Категория: Догматическо богословие

Основни течения в християнството днес – продължение от публикация № 1448

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Коев

(Сходства и различия)

Вече се каза, че Църквата Христова води началото си от деня Петдесетница, когато Дух Свети във вид на огнени езици слязъл над апостолите и те още същия ден наченали да проповядват Хри­стовото учение.

До средата на XI-ти век (1054 година) християни­те на Изток и на Запад, въпреки някои различия, образували едно цяло. След настъпилия разрив в споменатата годи­на се оформили две основни течения: православие – на Изток, и римокатолицизъм – на Запад. Всяко от двете изграждало своя структура и имало свой начин на живот. През XVI-ти век в хода на Реформацията една част се отделила от Римокатолическата църква и заживяла свой самостоятелен живот. Така се офор­мило третото течение в християнството, което независимо от някои вътрешни раз­личия е влязло в историята с общото име протестантизъм. Така исторически се оформили трите основни течения или направления в християнството. Тук из­рично се акцентира върху определението основни, защото има и други, които във верово и структурно отношение се доближават до горепосочените.

Така например на Изток от края на V-ти – началото на VI-ти век се отделили и обособи­ли предимно на етническа основа несториани, копти, етиопци, арменци, сиро-яковити, а от XV-ти век – малабарци (в Южна Индия). Във верово и структурно отно­шение те са близки до Православната църква. В края на реформационния пери­од в Англия се обособила самостойна Англиканска църква, която е смесица от католически и протестантски елементи.

От края на XIX-ти век от Римокатолическата църква се отделила една малка част, ко­ято се именува Старокатолическа църк­ва. Най-много по брой (но не по числен състав) са религиозните общности, въз­никнали на протестантска основа. Към тях спадат например баптисти, методис­ти, конгрегационисти, адвентисти, петдесетници и още много други. В Бълга­рия днес има над двадесет различни християн­ски групировки, а в целия свят техният брой е над двеста. Всяка от тях претендира, че тя е истинската Христова църква.

Да се отрази цялото това многообра­зие на няколко страници не е възможно. Тук се отбелязват само сходствата и по-важните различия между православни, римокатолици и протестанти.

Общото между трите нап­равления

Общото между православни, римока­толици и протестанти е, че всички се именуват християни, което ще рече, че изповядват вярата в Иисус Христос като въплътил се Син Божи, като Изкупител на човечеството от греха и смъртта, Кой­то „възкръсна в третия ден, според Писа­нията; и възлезе на небесата, и седи отдя­сно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живите и мъртвите, и царството Му не ще има край“ (чл. 5-7 от Символа на вярата).

В тясна връзка с учението за личност­та и изкупителното дело на Иисус Христос стои учението на Църквата за единия по същност и троичен по лица Бог, така нареченият догмат за Света Троица (Отец, Син и Дух Свети). Тук има принципно единство между трите направления (различието ще бъде отбелязано по-нататък).

Православни, римокатолици и проте­станти приемат вярата, дефинирана на Първия и Втория вселенски събори, тоест приемат Символа на вярата, но в интер­претиране текста на този Символ неви­наги са единни.

Общото между православ­ни и римокатолици

Освен отбелязаното по-горе сходство между трите направления има и други пунктове в областта на вярата, гдето е налице принципно сходство само между православни и римокатолици. Така на­пример едните и другите приемат седем тайнства: Кръщение, Миропомазваме, Из­повед, Евхаристия, Свещенство, Брак и Елеосвещение; имат три иерархически степени: епископ, презвитер и дякон; отправят молитви за починалите и моли­тви към светиите; почитат светите мощи и иконите; кръстят се; приемат Свещеното Писание и Свещеното Предание като равностой­ни източници на вярата; учат, че за спасе­нието на човека са необходими както вяра, така и добри дела.

Учението на православни­те, римокатолиците и протестантите за първия (първородния) грях

За да се разберат по-добре някои от различията между трите направления, необходимо е макар в съвсем схематична форма да се даде тяхното учение за пър­вия грях.

Според православното учение първи­ят човек е създаден нито смъртен, нито безсмъртен, а е създаден за безсмъртие. Ще рече, у него имало заложби да дости­гне безсмъртие, като постави своята сво­бодна воля в хармония с волята на Бога. Първият човек не сторил това – той се противопоставил на Божията воля и това всъщност е първият грях. Този грях вне­съл дълбока, съществена, но не пълна повреда на човешката природа. У човека останали следи от добро, което му позво­лява, макар и с много усилия, да върши добри дела, които наред с вярата са необ­ходимо условие и предпоставка по пътя към нравственото му усъвършенстване.

Според учението на римокатолиците Бог сътворил първия човек с тяло смър­тно и душа безсмъртна, свободна и ра­зумна. За да могат тези две субстанции (душа и тяло) да съжителстват, Бог надарил човека със свръхестествени бла­годатни дарове. При все това той съгре­шил. Първият грях отнел от човека свръх­естествените дарове, нанесъл повреда на човешката природа, но тя не била толко­ва дълбока и съществена. Поради това човек не само може да върши добри дела, които са му необходими, но може да върши дори повече, отколкото са му ну­жни, тоест да върши свръхдлъжни дела.

Протестантите учат, че Бог, след като сътворил човека по Свой образ, дал му способност правилно да познава и пра­вилно да обича Бога, и го освободил от всички плътски страдания, болести и смърт. В това се състои първобитната праведност на човека. Грехопадението не само лишило човека от неговата пър­вобитна праведност, но и напълно извра­тило неговата природа. Повредата ѝ би­ла тъй съществена и дълбока, че не оста­нало нищо здраво нито в тялото, нито в душата на човека. У него се появила склонност само към злото. Изхождайки от тази концепция за първия грях, проте­стантите отхвърлят не само значението, но и възможността за добрите дела. Тях те заменили с благодатта, която събужда у човека вяра и го оправдава без всякакви добри дела и изобщо без всякакво стра­нично посредничество.

И православни, и римокатолици, и протестанти изхождат във вероучителната си система от учението за първия грях.

