Свещеник Божидар Димов

Abstract

Първите български енории в САЩ и Канада възникват след пристигането на голям брой имигранти в края на XIX-ти и началото на XX-ти век. Основната част от общата емиграция са бежанци, дошли предимно от Беломорска Македония след Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година. Въпреки многобройността и причините за напускане на България (политически, икономически или семейни), българските имигрантски групи в севеоамериканската диаспора успяха да стабилизират икономическите си позиции и да формират различни политически, образователни и културни организации. В повечето случаи това е църквата, респективно православната енория. Българските енории в чужбина най-често се организират на етнически принцип, преди да влязат в иерархическото общение или непосредствено преди то да бъде признато за част от Българската православна църква. Организация, пряко свързана с националната идея, организацията на мигрантския живот и дейността на много църковни общности преди създаването на Североамериканската епархия на Българската православна църква през 1937 година е тази във Форт Уейн, Индиана, учредена през 1922 година от бежанци от Беломорска, Пиринска и Вардарска Македония и от България, свободно живеещи в САЩ и Канада българи от Македонската патриотична организация (МПО).

***

Първите български църковни общини в САЩ и Канада възникват след пристигането на голям брой емигранти в края на XIX-ти и началото на XX-ти век. Следва да се отбележи, че трябва да се прави разлика между напусна­лите свободните територии на България и тези, които идват от Егейска и Вардарска Македония, Източна и Западна Тракия. Може да се каже, че пър­вата група се съставлява от така наречената икономическа емиграция – известните по друг начин като гурбетчии, които тръгват с нагласата да придобият мате­риална стабилност, след което отново да се завърнат в родината. Основната част от общата емигрантска вълна обаче са съставляващите втората група бежанци, дошли предимно от Егейска Македония след Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година[1].

Независимо от тяхната численост и причини за напускане на България (политически, икономически или семейни), българските емигрантски гру­пи в северноамериканската диаспора успяват да стабилизират икономиче­ските си позиции и да образуват различни свои политически, образовател­ни и културни организации. В повечето случаи това е църковна, съответно православна църковна община[2]. Българските общини се именуват като български, българо-македонски, македоно-български или българи амери­кански[3].

Търсейки начини за запазване на своята идентичност, нашите съна­родници основателно се насочват към Църквата като място, на което се съхраняват в най-голяма степен българските традиции. В светата Евхаристия и богослужебния живот на общината, в последващите след църковната служба срещи или тържества за някой национален или църковен празник вярващите израстват в една общност. Макар и да не са били поданици на новата българска държава, българите-екзархисти от Егейска и Вардарска Македония по-добре запазват своята национална идентичност, носейки спомена за ролята и мястото на църковно-училищните общини като ор­ганизатори на духовното и културно просветно дело[4]. За емигрантите църквите имат предназначението на място за посрещане на религиозно-духовните потребности, както и място за социални контакти, културно-просветни и образователни дейности[5]. Православието, както се изразява митрополит Дамаскинос, е традиционна духовна сила, която допринася по забележителен начин за развитието на националното съзнание и кул­турното наследство на всички народи – единствената конституираща духовна сила за съхраняване на едно национално и социално чувство на съпринадлежност”[6].

Начинът, по който протича църковният живот в Северна Ахмерика, в много отношения е различен от познатите за България условия, а Бъл­гарските църковни общини зад граница имат сложно устройство и съдба. Най-често те се самоорганизират на етническа база, преди още да са влезли в йерархическо общение, или по-точно преди още да са признати като част от Българската православна църква (БПЦ). Съхранявайки своя вътрешен демократизъм, църквите в Америка се създават от българските емигранти въз основа на принципа на самоуправлението[7].

Регистрацията на настоятелството под председателството на свеще­ника (когато има такъв) се извършва след изготвянето на устав, съобра­зен със законите на съответната страна, който впоследствие се предлага за одобрение от страна на митрополита на съответния диоцез. Учредителите на общината придобиват изключителни права над имуществото на цър­ковната община, а споменатото самоуправление в някои случаи може да превърне църквата в частно фирмено сдружение. Тук е мястото и отговор­ната роля на свещеника, който трябва да съхрани църковния облик на това сдружение и да го приведе в общение с църквата-майка. Духовникът, който е изправен пред проблемите на емиграцията и предизвикателството да ра­боти по интегрирането на тези българи в една общност, следва да служи за връзка както между тях самите, така и с родината и с различни институции в нея или в държавата, в която пребивава.

Енорийският живот в диаспора е съпроводен от поредица еклисиологични и социални проблеми, пред които православният духовник се из­правя, без понякога да има утвърден път за тяхното решаване.

Българските колонии в градовете Медисън и Гранит-сити, щата Илиноис, САЩ, първи създават български православни църковни общини (БПЦО), а общината в Гранит-сити първа построява свой храм, носещ името на славянските просветители св. св. Кирил и Методий (осветен на 14 септември 1909 година.). През същата година е създадена българска църковна об­щина и е построен храм Св. Благовещение от българите в град Стилтън, щата Пенсилвания. През следващата 1909 година православните българи в град Торон­то, провинция Онтарио, Канада, създават църковна община и построяват храм Св. св. Кирил и Методий.

Българите създават свои православни църковни общини, строят хра­мове и търсят връзка с Българската православна църква. В много случаи последната подпомага организирането на една община още от първите ѝ стъпки, но сама изключително рядко инициира организирането ѝ[8].

Наред с дейността на емигрантите по укрепване на българската еми­грация в църковно-народен дух, от самото начало на организирането на българската диаспора в САЩ и Канада Българската православна църква също поема своята отговорна роля в делото[9].

Така например, обезпокоен за съдбата на своите пасоми, българският екзарх Йосиф се обръща с апел към Светия Синод на Българската православна църква да се погрижи за българските емигранти. През 1906 година след свое заседание Светият Синод изготвя писмо до министъра на външните работи и вероизповеданията с предло­жение да се проучи къде в Америка са се настанили българи от Княжество България и от териториите извън него, главно от Македония, за да могат Българската църква и държава да направят необходимото тези наши съ­народници да не изгубят вярата, езика и народността си. Като реакция от страна на държавата е издадено постановление на Министерския съвет, с което се отпускат средства в размер на 10,000 лева годишно за заплати на двама свещеници, които да бъдат изпратени в Северна Америка[10]. За духовното сгрупиране и непосредствено единение на преселниците българи в Америка с родината им тук, както и за удовлетворението на техните религиозни нужди, Светия Синод в заседанието си от 12 юли 1907 година определя да отидат за горната цел в Америка иеромонах Никодим и иеродякон Григорий.

