Църковно-социалната дейност в Неврокопска епархия по времето на митрополит Борис*

Ангел Карадаков

Биографични данни

Неврокопският митрополит Борис  се ражда на Димитровден през 1888 година в село Гявато, Битолско. Живее скромно и бедно с родителите си. „Времето, в което Вангел Симов растеше като дете, юноша и младеж, бе пълно с опасности и страдания за македонското население“, казва за него духовният му син и впоследствие Български патриарх Кирил[1]. Основното си образование получава в родното си село, а след това завършва Одринската гимназия[2].

За напредъка на българското църковно дело в Македония Екзархията открива духовна семинария в Цариград, „в която се възпитават бъдещите църковни служители на македонското население“.

През 1910 година Вангел Разумов (светското име на митрополит Борис) завършва Цариградската духовна семинария[3], като в паметно слово за него патриарх Кирил допълва, че Вангел Симов растял „под обаянието на екзарх Йосиф“. Именно в духовното училище бъдещият митрополит Борис се оформя като идеалист, вдъхновяван от възторжените блянове на Македония, като интелектуален тип, за когото проблемите на живота през целия му  живот ще получават  по-висш духовен и разумен смисъл.

Същата тази 1910 година се оказва преломна в живота на бъдещия митрополит. Той бива постриган в монашество от Неврокопския митрополит Иларион в желязната църква „Св. Стефан”[4]. И както сам екзарх Йосиф отбелязва в своя дневник: „Вангел Симов се съгласи да стане монах“[5]. За една година той работи като  чиновник и дякон в екзархийския параклис[6]. През 1911 година заминава за Черновиц, където завършва Богословския факултет през 1914 година. Патриарх Кирил отбелязва, че йеродякон Борис бил изпратен с други възпитаници на Цариградската духовна семинария в Черновиц[7], за да завършат тамошния богословски факултет, защото „нуждите на църковно-народния живот в Македония изисквали добре подготвени църковни и училищни служители“.

През време на своето обучение там той получава и стипендия от екзарх Йосиф, който е впечатлен от неговото примерно и смирено поведение. Щом се завръща в България става преподавател в Бачковското свещеническо училище, а след това и в Пловдивската духовна семинария[8].

През 1915 година, отива във Виена, за да следва философия и по същото време става и доктор по богословие на Черновицкия университет[9]. След като през 1917 година[10] йеродякон Борис е ръкоположен за йеромонах, той започва още по-усърдно да помага на благочестивия народ в неговото духовно израстване и усъвършенстване. До 1922 година йеромонах Борис е в Будапеща, където създава тамошната българска църковна община. „С неговото отиване в Будапеща се създава църковно-училищна община и за пръв път се откриват българска църква и училище в столицата на Унгария“[11]. Именно заради тази си дейност той привлича вниманието на висшите църковници, които съответно го извикват в София и го отличават с офикията „архимандрит“[12] и послушанието протосингел на Софийския митрополит [13], началник на културно-просветния отдел при Светия Синод и председател на храм-паметника „Св. Александър Невски“[14], а от 1926 до 1931 година той е ректор на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“.

Като ректор на Софийската духовна семинария бъдещият митрополит Борис проявил ценни педагогически похвати и умение, като успява за кратко време да издигне духовното училище и да го направи едно от най-елитните в страната[15]. През същия период от време Борис е член на Висшия учебен съвет при министерството на Народното просвещение, бил е ръководител и лектор на ежегодните курсове за опресняване и разширяване на знанията на свещениците и изпълнявал други църковни служения[16].

На 14 декември 1930 година „за неговата усърдна църковна служба… архимандрит Борис бива ръкоположен в епископски чин с титлата Стобийски епископ“[17]. Ръкоположението бива извършено в храм-паметника „Св. Александър Невски“.

От 23 ноември  същата година до деня на избора му за Неврокопски митрополит е секретар на Светия Синод.

Има още

Динамика на комунистическите репресии над Църквата след Деветосептемврийския преврат*

Венцислав Каравълчев[1]

Деветосептемврийският преврат през 1944 година и наложената от окупа­ционната съветска армия комунистическа диктатура в България и в страните от Източна Европа донасят на Църквата най-големите изпитания, страдания и жертви в цялата ѝ две хиляди годишна исто­рия. Време на плач и скърби, което, Бог по милостта Си съкрати за­ради избраните, защото иначе не би се спасила никоя плът (срв. Матей 24:22). В лицето на Църквата комунистическата власт интуитивно разпознава своя основен противник, който вече две хиляди години доказва своята сила и уникална жизнеспособност. Църквата е „идео­логически враг“, способен да създава личности, изповядващи непре­ходни ценности, поради което такива хора трудно могат да бъдат по­ставени под контрол, не могат да бъдат нито купени, нито вербувани, защото виждат пред себе си лицето на Бога. Историята е съхранила спомен за много идеолози и лидери, които са излизали на истори­ческата сцена с голяма сила и власт, но не след дълго са слизали от нея и са изчезвали, при това завинаги. Двехилядолетната непрекъс­ната история на Църквата в условията на най-различни режими е ярко свидетелство за това, че тя е непреходна. В периоди на големи изпитания, когато мнозина, дори повечето християни са отпадали в едно или друго неортодоксално течение, е била достатъчна появата само на една личност, на един смел глас, за да се върнат отпадналите[2]. Комунистическата власт осъзнава тази сила на Църквата и за­това се нахвърля с нескрита ярост срещу нея. Тази агресия е съвсем открита през първите години след Деветосептемврийския преврат, а през следващите десетилетия репресиите на комунистическата власт спрямо Българската православна църква приемат друга форма, без това да означава, че атеистич­ната държава е променила отношението си към Църквата.

В началото ще направим една кратка периодизация на етапи­те в отношението на държавата към Църквата в България. Условно може да се говори за три основни периода, които съвпадат с някои от най-значимите събития или промени в живота на самата Българска православна църква[3]. Самите периоди могат вътрешно да бъдат раз­делени на подпериоди, които са обусловени от динамиката и интен­зитета на събитията, засягащи Българската православна църква[4]. Първият период, както ще ви­дим по-надолу и върху който ще се спрем подробно, е доминиран от открит терор, и се характеризира с убийството на един православен митрополит, на няколко архимандрити и на десетки енорийски све­щеници. Част от тези убийства са извършени без съд и без издадена присъда. Мнозина от убитите продължават да се водят безследно из­чезнали. Други свещенослужители са съдени и убити от така наречения „На­роден съд[5]“. Народният съд, освен че издава нови присъди има за цел да даде „законово“ основание на извършените вече престъпления от комунистите. Заедно с десетките убити свещенослужители в този период имаме и стотици свещеници, изпратени в трудови лагери, откъдето малцина се завръщат, а завърналите се са в такова окаяно здравословно състояние, че не след дълго умират[6]. През този период освен срещу Българската православна църква са организирани и показни процеси срещу лиде­рите на по-малките християнски деноминации на католици, униати, протестанти. Такива има организирани и срещу нехристиянските вероизповедания в страната. Тоест, налице е опит да бъде насилстве­но заличен самият религиозен компонент на човешката личност, да се промени самата онтология на човешката природа.

