Христо Гяуров

Abstract

Всеизвестна е борбата, която години наред води писателят Николай Хайтов (1919-2002) относно гроба на иеродякон Игнатий-Васил Левски. Въпреки пречките, които отвсякъде му се правят, той успява не като писател, а като изследовател да докаже, че в храм „Св. Петка Самарджийска“, близо до ЦУМ великият българин е препогребан в светия олтар. По-късно обаче скелетът му изчезва, вероятно да не се знае истината за гроба в храма. Неслучайно там е поставена плоча, на която пише относно иеродякон Игнатий-Васил Левски, както и имената на онези служители при посочения храм, които са донесли тялото на екзекутирания от първия му гроб и извършили това препогребване на Апостола. Николай Хайтов с издадени книги относно гроба на иеродякон Игнатий-Васил Левски остава в историята с това, което направи, но първият човек, който уведомява обществото относно гроба в светия олтар при храма и от когото Николай Хайтов черпи информация и по-нататък продължава, докато завърши това свое трудно дело за доказване гроба на иеродякон Игнатий-Васил Левски е професор д-р Христо Гяуров (1889-1966) от Богословския факултет при Софийския университет. Това е същият факултет, който между 1951-1991 година се нарича Духовна академия към Българската православна църква, а сега отново заема своето достойно място като факултет при Софийския университет. Предлагаме статията на професор д-р Христо Гяуров, отпечатана в Духовна култура, 1959, кн. втора, с. 29-32, възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Който се интересува повече по въпроса, препоръчваме книгите на Николай Хайтов, както следва: Гробът на Васил Левски, 1987, Пловдив, издателство Христо Г. Данов и том 10-ти със същото заглавие от Съчинения в 17 тома, С., 2013. В тях е казано всичко.

***

Когато Васил Левски бил заловен от турците, казал следните думи: «ако ме обесят, поне ще ми остане гробът в България, и всякой ще го знае; ако ме пратят на заточение, ще ми изгният костите надалеко» (вж. Иван Н. Унджи­ев, «Васил Левски», биография. София, 1945, стр. 667). Великият мъж на България бе обесен в България, край София. Не се сбъд­наха обаче неговите думи, че ако бъде обесен, всеки българин ще знае неговия гроб. И до­сега гробът на Апостола на свободата остана неизвестен; никой не знае, де се намира той. Иван Н. Унджиев, като разглежда обстойно въпроса за гроба на Васил Левски, пише: «Въпросът за гроба и костите на Апостола стои все още открит и едва ли някога ще бъде при­ключен… Времето е заличило всички следи и много е съмнително, дали ще бъде въобще открит някога» (страници 1075, 1084). Защо гробът на един от най-великите българи остана неизвестен досега? Може ли да се вини бъл­гарският народ за това, че се отнесъл нехайно към своя велик мъж, че е забравил даже мя­стото, дето той бил погребан? – Такова нещо не може да се допусне. Българският народ е ценил винаги своите велики мъже. Не е могъл той да прояви невнимание към Васил Левски, Апостола на свободата, тъй като го е високо уважавал и силно обичал. Дълбока скръб извикала у всички българи вестта за залавя­нето на Васил Левски. «Ние всички, казва Иван Андонов, плакахме с горчиви сълзи до забрава» (вж. Иван Унджиев, цит. съч., стр. 668). След като Васил Левски бил обесен, същият Иван Андонов казва: «ние плакахме със сълзи и дълго време ходехме по улиците като завеяни от дълбока скръб».

След като проучихме внимателно обстойното изложение на Иван Унджиев относно гроба на Васил Левски и след като предприехме от своя страна някои изследвания по този въ­прос, ние се убедихме, че гробът на Васил Левски е останал досега неизвестен, тъй като Апостолът на свободата, поради тогавашните обстоятелства, е бил погребан тайно. Събрахме писмени показания от останали живи до­сега стари и други българи, които можеха да дадат някои сведения за гроба на Васил Лев­ски. Тези писмени показания, като ръкописни документи, предадохме за съхранение и пол­зване в института «Христо Ботев и Васил Левски» при Българската академия на науките.

