3. Из книгата „За Началата“

Ориген

Глава трета

За Светия Дух

1.Сега следва да разгледаме, по възможност кратко, учението за Светия Дух. Всички които, по какъвто и да било начин, признават съществуването на Промисъл – че съществува нероден Бог, сътворил и устройващ всичко – всички те Го приемат за родител (parentem) на Вселената. Освен това, не сме ние единствените, които проповядваме, че Той има Син. Така, макар на гръцките и варварските философи това учение да им се струва удивително и невероятно, все пак, някои от тях поддържат мнението за Сина, когато изповядват, че всичко е сътворено чрез Словото и Разума Божий. Ние, по силата на вярата в нашето учение, което считаме за боговдъхновено, сме убедени, че най-възвишеното и най-превъзходното учение за Сина Божий, може да се оповести и разясни на разума на людете не по-друг начин, но посредством Писанията, вдъхновени от Светия Дух: именно – посредством Евангелието и Апостола, а също закона и пророците, съгласно удостовереното от Самия Христос. Що се касае до съществуването (subsistentia) на Светия Дух, то относно него никой не би могъл да има и най-малка представа, освен тези, които познават закона и пророците или тези, които изповядват вярата в Христа. Макар, разбира се, и за Бога Отца никой да не е в състояние да изкаже (пълната истина), но за Него, в крайна сметка, могат да се придобият някои понятия чрез посредничеството на видимите твари и естествените способности на човешкия разум; че това е така свидетелства и Свещ. Писание. Вярно е също, че никой не познава Сина. освен Отца, но при все това, човешкият разум научава от Свещ. Писание как трябва да мисли за Него – и то не само от Новия, но и от Стария Завет, а именно от делата на светите люде, които служат за първо-образи на Христа; посредством тези деяния ние можем да разберем или божествената Му природа, или възприетата от Него човешка природа.

2.Но за съществуването на Светия Дух ни учат най-вече Писанията. Давид в псалoм 50 говори: „И Светия Твой Дух не отнемай от мене“ (Псалом 50:13). И в книгата на Даниил се казва: „В тебе е Духът на Бога Светий“ (Даниил 4:6). В Новия Завет подобните свидетелства са още повече. От тях ние научаваме, че Светият Дух се спуснал над Христа и че Господ, след възкресението, духнал върху апостолите и казал: „Приемете Духа Светаго“ (Иоан 20:22). Ангелът казва на Мария: „Дух Свети ще слезе върху ти“(Лука 1:35). Павел казва също: „никой не може да нарече Иисуса Господ освен чрез Духа Светаго“ (1 Коринтяни 12:3). Според деяния на апостолите, Светия Дух се дава при кръщението чрез възлагане на ръцете на апостолите. От всички тези свидетелства ние научаваме, че същността (substantiam) на Светия Дух обладава такова достойнство и власт, че и спасителното кръщение не може да се извърши без авторитета на цялата Троица, тоест – не иначе, но чрез съвместното упоменаване на Отца и Сина, и Светия Дух и чрез съединяване с неродения Бог Отец и с единородния Негов Син, и с името на Светия Дух. И кой не би се изумил от величието на Светия Дух, когато слуша (думите на Писанието), че изричащият хула против Сина Человечески може да се надява на опрощение, а изричащият хула срещу Светия Дух не получава опрощение нито в настоящия век, нито в бъдещия.

3.Всичко е сътворено от Бога и няма твар, която да не е получила от Него своето битие. Тази истина се потвърждава на много места в Писанието, които отхвърлят и опровергават погрешните мнения на някои люде или за съществуването на материя, съвечна на Бога, или за несътвореността на душите, на които Бог не е дал битие на самата им природа, а само порядък и благоустройство. Така също и в книгата написана от Ерм, известна като „Пастир“, ангела на покаянието говори така: „Преди всичко вярвай, че има един Бог, който е сътворил и подредил всичко, който всичко е привел от небитие към битие, Който съдържа всичко [в Себе Си], но [Сам Той] не се съдържа в нищо“. Подобни слова има и в книгата на Енох. Ние не сме намерили нито едно място в Свещеното Писание, където Свети Дух да е бил наречен твар (factura) нито дори в този смисъл, в който – както разгледахме по-горе – Соломон назовава Премъдростта, нито в този смисъл, в който ние разбираме наименованията на Сина Божий Живот, Слово и други. Ето защо – по моето разбиране аз твърдя, че духът, носещ се над водата – както това е написано по отношение началото на творението – е именно Светия Дух, както ние показахме при тълкуванието на висше указаното място, давайки едно не историческо, а духовно тълкувание.

4.Някои от нашите предшественици са отбелязали, че тези места от Новия Завет, където се споменава за духа без пояснения, указващи за кой точно дух става въпрос, следва да се разбират като отнасящи се за Светия Дух, – например: „плодът на духа е: любов, радост, мир“ (Галатяни 5:22) или „След като наченахте с дух, с плът ли сега свършвате“ (Галатяни 3:3). По наше мнение същото може да се приложи и по отношение на Стария Завет, където, например, се казва: „дава дихание на народа, който е на нея (земята), и дух на ходещите по нея“ (Исаия 42:5). В действителност, всеки, който ходи по земята (тоест всяко земно, телесно същество), без съмнение, е причастен на Светия Дух, получавайки Го от Бога. Така също и един еврейски учител е казал, че под двамата шестокрили серафими, които, според описанието на Исаия, се обръщат един към друг казвайки: „Свят, свят, свят е Господ Саваот“ – трябва да се разбират единородния Син Божий и Светия Дух. А ние мислим, че и думите на песента на Авакум: „Посред два живота Бог бива познат“ следва да се разбират по отношение на Христа и Светия Дух. В действителност всяко знание за Отца се получава по откровение на Сина в Светия Дух. И както за Сина е казано, че: „кой е Отец, не знае никой, освен Синът, и – комуто Синът иска да открие“ (Лука 10:22), така и за Светия Духа апостолът казва: „А нам Бог откри това чрез Своя Дух, защото Духът прониква във всичко, дори и в дълбините Божии“ (1 Коринтяни 2:10). И Спасителят споменава в Евангелието за божествените и дълбоки учения, които учениците му все още не могли да приемат: „Имам още много да ви говоря; ала сега не можете го понесе. А Утешителят, Дух Светий, Той ще ви научи на всичко“ (Иоан 16:12, 14:26). И тъй, нужно е да мислим, че както единствен Сина знае Отца и Го открива, комуто пожелае, така и Светия Дух, проникващ глъбините Божии, открива Бога, комуто пожелае, както: „вятърът духа, дето иска“ (Иоан 3:8). Но не бива да се мисли в същото време, че Духът има познание (за Отца), дотолкова, доколкото Сина Го откровява. Ако Духът знае Отца по откровение от Сина, то, това би означавало, че Той прехожда от незнание към знание, но да се изповядва Духа Свети и, в същото време, да Му се приписва незнание е, разбира се – и нечестиво, и глупаво. Кой би се осмелил да каже, че Светият Дух отначало е бил някакъв друг, а впоследствие, чрез усъвършенстване, е станал Свят Дух и че не познавайки Отца не е бил Свят Дух, а после, получавайки знание е станал Свети Дух? Ако би било така, то Светият Дух, разбира се, никога не би бил в единството на Троицата, тоест в неизменно единство с Бога Отца и с Неговия Син; това е възможно само в случая, че Светият Дух винаги е бил Свят Дух. Разбира се, когато казваме „винаги“ и „бил“ не допускаме каквото и да било обозначение за време, а това трябва да се разбира в преносен смисъл, защото всички тези изрази имат временно значение, а предмета за който ние говорим само на думи допуска времеви обозначения, а по своята природа превъзхожда всяка мисъл за време.

5.По право, сега трябва да подложим на изследване също и това, защо собствено възраждащият се чрез Бога за спасение се нуждае и от Отца, и от Сина, и от Светия Дух и защо той може да получи спасение единствено чрез цялата Троица; защо, накрая, не може да се причасти към Отца и Сина, без Светия Дух. Разсъждавайки за това, ние трябва да опишем особеното действие на Светия Дух и особеното действие на Отца и Сина. Аз мисля, че действието на Отца и Сина се простира както над светите, така и над грешните, както над разумните люде, така и над безсловесните животни и даже над неодушевените предмети и въобще над всичко съществуващо. Действието на Светия Дух обаче, в никой случай не се простира над неодушевени предмети или над одушевени, но безсловесни същества. То не се простира и над разумни същества, които пребивават в злото и не са се обърнали към доброто. Действието на Светия Дух, по мое мнение, се простира само над тези, които вече са се обърнали към доброто и следват пътя на Иисуса Христа, тоест живеят в добри дела и пребивават в Бога.