Вълната на убийства достига своя връх в годините 1944-1948 година, който период бихме нарекли „период на безвремие“. Наричаме го така, защото действително годините между 1944 и 1948 са наситени с множество незаконни действия, получаващи оправдание единствено от революционния терор.

Откритата агресия на тоталитарната държава продължава до разгрома на първото голямо антикомунистическо въстание в Ун­гария през 1956[7]. Тогава антицърковната и атеистична програма на комунистическата власт в България, в Москва и в целия Източен блок претърпява сериозни сътресения. Потушаването на Унгарската революция и поуките, които комунистите трябва да си извлекат от случилото се там, бележат края на първия и най-жесток период в от­ношенията църква-държава в България. Тогава започва и вторият период в отношенията църква-държава, който се отличава с преос­мислянето на „партийния“ подход към отделния човек и обществото като цяло и с осмисляне причините и последствията от Унгарската революция. Той може да се определи като сравнително по-либерален. Започва от края на 1956 година и завършва в края 1970 година. Характерно за него е едно стабилизиране на отношенията между държава и Църк­ва, в които Българската православна църква вече е принудена да заеме една подчинена позиция и място. Повечето големи църковни личности вече са покойници или в достатъчно напреднала възраст, уморени и наранени от репреси­ите, гласът на Църквата е стихнал достатъчно, за да престане тя да бъде обект на открити репресии. Периодът приблизително съвпада с избора и служението на първия в най-новата ни история български патриарх Кирил (1953-1971).

Третият период започва условно със смъртта на патриарх Кирил и с избора на патриарх Максим за предстоятел на Българската православна църква. Това са го­дини, характеризиращи се с активното използване на администра­тивни мерки за лимитирането и маргинализирането на Българ­ската православна църква. В най-голяма степен тази политика се реализира чрез изземването и копирането на тайнствата на Църква­та от държавата. Въвеждането и налагането на така наречените „граждански ритуали“, опитите за промяна на цялостната празнична система в страната, както и с ограничаването на дейността на свещениците в рамките единствено на църковния храм, без те да имат право да извършват каквато и да било „религиозна пропаганда“. Това е и пе­риодът, в който Държавна сигурност започва активно да привлича в редиците си действащи митрополити и перспективни духовници, с цел да ги използва във вътрешния живот на Църквата и особено в нейните международни контакти[8].

В настоящия доклад ще се спрем по-подробно на първия период в отношението на държавата към Българската православна църква, който, както вече казахме, ус­ловно нарекохме «период на узаконено беззаконие» заради водещата роля на революционния терор.

И така, след преврата на 9 септември българските комунисти вече имат зад гърба си руския опит от революцията през 1917 година и готовия репресивен модел, изработен там, с цел да бъде съкрушена Църквата. Този репресивен модел, образно казано, започва с една светкавич­на „мъртва хватка“ над Църквата, която трябва да унищожи първо най-видните нейни чеда, а след това жизнените ѝ сили постепенно биват изсмуквани чрез непрекъснатото инжектиране на отровата на страха и подозрението в църковното тяло. Моделът е „братски”, тоест не просто заимстван от СССР, но наблюдаван и направляван оттам. Това ясно личи от първите отчети по неговото изпълнение, които въпреки че са адресирани до Георги Димитров, са написани на руски език, което недвусмислено говори кой е основният адресант[9].

Има още

Отношенията между Българската православна църква и Вселенската патриаршия (1953-1963) – продължение и край*

Румен Ваташки

В интерес на историческата истина трябва да се поя-снят непосредствените поводи за писмата на Светия Синод до патриарх Атинагор. Първото писмо от 31 де-кември 1953 година е мотивиран отговор на патри-аршеското писмо от същата година, с което се възразява Българската православна църква да възстанови своето древно патриаршеско достойнство.

Второто писмо от 11 ноември 1955 година е в резултат на постигнато споразумение по време на разговорите, които патриарх Кирил води през есента на 1955 година в манастира „Драгославеле” в Карпатите, лятна резиденция на Румънския патриарх Юстиниян, и в Букурещ с упълномощени представители на Вселенския патриарх – Тиатирския митрополит Атинагор и Мелитския епископ Яков.

Третото писмо е изпратено след разговорите в София през август 1959 година с Антиохийския патриарх Теодосии VI, който преди това провежда разговор по спорния въпрос с патриарх Атинагор в Цари-град.

Повод за четвъртото писмо (Пасхално приветствие) от 31 март 1961 година са разговорите между Руския патриарх Алексей и Вселенския патриарх Атинагор през декември 1960 година в Цариград.

Светия Синод на Българската православна църква смята за необхо-димо да поддържа добри отношения с всички поместни църкви и особено с Вселенската патриаршия. Поради това се отзовава на всяко предложение, идващо от компетентни лица и по настояване на Вселенската църква за нормални канонически междуцърковни отношения. Това се счита за дълг към всеправославното църковно единство.

Като друг мотив на взетото от Цариградската патриаршия решение е желанието да се запази единството на Едната, Света, Съборна и Апостолска църква и да се укрепи любовта между двете сестри църкви чрез връзките на мира. Този мотив е оценен от висшата ни иерархия. В писмата си до Вселенската патриаршия Светия Синод на Българската православна църква винаги настоява за нормализиране на отношенията в името на същите тези съображения.

Патриарх Атинагор и патриаршеският събор вземат решението си „по икономѝя”, тоест дават братското си съгласие, признание и благословение, тъй като актът от 10 май 1953 година според тях представлява отклонение от каноническия ред, с надежда, че с това решение „според традициите на миналото” ще бъдат съгласни и останалите патриарси и предстоятели на православните автокефални църкви, „докато този въпрос окончателно бъде разрешен от вселенски събор, който единствено има право да провъзгласява дадена Божия поместна църква в патриаршеско достойнство и чест”. В случая „икономѝя” означава „по наложено от обстоятелствата изключение”. Тя се налага, тъй като каноническият ред е друг, а правото да провъзгласява патриаршия има единствено Вселенският събор.

Ако се приеме, че това е така, то всички православни патриаршии, въздигнати след последния вселенски събор през VIII век, получават патриаршеското си достойнство по икономѝя, тоест  извън канонич-ния ред, и тепърва един вселенски събор ще трябва да установява дали да ги утвърди, или не. Това гледище в Православната църква не е безспорно.