Отлики на протестантите от православните и римока­толиците

Има същностна разлика между про­тестантите, от една страна, и православ­ните и римокатолиците – от друга. Тя се изразява главно в следното: протестан­тите признават само две тайнства – Кръщение и Евхаристия; някои от тях при­емат трите иерархически степени: епис­коп, презвитер и дякон, други приемат само двете: презвитер и дякон. Но поне­же едните и другите не признават тайнс­твото Свещенство, при което се получа­ват тези степени, за тях те (степените) не могат да имат сакраментален характер, защото е принцип, че не можеш да дадеш на другия това, което сам нямаш; по същия принцип Евхаристията не е тайн­ство в този смисъл, в който го разбират Православната и Римокатолическата църква, именно: за да има тайнство, тря­бва да има тайноизвършител, а за да има такъв, трябва той да е ръкоположен в съответната иерархическа степен, което става при тайнството Свещенство; за разлика от православните и римокато­лиците, протестантите отричат претво­ряването на хляба и виното в тяло и кръв Христови при тайнството Евхаристия; по-нататък – протестантите отхвърлят молитвите за починалите, молитвите към светиите, не почитат мощите на светии и иконите; не се кръстят; отхвърлят Свещеното Предание и приемат като единст­вен източник на вярата само Свещеното Писание; учат, че за спасението на човека не са необходими добри дела, а само вяра; приемат, че има предопределение, тоест че участта на всеки един човек е предопре­делена от Бога и той не може да я проме­ни.

Има още →

Разривът между Източната и Западната Църква – причини и последици – продължение от публикация № 1444*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Коев

Въпросът за разрива между Източната и Западната църква в 1054 година е твърде обширен и доста комплициран. Тук ще бъдат маркирани само някои основни моменти.

Църквата Христова води началото си от деня Петдесетница, когато над събралите се в една иерусалимска горница слязъл Дух Свети във вид на езици, като че огнени, които се разделили и се спрели по един на всекиго от тях. Апостолите се изпълнили с Дух Свети и започнали да говорят на други езици, според както Духът им давал да изговарят (Деяния на светите апостоли 2:3-4). Боязливите до този момент апостоли станали смели проповедници и вестители на Христовото учение. И още същия ден повярвали в Христа и се кръстили около 3,000 души. Те били от различни народности – предимно в пределите на обширната тогава Римска империя. Като се завърнали по своите места, всеки от повярвалите на свой ред възвестявал новото учение.

Независимо от предприетите гонения срещу християните, техният брой се увеличавал бързо и с течение на времето те проникнали и намерили свои последователи в цялата Римска империя. След прекратяването на гоненията в началото на IV-ти век животът на Църквата се организирал структурно както в източната, така и в западната половина на Римската империя. Отначало всички християни живеели във верово и структурно единство. Придържали се към повелята на Христа – да бъдат всички едно (Иоан 17:21). Постепенно обаче географската отдалеченост между Източната и Западната църква, от една страна, различната душевна ориентация на източните и на западните хора, от друга, разноликата им историческа съдба, от трета, оказали своето въздействие: започнали да се оформят различия в учението, задачите и интересите им.

Независимо от това, че и на Изток, и на Запад изповядвали едни и същи верови истини, признавали едни и същи нравствени норми, практикували едни и същи тайнства и правила за църковно устройство, в западната половина на Църквата постепенно започнало създаването на особен стил на живот, който импонирал на западния начин на мислене и отразявал спецификата в светоусещането на западните хора. То насочвало мисълта на християните там повече към земните проблеми, докато източните християни, съобразно своята душевна нагласа гледали повече нагоре, към отвъдното. Западните акцентирали върху спекулативния характер на вярата, източните – върху преживяването ѝ. Западните търсели доводи от разума, източните – от сърцето. Така с течение на времето между Изтока и Запада изникнали несъгласия и спорове, прераснали през вековете в непреодолими конфликти. Първите спорове се зародили през II-ри век във връзка с празнуването на празника Пасха (Великден). Този спор получил решение на Първия вселенски събор (325 година). През III-ти век се водил спор относно кръщаването на еретиците. Все пак през първите три века различията отстъпвали пред общия враг – езичеството и свързаните с него гонения срещу християните. Любовта туширала тези различия.

Обективно погледнато, политическото разделение на Римската империя в края на IV-ти век допринесло твърде много за задълбочаване и разширяване на конфликтите между Изтока и Запада. Още през същия век на Запад започнали да се създават и затвърдяват обреди, обичаи и мнения, различни от тези на Изток. Така например Изтокът запазил строгия режим по време на постния период, докато Западът облекчил поста, като разрешавал употребата на мляко и млечни продукти; на Изток тайнството Миропомазване се извършвало (и сега се извършва) веднага след тайнството Кръщение от епископи или презвитери, на Запад това ставало (и сега става) на 7-годишна възраст и се извършвало само от епископи; на Изток имало (и сега има) духовни лица, които не са женени (монасите), а също и женени (свещениците), на Запад се утвърдил така нареченият целибат, тоест само неженени духовници, и други. От VI-ти век Западната църква внесла и верови различия: там се появило учението за изхождане на Светия Дух и от Сина (така нареченото Филиокве), макар че до началото на XI-ти век то не било санкционирано от Римската църква. Това тя направила в 1014 година.

Дори и при наличието на такива различия единството се запазвало в името на любовта. Но когато горделивите претенции на Рим за власт и господство над цялата Църква започнали да се изразяват все по-дръзко, Източната църква съзряла в тези претенции реална опасност за свободата, единството и съборното начало в църковния живот. Това породило сериозни спорове и довело до печални резултати. Всъщност идеята за господство на Рим в най-плаха форма се зародила още през II-ри век. Следващите векове донесли благоприятни за Рим исторически обстоятелства, които били използвани максимално. По-важните от тях са:

1.Изключително благоприятното положение на Римската църква в сравнение с Източните църкви, което се изразявало в това, че:

a)нейният епископ се намирал в столицата на Римската империя. Това го поставяло в положение на извънредна почит и уважение в целия тогавашен християнски свят;

б)Римската църква била единствената на запад, основана от апостоли (Петър и Павел);

в)и двамата апостоли прекарали края на живота си в Рим и там загинали мъченически за вярата, което, безспорно, повдигало неговия авторитет, особено между западните църкви;

г)там първо се прилагали императорските укази за преследване на християните и мнозина от тях понесли мъченически венец;

д)материално тя била най-богата, към нея принадлежали влиятелни лица, някои от които били в близки отношения с императорския двор – нещо, което в другите църкви не съществувало. Поради това тя имала възможност в трудни моменти да оказва материална помощ на нуждаещи се, което се оценявало високо.

