Патриарх Кирил в плановете на Държавна сигурност (хипотези в документи)*

Дилян Николчев

Желанието за разкриване на истината за същността на Държавна сигурност (ДС) от години не е ново. Тя не подминава никакви елити и съсловия, включително и ръководството на Българската православна църква (БПЦ) през комунистическия тоталитарен период на управление и контрол в страната ни. Връзката между църковен клир и репресивната полицейска институция ДС се отнася, без съмнение, към най-тъжните страници, вписани в най-новата ни история. За това свидетелства шокът, който настъпи в обществото след разсекретяването на досиетата на членовете на Светия Синод в началото на 2012 година (решение № 298/17.01.2012). Докато агентурните дела обаче на тези архиереи, служили едновременно на Бога и на мамона в процеса на тяхното иерархично израстване в БПЦ, станаха публично достъпни и отворени за читатели в КРДОПБГДСРСБНА (за краткост: Комисията по досиетата), то архивираните дела на не малко от починалите техни събратя в периода от 9 септември 1944 година до настъпилите демократични промени през 1989 година са все още слабо научно проучени. По този начин изследванията върху живота и дейността на тези български архиереи днес продължават да следват по традиция официалната линия на био-историография, като по този начин волно или неволно се „премълчава” историята такава, каквато е била. В крайна сметка обаче, особено в условията на демокрация и открита възможност за обективни изследвания, „няма личности и факти – както се изразяваше покойният професор Георги Бакалов, които са табу за оценка и интерпретация от страна на историята[1]”. Такава личност е и патриарх Кирил и фактите, отнасящи се до неговия живот и дейност, трябва да бъдат в бъдеще назовавани и интерпретирани без предразсъдъци.

Съвсем наскоро, през есента на 2013 година, в Богословския факултет към Софийския университет „Св. Климент Охридски” бе защитена магистърска теза на тема „Делото на Негово Светейшество Българския патриарх Кирил за спасяване на български интелектуалци от репресиите на комунистическия режим”, с автор магистър богослов Васил Василев[2]. Като рецензент бе интересно за мен да проследя съдържанието на тезата – като фактология и изводи. Допълнителна причина за това ми любопитство бе и обстоятелството, че от няколко години се занимавам с темата за ДС и БПЦ, а в частност с разработката на службите от комунистическия период върху личността на Софийския митрополит и Български екзарх Стефан. С оглед на историческото обстоятелство, че съдбите на тези двама архиереи са непосредствено свързани и преплетени в годините от разглеждания период, въпросната магистърска теза предизвика у мен още по-силно внимание и интерес.

В процеса на изследването си авторът на магистърското съчинение е използвал два архивни фонда, съхраняващи се в Комисията по досиетата: първия, отнасящ се до патриарх Кирил и с обем 4 тома от личното му досие (общо 864 стр.), и втори – 29-те тома от досието на Никола Коларов в ДС. Последният – като личност, като виден общественик, юрист, журналист и деец на македонското движение в България (през периода 1941-1944 година областен директор на разположение в град Скопие и редактор на вестник Целокупна България[3]) – е пряко свързан с темата на изследването, поради което оправдано авторът е ползвал внимателно и този архивен масив.

Извършеното изследване върху „Делото на Негово Светейшество Българския патриарх Кирил за спасяване на български интелектуалци от репресиите на комунистическия режим” от Васил Василев, както и наличната в Комисията по досиетата агентурна разработка на ДС срещу патриарх Кирил (водена под кодовото име „Топола”) привлякоха вниманието ми и провокираха няколко въпроса – всичките в контекста на поставената тук тема.

Първият въпрос се отнася до това къде е било мястото на митрополита и по-късно патриарх Кирил в строго секретната оперативна разработка срещу екзарх Стефан – дали отношението му към него след 9 септември 1944 година е в резултат единствено на междуличностни конфликти, или по някакъв начин то е било инспирирано и контролирано от службите на ДС.