Има още

2. Из книгата „За Началата“

Ориген

Глава втора

За Христа

1.Преди всичко е нужно да знаем, че у Христа едно нещо е Неговата божествена природа, защото Той е единородният Син Божий; и друго – човешката природа, която Той възприел в последните времена съгласно (Божественото) предначертание. Впредвид на това, отначало трябва да разгледаме какво означава единороден Божий Син. Известно е, че Той бива назоваван с много имена в зависимост от обстоятелствата. Така Той се назовава Премъдрост, както откриваме в словата на Соломон: „Господ ме имаше за начало на Своя път, преди Своите създания, открай време; отвеки съм помазана, отначало, преди да бъде създадена земята. Аз съм се родила, когато още нямаше бездни, когато още нямаше извори, изобилни с вода. Аз съм се родила преди планините да са били поставени, преди хълмовете“ (Премъдрост Соломонова 8:22-25). Назовава се Той и първороден, както говори апостола: „Той е роден преди всяка твар“ (Колосяни 1:15). Обаче първороден не е нещо различно по природа от Премъдростта, но е едно и също (с нея). Накрая, апостол Павел казва, че Христос е: „Божия Сила и Божия Премъдрост“ (1 Коринтяни 1:24).

2.Нека обаче, никой не мисли, че назовавайки Сина Премъдрост Божия, ние имаме впредвид, че Той е нещо имперсонално (безличностно) – като например, да смятаме, че Той не е живо същество (animal), а някаква вещ, която прави хората, възприемчиви към свойствата и разбирането ѝ, мъдри съприкосновявайки се с техния ум. И тъй, след като веднъж е правилно разбрано, че единородния Син на Бога е Негова Премъдрост, съществуваща субстанциално (substantialiter subsistentem), то, по мое мнение, нашият разум не бива да блуждае в догадки от рода на това, има ли в самата субстанция на Сина нещо телесно; защото всичко телесно има вид, или цвят, или величина, но кой здравомислещ човек би търсил цвят или величина на размера в Премъдростта, именно като премъдрост? Бог Отец, никога, дори само за миг, не е съществувал, без да поражда тази Премъдрост: така е длъжен да мисли и вярва всеки, който желае правилно да говори и мисли за Бога. В действителност, ако Бог бе родил Премъдростта в някакъв момент, преди който Тя не е съществувала, то това би означавало, че Той не е можел или е можел но не е искал да Я роди по-рано. Но такова нещо не може да се мисли за Бога. Съвсем ясно е, че и другото предположение – че Бог е преминал от състояние в неспособност към състояние на способност [да роди Сина] или че, при наличието на способност е забавил или отложил раждането на премъдростта – е и нелепо, и нечестиво. Ето защо, ние изповядваме, че Бог винаги е бил Отец на Своя единороден Син, [Който е] от Него роден и от Него получаващ своето битие, обаче извън всяко начало – не само такова, което би могло да се раздели на някакви времеви протежения, но и такова, каквото само един ум (mens) сам по себе си би могъл да съзерцава, и което се съзерцава, тъй да се каже, чисто мисловно и духовно (animo). И тъй, длъжни сме да вярваме, че Премъдростта е родена преди всяко начало, което може да бъде назовано или мислено. В Самата тази Премъдростта (sapientiae subsistentia) се е намирала всичката сила (virtus) и предначертанието (deformatio) на бъдещото творение – и онова, което съществува със самото създание мира (principialiter), и онова, което се е случило впоследствие (cosequenter): всичко това било предначертано и вложено в Премъдростта чрез силата на Провидението.

Впредвид на това, че творенията били предуказани и предначертани в Самата Премъдрост, Премъдростта говори за Себе Си чрез Соломона, че е сътворена от Бог като начало на пътя Му или, което е същото – Тя съдържа в Себе Си началата, или формите, или видовете на всички творения.

3.И тъй, когато се говори, че Премъдростта е начало на Божиите пътища и че тя е сътворена – това, по наше мнение, означава, че Премъдростта предначертава и съдържа в Себе Си началата на всички твари. Така също трябва да се разбира и наименованието на Премъдростта – Слово Божие, а именно в такъв смисъл, че Премъдростта открива на всички останали (същества), тоест на всички твари, познанието (rationem) на тайните и всичко съкровено, съдържащо се в (intra) Божествената Премъдрост: Тя се назовава Слово, защото служи като тълкувател на тайните на Духа (mentis). Ето защо, на мен ми се струват правилни думите от „Деяния на Павла“: „Тук е Словото. Същество живо“(animal vivens). Що се отнася до Иоан, той говори още по-възвишено и прекрасно, когато в началото на своето Евангелие казва, че Словото е Бог. Той казва така: „И Бог бе Словото. То бе в началото у Бога“ (Иоан 1:1-2). Ето защо, нека онзи, който приписва (времево) начало на Словото, си дава сметка, че по този начин охулва и Самия нероден (ingenitum) Отец, отрицавайки истината, че Той винаги е бил Отец и винаги е раждал Сина, и винаги е притежавал Премъдрост, във всичките предшестващи времена, както и да бъдат наричани те – векове, периоди или каквото и да било друго, което може да бъде изказано на човешки език.

4.Този Син е Истината и Живота за всичко съществуващо. И с право! Как биха могли да живеят всички сътворени същества, ако не благодарение на Живота? Или как би могло да съществува истина за тях, ако не произхожда от Истината? Или как биха могли да бъдат разумни същества, ако преди тях не бе съществувало Словото или Разума? Или как биха могли те да мъдруват, ако не бе Премъдростта? Но тъй като на някои твари предстояло да отпаднат от живота и да причинят на самите себе си смърт – защото смъртта не е нищо друго освен отпадане от живота – но тъй като, в същото време, разбира се, не е възможно, ако нещо бъде сътворено веднъж от Бога, то да погине напълно, то, впредвид на това, още преди (появата на) смъртта, трябва де е съществувала такава сила, която би могла да разруши тази бъдеща смърт и да бъде възкресение. Това възкресение се осъществило в нашия Господ и Спасител – именно това възкресение, което пребивава в Самата Премъдрост Божия, и в Словото, и в Живота. И тъй като, на някои сътворени същества, нежелаещи завинаги да останат непреклонни, неизменни и пребиваващи с еднакво и спокойно равновесие в една и съща благодат, предстояло да се извърнат, изменят и отпаднат от своето (естествено) състояние – разбира се вследствие на това, че доброто не им е присъщо по природа, тоест субстанциално, а акцидентално – впредвид на това, Словото или Премъдростта Божия станала път. Премъдростта затова се назовава път, защото води към Отца тези, които Я следват.

И тъй, всичко което казахме за Божията Премъдрост – всичко това, в пълна степен важи и за наименованията на Сина Божий Живот, Слово, Истина, Възкресение, защото всички тези наименования произлизат от Негови сили и действия (енергии), и не съществува и най-малкото основание, под тези наименования да се разбира нещо телесно, имащо величина, или форма, или цвят. Синовете човечески, видими за нас, или децата на други животни съответстват на семената на своите бащи или майки в чиято утроба са били формирани; от тях те получават всичко, което имат при появяването си на този свят. Но да се сравнява Бога Отца – в раждането на Своя единороден Син и в даруването му на битие (in subsistentia), – с каквито и да било родители из числото на людете или на някакви други същества – това е и нечестиво, и беззаконно. Рождението на Сина е нещо изключително и достойно [само] за Бога; за него не може да се намери никакво сравнение нито от вещите, нито в мисълта, нито в ума, така че човешката мисъл не може да проумее, как нероденият Бог става Отец на единородния Син. Защото това раждане (на Сина от Отца) – вечно и не преставащо (sempiterna) наподобява това, как сиянието се ражда от светлината. Защото Сина не е станал син, след като Светият Дух му е вдъхнал дихание за живот, нито чрез някакъв друг външен акт, а е Син по природа.

5.Обаче ние сме длъжни да разгледаме, по какъв начин казаното се потвърждава от авторитета на божественото Писание. Така апостол Павел казва, че Сина е образ на невидимия Бог и че Той е роден преди всички твари, а в посланието към евреите пише, че Той е „сияние на славата [на Отца] и отпечатък на Неговото същество“ (Евреи 1:3). А в книгата наречена Премъдрост на Соломона, намираме следното описание на Божията Премъдрост: „Тя [Премъдростта] е дихание на Божията сила и чисто излияние на славата на Вседържителя, затова нищо осквернено не ще влезе в нея. Тя е образ на вечната светлина, чисто огледало на действието на Бога и образ на благостта Му“ (Премъдрост Соломонова 7:25-26). Премъдростта, да повторим, има свое съществуване (subsistentiam), не другаде, а у Този, Който е начало на всичко. От Него е родена всяка премъдрост, защото Той единствен е Син по природа и затова се назовава единороден.