Синодалните архиереи определят като ценни поздравленията и пожеланията на патриарх Атинагор към Българския патриарх, свеще-ническия клир и цялото паство.

Има още

Отношенията между Българската православна църква и Вселенската патриаршия (1953-1963)*

Румен Ваташки

Както е известно през XIX век Цариградската патриаршия се противопоставя остро на жела-нието на предците ни да възстановят незави-симостта на Българската църква, вследствие на което през 1872 година ни е наложена схизма. С вдигането ѝ през 1945 година общението е възстановено, но след въздигането на патриар-шеското достойнство на църквата ни през 1953 година нормалните контакти отново са нарушени[1].

След избирането през 1948 година на Атинагор I за Вселенски патри-арх българската държава и Светия Синод на Българската православна църква започват да събират информация за него, за да определят линията си на поведение.

В изпълнение на нареждането на Георги Димитров да се съберат сведения за новоизбрания Вселенски патриарх директорът на изпо-веданията Димитър Илиев отбелязва интересни факти за него.

Патриарх Атинагор е роден в албанско село. Знае македонски или български език, а според някои говори и руски. Врачанският митро-полит Паисий, с когото се познават лично, смята, „че той може да има български произход“.

Бившият Вселенски патриарх Максим е свален с помощта на САЩ, Великобритания, Турция и Гърция, а турските вестници го упрекват в русофилство и в симпатии към гръцката народноосвободителна армия. Патриарх Атинагор е представен като приятел на Турция и защитник на интересите ѝ в Америка, където преди това е митрополит. Поради тази причина е наричан „турският посланик в Америка”. Сведенията за него са, че поддържа добри контакти с държавния секретар на САЩ. По време на посещението на началника на генералния щаб на турската армия при президента Труман през 1947 година присъства и Атинагор.

След свалянето на патриарх Максим и избирането на Атинагор I радио „Гласът на Америка” съобщава, че „той идва в Цариград, за да неутрализира влиянието на Руския патриарх на Балканите”. В доклада новият Вселенски патриарх е представен като противник на СССР и на комунистите. Турските издания пишат, че тъй като Вселенската патриаршия се намесва в политиката и оказва влияние върху нея, управляващите в Турция предпочитат Атинагор за патриарх. Цариградското гръцко население също споделя това вижда-не.

В България преобладава мнението, че патриарх Максим подава оставка вследствие на политически натиск, но прави всичко възможно да запази църковната независимост на Патриаршията. Същият има положително отношение към славянските православни църкви, включително и към Руската църква. Смята се, че патриарх Атинагор се ползва с доверието и на управляващия политически елит в Гърция. Той се противопоставя на интересите на Московската патриаршия в САЩ. Поради тази причина очакванията са отношени-ята между Вселенската и Руската църква да се влошат.

Според източника Вселенският патриарх може да се опита да влияе и върху Българската православна църква чрез Ню-йоркски епископ Андрей[2], който като Екзархийски наместник в Цариград си създава добри контакти с Вселенската патриаршия.

Епископ Андрей поддържа близки отношения с Доростоло-Червенския митрополит Михаил, „с когото заедно са ръководили съществуващата в миналото полуконспиративна царедворска органи-зация „Бог и България”. Ако Атинагор се опита да действа чрез епископ Андрей, очакванията са последният да търси съдействие от митрополит Михаил. Като приближени на дядо Михаил се определят епископ Партений, архимандритите Симеон, Методий, Серафим, Василий, Мирон, Александър и други. Това е вариантът, ако Вселен-ският патриарх предпочете да сътрудничи с Българската православна църква.

Съществува и предположение Атинагор да влезе във връзка с екзарх Стефан, който по време на последното си посещение в Цариград възстановява добрите си отношения с епископ Андрей. Според лице, придружаващо бившия екзарх, двамата клирици посещават Цари-градското английско консулство, след което екзарх Стефан променя отношението си към епископ Андрей, така че след завръщането си в София го предлага за митрополит.

Има още

Неврокопски митрополит Борис – родно място, детство и образование*

Христо Темелски

Биографичните данни за приснопаметния Неврокопски митрополит Борис са твърде оскъдни, а за определени перио­ди от време дори неясни[1]. Това навярно се дължи на обстоя­телството, че този образцов екзархийски митрополит бил твърде благочестив, скромен и почтен, и рядко е говорел за себе си и своето минало. Освен това, злодейска ръка твърде рано отнела живота му[2] и той не доживял до дълбока старост, за да разкаже повече за своето детство, за ученическите си години, както и за началото на духовното си призвание.

Известно е, че Неврокопски митрополит Борис е родом от село Гявато – според някои Ресенско, според други Битолско[3]. Фак­тически то е разположено на границата на двете каази (око­лии) и погледнато на географската карта[4] е по-близо до Ресен, отколкото до Битоля. Но в административно отношение то е принадлежало към Битолска кааза, Пелагонийска епархия, докато Ресен и Ресенска кааза спадали към Охридска епархия[5].Освен това в Гевгелийска кааза има село със същото име, но то спада към Солунска епархия[6].

Родното село на митрополит Борис има повратна съдба. Първоначално то е възникнало на около 1000 мeтра надморска ви­сочина, на върха на планински хребет, част от планината Пелистър (или Перистер), която пък е най-високият клон от една дълга планинска верига, проточена от Шар до изворите на Девол и по на юг. Тук е бил пределът между Битолското и Ресенското полета и оттук се открива хубав панорамен изглед към Преспанската котловина и Преспанското езеро. През този предел е преминавал главният път от Битоля за Преспа, а по името на село Гявато бил наречен и самия проход[7]. През пролетта на 1845 година тук е преминал руският учен славист професор Виктор Иванович Григорович, който в пътеписа си посочил, че Гявато и околните села не са големи селища[8].

Обстоятелството, че селото било разположено в непосред­ствена близост до главния път от Битоля за Преспа, високо горе в планината, отдалечено от каазалийските центрове, му отреж­дало неспокойни дни и нощи през дългите векове на турското робство. Както е известно, след Руско-турската освободителна война от 1877/1878 година, македонските земи останали отново в пре­делите на Османска Турция, чак до Балканската война от 1912 година. През лятото на 1895 година тук преминал инспекторът от Училищ­ния отдел на Българската екзархия Васил Кънчов, който ни е оставил интересни, макар и твърде кратки сведения за този край. Той посочва, че „неволя е накарала селяните да бягат от върха долу в долината, дето са по-спокойни от неканени гости, които вся­ка вечер безпокоили селяните. Известно е всекиму, колко злочести са в Турция ония села, които се намират по-големите друмове.

