпис на Климент Охридски: Станчев Кр., Г. Попов, Климент Охридски…, с. 121; Панайотов В., Акростишните подпис на св. Климент Охридски. – Црквене студиjе, 2, Ниш, 2005, с. 313-327.

[12]. Станчев Кр., Г. Попов, Климент Охридски, София, 1988, с. 120-121.

[13]. Панайотов В., Акростишните подпис на св. Климент Охридски…, с. 314-315.

[14]. Панайотов В., Акростишните подпис на св. Климент Охридски…, с. 325.

Изображение: авторът на статията, Грета Стоянова. Източник – http://pksh.eu/

Ние не можем да водим молитвен живот, нито да се приближим до Бога, ако не сме свободни от оковите на всяко притежание. Имаме нужда от две отворени ръце и още повече от широко разтворено сърце. Сърцето ни не бива да прилича на кесия, която боязливо държим затворена от страх да не изпаднат парите. Напротив, то трябва да бъде като празна, отворена кесия. Само така ще станем богати и същевременно ще бъдем свободни от оковите на всяко богатство. Ако тогава още оставаме „извън” Царството Божие, все пак ние притежаваме всичко; ако сме вътре, тогава оставаме все още бедни.Същото важи и за постенето. Под това понятие аз не разбирам просто постене или въздържане от неща, които се отнасят само до стомаха. Всъщност аз мисля за една духовна трезвост, която ни подтиква да отбегнем робството на предметите. Тук става дума за цялото ни разбиране за живота, което въздейства на първо място върху въображението. Грехът може лесно да проникне през вратата на въображението. Един от нашите православни писатели от ХIX век е казал, че греховете на плътта са грехове, които духът ни извършва по отношение на плътта. Но плътта не носи отговорност, поради което ние трябва да бдим над въображението си. Докато не ни овладява въображението, предметите остават вън от нас. Обаче щом въображението ни се уплете в предметите, ние започваме да се привързваме към тях. Вие знаете, че има месо, зеленчук, пудинг и други подобни. Това е просто факт. Но ако вие седнете и се запитате: ”Не съм ли гладен? Нима няма толкова добри неща, които мога да ям? Какво бих пожелал сега?” Тогава само след пет минути желанията ни като пипала на полип ще връхлетят върху безброй неща. Ще се случи с нас като с Гъливер. Ние ще лежим на пода, завързани с един единствен косъм. Тогава идва втори, трети и така нататък. Отделните косми наистина не означават нищо. Обаче всички заедно ще ни държат здраво за земята. Работата става още по-трудна, ако се даде на въображението ни повече простор. Затова трябва трезво да се борим за свободата си. Има голяма разлика между привързаност и любов, между глад и ламтеж, между жив интерес и любопитство и така нататък. Естествените ни наклонности имат винаги недобри противоположности, които ни правят роби. Ние трябва да се отдръпнем от пипалата на полипа и веднага да кажем „не”. Не сторим ли това навреме, ще бъдем въвлечени в борба. Да бъдем немилостиви към себе си! Много по-добре е спокойствие и разум, отколкото робство в името на удоволствието.Щом сме постигнали това, ние сме там, където може да се похлопа. Обаче тук възникват сериозни проблеми. Ако се касае до похлопване на вратата на Църквата, тогава работата е проста. Ние отиваме и похлопваме на портата. Но трудността се състои в това, че ние най-често не знаем къде трябва да похлопаме. Колко често хората искат да се молят и се питат: „Къде е центърът на моето молене? Накъде трябва да насоча очите и сърцето си?” За мюсюлманина това е много просто. Той се обръща към Мека. Дори ако сме се обърнали на Изток, какво да правим по-нататък? Не следва да се насочваме към предмети, които са по-незначителни от Бога. В момента, в който се вдълбочим в един въображаем бог, в един бог, когото можем да си представим, ние сме в голяма опасност да издигнем между нас и живия Бог един идол. Тази мисъл бе изказал още св. Григорий Богослов в IV век. Той казва: Ако поставиш пред себе си някой видим знак, бил той кръст, дарохранителница, икона или невидим образ, като си представяме Бога или Христа, и се съсредоточим върху него, ние издигаме между Бога и нас преграда. Именно тогава смесваме образа с лицето, към което отправяме молитвата си. За да достигнем до присъствието на Бога, ние трябва да съберем всичките си знания за Бога. След това трябва отново да забравим тези знания, да ги оставим зад нас и да застанем лице с лице пред непонятния и същевременно непосредно почувстван, пред съвсем близкия и все пак непознат Бог. Само когато напълно се разтворим за Неведомия, Той може да ни се разкрие като Бог, Който е свободен да ни се открие съответно на нашата готовност да Го приемем. Ако стоим пред Бога в такава отвореност и чистосърдечност, без да искаме да Му дадем един образ или да Го ограждаме в нашите понятия и образи, тогава ние можем да похлопаме. Обаче къде?