Във връзка с така поставения въпрос няколко документа, съдържащи се в оперативната разработка на екзарх Стефан от 1 март 1948 година (под кодовото име „Облак”), повдигат поредица от сериозни въпроси. Както правилно е забелязала Русалена Пенджекова – първият изследовател на тази разработка на ДС срещу екзарх Стефан – при „стартирането” на същата оперативна разработка са предвидени „различни мероприятия по разработката. Определени са псевдонимите на двама от вербуваните доносници в лицето на главния счетоводител на Светия Синод (агент „Сенегал”) и архиваря в Светия Синод (агент „Люляк”[4])”. Същият автор посочва и документ от досието на екзарха – че ДС е планирала и провела секретни разпити на архимандрит Дамаскин, Кирил Пловдивски, Паисий Врачански и домакина Васил Шоков, като за всеки от тях е точно посочена конкретната дата за разпит[5]. За митрополит Кирил това е 25 март 1948 година, като срещата е била предвидена да се осъществи от оперативния работник (о. р.) Коста Апостолов[6]. Интересното в случая е, че същият о. р., под № 368, пише на 9 март „Рапорт за изучаване кандидата за вербовка”, в който се казва, че „същия (има се предвид митрополит Кирил – б. м.) ще ми бъде необходим за обслужване на Светия Синод, подсилване воденето на разработката „Облак” и създаване настроение и разцепление на членовете на Светия Синод отвътре, в самия Синод[7]”. От предвидените за секретен разпит и изброени по-горе лица засега факт е, че поне един от тях – архимандрит Дамаскин – е привлечен от ДС, като през следващите години се изявява като един от най-активните доносници на комунистическата тайна полиция[8].

Споменатият о. р. Коста Апостолов от IV група, отдел „Б” на ДС пише през същия ден и „Рапорт за вербовка” за митрополит Кирил, в който аргументира целта на вербуването: „… най-важния и от значение обект по линията на духовенството [9]”; „като кандидат агент, който ще обслужва обекта (има се предвид екзарх Стефан – б.м.) и притежаващ качествата годност, надеждност и възможност се спрех на лицето Пловдивски митрополит Кирил[10]”; „Очертава се като един от претендентите след време да стане екзарх[11]”. Освен това Апостолов изтъква още един аргумент в полза на вербуването на митрополит Кирил: „Предвид на това, че обекта Светия Синод представлява обект от особена важност за Държавна сигурност, а също така не може[12] да присъствуват само членове на Светия Синод, то се налага вербовката на агент от неговите среди. Досега непосредствено в обекта Светия Синод не сме имали агентура. Такава имаме из между чиновническия персонал сред Светия Синод[13]”.

Съставен е и подробен „План за вербовка”, който включва три предварителни посещения на офицера от ДС при митрополит Кирил (на 20 март, 12 и 29 април същата година), както и секретно задържане на 10 май, когато да се пристъпи „към самия акт на самата вербовка[14[”. За целта също е било планирано да „се използува комбинирания метод, като се комбинира метода на постепенното увличане и метода на компрометиращи материали[15].” Определен е дори и псевдонимът, който ще носи нововербуваният агент – „Балкански”[16]. Предвидено е също да не се дават големи шансове за избор от негова страна – дали да приеме вербуването или – не: „След неговото задържане ще му се обясни, че той вече активно е работил за ДС и донасял за архимандрит Йона, митрополит Михаил Русенски и екзарх Стефа I и оставя само да се уформи неговото положение и работи по установения от ДС ред. На същия ще му се обясни, че при положение на недобра работа или при несъгласие, материалите които ги имаме от него и документирането на неморалните му действия ще се изнесат в пресата и представят пред Светия Синод. При това положение кандидат агента положително ще приеме вербовката и работи добре[17]”.

Има още

Иларион епископ Макариополски и митрополит Търновски (памет и забрава) – продължение и край*

Вера Бонева

В периода на държавния социализъм темата за църквата и за българските архиереи беше поставена на втори план, а в някои отношения и целенасочено неглижирана, поради възве­дения в официална политика характер на атеистичната пропа­ганда. По тази причина фигурата на Иларион Макариополски задълго остава в сянката на доминираното от светска реторика говорене и писане по въпроса за църковните борби като мирна (и в известен смисъл второстепенна) форма на развитието на националния ни въпрос през Възраждането.

