Св. Августин Ипонски и неговите богословски възгледи във връзка с развитието на римокатолическата мариология – продължение 1 и край*

Стоян Чиликов

2.2. Христологически възгледи на св. Августин Ипонски

Изкуплението и спасението на човека са свързани пряко и непосредствено с личността на Господ Иисус Христос. Въплъщението на Словото поставя началото на процеса на спасението на човека. Като тълкува началните думи на евангелието според св. Иоан Богослов, св. Августин изповядва, че „Словото стана плът“ (Иоан 1:14), „за да бъдем закърмени ние, младенците, от Твоята мъдрост, чрез която всичко си създал“ (Вж. Trape 1992, 206; Николова 1993, 119). Приемането на плът от Бог Слово, което св. Августин характеризира с характерния за западната богословска мисъл израз „incarnatio“ е предпоставка за пълната човешка природа в Богочовека Христос. Въплътеното Слово има пълна човешка природа, защото „чудотворното Му рождение е от девица (Trape 1992, 208), от която получава както тяло, така и разумна душа. Св. Августин посочва грешката на Аполинарий, който отричайки душата, (νούς) в Христа Спасителя, отричал пълнотата на човешката му природа. Ипонският светител изповядва „в Христос целият човек, не само тялото на човек, или пък душата заедно с тялото, но лишена от разума“ (Trape 1992, 208), но пълнотата на човешката природа. Божието слово не се е преобразувало в човек, а е станало човек, възприело е в себе си човешката природа, без да престава да бъде Бог. В личността на Бог Слово има единство на човешката и божествената природа. Той е Бог, поради причината на възприемащото божество и е човек поради възприетото човечество, въпреки това нито едното, нито другото (нито божественото естество, нито човешкото естество) се изменят от това възприемане (Trape 1987a, 281). Бог Слово, възприел човешкото естество, остава в единство с Божеството и равен на Отца. Всеки вярващ в Христос става едно с Него, участва в единството на тялото Христово. Не само сме станали християни (с тайнството на кръщението), казва св. Августин, но сме станали самият Христос“ (Trape 1985a, 494). Подобно на единството на Отец и Сина, всеки един кръстен християнин става едно с Христос, „защото Христос не е само в главата или само в тялото, но целият Христос е в главата и в тялото (Вж. Флоровски 2003, 81; Ceriotti 2009, 69-70). Еклисиологията при св. Августин е на основата на христологията, така както при богословието на св. апостол Павел и на св. Иоан Златоуст.

Според професор Стилианос Пападопулос св. Августин Ипонски има в известен смисъл проблематична христология, понеже „няма ясен възглед по отношение формата на единството на двете естества у Христос“ и има опасно смесване, защото докато говори за единство на лицата (в Троицата) въвежда едното Лице на Христос, което се състои от две естества“ (Παπαδόπουλου 2008, 481). Това не е точно така, защото, въпреки че не владее гръцки език, св. Августин изповядва правилно христологичния догмат по отношение на единството на двете природи в Господ Иисус Христос и няколко десетилетия преди четвъртия Вселенски събор в Халкидон (451) се доближава много до христологическото вероопределение съставено от отците на събора, както и до богословието на гръцките отци като например св. Григорий Нисийски, св. Григорий Богослов и св. Иоан Златоуст. Ипонският светител говори и пише за Господ Иисус Христос – Въплътеното Слово, че е „една Личност, Която се състои от две естества“ (Вж. Trape 1985b, 1374; Migne 35, 1886). За отците, които живеят и творят преди събора в Халкидон е в рамките на допустимото да имат христология, която не е абсолютно една и съща с тази от Халкидонското вероопределение. Христологичният проблем на св. Августин е всъщност по-скоро в разбирането за единството на естествата, при което човекът се съединява с божия Логос homo in unitate personae coniunctus est Deo човек се съединява с Бога в единството на личността (Вж. Trape 1987a, 552), казва св. Августин Ипонски и по този начин се доближава до проблематичните христологически възгледи на Антиохийската богословска школа през четвърти век. Coniunctus est на св. Августин е сходно със смисъла и значението на богословската терминология на Теодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски, които изразяват единството на двете природи в личността на Въплътеното Слово със συνάφια, а не с ἕνωση. Според епископа на Мопсуестия съвършената природа трябва да съществува в конкретна личност, затова на човешката природа в Христа отговаря конкретна човешка Личност. На божествената природа – божествена личност. Синът Божи се е съединил със Сина Давидов, като това съединение се е осъществило още при зачатието Му в утробата на Мария. Така Синът Давидов станал храм на Словото (Вж. Мigne 1859, 976-977). По този начин Теодор Мопсуестийски отрича ипостасното единство в Богочовека и възприема етичното единство на Диодор Тарсийски, като изповядва „съчетаване по благодат“ в една личност, в едно лице (ἕν πρόσωπον) (Там, Коев, 1968, с. 97-98). Св. Августин Ипонски казва в своя трактат „За Троицата“, че в евангелския пасаж от пролога на св. Иоан Богослов „И Словото стана плът и живя между нас, пълно с благодат и истина, и видяхме славата Му, слава като на Единороден на Отца“ (Иоан 1:15) разбира под Слово истинският Син Божи, а „по плът, казва св. Августин, аз признавам истинския син Човешки, и двамата заедно съединени в една Личност на Бога и Човека, чрез неизразимата щедрост на благодатта“ (Вж. Trape 1987a, 552). Някои изследователи мислят, че единството, за което говори св. Августин, в известна степен е сходно с етичното единство на антиохийците, което отново става по благодат, а не по същност (Вж. Παπαδόπουλου 2008, 481-482). Това обаче не означава в никакъв случай, че св. Августин Ипонски говори за етично единство на двете природи в Господ Иисус Христос (Παπαδόπουλου 2008, 382). Св. Августин Ипонски не разбира Въплъщението на Божественото Слово само като благодатно вселяване на Бог Слово в човека Христос или като благодатно съединение, или като съединение, което е станало с неизразимата щедрост на благодатта[9], а като реално единство на двете естества в едната личност на Богочовека. Подобно на антиохийците говори за благодатно съединение, но има предвид единството на двете природи в Господ Иисус Христос.

