Втори Ватикански събор – продължение 2 и край*

Архимандрит Иоан

II част. 46. Предговор. Глава I. Достойнството на брака и семейството. 47. Бракът и семейството в днешния свят. 48. Светостта на брака и семейството. 49. Съпружеската любов. 50. Плодовитост на брака. 51. Съпружеската любов и по-нататъшното съществуване на брака и семейството. 52. Грижата на всички за насърчаване брака и семейството. Глава II. Истинското поощрение на културния напредък. 53. Въведение. Отдел I. Състоянието на дне­шната култура в света. 54. Нови форми на живот. 55. Човекът като творец на културата. 56. Тру­дности и задачи. Отдел II. Някои принципи за истинското поощрение на културата. 57. Вяра и култура. 58. Разнообразната взаимна връзка между Христовото благовестие и културата. 59. Гледища за истинското поддържане формите на човешката култура. Отдел III. Някоя настойчиви задачи за християните в областта на културата. 60. Признаване и осъществяване правото на всички върху благодеянията на културата. 61. Възпитание към общата човешка култура. 62. Истинското отношение на човешката култура към християнското възпитание. Глава III. Обществено-икономическият живот. 63. Някои черти на икономическия живот. Отдел I. Стопанският напредък. 64. Стопанският напредък в служба на човека. 65. Контролата на човека над стопанския напредък. 66. Отстраняване на грамадните обществено-икономи­чески различия. Отдел II. За някои принципи, които господаруват над целия обществено-иконо­мически живот. 67. За труда и неговите форми, както и за почивката. 68. Съотговорност и съучастие в предприятията и в цялата стопанска организация. Конфликти с работата. 69. Пред­назначение на земните блага за всички човеци. 70. Инвестиции и валутни дела. 71. Достъпът към собственост и частно имущество: едрата поземлена собственост. 72. Социално-икономическата дейност и Христовото царство. Глава IV. Животът на политическите общности. 73. Об­щественият живот днес. 74. Общество и крайна цел на политическите общности. 75. Съуча­стието на всички в обществения живот. 76. Политическата общност и Църквата. Глава V. Мирът и народните общности. 77. Въведение. 78. Същност на мира. Отдел I. Предотвратяване на войната. 79. Ограничаване ужаса на войната. 80. Тоталната война. 81. Надпревара във въоръжаването. 82. Забрана изобщо на войната и международната акция за възпрепятстване на войната. Отдел II. Изграждане на международното общество. 83. При­чини за раздорите и тяхното преодоляване. 84. Народната общност и международните ин­ститути. 85. Международното стопанско сътрудничество. 86. Някои практически норми. 87. Международното сътрудничество с оглед приръста на населението. 88. Задачата на христия­ните да дават помощ. 89. Дейното участие на Църквата в международното общество. 90. Съучастието на християните в международните институти. Заключение. 91. Задачата на отделните вярващи и на поместните църкви. 92. Диалогът с всички човеци. 93. Изгражда­нето и свършекът на света (Ефесяни 3:20- 21).

Следващата схема, която беше поставена за обсъждане, гласеше: «Мисио­нерската дейност на Църквата». Тя била дълго дискутирана през третата сесия и отхвърлена като твърде кратка, непълна, юридически и административно третираща набелязаните проблеми.

Преди започване на дебатите, отец Иоханес Шютте, генералсупериор на «Обществото за Словото Божие», прочете подробен доклад върху новата схема, като посочи някои точки или тенденции, които са прокарани при разработването ѝ. Той се спря подробно върху новата глава за «богословските основания за мисио­нерската дейност на Църквата», където се описва понятието «мисионерство» в собствения му и строг смисъл. По-нататък той каза, че всички трябва да вземат участие в мисионерското дело на Църквата; че цялата схема е проникната в тази насока от идеята за «аджорнаментото[6]». Целта на мисионерството е да се служи на всички човеци, народи и раси, като се зачита човешкото достойнство и личната свобода. Диалогът с нехристияиите е получил нова разработка, като е подчер­тано «различието в единството», което има за цел да създаде поместни църкви в мисионерските страни. Особено внимание се отдели на ръководството и коорди­нирането на мисонерската дейност. Мисионерските задължения на целия Божи народ са изложени конкретно и най-подробно.

В новата разработка на схемата ясно проличава желанието да се преодолее едно индивидуалистично схващане за мисионерството, като че ли то има за задача .да спасява само отделни личности. Отците се стараеха да покажат, че мисионер­ството е задача на цялата Църква. Негова цел е по-нататъшното въплотяване на Църквата, което се развива в следните етапи: предевангелизация, пропо­вядване на словото, християнско посвещение и най-после основаване на общини, от които да се образуват самостоятелни поместни църкви. Мисионерът се раз­глежда от три страни: в традиционния му образ, като местен свещеник и като ми­сионер само за определено време.

Много от изказалите се отци засегнаха въпроса за мисионерската акомо­дация (приспособяване), което не трябва да се разбира като чисто тактическо на­гаждаме, а като дълбоко, вътрешно проникване в душевното състояние, културата и социалната структура на съответната страна. Изтъкна се и връзката между мисионерството и икуменизма, както и печалният факт, че съперничеството между различните вероизповедания в областта на мисионерството създава съблазън и спира напредъка на мисионерското дело.

Схемата беше промулгирана на 7.XII. под следното заглавие: «Постано­вление за мисионерската дейност на Църквата» (Декретум де активитате мисионали Еклезие). Съдържанието му е следното:

Въведение. Глава I. Богословски основания. Глава II. Същинската мисионерска работа. Член 1. Християнското свидетелство. Член 2. Проповядване на Евангелието и събиране на Божия народ. Член 3. Изграждане на християнското общество. Глава III. Поместните църкви. Глава IV. Мисионерите. Глава V. Ръководство на мисионерската дейност. Глава VI. Миси­онерска подкрепа от цялата Църква. Заключение.

Последната схема, която се дискутира на четвъртата сесия беше «За служението и живота на свещениците». Преди да започне нейното обсъждане, гене­ралният секретар Феличи прочете пред събора едно писмо на Папата до кардинал-декана Тисеран, с което забраняваше да се разисква по въпроса за целибата на свещенството. «Съвсем неуместно е публичното дебатиране на тази тема, която из­исква най-висша мъдрост и е от толкова голямо значение. Нашето намерение е, пише Папата, не само с всички сили да запазим тази стара заповед, която е свята и промислителна, но и да засилим нейното спазване. Ние искаме да укрепим в съз­нанието на свещениците на Латинската църква причините и основанията, които днес, тъкмо днес по особен начин говорят, че тази заповед е съвсем уместна. Бла­годарение на нея свещениците могат да подарят единствено на Христа цялата си любов и да се отдадат изцяло в служение на Църквата и душите.»

Повод за това писмо на Папата дали южноамериканските епископи, които възнамерявали при дискутирането на тази схема да поставят въпроса и за цели­бата. Те се надявали, че ще могат да получат някакво локално разрешение за женено свещенство, по образеца на Източната църква, за онези отдалечени области в Андите, за където трудно се намирали свещеници. Още Папа Иоан XXIII дал на­реждане в началото на събора да не се дискутира публично въпроса за целибата. Затова той не бил поставен в нито една от схемите, макар че имало доста поводи той да бъде засегнат.

На другия ден кардинал Тисеран отговори на папата, че съборните отци въодушевено одобрили засилването на целибата от светия отец. Съборът бил винаги готов да се отзове на волята на Папата и да изпълнява неговите заповеди. Той моли за папското благословение.

С тази си постъпка Папата за трети път през II Ватиканум приел върху себе си едноличното разрешаване на твърде важните въпроси като: регулиране на раждаемостта, смесените бракове и целибата. (Целибатът не е догма, а само църковна дисциплина, която всякога може да се промени). През времетраенето на събора не се получи разрешение на тези въпроси, макар че доста се шумеше по тях и се очакваше някакъв отговор от страна на Папата. Това идеше да покаже, че римският първосвещеник като «центрум унитатис[7]» стои над събора и в името на дисциплината изисква пълно послушание на своите заповеди.

След това събитие започнаха дебатите върху схемата. Прочете се доклад, че тя има за цел да представи общата дейност на свещеника от пасторално и дис­циплинарно гледище, съобразявайки се с нуждите на нашето време.

При обсъждането на схемата се направиха следните по-важни забележки:

Свещеническата духовност намира своето единство в принципа на любовта, която изпълва живота и дейността на свещеника. Той намира отговарящата на положението му светост тъкмо при упражняването на душегрижата. Затова до­бродетелите му трябва да отговарят на тези на Добрия Пастир: ревност в пропо­вядване на Евангелието и в грижата за спасението на човеците, любов към всички – към бедните и грешниците, търпение, готовност, постоянство. Молитвата и евхаристията трябва да бъдат център на свещеническото благочестие (Паул-Емил Леже, архиепископ на Монреал).

«Трябва да се каже нещо в полза на физическия труд, чрез който свещеникът също може да придобие своята издръжка, по примера на апостол Павел, каза Ячинто Аргая, епископ на Монтонедо – Испания. Но от друга страна той трябва да бъде предпазен от така наречената «ерес на активизма» и да се посочи значението на духовния живот.»