Не е известно защо определените от Българската православна църква иеромонах Никодим и иеро­дякон Григорий не успяват да заминат за Америка, но в крайна сметка една година по-късно, през 1908 година, в САЩ, след съответна подготовка, присти­гат свещеник Христо Карабашев от Враца, завършил богословие в универ­ситета в град Черновиц, Буковина, Украйна, и иеродякон Теофилакт, завър­шил Софийската духовна семинария. Първата света Литургия е отслужена на 14 септември 1909 година в храма Св. св. Кирил и Методий в Гранит-сити. Всъщност, именно по молба на тази община Светият Синод в София изпраща свещениците там.

В последвалите години отец Карабашев поема служението в Медисън, а иеромонах Теофилакт – в Гранит-сити в Илиноис. Последният се заема с активна мисионерска дейност в организиране на хората и създаването на нови църковни общини. Отец Карабашев се опитва да устрои болница за българите, основава кооперативно дружество, което да поддържа бакалница и хлебарница, но успехите му в това начинание не постигат траен успех[11].

След оттеглянето на иеромонах Теофилакт от църковна дейност – през 1921 година – Светият Синод на Българската православна църква създава Духовна мисия в Америка и назначава за неин началник протопрезвитер д-р Кръстьо Ценов. Като неформален цен­тър на Българската църква в Америка се утвърждава град Стилтън, където свещеник Ценов пребивава. Последният, макар и да е родом от Враца, силно симпатизира на македонското освободително движение.

Като цяло българската емиграция в Северна Америка и особено бъл­гарите от Македония не забравят положението на останалите под робство свои сънародници. Дейността на българската емиграция в Съединените щати и Канада е свързана с противопоставяне на Берлинския договор. Пре­ди Илинденското въстание, през 1899 година, македоно-български асоциации се обединяват около тази идея. На страниците на различни вестници, в мно­го статии, публикувани в различни ежедневници на английски, се заявява подкрепата на българите в Северна Америка на въстанието в Македония[12].

Една организация, която пряко се свързва с националната идея и ор­ганизирането на емигрантския живот, както и с дейността на много от църковните общини и след Втората световна война, е основана във Форт Уейн, щата Индиана, през 1922 година от българи-бежанци от Егейска, Пиринска и Вардарска Македония, както и от свободна България, живеещи в САЩ и Канада. Това е Македонска политическа организация (МПО). Същата е преименувана през 1952 година на Македонска патриотична организация. Ня­кои от създателите на формированието са преки дейци в борбата срещу Османската империя и участници в Илинденско-Преображенското въста­ние от 1903 година.

Идеята за създаването на МПО е на водача на ВМРО Тодор Алексан­дров. Тази формация приема управленските решения на Вътрешната ма­кедонска революционна организация, чието ръководство пребивава в София. Скоро след създаването си МПО се превръща в най-активната национално освободителна организация, действаща на териториите на САЩ и Канада. Тя е и най-старата съществуваща до днес организация в Северна Америка, обединяваща американци и канадци с корени от Македония[13].

Според Георги Иванов, автор на труд, посветен на българските църков­ни общини в Америка и Чикаго, може да се каже, че МПО е резултат от обе­диняването на съществуващи вече организации на емигранти от свободна България и такива от все още разпокъсана Македония. Като начало на този обединителен процес авторът вижда Първия български емигрантски кон­грес, проведен през 1913 година в град Чикаго, Илиноис, сред инициаторите на който е и архимандрит Теофилакт[14].

От самото си начало МПО е застъпник на идеята за организиране и образоване на емигрантите в гражданска отговорност, както и за подготов­ката им да се борят за освобождението на Македония и утвърждаването ѝ в държавна единица, с цел гарантирането на конституционни, етнически, религиозни, културни и политически права и свободи на гражданите[15].

След края на Първата световна война, отново в Чикаго, е проведен Български национален конгрес, на който е приета резолюция, изпратена впоследствие до Парижката мирна конференция и до правителствата на Великите сили за справедливо решаване на Македонския въпрос – реше­ние, което, според конгреса, може да се реализира чрез обединяването на разпокъсаните части на Македония[16].

Има още →

Свещеник Божидар Димов

Предложената публикация спира вниманието си върху факти, лич­ности и църковно-правни действия, които поставят отпечатък върху ис­торическата съдба на Българската православна църква през последните десетилетия и по-конкретно на българските църковни общини в САЩ и Канада след 1964 година.

Актуалността на темата до голяма степен се дължи на обстоятелство­то, че последиците от поредица събития, свързани с дейността на епископ Кирил Йончев, все още поставят в състояние на каноничен дефицит и раз­кол духовно обгрижваните от него църковни общини години след смъртта му през 2007 година. Същевременно последните продължават да се определят като български и се наименоват като „Българска православна Църква“ (БПЦ), което право, между впрочем, вече не им принадлежи, тъй като те не са канонично приобщени към диоцеза на Българската православна църква в Северна Америка.

Основание за поглед над теми от миналото и тяхното изяснение, в някаква степен, е и обстоятелството, че днес всеки заинтересован може да получи достъп до съхранени архивни единици, които дават пряко сви­детелство и описание на средата и годините, в които българската емигра­ция организира своя църковен живот. Запазените административни доку­менти, кореспонденции, разсекретени доклади и лични досиета, свързани с историята на българските църковни общности в Северна Америка, се превръщат в обект на документално проучване от страна на все повече изследователи[1].

Настоящото кратко изследване очертава по-главните моменти от ис­торията на българските общини зад граница, които през последните години дават пряко отражение върху религиозния живот на православни­те българи в Северна Америка, и които имат отношение към църковната общност, каноничното достойнство на нейния клир и съхраняването на така важната в живота на Църквата съборност, която вярващите православни християни изповядват в Девети член от Символа на вярата.

Статията не се впуска в частни въпроси, които през годините довеждат до разочарование и прогонват много от вярващите от храма, изморяват част от българските ни сънародници в търсене на истината, отегчават друга част от емиграцията, която предпочита да остане пасивен наблюдател на случващото се във и с тяхната църква.