3. Учение за св. Дева Мария

3.1. Богомайчинството на Девата

Изповядването на единството на двете естества в Господ Иисус Христос е основа на православната вероизповед за Богомайчинството на Девата. Ако св. Августин Ипонски разбира единството на двете естества по някакъв различен начин от православната вяра, той не би имал и католическата вероизповед за това, че Девата е Божия майка, че е Θεοτόκος, „Dei genitrix“, но понеже изповядва единството на двете природи в едната личност на Въплътеното слово, то изповядва и православното учение, че девата е Богородица. Тя не би била Богородица, ако Христос не е Бог и не е човек. Цялата Троица участва в събитието на Въплъщението; Троицата, казва св. Августин, твори човешкия образ във втората Божествена ипостас в Сина чрез дева Мария[10]. Словото се въплъщава, Бог приема човешка природа, издига смирен дом от нашата кал, казва св. Августин (Вж. Trape 1991, 206; Николова 1993, 119) и затова девата е майка на нашия Господ Иисус Христос, тя е Богородица.

Авторът Стоян Чиликов

Съборът в Ефес, на който е обнародвано и въведено в употреба наименованието Богородица става една година след смъртта на светителя през 430 година, но това не обяснява достатъчно ясно защо св. Августин не нарича директно девата, че е Богородица „Dei genitrix“, както правят това други от отците на църквата през този период. Богословието на св. Кирил Александрийски не е толкова в защита на самия термин Богородица, колкото в защита на ипостасното единство на двете природи в едната личност на Въплътеното Слово. Несторий отричал този догмат на вярата и затова не приемал девата да бъде наричана Богородица, като допускал, че дори да е наричана Богородица то не е в смисъл, че е родила Въплътеното Слово, а човека Христос. Св. Августин напротив, въпреки че не нарича девата Богородица, а Майка на Господ Иисус Христос, има православно разбиране за единството на двете природи в Христос и затова индиректно изповядва девата за Божия майка. По същия начин изразяват отношението си към Божията майка и други от отците на църквата преди събора в Ефес през 431 година, но най-голямо сходство има между христологията и мариологията на св. Августин Ипонски и св. Иоан Златоуст от отците на Изток и между св. Августин и св. Амвросий Медиолански от отците на Запад. По подобен на Златоуст начин св. Августин защитава и човешкото естество на Господ Иисус Христос, което приема от своята майка, защото ако тя не му е дала истинско човешко естество цялото спасение на човека и света е недействително. „Ако е недействителна майката (тоест ако девата не е дала действителната човешка природа, каквато тя самата има – скоби мои) тогава е недействително и тялото (човешката природа, която придобива Словото от девата – скоби мои), недействителна е смъртта, недействителни са раните от страданията и белезите от Възкресението (на Господ Иисус Христос) (Вж. Trape 1985a, 198). Девата дава човешката природа на Въплътеното Слово, става майка на Богочовека Христос и затова е Богородица – става майка на Този, Който винаги е съществувал и приема човешката природа за спасението на човека и света. Св. Августин не нарича девата Богородица, но христологията му е единство на двете природи в Христос и по един своеобразен начин изразява христологическата мисъл на св. Григорий Богослов: „получавайки това което не е бил, без да губи това което е бил“ (Вж. Trape 1984, 14; Migne 1865a, 1074).

По отношение на Богородичния догмат св. Августин Ипонски има сходни виждания и с един от късните византийски отци – св. Григорий Паламà и с още един от ранните латински отци – св. Лъв папа Римски. Преди Девата да зачене Христос в своята утроба, Го зачева в ума[11], казва Ипонския светител.

Има още

Св. Августин Ипонски и неговите богословски възгледи във връзка с развитието на римокатолическата мариология*

Стоян Чиликов

Въведителни думи

В православното богословие когато се изследват текстове във връзка с християнските деноминации съществуват два противоречиви подхода. При първия преобладава критичното отношение към инославните с абсолютно отричане на основните богословски предпоставки в тяхното учение, докато при втория подход преобладава твърде толерантното отношение под влияние на икуменическото движение, което през различните години е било по-силно или по-слабо в църквата. Същите подходи в известна степен може да имаме и по отношение на отците на църквата и църковните писатели на Изток и на Запад: или пристрастно „защитавайки“ православното учение в техните възгледи, или акцентирайки дебело върху грешките им, ако са от латинските отци или от западните църковни писатели. В православния духовен живот, както изобщо в живота на църквата, са еднакво опасни както „носенето на розови очила“, така и фундаментализма във вярата. В този смисъл, изследването на богословските възгледи на св. Августин Ипонски във връзка с развитието на римокатолическата мариология съдържа в себе си риск да се изпадне или в „основателна критика“, или в идеализиране на богословието на един от най-известните латински отци на църквата.