Само църквата стои още на върха и напомнюва на селяните тех­ните стари жилища. Изселването е станало преди 7-8 години. До църквата има механа, дето пътникът може да намери само кафе и ракия. Хляб се случва понякога, но ястие не. Има и караулница. Ле­жат на сянка трима заптии по гърба си и изпущат цели облаци дим из устата си. Когато не са разположени, търсят тескеретата от пътниците…. Оттук се почва слизането по равнината…[9]“

От това сведение на Васил Кънчов става ясно, че около 1887-1888 година започнало изселването на Гявато, като селяните се спуснали в една разкошна падина, прорязана от река Шемница (приток на река Черна). Тази падина е в самия северо-западен край на Битолското поле и в нея били разположени селата Кажани (насе­лено с турци), Рамна (с 60 турски и 40 български къщи) и Долинци, и Лера (със смесено турско-българско население)[10]. Пре­селниците от върха се настанили на около 3 километра под турското село Кажани и така образували новото село Гявато, което от­стояло от старото на малко повече от 4 километра. Преселването не е станало изведнъж, защото в една стара карта от 90-те години на миналия век са отбелязани и двете села[11]. Дори след оконча­телното преселване, в старото селище останали неразрушени църквата и един хан. Селяните от новото село Гявато първоначал­но са нямали църква и са ходели да се черкуват в стария си храм на върха на хребета. Васил Кънчов, който през лятото на 1895 година видял новото село, посочва, че „то е малко селце, населено с бълга­ри“[12]. Според официалната екзархийска статистика от онова време, неговите жители били 1500 българи, всичките екзархисти[13].

Именно в началото на преселването, в старото сeло Гявато, в дома на Симо (или Симеон) Цветков Разумов се родил бъде­щият Неврокопски митрополит Борис. Кръстили го в старата селска църква с хубавото македонско име Вангел[14]. Трудно било неговото детство. Родителите му, а и всички негови близки, трябвало да се разделят с родни домове и да се спуснат на голо място в падината, и там с пот и мъка да градят нови жилища; били времена на голям недоимък – селяните се препитавали от дърводобив, овощарство, а мнозина ходели на гурбет по голе­мите градове, достигайки чак до турската столица Цариград [15].

Вангел Симов израснал край буйната и пенлива река Шемница, в нов дом, на по-спокойно място от оживения проход. През есента на 1896 година баща му го завел в малкото селско учили­ще, където учител бил Наум Петров, на когото Екзархията пла­щала годишна плата от 20 турски лири[16]. Тук малкото момче започнало своето образование, което с известни прекъсвания продължило цели 18 години. За училището в родния си край, бъдещият архиерей ще запише по-късно следният спомен: „Когато за пръв път прекрачвахме прага на училищната сграда, нас ни посрещаха два образа: двуединният образ на св. Кирила и Методия и образът на екзарх Йосиф. Тези образи оживяваха завсегда в нашите души и ръководеха всякога нашия живот“[17].

Немотията в родното му село принудила баща му и дядо му Митре (бащата на майка му) да тръгнат по гурбет чак в Цариг­рад. Това било през ранната пролет на 1899 година, когато Вангел бил ученик в трето отделение. Семейният съвет отредил и Ван­гел да замине с баща си и дядо си за столицата на Османската империя и там да продължи образованието си. Раздялата с близ­ки и познати, с родния край била доста тежка и мъчителна – момчето било едва десетгодишно[18].

След дългото и изнурително пътуване пристигнали в огром­ният град, разпрострял се по двата бряга на Босфора. Работа бързо намерили по многобройните градини, опасващи като обръч столичния град. Само че настаняването на Вангел в учи­лище се провалило – било по средата на учебната година, а и трябвало разрешение от Екзархията. Той останал на градината да помага на баща си и дядо си. Чак през есента на 1899 година Ван­гел Симов постъпил отново в трето отделение на българското основно училище „Св. Кирил и Методий“ в квартал Фенер, ос­новано през 1857 година. Главен учител по това време там бил Хрис­то Урумов, подпомаган от учителя Христо Шалдев[19]. При тях Вангел завършил началното си образование и пожелал да продължи да се учи.

В края на лятото на 1901 година баща му го завел в Одрин и го записал в първи клас на прочутата по онова време Одринска мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“. Самата гимназия се поме­щавала в центъра на града, в закупена и основно ремонтирана от Екзархията голяма къща на братятата италианци Бадетти, а пансионът ѝ се намирал в махалата „Калето“[20]. Тук, в продълже­ние на три учебни години, Вангел Симов учил прилежно, като ваканциите прекарвал в Цариград при баща си и дядо си.

През ваканцията на 1902 година Вангел бил в Цариград и решил сам да отиде в предградието Ортакьой, за да види лично ек­зарх Йосиф I. По това време там било седалището на Българс­ката екзархия и в екзархийския параклис служели всеки неде­лен и празничен ден. Ето какво разказва той за тази първа сре­ща: „Чаках с нетърпение и трепет. Подир няколко време през една врата отдясно влезна екзарх Йосиф и застана до вратата, която се затвори. Стори ми се, че в тоя миг благоговение изпълни параклиса и някакъв трепет проникна във всичко. Аз не смеех да го погледна пряко. Поглеждах го крадешком само тогава, когато той гледаше в друга посока и се мъчех сам да остана невидим. Но струваше ми се, че той поглеждаше и измерваше всички. Такъв поглед, такъв образ, такава фигура не бях виждал. Той съвсем не прилича на другите хора, казах си![21]“

След свършване на богослужението Вангел тръгнал да се прибира, но на стълбите го спрял един прислужник и му ка­зал, че екзархът искал да го види. „Аз бях смутен. Прислужникът ме поуспокои и заведе в беседката в градината, дето екзарх Йосиф седеше и чакаше. Целунах му ръка с благоговение и страх. Той ми каза и посочи с ръка да седна до него… Аз мислех, че пред него можем само да стоим благоговейно прави, без да го гледаме и без да говорим, а пък той иска да седим до него, да го гледаме в очите и да разговаряме с него![22]“

Съдбоносна била тази първа среща на Вангел Симов с гла­вата на Българската православна църква. Тя продължила пове­че от час. Екзархът се интересувал от близките му, от неговото учение, от учителите и редът в гимназията, от условията в пансиона и така нататък. „С най-жив интерес обаче и с най-големи подробности започна да разпитва за родното ми село, за моя роден край. Той пи­тате за всичко: за селото, за околните села, за хората, за езика, за църквите и училищата, за нравите и обичаите, за желанията и стре­межите… Аз само се чудех и си шепнех: какъв чуден човек! Защо пита и говори той с такъв интерес и с такава обич за един край, който не е виждал никога…“[23]. След този продължителен разговор, тъй като времето било напреднало, екзарх Йосиф дал на любознател­ното момче 12 гроша да обядва в някоя близка гостилница, както и един златен наполеон да си купи потребни неща за учили­ще[24].