Изтъкна се и кризата, която изживяват младите свещеници по отношение на надеждата, оптимизма и радостта. Те се питат за смисъла на своя живот в един технизиран и материалистически настроен свят. (Луи Анрик – вайбишоф на Каракас – Венецуела).

Този въпрос засегна и кардинал Юлиус Дьопфнер, архиепископ на Мюнхен-Фрайсинг, като каза: «Схемата не засяга свещеника в модерния свят. Даже и в некатолически страни свещениците живеят изолирано, в един вид «диаспора» и силно чувстват своята самота поради дълбоките обществени промени и ликви­дирането на много традиции. Грижите за душата също основно са се променили и са станали по-тежки. Затова много свещеници, особено по-старите, се чувстват негодни вече за работата си. Те трябва да наваксат много нови неща от богосло­вието, антропологията и другите теоретически и практически науки. Това е при­чина, дето много свещеници не виждат резултат от своята дейност и затова се чув­стват депримирани, дори не рядко страдат от съмнения във вярата.»

«Схемата говори само за култовите задължения на свещениците, като че ли те са изолирани само в църквата и олтара. Нищо не се казва за толкова важния диалог с номиналните католици, с некатолиците и с атеистите. Схемата мълчи и за задължението на свещеника да осветлява чрез вярата земните проблеми, без да се меси в политиката. Създава се впечатление, като че ли старанието на чове­чеството да създаде един по-добър свят, не засяга свещеника и като че ли то очаква от него само един вид «идеологическа надстройка», която да се нахлупи на чове­чеството отвън в неговия живот» (кардинал Бернард Алфринк – Холандия).

По въпроса за целибата се изказа кардинал Августин Беа, макар че той не трябваше да се дискутира. Той противопостави на целибатното латинско свещенство же­нените свещеници на Изток. «Какво да кажем за тях? – запита той. – Нима те не са в истинския смисъл свещеници? Схемата признава, че в източните църкви има много заслужили женени свещеници, обаче го прави по такъв начин, като че ли това е изключително явление. Нашият събор, който иска да бъде икуменически, трябва да говори за двете форми на свещеническото състояние: за пълната въз­държаност в целибата и за съвършения, искам да кажа почти «идеалния» брак на женените свещеници. Ако съборът така постъпи, то той би бил много полезен за нашите възлюблени източни братя.»

Това беше последната от схемите на II Ватикански събор, която се промулгира също на 7.XII. Нейното заглавие гласи: «Постановление за служението и живота на свещениците» (Декретум де презбитерорум министерио ет вита). Съдържанието му е следното:

Предговор. Глава I. Свещенството и пратеничеството на Църквата. Глава II. Свещени­ческото служение. 1) Задълженията на свещеника. 2) Отношението на свещеника към другите. 3) Разпределението на свещениците и призванието към свещенство. Глава III. Животът насвещениците. 1) Призванието на свещеника към съвършенство. 2) Особени духовни потребности в живота на свещениците. 3) Подкрепа за свещеническия живот. Заключение и насърчение.

През IV сесия имаше всичко три публични заседания, на които бяха промулгирани единадесет схеми. За четирите схеми, промулгирани на последното заседание (7.XII.) се дадоха вече сведения във връзка с тяхното обсъждане. По останалите седем схеми нямаше изказвания. Те били дебатирани през третата сесия на събора и сега само бяха гласувани заедно с последните поправки по тях.

Има още

Втори Ватикански събор – продължение 1*

Архимандрит Иоан

Още на 30.VIII.1959 година Папа Иоан XXIII заявил: «Ако отделените братя искат да вземат участие в събора, «трябва да бъдат благоразумно приети, защото Църквата е всякога техен дом.» Наблюдателите се радваха на сърдечно госто­приемство и на топла братска любов и внимание. Те присъстваха на всички тайни заседания, получаваха същите поверителни текстове и бюлетини както отците-членове на събора и имаха право да изказват мнението на църквите, които пред­ставляваха. Всеки вторник във «Фоайе Унитас» ставаше среща между наблюдателите и Секретариата за християнско единство. Последният много държеше на тези срещи, защото по този начин узнаваше становището на отделните църкви по решенията на събора. Кардинал Августин Беа публично призна, че «наблюдателите-делегати на некатолическите църкви дали решителен принос чрез участието си в общата молитва, проучвания, всевъзможни контакти, поощрения на съборните отци, за да изживеят по-дълбоко и всестранно икуменическия проблем». Самото присъствие на наблюда­телите косвено напомняше печалния факт, че Църквата Христова е разделена, че Римската църква не е една и единствена в света и не е само за себе си.

Броят на наблюдателите през четирите сесии бил различен. На първата сесия били 30 души; на втората – 66; на третата – 71, а на четвъртата надхвърлиха стоте. Това свидетелстваше пък за интереса, който некатолическите църкви проявиха главно към поставените въпроси на II Ватикански събор.

Папа Павел VI определил четвъртата сесия при всички обстоятелства да бъде заключителна. Тежестта на работата сега падаше върху този период. На съборните отци предстоеше огромна работа. Единадесет схеми очакваха своето обсъждане, текстуално оформление, гласуване, одобрение от папата и промулгирване на публично заседание. Времето беше малко. Затова заседанията бяха дълги, напрегнати и строго делови. Прогресивно настроените епископи все смятаха, че схемите не са достатъчно зрели за промулгирване и правеха нови прибавки за по­добрение на текста и за възможно най-пълното изчерпване на третираните въпроси. Грамаден апарат от богословски съветници (пирити), научни и помощни комисии,технически персонал работеше денонощно и печаташе обсъжданите схеми. Трябва да се отбележи, че откъм организационната и техническата си страна и по отно­шение на дисциплината апаратът на събора действаше безупречно.

Изказванията при дискусиите бяха напълно свободни. Всеки съборен член имаше право на изказване до десет минути. Езикът, на който се говореше и пишеше, беше латинският. Само старият мелхитски патриарх Максимос IV Санг говореше на френски, за да демонстрира, че Католическата църква не е идентична с латин­ската. Когато модераторите преценяха, че по дадена схема е достатъчно разисквано, чрез гласуване се вземаше мнението на всички съборни отци. При две трети мнозинство тя се снемаше от дневния ред и се предаваше на богословските комисии за обработ­ване на изказванията. Дискусиите бяха повече или по-малко бурни в зависимост от въпросите, които се третираха в схемите. Понеже Римокатолическата църква е универсална, не беше много лесно да се задоволят различните манталитети на съборните отци, дошли от всички краища на света.

Може да се каже, че всяка схема, докато получи своя окончателен вид и стане задължително ръководно начало в Римската църква, имаше вече по-голяма или по-малка история зад себе си. Трудно беше да се обединят двете течения и да се намери компромисно решение по някои щекотливи въпроси. Необходими бяха свръхусилия, голям такт, прозорливост и мъдрост, за да се ръководи това огромно тяло на събора и същевременно да се изведе Католическата църква от нейната вековна скованост. С тази задача Папа Павел VI съумяваше да се справи по пре­възходен начин чрез своите висококултурни и опитни помощници. Там, където разумните доводи не помагаха, намесваше се «непогрешимата воля на Римския първосвещеник», която регулираше буйния поток от мисли и настроения у епископите.

Всяка точка от дадена схема минаваше на три гласувания: 1) по тричленната формула: съгласен, несъгласен и съгласен при известни условия; 2) след това по двучленната формула: съгласен и несъгласен. Третото гласуване ставаше в деня на промулгирването, когато се гласуваше за дадена схема като цяло.

Заседанията се провеждаха в храма «Св. Петър». Докато за I Ватикански събор десният страничен кораб бил напълно достатъчен, сега централният кораб едва побираше 2500-те кардинали и епископи, плюс богословските съветници, наблюдатели, слушатели и прочее. Съборните отци седяха на амфитеатрално разполо­жени чинове, пригодени както за писане, така и за молитвено коленичене през време на службата. Цялата модерна техника беше турена в услуга на събора. Стотици хиляди метри магнетофонни ленти записваха изказванията на отците; фото- филмовите камери заснемаха всяко действие; електронните машини без­погрешно брояха гласовете; микрофоните и високоговорителите даваха възмож­ност да се следят дебатите и в най-отдалечените ъгли на огромния храм. Всички заседания се провеждаха при закрити врата, за да бъдат отците запазени от на­падките на журналистите, които правеха сензации от всяко изказване, което до­стигаше до техните уши, макар и в изопачен вид. И документите, които се издаваха, бяха секретни. Едва на публичните заседания, след промулгирването им, тексто­вете ставаха достояние на външния свят.

По изказванията на отците можеше да се съди за положението на Католи­ческата църква в отделните държави или части на света. Така например южно­американските епископи не пропускаха случая да поставят въпроса за глада и свръхнаселението на преден план. Африканските представители говореха за ра­совата дискриминация. Възпитаните в традиционно-схоластическото богословие испански епископи не можеха да се помирят с новите френски и германски течения у техните колеги. А италианците, които само от книги знаели за съществуването на протестанти, сега присъстваха на обща молитва с тях.