Някои опити на страниците на периодичния печат, които през последните петдесет години полагат усилия да навлязат в проблема на една или друга църковна общност в САЩ, Канада или Австралия и да го представят в достатъчна яснота на своите читатели, в отделни случаи допринасят повече за битовизирането на така важни проблеми, пред които днес всеки вярващ българин трябва да направи своя свободен избор. Свободният избор обаче е възможен само, ако човек достигне до истината, защото, както казва Спасителят: „…Истината ще ви направи свободни“ (Иоан 8:32)

Българските църковни общини в Северна Америка преди 1937 година

Първите български църковни общини в САЩ и Канада възникват след пристигането на голям брой емигранти в края на XIX-ти и началото на ХХ-ти век. Основната част от общата емигрантска вълна са бежанци, дошли предимно от Егейска Македония след Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година[2].

Независимо от тяхната численост и причини за напускане на България (политически, икономически или семейни), българските емигрантски групи в северноамериканската диаспора успяват да стабилизират икономическите си позиции и да образуват различни свои политически, образователни и културни организации. В повечето случаи това е църковна, съответно православна църковна община[3]. Българските общини най-често се именуват като български, българо-македонски, македоно-български или българо-американски[4].

Търсейки начини за запазване на своята идентичност, емигрантите от български произход основателно се насочват към Църквата като място, на което в най-голяма степен бъгарските традиции се съхраняват. В Светата Евхаристия и богослужебния живот на общината, в последващите след църковната служба срещи или тържества за някой национален, църковен или семеен празник, вярващите израстват в една общност, изповядвайки вярата си „В едната, свята, съборна и апостолска Църква[5]“. „Православи­ето, както се изразява митрополит Дамаскинос, е традиционна духовна сила, която допринася по забележителен начин за развитието на нацио­налното съзнание и културното наследство на всички народи, единстве­ната конституираща духовна сила за съхраняване на едно национално и социално чувство на съпринадлежност[6]“.

За емигрантите църквите имат предназначението на място за посре­щане на религиозно-духовните потребности, както и място за социални контакти, културно-просветни и образователни дейности[7].

Начинът, по който протича църковният живот в Северна Америка, в много отношения е различен спрямо познатите за България условия, а българските църковни общини зад граница имат сложно устройство и съдба. Най-често те се самоорганизират на етническа база, преди още да са влезли в иерархическо общение, или по-точно – преди още да са при­знати като част от Българската православна църква (БПЦ). Съхранявайки своя вътрешен демократизъм, църквите в Америка се създават от българ­ските емигранти въз основа на принципа на самоуправлението[8].

Регистрацията на настоятелството под председателството на свеще­ника (когато има такъв) се извършва след изготвянето на устав, съобразен със законите на съответната страна, който впоследствие се предлага за одобрение от страна на митрополита на съответния диоцез. Учредителите на общината придобиват изключителни права над имуществото на цър­ковната община, а споменатато самоуправление в някои случаи може да превърне църквата в частно фирмено сдружение. Тук е мястото и отго­ворната роля на свещеника, който трябва да съхрани църковния облик на това сдружение и да го приведе в общение с Църквата-майка. Основна та цел е да бъдат обединени българите и преди всичко да имат къде да изпо­вядват православната си религия, да слушат светата Литургия на родния си език.

Енорийският живот в диаспора е съпроводен от поредица еклесиологични и социални проблеми, пред които православният духовник се из­правя, без понякога да има утвърден път за тяхното решаване. Той е въз­правен пред проблемите на емиграцията и предизвикателството да работи по интегрирането на тези българи в една общност и да служи за връзка както между тях самите, така и с родината и с различни институции в нея или в държавата, в която пребивава.

Българите създават свои православни църковни общини, строят хра­мове и търсят връзка с Българската православна църква. В много случаи последната подпомага орга­низирането на една община още от първите ѝ стъпки, но сама изключи­телно рядко инициира организирането ѝ[9].

Наред с дейността на емигрантите по укрепване на българската еми­грация в църковно-народен дух, от самото начало на организирането на българската диаспора в САЩ и Канада, Българската православна църква следи за развитието им, дъл­го време преди създаването на българска задгранична епархия в САЩ и Канада под юрисдикцията на поместната ни църква през 1937 година[10].

Обезпокоен за съдбата на своите пасоми, Българският екзарх Йосиф се обръща с апел към Свeтия Синод на Българската православна църква да се погрижи за българските емигранти[11].

През 1908 година в САЩ са изпратени първите свещеници, а първата Света Литургия е отслужена на 14 септември 1909 година в храма „Св. св. Кирил и Методий“ в Гранит-сити.

Българските колонии в градовете Медисън Гранит-сити, щата Илинойс, създават Български православни църковни общини (БПЦО). Скоро е създадена Българска църковна община в град Стилтън, щата Пенсилвания Православните българи в град Торонто, провинция Онтарио, Канада, също се организират.

През 1921 година Светия Синод на Българската православна църква създава „Духовна мисия в Америка“, с неформален център в град Стилтьн

Една организация, която пряко се свързва с националната идея, орга­низирането на емигрантския живот, както и с дейността на много от цър­ковните общини, включително и след Втората световна война, е основаната (във Форт Уейн, щата Индиана) през 1922 година (от бежанци от Егейска, Пиринска и Вардарска Македония, както и от свободна България, живеещи в САЩ и Канада българи) Македонска политическа организация (МПО). Съща­та е преименувана през 1952 година на Македонска патриотична организация. Македонската патриотична организация съдейства за функционирането на църковни общини, които приемат юрисдикцията на Българската православна църква[12].

Освен споменатите общини, такива се организират още в градовете Медисън, Индианополис, Детройт, Акрон, Форт Уейн, Медисън Сити, Синсинати, Лос Анджелис, Ню-Йорк и други. До средата на 30-те години в САЩ и Канада православните българи изграждат повече от 20 богослу­жебни храма и параклиса.

Българските църковни общини след създаване на българска задгра­нична епархия в САЩ и Канада през 1937 година

През 1937 година е учредена епархия за цялата българска православна диаспора в Америка[13]. Решението за избор на управляващ тази епархия е взето не от Светия Синод, а от Министерския съвет[14]. През 1938 година, с указ на цар Борис III, за Америка заминава Величкият епископ Андрей.

Периодът от 1937 до 1963 година е съпроводен от поредица затруднения, породени от взаимоотношенията на Велички епископ Андрей с Македонската патриотична организация или с властите в България след 1944 година. През 1947 година той единодушно е избран за митрополит на обединената Българска епархия в Северна и Южна Аме­рика и Австралия. Симпатията му към антикомунистите обаче е причина изборът му да остане непризнат от София до 1963 година.