По това време роля за опазване спомена за забележител­ната личност има православната църква. Например в сборни­ка, издаден от Светия Синод през 1971 година по случай вековния юбилей на Българската екзархия, епископ д-р Николай Макариополски публикува пространна статия за Иларион. В нея той разглежда не само стореното от именития възрожденец, но и откроява черти от нравствения облик на владиката. Особено важно е обобщението на епископ Николай по отношение пер­соналните качества на духовника: „Във връзка с характеристи­ката на Иларион, като най-лични [негови] качества трябва да изтъкнем голямата му честност, доблест, всеотдайната любов и доверието, което той е имал към своя народ. В най-критич­ни моменти на църковнонародната борба Иларион се е опи­рал върху любовта и волята на народа… Целта, която Илари­он неотклонно е следвал е независима българска църква при запазване духовното и териториално единство на българския народ[22].“ Цитираната характеристика, както и оценките на други автори в юбилейния сборник, за пореден път поставят търновския митрополит на заслуженото му в историята мяс­то – безспорен духовен водач на успешната църковнонародна борба на нацията, разгърнала се в максимална широта из етни­ческата ни територия през последните три десетилетия преди освобождението от османска власт.

Макариополски епископ д-р Николай (1908-1981)

Леко промененият обществено-политически контекст в началото на 70-те години на XX-ти век отваря вратите за по-балансирани интерпретации на църковното движение и на от­делните църковните дейци извън тесните среди на професио­налните богослови. Разчупването на твърдия комунистически канон с възможности за малко по-широки анализи на история­та, осъществено по волята на управляващите, води до връщане интереса към митрополит Иларион Търновски. По това време се появяват и два значителни научнопопулярни текста, върна­ли фокуса на академичния разказ и публичния наратив върху могъщата фигура на еленчанина. Книгата на Станьо Сираков „Иларион Макариополски[23]“ е написана привидно в парадиг­мата на така наречената „марксистко-ленинска методология“. Цитирани са престижни комунистически автори, откроени са връзките на възрожденеца с радикалните дейци, посочено е неговото упование в Русия, подчертана е принадлежността му към „про­гресивната класа“. Като цяло обаче разказът е идеологически неутрален и успешно разкрива основните етапи в биографията и дейността на своя герой. Отвъд очевидната близост с очерка на Михаил Арнаудов от 1925 година в случая трябва да признаем, че книгата на Станьо Сираков е сериозен опит да бъде върнат Иларион в групата на водещите възрожденци; група, към която той несъмнено принадлежи, но преди появата на биографията от 1973 година е поставян на втори или трети план от официозната социалистическа историопис.

Станьо Сираков (+ 2015 г.)

По-смело отвъд някои норми на официалния исторически наратив се разгръща популярната книга на Тончо Жечев „Бъл­гарският Великден“. Посветен изцяло на църковната борба, най-известният труд на литературния критик и историк чертае убедително водещите сюжетни линии и основните действащи лица на могъщото и масово национално движение, обединено около целите и инициативите на антипатриаршеската борба. Задала модел за нови интерпретации на основни възрожденски процеси, емблематичната творба възвръща обаянието на Ила­рион, припомняйки не само неговите реални приноси за ус­пешния завършек на борбата, но и магнетичното му личностно присъствие. „Едва ли има по-крива, по-невярна представа за Иларион като чернокапец, като скучен и благоразумен човек! – настоява Тончо Жечев. – За акцията на Великден трябвало горещо и честно сърце, каквото имаше Васил Левски, и ботевско вдъхновение. Те са герои на разните етапи в българската история. Ботев и Левски идват на разораната от Бозвелията, Иларион, Славейков и плеяда други почва, при изкристализи­ралата ясно национална идея, която искаше само буйните им глави, горещата им кръв, за да стане чудото на въплътяването и осъществяването ѝ. Иларион и неговите другари са все от по­колението на Ботьо Петков, на бащите, тяхната житейска, ис­торическа, политическа съдба е свързана тъкмо с бавния, тру­ден, мъчителен период на изкристализирането на тази идея, за която синовете вече можеха да сложат главите си. Иларион Макариополски, героят на българския Великден, беше отделен във великия и невидим отбор на историята такъв, какъвто ѝ е бил необходим[24].“ Не ще и съмнение, че „Българският Велик­ден“ на Тончо Жечев не само постави църковнонародната бор­ба на равна нога с другите водещи процеси на Възраждането. Тази увлекателна и вълнуваща книга до голяма степен възкре­си присъщите на предсоциалистическия исторически наратив преценки за Иларион, считан с основание за ключов общобъл­гарски лидер през последните две десетилетия на трудния си житейски и професионален път.