Елена Димитрова, която живее в София, ул. Васил Коларов, 30, и сега е на 87 години, ходила през 1879 година като дете с вуйчо си и майка си на мястото, дето бил обесен Васил Левски.

Минахме – казва тя – край църквата «Св. Софѝя» и стигнахме на едно поле, дето ня­маше нищо. Там вуйчо ми ни показа една куп­чина камъни (натрупани от българи), дето е била бесилката. За гроба на Васил Левски вуйчо ми не каза нищо, защото гробът не е бил известен» – Петър Стефанов Красев, живущ в София, ул. Парчевич, 34, син на Еле­на Андреева Начева, най-малката дъщеря на сестрата на Васил Левски – баба Яна, казва следното за баба Яна: «Когато я запитахме за гроба на Васил Левски, тя ни каза само това: чула съм, че тялото му било захвърлено на полето, около бесилката». Баба Яна била идвала много пъти в София. «Слушал съм, казва също Петър Красев, че когато Васил Левски е бивал в София, се е укривал и спал в камба­нарията на църквата «Св. Неделя».

Въпросът за гроба на Васил Левски е за­почнал да се изследва от отдавна. Създала се е по него значителна литература. Според едни сведения, Васил Левски бил погребан в из­точната част на София, дето е била бесилката, а според други – в западната част, дето имало гробище; на мястото на тези гробища – на булевард Христо Ботев, е построено зданието, в което сега се помещава Министерството на земеде­лието. Ние се постарахме да изследваме, кои от тези крайно противоречиви сведения са достоверни. Дойдохме обаче до заключението, че нито едно от тях не е достоверно.

Александра Николова Харитова, която жи­вее в София, ул. Любен Каравелов, 73 и сега е на 81 години, написа саморъчно следния свой разговор с Александра Ангелова Чешмеджиева.

Когато в моя разговор с Александра аз ѝ казах, че според някои Васил Левски бил по­гребан на едно място в София, дето се намирала бесилката, тя ми заяви твърдо и отсечено: това е съвършено невярно. Истината е тази: след обесването, като се мръкнало, през нощта, Васил Левски бил отнесен в къщата на една баба, чиято къща се намирала при църквата «Св. Софѝя». Това е напълно доказано. Докато бабата била още жива, ходили при нея и я питали, вярно ли е, че Васил Левски през нощта след обесването бил занесен в нейната къща. Тя отговорила: това е вярно. От къщата на бабата после тялото на Васил Левски било занесено за погребение не на едно място в тази част на София, дето се намирала бесил­ката, а другаде.

Александра Чешмеджиева (починала през 1950) била съпруга на Ангел Чешмеджиев (починал през 1955), който бил писател и имал къща на горнобанския път. От осиновената им дъщеря и нейния брат узнахме, че Ангел Чеш­меджиев бил написал голям труд върху исто­рията на София. Този негов труд, в ръкопис, бил унищожен през време на бомбардиров­ките над София.

Станислав Манолов Лазаров (на 87 години), живущ в София, ул. Шемница, 11, доказа убе­дително недостоверността на сведенията, че Васил Левски бил погребан в гробищата, които се намирали на булевард Христо Ботев. Неговият баща даскал Манол – софиянец, кореняк (на негово име има улици в София, Етрополе и Ловеч), е бил в близки връзки с Васил Левски; бил е член на Ловчанския комитет, основан и ръкъводен от Апостола на свободата. Васил Левски е ходил няколко пъти в къщата на бащата на Станислав М. Лазаров, която се намирала в София, при стария говежди пазар, сега ул. Цар Борис I, ъгъла булевард Александър Стамбо­лийски. Баща му починал в 1881 година и бил тържествено погребан в гробищата на булевард Христо Ботев.

Майка ми – казва Станислав М. Лазаров – ходеше всяка събота на гроба на баща ми; с нея ходех много пъти и аз. Ходили сме на гроба на баща ми стотици пъти. Никога не е ставало въпрос, пък и от никого не съм слушал, че Васил Левски бил погребан в гро­бищата, в които е погребан баща ми. Всяко едно твърдение, че Васил Левски е погребан в тези гробища, считам за съвършено неосно­вателно.