Интересни бяха изказванията на представителите на източните униатски църкви. Тяхното положение беше малко по-особено, защото от една страна не ис­каха да скъсат връзката си с Рим, а от друга страна пък застъпваха възгледи твърде близки до православните. У тях можеше да се долови тиха критика ако не спрямо ватиканските догми, то поне към тяхната формулировка. Тук ясно се чувстваше едно порицаване на «римското» в Католическата църква; изтъкваше се, че може да има и друго църковно право освен правото на римския «Кодекс юрис каноници». Те енергично протестираха срещу задължителния целибат на свещенството, неразторжимостта на брака, индулгенциите и в по-ясна или по-прикрита форма застъпваха православни възгледи по тези въпроси. По такъв начин се развиваше истински свободен диалог, който изтъкваше различието на мненията в самата Ка­толическа църква.

Папата не присъстваше всеки ден на заседанията. Но съвременната тех­ника му даваше пълна възможност да следи изказванията на отците и при нужда да налага своето вето. Понякога Папата идваше съвсем скромно, за да се черкува на някой по-голям католически празник. След това той веднага си отиваше, за да не стеснява с присъствието си отците при изказванията им. През първите три сесии Папата седял на трон отделно пред централния престол. На четвъртата сесия той заемаше своето място сред президиума. С това той искал да подчертае равенството си като епископ на Рим с останалите епископи.

Всяка сутрин, преди започване на заседанието, се отслужваше Литургия от някой епископ и се интронизирваше Евангелието като символично присъствие на Иисус Христос в събора. На по-големи празници се отслужваше съборна Литургия. Тя е нововъведение в Католическата църква – от времето на събора. Молитвите се четяха хорово от служещите духовници. Повечето служби бяха по латинския обряд. Но всеки петък отделните източни униатски църкви отслужваха Литур­гия по своя ритуал. Всички тези литургии, обаче, бяха силно латинизирани. Символът на вярата се четеше със и без «филиокве». Евхаристията се извършваше с квасен хляб или с хостия.

Обикновено пееше едногласово малък мъжки състав от папската капела. Орган не свиреше. На папските служби хорът беше смесен от детски и мъжки гласове. Тогава се изпълняваха прочути композиции.

За четвъртата сесия били поканени да участват 3090 кардинали, патри­арси, архиепископи, епископи, апостолически викарии, префекти и генерали на разни ордени. От тях 553-ма не могли да дойдат на събора поради различни при­чини. Повече бяха застъпени епископите-администратори, отколкото еписко­пите-богослови.

И така, отново се вдигна в Рим завесата, този път за четвъртото действие на «чудесната драма», както навремето Папа Иоан XXIII нарекъл II Ватикански събор. Вълнуващи сцени били минали вече върху подиума на храма «Св. Петър». Но съборните отци, наблюдателите от всички църкви, пък и цялата общественост с интерес очакваха завършека, който трябваше да увенчае труда на католическия епископат.

Денят на откриването на събора (14.IX.) беше според католическия календар Кръстовден. Папата влезе в храма с много тържествен церемониал. Хорът и клирът запяха: «Ту ес Петрус, ет супер ханк петрам едификабо Еклезиам Меам[4]» Отците и народът ръкопляскаха. Литургията се отслужи съборно от Папата заедно с двадесет и шест кардинали и източни патриарси-униати. След това Павел VI седна на трон, по­ставен над конфесиото (оградено място пред централния престол, където се пред­полага да е бил гробът на св. апостол Петър) и прочете на латински речта си за открива­нето на IV сесия на събора. Той охарактеризира събора като една голяма три­кратна любов към Бога, Църквата и човечеството. Папата искаше с тази си реч да внесе яснота и да оживи духа на последното заседание на събора. Той не засегна темите, с които щяха да се занимават отците. Мълчанието си обясни с това, че не бил искал да пречи на свободната ориентировка на католическия епископат.

След това папата съобщи за учредяването на епископски синод към светия пре­стол, за решението си да посети Организацията на обединените народи по случай 20-годишнината от основаването ѝ и да отправи нов апел за мир в света.

Следобeд се състоя покаянна процесия (процесионе пенитенциале). Това беше величествена религиозна манифестация, в която участваха хиляди духов­ници. Папата носи честнѝя кръст до Латеранския събор. От специално издигнат подиум той извърши въздвижението и благослови народа с кръста.

На другия ден (15.IX.), с участието на Папата, се състоя първото заседание на IV сесия на събора. Генералният секретар архиепископ Перикъл Феличи прочете папското Моту проприо «Апостолика соллицитудо», в което са дадени общите правила на обявения вече «синодус епископорум[5]». Той ще се състои от около 150-160 епископи, избрани от националните епископски конференции и одобрени от папата. Само римският първосвещеник има правото да свиква синода, да определя дневния му ред и лично, или чрез свой заместник, да го председателства. След свършване на заседанието, за което е свикан синодът, спират от само себе си функ­циите и пълномощията на членовете му. Синодът ще бъде нещо като продължение на събора. Той щял да бъде връзката между папата, курията и световния католи­чески епископат и щял да допринесе за желаното от много съборни отци децен­трализиране на църковното управление.

Как ще функционира този нов апарат на Католическата църква е още рано да се определи. Бъдещето ще покаже, дали папата ще прехвърли не само известни задължения, но и права и отговорности върху него, за да се осъществи до някаква степен колегиалната форма на управление. Католическите богослови, обаче, схващат колегиалността по-различно отколкото в Православната църква се схваща синодалността. Изхождайки от православните остатъци в богословското мислене на униатството, това нещо подчерта и Патриарх Максимос IV Санг, който каза: «Сегашният събор не трябва да се задоволява да повтаря изказванията на I Ва­тикански събор, но трябва да постави в по-пълна светлина приматството в неговата органическа връзка с правата на епископите. Не бива да се говори за папата като глава на Църквата в същия смисъл, както за Христа, Който е единственият глава на Църквата. Папата, като наследник на Петър, не може да има по-големи пълно­мощия в апостолската колегия отколкото самия Петър. Епископската колегия във всеки случай, не е от папата «делегирана». Това го доказва историята на из­точните църкви, от която става ясно, че назначаването на епископите не е изклю­чително право на папата.»

След като се прочете поздравителната телеграма на Вселенския Патриарх до събора, модераторът съобщи, че се пристъпва към деловата част на заседанията. Какво предстоеше на IV сесия да извърши?

Има още

Втори Ватикански събор*

Архимандрит Иоан

В продължение на четири години (1962-1965) през есенните месеци в Рим заседава така нареченият Втори ватикански събор. Без да се преувеличава, той е едно от най-крупните събития в общата църковна история на XX вeк; една гран­диозна манифестация на католическата религия и богословска мисъл по въпросите на вярата и на живота, на самата Църква и на света. На Запад излезе грамадна литература върху този събор, защото само Католическата църква брои около петстотин и седемдесет милиона вярващи и ясен е интересът на нейните членове към решенията ѝ. Но II Ватиканум има значение не само за Римската църква. Доколкото засяга въпроса за диалога с другите християнски изповедания, той има отношение и към Източно-православната, Старокатолическата, Англиканската, нехалкидонските и протестантските църкви. Решенията на този събор «не могат да отминат без отгласи у тях. Най-напред примерът на съборните заседания представлява за себе си едно сериозно внушение. Високото богословско равнище и подчертаната свобода на разискванията са пример, който не може да остане без въздействие върху другите християнски църкви»(у +Патриарх Кирил – «За някои икуменически въпроси», Духовна култура, 1965, кн. 11, стр. 7). Затова последните от своя страна не могат безучастно да следят делата на Римската църква и, малко или много, проявяват интерес и съответно отношение към тях. Това проличаваше от наблюдателите, които те бяха изпратили на събора. От друга страна този интерес е оправдан. Като се има предвид, че днес народите все повече се сплотяват за постигане на благородни цели, единението между християнските църкви е необ­ходимо. То отговаря и на завета на Иисуса Христа: «Да бъдат всички едно» (Иоан 17:21).

Вторият ватикански събор е за Римокатолическата църква XXI вселенски събор. Той е назован от Папа Иоан XXIII «икуменически» (вселенски), обаче не в смисъл, че е общ за всички християнски църкви, а със значението, което от сто­летия се употребява в католическото църковно право: «събор, на който са пока­нени да вземат участие всички епископи от целия свят, които имат общение с престола на св. апостол Петър, с епископа на Рим» (виж: Кодекс Юрис Канононики канон 222 – „Codex Juris Canonici”, canon 222, v. I-IX, Roma, 1923-29). Той е генерален синод на Католическата църква, конференция на свързаните с Рим­ския престол епископи от цял свят, които признават папата за непогрешим върхо­вен глава на Църквата. Обаче от православно гледище той не може да се приеме като равностоен на онези вселенски събори, които са ставали на Изток до VIII-ми век.

II Ватиканум бил замислен, организиран и открит от блаженопочившия Папа Иоан XXIII. На 25.I.1959 година, след службата си в храма «Сан Пауло фуори ле мура», той изненадал присъстващите кардинали със съобщението, че освен реформите, които смятал да извърши в администрацията и каноническото право на Католическата църква, възнамерявал да свика и вселенски събор. Както по-късно много често повтарял, идеята за това той отдавал на едно внезапно озарение.