Има още →

Седми вселенски събор – продължение от публикация № 1443*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Коев

Вече беше казано, че иконоборската ерес като организирано движение възни­кнала и се оформила във Византия в пър­вите десетилетия на VIII-ми век. Неин дър­жавен идеолог бил византийският импе­ратор Лъв III Сириец. Разгледани бяха и причините за възникването на иконобор­ството.

Излишно е да се поставя въпросът как Църквата се е противопоставила на тази ерес. Опитът от предишните векове пока­зал, че когато православното учение е застрашено, Църквата своевременно ре­агира в своята пълнота – чрез вселенски събор. Така станало и в този случай.

По времето на византийската импера­трица Ирина и нейния син Константин VI (780-797) в 787 година бил свикан Седмият вселенски събор. Поради непреодолими пречки от държавно-политически харак­тер съборът се състоял в Никея, а не в Константинопол, както първоначално се проектирало. Присъствали около 350 ду­ши. Откриването станало на 24 септемв­ри 787 година в храма „Св. Софѝя“. Имало общо 8 заседания, последното от които се състояло на 23 октомври същата година в Конс­тантинопол в присъствието на импера­торското семейство. Преседател на съ­бора бил Константинополският патри­арх Тарасий.

Понеже съборът бил свикан по повод на иконоборската ерес, естествено било върху тази тема да се акцентира по време на заседанията. В този смисъл по-специ­ално внимание заслужават четвъртото, петотo, шестото и особено седмото заседание. На четвъртото били приведени редица библейски и светоотечески свидетелства в подк­репа на иконопочитанието. В края на това заседание членовете на събора под­писали предварително постановление за почитането на иконите. На петото заседа­ние присъстващите изслушали истори­чески свидетелства за предшественици­те на иконоборците – самаряни, езични­ци, юдеи, гностици, монофизити и сара­цини. На шестото заседание били приведе­ни опровержения срещу ороса на иконоборския събор от 754 година. На седмото заседание (13 октомври) отците анатемосали събора от 754 година, единодушно приели окончателния текст на вероопре­делението и по установена вече тради­ция предали на анатема всички иконо­борци.

Окончателният текст на съборното вероопределение гласи:

„Ние пазим без нововъведения всич­ки с писание или без писание установе­ни за нас църковни предания, едно от които е за иконописта. То е съгласно с евангелската проповед и ни служи за уверение в истинското, а не призрачно въплъщение на Бог Слово, и за подобна полза. Защото когато едни неща се показват чрез други, те несъмнено се уясняват взаимно.

Въз основа на това ние, ходейки като по царски път и следвайки внуше­ното от Бога учение на светите отци и Преданието на Вселенската църква и живеещия в нея Дух Свети, с пълна достоверност и грижливо изследване определяме: честнѝте и свети икони, нарисувани с бои, или направени от мозайка, или от друго годно за такава работа вещество, да се поставят тъй, както изображението на честнѝя и животворящ Кръст в светите Божии църкви, върху свещени съсъди и одеж­ди, на стени и на дъски, в къщите и по пътищата – както иконите на Госпо­да Бога и Спасител наш Иисус Христос и на непорочната владичица наша све­та Богородица, така също и на всички свети и преподобни мъже. Защото колкото по-често те биват гледани изоб­разени на иконите, толкова повече те­зи, които ги гледат, биват подбужда­ни да си спомнят и да обичат самите първообрази, да ги почитат с целуване и благоговейно поклонение – не с ис­тинското служение, което според на­шата вяра подобава само на Божест­веното естество, но с такава почит, каквато ние въздаваме на изображени­ето на честнѝя и животворящ Кръст, на светото Евангелие и на други све­тини чрез кадене на тамян и поставя­не на свещи, какъвто благочестив оби­чай имало и у древните. Защото чест­та, отдавана на образа, се отнася към неговия първообраз, и който се покланя на иконата, покланя се на съществото (на личността) на изобразения на нея. Такова е учението на светите наши отци, тоест Преданието на Вселенската църква, която открай докрай земя е приела Евангелието“.

Цитираното вероопределение на съ­бора съдържа следните основни идеи: 1. основанията за почитането на иконите; 2. почитта към Кръста като образец за по­читта към иконите; 3. местата, гдето сле­два да се поставят иконите; 4. материята, от която те могат да се правят; 5. обекти­те на изображенията; 6. нравственият сми­съл на почитта към тях, и 7. догматичес­кият им смисъл.

За да се разбере правилно богословс­кото съдържание на разглежданото ве­роопределение, необходимо е то (вероопределението) да се постави в контекста на богословието на иконоборците.

Един от основните иконоборски аргу­менти бил, че употребата на изображе­ния и поклонението пред тях противоречат на Свещеното Писание и на Свещеното Предание. Ко­ито се покланят на Бога, трябва да Му се покланят с дух и истина (Иоан 4:24). Такова мнение имал още епископ Евсевий Кесарийски (починал 339 година). Император Лъв III Сириец твърдял, че иконите, изпълващи храмовете, са идоли и тези, които им се кланят, са идолослужители.

Имайки предвид тези иконоборски концепции, на четвъртото си заседание отците на събора привели в подкрепа на иконопочитанието редица старозаветни и новозаветни свидетелства (например: Изход 25:1, 17-22; Числа 7:88-89; Иезекиил 41:16-20; Евреи 9:1-5) и светоотечески мисли(от св. Иоан Златоуст, св. Григорий Нисийски, св. Кирил Александрийски, св. Григорий Богослов, Астерий Амасийски и други), както и осемдесет и второто правило на Трулския събор.