Около 1930 година узнахме, доколкото си спомняме, от една статия в софийски вестник, че Васил Левски бил погребан в олтара на църквата «Св. Параскева Самарджийска», на­мираща се сега на площада северно от църква­та «Св. Неделя», на бул. Георги Димитров, 2. Тогава не предприехме нищо за проверка на това твърдение. Когато през 1956 година за­почнаха археологическите разкопки около цър­квата «Св. Параскева Самарджийска», оти­дохме в църквата, за да узнаем нещо относно слуха за погребението на Васил Левски в олтара на църквата. Узнахме, че сведения за това погребение давали софийските жители Георги Михайлов Димитров (ул. Александър Михов, 53) и Кирил Левтеров Михайлов (ул. Хилендар, 7). И двамата са родственици на четника от Ботевата чета Илия Лазаров Джагаров, от село Локорско (Софийско). Оти­дохме при Кирил Левтеров, който е оженен за Николина, внучка на четника; в къщата, в която той живее, живеят още: друга внучка на четника и дъщерята на четника Анастасия Илиева Бокова, която сега е на 75 години. Дъщерята на четника даде и саморъчно под­писа следните сведения:

Има още →

Архимандрит Павел Стефанов

Абстракт

Радикалните реформи на Петър І Велики, които целят извеждането на Русия от Средновековието и преодоляването на изоставането спрямо Запада, се посрещат със смесени чувства от руското общество. Част от хората, особено разколниците старообрядци, изпадат в есхатологични настроения и сатанизират владетеля, като нерядко прибягват до клевети и митове. Някои символични изказвания и действия на Петър І и неговото обкръжение допринасят за засилването на тези обществени реакции, защото са възприети като богохулство или идолопоклонство. Подобни нагласи не са изживени днес, когато хиляди хора в Русия отказват да получат нови паспорти поради опасението, че съдържат “числото на Антихриста”.

Историята отдавна е отредила на цар (от 1721 година император) Петър І определението “Велик”, което той сам възприема[1]. С него той се нарежда в достолепната фаланга на “великите” владетели. Едни от тях като Александър и Карл са създатели на огромни, но недълговечни империи, други като английския крал Алфред и българския цар Симеон І обединяват държавите си и ги спасяват от гибел[2], а трети като Константин І и Теодосий І спомагат за тържеството на християнството и ликвидирането на езичеството. Всички тези постижения и качества еднакво се отнасят към личността и делото на Петър І. Въпреки обвиненията в имитативност, които отправя post factum Жан-Жак Русо в книгата си “За обществения договор” (1762), Петровите политически, икономически, културни и религиозни реформи променят основно Русия. Естествено, те се натъкват на ожесточената съпротива на различни кръгове – от яростните обскурантисти сред старообрядците до крайните модернисти и атеисти, които се обединяват единствено от омразата си към Петър І. Иван ІV Грозни, който в параноичната си жестокост ликвидира много повече свои поданици от Петър І, е запомнен като “добър цар” вероятно защото главната му мишена е чуждото на народа боярско съсловие. Иван Грозни се изживява като есхатологичен демиург, чиято дейност ще ускори настъпването на края на света и Страшния съд, но не е възприет като такъв от масовото съзнание[3]. Обратно, цар Петър Велики налага широки промени в дух на секуларизъм и антиклерикализъм, но е смятан от редица негови съвременници и потомци в чисто духовен смисъл като въплъщение на злото начало, като Антихрист[4]. Тази оценка не се разколебава от крещящите противоречия между библейския образ на Антихриста и действителния образ на Петър І. Антихристът ще бъде евреин, а Петър е русин; Антихристът ще царува над целия свят в продължение на 3,5 години, а Петър управлява само Русия 43 години; Антихристът ще унищожи християнството и ще “седне като Бог в Божия храм” (2 Солуняни 2:4), а Петър остава искрено вярващ християнин; Антихристът ще убие явилите се отново негови изобличители Енох и Илия, но те липсват при царуването на Петър І. Кои са предпоставките и непосредствените причини, които създават и поддържат обществената фикс идея за царя Антихрист?