6.Да разгледаме, как следва да се разбира това, че Сина е назован образ на Невидимия [Бог] – разбира се затова, за да изясним в какъв именно смисъл Бог справедливо се назовава Отец на Своя Син. Преди всичко, нека да разгледаме, какво хората обикновено наричат образи. Веднъж, образ обикновено се нарича това, което се изобразява или изсича от някакъв материал, например дърво или камък. Друг път, образ също се нарича роденото по отношение на родилото го, а именно, когато чертите на родилото съвършено приличат на чертите на роденото. В първия смисъл, по мое мнение, образ може да бъде назован човека, сътворен по образ и подобие на Бога. Това ние ще разгледаме по-обстоятелно, когато, с Божията помощ, ще трябва да изтълкуваме съответното място от книгата Битие. Второто значение на [думата] образ е приложимо към Сина Божий, за Когото сега иде реч – в смисъл на това, че Той е невидим образ на невидимия Бог, подобно на това, както за Сит историята казва, че е образ на Адам. В действителност написаното е: „И роди [Адам] син, по свое подобие и по сой образ, и даде му име Сит“ (Битие 5:3). Този образ съдържа в себе си указание за единството на природата и същността (naturae ac substantiae) на Отца и Сина. В действителност, ако каквото прави Отец, подобно на него прави и Сина, то образа на Отца в Сина се състои в именно в това, че Сина прави всичко така, както Отца, от Когото Той е роден, като акт на Неговата воля (voluntas), произхождащ от мисълта [Му]. И аз мисля, че е достатъчна волята на Отца, за осъществяването на това, което Отец желае, защото в осъществяването на Своето желание, Той не се ползва от някакви други средства, освен от тези които са указани от [самата] Негова воля. Така именно и се ражда от Него съществуването (subsistentia) на Сина. С това са длъжни да се съгласят преди всичко тези, които признават, че нищо не е не-сътворено (ingenitum) или не-родено (innatum) освен единствен Бог Отец. Впрочем, трябва да внимаваме да не изпаднем в нелепиците на тези, които примислят някакви еманации (изтечения), при което разделят божествената природа на части и разделят Бога Отца в мислите си. Да се мисли, че безтелесната природа може да се дели е не само крайно нечестиво, но в пълна степен безразсъдно и противоречащо на разума. Напротив, както волята произхожда от ума, и при това не отделя от него никакви части, но и самата тя не се отделя от него, по същия начин – трябва да мислим – и Отец ражда Сина, Неговия собствен Образ; следователно, както Сам Той (Отец) е по природа невидим, така и породения (от Него) образ (Сина) е също невидим. В действителност, Синът е Словото – и поради това, не бива да мислим нищо чувствено в него. Синът е Премъдростта, а в Премъдростта не бива да се мисли нищо телесно. Той е светлината на истината, просветляваща всеки човек, идещ на света (срв. Иоан 1:9), но разбира се, Той няма нищо общо със светлината на Слънцето. И така, нашият Спасител е образ на невидимия Бог Отец: по отношение на Самия Отец, Той е истината; по отношение на нас, на който открива Отца. Той е образ, чрез Който ние познаваме Отца, Когото не познава никой друг, освен Сина, и този на когото Сина пожелае да открие. Той открива Отца тогава, когато Сам служи за предмет на познанието, защото, който е познал Него, той е познал и Отца, както Сам Той казва: „Който е видял Мене, видял е Отца“ (Иоан 14:9).

Има още

Из книгата „За Началата“

Ориген

Книга първа

Въведение

1.Всички, които вярват и са уверени в това, че благодатта и истината произхождат от Иисуса Христа и знаят, че Христос е Истината, според Неговите  собствени думи: -„Аз съм Истината“ (Иоан 14:6) – почерпват знание, водещо ги към  добродетелен и блажен живот, не от друг източник, но от самите слова и учения Христови. И казвайки „слова Христови“ ние разбираме не само онова, което Той е възвестил ставайки човек и приемайки плът, но още преди това Христос, Божието слово, е бил в Моисей и пророците. Без Словото Божие, нима те биха могли да пророчестват за Христа? За потвърждение на това положение, не е трудно да се докаже на основа на свещените Писания, че всичко което са говорели и вършели Моисей и пророците, е било по вдъхновение от Духа Христов. Ето защо – мисля ни е достатъчно в този случай да се възползваме от едно (само) от свидетелствата на апостол Павел, от неговото послание до евреите, в което той говори така: „С вяра Моисей, като порасна, отказа да се нарича син на фараоновата дъщеря, и предпочете да страда с народа Божий, отколкото да има кратковременна, греховна наслада, и охулването заради Христа счете за по-голямо богатство от египетските съкровища“ (Евреи 11:24-26). Точно така и след Своето възнесение Христос е говорил чрез Своите апостоли; това потвърждава и апостол Павел с думите: „търсите доказателства за Христа, Който говори в мене“ (2 Коринтяни 13:3).

2.Тъй като сред мнозина от онези, които смятат себе си за християни, съществуват разногласия и то не по отношение на малки и незначителни, но на големи и важни въпроси, свързани с Бога Отца или с Господа Иисуса Христа, или със Светия Дух, по тази причина е необходимо да установим точна граница и ясно правило относно тези предмети, а след това ще обсъдим и други въпроси. Наистина, мнозина у гърците и варварите са обещавали истината, но ние, след като се уверихме, че Христос е Син Божий, и се убедихме, че от Него трябва да се научим на истината, престанахме да я търсим у всички тях, тъй като при тях истината е примесена с лъжливи мнения. Наистина, има и много такива люде, които присвояват за себе си познанието на християнската истина, и някои от тях мислят не в съгласие със своите предшественици (учители); но ние сме длъжни да пазим църковното учение, предадено от апостолите чрез реда на приемствеността и съществуващо в Църквата и до днес, доколкото е необходимо да се вярва само в онова, което не се отклонява от църковното и апостолско Предание.

3.При това, трябва да се знае, че светите апостоли, проповядвайки Христовата вяра относно някои неща, а именно тези, които сметнали за нужно, говори съвсем ясно на всички, дори на онези, които не притежавали особено силен стремеж към Божественото знание; при все това, те дали възможност на тези, които са достойни за висшите дарове на Духа, и особено на тези, които от Самия Свят Дух, са приели благодатта на словото, разума и премъдростта, да познаят основанията на тяхното учение. За други неща обаче, апостолите казали просто, че те съществуват, но – как и защо – премълчали. Това те сторили, за да дадат средство за упражняване и възможност да покажат плодовете на своя ум, на най-ревностните и обичащите мъдростта сред числото на техните приемници, тоест онези от тях, които са най-достойни и способни да възприемат истината.

4.Онази част на учението, която била ясно изложена от апостолите, се свежда до следните положения: Първо – има един Бог, Който е сътворил всичко съществуващо, и Който привел всичко от небитие към битие, Бог – от първото творение и основополагане на съществуващото. Бог на всички праведници: Адам, Авел, Сит, Енос, Енох, Ной, Сим, Авраам, Исаак, Иаков, дванадесетте патриарха, Моисей и пророците; и че този Бог в последните дни, съгласно онова, което бил обещал чрез пророците, изпратил нашия Господ Иисус Христос, за да призове, първо Израиля, а после и езичниците, след измяната на израилския народ. Този Бог, праведния и благ Отец на нашия Господ Иисус Христос, дал закона и пророците, и Евангелието: бидейки също и Бог на апостолите, Бог на Стария и Новия Завет.

Второ – църковното предание учи, че сам Иисус Христос, който дойде в света, бе роден от Отца преди всички твари. Той участва с Отца при сътворението на всичко съществуващо – „всичко чрез него стана“ (Иоан 1:3) – но в последните времена, Той, смирил себе си, се въплъти, стана човек, въпреки, че е Бог. Той прие тяло, подобно на нашите тела, различаващо се единствено по това, че бе родено от Дева и от Свети Дух. Този Иисус Христос, наистина се роди и наистина страда, и неговата смърт не бе призрачна, а истинска, и Той наистина възкръсна от мъртвите; след възкресението Си Той се яви на своите ученици и се възнесе на Небесата.

Трето – апостолите са учили, че Светият Дух, по отношение на чест и достойнство е съпричастен на Отеца и Сина. Не е ясно обаче, роден ли е Дух Свети или е не-роден? Трябва ли [и него] да го считаме за Син или не? Нужно е да изследваме този въпрос, доколкото това е по силите ни и на основа на Свещеното Писание, съобразно горното изискване. Този именно Дух вдъхновявал всеки от светиите, както пророците, така и апостолите; един и същи, а не различен Дух е бил и у древните, и у тези, които са били вдъхновени при Христовото пришествие.