От приведените свидетелства и нап­равените по тях разсъждения става ясно, че:

1.макар и немного на брой, но все пак в Свещеното Писание има указания за същес­твуването на изображения и за почтител­ното отношение към тях, защото те са направени по Божие внушение;

2.Свещеното Писание не само не отхвърля изо­бразителното изкуство, но го санкциони­ра и утвърждава;

З.старозаветната заб­рана се отнася за езическите изображе­ния, тоест за изображенията на мними бо­гове и за поклонението и служението на тях (Изход 20:4). Целта на тази забрана има религиозно-педагогически характер – да се предпази израил ският народ от езиче­ско влияние, по-конкретно в областта на идолопоклонството;

4.в Стария Завет има изображения само на херувими, тоест на безплътни сили, но не и на човеци. Това е самопонятно: човешката приро­да, поразена от греха, не е била достойна за изобразяване и съответно – за почита­не. Не могат да се търсят преки указания и в Новия Завет. Едва след като е завър­шено изкупителното дело на Иисус Хри­стос, в Когото и чрез Когото е осветена човешката природа, тя става достойна за изобразяване. В този смисъл напълно естествено е първите изображения да бъ­дат на Иисус Христос и на Пресвета Богородица, а след това на апостолите и на мъчениците за вярата. Тук има своего рода хронология на верова и нравствена основа. На тази основа преданието ни говори за неръкотворния образ на Иисус Христос и за образа на св. Богородица, нарисуван от свети апостол и евангелист Лука;

5.има същностна разлика между поклонение и служение. Поклонение мо­же да се отдава не само на Бога, но и на човеците и на безплътните сили. Пред свещените предмети и изображения, пред всичко, което символизирало Божието присъствие, юдеите се покланяли. Така­ва била Божията повеля. Иисус Христос спазвал дадения от Бога на еврейския народ Моисеев закон. Апостолите под­ражавали на Христа. Служение обаче се отдава само на Бога. Това служение, ма­кар и не пряко, е санкционирано още във Втората Божия заповед: „Не им се кла­няй (на идолите, скоби мои) и не им служи, защото Аз съм Господ Бог твой“ (Изход 20:5; Второзаконие 5:9). Също: „Не бива да се покла­няш на други бог, освен на Господа (Бога)“ (Изход 34:14). „Господу, Богу твое- му ще се поклониш и Нему едному ще служиш“ (Второзаконие 6:13, 10:20). Същите ду­ми е казал и сам Иисус Христос (Матей 4:10; Лука 4:8). Обществените молитви, които христяните извършват поустановено чинопоследование, се именуват винаги бо­гослужение, а не служение на един или друг светец. При това библейско разгра­ничение между поклонение и служение няма никакво основание иконопочитателите да бъдат наричани идолослужители. Същностната разлика между покло­нение и служение е фиксирана и във вероопределението с думите: „Тези, които ги (иконите) гледат…, да ги почитат с целуване и благоговейно поклонение – не с истинското служение, което според на­шата вяра подобава само на Божествено­то естество…“.

Има още →

Иконоборство – продължение от публикация № 1442*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Коев

Иконоборствотo е религиозно-поли­тическо движение, насочено против кул­та към иконите в християнската църква. Църковната история познава редица изо­лирани случаи на отрицателно отноше­ние към иконите и свързаната с тях по­чит. Като организирано движение обаче иконоборството възникнало и се офор­мило във Византия в първите десетиле­тия на VIII-ми век. Негов държавен идеолог бил византийският император Лъв III Сириец (717-741).

Причините за възникването на иконо­борството са от различен характер. Све­ждат се главно до:1. социално-икономи­чески, 2.политически, и 3.религиозни. Те са до голяма степен взаимно преплетени и обусловени.

1.Социално-икономически причини

В началото на VIII-ми век византийското общество било разтърсвано от вътреш­ни противоречия. На първо място те съ­ществували между селските маси, които постепенно губели земята и свободата си и господстващите светски и църковни среди, които се феодализирали. На второ място противоречия имало и сред отдел­ните съсловия на господстващата класа, особено на темната аристокрация, ко­ято се домогвала да укрепи своите пози­ции и да се обогати с движими и недви­жими имущества. На трето място не липсвали конфликти и в църковните сре­ди, гдето борбата се водела между епис­копите и отделни богати манастири, които в стремежа си към самостоятел­ност не се подчинявали на епископската власт. Освен с недвижими имоти манас­тирите разполагали и със значителни парични суми и скъпоценни предмети. От друга страна, в политическо отноше­ние държавният апарат бил подчертано клерикален: духовни лица заемали вис­ши държавни длъжности, с които неряд­ко злоупотребявали.

Императорите от сирийската динас­тия начело с Лъв III си поставили за цел да изтласкат духовенството от заемани­те позиции, да секуларизират манас­тирските имоти и голяма част от налич­ните материални ценности. Този секуларистичен дух те искали да наложат в цялостния духовен и културен живот на Византия. Изгодна за тях платформа се оказала борбата им срещу засилилия се култ към иконите, който монасите упо­рито и системно налагали сред вярващи­те. Обявявайки се против иконопочитанието, император Лъв III Сириец целял да ограничи икономическата мощ на мо­нашеството.

2.Политически причини

Забогатяването на манастирите воде­ло до неимоверно увеличаване броя на монасите, което на свой ред намалявало числеността на армията и било опасно за държавната власт, защото я лишавало не само от защитни сили, но и от данъкоп­латци и чиновници. По това време арми­ята трябвало да се справя с тежки задачи във връзка с отбраната на Византия, коя­то била сериозно застрашавана от нейни­те съседи. Изтласкването на духовенство­то от сферата на държавното управление пък създавало възможност на последното да получи по-голяма стабилност.

3.Религиозни причини

Наред със засилването на почитта към иконите се допускали и редица злоупот­реби с тях. Така например при кръщаване на деца някои избирали за възприемници (кръстници) икони вместо живи хора; ду­ховници извършвали тайнството Евхаристия върху икони вместо върху осве­тен престол; слагали в причастието боя, настъргана от икони; отдавали на икони­те божествени почести и много други. По такъв начин мнозина иконопочитатели изпа­дали всъщност в идолослужение. Непра­вилното разбиране същността на иконопочитанието и зачестилите злоупотреби с него усилвали иконоборското настрое­ние и сред някои епископи. Мнозина от тях, считайки иконопочитанието за идо­лослужение, по дълбоко вътрешно убеж­дение се борели срещу него.

В първите десетилетия на VIII-ми век гла­вни противници на иконопочитанието измежду църковните среди били еписко­пите Константин Наколийски, Тома Клавдиополски и Теодосий Ефески – и тримата от Мала Азия. Косвено влияние върху тяхното отрицателно отношение към иконите оказали павликянството, юдейството и мохамеданството, които имали голям брой последователи в Мала Азия и били принципно против иконите и отдаваната им почит.