От времето на покръстването през 988 година руската народна психология изпитва влиянието на Библията и редица патристически трудове, които анализират новозаветните сведения за Антихриста като зловещ подражател на Христос и господар на света преди Второто пришествие[5]. Редица от тези произведения идват в Русия чрез старобългарски преводи и включват Откровението на Псевдо-Методий Патарски, апокрифните видения на Даниил, Словото на св. Иполит Римски за Антихриста, Словото на св. Ефрем Сириец за пришествието Господне, края на света и пришествието на Антихриста и други[6]. Дълбоко възприела такива идеи, руската религиозност често е склонна да вижда сянката на Антихриста в наложените от властта новости и промени, социалните експерименти, утопичните инициативи, военните поражения, епидемиите, неурожаите, глада, дворцовите преврати и масовите бунтове. Всичко дошло от чужбина се възприема на нож като профанно нарушение на изконната руска сакралност. Докато преди цар Петър І малцина неблагополучни владетели са отъждествявани с “човека на беззаконието”, при него обвиненията нарастват лавинообразно. Руският мистичен светоглед отказва да прави разлика между съдържание и форма, между първостепенни и второстепенни елементи в сферата на религията и повлияния от нея бит и схваща закономерните промени в живота като посегателство срещу устоите на вярата. Руският народ инстинктивно търси и намира свърхестествен подтекст дори в най-естествените явления и решения.

Трябва да се признае, че цар Петър І допринася съзнателно за провокиране на отрицателната обществена реакция. За разлика от цар Иван Грозни, той открито нарушава свещените за русите традиции и въвежда несвойствени за страната обичаи. Още в завещанието на патриарх Иоаким (1690) и съчинението “Срещу латинците и лутераните” се осъжда западното богослужение в Русия и чуждите заемки, а в проповедите си патриарх Адриан сипе жупел срещу бръсненето на брадите, с което уж се накърнява Божия образ в човека. В самия край на ХVІІ-ти век се надигат протести срещу корабния данък, изпращането на студенти в чужбина, премахването на брадите и старите носии, омаловажаването на постите, отменянето на стария календар “от сътворението на света” и въвеждането на пушенето като мода. В протестантски дух цар Петър І открито порицава всичко онова, което според него е суеверие – поклонението на мощи на светци, чудотворните икони, от които сълзи миро, целителните извори (аязми). На хората, които разгласяват свои видения и чудеса, се налагат сурови наказания като разкъсване на ноздрите и доживотна каторга. “Крикуните”, които с виковете си нарушават богослужението, и типичните за Русия “юродиви”, които носят вериги и се самоизтезават, през 1722 година се поставят извън закона под предлог, че съблазняват пребиваващите в страната чужденци    

Противниците на Петър І претълкуват указите му като заповеди на дошлия в света Антихрист. Според стария календар 73-тият век (от Адама) започва от 1 септември 1692 година, а като обявява ново столетие през 1700 година (от Христа), той “открадва” от християните осем години. Трупат се нови и нови обвинения. За да не избягат новобранците, на лявата им ръка се маркира кръст, който се натрива с барут (печата на Антихриста!); царят не спазва постите; през 1721 година заменя Патриаршията с Духовна колегия по протестантски маниер; умъртвява сина си, който е законен наследник, а със закона на наследяването от 1722 година слага началото на династията на Антихриста[7]. Стига се до абсурда дори новият данък върху баните и кошерите и включването на клисарите в регистрите за подоходен данък да се преосмислят като Антихристови тегоби[8].