Евангелието ни учи: Царството Божие е вътре в нас. Ако не намерим това Царство вътре в нас, ако не срещнем Бога в дълбочината на нашето съществуване, тогава ще имаме малко надежда да Го намерим вън. В същия смисъл са бе изказал един свещеник в Москва, като бе отбелязал: «Ако не сме видели Бога на земята, не ще Го намерим и на небето.» И наистина, ако не почувстваме Бога в собствената си душа, ако не влезем в допир с Него в нашия малък свят, тогава малко е вероятно да Го познаем, дори ако бихме Го видели лице с лице. Св. Иоан Златоуст казва: «Ако си намерил вратата към твоето сърце, ти ще познаеш, че тя е вратата за Царството Божие». Следователно ние трябва да вървим навътре, а не навън. Обаче това «вървене навътре» трябва да се извършва по определен начин. Не казвам, че трябва да се самонаблюдаваме. Под «път навътре» не разбирам нито психоаналитичния, нито психологичния път. Не става дума за пътешествие в нашата душа, но за пътешествие през самите нас, за да се възвисим от най-дълбоката точка на нашето битие към мястото, където е Бог. Именно тук става срещата между Бога и нас.В началото на молитвата трябва да вземем под внимание две гледища: първо, вървенето навътре; второ, употребата на молитвени слова, както и насоката, в която ги отправяме.

Сега ще говоря за второто гледище. Към какво или към кого трябва да насочим стрелата на молитвата си? Често пъти хората отправят зов към небето и се учудват, че то е празно и че от него не идва никакво ехо. От небесната твърд наистина не може да дойде никакъв отговор. Св. Иоан Лествичник, духовен писател от VII век, пише, че молитвата и молитвените слова са като стрели. Обаче не е достатъчно да притежаваме стрела. За да улучиш целта, е необходим и добре обтегнат лък, също така силна ръка, която да изстреля стрелата. Каква полза от добрия лък, ако не можем да стреляме? Ако нашите мишци са безсилни, стрелата ще отлети само на няколко метра и не ще достигне целта. За това са потребни лък, тетива, ръка и сила. Да приемем, че молитвените слова са като стрели и че ние се прицелваме към най-дълбоката точка вътре в нас, там, където е Бог. Следователно ние трябва да насочим нашия лък навътре, за да достигнем тази дълбочина, но да създадем и условията, щото стрелата да може добре да лети. А колко често сме невнимателни, когато се молим! Сърцето ни не е в молитвата, а и животът ни не е в съгласие с нея. Тук можем да приложим сравнението с лъка, тетивата и силата.

В някои мигове ние опитваме да проникнем в глъбината на душата си. Призоваваме Бога, Който е в дълбочината и в сърцевината на всички неща. Да внимаваме накъде отива направлението на молитвата: не назад, не нагоре, но на дълбоко, все по-дълбоко – встрани от всяко препятствие по пътя, отвъд всяка заблуда, далеч от всичко, което ни пречи да проникнем в дълбочината. Така молитвата става възможна, макар да е трудно, дръзновено и рисковано дело.