С настоящия текст ще се опитам доколкото е възможно да се абстрахирам от крайностите в двата изследователски подхода и надявам се безпристрастно да разгледам тези от богословските възгледи на св. Августнин, които са във връзка с развитието на римокатолическата мариология. Богословските възгледи на св. Августин Ипонски са свързани с неговата личност, както всъщност е с всеки един от отците и писателите на църквата. Но освен това богословието на св. Августин Ипонски е оказало голямо влияние върху развитието на богословието на Запад и оформянето на много от доктрините на Римокатолическата църква, което предопределя негативното отношение към него, без да се има предвид живота му и оценката на богословието му от отците след него, с други думи – признанието на църквата. Ето защо, въпреки че малко или много са известни по-важните моменти от живота на св. Августин, в началото на този текст ще се спра върху някои щрихи от живота му, които според мен ще допринесат да си изградим по-точна преценка относно това дали той е в числото на светите отци на църквата или е само един от най-известните църковни писатели на Запад с голям принос в оформянето на учението на Римокатолическата църква. С други думи ще допринесе за изясняване на деликатния и комплициран въпрос относно личността и богословието на св. Августин – дали той е както казва Reinhard Flogaus „светец или еретик“ (Flogaus 1998, 2). След това вече ще се спра върху най-важните богословски предпоставки на св. Августин, които имат отношение с христологията му и които в немалка степен са оформени във връзка със събитията на неговия живот. Самият Августин, в своите богословски търсения на вярващ човек „изповядва“, че в изследванията си, които е правил по отношение на християнското учение, е било редно предпазливо да изследва „как трябва да се вярва“, а не „кресливо“ да напада, „че така се вярва“ (Trape 1991, 150; Migne 1841a, 721).

1. По-важни моменти от живота на св. Августин Ипонски и мястото и значението му в Православната църква.

Повечето от сведенията относно живота и дейността на св. Августин черпим от неговите съчинения: „Изповеди“, „Поправки“, „За блажения живот“, както и от творението на неговия ученик Посидий „Живота на св. Августин“. Богослужебната прослава на светителя, отразена в литургически текстове на църквата, е с късен произход. Известни са три богослужебни последования в чест на св. Августин, запазени в ръкописи на Света гора, както и службата на всички африкански светии, която също е от по-ново време. В тях, както и в житието на св. Никодим Светогорец, който пръв го публикува в своя Синаксар, са използвани отново същите извори, които посочихме по-горе.

Авторът Стоян Чиликов

Аврелий Августин е роден на 13 ноември 354 година в африканския град Тагаста, на територията на съвременен Алжир, известен днес като Suk Ahras. По настояване на майка му и пред страх от смъртта приема огласяването в християнската вяра „едва що излязъл от утробата на майка си“ (Trape 1991, 84). Учи гръцки език, но без да може да го овладее напълно. Запознава се с платонизма, неоплатонизма и манихейството, които му оказват влияние. В съвсем крехка възраст, ненавършил още осемнадесет години, Августин вече има син от жена, с която живее в „незаконен брак“ (Trape 1991, 84; Николова 1993, 52), както се изразява самият той. През 384 година Августин е в Медиолано, където епископ е знаменитият Амвросий Медиолански, срещата с когото преобръща живота на младия Августин. На Велика събота 387 година той, заедно със сина си Адеодат, приемат св. Кръщение от ръцете на великия Медиолански светител. Следващото съдбоносно събитие от живота на Августин е посещението му през 391 година на Ипон – пристанище в Северна Африка, където отива, за да търси приятели и съмишленици, с които да създаде аскетическа община. Местният епископ Валерий го приема, ръкополага го за свещеник, а пет години по-късно, след неговата смърт, Августин го наследява на епископската катедра. Най-известният епископ на Ипон умира на 28.08.430 година на седемдесет и пет годишна възраст, заобиколен от множество ученици.