През същата година (1963) за САЩ заминава Неврокопски митропо­лит Пимен, с цел да способства за подобряване на взаимоотношенията с епископ Андрей. В подробен доклад до патриарх Кирил[15], който митро­полит Пимен съставя след заръщането си, той съобщава, че Македонската патриотична организация, архи­мандрит Кирил Йончев и някои други клирици, между които Г. Николов и В. Михайлов, са против управлението на епископ Андрей[16]. По време на посещението на митрополит Пимен, последните дори предлагат на Светия Синод архимандрит Кирил да бъде ръкоположен за епископ и да поеме управлението на епархията[17].

Към 1963 година архимандрит Кирил (Илия Манчев Йончев[18]) служи при храма „Св. Георги“ в град Толедо като свещеник към Американо-Австралийската българска епархия на Българската православна църква. Последният завършва висшето си духовно образование в България (1944 година), след което специализира в Берн, Швейцария. В Америка Кирил Йончев пристига през 1948 година. Архимандритската си офикия получава от Велички епископ Андрей през 1959 година.

Конфликтът между управляващия епархията епископ Андрей и Ки­рил Йончев се задълбочава още през 1961 година, когато последният застава в основата на учреден Свещенически съюз на българските православни свещеници.

Архимандрит Кирил се обръща с молба към Светия Синод на Руската задгра­нична църква[19] за епископско ръкоположение, на която получава положи­телен отговор през 1963 година.

С оглед на създалата се ситуация, митрополит Пимен препоръчва да се изпревари ръкоположението на Кирил, като последният бъде низвер­гнат от духовен сан и лишен от всички отличия. За да попречи на хиротонията на архимандрит Кирил, епископ Андрей го поставя под аргос. В отговор Кирил Йончев се „отказва от Българската епархия[20]“.

Епископ Кирил (Йончев) застава в основата на разкол в българските църкви в Америка, в резултат на което е низвергнат от Епархийския духо­вен съд по заведено още през месец ноември 1963 година църковно-наказателно дело от митрополит Андрей[21]. Светият Синод на Българската православна църква разглежда решението на Ню-Йоркския църковен съд същия месец (ноември) и взема решение да из­прати подписана от Българския патриарх телеграма до ръководителите на трите руски църковни ведомства в Америка, с настояване да не се извърш­ва ръкоположение на архимандрит Кирил Йончев за епископ. Светият Синод утвърж­дава решението за низвержение в заседанието си от декември 1963 година[22]

През месец юли 1964 година обаче Руският задграничен синод ръкополага Кирил Йончев като епископ на Толедо. Много български църкви приемат духовно обгрижване от страна на епископ Кирил.

Следва да се отбележи, че през 1964 година Руската задгранична църква се съгласява да бъдат запазени народният характер на новоучредената епар­хия на епископ Кирил. В Глава първа, чл. 1 от Устава на епархията се казва: „Епархията е неразделна част от духовната цялост на Българската Право­славна Църква“.

Шест години по-късно, през 1970 година, Руската православна църква дава автокефалия на Руската православна Гръко-Католическа църква в Амери­ка, която от този момент започва да се нарича „Автокефална православна църква в Америка“ (ПЦА)[23]. (Към нея по-късно през 1976 година ще премине и епископ Кирил).

В реакцията на Цариградската патриаршия действията на Руската православна църква – по отношение даването на автокефалия на Автокефалната православна църква в Америка – са определени като „противоканонични“. Константинополския патриарх Атинагор заявява, че Вселенската катедра не признава този акт и не вписва в своите диптихи новата поместна православна църква. Следва усилена кореспонденция между Руската православна църква и Вселенската Патриаршия, както и към Българската православна църква от двете страни[24].

Има още →

Момчил Методиев

Приемането на стария устав на БПЦ в самото начало на 1951 година може да се окачестви като последната значима победа на Църквата над комунистическата държава. Някои от съвременниците на тези събития окачествяват постигнатия от Синода по този въпрос компромис като „капитулация”, а част от научната литература вижда в Устава само поредния етап от успешното налагане на властта на комунистическата държава над Църквата. В тази статия нямам за цел да полемизирам с тези два възгледа, тъй като Уставът действително е договорен и приет именно в условията на най-тежката държавна репресия спрямо Църквата. Но именно като се вземат предвид историческият контекст и наличието на твърде радикални идеи за „демократизирането” на Църквата в този период, може да бъде защитена тезата, че това представлява трудно из­воювана от Синода победа. За това говорят и някои документи на Дирекцията на изповеданията от този период, които до този момент не са били цитирани в историческата литература.

Уставът на БПЦ е окончателно приет на 3 януари 1951 година, когато на свое засе­дание Синодът взима решение той да започне да бъде прилаган. Около него има доста странни факти – в самия устав никъде не е споменато кога точно влиза в сила, като в някои публикации само се споменава, че е изработен през 1950 година. Действително, Уставът е утвърден от Църковно-народния събор през 1953 година, но този събор е свикан в изпълнение именно на този устав. Още по-интересен от гледна точка на отношенията между Църква и държава в този момент е фактът, че на следващото заседание на Светия Синод на 4 януари 1951 година, по всичко изглежда – под натиска на държавата, оставка подава наместник-председате­лят на Синода до този момент, митрополит Паисий Врачански който е заменен от Пловдивския митрополит и бъдещ патриарх Кирил.