През 1904 година Вангел Симов завършил с отличие трети клас на Одринската мъжка гимназия. Той се завърнал в Цариград и отседнал при познати. Баща му още през 1902 година се върнал в Гявато, без да подозира, че следващата 1903 година ще се окаже съдбо­носна за Македония.

При потушаване на Илинденско-Преображенското въста­ние, на 12 юли 1903 година, турският аскер разбил въстаническия отряд при село Гявато, предвождан от легендарния бито леки вой­вода Георги Сугарев и неговите помощници дякон Евстатий и Пере Жебчев. Селото било опожарено, като селяните потърси­ли спасение край Смилево. Бащата на Вангел – Симо Разумов – не стоял настрани от революционните събития. С пушка в ръка той бил четник в четата на Георги Сугарев и загинал геройски на 16 септември същата година при манастира Слепче, Прилепско[25]. Още в Од­рин Вангел научил тези тъжни новини и тайно си поплакал, но неволята го научила да бъде твърд и непреклонен.

Трагедията му не останала скрита и от всичко знаещият ек­зарх Йосиф, който наредил да бъде приет като пълен стипен­диант в Цариградската духовна семинария „Св. Иоан Рилски“. Така през септември 1904 година Вангел прекрачил прага на семина­рията в квартал Шилиш, в непосредствена близост до новата българска болница „Евлогий Георгиев“[26]. Тази семинария била любимотото учебно заведение на екзарха; създадена по негово настояване и намираща се непрекъснато под негов пряк конт­рол. Тук, в обширния семинарски парк, българският духовен глава прекарвал часове наред през неделни и празнични дни. Но той не бездействал, а се разхождал по алеите на парка, раз­говаряйки със семинаристи. Интересно е обстоятелство, че всич­ки семинаристи, от втори курс нагоре, екзархът знаел по име, както и кой откъде е. Йосиф I живо се интересувал от бъдещи­те планове на всеки един семинарист и се опитвал да привлече за екзархийската кауза най-добрите и най-способните[27]. Сред тях бил и Вангел Симов, който още през 1902 година спечелил сим­патиите на екзарха.

В Цариградската духовна семинария Вангел учил шест го­дини, показвайки усърдно прилежание и отличен успех. Въпре­ки че бил стипендиант и живеел на пансион, екзархът не го забравял и винаги го подпомагал със собствени средства. В ог­ромния дневник на Йосиф I срещаме интересна записка от 1 август 1906 година. На тази дата българският духовен глава е запи­сал, че за дрехи на Вангел Симов платил три златни наполеона[28]. През 1908 година екзархът заболял сериозно и след дълго лече­ние на 8 юни 1909 година заминал да продължи лечението си във Виена, а след това в София. Неговото отсъствие от Цариград продължило цяла година. Вангел редовно му пишел писма и го информирал за учението си и бъдещите си планове[29].

Екзархът се завърнал в турската столица едва на 17 юни 1910 година, а само след три дни бил годишният акт на семинарията. На него присъствали много гости, сред които бил и Йосиф I, а също така и синодалните митрополити Авксентий Пелагонийски, Иларион Неврокопски и Герасим Струмишки. Тогава се дип­ломирали седем семинаристи, в това число и Вангел Симов. От страна на семи-нарското ръководство завършилите получили по една луксозно подвързана Библия. Вангел Симов бил награ­ден със скъп златен часовник за отличен успех по турски език. Тази му награда била изпратена от турския министър на про­свещението. В края на тържеството Вангел станал и отправил към другарите си прощална реч на турски език. Той хем се рад­вал, че завършил образованието си, хем тъжял за отличният учи­телски колектив и топлите грижи на Българската екзархия към учениците[30].

Така през лятото на 1910 година Вангел Симов бил изправен на кръстопът. С диплома в ръка той трябвало да реши по кой път ще поеме. Едногодишното отсътвие на екзарха било причина да се чувства несигурен и разколебан. Обаче на 24 юни 1910 година, само четири дни след тържественият акт по дипломирането на семинаристите, се състояла съдбоносна среща между Йосиф I и Вангел. След продължителен и пълноценен разговор се стиг­нало до зрялото решение – „Вангел Симов се съгласи да стане монах„[31]. От своя страна екзархът му обещал да го изпрати да учи богословие в чужбина, нещо което 22-годишният младеж мно­го желаел.

10 юли 1910 година бил исторически ден за Вангел. В параклиса на Екзархийския дом в квартал Шишли първият Неврокопски митрополит Иларион го постригал в монашество, давайки му името Борис[32]. Може би тук имал пръст Божият промисъл; защо именно от всички синодални митрополити Иларион Неврокоп­ски извършил пострига, а не например Пелагонийският (или Битолският) митрополит Авксентий, който фактически бил епар­хийски архиерей на Вангел Симов[33]. На следващия ден (неде­ля, 11 юли 1910 година) в историческата желязна църква „Св. Сте­фан“ в квартал Фенер митро-полит Иларион го ръкоположил в иеродяконски чин[34].

На 14 декември 1930 година, в словото си при епископската си хиротония, Борис с исконна гордост ще заяви: „Още от ранни младини обичах и търсех Бога и божественото във всичко… Божият зов стигна до мене чрез устата на един рядък и достоен Божий из­браник – чрез устата на приснопаметния и незабравимия, на блаженейшия и блаженопочиналия екзарх Йосиф I, комуто Бог даде блажен покой и сътвори вечна памет![35]“

Младият иеродякон бил оставен на служба в екзархийския параклис и помагал в делата на екзархийската канцелария[36].На 27 август 1910 година било проведено заседание на Смесения ек­зархийски съвет. На него екзархът предложил да се отпусне от фонд „Увалиев“ една стипендия за следване по богословие в Университета в град Черновиц, тогава в пределите на Австрия. Стипендията била отпусната и за нея обявили конкурс в екзар­хийския орган вестник „Вести“. Срокът за подаване на документите бил 15 септември същата година, а условията изисквали кандидатите да имат завършен пълен семинарски курс и да не са по-възрастни от 25 години[37]. Иеродякон Борис веднага подал документите си и спечелил въпросната стипендия. Този благотворителен фонд („Увалиев“) бил основан от богатия търговец Стефан Увалиев Димитров, родом от Калофер, но починал в град Казанец в Бесарабия. Дарителят завещал 20 000 рубли на Българс­ката екзархия в Цариград, от лихвите, от които да се учреди една стипендия на негово име в размер между 200 и 400 рубли годишно[38]. Именно с тази стипендия през есента на 1911 година ие­родякон Борис заминал да следва в Богословския факултет  в Черновиц. Там вече следвал друг екзархийски стипендиант, иеро-дякон Паисий, дякон на екзарх Йосиф I, а по-късно Вра­чански митрополит[39].