Много важно е най-напред да намерим подходяща молитва. Както в отношенията между човеците, така и в молитвата към Бога, думите, които подбираме, са от голямо значение. Те трябва да бъдат смислени и да не ни правят боязливи. Трябва да призная, че прегледът на молитвеници често пъти ме е обезпокоявал. Щом Бог действително е при мене, щом стои напълно конкретно пред мене, не бих дръзнал да Му предложа тези лоши изложения, да Му кажа неща, които Той отдавна знае, още преди да съм дошъл на света. Трябва да се направи избор. Ако някой се срамува от молитвата си, тя е безсмислена и непотребна. С такава молитва никой не може да отвори сърцето си за Бога. Трябва да се намерят такива молитвени слова, които са достойни за Бога и за нас. Аз казвам: достойни за Бога и за нас – ако те са добри за нас, Бог може да ги приеме. Ако обаче са лоши, не смущавай Бога; Той е чул нещо по-добро от тях. Същевременно не трябва да се стремим към изключителни слова. Опасно е за нашето молене да търсим слова, които да са «равноценни» на Бога. Понеже не стоим с Бога върху еднаква основа, ще останем за съжаление насред път и само ще пропилеем време с търсенето на такива слова. Не си въобразявам, че мога да посоча правилното; все пак ще дръзна да се опитам да скицирам един образ за ценността на молитвата със слово и дело.Има една стара интересна легенда за един епизод от живота на пророк Моисей. Пророкът среща в пустинята един пастир. Той прекарва с него цял ден и му помага при доенето на овцете. Той забелязва как пастирът вечер излива най-доброто мляко в дървена копанка и я поставя далеч върху един плосък камък. Моисей го пита какво означава това; пастирът отговаря: «Това е мляко за Бога.» Моисей е изумен и моли за обяснение. Пастирът казва: «Аз винаги вземам най-доброто мляко, което имам, и го принасям на Бога в жертва.» Моисей, който е много по-просветѐн, отколкото пастирът с неговата наивна вяра, пита: «И Бог ли пие мляко?» «О, да» – отговаря пастирът. Моисей се чувства задължен да просвети бедния пастир и му обяснява, че Бог е чист дух и не пие мляко. Пастирът обаче не е съгласен и се повежда кратък спор. Те завършват спора, като Моисей предлага на пастира да се скрие зад храста, за да види дали Бог идва, за да изпие млякото. Междувременно Моисей отива в пустинята, за да се моли. Пастирът се скрива зад храста. Нощта настъпва и пастирът вижда на лунната светлина тромаво да се приближава една малка лисица от пустинята. Лисицата се озърта надясно и наляво, после се отправя направо към млякото, излочва го и пак се отдалечава в пустинята. На следната сутрин Моисей намира пастира напълно съкрушен. «Какво се е случило с тебе?» – пита той. Пастирът отвръща: «Ти имаш право. Бог е чист дух, Той не се нуждае от мляко». Моисей е изненадан и казва: «Ти трябва да си щастлив за това; сега знаеш повече за Бога, отколкото преди!» «Това е вярно – отвръща пастирът, – обаче ти ми отне единственото, с което можех да проявя любовта си към Бога.» Моисей разбира. Оттегля се в пустинята и се моли усърдно. През нощта му се явява Бог и му казва: «Моисее, ти постъпи несправедливо. Аз действително съм чист дух; въпреки, това винаги приемах на драго сърце млякото на пастира като знак за неговата обич. Понеже като чист дух не се нуждая от мляко, разделях го с малката лисица, която много обича мляко».С тази легенда исках да направя понятно, че при моленето трябва най-напред да се обърнем навътре, не към един бог, който е на небето или много далеч. Бог е по-близко до нас, отколкото мислим. Второ, ние трябва да избираме такива слова за молитвата, от които не ще се срамуваме, и които ще изразяват това, което сме. Всичко това трябва да поднесем на Бога с разбиране. Нашето дело и преданост трябва да идват от сърцето. С всичко, което правим, да изповядваме Бога, да Му разкриваме душата и сърцето си, да му отдаваме цялото си същество! Всъщност това означава да обичаме Бога.