В класическото си изследване по темата Борис Успенски доказва, че Петър І и неговите сподвижници наливат допълнително масло в огъня с някои необмислени символични ходове, пресилено венцехвалене и пародиране на църковните служби[9]. Например царят възприема титула “отец (баща) на Отечеството”, който е нормален за езическата Римска империя, но в християнската Русия се възприема като узурпация на прерогативите на липсващия след 1700 година патриарх[10]. Под прицел е и невинното решение на Петър І да бъде отбелязван не с презиме, а като “Първи”, което веднага се интерпретира от неговите врагове като претенция да е “начало” на всички неща, тоест Бог (1 Солуняни 2:2-4). През декември 1709 година Петър е посрещнат в Москва с известните слова, отправени към Христос в Иерусалим на Връбница: “Благословен е идещият в името Господне” (Матей 21:9). За да бъде имитацията пълна, юноши в бели ризи хвърлят клончета и гирлянди под краката му[11]. През 1721 година Головкин в куртоазията си възхвалява Петър І, че сътворява Русия от нищо (като Бог в Библията) и я възкресява от мъртвите (като Христос)[12]. Скъпоценната кутия, в която през същата година е положен Духовният регламент за основаването на синодална църква е украсен с портрет на Петър І, рисуван от някой си П. С. Дрождин. На него две ангелчета поднасят на царя царски венец и корона (не нимб) – един детайл, заимстван буквално от иконите на светци-мъченици[13]. С редица панегирици, оди и художествени ритуали, в които царят се съпоставя положително с божествата на гръко-римската древност, се конструира нечуван и невъзможен дотогава апотеоз на владетеля като “руски бог”. Автори като Карион Истомин, Дмитрий Ростовски и Симеон Полоцки прибягват до сакрална етимология с панегирични и дори апотеозни цели. Те тълкуват името Петър (гръцки ‘камък’) като алюзия за върховния апостол Петър, а името на царица Софѝя (гръцки ‘мъдрост’) – за божествената Премъдрост[14]. За победата на Петър І над враговете се загатва чрез един релеф, поставен в Петропавловската крепост, на който е изобразен Симон Влъхва, падащ от небето по молитвите на св. Петър. Тази сцена се основава на древнохристиянския апокриф “Деяния на Петър”[15]. Култът към Петър І се допълва недвусмислено и от внушението, че след смъртта си той в ролята на светски светец покровителства и опазва Русия[16]. Отделни лица стигат до крайност в смесването на граждански и религиозни задължения, като поставят в домашния си иконостас портрет на царя, пред който палят свещи, правят поклони и най-искрено се молят[17].

Силен изразител на консервативните протести става духовенството, което носи част от отговорността за съставянето и разпространяването на обвиненията в ръкопис. Изчислено е, че в около 20% от всички политически процеси при управлението на цар Петър І обвиняемите са духовници[18]. Eдно от първите регистрирани оплаквания е записката, написана и връчена лично на владетеля от инока Авраамий от московския манастир “Св. Андрей” през 1696-1697 година. Той събира информация за Петър І от аристократи поклонници и познати чиновници в администрацията. От позицията си на почитан изповедник и наставник Авраамий решава да посъветва младия цар. Той го призовава да поеме по тесния, но спасителен път и да слуша съветите на църковниците, а не на миряните. Пропаднали са надеждите на мнозина, че след брака си Петър І ще изостави “смехотворните слова” и небогоугодните дела. Ръководството на държавата е оставено в ръцете на “нечестиви” интриганти и мошеници. Корумпираните чиновници в някои прикази са забогатяли повече от мнозина търговци. Повод за тази филипика е отпътуването на царя в чужбина през 1697 година, при което той предава на други ръководството на държавата. Макар и силно критично, писмото на Авраамий е издържано в доброжелателен тон. Затова след разпита в Преображенския приказ той е наказан доста меко със заточение в един манастир в Коломна, където му е разрешено да съставя оплаквания до царя[19].

Има още →

Христо Темелски

След Димитър Т. Страшимиров повече от половин столетие никой нищо не споменава за автора на пророческата буквеница, даже в изследванията посветени на Априлското въстание липсва и името му. Едва през юбилейната 1976 година авторите на солидния труд за историята на Априлската епопея от 1876 година пишат, че „по това време сред народа е разпространена и се предава от уста на уста пророческата формула „Турцїа ке падне“, чиито буквени означения по славянската азбука дават числото 1876. Пророчеството тръгва вероятно от устата на бившия рилски калугер Полиевкт и окриля целия народ[46]“.