В Черновиц Борис Симов следвал четири години и завър­шил висшето си богословско образование през 1915 година, със за­щита на докторат. По същото време починал неговият благо­детел и духовен наставник екзарх Йосиф I[40]. Завръщайки се в София младият богослов се поклонил пред пресния гроб до катедралния храм „Св. Неделя“, давайки обет да отдаде всич­ките си сили и съзнателния си живот за благото на Църквата.

Иеродякон Борис получил послушание да учителства в свещеническото училище в Бачковския манастир и в Пловдив­ската духовна семинария (продължителка на закритата Цариг­радска духовна семинария)[41]. През Великите пости на 1916 година получил скръбната вест, че починали трима от най-близките му хора – майка му, дядо му Митре и баба му Божана. Жив ос­танал само 15-годишният му брат Йордан, наглеждан от близ­ки роднини[42]. През есента на 1916 година иеродякон Борис заминал да изучава философия във Виена, а по-късно – в Будапеща. Бу­шуващата по това време Първа световна война попречила оба­че на плановете му и, през 1917 година, той се завърнал в България[43] и с това приключило 18-годишното му образование.

На 25 ноември 1917 година Пловдивският митрополит Максим го ръкоположил в иеромонашески сан и наскоро след това Светият Си­нод го изпратил в Будапеща, за да организира българската ко­лония в Унгария. С амбиция и плам иеромонах Борис успява да създаде църковно-училищна община, която за пръв път от­крила в столицата на Унгариябългарска църква – „Св. св. Ки­рил и Методий“, както и българско училище[44].

През 1922 година бил извикан в София, а на 22 юли същата година новият Софийски митрополит Стефан (негов бивш учител от Цариградската духовна семинария, а по-късно екзарх Български) го удостоил с архимандритско дос­тойнство[45]. От 15 май 1923 година до 1 септември 1924 година архимандрит Бо­рис бил протосингел в Софийска митрополия, след което в продължение на две години (до 1 септември 1926 година) заемал по­ста началник на „Културно-просветното отделение“ при Светия Синод, а също така и предстоятел на катедралния храм-памет­ник „Св. Александър Невски“. Следващото му послушание било ректор на Софийската духовна семинария. С писмо от декемв­ри 1927 година (вх. № 12138), възрастният вече Варненско-Преславс­ки митрополит Симеон го поканил за свой викарен епископ. На 31 декември 1927 година, в заседание на Светия Синод, тази покана била разгледана, а архимандрит Борис се явил да чуят мнени­ето му. Той се съгласил, но по здравословни причини помолил синодалните старци да отложат за по-късно хиротонията му[46].Едва на 14 декември 1930 година бил хиротонисан за Стобийски епис­коп и избран за член на Висшия учебен съвет при Министер­ството на народната просвета. От 23 ноември 1931 година до избора му през пролетта на 1935 година за Неврокопски митрополит, той бил назначен за главен секретар на Светия Синод[47].

На 17 март 1935 година, в Неврокоп, наместникът на овдовялата епархия – Софийски митрополит Стефан, провел избор за нов архиерей. Болшинство от гласовете получили епископите Бо­рис Стобийски и Софроний Знеполски (провъзгласен на 6 ок­томври същата година за Търновски митрополит). На 24 март същата година Светият Си­нод избрал и провъзгласил от двамата кандидати Борис за ка­ноничен митрополит на Неврокопска епархия[48]. Така по сте­чение на съдбата и на Божия промисъл, този достоен син на Македония станал митрополит на единствената част от Маке­дония, която останала в пределите на майка България. В продължение на тринадесет години той се изявил като един образцов архиерей – винаги на своя пост, достоен архипастир и защитник на онеправданите. Затова преди половин век злодейска ръка отне живота му, за да остане завинаги името му сред мъчениците за вяра, църковна независимост и свобода[49].

___________________

*Публикувано в Богословски размисли, сборник материали, С., 2005, с.147-157. Същата статия е възпроиздведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Все още няма написана пълна и цялостна биография за този мастит екзархийски архиерей.

[2].  Убит през есента на 1948 година.

[3]. Вж. Гяуров, Хр. Неврокопски митрополит Борис. – Църковен вестник, бр. 13 от 30 март 1935 г., с. 151.; Цанков, Cm. Българската пра­вославна църква от освобождението до настояще време. – ГСУ, БФ, т. XVI, 6. 1938/1939, с. 81, Доростоло-Червенски митрополит Михаил. Над­гробно слово. – Църковен вестник, бр. 37-38 от 22 ноември 1948 г., с. 2.; Неврокопски митрополит Пимен. Усърден послушник на словото. (По случай 20 години от смъртта на блаженопочиналия Неврокопски митрополит Борис Симов). – Духовна култура, кн. 10-11, 1968, с. 29 и други.

[4]. Вж. т. нар. „Данова карта“ от края на XIX в.

[5]. Кънчов, В. Избрани произведения. Т. I, С., 1970, с. 396-399.

[6]. Пак там, т. II, С., 1970, с. 451.

[7]. Пак там, т. I, с. 397-398.

[8]. Григорович, В. Очерк за пътешествие по Европейска Турция. С., 1978, с. 96.

[9]. Кънчов, В. Пос. съч., с. 398.

[10]. Пак там, с. 393.,

[11]. Вж. т. нар. „Данова карта“.

[12]. Кънчов, В. Пос. съч., с. 397.

[13]. Църковноисторически и архивен институт при Българската Патриаршия (ЦИАН), ф. 1, оп. 5, а. е. 13, л. 4.

[14]. Неврокопски митрополит Пимен. Пос. съч., с. 32.

[15]. Пак там, с. 29.

[16]. ЦИАИ, ф. 1, оп. 5, а. е. 10, с. 19.

[17]. А. Б. (Архимандрит Борис). Един спомен за екзарх Йосиф. – Във: Екзарх Йосиф в спомени на съвременници, С., 1995, с. 210.

[18]. Неврокопски митрополит Пимен. Пос. съч., с. 33.

[19]. ЦИАИ, ф. 1, оп. 5, а. е. 13, с. 4.

[20]. Орманджиев, Ив. Произход, развитие и роля на Одринската българска мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“. – Във: Д-р Петър Бе­рон и Одринската българска мъжка гимназия „Д-р Петър Берон“, Сбор­ник документи, С., 1958, с. 112-113.

[21]. А. Б. (Архимандрит Борис). Пос. съч., с. 211-212.

[22]. Пак там, с. 212.

[23]. Пак там, с. 213.

[24]. Пак там, с. 213-214.

[25]. Силянов, Хр. Освободителните борби на Македония. Т. I, С., 1983, с. 365.

[26]. Неврокопски митрополит Пимен. Пое. съч., с. 33.

[27]. За нея вж. Темелски, Хр. Българската духовна семинария „Св. Иван Рилски“ в Цариград. – Църковен вестник, бр. 12 от 21-27 март 1994 година, G. 8.