Страстно разгорялата се борба срещу иконите и тяхното почитане, която запо­чнала първо в църковните среди, а по-късно и в политическите, продължила повече от един век и протекла в две фази.

1. След като укрепил властта си в продължение на десет години и разчитайки на подкрепата на темната аристокра­ция, на занаятчийско-търговските среди в градовете, на селските маси и на част от висшето духовенство, император Лъв III Сириец започнал своята иконоборска по­литика. В първата си фаза иконоборство­то се очертало като широко обществено движение, което включвало представи­тели и на господстваща, и на експлоа­тираната класа. Повод за открита борба срещу култа към иконите било земетре­сението в Средиземно море, станало през лятото на 726 година. В политическите среди се заговорило, че византийците разгневили Бога със своето иконопочитание. Наскоро бил издаден император­ски едикт, с който се сложило началото на организирана борба срещу иконопочитанието и неговите защитници. За съ­жаление текстът на този едикт не е запа­зен. Действията на императора срещна­ли одобрение в определени среди, но и остра съпротива в други, особено в сто­лицата и в европейските владения на Византия. В Константинопол отявлен противник на иконоборската политика бил патриарх Герман (715-730). На него­ва страна били мнозина аристократи, които имали връзки с монашеските сре­ди. Последвали наказания и конфиска­ция на имущества. Отношенията се изо­стрили до такава степен, че се стигнало дори до открит бунт в Елада и егейските острови. Бунтът бил потушен, а метеж­ниците строго наказани. Кървави сблъс­квания станали и в столицата.

Императорът следвал неотклонно иконоборския си курс. По негово наре­ждане патриарх Герман бил свален от патриаршеския престол (730 година) след като отказал да подпише издадения едикт про­тив иконите. За патриарх бил поставен неговият синкел Анастасий (730-754) – привърженик на политиката на импера­тора. Наскоро след това бил издаден втори едикт от Лъв III, подписан и от новия Константинополски патриарх. С този едикт се забранявало категорично почитането на иконите. Нарушаването на тази забрана било съпроводено с нови наказания и конфискации на църковни имоти. С това се ослабила икономичес­ката мощ на Църквата и на монашество­то, а държавата увеличила значително материалните си средства. През следва­щите години конфронтацията между за­щитниците и противниците на иконите се засилила.

Освен във Византия иконоборската политика на император Лъв III срещна­ла остра съпротива и на Запад главно в лицето на римските папи Григорий II (715-731) и Григорий III (731-741). Пос­ледният свикал събор, който заклеймил действията на императора. За да си от­мъсти на папата, Лъв III отнел от римския диоцез елинизираните южноиталиански области Сицилия и Калабрия, както и Източния Илирик, и ги подчинил на Константинополския патриарх. Този акт на императора усложнил църковните от­ношения между Константинопол и Рим и задълбочил отчуждението между Из­тока и Запада.

Друг смел изобличител на иконобор­ците бил св. Иоан Дамаскин (676-749), който живеел извън пределите на Визан­тия – в столицата на арабския халифат Дамаск. Той написал три слова в защита на иконопочитанието, в които разкривал богословски същността на иконите и на свързаната с тях почит. Той, както и изто­чните патриарси по това време, предал иконоборците на анатема.

Има още →

Монотелитство. Шести вселенски събор – продължение от публикация № 1441*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Коев

Монотелитство

Пети век е богато наситен на спорове относно личността на Иисус Христос, по-конкретно, относно двете природи – божествена и човешка – в Него. Монофизитите учели за една природа след въплъщението, Църквата – за две. Халкедонският събор (451 година) решил този спор дефинитивно – в Христа има две приро­ди след въплъщението; те са цялостни, съвършени. При все това христологическите спорове не приключили с това решение. Монофизитството продължи­ло да занимава умовете на мнозина и през VI-ти и VII-ми век. През VII-ми век то получило нова форма на развитие, която се отляла в нова ерес – монотелитство (от гръцки монос=един и телима=воля, желание – една воля или едноволие).

Още тук трябва да се отбележи, че монотелиството макар и рожба на моно­физитството се различава съществено от него: докато монофизитството се държи в областта на метафизиката, монотелитството преминава в областта на пси­хологията, защото използваните от монофизитите термини усия, фисис, енер­гия, просопон не могли да се обяснят метафизически. Трябвало да се направи опит те да бъдат изяснени психологиче­ски. В резултат именно на този опит се появило и оформило монотелитството. Тук не става дума за държавно-полити­ческите причини, които съдействали за бързото развитие и оформяне на послед­ното.

Необходим е един макар и бегъл историко-аналитичен поглед върху появата и развитието на монотелитството. Вече се каза, че монотелитството е своеобразно продължение на монофизитството. Не­обходимо е тази мисъл да се аргументи­ра.

Монофизитското учение за една при­рода в Христа след въплъщението (бо­жествена) и непризнаването в Него на човешка природа водело логически до извода, че в Христа има една воля – божествена, а човешка няма. Едната при­рода има една воля.

Същността на монотелитството се свежда до следното: Иисус Христос има една воля и съответно едно действие (енергия), и тази воля е божествената; човешка воля и човешко действие в Него няма, защото въплътилото се Слово Бо­жие има една божествена природа; при въплъщението човешката природа е по­гълната от божествената. Щом Иисус Христос има една природа, естествено е да се приеме, че Той има една воля и едно действие.

Православното учение пък гласи: Ии­сус Христос има две природи – божест­вена и човешка. Тези две природи са цялостни, пълни, с всички принадлежа­щи им свойства. Тъй като волята е изява на природата, а Христос има две приро­ди, то в Него има две воли – божествена и човешка, и съответно две действия.

До окончателното формулиране както на монотелитското, така и на право­славното учение не се стигнало бързо и лесно. Монотелитски мисли в една или друга форма били изказвани още преди VI-ти век, но те не били систематизирани, нито пък имали особено влияние. Моно­телитството получило широко разпрос­транение при византийския император Ираклий (610-641), който се опитал да се възползва от това учение за свои държа­внически цели с оглед да постигне рели­гиозно единомислие между гражданите на обширната тогава Византийска импе­рия, та с общи усилия да завърши побе­доносно войната с персите. Ираклий ос­танал излъган в надеждите си да пости­гне верово единство между православни и монофизити, използвайки оформящо­то се тогава монотелитство като нещо средно между двете. Времето от Ирак­лий до Шестия вселенски събор – около половин век, е наситено с догматически спорове и остри борби, в чиято основа стоял въпросът за волята и действията в Иисус Христос.