Има още

Иларион епископ Макариополски и митрополит Търновски (памет и забрава)*

Вера Бонева

 „Такъв нам подобаваше пастир “ – с тази оценка българи­те в Търновска епархия посрещат през септември 1872 година новоопределения им митрополит Иларион[1] – бивш епископ Макариополски, основен двигател на църковната борба от 40-те до 70-те години на XIX-ти век, духовен лидер и архиерей с дълбока привързаност към народа си и към устоите на православието. Роденият и израснал в град Елена духовник напълно оправдава очакванията на своите нови епархиоти и обични сънародници. Буквално до края на дните си Иларион Макариополски[2] (1812-1875) служи отговорно и всеотдайно на каузата за устрояване на Екзархията и за създаване на добър църковен ред в най-голямата българска епархия. Съхранените документи и споме­ни свидетелстват безспорно, че митрополит Иларион полага преки грижи за светското и църковно образование в диоцеза на Търновската митрополия, освещава редица неосветени в периода на антипатриаршеското движение храмове, въвежда ред във финансите на епархията, наставлява учители и други светски лидери, ръкополага духовници, напътства и окуражава епархиотите си.

Иларион, бивш епископ Макариополски и митрополит Търновски (1812-1875)

Умилителни, но и поучителни са сцените на посрещане­то на архиерея в различни селища на епархията. Поради ши­роката отразеност в историческата литература на въпросната събитийност, свързана с Търново и близките населени места[3], ще си позволя да представя малко по-подробно посещението на митрополита в друг град на епархията – Железник (Стара Загора) в началото на юни 1873 година. „И тъй, посрещането на дяда Илариона беше от най-бляскавите – свидетелства местен до­писник. – Народът, който след 15-годишна борба се сдобива с народен архипастир, проливаше радостни сълзи като гледаше любимия си старец, в лицето на когото вижда върнати с царска милост черковни права, грабнати от зломислени фанариоти. В пребиваването си [в Стара Загора] Негово Преосвещенство служи в[ъв] всичките черкви, посети училищата и читалище­то, сказа слова пълни с наслаждение и утешение от християн­ска проповед, каквито неговите предшественици упорито са ни отказвали… Народът от всичките съсловия направи обик­новените посещения на дяда владика, оплака му се чрез едно прошение за слабий вървеж на обществените работи… За да ся възстанови редът, дядо владика определи четирима свеще­ници, г-н Сава Хаджи Тодоров за рухани [ръководител], а на еснафлиите каза да си изберат още четирима миряни, които да съставят една черковна община[4]“. След събранието, по ду­мите на дописника[5], разпоредбите на владиката са изпълнени и българите в големия град се заемат да управляват общест­вените си дела „със съгласие, единомислие и любов“. Отвъд естествената приповдигнатост на цитираното свидетелство, безпристрастният анализ показва, че мъдрото и авторитетно лидерство на обичния владика е фактор не само за укрепва­не на националното самочувствие на българите в Търновска епархия, но и предпоставка за по-добър вървеж на самоуправленските им инициативи в областта на църковното устрой­ство, училищното дело, читалищата, женските и ученическите дружества, както и всички останали грижи за местните общ­ности, предоставени от мюсюлманското правителство на ре­лигиозните структури на подвластните му християни.

За съжаление, успешните архиерейски начинания на мит­рополит Иларион Търновски са пресечени от безвременната му смърт. При една от обиколките из епархията в началото на 1875 година той се простудява и се разболява фатално. Без да се е излекувал напълно, на 11 май същата година отпътува за Цариград за да участва в заседание на Светия Синод на Българската екзархия. В столицата уязвеното от трудния скиталчески живот здраве на архиерея рухва и той умира на 4 юни 1875 година в дома си[6].

Има още

Църковно-социалната дейност в Неврокопска епархия по времето на митрополит Борис*

Ангел Карадаков

Биографични данни

Неврокопският митрополит Борис  се ражда на Димитровден през 1888 година в село Гявато, Битолско. Живее скромно и бедно с родителите си. „Времето, в което Вангел Симов растеше като дете, юноша и младеж, бе пълно с опасности и страдания за македонското население“, казва за него духовният му син и впоследствие Български патриарх Кирил[1]. Основното си образование получава в родното си село, а след това завършва Одринската гимназия[2].