За всички тези неща се проповядва в църквите с пълна яснота.

5.По нататък, Църковното предание учи, че душата, притежаваща собствена субстанция и живот, след напускането на този свят, получава въздаяние според заслугите си: тя или получава за свое наследие вечен живот и блаженство, ако ги е заслужила с делата си, или бива предадена на вечния Огън и наказание, ако на това я осъждат собствените ѝ престъпления. Преданието също така учи, че ще настъпи момента на възкресението на мъртвите, когато това тяло посято в тление, ще възкръсне в нетление и посятото в унижение, ще възкръсне в слава. В Църковното учение е ясно определено и това, че всяка разумна душа обладава свободна воля и е длъжна да води борба против дявола и неговите ангели и противните сили, защото те се стремят да я обременят с грехове, а ние, ако живеем правилно и благоразумно, се стремим да се освободим от това бреме. Оттук произтича разбирането, че не подлежим на принудителна необходимост да вършим добро или зло, противно на собствената ни воля. Разбира се, дори в този случай, макар да обладаваме свободна воля, съществуват някои сили, които, може би, имат възможност да ни подбуждат към грях и други, които ни помагат в [делото на] спасението; но при все това ние не се задължаваме по необходимост да постъпваме добре или зле, както смятат онези, които считат движението на звездите за причина на човешките дела – не само тези, които не зависят от волята, но също и тези, които се намират в наша власт. Но в църковното Предание не е указано ясно относно душата, дали тя произхожда от семето, така че нейната същност (ratio) или субстанция се съдържа в самите телесни семена или тя има някакво друго начало, и дали това начало е родено или не-родено, и може би, душата се вселява в тялото отвън.

6.За дявола и неговите ангели, църковното предание учи, че те при всички случаи съществуват, но какви са или как съществуват – това преданието не излага в достатъчно ясна степен. Обаче мнозина настояват на мнението, че този дявол преди е бил ангел и, ставайки отстъпник, убедил много други ангели да се отклонят заедно с него.

7.Освен това, в църковното предание се съдържа още и това, че този свят е сътворен и е започнал да съществува в определен момент и поради своята порочност, ще трябва да бъде унищожен. Но какво е било преди този свят и какво ще бъде след него, за мнозина остава неизвестно, защото в църковното учение не се говори ясно за това.

8.След това, църковното предание учи, че Писанията са написани чрез Светия Дух (per Spiritum) и имат не само открит смисъл, но и някакъв друг, скрит от мнозинството. Този смисъл касае някои тайнства и образи на божествените неща. Цялата Църква учи еднакво на това, че всичкия закон е духовен; но духовният смисъл на закона е известен не на всички, а само на тези, на които е дадена благодатта на Светия Дух в слово на премъдрост и знание.

Има още

2. Богоустановеност на привличането между мъжа и жената*

(Из книгата „Тайнството Брак“, продължение от Съдържание 6, публикация № 1358 )

Любомир Тенекеджиев

Отчуждаването от любовта и обръщането към „Аз-а”, както и засилването на инстинкта за самосъхранение се превръ­ща в болезнен стремеж на човешката свобода (тя вече не е в истинския смисъл на думата „свобода”). Този процес е пре­върнал „другия” в обикновен обект на собствените страсти. Той започва да е не любимото лице, а средство за удоволст­вие и задоволяване на непосредствени хедонистични нужди. По този начин „другият” се деперсонализира, изпада в про­странството на неличностното, на чисто биологичното[140]. Сексуалността, отделена от любовта, изпада в биологично разширяване на индивидуалния егоизъм и още повече обез­ценява човешкото същество.

Егоизмът като настройка на душата изисква и търси властта. Той превръща в частна собственост другия човек и цели да се възползва от него[141]. Когато липсва любов, тогава другият не е уникална личност. Той може да бъде заменен и се възприема като средство за употреба и изразходване. Това „благо” би могло да се изхарчи подобно на други матери­ални блага и съответно, след някаква употреба, може да се замени с ново. Качеството се заменя с количество. Когато интимността не обслужва любовта, тогава тя се превръща в нещо прозаично и заменимо. В такова положение човек за­почва една безкрайна и обречена на провал Сизифовска бор­ба, пример за която е трагичната съдба на Дон Жуан[142].

Затвореността на битието в рамките на сетивното съще­ствувание води до неспособност да се живее истински жи­вот и до погибел на душата. Всеки път, когато такъв инди­вид подхожда към търсеното благо, той се разочарова и се чувства още по-самотен и по-безнадежден отпреди. Затова и „безличното удоволствие” води винаги до отчаяние[143], а физическото привличане пребивава в празнота и отегчение. Това блокиране в тварността, затварянето в самолюбието, в крайна сметка е идрлопоклонство[144]. За индивида, обладан от греха, „другият” сe превръща в тегоба[145].

Отчуждени един от друг, двата пола са изправени пред вътрешния провал на взаимните чувства. Егоизмът е разрушил и разделил връзките. Но човекът иска все пак да живее в си­гурност и ред, в уюта на своята връзка с другия. Поради това са предвидени от обществения закон редица мерки[146]. Всичко това обаче превръща брака в търговски отношения. В тях всеки от „партньорите” разполага с права, които е получил в замяна на нещо дадено от него, според принципа Do ut des (Давам, за да дадеш). Всеки един, преди да влезе в тези отношения, тряб­ва да изчисли старателно какво печели и какво губи[147]. Св. евангелист Иоан нарочно упоменава установленията, които са използвани от юдеите за всекидневните им очистителни практики, налага­ни от Моисеевия закон. Те обаче остават безсилни да въведат докрай ред в човешките отношения. В крайна сметка на Закона се противопоставя откровението за Божията същност – „Бог е любов” (1 Иоан 4:17).

Тъй като при това положение двамата не гледат един на друг като на свободни и ценностни личности, то връзката им се превръща в истинско блудство. В този ред на мисли няма никакво значение дали се осъществява интимна близост в семейството, или се реализира платена такава извън него. На практика проституцията става законна и трайна [148].

Наложените от обществото по време на дългата човешка история пуритански закони не са способни да намерят изход от това положение [149]. На практика, където себеутвърждението е основно разбиране за успеха на човека, там законите налагат правила и рамки на нравственост. Целта е да не се превърне светът в ад, но така или иначе те не са способни да го превърнат в Рай[150].

Имащи съзнанието за тази трагична ситуация, в която се намира човекът, светите отци и учителите на Църквата се опитват да мислят за брака в контекста на домостроителст­вото на спасението. Климент Александрийски в разсъжденията си за брака достига до извода, че между същността на раждането и първородния грях не съществува пряка зависи­мост и ако човекът не бе съгрешил, то воден от своята приро­да, би достигнал до размножаване още в Рая[151]. Раждането на нови човешки ипостаси не означава, че те не могат да се пре­върнат в пьлноценни човешки личности, ако не са затворени в онтологичната необходимост на греховната си природа. А ако до раждане и размножаване в Рая не се е достигнало, то причината е в това, че човекът е съгрешил още в твърде ранна възраст. Наред с това църковният учител твърди, че „раждането, на което се крепи светът, е свято”[152]. В своето творчество той подчертава, че бракът е нещо добро и поради това девствениците, не трябва да презират брачните.

Значително по-пълно е развита тази идея от св. Иоан Зла­тоуст на Изток и от блажени Августин на Запад[153]. В ранната си младост и двамата застъпват негативното отношение към естествения процес на размножение и стремежите на човека към брачен живот. В зрялото си творчество обаче стигат до библейски аргументиран и богословски мотивиран възглед, като стават най-точни изразители на църковното отношение за взаимовръзката между мъжа и жената[154].

В някои свои творения (особено в За девството) св. Иоан Златоуст действително отъждествява брака с размножаване­то и го поставя в безусловна причинна връзка с грехопаде­нието. Той недоумява, що за помощница на човека е жената, „изменила на своето назначение и подпомагаща единствено в раждането на децата и в страстите. Но който вземе пригод­ната само в нищожното за помощница в голямото, ще си съз­даде само пречки[155]”. Трактатът За девството обаче трети­ра друга проблематика и подобни, странно звучащи изрази, преследват друг ефект и се намират в различен контекст.