Обаче свикването на този събор изненадало и света, понеже се създало убеждение, че след провъзгласяването на непогрешимостта на папата през 1870 година всякакъв събор в Римокатолическата църква е излишен. Опозицията срещу събора от страна на римската курия била силна. Обаче волевият Папа Иоан преодолял всички пречки на консервативното крило и се пристъпило към самата организация на събора.

Подготвителната комисия, под ръководството на кардинал Тардини, раз­пратила над три хиляди писма до отделните църковни глави, университети, до учени  и видни личности на католическия църковен живот по целия свят, за да сондира тяхното мнение, желания и очаквания. В течение на една година само от еписко­пите се получили над две хиляди отговора. А шестдесет католически университета представили подробни заключения.

В енцикликата си от 29.VI.1959 година Папа Иоан XXIII изложил целта на събора със следните думи: «Главната цел ще бъде да се съдейства на растежа на католическата вяра, да се обнови нравствеността на християните, и църковните правови норми да се пригодят към нуждите и стремежите на нашето време. Една чудесна драма на истината, единството и любовта! Драма, чийто изглед, както се надяваме, ще представлява нежна покана и за отделените от апостолическия престол, за да търсят и достигнат до онова единство, за което Иисус Христос така настойчиво молел Своя Небесен Отец».

За подготовката на събора били създадени десет комисии и един специален «Секретариат за единството на християните», за ръководител на който бил на­значен кардинал Августин Беа. Смята се, че образуването на този Секретариат е «епохално нововъведение» в Римската църква. Първоначалната му задача била да информира некатолиците за работите на събора. Чрез него били изпратени поканите за наблюдателите. Обаче още от откриването на събора този Секретариат станал средище, за контакт между Римския престол и другите църкви. Подгот­вителните документи за събора, изготвени от комисиите, обхващали 9520 стра­ници, събрани в петнадесет тома, от които само първият том бил достъпен за обществе­ността.

С апостолическо определение (конституция) «Хумане салутис» на 25.XII. 1961 година съборът бил окончателно провъзгласен и свикан. В него се предвиждало да вземат участие и нетитулярните епископи.

При откриването му били поканени всичко 2908 души.

Първата сесия на събора била открита от Папа Иоан XXIII на 11.X.1962 година и продължила до 8.XII. същата година. Тя имала тридесет и шест генерални заседания. Това бил период на взаимно опознаване на съборните отци; уеднаквяване на мне­ния и възгледи; установяване на схемите и въобще подготовка на бъдещите съборни разисквания и решения. Още тук консервативната римска курия разбрала, че ще има силна опозиция в лицето на световния католически епископат, който искал да се освободи от нейното вековно владичество.

Първото заседание (на 13.X.1962 година) било неочаквано прекъснато, понеже президиумът, по предложение на кардиналите Лиенар и Фрингс, отказал да одобри готовата листа за членове на комисиите. С това желанието да се водят истински свободни разисквания се наложило. В новоизбраната листа влезли нови лица, застъпници на четиридесет и две страни. Така още от начало се оформили две групи: консервативно-традиционална (главно италиански, испански и латиноамерикански епископи) и прогресивно-реформаторска. Но за да се избегнат тези неподходящи :за съборните отци названия, предпочело се, прогресивните да бъдат наречени «отворени», понеже те били с отворен поглед за проблемите на модерния свят.

Съборът излязъл с послание, в което се говорело не за «тържествуващата църква», а за служещата, за достойнството на човека, и особено за мира между народите и социалната справедливост. Това послание се смята за основен акорд, на целия събор. Без него не би била възможна «Декларацията за религиозната свобода» и «Пасторалната конституция на Църквата в днешния свят».

Деловата част на заседанията се състояла в разисквания главно по въпроси за Литургията (употребата на националния говорим език в богослужението) и за съобщителните средства (преса, филм, радио, телевизия). Първоначално установените седемдесет схеми били прегрупирани на двадесет, а впоследствие на шестнадесет.

Първата сесия на събора приключила на 8.XII.1962 година. Папа Иоан XXIII, вече тежко болен, се явил за малко, за да произнесе кратка, насърчителна реч. Той отново подчертал, че съборът не трябва да се занимава само с вътрешно-църковни въпроси, а трябва да бъде събор за всички човеци.

На 3.VI.1963 година Папа Иоан XXIII починал. С това съборът по право (ипсо юре) се прекъсвал. От новия папа зависело дали той ще иска да го продължи, или ще го остави недовършен.

Макар че понтификатът на Папа Иоан XXIII бил кратък (непълни пет години), той оставил името си в историята на Римската църква със смелата си постъпка да свика католически вселенски събор.«Мнозина не ме разбират, казвал той. Аз знам каква роля трябва да играя в събора. Нужно;е да се изтърси праха, който се е натрупал от времето на Константин върху престола на Петър. Във всеки човек трябва да се търси първо доброто». Измежду издадените от него осем енциклики най-известни са тези със социално съдържание: «Матер ет магистра» и «Пацем ин террис». А в душата на народа, покойният римски първоиерарх дълбоко залегнал като «добрия папа».

Смята се, че едва ли друг папа би могъл за толкова кратко време, при на­преднала възраст и болезнено състояние да раздвижи инертната Католическа църква и да начертае пътя и задачите на своя приемник.

На 21.VI.1963 година бил избран новият папа – миланският кардинал Джовани Монтини, който приел името Павел VI. В продължение на тридесет години той служил в Държавния секретариат при папите Пий XI и Пий XII. Монтини бил отдавна известен с плановете си за реформи в курията, за нейното интер­национализиране, за по-силно привличане на извънримските епископи в делата на Католическата църква. Още в първото си слово Папа Павел VI заявил, че «ще вложи всичките си сили за продължаване на II Ватикански събор». Той направил и някои промени в президиума, като назначил четирима модератори, които да ръководят заседанията на събора. Допуснал като слушатели и миряни – представители на големи католически организации.

Втората сесия на събора била открита на 29.IX.1963 година. В напътственото си слово новият Папа подчертал, че съборът трябва да се гради единствено върху Христа. «Върху това събрание, казал той, не трябва да свети друга светлина, която да не е Христос, светлината на света; никаква истина не бива да интересува нашия дух, освен думите на Господа, нашия Учител; никакъв стремеж не трябва да ни води, освен желанието да Му бъдем верни». Накрая Папата направил известната изповед: «Ако ни се приписва вина за разделението, то ние смирено молим Бога за прошка и същевременно молим братята за извине­ние, щом те се чувстват оскърбени от нас. Което пък нас засяга, ние сме готови да простим сторената неправда спрямо Църквата и да забравим голямата болка от дългите раздори и разделение. Дано небесният Отец милостиво приеме тази наша декларация и да възстанови между всички нас истинския братски мир.»

Главна тема на разискванията през тази сесия била схемата «За Църквата», която предизвикала доста бурни дебати. След четиридесет три генерални заседания съборът дал първите си плодове на своята дейност. На 4.XII.1963 година били промулгирани на публично заседание (сесио публика) «Конституцията за светата Литургия» (Конституцио де Сакра Литургия) и «Постановление за обществените съобщителни средства» (Декретум де инструментис комуникационис социалис).

Конституцията за светата Литургия подчертава обществения характер на евхаристията; нагаждането ѝ съобразно особеностите на различните раси и кул­тури; извършването ѝ на съответен говорим език, като латинският се запазва само за най-важните моменти от службата: изтъкват се Библията и проповедта като съществени елементи на Литургията. Конституцията има следното, съдър­жание:

Предговор. Глава първа: Общи основни положения за обновление и съдействане насветата Литургия. I. Същността на светата Литургия и нейното значение за живота на Църквата. II. Литургическа подготовка и дейно участие. III. Обновяване на светата Литургия, а) Общи правила; б) Правила от същността на Литургията като иерархическо и общо дело; в) Правила от поучителния и душегрижовен характер на Литургията; г) Правила за приспособяване към особеностите и традициите на народите. IV. Съдействане на литургическия живот в епархията и енорията. V. Съдействане на пастирско-литургическото движение. Глава втора: Свещеното тайнство на евхаристията. Глава трета: Останалите тайнства и чинодействия. Глава четвърта: Дневната молитва. Глава пета: Литургическата година. Глава шеста: Църковната музика. Глава седма: Свещеното изкуство. Литургическа посъдина и одежди. Прибавка: Декларация на II Ватикански събор за календарната реформа.

Постановлението пък разглежда въпроса за пресата, филма, радиото и телевизията като масови средства за съобщение на църковно-религиозните истини.

Има още

Кратък очерк за Вселенските събори на Римокатолическата църква – продължение 6 и край

Драган Бачев

На другия ден след обнародването на „Pastor aeternus” – 19 юли 1870 година, избухнала френско-пруската война и френските войски били отзовани от Рим. Войната завършила с тежко поражение за Франция и с абдикацията на Наполеон III, както и със създаването на единна Германска империя начело с протестантска Прусия. На 20 септември 1870 година италианската кралска армия влязла в Рим и също така заела останалата част от Папската държава. При всенародното гласуване, което било проведено в началото на октомври, огромното болшинство от населението се изказало за присъединяването на Рим и обявяването му за столица на кралство Италия.

На 20 октомври 1870 година папата отложил Двадесетия Вселенски събор за неопределено време, уединил се във Ватиканския дворец и се обявил за затворник. В своята енциклика от 1 ноември 1870 година Пий IX отлъчил от Църквата „похитителите на Рим”.