След смъртта на св. Августин той не бива почитан на Изток наравно с великите гръцки отци поради учението за Филиокве, което се съдържа в зародиш в неговата триадология. Отците на църквата, според православното богословие, освен със святост и православно учение, имат своето признание от църквата в лицето на отците, които живеят след тях. Св. Фотий Константинополски, въпреки ожесточената му съпротива срещу нововъведението на църквата в Рим относно изхождането на Светия Дух и от Сина, признава светоотеческия авторитет на св. Августин. Той посочва грешките на св. Августин относно Филиокве, но не отрича светостта му и неговия светоотечески авторитет, като не само казва, че е добре да се почита като отец, но и че той, заедно със св. Амвросий Медиолански и св. Иероним Стридонски, са велики сред отците и блестят с добродетел и живот (Migne 1900, 809B). Св. Григорий Паламà през четиринадесети век познава съчиненията на св. Августин, цитира го като се позовава на неговия авторитет и го нарича „мъдър“ и „апостолски мъж[1]“. През следващия век позицията на св. Марк Ефески спрямо св. Августин е отрицателна, защото е в основата на новата латинска ерес. Св. Никодим Светогорец през XVIII-ти век помества името и житието на св. Августин Ипонски в своя Синаксар, като го нарича „свят“ и „свещен“, а в друго свое съчинение го характеризира като „велик учител и богослов“ (Παπαδοπούλου 2008, 494). Въз основа на това Еладската архиепископия през 1968 година помества името на св. Августин Ипонски в църковния си календар. В богослужебните последования на св. Августин отново е застъпена почитта му като към отец на църквата, който се отличава със своята святост, правилна вяра и добродетели. Светите отци на църквата не се отличават с непогрешимост, църквата ги почита заради изповядване на правилната вяра и добродетелния живот. Особено през първите пет века са допускани по-големи или по-малки грешки от различни отци, както на Изток така и на Запад, но това не означава, че св. Юстин Мъченик, св. Ириней Лионски, св. Иполит Римски, св. Григорий Нисийски или св. Августин Ипонски не са сред отците на църквата. Академичното богословие в България и Русия избягва да нарича Августин светѝ, заради учението му за Филиокве, сякаш понятията блажен и светѝ са еднозначни, както е било в ранната църква. Категорията блажен е погрешно да се употребява в православната агиология по начин, по който е в Римокатолическата църква. Тя съществува в римокатолицизма, но в православната традиция не се използва по сходен начин. Затова е странно когато продължаваме да наричаме един от светите отци на църквата „блажен“ вместо „светѝ“. Вселенското православно предание се разграничава от грешките на св. Августин, но приема неговия принос и роля за живота и развитието на църквата, значението му за развитието на църковното богословие, неговата святост и добродетел, заради които е в числото на светите отци на църквата.

2. Антропологични предпоставки в богословието на св. Августин Ипонски. Прародителският грях и неговите последици. Свобода и благодат.

Св. Августин Ипонски е не само най-известния от западните отци на църквата, но и най-плодотворния. Неговите съчинения обхващат хиляди страници. Неслучайно богословските му възгледи оказват толкова голямо влияние върху развитието на богословието на Римокатолическата църква. Във връзка с темата, която разглеждам ще използвам преди всичко най-известните му съчинения: „Изповеди“, „За благодатта и свободата“, „За Божия град“, „За Троицата“, „Коментари върху евангелието на Иоан“, Писма и Проповеди.

Има още

Реформационна епоха – продължение 7 и край*

Георги Дерманчев

(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

1. Германия и реформацията. Лутер и индулгенциите.

Начало на реформацията

Характер, детство и юношество на Лутер

След няколко напразни опити чрез обещания и ласки да се накара да се отрече от учението си относно догмите и по тоя начин да се постигне помирение, Лутер получава заповед да напусне града, където движението в негова полза все повече е растяло и е заплашвало с безредици (той е излязъл от Вормс на 26 април). Най-сетне, на 26 май, когато всички дела на райхстага са били привършени, а Фридрих Мъдрия и много от добре разположените към Лутер членове от райхстага са били напуснали Вормс, Карл V е представил на останалите членове проект на едикт против него, който е бил приет без противодействие (едиктът е носел дата 8 май, за да се вярва, че е приет от всички членове на райхстага). Съгласно с тоя едикт, известен в историята под името вормски, Лутер се е лишавал от покровителството на имперските закони; всяка власт в империята и всеки имперски поданик, светско или духовно лице, са били длъжни, ако са имали възможност, да го арестуват и да го предадат на императора; всекиму е било забранено под страх на строго наказание да му дава убежище, да го храни, да му указва съдействие; книгите му трябвало да се изгорят, имотите на привържениците му да се отнемат и занапред никаква книга по богословието да не се печати без предварителна духовна цензура. “И тъй домът на хабсбургите, а заедно с него императорската власт, се отнесе враждебно към най-голямото течение в Германия и не вдигна пръст за разрешаването на многобройните въпроси от народния живот”, казва Камел по повод на вормския едикт. “С това този дом сам си нанесе най-големия удар, той окончателно скъса връзките си с вътрешния живот на нацията. Предвид на произлезлите от разделението на църквата събития, които разклатиха Германия и Европа, явява се въпрос, защо Лутер не се е съгласил да приеме във Вормс католически църковни реформи. Който дава такъв въпрос, забравя две неща: по работи на съвестта Лутер по никой начин не е приемал компромис и главно в ония решителни дни във Вормс стоели един срещу друг два принципа: непогрешимостта на църковния авторитет и съвестното убеждение на свободната личност. Поради тяхната противоположност те са непримирими и борбите между тях образуват границата между средните и новите векове[48]”.

Eдиктът от Вормс, 25 май 1521.

Ала вормският едикт, посрещнат с голямо негодувание почти по цялата страна, е имал същата участ, както и папската була за отлъчването: той не е бил приложен.

Лутер във Вартбург. Превод на Свещеното Писание на немски език.