Има още

2. Богоустановеност на привличането между мъжа и жената*

(Из книгата „Тайнството Брак“, продължение от Съдържание 6, публикация № 1355 )

Любомир Тенекеджиев

И макар това първо раждане да се различава от останали­те по факта на еднополовостта, то не дава основание да се счита, че същността на раждането в размножителния процес на хората самò по себе си е различно и греховно. Църквата признава и припознава репродуктивния процес като природ­на част от човека, като елемент от неговата природа още от първите векове (вж. св. апостол Павел Колосяни 2:18 и 1 Тимотей 4:3). Тя обаче признава единствено моногамията и забранява извън­брачните връзки с наложници или проститутки, което е нети­пично, както за повечето източни общества в Римската импе­рия, така и за нейния Запад в Европа (вж. Матей 19:4 и сл., Матей 5:28). Тя отрекла и сексуалните отклонения и предбрачните връзки – практика също непозната в античния свят[95].

Св. Иоан Златоуст от своя страна защитава разбирането, че привеждането в битие на Ева, не е в разказа в Битие 1:27. Спо­ред него този текст се отнася за времето, когато тя все още не е била създадена[96]. Благословението за размножение тя получила чрез женската природа, намираща се в първосъздадения Адам. „Още преди създаването на жената Бог я прави участница във властването над тварите и я удостоява с благословение[97]”. Той доразвива тезата си: „Творческата Премъдрост разделила това, което от самото начало било едно, за да може после отново да се обедини в брака това, което тя разделила[98]”.

Ако се възприеме интересната теза на Троицкий относно „раж­дането” на Ева (която е аргументирана с доста библейски цита­ти и светоотечески мнения), трябва да се постави относителен знак на равенство между него и последвалите раждания в грях. Изключително трудно е за човешкия разум да направи сравне­ние между великото чудо, произтекло по време на творческия акт, с чудото на познатото раждане на падналия в грях човек. Все пак, имайки предвид, че човешкият разум не може да се докос­не до великите божествени тайни, тази теза може да доведе до някакво логическо удовлетворение. И в този случай участие са взели двете природи – мъжката и женската, които са били при­тежавани в пълнота от Адам. И макар да има съществени разли­чия между полученото от Ева индивидуално битие и познатото ни раждане в грях, има известни основания да се счита, че то по същество може да бъде определено като раждане. Божественото Откровение обаче, според известния богослов, говори и за еднo друго безгрешно раждане – раждането на Иисус Христос. Тук не би могло да има никакви разномислия, защото това е един от главните християнски догмати, получил своята ед­нопосочна и здрава библейска аргументация в творчеството на редица корифеи на светоотеческата мисъл[99].

Ако се направи паралел между тези два случая на без­грешно „раждане” с обичайното, за което е казано: „Ето, в беззаконие съм заченат, и в грях ме роди майка ми” (Псалом 50:7), ще се забележи, че раждането, е богоустановена норма, а греховността в него е привнесена като последица и дефор­мация от първия грях. Тази греховност лежи не в същината на раждането, а трябва да бъде търсена в човешката злоупо­треба с даруваната способност за възпроизводство – в похотта. Увредената човешка природа вече не се подчинява и извращава вложения в нея закон и го превръща от възвише­но съкровище в унизителен стремеж и плътска самоцел[100]. И все пак, когато се търси богословската аргументация на даден въпрос, неминуемо трябва да се погледне в текстовете на Све­щеното Писание. Естествено първата книга на Библията – Би­тие съдържа достатъчно информация по дискутирания въпрос. В духа на православието обаче тези текстове трябва да бъдат прочетени в традицията на Църквата, да бъдат поставени в кон­текста и съобразени с духа на християнското Предание. Те имат свой контекст, от който не може да бъдат извадени.

Относно сътворяването на Ева Библията говори: „И даде Господ Бог на човека дълбок сън (еврейски tardem); и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека“ (Битие 2:21-22). Относно раждането на Иисус Христос е казано, че св. Дева Мария отговаря на Ан­гела благовестител: „Мъж… не познавам” (Лука 1:35). В тези думи тя влага смисъл, че за разлика от Ева (Битие 4:1), за нея са чужди свързаните със зачеването съзнателни преживява­ния. Св. евангелист Иоан Богослов пък казва, че чедата Божии ще се раждат не от „поход плътска (έκ θελήματος σαρκός), нито от похот мъжка” (Иоан 1:13). И двата библейски текста имат една обща тенденция. Те акцентират върху безсъзнателния момент в акта на раждането. Св. Иоан Златоуст даже твърди, че за самото произлизане на жената от него Адам би могъл да узнае само чрез откровение Божие[101].

За всички последвали раждания в грях е общовалиден смисъ­лът на библейския текст: „Адам позна (еврeйски iada) Ева, жена си; и тя зачена и роди Каина” (Битие 4:1). Логиката показва, че разликата между безгрешното раждане, за което говори Троицкий, и ражда­нето в грях, е съсредоточена в различното съдържание на упот­ребените в Битие термини. Явно различието между безгрешното и греховното раждане може да се търси в различието на двете еврейски думи tardem (дълбок сън) и iada (позна). В разказа, ци­тиран относно безгрешното раждане, Свещеното Писание два пъти подчертава, че то е станало по време на сън. В гръцките преводи това състояние е посочено с различни думи[102].

Следователно, би могло да се заключи, че основна разлика между безгрешното и обичайното за нас раждане се изразява в това, че първото се осъществява без намесата на човешкото съзнание, повлечено от греховността, а второто тъкмо обратното. Явно това различие касае отсъствието или наличието на похотта[103].

И все пак, за да разберем по-точно разликата между tardem и iada е необходимо да вникнем по-дълбоко в съдър­жанието на двата термина плът (гръцки σάρξ; еврейски baŝar) и тяло (гръцки σώμα; еврейски bela).

В езическия гръко-римски свят хората живеели със съз­нанието, че тялото принизява хората до животните: дори се е смятало, че боговете със своето лукавство са направили тялото на хората да страда от животински слабости, вклю­чително стремежът за репродукция. По тази причина бла­городник от висшите класи не можел да си позволи прека­дена разпуснатост, но пък не било добре да се преминава и в прекадена въздържаност. Тялото и плътта трябвало да бъдат контролирани умело, както умел кочияш води трудни за опитомяване коне. За простолюдието това поведение не било задължително. Напротив, те се оставяли да бъдат воде­ни от страстите си[104].

В новозаветните текстове обаче употребата на тези понятия има контекстуален характер. В посланията на св. апостол Павел ду­мата „плът”, когато носи нравствена идейност, има отрицате­лен смисъл и се свързва с човека в греховното му състояние, а думата „тяло” има положителен, индивидуален смисъл. Това, което виждаме в Евангелието според св. евангелист Иоан и по-късно при св. Игнатий Богоносец, е че думата „плът” е натоварена по­ложително и е по-близо до древноеврейската употреба на дума­та baŝar[105]. „Плът”, в контекста на древноизточната образност, изразява общата за всеки вид жива субстанция, докато „тяло” (еврейски bela) означава индивидуален организъм[106]. Всеки живо­тински вид има своя особена, но обща за всички представители на рода плът. В същия смисъл самият св. апостол Павел казва: „Не всяка плът е все еднаква плът: друга е човешката плът, друга е скотската плът, друга – рибешката, друга птичата” (1 Коринтяни 15:39). Тази плът се проявява в хранене, размножаване и други характерни особености. Във висшите животни тя създава орга­ни за добиване на храна и защита на индивида. И колкото едно животно е по-съвършено, толкова първичните задължения на плътта – хранене и размножаване, отстъпват на индивидуални­те – добиване на храна и съхраняване на индивида[107]. Посоче­ните особености на пръв поглед създават невярно впечатление за индивидуално битие на висшите животни. Но тази органи­зираност при тях можем да отдадем на обвързаността им с чо­века, за която ставаше въпрос по-горе.

Ако обърнем поглед към разказа на Свещеното Писание, зася­гащ сътворяването и съществуването на животните, ще забе­лежим, че те са сътворени според рода им (Битие 1:24-25), а по отношение на човека – по образ и подобие Божие (Битие 1:26-27). Тази разлика обяснява най-точно от една страна различието между човека и животните, а от друга причините за безсъзна­телното раждане извън греха. „Неразумните същества – казва атонският старец архимандрит Плакидас – животните, растенията, цялата природа – съществуват реално само като индивиди от да­ден виц. Индивидът се различава от другите по това, което само той притежава, а именно по частицата материя, изграждаща не­говото тяло, и по отличителните черти, съставляващи неговата идентичност. Материята когато не е преобразена от Божиите енергии, представлява принцип и индивидуалност, а тя ражда неприобщаемост. Индивидът не може да съществува като та­къв, не може да утвърди себе си, ако не се различи от другите и ако в крайна сметка не им се противопостави, за да защити онова, което е само негово. Човекът, обаче, сътворен по образ и подобие Божие и причастен на духовната природа, не е просто индивид. Той е личност. Личността се оразличава от другите личности не като си присвоява нещо, непринадлежащо на ос­таналите, нито като се обособява чрез проявими особености, но като бъде носител на битие, несводим към никой друг и прите­жаващ по свой собствен начин (τρόπος) това, което всички са и което всички притежават. Личността е общение”[108]. Индивиду­алността при животните е само форма, чрез която се въплътява родът. Благословение за плодородие в Свещеното Писание се дава на нисшите животни, сътворени в петия ден, а за създадените по-късно се премълчава. Това е така, защото нисшите животни се явяват като тип на цялото животинско творение[109].