БПЦ „може да бъде народно-демократична църква“

Концепцията за отделяне на Църквата от държавата, която продължава ак­тивно да се използва и в момента, се появява именно в този период и по съще­ство представлява евфемизъм, с който се оправдават репресиите на държава­та срещу различните вероизповедания и най-вече срещу Православната църква. В по-широк контекст смисълът и целта на тази концепция се състои в това Църквата да бъде маргинализирана и изолирана от обществото. На практическо равнище идеята за „отделяне на Църквата от държавата” намира израз в приемането на няколко юридически акта, които оформят правната рамка, в която живее Църквата през комунизма. Тази формулировка като декларация е възприе­та в така наречената Димитровска конституция, приета на 4 декември 1947 година, а реални измерения придобива в приетия на 24 февруари 1949 година и изменен с Указ от 30 декември 1950 година нов Закон за изповеданията[1]. Законът се състои от 32 члена, като в началото на всеки член се прокламират добре звучащи либерални прин­ципи, които във втората част на същия член се ограничават чрез въвеждането на конкретни условия. Новото във философията на този закон е въведеното фак­тически противоречие между изповеданията и „добрите нрави”, като на няколко места е записано, че в своята дейност изповеданията не могат да нарушават „законите, обществения ред и добрите нрави”. Законът съдържа и някои юриди­чески бисери, като в неговия последен член е записано, че „настоящият закон отменя всички закони, устави, правилници, наредби и прочее, които му противоре­чат”, без въобще да ги конкретизира, като в обхвата на този текст попада и старият Екзархийски устав. Въпреки всички тези недомислия обаче стойността на този закон не може да бъде подценявана, тъй като той остава в сила до края на комунистическия период, а единствената фактическа промяна става чрез нова Инструкция за неговото приложение, утвърдена през 1977 година. Законът припознава БПЦ като „традиционно изповедание на българския народ” и на тази основа прави заключението, че „по форма, съдържание и дух тя може да бъде народно демократическа църква” (чл. 3). В своята дейност изповеданията се ръ­ководят от своите канони, ако те не противоречат на „законите, обществения ред и добрите нрави”, и от устави, които се одобряват от Министерския съвет или упълномощен от него представител, тоест от Дирекцията на изповеданията. Особено важен е член 12 на Закона, който дава право на директора на изпове­данията да отстрани временно от длъжност или да уволни свещенослужители, които нарушават „законите, обществения ред и добрите нрави, или работят против демократическите уредби на държавата” – член, който е широко прила­ган през следващите години.

Приемането на този Закон е формалното основание държавата да поиска от Си­нода да изработи нов устав на Църквата. За това съществуват и редица реални причини – вдигането на схизмата с Вселенската патриаршия и признаването на автокефалния статут на Българската екзархия (22 февруари 1945 година), както и необходимостта от започване на процедура за свикване на Църковно-народен събор, на който да бъде възстановена Българската патриаршия и да бъде избран патриарх.

Проекти за нов устав съществуват още от предходните години, но същинските преговори по предложения от Синода проект се провеждат през втората поло­вина на 1949 и през 1950 година. Правителството настоява въпросът да приключи в рамките на няколко месеца, но вместо това преговорите се проточват повече от година, в резултат основно на непримиримостта на Синода. Преговорите се водят в контекста на най-масовите репресии на държавата над Църквата, които се провеждат от края на 1948 година и през цялата 1949 година. В този период е извършено „каталогизиране” на всички енорийски свещеници в страната, като те са разделени на пет групи в зависимост от отношението им към „народната власт“; тази стъпка е последвана от масови арести на свещеници (именно в този период и следващите няколко години в затворите по различни причини и срокове са вкарани около 10% от енорийските свещеници); през тези години е въведена и практиката местните власти и комитети на Отечествения фронт да издават характеристики на всички свещеници, включително на всички канди­дати за обучение в духовните училища. През 1949 година се засилва и активността на Свещеническия съюз – доминиран от близки до комунистическата партия свещеници, той издига лозунга за „демократизиране” на Църквата, включително и като поставя някои очевидно неканонични искания.

„Обезателно да се проведе съкращение на епархиите”

В този контекст по-добре могат да бъдат разбрани радикалните идеи, които държавата развива за „демократизацията” на Църквата, фокусирани най-вече върху подмяната на така наречените „реакционно” настроени митрополити. Основен спо­рен въпрос, около който се концентрират преговорите по устава, е въпросът за неговия обхват – позовавайки се на устава на Руската църква, държавата настоява това да бъде кратък устав, което ще даде възможност повечето бъ­дещи проблеми да бъдат решавани по пътя на прецедентите. На второ място това е темата за правомощията на Светия Синод и свързаният с него проблем за пожизнеността и несменяемостта на митрополитите.

Един от показателните примери за идеите, които циркулират из различни държавни институции за „демократизирането” на Църквата, е докладът на помощ­ник министъра на вътрешните работи генерал Йонко Панов относно „политичес­кото състояние на БПЦ” от 23 юни 1949 година[2]. В него се прави изводът, че БПЦ в този момент се явява „едно от главните реакционни гнезда”, което налага необходимостта да бъдат взети специални мерки за „превръщането ѝ в народ­но-демократична църква”. Документът изброява редица конкретни обвинения към членовете на Синода и заключава, че те са въплъщение на „монашеската олигархия, която е задушавала всяка жива и свободна мисъл, вкопавайки я в някак­ви канони, които всъщност никой не е спазвал, а най-малкото владиците”.

В този контекст Йонко Панов предлага няколко конкретни мерки, които биха довели до демократизирането на Църквата:

„Да стане една минимална чистка във върховете, което ще стресне останалите митрополити, от някои от които ще може да се вземат ангажименти към Отечественофронтовската власт и ще се насърчи прогресивното свещеничество.

Да се отстранят отначало русенския Михаил, търновския Софроний и видинския Неофит, които са предни представители на реакцията.

Това може да стане по три безболезнени начина:

а) чрез съкращаване на епархиите по бюджетни съображения;

б) да се приложи пределна възраст за служба и за митрополитите, тоест за всички граждани на републиката;

в) или да бъдат сведени до положението да си подадат оставка и излязат в почивка – с медицинско. Този начин изглежда най-удобен. За същите ще се намерят достатъчно компрометиращи данни да сторят това”.

Второто предложение е да се внуши на Светия Синод да разработи „нов, малък, демократичен устав” и след това да пристъпи към избора на патриарх. Също така докладът настоява „обезателно да се проведе съкращение на епархиите. Сега са 11, да се намалят на 6, по-късно на 3. Това може да стане по бюджетни причини”.

Същия месец със сходни предложения излиза и Министерството на външните работи. На 21 юли 1949 година помощник-министърът на външните работи Сава Гановски предлага на Политбюро на ЦК на БКП да одобри смяната на главния се­кретар на Светия Синод архимандрит Симеон („мрази комунистите и не се поддава на преориентация към Отечествения фронт”) и протосингела на Софийската митрополия архимандрит Мирон („един от най-злостните и открити врагове на Отечествения фронт”[3]). В същата преписка се намира и вероятно най-неприятният документ, написан от държавната администрация на комунистическа България по отношение на висшето духовенство на БПЦ. Озаглавен „Кратки характеристики на лица, играещи важна роля в ръководството на Българската православна църква” и без да носи нечий подпис, документът подробно описва политическите позиции на всички членове на Синода, като обръща специално внимание на тех­ните човешки слабости, описани в чужди на бюрократичния стил детайли.