Като се връщал от Вормс, Лутер в Тюрингийските гори е бил хванат от четирима преоблечени рицари, пратени от покровителя му Фридрих Мъдрия, който се е боял за живота му, и е бил отведен в замъка Вартбург при град Айзенах. Във Вартбург Лутер е бил принуден да живее в строго incognito, да напусне монашеските дрехи, да облече рицарски, да препаше сабя и под името рицар Георг да живее живот на рицар, сиреч да прекарва на лов и в удоволствия. Рицарският начин на живот ни най-малко не е удовлетворявал Лутер, а в същото време той се е измъчвал от мисълта дали неговото държание в райхстага не ще произведе смут всред християнския свят: “Ти ли само си мъдър човек” – се е питал той, – нима всички други се заблуждават и са се заблуждавали тъй дълго време? Но ако ти се заблуждаваш и вкарваш в заблуждение толкова много хора, които на онзи свят ще търпят вечни мъки”? Лутер се е измъчвал и с това, че е водел борба с дявола, който постоянно се е опитва да го съблазни[49]. Само трудът е успокоявал Лутер и му е давал бодрост, а във Вартбург той ревностно е изучавал гръцки и еврейски и наскоро се залавя с много сериозен труд: превод на Свещеното Писание от самия оригинал – Новият Завет от гръцки, а Старият от еврейски (преводът на Новия Завет е бил привършен през 1523 година, а на Стария Завет – превода е извънредно мъчен – през 1534 година[50].

Има още

Реформационна епоха – продължение 6*

Георги Дерманчев

(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

1. Германия и реформацията. Лутер и индулгенциите.

Начало на реформацията

Характер, детство и юношество на Лутер

Три знаменити брошури на Лутер.

Наскоро след лайпцигския спор Лутер издава три знаменити брошури: “Възвание към християнското германско дворянство за преобразуване на църквата”, “Вавилонският плен на църквата”, “Свободата на християнина”, с които е отварял голяма и остра борба против цялата система на католическата църква и се е стремял да разруши цялото католическо здание, а при това е излагал основните идеи на своето учение – Лутер не се е задоволявал само с разрушение, а е и съграждал.

В брошурата “Възвание към християнското германско дворянство”, Лутер е отхвърлял учението на църквата за посредническата роля на духовенството и за правото му да не подлежи на светски съд и е поддържал, че няма разлика между духовните лица и миряните, че духовното звание е длъжност, която не стои по-горе от всяка друга длъжност и че то е създадено, както и всички други длъжности, за да има ред. Той е отхвърлял така също и учението на църквата, че само тя има право да тълкува Свещеното Писание, не е признавал безбрачието на духовните лица, въставал е против ненаситната жадност за пари, против надменността на папата, когото наричал най-голям грешник и антихрист, въставал е и против обстоятелството, че са били унищожени свободите и правата на народните църкви и преди всичко на германската и е канел князете и всички германски власти веднага да забранят да се изнасят пари от Германия за Рим, под какъвто и да е предлог и под каквато форма и да са искани те, защото това изнасяне на пари е било срам и позор за целия германски народ. При това той е искал да се намалят празниците, да се ограничи в големи размери и да се реформира монашеството, манастирите да се обърнат, както е било в старо време, във възпитателни и образователни учреждения, да се премахнат поклонението на светите места, църковните наказания и гонения[43], да се създаде народна германска църква, като е излаган обширен план за нейната уредба, да се реформират училищата и университетите в хуманистически смисъл и прочее.

Във “Вавилонският плен на църквата” Лутер се е занимавал със светите тайнства, на които католиците отдавали магическа сила и които ги държали в робство, защото без тях спасение е било невъзможно, както и със злоупотребите, които са били вършени чрез тях, а при това той се е застъпвал за свободата на християнина: “Ни папа, ни епископи, ни който и да е друг човек нямат право да налагат на християнина ни дори една буква без негово съгласие”, пише той между друго. Лутер е отхвърлял 4 от седемте католически тайнства: конфирмацията, посвещаването в духовно звание, брака и миропомазанието, и е признавал само 3: кръщението, причастието под 2-та вида за всички без изключение и изповедта, но е отричал, че духовните лица трябва да бъдат единствени изповедници.

Мартин Лутер, Вавилонският плен на църквата, написана през октомври 1520.

В “Свободата на християнина” Лутер е излагал учението си за спасение чрез вяра в Бога и изобщо схващането си по религиозния живот. Той е искал християнинът да бъде обзет от любов към ближния, да му помага с каквото може, постоянно да се труди, да извършва съвестно работата и длъжностите си и прочее. Между друго той пише: “Онзи, който иска да служи на Бога, трябва да живее между хората и да им помага, с каквото може… Добрите и благочестиви дела няма да направят човека добър и благочестив, но добрият и благочестив човек върши добри и благочестиви дела”.

Тези знаменити брошури упражнили грамадно влияние. “Трябва да имаме предвид, доколко е била вече отдавна подкопана почвата на църквата в Германия, за да разберем извънредното впечатление, което направили тези лутерови брошури”, казва Филипсон..”Те са се продавали в нечути количества (за онова време): едва излизали от печат в хиляди екземпляри и трябвало да излизат нови и нови издания. В един месец от брошурата “Възвание към християнското германско дворянство” са били продадени 4000 екземпляра[44]…

Има още

Реформационна епоха – продължение 5*

Георги Дерманчев

(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

1. Германия и реформацията. Лутер и индулгенциите.

Начало на реформацията

Характер, детство и юношество на Лутер

Срамната търговия с вярата е била толкова по-отвратителна, че и отделни църкви добивали привилегии да опрощават грехове с пари, да търгуват с вярата на дребно. Само в Рим е имало 5 такива църкви и те не са се стеснявали да турят надписи като следния: “Тук при всяка литургия една душа се освобождава от чистилището”.