За напредъка на българското църковно дело в Македония Екзархията открива духовна семинария в Цариград, „в която се възпитават бъдещите църковни служители на македонското население“.

През 1910 година Вангел Разумов (светското име на митрополит Борис) завършва Цариградската духовна семинария[3], като в паметно слово за него патриарх Кирил допълва, че Вангел Симов растял „под обаянието на екзарх Йосиф“. Именно в духовното училище бъдещият митрополит Борис се оформя като идеалист, вдъхновяван от възторжените блянове на Македония, като интелектуален тип, за когото проблемите на живота през целия му  живот ще получават  по-висш духовен и разумен смисъл.

Същата тази 1910 година се оказва преломна в живота на бъдещия митрополит. Той бива постриган в монашество от Неврокопския митрополит Иларион в желязната църква „Св. Стефан”[4]. И както сам екзарх Йосиф отбелязва в своя дневник: „Вангел Симов се съгласи да стане монах“[5]. За една година той работи като  чиновник и дякон в екзархийския параклис[6]. През 1911 година заминава за Черновиц, където завършва Богословския факултет през 1914 година. Патриарх Кирил отбелязва, че йеродякон Борис бил изпратен с други възпитаници на Цариградската духовна семинария в Черновиц[7], за да завършат тамошния богословски факултет, защото „нуждите на църковно-народния живот в Македония изисквали добре подготвени църковни и училищни служители“.

През време на своето обучение там той получава и стипендия от екзарх Йосиф, който е впечатлен от неговото примерно и смирено поведение. Щом се завръща в България става преподавател в Бачковското свещеническо училище, а след това и в Пловдивската духовна семинария[8].

През 1915 година, отива във Виена, за да следва философия и по същото време става и доктор по богословие на Черновицкия университет[9]. След като през 1917 година[10] йеродякон Борис е ръкоположен за йеромонах, той започва още по-усърдно да помага на благочестивия народ в неговото духовно израстване и усъвършенстване. До 1922 година йеромонах Борис е в Будапеща, където създава тамошната българска църковна община. „С неговото отиване в Будапеща се създава църковно-училищна община и за пръв път се откриват българска църква и училище в столицата на Унгария“[11]. Именно заради тази си дейност той привлича вниманието на висшите църковници, които съответно го извикват в София и го отличават с офикията „архимандрит“[12] и послушанието протосингел на Софийския митрополит [13], началник на културно-просветния отдел при Светия Синод и председател на храм-паметника „Св. Александър Невски“[14], а от 1926 до 1931 година той е ректор на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“.

Като ректор на Софийската духовна семинария бъдещият митрополит Борис проявил ценни педагогически похвати и умение, като успява за кратко време да издигне духовното училище и да го направи едно от най-елитните в страната[15]. През същия период от време Борис е член на Висшия учебен съвет при министерството на Народното просвещение, бил е ръководител и лектор на ежегодните курсове за опресняване и разширяване на знанията на свещениците и изпълнявал други църковни служения[16].

На 14 декември 1930 година „за неговата усърдна църковна служба… архимандрит Борис бива ръкоположен в епископски чин с титлата Стобийски епископ“[17]. Ръкоположението бива извършено в храм-паметника „Св. Александър Невски“.

От 23 ноември  същата година до деня на избора му за Неврокопски митрополит е секретар на Светия Синод.

Има още

Динамика на комунистическите репресии над Църквата след Деветосептемврийския преврат*

Венцислав Каравълчев[1]