Сред монотелитстващите през този пе­риод изпъквали: император Ираклий, па­триарсите Константинополски Сергий и Александрийски Кир, Римският папа Хонорий, приемникът на Ираклий – им­ператор Констанс II (641-668), следва­щите константинополски патриарси Пир, Павел и Петър. Монотелитските спорове дали твърде печални отражения върху църковния живот в онова време. Един от съвременниците на тези събития с душевна болка пише: „Иерарсите ста­наха ересиарси и вместо мир, насаждат сред народа разпри; вместо пшеница, на църковната нива сеят плевели; и виното се смесва с вода, и ближният се пои с мътилка; вълкът се приема за агне, а агнето – за вълк; лъжата се приема за истина, а истината – за лъжа; нечестието поглъща благочестието“.

Още с появата си монотелитската ерес срещнала силен отпор сред будни право­славни умове. Пръв защитник на право­славното учение бил Иерусалимският патриарх св. Софроний, след него св. Максим Изповедник – мъченик за правосла­вната вяра, св. Мартин, папа Римски – мъченик за същата вяра и други правос­лавни поборници, чиито имена история­та не е запазила.

Времето на двамата императори Ира­клий и Констанс II било време на безпо­щадна борба и физическо унищожаване на защитниците на православното уче­ние за двете воли и действия (енергии) в Иисус Христос. Резултатът бил разст­ройство на църковния живот и безсилие пред насилието. Приемникът на Конс­танс II – император Константин IV Погонат (668-685) потърсил църковно сред­ство за разрешаване на спорните догма­тически въпроси. Замисленото от него в Константинопол съвещание на западни и източни църковни представители за спокойно обсъждане на спорните въпро­си се оформило и протекло не като съве­щание, а като събор, при това вселенски.

Има още →

Спор за трите глави. Пети вселенски събор – продължение от публикация № 1440*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Коев

Спор за трите глави

Четвъртият вселенски събор осъдил монофизитската ерес. За всички станало очевидно по какво се отличава правосла­вието от монофизитството. Но би било погрешно да се мисли, че след осъждане­то си монофизитството изчезнало от ис­торическата сцена. В съзнанието на мно­зина монофизитската ерес пуснала таки­ва дълбоки корени, че дори и Халкедонският събор не могъл да я унищожи.

Халкедонското вероопределение сре­щнало съпротива в Палестина, Египет, Сирия, а в определена степен дори и в Константинопол. Сменила се само фор­мата на реакция срещу това вероопреде­ление. Тук на преден план излязъл изве­стният в историята спор за трите глави. Кои са тези три глави и каква е същност­та на спора за тях?

Става дума за тримата епископи: Тео­дор Мопсуестийски, Теодорит Кирски и Ива Едески. И тримата са завършили земния си път през V-ти век. Известни са с това, че взели решително участие в поя­вата и развитието на несторианската ерес и в борбата на тази ерес против правос­лавието. Независимо от това нито един от тях не бил осъден нито на Третия вселенски събор, който се занимавал с несторианството, нито на Четвъртия, кой­то имал случай да обсъжда дейността на Теодорит и Ива и отчасти да изрази сво­ето виждане за Теодор. Мисълта, че и тримата не са напълно православни, не изчезнала и през VI-ти век. Упорито я поддър­жали монофизитите. В стремежа си пос­тоянно да опонират на православието, те разгласявали, че Църквата поддържа не­сторианството, понеже не е осъдила и не осъжда Теодор Мопсуестийски, Теодо­рит Кирски и Ива Едески.

С цел да отнеме възможността на мо­нофизитите да атакуват Църквата и на несторианите да утвърждават своята ерес, тя (Църквата) трябвало да осъди Теодор, Теодорит и Ива за това, което те са нап­равили в подкрепа на несторианството и във вреда на православието. Към това тя пристъпила по внушение на тогавашния византийски император Юстиниан I (527-565), който държал присърце бого­словските проблеми и църковния мир. Една от главните грижи на Юстиниан била да присъедини към Църквата ог­ромните монофизитски маси в предели­те на Византия и на основата на религи­озното единство да постигне единство в империята. С оглед на тази цел той напи­сал обширно богословско съчинение, в което искал да докаже заблудата на мо­нофизитите и да изтъкне чистотата на православната вяра. Съчинението не по­стигнало поставената цел, защото съби­тията се развили в друга посока.

В императорския двор между прибли­жените на Юстиниан бил и Теодор Аскида, архиепископ на Кесария Кападокийска. Той имал силно влияние върху импе­ратора. Внушавал му, че трябва да произ­несе анатема на Теодор, Теодорит и Ива. Сам Теодор Аскида бил последовател на църковния писател от III-ти век Ориген, кой­то при цялата му богословска начете­ност и огромна писателска плодовитост допуснал нецърковни мисли относно Света Троица, произхода на човешките ду­ши, сътворяването на света и особено с учението си за апокатастасиса. Поне­же Юстиниан започнал решителна бор­ба срещу оригенизма, Теодор Аскида се опитал да отклони вниманието му от тази борба и да го насочи към осъждане на тримата епископи. Убеждавал го, че ако стори това, ще въдвори църковен мир, ще приобщи монофизитите към Църквата, а себе си ще покрие с вечна слава. Съветът се понравил на Юстини­ан. Към това се прибавило още нещо: в 533 година една от монофизитските партии заявила, че главната причина, поради която монофизитите не искат да приемат Халкедонския събор, е в това, че на него Теодорит и Ива били признати за право­славни, независимо от несторианските им възгледи.

Ръководейки се от внушените му мо­тиви и съображения, в 544 година Юстиниан издал указ, с който подхвърлил на ана­тема Теодор Мопсуестийски с всичките му съчинения и учение, Теодорит Кирски за неговото съчинение против св. Кирил Александрийски и Третия вселенски съ­бор и Ива Едески за неговото послание до Марий Персиец, в което могли да се доловят несторианските му склонности. За съжаление този указ не е запазен и не може да се разбере с какви изрази Юсти­ниан осъдил тези три глави, за това може да се съди само по откъси от указа, запа­зили се у негови съвременници. Тук е необходимо кратко езиково и същностно уточняване. Названието „три глави“ Те­одор, Теодорит и Ива получили не пора­ди това, че те били водачи на несторианската ерес, каквито всъщност никога не са били, а понеже в указа на Юстиниан на всеки един от тях била посветена отделна глава или параграф. Спорът отначало бил за трите глави на указа. Но наскоро този първоначален смисъл на израза „три глави“ се загубил и „глави“ започнали да наричат самите епископи Теодор, Тео­дорит и Ива.