Вече в началото на ХV-ти век експлоатацията чрез индулгенциите е била така голяма и деморализирането на народните маси тъй явно, че въпреки непоколебимата вяра в божествеността на църквата и на нейните дела, са се слушали оплаквания от разни страни, а констанцкият и базелският събори са настоявали да се вземат мерки в това отношение, нищо обаче не се е постигнало, напротив, злото се е засилвало и достигнало дотам, че в началото на ХVІ-ти век, във време на най-голямото умствено движение, в продължение на 10 години 4 пъти са били издавани индулгенции (1500, 1501, 1504, 1509). Негодуванието срещу тази срамна търговия с вярата от страна на всички по-умни, по-развити и истински набожни и нравствени хора е било много голямо особено в Германия, където експлоатацията е била безбожна, ала папите не обръщали никакво внимание на това – на тях и на ум не е идвало да се отказват от такъв добър приход за “хазната на апостол Петър”.

Папа Лъв Х. Продажба на индулгенции в Германия през 1517 г.

През 1513 година за папа е бил избран един кардинал от банкерската и владетелска фамилия на медичите под име Лъв Х. Лъв Х (роден през 1475 година) е бил човек умен, образован, добродушен, щедър, покровител на хуманистите, но равнодушен към вярата – той не е разбирал религиозните работи и не е искал да ги разбира – дори безверник, разсипник, предан на разкошен живот, на блясък, на наслаждения[33], пълен епикуреец (само за трапезата му са се харчели около милион лева годишно) и благодетел на членовете от своята фамилия и на куртизаните си за сметка на “хазната на апостол Петър[34]”. Колкото се отнася до папския двор във време на Лъв Х той е бил препълнен с хуманисти-безверници, там са се представлявали безнравствени и срамни театрални пиеси, постоянно са се давали забавления и пиршества, често се е устройвал лов, на който вземали участие и духовни и светски лица, с присмех се е говорело за разни верски учения и за разни пасажи от Свещеното Писание, св. Богородица се е наричала богиня, Иисус Христос – син на Юпитер и прочее. Историкът Гичардини, приятел на Лъв Х и служител на папския двор, пише: “Не може да се каже каквото и да е лошо нещо за тоя двор, което да не е още по-лошо”. При такова положение не е чудно, че при погребението на Лъв Х, колкото и да са били порочни тълпите в Рим, колкото и да са били навикнали да гледат равнодушно на развалата около тях, придружавали погребалното шествие с викове: “Като лисица ти се вмъкна, като лъв управлява, като куче умря”, и че против него са се явили много сатири и памфлети.

Папа Лъв Х (1475-1521)

Като се е нуждаел постоянно от пари[35], Лъв Х е гледал да изтръгва суми чрез всевъзможни средства и от всевъзможни източници. Един от най-добрите източници са били индулгенциите. През 1517 година са били издадени нови индулгенции под предлог с получените от тях суми да се довърши знаменитият храм на апостол Петър в Рим. Тези индулгенции са били от 3 вида:

1) големи индулгенции, които прощавали всички направени грехове на онези, които ги купували и ги освобождавали от мъките в чистилището;

2) индулгенции, които давали право на онези, що ги купили, да си изберат тези или онези изповедници и тези изповедници добивали власт да им прощават на всяко време греховете дори и онези, които само папата е имал право да прощава;

3) индулгенции, които освобождавали душите на умрелите от чистилището.

Има още

Реформационна епоха – продължение 4*

Георги Дерманчев

(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

1. Германия и реформацията. Лутер и индулгенциите.

Начало на реформацията

Характер, детство и юношество на Лутер

Мартин Лутер, излязъл от самата среда на германската народна маса (“Аз съм син на селянин, баща ми, дядо ми, прадядо ми бяха истински селяни. Това съм аз” – е писал той), със своите добри качества е олицетворявал най-добрите черти на германския народ, най-добре е познавал религиозно-моралните негови нужди, но не и политическите и социалните – той е бил богослов в мозъка на костите си – и е дал своя отпечатък, може да се каже, за дълго време на религиозно-моралното развитие на Германия. “Той е учел своя народ – казва Дени, – да цени правата на човешката съвест и правилно да гледа на целта на човешкия живот: новите поколения, които се развили, като изучавали Свещеното Писание, което той е превел за тях, добили от него наклонност към свободно изследване, към мъжествена енергия, съзнание за отговорност и готовност с охота да изпълняват дълга си. Великите основатели на нова Германия от Лайбниц до Шилер, от Кант до Гьоте, са негови последователи. Тази нова Германия се явява пред нас като жътва, произлязла от онова семе, което Лутер посял в германската земя[26]”.