Въпреки враждебното отношение на папата, италианският парламент на 13 май 1871 година приел така наречения гарантиен закон, който обявил папата за лишен от светска власт. Законът признавал, че глава на Католическата църква е папата, той гарантирал неприкосновеността на неговата личност и обезпечавал пълния му суверенитет като глава на Църквата[113]. Папата свободно и без ограничения можел да установява дипломатически отношения с отделните държави, свободно да контактува с епископите от целия свят. Запазвало се правото му да назначава италианските епископи, при което от тях не се изисквало да дават клетва за вярност към държавата. За резиденции на папата и на курията били оставени Ватиканския дворец, Латеранския дворец и замъка Гандолфо. Като компенсация за издръжка на курията, на Пий IX били предложени три милиона двеста двадесет и пет хиляди лири годишно. Обаче папата в своята енциклика от 15 май 1871 година „Ubi nos” отхвърлил гарантийния закон и не признал Италианското кралство. Той не приел също така финансовата компенсация, защото по този начин все пак би узаконил новото положение. Папата отново се обявил за затворник. Всичко това не попречило на Виктор Емануил II да се премести от Флоренция в Рим и да обяви за своя резиденция бившия папски дворец Квиринале. Този акт също така потвърждавал, че вместо папата символ на италианското единство ставал краля на Италия[114].

С провъзгласяването на догмата за главенството и непогрешимостта на папата Двадесетият Вселенски (Първи Ватикански) събор разширил още повече пропастта, която разделяла Запада от Изтока, Римокатолицизма от Православието, затова той не може да бъде сравняван със съборите на едната, свята, съборна и апостолска Църква от древността.

След Двадесетия Вселенски събор непримиримата опозиция начело с Иохан Дьолингер създала в Германия, Швейцария и Нидерландия така наречената Старокатолическа църква[115].Старокатолиците сами посвещават в сан епископите си и не признават върховната власт на папата, догмата за папската непогрешимост и за непорочното зачатие на св. Дева Мария. За основа на тяхното вероучение служат решенията на първите осем Вселенски събори и догматите на Църквата, приети преди 1054 година.

Преди да се спрем на историята и решенията на Двадесет и първия Вселенски (Втори Ватикански) събор (1962-1965) трябва, макар и съвсем накратко, да отбележим две важни събития в живота и дейността на Римокатолическата църква, които станали през първата половина на ХХ век.

Първо, на 14 февруари 1929 година между италианското правителство на Бенито Мусолини и Светия престол (държавния секретар Гаспари) бил сключен конкордат. В съответствие с него Италия признала суверенитета на папата над град-държавата Ватикана. По този начин била възстановена, в миниатюрни размери, някогашната Папска държава. Територията на град-държавата Ватикана (Stato della città del Vaticano) включвала площад „Св. Петър” с едноименната катедрала, Ватиканския и Латеранския папски дворци, както и замъка Гандолфо. Конкордатът бил допълнен от финансово съглашение, според което Италия се задължавала да изплати на Светия престол седемстотин  и петдесет милиона италиански лири веднага и същевременно да отпусне петпроцентов държавен заем в размер на един милиард италиански лири[116].

Второ, на 1 ноември 1950 година папа Пий XII (1939-1958) в апостолическата си конституция „Munificentissimus Deus” провъзгласил догмата за възнесение с тяло на св. Дева Мария. Този догмат всъщност е логично продължение на провъзгласения през 1854 година догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария. С това пропастта между учението на Римокатолическата църква и Православието станала още по-голяма.

След смъртта на Пий XII, на 9 октомври 1958 година, на конклава, който бил открит на 25 октомври същата година пристигнали петдесет и един кардинали. Оформили се две групи кардинали: интегристи (консерватори), които желаели да бъде продължен курса на Пий XII (лидер – кардинал Отавиани) и прогресисти, радетели за реформи в Римокатолическата църква (лидер – кардинал Сири). На четвъртия ден от работата на конклава патриархът на Венеция, 77-годишния Анджело Ронкали, получил тридесет и шест гласа и бил избран за папа, като приел името Иоан XXIII (1958-1963), а пиратът-папа, който бил отстранен на Констанцския събор в 1417 година, бил обявен за антипапа. Интересно е да се отбележи, че Анджело Ронкали от 3 март 1925 година до 24 ноември 1934 година е бил апостолически делегат в България. Апостолически делегати се наричат пратениците на Ватикана в онези държави, в които има малък брой католици, за разлика от нунциите, които се изпращат в държави с преобладаващо католическо население[117].

На 25 януари 1959 година в реч пред консисторията Иоан XXIII обявил своята програма, с която предизвикал всеобщо удивление: 1) свикване синода на Римската епархия; 2) провеждане на Вселенски събор; 3) реформа на църковното право.

Решението за свикването на Вселенски събор прозвучало като сензация. Навремето Пий IX отложил за неопределен срок Първия Ватикански събор, който така и не бил завършен.

Като съществена част на своята програма Иоан XXIII формулирал, за пръв път през юни 1959 година, аджорнаменто (aggiornаmento). Аджорнаменто означавало чрез обновление и модернизация Римокатолическата църква да се приобщи към проблемите на съвременния свят. Иоан XXIII обичал, за да изрази смисъла на аджорнаменто, да използва следното сравнение: Римокатолическата църква той сравнявал с катедрала, която отдавна не е била проветрявана. За да могат хората в нея свободно да дишат и да се чувстват добре, трябва да се отворят прозорците, в катедралата трябва да влезе свеж въздух. Друга любима мисъл на папата била: още от времето на император Константин Велики върху престола на св. Петър се е натрупал много прах. Той трябва най-после да бъде изтупан.

На 25 декември 1961 година папа Иоан XXIII със своята апостолическа конституция „Humаnаe salutis” свикал Вселенски събор, като едновременно с това обявил Двадесетия Вселенски (Първи Ватикански) събор за закрит. По този начин папата възпрепятствал стремежа на интегристите да разглеждат този събор като продължение на Първия Ватикански[118]. Иоан XXIII поканил останалите християнски църкви да изпратят свои представители на събора. Откриването на Двадесет и първия Вселенски (Втори Ватикански) събор (1962-1965) папата насрочил, със своето решение („Concilium”) от 2 февруари 1962 година, за 11 октомври 1962 година[119].

За тържественото откриване на Втория Ватикански събор в катедралата „Св. Петър” се събрали две хиляди петстотин и четиридесет съборни отци. Заседанията на събора се провеждали в същата катедрала. Това бил най-многолюдния събор в историята на Римокатолическата църква. За пръв път осемнадесет други християнски църкви приели поканата на папата и изпратили свои наблюдатели на събора. В своята реч при откриването Иоан XXIII заявил, че задачата на събора се състои в обновяването на Църквата, в нейната разумна реорганизация. Приток на свеж въздух в Църквата може да се осъществи не чрез обявяване на нови догмати, а чрез ясно и съвременно изложение на религиозните истини. Действително Втория Ватикански събор не приел нито един нов догмат [120].

Първата сесия на събора продължила от 11 октомври 1962 година до 8 декември същата година. Тя имала тридесет и шест заседания. Съборът излязъл с послание, в което се говорело не за „тържествуващата Църква” а за „служещата”, за достойнството на човека и за мира между народите и социалната справедливост.

На първата сесия били внесени за разглеждане пет проекта (схеми): за литургията, за източниците на Божието откровение, за средствата за информация, за единството с източните (православните) църкви и проект за структурата на Църквата, който носел името „De ecclesia” и бил един от основните проекти на събора. Накрая всички проекти били върнати в подготвителните комисии за доработка. След закриването на сесията, отчитайки натрупания опит създадената комисия съкратила числото на предварителните проекти от седемдесет и три на седемнадесет.

Има още

Кратък очерк за Вселенските събори на Римокатолическата църква – продължение 5

Драган Бачев

В поведението на папата отново се сблъскали политически и църковни интереси, при което преобладавали първите. Той, по същество, желаел успеха на протестантските князе в борбата им против католическия император. Отношенията между Карл V  и папата се изострили твърде много и само смъртта на Павел III попречила да се разрази конфликт между двамата.

Болшинството от кардиналите желаели съборът да продължи. Те избрали за папа един от тридентските легати, кардинал Джовани дел Монте, който приел името Юлий III (1550-1555). Новият папа провеждал миролюбива и проимператорска политика и в 1551 година върнал събора в Тридент, където започнала неговата втора сесия (1551-1552). На нея вече се появили и немските епископи, но поради новата война, този път не пристигнали френските епископи. Войските на Шмалкалденския съюз начело с Мориц Саксонски, в съюз с френския крал нахлули в Южна Германия и принудили Карл V да се оттегли от Инсбрук (Тирол). Появата на протестантските войски разпръснала събора, чиято втора сесия не свършила никаква полезна работа. На нейните заседания дори не се водели никакви сериозни дискусии с протестантските делегати[102].