Издаденият от Юстиниан указ тряб­вало да бъде подписан и приет от всички представители на църковната власт и така да получи общоцърковно значение. Но това се оказало не така лесно, както предполагал Юстиниан. Указът поро­дил остри спорове в Църквата. Причина­та за тези спорове била, че за всекиго от тримата могло да се каже и за, и против, могли да се приведат основания за осъж­дане и за неосъждане.

Теодор Мопсуестийски могъл да бъ­де осъден като учител на Несторий, защото последният се учил от съчиненията на Теодор и от тях усвоил еретическите си убеждения. По същина учението на Теодор не се отличавало от несторианството.

Но и защитниците на Теодор Мопсу­естийски имали солидни основания: той починал (428 година) преди Третия вселенски събор (431 година), на който се обсъждало учението на Несторий, сходно с това на Теодор. Макар неговите (на Теодор) идеи да били в основата си неправославни, той починал в мир с Църквата. Два все­ленски събора (III-ти и IV-ти), макар да имали поводи да изразят своето виждане за неправославието на Теодор, не сторили това, считайки го за незаконно и непра­вилно.

Не по-малки основания имало да се спори за и против Теодорит Кирски. Не­говият живот и дейност с еднакви права могат да се разглеждат като на еретик и на ревностен православен. Преди Тре­тия вселенски събор, по време на него и след това Теодорит си оставал привър­женик на несторианството. Това може да се види ясно от някои негови писма до различни лица и до самия Несторий.

Но и защитниците му имали не по-малки основания. Теодорит не останал сляп привърженик на Несторий. Когато му се изяснило учението на Кирил Алек­сандрийски, той престанал да има враж­дебно отношение към него и към Третия вселенски събор, възприел църковното учение. Когато пък започнало да се раз­вива монофизитството, той станал него­ва първа жертва; станал изповедник на православието, защото Разбойнически­ят събор (449 година) го лишил от епископски сан, а император Теодосий II го изпра­тил на заточение. Но най-важното е, че Халкедонският събор го оправдал.

Третият обвиняем бил Ива Едески. Неговият живот давал достатъчно дока­зателства и в полза на несторианството, и в полза на православието. Наскоро след Третия вселенски събор, вече като епис­коп Едески, Ива станал известен като привърженик на Несторий: превеждал несториански съчинения на сирийски език и нанесъл доста вреди на Църквата, за което бил обвиняван. Имало време, когато Ива Едески бил противник на Ки­рил Александрийски и на Третия вселен­ски събор.

Но, от друга страна, няма съмнение в това, че Ива се освободил от своите заб­луди и бил обявен от Халкедонския съ­бор за правилно мислещ. Ако се обърне повече внимание на неговия живот през първия период, може да бъде осъден, но ако се акцентира върху живота му през втория период, може да бъде оправдан и защитен.

Има още →

Монофизитство. Четвърти вселенски събор – продължение от публикация № 1439*

Публикувано на от Dragan Bachev

Тотю Коев

Монофизитство

Краткият период между Антиохийс­ката уния (433 г.) и Константинополския събор (448 г.) се характеризира с едно изключително интересно и от съдбовно значение явление – появата на монофизитството. Това ново еретическо учение се оказало много по-опасно от несторианството. Ако ереста на Несторий зара­зила във Византия хиляди, то ереста на Евтихий обхванала милиони. Сериозна­та църковна борба срещу несторианството траяла две десетилетия и на Халкедонския събор то било сразено. Борбата срещу монофизитството продължила по­вече от две столетия. Цели области се откъснали от Църквата и държавата. Мо­нофизитството отчуждило от Констан­тинопол арменци, копти, етиопци и си­рийската област.

Корените на тази нова ерес трябва да търсим между последователите и съще­временно противници на Кирил Алек­сандрийски. Как е възможно – последо­ватели и същевременно противници? – Известно е, че до 433 година св. Кирил се ползвал с всеобщо уважение между сво­ите последователи и съмишленици. Той бил душата на Третия вселенски събор, непоклатим стълб в борбата срещу Несторий, ярък изразител на църковното уче­ние. След Антиохийската уния неговите съмишленици се разделили на две: една­та част го подкрепяла в новите му отно­шения с Антиохия, другата се обявила против него, тъй че враговете на Антио­хийската уния измежду александрийците се оказали врагове и на Кирил. Алек­сандрийските противници на унията по­ддържали идеите на Кирил, излизали от негово име, за да се борят против него и против защитаваната от него уния. Те признавали Кирил в дейността му само до 433 година, но не искали да се вслушат в изясненията, които той правел след това. Изопачили неговите христологически възгледи и по такъв начин сложили нача­лото на монофизитската ерес.

По някакво странно стечение на обс­тоятелствата пак Константинопол се оказал люлка на новата ерес – преди на несторианството, сега на монофизитството. Външно погледнато разлика­та е в това, че водач на първата ерес бил Константинополският архиепископ Несторий, а идеен вдъхновител на вто­рата бил Константинополският архи­мандрит Евтихий. Люлката не сочи още мястото на зараждането. Арианството се изявило в Александрия, но неговата родина е Антиохия. Несторианството се оформило в Константинопол, но в осно­вата му лежи антиохийското богосло­вие на Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски. Може да се каже, че монофизитството, доколкото се изгражда вър­ху богословието на Кирил Александ­рийски, се е зародило в Александрия. При все това то е свързано най-вече с името на Евтихий.

От църковната история се знае, че монасите били най-смелите противни­ци на несторианството. Те безрезервно подкрепяли св. Кирил в борбата му сре­щу Несторий, особено през времето на Третия вселенски събор. Евтихий, влия­телен архимандрит, живеещ в един от големите манастири близо до Констан­тинопол, бил в числото на крайните Ки­рилови привърженици. Ползвал се с ува­жение и симпатии от страна на св. Кирил заради неговата ревност в борбата про­тив Несторий. Кирил дори му изпратил един екземпляр от деянията на Третия вселенски събор.