Затова предлагам да се запитаме дали молитвените ни слова означават за нас нещо и дали произхождат от нас или οт други хора. Също така да изпитваме себе си дали нашите слова докосват сърцето ни и съсредоточават духа ни. Ако не внимаваме в молитвените си слова, то как трябва Бог да им обръща внимание? Как може Той да ги приеме като знак за нашата обич, ако сърцето ни е немарливо? Какво може Бог да направи с малката ни учтивост при значителната ни разсеяност?

Ако се научим да употребяваме определена молитва и чрез нея да се чувстваме обзети от присъствието на Бога, тогава постепенно ще нараства в нас съзнанието за Божията близост. Тогава е безразлично дали сме между хора, дали ги слушаме, дали говорим с тях или работим сами. Съзнанието за близостта на Бога е така силно, че може да се молим и сред хората. Някои от нашите духовни писатели правят двойно сравнение. Едното е просто, семпло, обаче изразява мисленото много добре; второто е по-фино.

Един от нашите велики ръководители на духовния живот, подвижник Теофан, употребява простото сравнение. Той казва: „Бог трябва да бъде толкова близко до съзнанието ти като зъбобола!” Когато човек страда от зъбобол, той не го забравя лесно. Дали той говори, чете или чисти, пее или върши нещо друго, зъбоболът не престава и не може да бъде отстранен. По подобен начин, казва Теофан, да предизвикаме болка в сърцето си! Тук аз не мисля за физическото сърце, но за най-голямата глъбина на духа ни. Там трябва да има болка, отчаян копнеж за Бога, който в момент, в който не долавя вече близостта на Бога, извиква тревожно: „Къде е Той? Аз съм толкова самотен!”Второто, по-фино сравнение, се състои в следното: когато изживяваме голяма радост, болка или грижа, ние не я забравяме през целия ден. Слушаме хората, работим, четем или извършваме нещо, което се изисква от нас; все пак болката за загубата, радостта от нещо или добрата вест не излизат от ума ни. Същото трябва да бъде и със съзнанието за близостта на Бога. Ако чувстваме близостта на Бога напълно ясно, тогава можем да се молим дори ако същевременно бихме извършвали и нещо друго. Можем да се молим при физическа работа или когато сме заедно с хора. Можем да се молим при слушане, при разговор или при някакъв личен контакт. Разбира се, това не се постига отведнъж. Отначало трябва да потърсим благоприятните условия, за да се издигаме към внимание, към смирено поведение на сърцето. Колко лесно ставаме невнимателни и вместо да бъдем будни, ние се разсейваме по време на молитва! Затова трябва да се научим на будност в молитвата, на спокойствие, благоговейно почитане и преданост към Бога в миговете, в които можем неразполовени да пребъдваме в Господа. Само тогава моленето ще ни се удава и при други условия.

_________________________

*Из книгата на Сурожския митрополит Антоний (Блум) „School for Prayer“, London, 1971, според превода ѝ на немски език „Weg zur Meditation“, übertragen von Waltraud Herbstrit, München, 1972. Този текст е публикуван в Духовна култура, 1975, кн. 2, с. 1-6 и е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Св. Симеон Нови Богослов