Фердинанд I (1556-1564), братът на Карл V, от името на императора, но без участието на папата, даже въпреки неговото противодействие, провъзгласил в 1555 година Аугсбургския религиозен мир. Райхстагът признал равноправието на последователите на лутеранското вероизповедание, като предавал правото за избора на религията на князете и градовете. Те трябвало да решат признават ли на своята територия лутеранството или тридентските догмати. Принципът “cuius regio, eius religio” („чиято е територията, негова е и религията”) по онова време благоприятствал Реформацията, защото хората, живеещи във владенията на княза, който бил приел новата вяра, били длъжни да изповядват същата вяра. Новите светски феодали, които получили до 1552 година църковни земи, можели да ги задържат, но по-нататъшната секуларизация била забранена. Аугсбургският религиозен мир, като признал Реформацията, завършил на основата на статуквото първия етап на религиозното движение. От това признание били изключени калвинистите и радикалните направления на Реформацията (анабаптисти и други). След всичко това вече не ставало и дума за обединение. Компромисът окончателно бил снет от дневния ред вследствие на това, че Карл V, уморен от постоянните войни, в 1556 година абдикирал: в Испания – в полза на сина си Филип II (1556-1598), а в Германия – в полза на по-малкия си брат Фердинанд I (1556-1564). Последният повече симпатизирал на протестантите, отколкото на привържениците на Тридент. След смъртта на Юлий III на папския престол бил избран кардинал Джанпиетро Карафа, който приел името Павел IV (1555-1559)[103]. По това време Римокатолическата църква се намирала в катастрофално положение. Вярна на папата оставала само южната част на Европа (Пиренейския полуостров и Италия). Във Франция, Австрия и Унгария, а така също и в Полша Реформацията завоювала нови позиции, а на север от тези страни тя удържала окончателна победа.

В 1559 година Павел IV за пръв път публикувал списък на забранените книги, папският „Индекс”, който оттогава започнал да се публикува редовно. Инквизицията и „Индекс”-а станали мощно оръжие за защита на тридентските решения и за преследването на несъгласните с тях.

Тридентският събор бил завършен от папа Пий IV (1559-1565), при когото започнала и контрареформаторската реставрация. Папата застанал начело на партията на реформаторите, защото разбирал, че ако реформите бъдат осъществени не под негово ръководство, това ще нанесе удар на учението за папското главенство. За свой най-близък съмишленик той избрал отначало кардинал Мороне, а след неговата смърт – своя племенник, кардинал Карло Боромео. Боромео пръв започнал да се нарича кардинал-държавен секретар. Под негово влияние папа Пий IV заел проимператорска, проавстрийска позиция, като разчитал заедно с императора да започне контрареформацията. Боромео след смъртта му бил обявен от Римокатолическата църква за светец и неговата личност станала символ на безпощадна борба против протестантството.

В 1562 година Пий IV открил третата сесия на Тридентския събор (1562-1563). Папата взел в свои ръце осъществяването на реформата, тъй като император Фердинанд I нямал реална власт в Италия. За обединение с протестантите вече никой не мислел. Обаче относно провеждането на вътрешна реформа в Римокатолическата църква, се появили сериозни различия във вижданията. На събора испанците се изказали за разширяване правата на епископата. Френските епископи, които се борели против хугенотите, защитавали „галиканските свободи” в духа на концилиаризма. Предложенията на немската нация били изложени от императора – причастяване под двата вида, използване по време на литургията на националния език и отмяна на целибата.

За председателстващ на събора Пий IV назначил кардинал Мороне. За постигане на успех в работата Мороне искал първо да се стигне до съгласие относно същността на реформата. С испанския и френския крал се постигнал компромис, също както и с Фердинанд I в Инсбрук. След всичко това последната сесия на събора преминала действително в конструктивен дух и завършила с приемането на значителни реформи [104]. Декретът за духовните тайнства предписвал да се възстанови религиозната дисциплина на духовенството. Постановлението за постоянното местоживеене на висшето духовенство в средищата на епархиите им, задължавало епископите да се намират в своето епископство и да следят за религиозния живот, за морала и нравствеността на свещенослужителите и за изпълнението на задълженията им. Сред реформаторските решения, свързани с духовенството, най-значително било постановлението за създаване на семинарии. Съборът предписвал, по възможност във всяка епархия да бъде създадена семинария за подготовка на свещенослужители. Най-после на папството станало ясно, че само всестранно образовани свещеници с висок морал и пламенна религиозност биха могли да провеждат в живота духа и реформите на събора и да премерят сили с протестантските проповедници. Що се касае до по-рано приетите догматически постановления относно учението за благодатта, била отменена продажбата на индулгенции и били приети нови декрети за опрощаването на греховете, за чистилището и за почитането на светиите. Декретът за светостта на брака укрепвал авторитета на брачните отношения, сключени пред лицето на Църквата. Отново се забранявало натрупването на доходи и църковни блага (cumulacio beneficiorum).

В 1563 година съборът завършил. Резултатите от неговата работа, която продължила с прекъсвания почти две десетилетия и до днес, с малки промени, съхраняват своята сила. Те могат да бъдат сведени до следното:

1.Католическите догмати окончателно били отделени от протестантските. Още тогава те получили, в общи линии, своя днешен вид.

2.Съборът закрепил и окончателно утвърдил иерархията на Римокатолическата църква.

3.Със създаването на семинарии било осигурено бъдещето на Църквата [105].

Изключително право и задача на папата било тълкуването и изпълнението на Тридентските декрети, определяне нормите на вярата и морала. Към края на събора се засилило разбирателството между папата и католическите князе. Пий IV станал първия папа от времето на Григорий VII, който съзнателно се отказал от стремежа да постави Църквата и папството над светската власт. По този начин той съзнателно сложил край на антикняжеския курс на църковната иерархия и я подтиквал към повсеместно взаимодействие с държавната власт.

През януари 1564 година папа Пий IV утвърдил декретите на Тридентския събор. От догматическите постановления той съставил така нареченото Тридентско изповедание, пред което трябвало да полагат клетва всички епископи и ръководителите на монашеските ордени. За осъществяването на постановленията на събора, папата в същата година създал съборна кардиналска конгрегация.

Постановленията на Тридентския събор не били признати навсякъде. Безусловно те били приети само в малките италиански държавици. След това тяхното признаване потвърдили Савоя, Португалия, Австрия и Полша. В другите държави съборните постановления или били признати с някои забележки, или били посрещнати с пълно мълчание. Франция открито отказала да приеме приетите от събора декрети, тъй като виждала в тях нарушаване на „галиканските свободи”. Отделните владетели подписали с папата конкордати.

След Тридентския събор, в продължение на триста години не бил свикван нов Вселенски събор. Независимо от огромното му значение за Римокатолическата църква той не оказал никакво влияние както на Изток, така също и върху протестантизма. Поради това и този събор трудно може да бъде поставен редом със съборите на древната Църква.

Има още

Кратък очерк за Вселенските събори на Римокатолическата църква – продължение 4

Драган Бачев

Декретът на Флорентинската уния бил пълна победа не само на Римокатолическата църква и на нейната догматика, но и възвръщане от принципите на концилиаризма към вече признатия от източните патриарси примат на папата. Усилията за реформиране на Църквата „от главата до краката” с това на практика напълно рухвали[83]. На 29 май 1453 година Константинопол бил завладян от османските турци. С този акт каузата на Флорентинската уния окончателно била загубена. Най-важният и реален резултат от нея била победата на папите над дълго шестващата в католическа Европа идея за реформиране на Църквата по пътя на концилиаризма. Не може да има каквото и да е съмнение, че към средата на XV век концилиаризмът загубил дълго водената битка за ограничаване властта и пълномощията на папството. След като папа Евгений IV се завърнал в Рим през 1443 година съборът бил преместен там и през 1445 година бил закрит.

Как би следвало да се нарича Седемнадесетият Вселенски събор (1431 -1445), може би Базелско-Флорентински, а според скромното ни мнение най-правилното наименование е Базелско-Ферарско-Флорентинско-Римски[84].

Независимо, че този събор приел редица декрети и постигнал частичен успех със сключването на Флорентинската уния, на нас ни е трудно да го приемем като Вселенски събор.

След като Седемнадесетият Вселенски събор бил преместен в 1437 година от Базел във Ферара, останалите в Базел съборни отци заедно с участващите на събора доктори на богословието и юристи постановили Евгений IV временно да бъде отстранен от престола[85]. Решенията на Флорентинския събор срещнали възражения от участниците в Базел. На 16 май 1439 година те приели декрета “Sacrosancta”, който станал връх на концилиаризма, но за съжаление бил подписан само от шест епископи. Декретът провъзгласявал, че Вселенският събор във всичко стои над папата, папата няма право да разпуска събора, а който нарушава тези принципи е еретик. В края на 1439 година съборните отци в Базел обявили папа Евгений IV за низвергнат и на неговото място избрали бившия Савойски херцог Амедей VIII (1391/1417-1434), който абдикирал в 1434 година и станал монах. Той приел името Феликс V (1439-1449) и по-късно влязъл в списъка на антипапите. Това е последният антипапа в историята на Римокатолическата църква. Чрез възбуждането на нов разкол базелските концилиаристи направили съдбоносна грешка и на практика провалили възможността за реформиране на Църквата. Базелският събор пренесъл своите заседания в Лозана, но скоро след това бил напуснат от редица свои водещи фигури и интересът към него намалял. В 1449 година Феликс V – след като римският папа му предложил кардиналски сан – доброволно му се подчинил, а съборът се саморазпуснал.