Евтихий не бил човек със солидно образование, но бил остроумен и наход­чив. Навярно сам не е предполагал, че бидейки вече в напреднала възраст, име­то му ще се свърже с ерес, която довела до продължителни спорове, раздори и разделения и се оказала много по-стра­шна, отколкото несторианската, срещу която той се борил така упорито. В свои­те богословски възгледи Евтихий бил убеден александриец. Признавал вярата, изповядана от 318-те отци в Никея, и решенията на Ефеския събор. Правосла­вното учение считал за разкрито в съчи­ненията на св. Кирил, писани до 433 го­дина. Като краен александриец в богос­ловието Евтихий открито отричал съчи­ненията на св. Кирил, писани по време на унията и след нея. Кирил не е бил пра­вилно разбран от Евтихий. Последният взел изолирана част от учението на св. Кирил, облякъл я в стегната словесна формулировка и я насочил като оръжие срещу него. Кирил по силата на естестве­ните закони отминал от този свят. Когато се подела организирана и в широки мащаби борба срещу него, той бил вече в гроба (444 година) и не могъл да се защити. При това Евтихий не бил сам. Приемни­кът на Кирил по катедра – епископ Диоскор (444-451) бил върл монофизит и главен виновник за разпространението на монофизитството. Монофизитски на­строени били също египетските, палес­тинските и илирийските епископи. Си­рийските, египетските и константинополските монаси също подкрепяли монофизитското движение.

Своите идеи Евтихий разпространя­вал с помощта на тълпи послушни и изпълнителни монаси, които действали не само в околностите на Константино­пол, но и далеч зад неговите предели. В повечето случаи разпространителите на монофизитството били хора невежи и фанатици, които не възприемали никак­ви разумни доводи. Действали под мас­ката на ревнители за православието. Не­посредственият контакт с широките ма­си им давал възможност да постигат големи успехи. Със своето безразсъдно упорство печелели сред простия народ.

При все това причината за големия успех на монофизитството трябва да тър­сим в неговата същина. Докато в несторианството доминирал разумът, в монофизитството ръководна роля имала вя­рата. Антиохийският рационализъм ос­тавал чужд за александрийците. На несторианската догматическа проза се про­тивопоставяла чрез монофизитството християнската поезия с цялото богатст­во на нейните контрастиращи тонове, с цялата топлота на нейния колорит. Рели­гиозното чувство възприемало много по-лесно монофизитството, отколкото несторианството. Затова монофизитството имало голям успех сред широките маси. Несторианството разглеждало богосло­вските проблеми предимно през призма­та на разума, монофизитството пък – само през призмата на вярата. И едното, и другото е неправилно. Наред с религи­озното чувство човек има и разум. При разрешаването на религиозните пробле­ми трябва да участват и двете; предимс­тво ще има религиозното чувство. Ако се тръгне по пътя само на едното, не се разкрива истината в пълнота. Затова Цър­квата осъдила несторианството и моно­физитството като еретически учения.

Догматическите си възгледи Евтихий формулирал твърде кратко и ясно. Така поне са запазени в древните писмени паметници: „Изповядвам, казва той, че Господ наш Иисус Христос се състоеше от две природи преди съединението, а след съединението изповядвам само ед­на природа“ (гръцки монос=един и фисис=природа, оттук идва и названието монофизитство). Придържайки се строго към Никейския символ, Евтихий приемал, че Иисус Христос е единосъщен с Отца по Божество, но отхвърля единосъщието Му с нас по човечество. Като убеден после­довател на александрийското богосло­вие Евтихий не признавал Втория все­ленски събор, в чието догматическо оп­ределение достатъчно ясно е казано, че Иисус Христос е единосъщен с нас по човечество: „Който слезе от небесата и се въплъти от Духа Свети и Дева Мария и стана човек“ (трети член от Никео-Цариградския символ).

Така учел Евтихий. Така учели всички монофизити. Това учение не е стъкмено от Евтихий, Диоскор или от някого другиго измежду монофизитстващите. То е заимствано от съчиненията на Кирил Александрийски, писани преди унията. Евтихий субективно интерпретирал тези съчинения; субективно разбирал и св. Атанасий Александрийски. Авторите­тът на двамата александрийци, Атанасий и Кирил, които Евтихий произволно цитирал, способствал за бързото раз­пространение на монофизитството.

Преди да се премине към разглежда­не дейността на Четвъртия вселенски събор се налага макар и в схематична форма да се отбележат решенията на два поместни събора от 448 и 449 година.

На 8 ноември 448 година Константинополският архиепископ Флавиан свикал мес­тен събор в столичния град. В заседани­ето на 12 ноември Флавиан прочел и съборът приел следното кратко изпове­дание на вярата: „Изповядваме, че Хри­стос се състои от две природи след въп­лъщението: в една ипостас, в едно лице изповядваме единия Христос, единия Син, единия Господ“.

По форма и съдържание това изпове­дание заема средно място между алекандрийската и антиохийската христология. Този събор е връхната точка на Антиохийската уния.

Съборът осъдил и отлъчил Евтихий. Последвали протести от негова страна. Резултатът бил императорски указ за сви­кване на нов събор.

Съборът бил открит на 8 август 449 година в Ефес в същата църква „Св. Богородица“, гдето по-рано заседавал Третият все­ленски събор. Присъствали 138 еписко­пи. Председател на събора бил Диоскор.

Съборът имал само три заседания. Той не си поставил за цел да изработва нова догматическа формулировка. На първото заседание съборът оправдал Ев­тихий, осъдил Флавиан и утвърдил за православна вярата в една природа в Иисус Христос след въплъщението. На следващите заседания били осъдени и други епископи. Ясно е, че на този събор печелели успехи привържениците на крайното александрийско течение – монофизитстващите.

Независимо че император Теодосий II потвърдил решенията на събора, в историята той влязъл с името „разбой­нически“. Папа Лъв I, който по решение на Римския събор отхвърлил решенията на Диоскоровия събор, пръв го нарекъл така. До побой в буквалния смисъл на думата едва ли се е стигнало, но духът, господстващ през време на заседания­та, бил разбойнически. Този събор оста­ва едно тъмно петно в историята на Цър­квата, акт на насилие над свободната воля и същевременно белег на безсилие пред истината.

Има още →