Човекът е венец на божието творение. Макар да е в бе­зусловна обвързаност с целия материален тварен свят, той има и своите особености, които го различават от него. В него отношението между плът и тяло е различно. Създаден не според рода, а по образ Божи, той е призван да бъде личност. Колкото по-висше е едно животно, толкова повече са при­низени в него родовите задължения и заострени индивиду­алните. Но тъй като те са създадени според рода им, всички тези качества имат относително значение и не могат да бъдат нарече­ни в истинския смисъл индивидуални. Ето защо при животните можем да говорим за плът, а не за тяло в истинския смисъл[110]. Хората също притежават своя обща плът. Всички те като род са една плът. Връзката между поколенията не е по тяло, а по плът. Децата са деца по плът (Римляни 9:8; Галатяни 4:23) и родите­лите са родители по плът (Евреи 12:9). Изобщо цялото чове­чество е свързано с родствени връзки по плът и затова е една плът (Филимон 16). Те не са „единосъщни” в собствен смисъл, тъй като тяхната човешка същност не е числово една подоб­но на същността на Пресвета Троица. Във всеки един от тях тази същност, или природа, се осъществява в конкретните измерения на отделната човешка ипостас, тоест тя се „ипостазира” в отделната човешка личност. Човешката личност не се различава от останалите човешки личности по същност, а по това, че отделната личност притежава по свой собствен начин онова, което всички останали човеци притежават[111].

Съпоставяйки човека с животинския свят в контекста на направените разсъждения, трябва да се има предвид, че при човека плътта има временно значение. В провиденциален смисъл тя трябва да изпълни предназначението си и да доведе човешкия род до предвидените от Божия Разум брой на организмите[112]. В есхатологично отношение тя трябва в крайна сметка да изчезне, заедно с нейните родови (хранене и размножение) функции (1 Коринтяни 6:13).

Човешкото тяло има своята вечна цел. То трябва да отобразява образа Божи в човека и е вечен храм на Светия Дух (1 Коринтяни 6:18)[113]. То е носител на общата човешка плът, но е с възможност да придобие вечност. Преносителката на повре­дите от първия грях – плътта, като обща за всички човешки тела, предава греха (респективно смъртта) на всеки човек. Това не се отнася за въплътеното Слово. Той приема истинска човешка плът чрез рождението от Дева, но в същото вре­ме, тъй като не е плод на плътска похот (Иоан 1:13), прите­жава чистата плът на първосъздадения[114].

Има още

2. Богоустановеност на привличането между мъжа и жената*

(Из книгата „Тайнството Брак“, продължение от Съдържание 6, публикация № 1336)

Любомир Тенекеджиев

Малко по-дискусионен в Църквата стои въпросът за про­изхода на привличането между половете, във връзка с родо­вия възпроизводствен процес. Макар в настоящия труд тази материя да се разглежда отделно от фактическото установя­ване на брака, като естествен стремеж и форма на общуване между двете проявления на човешката природа – мъж и жена, трябва да се има предвид, че границата между тях е твърде неуловима и в някои случаи богословската интерпретация на единия е равнозначна или твърде близка до тази на другия.

В съборното църковно съзнание може да се посочи не един пример на свети отци и аскети-пустинници, които го­ворят с възхищение за любовта между мъжа и жената в бра­ка, имайки предвид не рядко тяхното „законно общение” с цел раждане на деца. В езическия свят бракът се разглежда изключително като средството за раждане на законни деца, но в Църквата като че ли се има предвид нещо друго. Отците често употребяват думата έρως, за да означат както законна­та любовна връзка между мъжа и жената, така и любовта на човека към Бога. На какво се дължи това? Св. Иоан Лествичник казва: „Блажен е този, който е придобил такова влечение (έρως) към Бога, каквото има лудо влюбен в любимата си[39].”Св. Иоан Златоуст пък използва тази дума в смисъл на въз­питателно средство. В контекста на цялостната си мисъл за брака, като предпазно средство срещу блудството, той пре­поръчва: „Ако предстои да ожениш сина си, намирай бързо булка[40], за да я има постоянно в ума си. Използвай любовта (έρως) за това. Когато това чувство го завладее, ще презре всяка друга жена… Така прочее да хвалиш булката за хубост­та ѝ, за честността ѝ, и за всичко друго. След това кажи в добавка, че в случай, че ще живее невнимателно (тоест ще се опитва да има връзки извън дадената дума за брак – бел. моя), тя ще научи и няма да иска да се омъжи за него. Тогава синът ти, заплашван от тази опасност като най-лоша, ще внимава много за себе си[41]”.

Говорейки съвсем свободно и естествено за тези отно­шения, св. апостол Павел пише до християните от Галатия, за да осъди онези от тях, които желаели да се обрежат подобно на юдеите (виж. Галатяни 5:12). В тази Павлова диалектика по въп­роса за обрезанието се поставя и проблемът за отношението между брака и девството (виж Римляни 2:26-29)[42].

В късните си проповеди върху Новия Завет, св. Иоан Златоуст твърди, че стремежът за единение между половете, фи­зическата любов и интимните отношения не са човешко от­критие, а дар Божи[43]. „Не е това нещо човешко, а Бог внедри (в хората) физическите любовни стремежи (τοΰς έρωτας τοΰτους εγκατέσπειρε)…”[44]. Според него св. апостол Павел затова подчертава, че бракът има и духовна, и материална страна, „за да ни покаже по този начин брака и любовта от всичките им страни”[45].

В този смисъл антиохийският отец тълкува думите на апостола от 1 Коринтяни 7:5, като препоръчва на съпрузите да не се лишават един от друг от съпружеска физическа близост, казвайки: „не се лишавайте един от друг”. В друго съчине­ние св. Иоан Златоуст обяснява, че това е казано „явно един­ствено за сношението”[46].

По същия начин разсъждава Амфилохий Иконийски, когато говори, че „законното сношение в брака е почтенно пред Бога” (ή ένθεσμος του γάμου μίξις τίμια παρά τώ Θεώ)[47].А Климент Александрийски добавя, че бракът е свят, защото е свят и законът Божи: „При положение, че законът е свят, свят е и бракът[48]”. Съпружеските интимни отношения не отнемат светостта на брака, защото „най-светото на светите… е и семето[49]”. Както той, така и Методий Олимпийски тълкуват физическата бли­зост между съпрузите като извисяване на човека нагоре, към Бога. Близост, която „Бога ради зачева”, е божествена дейност, тъй като човек по този начин става сътрудник в продължаване­то във вековете на човешкия род, което е дело и воля Божия[50]’’.

Друг пример може да бъде посочен при големия аскет св. Симеон Нови Богослов (XI-ти век). Той казва, че Иисус Христос тайнствено се свързва с целия човек и в това число с дете­родните му органи: „Пак ти казвам: Виж Христос в утробата и откъде излизайки, дойде Моят Бог”[51].

В аскетическата книжнина почти винаги знаменити­те старци се отнасят внимателно към другия пол. Рядко се наблюдават крайности в отричане на жената (съответно – мъжа) за разлика от различните гностически аскетически движения[52]. Аскетът Виталий например (VI-ти век) изоставил пустинята на 60 години и слязъл в Александрия, където за­почнал работа в кметството за 12 обола на ден. Два обола на ден той използвал за храна, а останалите използвал да пла­ща, за да прекара с различни блудници цяла нощ (службата му в кметството изисквала да опише в списък всички прос­титутки в града). По цяла нощ той се молел на колене в ста­ята на поредната блудница. С убеждение и молитва склонил много от тях да се откажат от този противен на Бога занаят[53]. Друг аскет на име Яков съжалил една жена, студуваща през зимата навън и я прибрал в килията си. Тя обаче се оказала твърде лукава и решила да провери неговото благочестие. Един ден се престорила на болна и пожелала той да постави на гърдите ѝ компрес. Яков изобщо не заподозрял нечести­вите намерения. Толкова чисто било сърцето му, че отпуснал ръка на гръдта ѝ, и положил топъл компрес без да изпита каквато и да е страст[54].