Деветосептемврийският преврат през 1944 година и наложената от окупа­ционната съветска армия комунистическа диктатура в България и в страните от Източна Европа донасят на Църквата най-големите изпитания, страдания и жертви в цялата ѝ две хиляди годишна исто­рия. Време на плач и скърби, което, Бог по милостта Си съкрати за­ради избраните, защото иначе не би се спасила никоя плът (срв. Матей 24:22). В лицето на Църквата комунистическата власт интуитивно разпознава своя основен противник, който вече две хиляди години доказва своята сила и уникална жизнеспособност. Църквата е „идео­логически враг“, способен да създава личности, изповядващи непре­ходни ценности, поради което такива хора трудно могат да бъдат по­ставени под контрол, не могат да бъдат нито купени, нито вербувани, защото виждат пред себе си лицето на Бога. Историята е съхранила спомен за много идеолози и лидери, които са излизали на истори­ческата сцена с голяма сила и власт, но не след дълго са слизали от нея и са изчезвали, при това завинаги. Двехилядолетната непрекъс­ната история на Църквата в условията на най-различни режими е ярко свидетелство за това, че тя е непреходна. В периоди на големи изпитания, когато мнозина, дори повечето християни са отпадали в едно или друго неортодоксално течение, е била достатъчна появата само на една личност, на един смел глас, за да се върнат отпадналите[2]. Комунистическата власт осъзнава тази сила на Църквата и за­това се нахвърля с нескрита ярост срещу нея. Тази агресия е съвсем открита през първите години след Деветосептемврийския преврат, а през следващите десетилетия репресиите на комунистическата власт спрямо Българската православна църква приемат друга форма, без това да означава, че атеистич­ната държава е променила отношението си към Църквата.

В началото ще направим една кратка периодизация на етапи­те в отношението на държавата към Църквата в България. Условно може да се говори за три основни периода, които съвпадат с някои от най-значимите събития или промени в живота на самата Българска православна църква[3]. Самите периоди могат вътрешно да бъдат раз­делени на подпериоди, които са обусловени от динамиката и интен­зитета на събитията, засягащи Българската православна църква[4]. Първият период, както ще ви­дим по-надолу и върху който ще се спрем подробно, е доминиран от открит терор, и се характеризира с убийството на един православен митрополит, на няколко архимандрити и на десетки енорийски све­щеници. Част от тези убийства са извършени без съд и без издадена присъда. Мнозина от убитите продължават да се водят безследно из­чезнали. Други свещенослужители са съдени и убити от така наречения „На­роден съд[5]“. Народният съд, освен че издава нови присъди има за цел да даде „законово“ основание на извършените вече престъпления от комунистите. Заедно с десетките убити свещенослужители в този период имаме и стотици свещеници, изпратени в трудови лагери, откъдето малцина се завръщат, а завърналите се са в такова окаяно здравословно състояние, че не след дълго умират[6]. През този период освен срещу Българската православна църква са организирани и показни процеси срещу лиде­рите на по-малките християнски деноминации на католици, униати, протестанти. Такива има организирани и срещу нехристиянските вероизповедания в страната. Тоест, налице е опит да бъде насилстве­но заличен самият религиозен компонент на човешката личност, да се промени самата онтология на човешката природа.

Вълната на убийства достига своя връх в годините 1944-1948 година, който период бихме нарекли „период на безвремие“. Наричаме го така, защото действително годините между 1944 и 1948 са наситени с множество незаконни действия, получаващи оправдание единствено от революционния терор.

Откритата агресия на тоталитарната държава продължава до разгрома на първото голямо антикомунистическо въстание в Ун­гария през 1956[7]. Тогава антицърковната и атеистична програма на комунистическата власт в България, в Москва и в целия Източен блок претърпява сериозни сътресения. Потушаването на Унгарската революция и поуките, които комунистите трябва да си извлекат от случилото се там, бележат края на първия и най-жесток период в от­ношенията църква-държава в България. Тогава започва и вторият период в отношенията църква-държава, който се отличава с преос­мислянето на „партийния“ подход към отделния човек и обществото като цяло и с осмисляне причините и последствията от Унгарската революция. Той може да се определи като сравнително по-либерален. Започва от края на 1956 година и завършва в края 1970 година. Характерно за него е едно стабилизиране на отношенията между държава и Църк­ва, в които Българската православна църква вече е принудена да заеме една подчинена позиция и място. Повечето големи църковни личности вече са покойници или в достатъчно напреднала възраст, уморени и наранени от репреси­ите, гласът на Църквата е стихнал достатъчно, за да престане тя да бъде обект на открити репресии. Периодът приблизително съвпада с избора и служението на първия в най-новата ни история български патриарх Кирил (1953-1971).