Ще завършим очерка за Седемнадесетия Вселенски събор (1431-1445) с думите на един от последните видни представители на концилиаризма Жан Жерсон (1363-1429): „Мирът, това е висш закон за църквата. А най-доброто средство за неговото тържество е свикването на събор[86]”

Осемнадесетият Вселенски (V Латерански) събор (1512-1517), съвпаднал с началото на Реформацията. Отслабено от Великия разкол и борбата с концилиаризма папството навлизало в новото време със своите големи проблеми, изискващи радикални преобразования.

Политиката на папа Юлий II (1503-1513) била последователно антифренска. Обаче за война с Франция трябвала външна помощ. Към създадената по негова инициатива Свещена лига се присъединили Швейцария, испанците, германския император и даже английския крал. В резултат на военния поход през 1512 година Милано бил освободен от французите. Само Генуа останал в техни ръце и докато Юлий II се борел с френския крал с оръжие в ръка, Людовик XII (1498-1515) използвал срещу папата църковни средства, настоявайки за провеждането на Вселенски събор. По негова инициатива профренски настроените кардинали решили да свикат такъв събор в Пиза през 1511 година навярно с цел да бъде отстранен папата. Преди това папите дълго време отбягвали свикването на Вселенски събор, защото се страхували от сериозно ограничаване на своята власт. Юлий II не можел изцяло да отхвърли исканията за реформи, затова той сам свикал събор.

Осемнадесетият Вселенски (V Латерански) събор (1512-1517)[87] бил открит през май 1512 година. На него присъствали главно италиански и испански епископи. Германският император отначало бил привърженик на предлагания от французите Пизански събор. Обаче Хабсбургите нямали интерес от това да се съживи отново поддържаният от Франция концилиаризъм, затова в края на 1512 година немците също така се присъединили към V-тия Латерански събор, след което Пизанският антисъбор все повече и повече започнал да губи своето значение и, преместван от едно място на друго, най-накрая бил разпуснат. По този начин концилиаризмът претърпял окончателно поражение.

На 21 февруари 1513 година починал папа Юлий II. През март същата година бил свикан конклав на който присъствали двадесет и пет кардинали. За папа бил избран кардинал Джовани Медичи, който приел името Лъв X (1513-1521). Новият папа бил напълно светски човек от епохата на Ренесанса, обсебен от изкуството и културата на хуманистите, той не се интересувал от Църквата и бил твърде далеч от църковните проблеми и реформата. В 1517 година папата закрил Осемнадесетия Вселенски събор без да бъдат приети някакви важни решения. Съборът продължил пет години и като резултат от неговата дейност се появили няколко едикта, засягащи главно заместването на църковните длъжности, начина на живот на духовенството и миряните и други. Общо взето те не съответствали нито на продължителността на събора, нито на задачите, които били поставени за разрешаване[88].

Оставяме на читателите да преценят дали този събор може да бъде определен като Вселенски?!

Скоро след закриването на този събор Римокатолическата църква била разтърсена от страхотен трус, който предизвикал такъв исторически разкол, чиито резултати имали за християнството не по-малко значение от разделението между Изтока и Запада. Този път разцеплението обхванало християните в Западна Европа. Започнала Реформацията. Но нека проследим събитията в хронологически порядък.

Повратен момент в борбата за църковна реформа станала 1517 година. Папа Лъв X решил да издаде, във връзка със завършването на строителството на храма „Св. Петър” в Рим, така наречените опрощаващи свидетелства – индулгенции. С тези свидетелства папата за определена сума освобождавал от четене на молитви, от съблюдаване на пост, от поклонничество и други. Индулгенции се продавали даже за мъртвите, за да се съкрати пребиваването им в чистилището или въобще да бъдат освободени от него. Цените били в съответствие с материалните възможности на купувачите. Свидетелствата се тиражирали с помощта на печатарската техника. Първата известна типографска продукция, която излязла от печатницата на Гутенберг били именно индулгенциите. Лъв X възложил на Майнцския архиепископ Албрехт Брандербургски продажбата на индулгенции в централна и източна Германия. Папата разрешил на архиепископа да задържа за себе си половината от приходите, за да може последния да погаси огромната сума, с която бил задлъжнял на банкерската къща Фугери[89].

На 31 октомври 1517 година преподавателят от Витенбергския университет,августинският монах Мартин Лутер (1483-1546), в съответствие с обичаите на това време, окачил за обсъждане и дискусия деветдесет и пет свои тезиси на вратата на Витенбергската църква. По-голямата част от тезисите разглеждала проблема с опрощаването на греховете и правела извод, че даже папата няма власт за пари – без искрено разкаяние на вярващия – да му опрощава греховете. Оттук следвало, че опрощаването на греховете за пари противоречи на църковните канони. Тази позиция неочаквано предизвикала много силен отзвук.

В по-нататъшната дискусия Лутер аргументирал своята гледна точка, като се опирал на учението на блажени Августин. Той отричал всички църковни авторитети, които не се опирали на Свещеното Писание. В неговите тезиси още тогава прозирала тяхната теологическа същност: грехът може да бъде опростен само от Бог, а не от папата. Оттук произтича революционната по своето значение централна мисъл на Реформацията: принципа “Sola fide” („Само вяра”) – само чрез вяра ще се спаси човек! На 15 юни 1520 година папа Лъв X издал булата “Exsurge Domini”, в която Мартин Лутер като еретик се отлъчвал от Църквата. Лутер публично изгорил копие на булата, а папата нарекъл Антихрист. Той подхвърлил на съмнение главенството на папата, а относно своето дело апелирал към Вселенски събор.  От този момент Лутер окончателно скъсал с папството[90]. Когато папата претърпял фиаско в опитите си да обуздае Лутер, с това се заел император Карл V (1519-1556), за когото бунтът на немците бил непонятен. В 1521 година на заседание на Вормския райхстаг Лутер, в присъствието на императора и на папския легат, защитил своето учение и не проявил склонност за компромис. Той изпаднал в немилост и получил убежище в замъка Вартбург, който принадлежал на Саксонския курфюрст Фридрих Мъдрия. Там, докато „ренесансовите” папи се наслаждавали на изискани латински стихове и се занимавали с изкуство, Лутер превел на немски език Свещеното Писание. Използваният за тази цел диалект по-късно станал основата на немския литературен език.

По същото време в Швейцария, независимо от Лутер, започнал своята дейност Цвингли. В „Изяснение на тезисите” той пише: „Още в 1516 година аз започнах да проповядвам Евангелието, преди някой в нашите места да бе чул името на Лутер. Аз никога не се качвах на катедрата, преди да се подготвя да изясня прочетеното от Евангелието”. Цвингли не тачел папата, но нямал нищо против последния да бъде смятан за глава на Църквата. Не си поставял за задача да подкопае устоите на папството, а само се опитвал да даде на вярващите основа за нов живот – сочел им Евангелието като единствен източник за спасението. Надявал се, че Рим сам ще вземе мерки за прекратяване на злоупотребите и започнал да действа решително след като се убедил, че предупрежденията не постигали целта си[91].

Французин по произход, Жан Калвин се подвизавал отначало в Базел, а след това в Женева. През 30-те години на XVI век той се заел с развитието на ученията на Лутер и Цвингли. Най-далеч той стигнал в отричането на посредническо-спасителната роля на Църквата и в подчертаването на личната вяра на индивида в делото на спасението. Калвинизмът се характеризирал със следните черти: пуританство във въпросите на морала и нравствеността, прилежен труд, устройство на евтина църква на разумни начала. Неговата последователност раждала сляпа твърдост и нетърпимост по отношение на инакомислещите, пример за което е осъждането и изгарянето на испанския учен и лекар Мигел Сервет в 1553 година.

От началото на Реформацията, та чак до Тридентския (XIX-ти Вселенски) събор (1545 година), а даже и до Аугсбургския религиозен мир (1555 година), римските папи били по същество безпомощни по отношение на движението за обновление на вярата. Те с неразбиране и страх наблюдавали това, което ставало от другата страна на Алпите. Папите от това време смятали, че църковният разкол е временно явление, което ще заглъхне от само себе си. Поради това за примирение, а още повече за извършване на частични реформи, не ставало и дума[92].

Има още

Кратък очерк за Вселенските събори на Римокатолическата църква – продължение 3

Драган Бачев

Последният авиньонски папа Григорий XI (1370-1378) бил племенник на папа  Климент VI. За главна задача на своя понтификат той смятал  завръщането в Рим. На него му се наложило да преодолява френската съпротива. През есента на 1376 година той напуснал Авиньон и на 17 януари 1377 година съпровождан от тринадесет кардинали тържествено влязъл в Рим. Кардиналите, които се придържали еднозначно към френска ориентация, останали в авиньонската курия. Григорий XI пренесъл Римската курия от Латеранския дворец, който бил почти напълно разрушен, във Ватикана[67]. Смъртта на папата, която настъпила в 1378 година, станала увертюра към най-дълбоката криза на папството през Средновековието. На 19 март 1378 година, намирайки се на смъртно легло, Григорий XI подписал булата „Periculis et detrimentis”, в която, отчитайки извънредните обстоятелства, делегирал на кардиналите широки права при избора на нов папа. Той постановил, че те могат да изберат папа, където е възможно и когато е възможно и това ще бъде законно даже в случай, че кандидатът получи обикновено мнозинство при гласуването, а не мнозинство от две трети. Когато папа Григорий XI починал, колегията на кардиналите се състояла от двадесет и трима души. От тях на конклава в Рим пристигнали шестнадесет кардинали. От седмината отсъстващи шестима се намирали в Авиньон. Шестнадесетте кардинали, които били достатъчни за избора на папа, се състояли от единадесет французи, четирима италианци и един испанец.