Според разказа за Сътворението в началото на книга „Битие”, Божието благословение за размножение: „Плодете се и множете се” (Битие 1:28) има отношение към физичес­ката страна на брака. Чрез него на първата човешка двойка се дава способност да раждат подобни на себе си по тяло и душа същества, които да станат родоначалници на цяло­то човечество. Макар благословението за размножение да е дадено още в Рая, за раждане Писанието споменава едва след грехопадението и то без да се натоварва с определена оценка – положителна или отрицателна (Битие 4:1)[55]. Това съз­дава предпоставки да се оформят известни разномислия в Църквата относно причините за привличането и формата на интимната близост между мъжа и жената, плод на която се явява размножаването на човешкия род. Някои от църков­ните мислители са склонни повече да отнесат познатата ни реалност към повредите, настъпили вследствие на първия грях. Те съзират в съществуващата форма на родовия процес известно принизяване на човека в посока на неразумния жи­вотински свят.Други се опитват да ги обвържат с дълбоката връзка между мъжа и жената, обусловена от единосъщната им природа и нейният стремеж към единство,за осигурява­не възможност на пълноценна битийна реализация.

В новозаветната и следновозаветната епоха в църковните извори не се наблюдава особен интерес към тази тема. Причи­ната се намира в това, че през апостолската епоха всички хрис­тияни с нетърпение очакват скорошното Второ пришествие на Господа и оставят настрана въпроси от този род (виж Коринтяни 7:1, 1 Тимотей 6:8)[56]. Други, обикновено по-крайно настроени, се вглъ­бяват в своите аскетични търсения и съответно отношението им към интимното влечение между мъжа и жената е твърде не­гативно, тъй като библейските текстове не споменават за плътс­ка близост между прародителите до грехопадението. Тъкмо об­ратното. Адам познал Ева едва след греха и тя му родила деца (Битие 4:1-2). Възможен извод от такава позиция е, че този тип влечение е пряко следствие от греха и е препоръчителен пълен отказ от него, за да се преодолее гибелното влияние на греха върху човешката природа[57].

Представител на това течение, макар и не в неговите крайни форми, каквито са енкратитите и други секти, е св. Григорий Нисийски. Той изразява мнение, че състоянието на първо създадения човек до грехопадението може да бъде наречено равноангелско. И тъй като бракът е непознат за ан­гелите, както и за човека след възкресението (Матей 22:30), съвсем логично е да се мисли, че безбрачието (девството) е нормалното състояние за човешката природа. Що се отнася до размножаването на човешкия род, кападокийският отец счита, че то би могло да става и по друг начин, изхождайки от факта, че макар и една, ангелската природа се проявява в множественост. Това говори за някакъв неизвестен способ за количествено нарастване на ангелската природа до множест­во. Светият отец разбира, че това е недостъпно и неизразимо за ограничения ни разум. Той е убеден обаче, че такъв съ­ществува и той би могъл да действа сред хората, понижени малко спрямо ангелите (Псалом 8:6), умножавайки човешкия род до количеството определено от Твореца[58]. Поставяйки брака в тясна обвързаност с размножаването, св. Григорий счита, че човекът би останал може би без брак така, както ангелите съществуват без брак. Но Бог, предузнавайки, че човешката свобода няма да се насочи по правилния път към прекрас­ното и поради това ще отпадне от равноангелския живот, дава на хората начин за количествено нарастване, подобен на този при неразумните животни. Това премъдрият Творец е сторил, за да не се ограничи броят на човешките души, по­ради отхвърления от тях ангелски начин за нарастване[59].

Според св. Григорий Нисийски разделението на полове прави сексуалността възможна, но представлява „ненормал­но състояние” на човешката природа. Човекът, създаден по образ и подобие Божие, не е бил замислен в двойнственост. Едва след грехопадението се налага да има размножаване и съответно – брак, за да се преодолее физическата смърт[60]. „Това – казва светителят, – което е сътворено по образ и по­добие е едно, а онова, което сега може да се види е съвсем различно нещо[61]”. Всъщност при Възкресението от мъртви­те ще бъде възстановена първоначалната „чистота” – състо­яние на незаченатост. Крайната съдба на тялото и душата за него е завръщането в тази изначална хармония[62]. Въпреки това св. Григорий не разсъждава за сексуалността при чове­ка като наказание. Напротив, тя е знак за продължаващата Божия грижа за човека и след грехопадението. Бог е предузнал, че човек ще се отклони от пътя към Бога и ще се отда­де на греха. Затова Той е създал човека като мъж и жена[63]. Въпреки това обаче, този „Божи дар” – възпроизводството на човешката природа, според св. Григорий Нисийски, не пре­одолява напълно смъртта. Самата човешка природа се раз­дробява на все повече части и бива унищожавана от смъртта една по една в непрекъсната схватка с нея[64]. По сходен начин разсъждава и св. Исидор Пелусиот[65].

Подобно отношение към привличането между половете и стремежът им към съединение поддържат и други древни църковни мислители като блажени Теодорит, преподобни Максим Изп оведник, св. Иоан Златоуст (в ранното си творчество, например в „За девството“) други[66]. Поставяйки знак на равенство между брака и раждането, те приемат изказаното мнение, аргументирайки го с библейски текстове и събития. „Не се споменава за брака в Рая – пише св. Иоан Златоуст. – Имало нужда от помощница и тя била дадена. Брак не бил необходим. След греха се появил и бракът. Това е смъртна и рабска одежда, защото където има смърт, там има и брак. Какъв брак сътворил Адам? Какви родилни скърби създали Ева? Бог е могъл да създаде хората… Той би се погрижил и за начина за увеличение на човешкия род… Защо бракът не е преди изма­мата, защо съвкуплението не е в Рая, защо родилните скърби не са преди проклятието? Защото бракът бил излишен, а по-късно станал необходим вследствие нашите слабости[67]”.

Св. Иоан Златоуст, макар от една различна гледна точ­ка от тази на св. Григорий Нисийски, в това ранно свое съчинение[68] поставя привличането между половете в кон­текста на последиците от грехопадението. Бракът, казва той, е установен, за да поставя преграда пред половите нагони на човека. Той е създаден заради блудството[69]. Бракът по такъв начин представлява законна и практична реализация на тези полови стремежи, контролирани обаче в прилични рамки. Той е сигурно убежище за младите, което да ги предпази от разпуснатостта и безнравствения живот на нисшите класи в Антиохия в края на IV-ти и началото на V-ти век. Несъмнено в тази своя теза той се опитва да тълкува думите на св. апостол Павел: „Но, за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена и всяка жена да си има свой мъж” (1 Коринтяни 2:7).

Повлиян от св. Иоан Златоуст и блажени Теодорит Кирски в „Изясненията си върху книга Битие” потвърждава, че пред­виждайки греха, Бог създал мъжкия и женския пол[70]. Подобно становище застъпва и св. Иоан Дамаскин в „Точно изложение на православната вяра”. И според него в Рая господствало девство. Едва когато смъртта влязла в света, Адам познал своята жена. Той счита, че благословението за умножаване на човешкия род не означава именно това числово нарастване, което произтича от физическата близост. Според него Бог би могъл да умножи нашия род по друг начин. Но предузнавайки предстоящото грехопадение, Бог създава мъжа и жената[71].

Има още

Из книгата „Тайнството Брак“*

I. Глава

Бракът – естествено общение между мъжа и жената

Любомир Тенекеджиев

На пръв поглед Свещеното Писание е твърде лаконично относно указанията за връзката между мъжа и жената. В него директно са дадени само основните принципи, върху които се градят взаимоотношенията между двата пола. Но индиректно, в смисъла на контекста му, се съдържа едно цялостно учение по този въпрос, което отговаря на основните принципи на човешкото битие. Извличането на тази есенция и оформянето ѝ в единен богословски светоглед по въпроса е било предоставено в задължение на Църквата. Високо-нравствени и богоозарени църковни мислители са разсъждавали върху него и са оставили безценни творения, в които са отразили своите възгледи, отговарящи на духа и съдържанието на Свещеното Писание. Естествено, това е било постепенен и продължителен процес, върху който неминуемо са оставили отпечатък особеностите на епохата, а това обяснява някои специфични нюанси в  разсъжденията на светите отци. Като се има предвид, че Църквата няма догматически формулирано учение по въпроса, светоотеческата литература представлява безценен извор за богословските търсения и разсъждения на съвременниците ни по повдигнатия проблем. Поради това, в процеса на изграждане на цялостна богословска концепция относно взаимовръзката между мъжа и жената и в частност брака като форма на общение между половете, основни стълбове в богословския градеж се явяват Свещеното Писание и богатата съкровищница от творения на светите отци.

Два са основните въпроси, чиито отговори имат фундаментално значение за богословските изследвания, отнасящи се до тайнството Брак. Единият от тях се отнася до изясняване произхода на брака като форма на общение между мъжа и жената. Другият търси и анализира причините за привличането между половете във връзка с родовия процес. Правилната им интерпретация гарантира неразрушима основа, върху която богословиeтo може да изгради цялостната си концепция по разглеждания проблем без да оставя и най-малка възможност за противостоене и отрицание.