Има още →

Костадин Нушев

Преподобни Паисий Хилендарски е родоначалник на една културно-просветна традиция в историята на Българската православна църква, свързана с духовното будителство и народното просвещение чрез използване на говорим и разбираем новобългарски език.

Духовните будители през Възраждането са носители на християнски просвещенски дух и християнски нравствени ценности, борци за човешко достойнство и свобода за вярата и Църквата и продължители на културно-просветното и книжовно дело на славянските първоучители и просветители – светите братя Кирил и Методий, св. Климент Охридски, св. Иоан Рилски и св. патриарх Евтимий. За разлика от тези първоучители и духовни просветители през Първото и Второто българско царство духовните будители на българите от времето на Османския период като св. Паисий Хилендарски, св. Пимен Зографски, св. Софроний Врачански, иеромонах Неофит Бозвели и иеромонах Неофит Рилски извършват своя духовен подвиг в една нова и различна културно-историческа и политическа ситуация на времето – на прага на Новото време и модерната епоха в условията на липсваща българска държава, която да подкрепя техните просветителски и книжовни трудове. Те изпълняват своя дълг към българите – към Род и Родина, към Народ и Отечество, като духовен подвиг на вярата и служение на Бога и ближните в благодатното лоно на Църквата.

Преподобни Паисий Хилендарски и духовното будителство в историята на Българската православна църква

Църквата нарича „духовни будители“ една особена категория християнски светци и духовни учители, които в зората на Новото време, и на прага на модерната епоха, със Слово и книга започват едно широко просветителско движение за нова християнска пробуда, просвета и възраждане на духовната култура чрез проповед и поучение на говорим и разбираем език. В началото на Българското Възраждане това са монаси и духовници като св. Пимен Зографски и преподобни Паисий Хилендарски, а след тях духовното будителско дело продължават други християнски духовници като архимандрит Неофит Бозвели, св. Софроний Врачански, иеромонах Неофит Рилски и безброй много техни ученици и последователи, учители, свещеници, книжовници и писатели. Духовните будители са монаси-изповедници, таксидиоти и просветители, които подържат християнската вяра и нравствени ценности в съзнанието на православния вярващ народ и изпълняват църковното служение сред народа като извършват светите тайнства, проповядват Словото Божие и съграждат духовните основи на българската просвета и култура на роден и говорим български език(1).

При  неимоверно трудни и тежки условия духовните будители и просветители през Възраждането успяват да съхраняват и преумножават духовните ценности на християнството, да отстояват човешката свобода и лично достойнство и да положат основите на духовното пробуждане и възраждане на българския народ.

Духовните будители са Христови свидетели, църковни учители и изповедници на вярата, които полагат темелите на новата българска християнска просвета и национална култура на новобългарски език. Тази категория Христови подвижници, църковни учители, служители и просветители Църквата е въвела специалното наименование „духовни будители“, което указва на тяхната група като на нова и специална категория светци – просветители, книжовници и църковни пастири, които са по правило монаси, но преди всичко духовни учители, пастири и епископи.

Духовните будители „полагат душата си за своето паство“ и за християнската просвета на своите събратя, служат самоотвержено на своите ближни по вяра и род и принасят своя неуморен труд за въздигане на своите „по-малки братя“. Пред Бога и народа те посвещават себе си на саможертвено църковно служение за опомняне и пробуждане, за просвещение, образование и духовното възмогване, за избавление от робски гнет и спасение на вярващия български народ в условията на чуждо политическо и духовно владичество. Като тип и образ на светец духовният будител по правило е монах или духовен отец – изповедник, духовен наставник, учител и проповедник, но също така е книжовник, просветител, интелектуалец и народен водач. Тази категория светец с така указаните характеристики напълно отговаря на служението, образа и делото на преподобни Паисий Хилендарски, а до голяма степен съответства и на образа на св. Софроний Врачански и редица други духовни дейци и книжовници през Възраждането.  Разликата между двамата първи духовни будители на българския народ – св. Паисий Хилендарски и първият български епископ през Възраждането е, че св. Софроний е архиерей и епископ като до голяма степен той се доближава до образа на църковния учител и светител – до авторитетния църковен предстоятел и духовен пастиреначалник, проповедник и книжовник, а Хилендарският монах си остава скромен и смирен книжовник, неуморен таксидиот, духовен наставник и пътуващ проповедник, който предприема своето дело в името на Бога и българския народ движен преди всичко от своята силна вяра и пламенно родолюбие(1).

Духовно просвещение, човешко достойнство и ценности на християнския хуманизъм

В културата на Българското Възраждане се преплитат много фактори – духовни, политически, икономически, социални и църковни, които са влияели по особен начин и са довели чрез съвкупното си въздействие до духовния прелом и обновлението, което характеризира живота на българите през ХVІІІ-ХІХ век. Съответно на това промяната в нравствеността и духовната култура на нашите сънародници би могла да се търси в различни насоки и да се интерпретира и анализира в различен контекст. Без да се отричат многообразните фактори и влияния, които си дават среща в процеса на възрожденското обновление и преобразяване на живота и моралната култура на българския народ от това време, ще се опитаме да концентрираме вниманието си върху християнската нравственост и традиционната православна духовност като източник на обновителните тенденции и фактор за зараждането на специфичната модерна възрожденска култура на българите. 

В образа и делото на всички духовни будители, книжовници и учители, свещеници и църковни пастири, ние откриваме просветителските прояви и измерения на тяхната дейност – те са проповедници, които пробуждат съвестта на вярващите християни като проповядват Евангелието и Словото Божие, полагат душата си за своето паство и имат за цел да предизвикат дълбока духовна промяна, възраждане и пробуждане на религиозното и родолюбиво чувство у вярващите чрез покаяние, опомняне и събуждане на съвестта за борба срещу невежеството, заблудите и греха. Стремят се да изведат народа от робството на невежеството и греха, от безпаметството и леността, от заблудите и изкривената неправославна вяра. Духовните будители свидетелстват за Христовата истина и за чистотата на вярата на Църквата, пробуждат съзнанието за достойнство и историческо величие на Българската църква, за историческото величие на българската държава, за свещеното наследство и скъпоценно достояние на вярата и славното църковно минало. Наред с историческата памет и духовно съзнание за миналото те се обръщат и към изпитанията и трудностите на настоящето и задачите на бъдещето. По този път на духовно просвещение преподобни Паисий Хилендарски и неговите ученици и последователи се стремят да пробудят и подържат съзнанието за човешко достойнство и народни правдини, да предизвикат духовно пробуждане за нова културно-просветна и книжовна дейност, за да се възстанови величието на българската народност и независимата българска народна Църква.   