Това, което се случило на конклава, на 7 април 1378 година, се оказало съдбоносно за папството през следващите четиридесет години. Бушуващата огромна тълпа на площада искала да види на трона италианец, дори римлянин, защото се опасявала, че ако избраният за папа е французин, той отново ще се завърне в Авиньон. Преди да бъдат затворени вратите на конклава, кардиналите, протестирайки против заплахите на тълпата и на градския съвет, заявили, че те ще смятат за недействителен избора, който се провежда в условия на принуда. Кардиналите нямали друг изход, освен да изберат такъв италиански иерарх, чиято личност би се оказала приемлива за всички. Затова на третия ден те избрали за папа Бартоломео Приняно, архиепископа на град Бари. Новият папа избрал името Урбан VI (1378-1389). Той бил последният папа, който нямал кардиналски сан[68]. Папа Урбан VI бил първият папа, който подобно на светските владетели използвал свой герб. След него това станало система. Бурният ход на конклава от 1378 година показал, че Римокатолическата църква е съзряла за реформи. На първо място трябвало да бъдат реформирани курията и кардиналската консистория. Когато папата изказал подобни намерения, френските кардинали, които и без това наблюдавали с подозрение неговите действия, се възпротивили, напуснали Урбан VI и се събрали в Анани, където обявили, че избора на папата бил извършен в принудителни условия и затова е недействителен. Поради което папският престол следва да се смята за свободен и е необходим нов избор. Опозиционните кардинали влезли във връзка с френския крал Карл V (1364-1380), който им обещал своята поддръжка. В същото време Урбан VI се забъркал в конфликт с неаполитанската кралица Джована I (1343-1381), срещу която той поддържал херцог Карл Дурацо. Сега вече всички кардинали се преместили в Анани. В отговор папата назначил двадесет и девет нови кардинали, свои привърженици, в това число и свои родственици. Отцепниците се събрали за избор на нов папа във Фонди, на неаполитанска територия, където на 20 септември 1378 година избрали французина кардинал Роберт Женевски, който приел името Климент VII (1378-1394). По-късно той влязъл в списъка на антипапите. След като Урбан VI анатемосал антипапата и неговите кардинали, същото извършил и Климент VII по отношение на Урбан VI. По тази начин църковният разкол станал свършен факт[69]. Той продължил четиридесет години и влязъл в историята под името Великият разкол (1378-1417). Климент VII, чиято резиденция била във Фонди, в началото на 1379 година се преместил в Неапол, а през юни същата година окончателно се установил в Авиньон. Законността на Урбан VI признавали Свещената Римска империя (Германия), Унгария, Полша, скандинавските страни и Англия. Послушание на Климент VII изразили църквите на Франция, на държавите от Пиренейския полуостров, на Неапол и Сицилия и на Шотландия. През есента на 1389 година починал папа Урбан VI. Мнозина, в това число и самият Климент VII, смятали, че с това единството на Римокатолическата църква ще бъде възстановено и той ще бъде признат за единствен папа. Изяснило се обаче, че разколът е много по-дълбок. Римските кардинали бързо стигнали до съгласие и избрали за папа кардинал Пиетро Томачели, който приел името Бонифаций IX (1389-1404). Последен римски папа през периода на Великия разкол бил венецианеца Григорий XII (1406-1415). При встъпването си на престола той заявил, че е готов да се откаже от трона, ако така постъпи и авиньонският папа. Авиньонските кардинали след Климент VII избрали за папа испанеца Педро де Луна, който приел името Бенедикт XIII (1394-1423). През 1407 година в Савона (на запад от Генуа) трябвало да се проведат преговори между двамата папи за възстановяване единството на Църквата. Папите влезли в града с войските си и тяхната лична среща така и не се състояла[70]. Това показало, че те, ръководени само от добри подбуди, няма да могат да се договорят. Под влияние на Парижкия университет френският крал станал също така привърженик на единството в Църквата. Той обсадил Авиньон и Бенедикт XIII трябвало да бяга отначало в Прованс, а след това при испанците. Все по-силно ставало съборното движение, към което се присъединили повечето кардинали и на двамата папи. Общоприето станало мнението, че разколът може да бъде прекратен само чрез събор и това ще бъде подходяща възможност за осъществяване и на църковна реформа: подобряване на богослужебния ред и църковното управление, реформиране на курията и уточняване на църковното учение.

Избягалите от Григорий XII седем кардинали и изоставилите Бенедикт XIII шест кардинали заедно свикали събор, който бил открит в храма на град Пиза на 25 март 1409 година. Пизанският събор представлявал съвещание, което се провело под ръководството на колегията на кардиналите. Нито един от папите не признал събора за законен и все пак в него взели участие двадесет и четирима кардинали, около сто епископи и много абати и каноници. Процесът срещу папите, който се провел на събора, завършил с тяхното низложение и те били отлъчени от Църквата като отявлени разколници, еретици и клетвопрестъпници. Основната фигура на събора бил енергичният кардинал Балтазар Коса. По негово предложение Пизанският събор избрал за папа архиепископа на Милано под името Александър V (1409-1410)[71]. Папата утвърдил декретите на събора и го закрил, като обявил, че нов събор, който ще бъде свикан след три години, ще се заеме с църковната реформа. Александър V, който по-късно попаднал в списъка на антипапите, преместил своята курия в Болоня. Той се оказал компромисна фигура, защото след няколко месеца починал. Кардиналите в Болоня избрали за негов приемник Балтазар Коса, човек с тъмно минало, който на младини бил пират. Той също попаднал в списъка на антипапите. Новият папа приел името Иоан XXIII (1410-1415). Обаче нито римският, нито авиньонският папа не обърнали внимание на решенията на събора в Пиза. Нито един от тях не смятал да се отрече от престола. По този начин начело на Църквата се оказали едновременно трима папи. Впрочем такъв прецедент вече имало в историята на Римокатолическата църква. През 1046 година на папския престол се озовали едновременно папите Бенедикт IX, Григорий VI и Силвестър III[72]. Това много трудно се съчетава с учението за папската непогрешимост, но този въпрос ще разгледаме в друго наше изследване. Императорът на Свещената Римска империя (Германия) Сигизмунд (1410-1437), който освен това бил крал на Унгария и на Чехия, искал да възстанови единството на Църквата в духа на концилиаризма (съборността). Спомняйки си за опита на византийските и франкските императори, той сам станал инициатор за свикването на Вселенски събор. В същото време и Иоан XXIII се надявал на църковно признаване от страна на императора и събора. В съответствие с договореност, постигната между Иоан XXIII и Сигизмунд в град Комо, през есента на 1413 година императорът отправил призив към западното християнство, в който съобщил за свикването на Вселенски събор в град Констанц, на границата между Германия и Швейцария. През декември 1413 година и Иоан ХХІІІ обявил за свикването на събора.

Шестнадесетият Вселенски (Констанцския) събор (1414-1418) трябвало да бъде открит на 1 ноември 1414 година и да протече при следния дневен ред:

1. Преодоляване на „Великия разкол”.

2. Реформа на Църквата „in capite et membris” (тоест „в главата и членовете”).

3. Преодоляване на ересите[73].

На 28 октомври 1414 година папа Иоан ХХІІІ пристигнал в Констанц. Обаче той се държал предпазливо и нямал доверие на императора. Затова още на 15 октомври сключил тайно съглашение с австрийския херцог Фридрих, съгласно което последният бил назначен от папата за командващ войските на Римската църква с възнаграждение от шест хиляди гулдена на година. В замяна Фридрих се задължил да осигури въоръжената защита на папата в Констанц.

На 5 ноември 1414 година Иоан ХХІІІ тържествено открил Шестнадесетия Вселенски събор, като го обявил за продължение на събора в Пиза. Представителите на висшето духовенство пристигнали със закъснение. Самият Сигизмунд пристигнал в Констанц преди Рождество Христово 1414 година. Скоро обаче съборът станал най-многочисленият форум на Средновековието. На него присъствали лично или били изпратили свои представители трима папи, трима патриарси, двадесет и девет кардинали, тридесет и трима архиепископи, сто и петдесет епископи, представители на монашеските ордени и на университетите. От светските владетели присъствали императорът на Свещената Римска империя и крал на Унгария и Чехия Сигизмунд, херцозите на Бавария, на Австрия, на Саксония, на Мекленбург и на Лотарингия, а кралете на Франция, Англия, Шотландия, Полша, Швеция, Дания, Норвегия и Неапол изпратили свои представители. На събора от самото начало господствал духа на концилиаризма (съборността). По време на съвещанията основна роля играели не кардиналите, а епископите. До март 1415 година председателствал Иоан ХХІІІ, но на хода на събора оказвал влияние и императорът[74].

Има още