Пак през 1976 година Михаил Тошков изнесе някои ценни сведения за личността на рилския монах Полиевкт, а по-сетне и протестантин Петър Велянов[47]. По същото време за автора на пророческата буквеница писа и публицистът Георги Тахов[48]. Но докато Михаил Тошков даде исторически достоверни сведения, то Георги Тахов застана на другия полюс. Неизвестно откъде той се „сдоби“ с физическия портрет на Полиевкт Рилец – бил слаб, почти сух, среден на ръст, избухлив и сприхав[49]. Съществуват съвсем основателни подозрения за фалшификация на фактите, че рилският монах се занимавал с математика и изследване на цифрови тайнописи, че монасите се страхували от него, че бил наказван с пост и молитва от манастирската управа за „странните“ си занимания с шифровани изчисления[50].

Три години по-късно в Кирило-Методиевския вестник „За буквите“ Георги Тахов отново писа за Полиевкт Рилец, като дори помести и фотографския му образ[51]! На този портрет е фотографиран млад цивилен мъж, с мустачки и почти пубертетна брадичка, с измачкано сако и папионка, който може да бъде всеки друг, но не и авторът на пророческата буквеница! Неизвстно откъде Георги Тахов е почерпил сведения, че Полиевкт „събирал датите и годините от иконите и се опитвал да открие някакви цифрови тайнописи; предполагал, че с тях старите зографи съобщавали факти, които било невъзможно да изпишат направо[52]“. Доколкото ми е известно, до този момент на никоя икона не е открит буквен цифров тайнопис с послание на потомците! Според поувляклия се публицист Полиевкт обикалял църкви и манастири, за да търси подобни тайнописи. Така например в църквата на Батошевския мъжки манастир „Успение Пресвятия Богородицы“ той видял на корниза на югоизточния ъгъл и на северната стена два еднакви надписа. „Лето 1836“ е взидано с малки червени тухлички между каменната зидария – на едното място с арабски цифри, а на другото с букви. „Полиевкт разчел този надпис така: „Спасителю, (дай) освобождение люде свои…“ Оказало се, че строителят – майстор Коста Пещерец – е изписал тайно призив за освобождение[53]“.

Това обаче е някаква невероятна измислица. Действително годината „1836“ е изписана с арабски цифри и славянски букви, но без първата дума „лето“. И въпросната година е годината на възобновяването на манастира, който е бил 443 години в развалини. В манастирската Парусия е записано, че строежът на църквата започнал на 21 май и завършил на 1 ноември 1836 година[54]. Тук и дума не може да става за някакъв тайнопис – чисто и просто това са авторски фантасмагории. Освен това майстор-строител е Константин от Пещера, а не Коста Пещерец[55]. Пак според Георги Тахов рилският монах видял зад абсидата на карловската църква „Св. Богородица“ издялан надпис „ЗРИ“ и една каменна ръка обърната към Балкана – „Виж (Зри) свободата ще дойде оттам![56]“. Въпросният надпис не е никакъв тайнопис, а най-обикновено изписване на годината с църковнославянски букви – тоест „ЗРИ“ е 7108 година от сътворението на света или 1600 година от рождението на Иисус Христос. Вероятно това е годината, когато била построена (или възобновена) карловската църква.

Според Георги Тахов монах Полиевкт открил пророческата буквеница в Рилския манастир и идващите поклонници я разнасяли и разпространявали из цяла България. Заради странния му характер управата на манастира го изгонила, а „изчислителните му съчинения били изгорени до едно[57]“. Както ще видим по-нататък, това също не отговаря на истината. През 1984 година в една научно-популярна статия посочих кой действително е авторът на пророческата буквеница „Турцїа ке падне“[58]. Въпреки убедителните аргументи, които изнесохме относно личността на Полиевкт Рилец, Георги Тахов остана засегнат от пренебрегването на „скромните му приноси“ и в едно предаване по телевизията заяви, че моите изводи и предположения за рилския монах са неоснователни[59].