Ценностната система на християнството и родолюбието, на хуманизма и човешкото достойнство, която проповядват преподобни Паисий Хилендарски и неговите последователи, предполагат обновление на духовния и обществения живот чрез широко образование и просвета сред народа на роден език и създаване на модерна училищна система, която се изгражда върху основите на църковните духовни школи и книжовни манастирски центрове. По този духовен път на обновление чрез възраждане на християнските традиции и борба за църковна просвета и национална независимост се утвърждават християнските мотиви и идеи за справедливостта и човешкото достойнство като широкообхватни и основополагащи ценности в моралната култура и духовния живот, определящи насоката на историческо развитие и ориентацията на нравствеността. Тези нравствени принципи и ценности на християнски хуманизъм интегрират в себе си широк спектър от духовната култура и морална система и са отворени за обновителни влияния като интегрират националното наследство и европейската модерна култура. Чрез тяхното универсално и общочовешко съдържание се съхранява изконното християнско духовно наследство и се хвърля мост към новото, модерното и напредничава развитие и европейски насоки за бъдещето.

Има още →

Илка Петкова

Abstract

Охридският архиепископ Теофилакт заема особено място сред редица византийски автори, които описват българските земи от гледна точка и интереси на Византийската империя.

В неговите произведения са запазени както отрицателни, така и положителни характеристики на българските земи. Те се определят от онези специфични цели, преследвани от Теофилакт като върховен предстоятел на Българската църква. Позиция, която го поставя в центъра на различни дейности, взаимоотношения и интереси, както публични, така и частни.

***

Проблемите, свързани с взаимната опция между различните племена и народи, тоест отношението към „другия”, отдавна привличат вниманието на учените. Те все повече присъстват в нашата историография, която има вече своите интересни приноси в тази насока. По обясними причини – непосредственото съседство и динамичните многовековни отношения между българи и византийци, вниманието на българските изследователи обаче е насочено главно към изясняване на техните взаимни представи и отношения. В тази връзка трябва да се отбележат специално задълбочените проучвания по темата, направени от професор Петър Ангелов[1].

Проследявайки начина, по който византийските автори – военни и духовни лица, дипломати, администратори, аристократи, представят българските земи, техните природни дадености, релеф, почвено-климатични условия и прочее, професор Ан­гелов отбелязва и неласкавите описания, направени от страна на охридския архи­епископ Теофилакт[2]. Причините за тяхното присъствие в книжовното наследство на византийския архиерей ученият търси в личните му мотиви и по-специално в желанието му да постигне максимално въздействие върху адресатите си, за да бъде отменено нежеланото от него назначение в Охрид. Значителна роля имат според изследователя и материалните подбуди – страхът за собственото благопо­лучие и усилията да бъде запазено то. С други думи, Теофилакт Охридски умишлено се стреми да представи обстановката, в която е принуден да живее, във възможно най-неприятен вид, за да издейства поземлени придобивки или финансови облек­чения[3]. Логиката на тези разсъждения е неоспорима. Към казаното от известния медиевист могат да се направят обаче някои допълнения, които да дозавършат представата за позицията на византийския духовник спрямо българските земи.

Както е известно, интересът на византийците към съседите им българи и към техните земи се обуславя най-вече от стопански, политически, дипломатически, военни и прочее цели, които преследва империята. Това често придава на описанията, които те правят, повече или по-малко специализиран характер, което от своя страна обяснява и наблюдаващата се в тях в много случаи целенасоченост и едностран­чивост. При това трябва да се изтъкне и фактът, че някои от византийските автори, чиито описания са резултат на определен престой от време, прекаран по един или друг повод в българските земи, са склонни да ги рисуват в крайно противоречива светлина, давайки понякога взаимно изключващи се противоположни характеристики в зависимост от промяната в условията на пребиваване и личните им впечатления и настроения[4].

Един поглед върху цялостната книжовна продукция на архиепископ Теофилакт показва, че той определено се отличава в много отношения от изброените по-горе лица както поради позицията, която заема в българските земи, лично обвързваща го с последните, така също и поради продължителността на престоя си. Поради това именно неговото отношение е много по-сложно и интригуващо, отколкото изглежда на пръв поглед и заслужава специално внимание.

Наистина в редица свои писма до видни личности с влияние в двора като деспина Мария, Михаил Пантехни, великия доместик Адриан Комнин, брат на император Алексей I Комнин, препозита на молбите и други, охридският архиерей рисува изключително отблъскваща картина на българските земи като място на пълен интелектуален упадък и духовна нищета, истинско „блато на злините… с неговите рожби – жабите”, духовна „пустиня”,“добра да храни змии и скорпиони”, „варварска страна”, „работилница за всякаква злина”, в която е лишен от подоба­ващо интелектуално и приятелско общуване[5].

Нещо повече, в стремежите си да въздейства ефективно върху своите корес­понденти, Теофилакт акцентира настоятелно и върху тревожната опасност от собст­вената му интелектуална и духовна деградация поради крайно принизената интелек­туална среда, в която трябва да живее. „Защото сега – заявява с горест ученият византиец в писмо до Мерментул, председател на императорския съд – толкова е отслабнала собствената ни сила, с която някога в старо време бяхме мощни, колкото тогава бяхме останали назад от способността на древните[6]”. А по-нататък до същия адресат, той направо го призовава: „заедно с нас се моли, да не изгубим ние даже елинския си говор – така ужасно сме закъсали[7]”. Могат да бъдат приведени още редица примери в този дух. Както може да се заключи, те не са резултат само на богато авторово въображение и информираност в областта на гръцката митоло­гия, древна история и литература, както и на християнската книжовност[8], но и на стремежа да се постигне максимално въздействие за промяна на нерадостната съдба на Теофилакт. Че това е главната цел на тези прекалено отблъскващи харак­теристики показва и прекият призив на охридския архиепископ, отправен към Адриан Комнин: „Отървете ме от това мръсно робство вие, които можете, инак преди времето определено от Бога, ще се погубя от яд като син, който не е направил нищо достойно за баща си, а това би било за мен безславно, а за ония, които са го допуснали позорно[9]!”.