1. Богоустановеност на брака

При разглеждане на въпроса за произхода на брака, като форма на общение между мъжа и жената, трябва да се изходи от християнския мироглед относно генезиса на човека и човешкия род. Свещеното Писание свидетелства, че Бог сътворява човека в шестия творчески ден, като влага в него Своя образ и му поставя задача да върви по пътя на обòжението[1].“Да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие“ (Битие 1:26). Този стих от началната книга на Свещеното Писание подчертава, че в конкретния случай става въпрос за творческата идея, предхождаща нейното оделотворяване (доколкото подобно деление е възможно да бъде отнесено към Твореца, чието битие е извън времето и пространството). Поради това думата „човек“ (еврейски adam)е събирателна и в нея е вложено разбирането за пълнотата на човешката природа, отразена в първата човешка двойка[2]. Всъщност това е една непряко изразена подтема в разказа за Сътворението от книга Битие 1-2 глава. Тя представя отношенията между двата пола преди грехопадението. От Битие 1:27-28 става ясно, че и мъжът, и жената са сътворени по образа на Бога. Освен това и на двамата е дадено да господаруват над тварната природа. Същият „подразказ“ набляга на заръката за „плодене“ и „множене“, отправена от Твореца към хората[3].

Във втория „подразказ“ – Битие 2:18-25 – се набляга в по­голяма степен на социалното измерение на отношенията между мъжа и жената. Самотата на Адам е описана като нещо не добро[4]. Въпреки че той като творение стои по-ниско от Твореца си, все пак е по-издигнато същество от животните. По тази причина общуването с тях съвсем не е достатъчно да задоволи неговите потребности за осъществяване на пълноценното  му битие. За реализацията му като личност безусловно е необходимо общуване с разумна природа от неговия вид. Тази идея е изразена с типичната древна източна образност  „кост от костите ми и плът от плътта ми“. Не е случаен фактът, че в тези редове  Моисей,  вдъхновен от Светия Дух, е описал необходимостта на мъжа от жена[5]. Тук не става дума, че човек има нужда само от себеподобен „другар“, а от другия пол – от жената Той ще стане с нея отново „една плът“, което директно навежда на мисълта за пълно единство. Православният богослов Дж. Кронк свързва пряко този акцент на единение преди грехопадението между двата пола с думите на Спасителя за брака в новозаветен смисъл: „Те вече не са двама, а една плът“ (Матей 19:6). Тези думи отразяват единството между мъжа и жената и божествената идея за богообразния човек. Макар да не можем да се опрем на преки светоотечески свидетелства поради характерните особености на светоотеческата епоха, може да се направи следния важен извод от разказа за сътворението. Създаването на жената е естествено продължение на творческия акт. Едва след нейното появяване човекът като цяло става образ на троичния Бог и получава името „човек“ в смисъла на казаното в Битие 5:2[6].

Основание за равното достойнство на жената с мъжа (изразяващо се в единство) св. Иоан Златоуст вижда в израза употребен за нея от божествения съвет – „да сътворим“ (Битие 2:18) –   аналогичен  с този при сътворяването  на Адам  (Битие 1:26), както и в думите: „помощник, нему подобен“ (Битие 2:18[7]).  Освен това Бог създава жената от реброто на Адам: „И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена“ (Битие 2:22). Св. Иоан Златоуст обръща внимание на употребения в този случай глагол „създаде“ (ωκοδόμησεν), а не „сътвори“  (έπλασεν), като пояснява, че Бог не произвел друго творение, а с част от вече сътвореното устроил ново, цяло и съвършено същество[8]. Творецът създал жената напълно подобна на мъжа – разумна и способна да му оказва помощ във всички обстоятелства на живота. Тя не е предназначена да бъде помощник на мъжа само и единствено в труда, а по-скоро му е нужна като негово alter ego, като негово допълнение в цялостното битие[9]. Така тълкува конкретно втория подразказ св. Кирил Александрийски: „Бог създал жената да съжителства с мъжа като същество еднородно с него и е необходимо да пребивава с него“[10]. Това съпребиваване не трябва да се разглежда само като някаква пространствена близост, а като пълно метафизично и надличностно единение в едно същество, целта на което е обогатяване, допълване и усъвършенстване на богоподобната човешка личност[11].

Някои съвременни православни богослови, разработвайки тринитарната проблематика, акцентират върху междуличностното общение на божествените ипостаси като изява на абсолютното Битие[12]. Те съзират зависимост между проявяващата се в двойственост (мъж ижена) и дори в множественост (целия човешки род) човешка природа и премъдрото сътворяване на човека по образ и подобие Божие. Така например, епископ Калистос Уеър  (понастоящем  Диоклийски  митрополит) разглежда човешката личност като икона (образ) на Божествената Троица. Според него трима църковни мислители могат да служат като стълбове при изграждане на човешката представа за божествената Троица[13]. Първият от тях е св. Василий Велики, който в произведението си „За Светия Дух“ въвежда ключовия термин κοινωνία (общение, братство). Наред с останалите кападокийци, той предпочита да изразява Божието единство чрез общението между Трите ипостаси или Лица. Представителите на тази школа обясняват Света Троица, използвайки най-често аналогии на трима души в непрестанни отношения един с друг. Те подчертават относителността на използвания от тях триличностен модел, разяснявайки че единството на трите божествени ипостаси е твърде различно и същевременно имащо принципно сходство с човешкия модел. Все пак, преобладаващата при тях аналогия за обяснение на Троицата е свързана с три човешки същества. Епископ Калистос счита, че тук е първият ключ към вътрешния смисъл на учението за Троицата. Чрез него се достига до разбирането, че една от най-важните изяви на Божествената битийност е общуване или общност. Това е начинът на съществуване на Трите ипостаси на Бога. Свети Григорий Богослов например, в антиевномианската си полемика, изказва мнението, че имената „Отец“ и „Син“ не би трябвало да се свързват нито със същността, нито с действието, а с отношенията между „Родения“ и „Родителя“[14]. Той смята, че най-вече отношенията на всяка една ипостас на Пресветата Троица правят Тя да е точно това, което Е, а не нещо друго[15].

Тази Негова общност отговаря в известен смисъл на представата ни за църковна съборност[16].  Църквата се проявява в своята благодатна  пълнота чрез св. тайнство Евхаристия,  в което се изповядва истинската православна вяра. Тази пълнота е съсредоточена около епископа на поместната църковна общност, но в пълно общение с останалите поместни общности  по цялата вселена[17]. Тук още един път има потвърждаване на идеята за битието като общение[18].

Вторият автор, разгледан от епископ Калистос, е блажени Августин, който в съчинението си „За Троицата“ основава учението си за божественото единство върху споделената същност на Троицата. В използваните аналогии той се опира на едноличностен  модел, оприличавайки трите божествени ипостаси на различните способности или аспекти на едно единствено  човешко същество. Тези аспекти са умът, неговото познание за самия себе си и любовта му към себе си. На други места той съпоставя Божествената Троичност с паметта, разбирането и волята в човешката личност. И в единия, и в другия случай обаче акцентът отново пада върху елемента на общение и комуникативност[19].

Третият богослов, на който се спира епископ Калистос, е шотландецът Ричард от Сен Виктор (починал 1173) –  третата книга от  съчинението  му „За Троицата“. Ричард основава  разсъжденията си на разбирането за Бога като любов. Тъй като любовта е най-възвишеното състояние на човешката природа, най-съвършената реалност в рамките на собствения ни опит, тя е онова качество в този личен опит, което ни води най­близо до Бога и изразява по-добре от всичко друго висотата на божествената природа. Той разяснява, че любовта към себе си все още не е съвършената любов. Любовта е дар, размяна и следователно, за да присъства в пълнота тя трябва да e взаимна. Тя изисква „ти“, както изисква „аз“ и може да съществува истински само там, където има повече от една личности. Съвършенството на една личност изисква общуването ѝ с друга. Божествената любов, както човешката, се отличава със споделяне и общуване[20]. Пълнотата на славата според Ричард изисква споделящ тази слава. И щом Бог е любов, невъзможно е Той да е една единствена Личност, обичаща Сама Себе Си. Той трябва да е най-малкото две личности – Отец и Син, взаимно обичащи Се. Но за да съществува в пълнота, любовта не трябва да бъде само взаимна. Тя трябва да се излива навън и да надхвърля междуличностните отношения на двама. Поради това Ричард поставя любовта в постоянно движение – от себелюбов (Отец за Себе Си) към взаимна любов (Отец и Син) до споделена любов (Отец, Син и Дух Свети)[21].

Има още