Извънредно трудолюбив, деятелен, енергичен, буен и страстен, с желязна воля, с просто и естествено красноречие, което е правило голямо впечатление на народната маса, Лутер винаги е действал съгласно със съвестта си. Той мъчно се е решавал да предприеме нещо, убеждавал се е постепенно и след дълги двоумения и вътрешни борби, убедил се обаче в правотата на това или на онова, е ставал непреклонен, извънредно смел и мъжествен, а при това бил е готов да жертва за убежденията си всичко, що му е било най-мило и дори живота си. Пълен изразител на преходната епоха, в която е живял, епоха на противоречия между старите и нови чувства, идеи и понятия и между старите и нови наредби, в характера на Лутер се срещат големи противоположности – той е бил двоен човек. От една страна, той е обичал природата, дружеския живот, музиката, веселбите, невинните наслаждения, нещо свойствено на добрия човек от новите векове, а, от друга страна, е бил наклонен към мистицизъм, към аскетизъм и е имал мрачни възгледи върху живота, нещо свойствено на средните векове. От една страна, той е бил разумен, прогресивен, от все сърце и душа предаден на просветата на народа си, простодушен, скромен, щедър, миролюбив, а от друга страна – консерватор и в някои отношения реакционер и по подобие на средновековните монаси суров, груб, безпощаден и дори жесток, упорит с тесен кръгозор, нетърпим към чуждите мнения и буквоед-богослов.

Лутер, чийто род е живял в едно село в Тюрингия, се е родил в град Айслебен (в Саксония, на северозапад от град Хале) през 1483 година. Баща му миньор е бил тъй беден, че майка му е била принудена да носи дърва на гърба си от близката гора. Но Лутер е страдал в детинството си не само от бедност, а и от грубостта на тогавашното възпитание в дома и в училището. Родителите му го биели жестоко и за най-малките детински грешки. Един път баща му за дребна грешка му е нанесъл такъв силен удар, че той просто го е намразил и дълго време си е отвръщал погледа от него; друг път майка му го е набила до кръв, задето без нейно позволение е взел един орех, а в училището само през един преди обед той е бил бит 15 пъти (Лутер е казвал, че училищата са били затвор и ад за децата, а учителите – техни тирани и палачи). Грубото и жестоко възпитание в дома и в училището, където при това пълнели главите на децата с разни суеверия и молитви папагалски заучавани, втълпявали им, че Бог е отмъстително същество и ги измъчвали само с “casualibus и temporalibus” (склонения и спрежения), както казва Лутер, се отразили много зле върху характера му: той е станал мрачен и дори хипохондрик, безпокоен, груб, съвсем свенлив, затворен в себе си и според думите му възпитанието е било причина да постъпи отпосле в манастир.

Мартин Лутер (1483-1546)

Бащата на Лутер е имал амбицията синът му да получи образование и добро положение в обществото, а не да бъде работник както него и затова, когато той завършва училището в град Мансфелд (в Саксония), където родителите му се преселили от Айслебен, бива изпратен (на 14-годишна възраст) да продължи учението си в училище на братята на общ живот в Магдебург, а след една година – в хуманистическо училище в град Айзенах, като се е издържал и в единия, и в другия град повече с подаяния, та често е гладувал[27]. Борбата на Лутер с бедността закалява характера му, ала в Айзенах тази борба не е траела дълго време. Поради хубавия му глас и поради голямата му набожност той бива прибран в дома на един богат гражданин, чиято съпруга, жена с благороден характер, се е отнасяла с него като със свое дете. За пръв път Лутер е видял, какво е истински домашен живот и това внася светли лъчи в душата му – никога той не е забравял живота си в Айзенах в дома на благодетелите му и винаги с благодарност си е спомнял за тях. На 18-годишната си възраст (1501 г.) Лутер постъпва в ерфуртския университет, един от главните центрове на германския хуманизъм. Баща му, чието положение се е било подобрило в това време дотам, че е могъл да го издържа, е искал да изучава правото и Лутер, при все че не е бил наклонен към правото, се подчинил на бащината воля. Съгласно с тогавашните университетски уредби трябвало да се завърши философският факултет и след това да се постъпи в онзи по правото. Лутер завършва с успех първия факултет със степен магистър (1505 г.). Във време на учението си той е имал много приятели хуманисти, чел е съчиненията на Вергилий, на Цицерон, на Тит Ливий и други, ала не се е увлякъл от хуманизма, за което е съжалявал после, а – от богословието. С особено увлечение Лутер е четял посланията на апостол Павел, съчиненията на Августин и онeзи на мистиците, често е бивал обземан от мисли за своята и на света греховност, за страшния съд Божи над грешниците, за мъките в ада, за Божието отмъщение и вече тогава е ставала борба в душата му по въпроса, по кой начин да се спаси, въпрос на който отговор не е могъл да намери. Затова често след весело прекарано време в кръга на хуманистите той е падал в мрачно настроение.