В противоположна светлина е представена обаче България в агиографската продукция на Теофилакт и най-вече в написаното от него „Пространно житие на Климент Охридски”. В него, основавайки се на своите български първоизточници, чиито сведения приема без промени, той рисува духовната еволюция, преживяна от нея от езичество към християнство. Облагородяването и духовния ѝ подем той свързва, следвайки дословно българската патриотична традиция от XI-ти век, с дей­ността на славянските просветители светите братя Кирил и Методий и техните най-изявени ученици и главно Климент Охридски. Отбелязани са и усилията на българските владетели княз Борис-Михаил и цар Симеон да подкрепят и заздравят християнизацията на българския народ[10]. Положителната насока, в която са обрису­вани българските земи през IX-X век, се дължи не само на точното следване на българските извори, но и желанието да се използват те като аргумент за укрепване на авторитета на Охридската архиепископия чрез проследяване на нейните дълбоки исторически корени, за чието полагане особени приноси има и Климент Охридски. По този начин Теофилакт издига и своя собствен престиж като предстоятел на една стара, авторитетна автокефална църква. Същевременно така той обосновава и защитава автокефалния статут на Охридската архиепископия, уреден с височайши документи, издадени още от прославения завоевател Василий II (976-1025 година[11]), но нарушаван нееднократно след неговата смърт. Самият Теофилакт бурно протестира против едно такова посегателство от страна на цариградския патриарх в писмо до халкидонския епископ Михаил и пламенно отстоява независимостта на Охридската архиепископия[12].

Има още →

Петър Ангелов

В развитието на европейската средновековна дипломация значително място се пада на църквата. Добре известно е, че за изработването на определени правила в поддържането на междудържавните отношения важна роля играят някои от решенията на Вселенските събори, които имат задължителна сила в християнския свят. Господстващата религия оказва голямо влияние както върху външната церемониална страна на дипломатическата дейност, така и при формирането на своеобразни идеологически аргументи, използвани в преговорите. Обстоятелството, че в Европейското средновековие църковната институция е притежавала голяма самостоятелност и тежест в обществения живот, дава основание да говорим за наличието на специфична дипломатическа дейност, засягаща въпросите на вярата и статута на отделните църкви. В това отношение за пример могат да ни служат отношенията между Рим и Константинопол, които търпят сложна еволюция и стигат до точката на най-остра конфронтация.

Християнството започва да играе съществена роля в българската средновековна дипломация след Покръстването. На първо място, новата вяра спомогнала на страната да излезе от нежелателната изолация, в която се намирала поради факта, че била езическа държава. Верските различия представлявали сериозна пречка за воденето на нормална дипломатическа дейност. В много случаи договорите между християнски и езически държави нямали задължителна сила и без особени угризения са могли да бъдат нарушавани[1].

Възприемането на християнството за държавна религия довело след себе си оформянето на една специфична система от идеологически аргументи, с които българските дипломати си служели в преговорите. Част от тези аргументи почивали изключително върху християнските етични принципи. На първо място, тези принципи изисквали при преговорите да се говори истината, да не се дават лицемерни обещания, да се полагат клетви, без да бъдат нарушавани по-късно, да се проявява милосърдие и снизхождение, когато ситуацията го налага, и така нататък.

След Покръстването Византия в значителна степен променила отношението си към България, което спомогнало да се поддържа един по-равностоен дипломатически диалог. В Константинопол били убедени, че новата вяра щяла да облагороди отчасти суровия нрав на езическите българи и неслучайно започнали да наричат техните владетели „духовни синове“ на императора. Нещо повече, някои висши църковни предстоятели, като патриарх Николай Мистик (X-ти век) например, развивали идеята, че българи и ромеи били вече един „Христов народ“, което означавало, че те не трябвало да воюват помежду си и взаимно да проливат кръвта си[2].

Покръстването поставило и началото на един важен принцип, върху който се основавала дипломацията на редица български владетели. Става дума за умелото използване на противоречията между двата центъра на християнския свят – Рим и Константинопол, за да бъдат постигнати без проливане на кръв важни външнополитически цели. Основите на този принцип поставил княз Борис през периода 866-870, когато се решавал въпросът за автокефалния статут на българската църква[3]. На свой ред цар Симеон също направил опит в края на управлението си да лавира между двете църкви, но този път с цел да бъде признат царският му титул[4]. Възстановителите на българската държава Асен и Петър и особено цар Калоян в редица свои дипломатически изяви отново прибягнали до прилагане на споменатия принцип. Благодарение на това България получила международно признание, а през 1204 година цар Калоян бил увенчан от папата с кралска корона[5]. Прави впечатление, че в сложните и продължителни преговори, които се отнасяли най-вече до статута на църквата, особено голяма активност проявили редица български духовници. Известно е, че през Средновековието дипломацията се осъществявала най-често посредством различните пратеничества, тъй като все още липсвали постоянни дипломатически представителства (тоест посолства). Съставът на пратеничествата се определял най-често от самия владетел[6]. В тях в зависимост от целите на мисията били включвани различни хора. Обикновено това били роднини и приближени на царя, които активно участвали в политическия живот. Не на последно място, в отделни мисии, освен светски лица, се включвали и духовници от различен ранг. Обикновено на нисши духовници били поверявани чисто куриерски функции. Тяхната задача се свеждала до пренасянето на писмени послания и подаръци, с които да се засвидетелства уважението към партньора. Първите известия за такава куриерска функция, изпълнявана от духовници, се отнася за времето на княз Борис I. В едно писмо от 16 април 878 година папа Иоан VIII благодари на българския княз за получен дар „по един монах“[7]. За съжаление от текста не става ясно дали това е бил български свещеник или божи служител от средата на гръцкото духовенство, което все още се подвизавало в България. По всяка вероятност обаче грък е бил монахът Калокир, който изиграл важна роля в сключването на мира между България и Византия през 927 година. Според византийските хроники той бил натоварен от цар Петър и неговия роднина Георги Сурсувул да отнесе в Константинопол хрисовул. В него пише, че българският владетел желае да сключи мир с ромеите, който да бъде скрепен с мирен брачен договор. По-нататък в изворите се съобщава, че този монах бил „приет с радост“ от император Роман Лакапин. Той на свой ред проводил до Преслав пратеничество, в което взел участие и свещеникът Константин Родий[8]. Участието на духовници в тези важни преговори е обяснимо, тъй като те започнали след продължителни войни, в които и двете страни нееднократно пренебрегвали християнския морал и добродетели. Посредничеството на църквата в този случай се налагало и поради необходимостта да се подготви нужната сватбена церемония, в която чрез тайнството на брака да се скрепи още по-здраво сключеният съюз.

Има още →