Третият период започва условно със смъртта на патриарх Кирил и с избора на патриарх Максим за предстоятел на Българската православна църква. Това са го­дини, характеризиращи се с активното използване на администра­тивни мерки за лимитирането и маргинализирането на Българ­ската православна църква. В най-голяма степен тази политика се реализира чрез изземването и копирането на тайнствата на Църква­та от държавата. Въвеждането и налагането на така наречените „граждански ритуали“, опитите за промяна на цялостната празнична система в страната, както и с ограничаването на дейността на свещениците в рамките единствено на църковния храм, без те да имат право да извършват каквато и да било „религиозна пропаганда“. Това е и пе­риодът, в който Държавна сигурност започва активно да привлича в редиците си действащи митрополити и перспективни духовници, с цел да ги използва във вътрешния живот на Църквата и особено в нейните международни контакти[8].

В настоящия доклад ще се спрем по-подробно на първия период в отношението на държавата към Българската православна църква, който, както вече казахме, ус­ловно нарекохме «период на узаконено беззаконие» заради водещата роля на революционния терор.

И така, след преврата на 9 септември българските комунисти вече имат зад гърба си руския опит от революцията през 1917 година и готовия репресивен модел, изработен там, с цел да бъде съкрушена Църквата. Този репресивен модел, образно казано, започва с една светкавич­на „мъртва хватка“ над Църквата, която трябва да унищожи първо най-видните нейни чеда, а след това жизнените ѝ сили постепенно биват изсмуквани чрез непрекъснатото инжектиране на отровата на страха и подозрението в църковното тяло. Моделът е „братски”, тоест не просто заимстван от СССР, но наблюдаван и направляван оттам. Това ясно личи от първите отчети по неговото изпълнение, които въпреки че са адресирани до Георги Димитров, са написани на руски език, което недвусмислено говори кой е основният адресант[9].

Има още

Отношенията между Българската православна църква и Вселенската патриаршия (1953-1963) – продължение и край*

Румен Ваташки

В интерес на историческата истина трябва да се поя-снят непосредствените поводи за писмата на Светия Синод до патриарх Атинагор. Първото писмо от 31 де-кември 1953 година е мотивиран отговор на патри-аршеското писмо от същата година, с което се възразява Българската православна църква да възстанови своето древно патриаршеско достойнство.

Второто писмо от 11 ноември 1955 година е в резултат на постигнато споразумение по време на разговорите, които патриарх Кирил води през есента на 1955 година в манастира „Драгославеле” в Карпатите, лятна резиденция на Румънския патриарх Юстиниян, и в Букурещ с упълномощени представители на Вселенския патриарх – Тиатирския митрополит Атинагор и Мелитския епископ Яков.

Третото писмо е изпратено след разговорите в София през август 1959 година с Антиохийския патриарх Теодосии VI, който преди това провежда разговор по спорния въпрос с патриарх Атинагор в Цари-град.

Повод за четвъртото писмо (Пасхално приветствие) от 31 март 1961 година са разговорите между Руския патриарх Алексей и Вселенския патриарх Атинагор през декември 1960 година в Цариград.

Светия Синод на Българската православна църква смята за необхо-димо да поддържа добри отношения с всички поместни църкви и особено с Вселенската патриаршия. Поради това се отзовава на всяко предложение, идващо от компетентни лица и по настояване на Вселенската църква за нормални канонически междуцърковни отношения. Това се счита за дълг към всеправославното църковно единство.

Като друг мотив на взетото от Цариградската патриаршия решение е желанието да се запази единството на Едната, Света, Съборна и Апостолска църква и да се укрепи любовта между двете сестри църкви чрез връзките на мира. Този мотив е оценен от висшата ни иерархия. В писмата си до Вселенската патриаршия Светия Синод на Българската православна църква винаги настоява за нормализиране на отношенията в името на същите тези съображения.

Патриарх Атинагор и патриаршеският събор вземат решението си „по икономѝя”, тоест дават братското си съгласие, признание и благословение, тъй като актът от 10 май 1953 година според тях представлява отклонение от каноническия ред, с надежда, че с това решение „според традициите на миналото” ще бъдат съгласни и останалите патриарси и предстоятели на православните автокефални църкви, „докато този въпрос окончателно бъде разрешен от вселенски събор, който единствено има право да провъзгласява дадена Божия поместна църква в патриаршеско достойнство и чест”. В случая „икономѝя” означава „по наложено от обстоятелствата изключение”. Тя се налага, тъй като каноническият ред е друг, а правото да провъзгласява патриаршия има единствено Вселенският събор.