[28]. Пак там.

[29]. Български екзарх Йосиф I. Дневник, С., 1997, с. 606.

[30]. Пак там, с. 730.

[31]. Вж. в. „Вести“, год. XX, бр. 120 от 22 юни 1910 г., с. 3.

[32]. Български екзарх Йосиф I. Пос. съч., с. 746.

[33]. Четвърт век по-късно на овакантената Неврокопска митропо­литска катедра ще застане Борис и достойно ще поеме управлението на епархията.

[34]. Гяуров, Хр. Пос. съч., с. 152.

[35]. Пак там.

[36]. Църковен вестник, бр. 47 от 20 декември 1930 г., с. 543.

[37]. Гяуров, Хр. Пос. съч., с. 152.

[38]. В. „Вести“, бр. 1 от 2 септември 1910 г.. с. 3.

[39]. ЦИАИ, ф. 2, оп. 10-6, а. е. 164, с. 47.

[40]. Български екзарх Йосиф I. Пос. съч., с. 755.

[41]. На 20 юни 1915 г. в София.

[42]. Гяуров, Хр. Пос. съч., с. 152.

[43]. Неврокопски митрополит Пимен. Пос. съч., с. 34.

[44]. Гяуров, Хр. Пос. съч., с. 152.

[45]. Неврокопски митрополит Пимен. Пос. съч., с. 34.

[46]. Гяуров, Хр. Пос. съч., е. 152.

[47]. Вж. това у Неврокопски митрополит Пимен. Пос. съч. с. 35

[48]. Пак там.

[49]. Пак там, с. 36.

Изображения: авторът Христо Темелски и Неврокопски митрополит Борис (1888-1948). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6rO

ДУХОВНО-ПРОСВЕТНОТО ДЕЛО НА СВЕТИТЕ БРАТЯ КИРИЛ И МЕТОДИЙ И ХРИСТИЯНСКАТА КУЛТУРА В БЪЛГАРИЯ*

Костадин Нушев

Костадин НушевНа 11 май Българската православна църква празнува деня на светите братя Кирил и Методий и тържествено чества паметта на тяхното равноапостолно и просветителско дело. В този ден, според църковната традиция, ние се обръщаме към духовните първоизвори на българската култура и просвета, които са дълбоко свързани с подвига на славянските първоучители. Апостолската мисия на Солунските братя и техните ученици в Моравия и България дава на славянските народи светлината на Евангелското слово, чрез писменост на роден и разбираем език, и познание на Христовата истина за укрепване във вярата и спасение на душите.

Богослужебната прослава и молитвеното възпоменание на светите братя има за нас българите смисъла и значението и на непрестанно възвръщане към първоизворите на Кирило-Методиевото дело и постоянно утвърждаване в заветите на първоучителите. Защото духовно-просветната и спасителната мисия на Българската църква през вековете винаги е била свързана изконно и неразривно с делото на славянските пъроучители, а верността към духа на тяхното евангелизаторско дело е определяла насоките на църковното служение за благото на народа и за спасението на духовните ѝ чеда.

Има още

ДЕЛОТО НА СВ. ЦАР БОРИС*

Венцислав Каравълчев

Венцислав КаравълчевНеимоверно трудно е да се направи словесен портрет, да се опише делото на една личност, за която добродетелите се изписват само в превъзходна степен. Личност, която, сигурен съм, и симпатизанти, и критици могат единствено да определят като най-големия (и всичко, което може да бъде сложено след това – дипломат, родолюбец, строител, книжовник и така нататък) български владетел. Владетел, чието дело, безкористност и преданост, чиято далновидност и енергия ще останат завинаги ненадминати в историята на България.

Когато става въпрос за делото на св. цар Борис, в съзнанието ми изникват няколко ключови думи, с които през вековете Църквата и признателният български народ са го характеризирали: „Нов Авраам”, „Равноапостолен”, „Нов Константин”, „Строителят”, „Дипломатът”, „Политикът”, „Просветителят”, Държавникът”. Ще се спра накратко на някои от тях, които макар и непълно описват делото на св. цар Борис.

Равноапостолен – това е определението, което Църквата дава на онези свои чеда, които са се прославили с особена ревност и усилия по разпространението на Благата вест – Евангелието и са спомогнали за обръщането към вярата на цели народи. В този контекст делото по финалното обръщане на българския народ към Христа и Неговата Църква е равноапостолно. Св. цар Борис І не използва нито огън, нито меч за проповядване на християнството, но дава своя личен пример, като съзнателно, с вяра и надежда приема светото кръщение. С това той легализира и на институционално равнище едно съществуващо вече положение сред народа и сред част от управляващата аристокрация. Това ясно се вижда от кореспонденцията му със св. патриарх Фотий и най-вече с папа Николай. Кръщението на св. цар Борис І е негов осъзнат избор, необусловен от други фактори освен от дълбоката му лична вяра – което се потвърждава от целия му съзнателен живот след влизането му в лоното на Църквата.

Приемането на християнството от българския народ е също съзнателен акт, ако щете – дадено от владетеля право на свободен избор на волята на народната демокрация през Средновековието – ако може да използваме тази тавтология. Защото християнството в българските земи пуска дълбоки корени още от времето на апостолската проповед. Християнството тук е свързано с имената на св. апостол Андрей Първозвани, св. апостол Павел, св. апостол Амплий, св. апостол Ерм, св. Климент Римски, св. Доротей Тирски, св. Никита Ремесиански и много други, чието свидетелство за Христа обръща към Църквата траките и всички останали народи, оставили своя отпечатък във формирането на българския етнос. Необоримо свидетелство за това са стотиците раннохристиянски храмове на територията на България, голяма част от които не загубват своята функционалност нито с идването на славянското море на Балканите, нито с разширяването на Кубратова България от синовете му и включването към нея при Аспарух на земите на юг от Дунав. Но докато български владетели като Кубрат, Тервел, Омуртаг правят християнския избор само и лично за себе си или и за хора от най-близкото си обкръжение, св. цар Борис прави този избор възможен за целия подвластен му народ.Св. Цар Борик ПокръстителПо този въпрос са изписани десетки книги и стотици статии от почти всички наши големи и не толкова историци, направени са десетки интерпретации, наложени са десетки различни версии, между които, че този избор е политически, че този избор е икономически, че този избор е принудителен, насилствен и така нататък. Огромна е спекулацията около въпроса с „избиването на петдесет и двата болярски рода” и така нататък, но тук няма възможност да се спираме на тях. В църковните среди от много време се говори, че най-вярната трактовка на въпросите, свързани с процесите през Средновековието и обвързани с Църквата на каквото и да е ниво може да бъде дадена най-вече от църковните историци, тези, които не просто познават историята, но и живеят в Църквата. Така, както икони могат да рисуват всички, включително и атеисти, но в такъв случай се получават копия, картини, докато най-светлите образи са дело на въцърковени хора, които дават свободен израз на вярата си – монаси, свещеници, миряни.