Ела, Ти, истинска Светлина. Ела, вечен живот. Ела, съкровена Тайна. Ела, безименно Съкровище. Ела, неизречено Нещо. Ела, Лице непостижимо. Ела, непрестанна Радост. Ела, незалязваща Светлина. Ела, истинска Надежда на всички, които искат да се спасят. Ела, на лежащите ставане. Ела, Възкресение на мъртвите. Ела, Могъщи, Който всичко винаги правиш, преобразяваш и изменяш с едно желание. Ела, невидими, съвършено недосегаеми и неосезаеми. Ела, Ти, Който всякога пребиваваш неподвижно  и ежечасно целият се придвижваш и идваш при нас лежащите в ада – Ти, Който пребиваваш по-горе от небесата. Ела, превъжделено, постоянно провъзгласяно Име – за  нас е съвършено невъзможно да кажем или да узнаем какво именно Си Ти, и от какъв род си. Ела, вечна Радост. Ела, неувяхващ Венец. Ела, Порфира на Великия Бог и Цар. Ела, кристаловиден  и украсен със скъпоценни камъни Пояс. Ела, непристъпно Подножие. Ела, царска Багреница и наистина самовластна Десница. Ела, Ти, Който си възлюбил и обичаш моята нещастна душа. Ела, Ти Сам при самия защото като виждаш, аз съм сам. Ела, Ти, Самият, който създаде в мен желание, за да те желая съвършено непристъпни. Ела, мое Дихание и Живот. Ела, Утешение на смирената ми душа. Ела, Радост и Слава и непрестанна моя Утеха. Благодаря Ти, че Ти Си Съществуващият над всички Бог, Който Си станал един дух с мен, неслитно, неизменно, неизменяемо и си станал за мен всичко: неизречено Ястие, доставящо съвършени дарове и преизливащо се в устата на моята душа, и обилно течащ Източник на моето сърце в блестящо одеяние, и попаляш демоните, с очищение ме очистваш с непрестанни и свети сълзи, които твоето присъствие дарува на тези, към  които  Ти идваш. Благодаря Ти, че Ти Си станал за мен Ден, Който няма вечер и незалязващо слънце – Ти , Който няма къде да се укриеш и всичко заедно изпълняш със Своята слава. Защото Ти никога от никого не Си се скривал, но ние, не искайки да дойдем при Тебе, сами се скриваме от Теб. Да, и къде ще Се  скриеш Ти, Който нямаш никакво място за Твоя почивка? Или за какво Ти би Се скрил, Ти, Който не Се отвращаваш и не се гнусиш от никого?И така, всели Се в мен сега, Владико, и обитавай и пребивавай в мен – твоя раб, Блаже, неразделно и неотделимо до смъртта, за да се намирам и аз в моя изход и след него в Теб, Благий, и да съцарствам с Тебе Бога, Който е над всички. Остани, Владико, и не ме оставяй сам, за да не би да ме погълнат моите врагове, които винаги искат да погълнат моята душа, та като дойдат и те намерят пребиваващ в мен, напълно да избягат и да не се укрепят срещу мен, като видят тебе, най-Силния от всички, да се покоиш вътре, в дома на смирената ми душа. О, Владико, как Си си спомнил за  мен, когато бях в света и когото не те познавах, сам Си ме избрал, отделил си ме от света и си ме поставил пред лицето на Твоята слава, така и сега чрез Твоето обитаване в мен съхрани ме винаги да стоя вътре и неподвижен, за да те съзерцавам непрекъснато и да живея аз, умрелият и да имам Тебе, аз винаги бедния да бъда по-богат от всички царе и ядейки, и пиейки Тебе и ежечасно да се обличам в Теб, сега и в бъдеще да се наслаждавам с неизречими блага. Защото Ти Си всяко Благо и всяка Утеха и на тебе подобава слава на светата и единосъщна и животворяща Троица – в Отец и Син и Светия Дух почитана, познаваема, покланяема и на Която всички верни служат сега и винаги и во веки веков. Амин.

_________________

*Източник – http://svvasiliy.jusoft.net. Същият текст е в възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Първо изображение: Св. Симеон Нови Богослов. Негов източник, и на второто изображение – http://www.yandex.ru