Има още

Реформационна епоха – продължение  3

(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

Георги Дерманчев

Реформатори преди реформацията

Първи германски хуманисти

Глупостта не щади и папите, и папския двор. Папите не биха искали да се възкачат на престола на апостол Петър, казва глупостта, ако сериозно бяха се замисляли, че са длъжни да следват Иисусовото учение и Иисусовата бедност, мъки, смърт на кръста и ако сериозно бяха си припомняли, че думата папа значи баща и че носят титлата Sanctissimus. “Кой би искал в такъв случай да заеме това високо място с всички средства и кой би искал да се задържи на него чрез меч, отрова и чрез всевъзможни насилия? Да правиш чудеса не е за нашето време, да учиш народа е трудно, да обясняваш Свещеното Писание е дело за схоластиците, да се молиш е безполезна работа, да проливаш сълзи е женска работа, да живееш в бедност, значи да се изложиш на презрение… И така, за папите не остава друго, освен да налагат интердикт, да обвиняват в ерес” и прочее. Трудът те оставят на апостолите Петър и Павел, които имат достатъчно време за това, а колкото се отнася до блясъка и до ползите от този труд, папите претендират, че им принадлежат. Впрочем, грижите за религията папите са възложили на кардиналите, кардиналите – на епископите, епископите – на свещениците, свещениците – на дяконите, бялото духовенство – на черното, францисканите – на доминиканците, последните на шартрезите, които са ги възложили на вратарите. Колкото се отнася до кралете, глупостта между другото казва: “Луди биха били кралете, ако биха познавали законите, ако биха се грижели за общественото благо, ако биха презирали сладострастието и ако биха изпълнявали сериозно кралските си длъжности. Хвала на Бога! Куртизаните и ласкателите ги предпазват от тази лудост. Те ги увличат в лов, в безполезни или несправедливи войни, които наричат славни войни, или ги приспиват чрез удоволствия. Относно грижите по управлението, това е работа на министрите, които оставят тези грижи на служителите си, а последните на кочияшите си”.

След “Възхвала на глупостта” Еразъм е издал Новия Завет на гръцки (1516) с прекрасни бележки и обяснения на латински в текста. С издаването на Новия Завет, чийто истински текст не е бил познат дотогава на католическа Европа, Еразъм е указал грешките и фалшификациите на Вулгата (Вулгата се нарича старият католически латински превод на Свещеното Писание) относно онази нейна част, що се отнася до Новия Завет. Еразъм е издал и съчинения на църковни отци, работа която, както и издаването на Новия Завет, е имала за цел да се възвърне богословието към неговите първоизточници, както е казвал сам той.

С издаването на Новия Завет и на съчинения на църковни отци Еразъм е дал подтик за самостойно тълкуване на християнските първоизточници и с това е нанесъл голям удар на ученията на схоластическите авторитети, които са се считали за непогрешими, тъй да се каже, през ХІV-ти и ХV-ти век. Най-сетне Еразъм е написал и съчинение предназначено за юношеството под заглавие “Coloquia”.

Улрих фон Хутен

Улрих фон Хутен, който е принадлежал към известна много стара, но забедняла рицарска фамилия, се е родил през 1488 година в замъка Щекелберг при град Фулда и понеже е бил малък на ръст и слаб телесно, баща му е решил да го посвети в духовно звание и затова на 11-годишната му възраст го изпраща да се учи в манастир. Ала, обзет от отвращение към схоластическото манастирско обучение и от голяма любов към класическите произведения, той на 17-годишна възраст, преди да се обвърже с монашеско обещание, избягва от манастира, посещава разни германски университети и се предава на пълен с приключения живот на студент “vagabundus”, на студент-скитник[18] и на скитник поет и публицист. Оставен без поддръжка от баща си, разсърден задето е избягал от манастира, Хутен във време на постоянните си скитания по Германия е бил изложен на гонения, на глад, често е живял от случайни помощи и е спял на открито поле и на гола земя – приятелите му го наричали втори Одисей. Ала несгодите, страданията, постоянните скитания не му попречват основно да изучи старите писатели, да стане велик хуманист и да развие обширна публицистична и патриотична дейност. Добил покровител в лицето на майнцкия архиепископ, който от суета е искал да направи двореца си център на хуманизма в Германия, Хутен през 1515 година се помирява с баща си с условие да изучи правото в Италия, но не довършва учението си. Върнал се в Германия, в град Аугсбург той бива увенчан с лавров венец от самия император Максимилиан в качество на поет – голямо отличие и голяма гордост за него – и постъпва на служба у майнцкия архиепископ. Ала вследствие на неговата буйна дейност Хутен не остава дълго време намира. Преследван, той почва отново скитнически живот и, най сетне, намира убежище в замъка на водителя на рейнските рицари Франц фон Сикинген, добива голямо влияние върху него и след въстанието на рицарите избягва от Германия. Съвсем болен, той отива в Цюрих при Цвингли и наскоро умира (1523) на остров Уфенау в цюрихското езеро в крайна бедност: “Той не остави нищо – ни книги, ни покъщнина, а само едно перо” – казва един съвременник. Като го видял, Цвингли е бил обзет от състрадание, а после е писал: “Този ли е страшният Хутен, този разрушител, когото виждаме да е така нежен към народа и към децата? Тази уста ли, от която проглежда само благост и добрина, повдигна такава силна буря против папистите?”

Улрих фон Хутен (1488-1523)

Като оставим настрана недостатъците на рицаря на хуманизма, както може да се нарече Хутен, а именно, авантюризъм, раздразнителност, буйност граничеща с необузданост, той е бил един от възвишените характери на германското отечество в онези времена. Надарен с големи дарби, крайно трудолюбив, добродушен, великодушен, безкористен, с благородни пориви, Хутен е бил готов на всяка минута да се жертва за правдата, за свободата, за бедните, за слабите, за угнетените. Свободен мислител, въодушевен апостол на истината и първият, може да се каже, велик германски патриот и велик светски публицист, той е бил смъртен враг на злоупотребите и през целия си живот, без да обръща внимание на клевети, препятствия, преследвания, опасности и със слово, и с перо се е борил за църковното, държавно, социално реформиране на Германия, за просветата и прогреса на човечеството[19] и против папското господство, което изобразявал като позорно за Германия чуждо господство – нещо, което никой до това време не е бил изтъквал.

Има още