Един верови акт освен чисто външната си страна, съдържа много по-съкровена вътрешна, ето защо религиозният феномен може да получи най-вярна трактовка от хора, които не само теоретично са запознати с него, но имат и възможност да го съприживеят. Интерпретирането на вярата изисква жива вяра. Когато Сам Господ Иисус Христос проповядва и върши чудеса, мнозина, които са около него, са станали свидетели на всичко, което върши, но непрекъснато са си задавали въпроса: „Кой е Този?” Св. цар Борис приема св. Кръщение не по силата на каквито и да е външни обстоятелства – принуда, неуспехи на бойното поле, глад, болести и така нататък, но по силата на вътрешната си убеденост, на своята вяра в християнския Бог. Опитите да се обясни този съзнателен избор с влиянието на сестра му, с картината на Страшния съд, която наблюдавал и така нататък са едностранчиви и бих казал, дори подценяващи неговата личност. Да, всички тези фактори сигурно са повлияли в някаква степен, но в никакъв случай не са били определящи и решаващи за този избор. Кръщението е еднократен акт, смел и съдбовен избор за всеки един човек (за съжаление днес не всички си даваме сметка за това и мнозина го извършват формално, дори суеверно), защото да се кръстиш, означава да приемеш своя Кръст, да поемеш своя Кръст, да се разпнеш на Кръста с Христос и да се обòжиш (охристовиш). Затова и при извършването на Тайнството Църквата пее „Елици во Христа крестистеся, во Христа облекохте ся” („Които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте” – Галатяни 3:27). Може би вече е време, след края на господството на марксистката историография в българската историческа наука, ясно да признаем и да кажем, че изборът на св. цар Борис І не е бил продиктуван от прагматичен политически и икономически интерес, а е бил следствие от приемането на една висша истина, която е следствие от Божието откровение пред българския народ. А без съмнение един толкова автентичен и съдбовен за българите акт, е намерил своите проекции във всички нива на обществения живот, задал е посоките на историческото развитие на една нова християнска нация.

Но да се върнем към определенията за св. цар Борис, давани му от нашите предци. „Нов Константин” – това определение, дадено от съвременниците му, е в пряка връзка с прозвището „равноапостолен”. Самият св. Константин Велики и неговата майка св. Елена са наречени от Църквата равноапостолни. И делото на св. цар Борис е не само съизмеримо с делото на св. Константин, но и в много отношения то е тъждествено. Достатъчно е да сравним грижата, която св. Константин полага за Църквата с тази на св. цар Борис. По-късно славянството и най-вече Русия ще заимства от българските книги това сравнение и ще го приложи към покръстителя на руския народ – св. цар Владимир.

„Нов Авраам” – Свещеното Писание ни казва, че когато Бог пожелал от Авраам да принесе в жертва своя единствен син от Сара – Исаак, Авраам безропотно, безпрекословно тръгва, за да изпълни волята Божия. Когато св. цар Борис вижда, че неговият първороден син Владимир се отнася небрежно към делото на Бога, не се поколебава да напусне манастира, да го свали от престола и да го ослепи, за да не може никога повече да претендира за царството. Тук искам да отворя отново една скоба и да кажа, че противно на повечето спекулации с името на цар Владимир и неговите действия, считаме, че той нито се е отрекъл от Христа, нито пък се е опитвал да върне езичеството, а просто е занемарил делото на своя баща и не е проявил никаква инициатива за неговия успешен край.

Строителят, Просветителят, Дипломатът – веднага след св. Кръщение св. цар Борис се заема с уреждането на държавата – голямо църковно строителство, подобно на св. Константин Велики, на св. Юстиниан Велики, св. цар Давид Строителя, царувал близо 200 години след него в Грузия. Известни са ни от изворите неговите седем съборни храма и ако приемем, че Голямата базилика в Плиска е един от тях – една от най-големите средновековни базилики в Европа и света въобще, можем само да гадаем за красотата и величието на останалите. Приемането на учениците на светите братя Кирил и Методий, осигуряването на оптимални условия за тяхната работа и учителстване в пределите на България. Заедно с учениците той възприема и делото на живота на светите братя – славянската азбука и с това полага условията на българската, а и оттам на цялата славянска цивилизованост и култура. Денонощна кореспонденция с владетели и предстоятели на Църкви на Изток и на Запад, в търсене на най-доброто за устройството на Църквата в България и на самата държава довежда само пет години след официалното приемане на християнството в България до признаване на автокефална Българската църква на възможно най-високия църковен форум – Вселенски събор (Осми вселенски според западната традиция).

Свиква Църковно-народен събор в Плиска, където не еднолично, но демократично бива избран неговият син Симеон за продължител на делото му, а преместването на столицата от Плиска в Преслав – Новия Рим, Новия Константинопол е символ на новото, напълно християнско начало на България.

Държавникът – Монахът, „И като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им…”. Най-големият държавник прекарва последните близо двадесет години от живота си в манастир, отдаден на покаяние, пост и молитва. Покаяние за всичко, което волно или неволно е извършил през живота си. Верен на Свещеното Предание –„защото няма човек живял и един ден на земята, който не е съгрешил”. В пост и молитва, за да пребъдне делото му и до днес и завинаги.

Признанието. Тудор черноризец Доксов ни съобщава точната дата на смъртта на най-големия български владетел – 2 май 907 година. Благодарният и благочестив български народ веднага започва да почита своя благодетел. Пряко потвърждение за това намираме в едно писмо на Константинополския патриарх Николай Мистик до цар Симеон Велики от 923 година, от което научаваме, че покойният баща на цар Симеон отдавна вече е канонизиран. Култът към св. цар Борис много бързо надхвърля пределите на огромната по това време Българска държава. Единият от синовете на св. цар Владимир и българската княгиня Анна (прабългарското Бизек – Милолике) – от волжските българи носи името Борис Той заедно с брат си Глеб загиват мъченически и са първите руски национални светци. Култът и житието им са изградени по български архетип. И забележете, тяхната памет се чества също на 2 май, в деня на св. цар Борис.

Днес трябва ясно да си дадем сметка, че България я има благодарение на делото, светостта и мъдростта на св. цар Борис. Благодарение на него тя става велика за времето си сила, третата велика сила в тогавашна Европа, призната за такава и от Константинопол, и от Рим. Благодарение на неговото дело България става люлка на православната славянска цивилизация, дала своя неповторим принос в световната култура.
_________________________________________

*Източник – http://www.pravmladeji.org. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Венцислав Каравълчев и св. цар Борис Покръстител. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5nj