Ако се приеме, че това е така, то всички православни патриаршии, въздигнати след последния вселенски събор през VIII век, получават патриаршеското си достойнство по икономѝя, тоест  извън канонич-ния ред, и тепърва един вселенски събор ще трябва да установява дали да ги утвърди, или не. Това гледище в Православната църква не е безспорно.

Синодалните архиереи определят като ценни поздравленията и пожеланията на патриарх Атинагор към Българския патриарх, свеще-ническия клир и цялото паство.

Има още

Отношенията между Българската православна църква и Вселенската патриаршия (1953-1963)*

Румен Ваташки

Както е известно през XIX век Цариградската патриаршия се противопоставя остро на жела-нието на предците ни да възстановят незави-симостта на Българската църква, вследствие на което през 1872 година ни е наложена схизма. С вдигането ѝ през 1945 година общението е възстановено, но след въздигането на патриар-шеското достойнство на църквата ни през 1953 година нормалните контакти отново са нарушени[1].

След избирането през 1948 година на Атинагор I за Вселенски патри-арх българската държава и Светия Синод на Българската православна църква започват да събират информация за него, за да определят линията си на поведение.

В изпълнение на нареждането на Георги Димитров да се съберат сведения за новоизбрания Вселенски патриарх директорът на изпо-веданията Димитър Илиев отбелязва интересни факти за него.

Патриарх Атинагор е роден в албанско село. Знае македонски или български език, а според някои говори и руски. Врачанският митро-полит Паисий, с когото се познават лично, смята, „че той може да има български произход“.

Бившият Вселенски патриарх Максим е свален с помощта на САЩ, Великобритания, Турция и Гърция, а турските вестници го упрекват в русофилство и в симпатии към гръцката народноосвободителна армия. Патриарх Атинагор е представен като приятел на Турция и защитник на интересите ѝ в Америка, където преди това е митрополит. Поради тази причина е наричан „турският посланик в Америка”. Сведенията за него са, че поддържа добри контакти с държавния секретар на САЩ. По време на посещението на началника на генералния щаб на турската армия при президента Труман през 1947 година присъства и Атинагор.

След свалянето на патриарх Максим и избирането на Атинагор I радио „Гласът на Америка” съобщава, че „той идва в Цариград, за да неутрализира влиянието на Руския патриарх на Балканите”. В доклада новият Вселенски патриарх е представен като противник на СССР и на комунистите. Турските издания пишат, че тъй като Вселенската патриаршия се намесва в политиката и оказва влияние върху нея, управляващите в Турция предпочитат Атинагор за патриарх. Цариградското гръцко население също споделя това вижда-не.

В България преобладава мнението, че патриарх Максим подава оставка вследствие на политически натиск, но прави всичко възможно да запази църковната независимост на Патриаршията. Същият има положително отношение към славянските православни църкви, включително и към Руската църква. Смята се, че патриарх Атинагор се ползва с доверието и на управляващия политически елит в Гърция. Той се противопоставя на интересите на Московската патриаршия в САЩ. Поради тази причина очакванията са отношени-ята между Вселенската и Руската църква да се влошат.

Според източника Вселенският патриарх може да се опита да влияе и върху Българската православна църква чрез Ню-йоркски епископ Андрей[2], който като Екзархийски наместник в Цариград си създава добри контакти с Вселенската патриаршия.

Епископ Андрей поддържа близки отношения с Доростоло-Червенския митрополит Михаил, „с когото заедно са ръководили съществуващата в миналото полуконспиративна царедворска органи-зация „Бог и България”. Ако Атинагор се опита да действа чрез епископ Андрей, очакванията са последният да търси съдействие от митрополит Михаил. Като приближени на дядо Михаил се определят епископ Партений, архимандритите Симеон, Методий, Серафим, Василий, Мирон, Александър и други. Това е вариантът, ако Вселен-ският патриарх предпочете да сътрудничи с Българската православна църква.

Съществува и предположение Атинагор да влезе във връзка с екзарх Стефан, който по време на последното си посещение в Цариград възстановява добрите си отношения с епископ Андрей. Според лице, придружаващо бившия екзарх, двамата клирици посещават Цари-градското английско консулство, след което екзарх Стефан променя отношението си към епископ Андрей, така че след завръщането си в София го предлага за митрополит.

Има още