Наистина биографичните данни за Полиевкт Рилец са твърде оскъдни – повечето от тях се намират в дневника на входящите писма на Рилския манастир за периода от 22 ноември 1864 година до 24 декември 1865 година[60] и в дневниците за входящите и изходящите писма от 1866 година[61]. От анотацията на писмото на архидякон Иеротей Рилец от Пловдив с дата 24 март 1866 година до управата на Рилския манастир се установява какво е било светското име на иеромонах Полиевкт. Понеже в писмото е ставало дума за вече приелия протестантството Петър Велянов, то този който е водил дневника през 1866 година е сложил и пояснителна бележка: „С име Петър Велянов, Даскал Петър и Петър Илиев се е предал проклятый Полиевкт на протестантите в Пловдив. Петър Илиев му е мирското име, а Петър Велянов и Даскал Петър се нарекъл сам…“[62]

На 29 март 1866 година монасите от Рилския манастир писали писмо на Хаджи Мано Стоянович в София, в което най-ценен за нас е следният пасаж: „… този человек не е бил никогаш протестантин, нито протестантски поп, нито Даскал Петър, нито Петър Велянов, но от 15 години насам има име Полиевкт, с което име е и записан в Дупничкий нофуз-тефтери“(тоест поименния регистър – бел. Хр. Т.[63]).

Има още →

Христо Темелски

През 1974 година професор Вера Мутафчиева постави следните въпроси в статията си „Предсказанията“ за края на Османската империя“:

1.По какви пътища „Предсказанията“, отнасящи се за гръцкото освободително движение, са достигнали балканските и конкретно българските земи?

2.Кои са били техните разпространители и читатели?

3.С чий труд тези „предсказания“ са били транспонирани към аналогичната борба на нашия народ с половин век по-късно?

4.Кой е откривателят – върху вече предоставения от руската традиция шаблон – на магическата формула „Турцϊа ке падне“[1]?

Самата авторка декларира, че „това са въпроси без отговор“[2]. На някои от тези въпроси (и най-вече на последния) се опитах да отговоря преди години[3], но с течение на времето попаднах на нови материали и документи. В настоящата статия ще се опитам да отговоря по-подробно и по-изчерпателно, привличайки всички известни до този момент сведения.

Наистина е трудно да се каже откога „пророчествата“ за съдбата на Османската империя са получили разпространение в поробените български земи. Засега е известно, че през първата половина на XIX-ти век широко разпространение намерили „Предсказанията“ на Мартин Задек (относно тези Предсказания виж тук в блога публикация № 89, Съдържание 1 –https://wp.me/p18wxv-1ID; Др. Бачев)

Относно живота и делото на тази сравнително нова историческа личност липсват подробни изследвания не само у нас – неговото име липсва и в големите западни енциклопедии. Биографичните сведения за този швейцарски старец-пустинник, живял цели 106 години, са твърде оскъдни. Единствено в уводната част на неговите „Пророчества“ или „Предсказания“, които той изрекъл в предсмъртния си час – 20 декември 1769 година, узнаваме, че бил роден през 1663 година в град Золотурн, в Швейцарските Алпи. През последните 30 години от живота си (тоест от 1739 до 1769 година) той водил строг аскетичен живот, хранейки се само с треви и корени. „Пророчествата“ му били записани на 20 декември 1769 година (в деня на смъртта му) на немски език от негов анонимен приятел. За щастие оригиналът им е запазен в държавната библиотека в Берн[4]. Ръкописът се състои от четири големи листа (формат 23,5х14,5 см) или общо 7 изписани страници със ситно курсивно писмо. Въпросните „Пророчества“ претърпели съвсем незначителна редакция и били отпечатани на следващата 1770 година в Базел с немски готически шрифт на два големи листа (формат 27х20,5 см), тоест четири печатни страници. Запазен екземпляр беше открит в университетската библиотека в Базел[5].

„Пророчествата“ на Мартин Задек имали преди всичко политически оттенък – те засягали вътрешното и външното положение на почти всички тогавашни европейски държави, включително и Америка, а също така и съдбата на арабите-мюсюлмани в Мала Азия и Азия. Неизбежни били неплодородните и гладни години, масовите епидемии, военните неуспехи и прочее. Но след тези нещастия (които щели да продължат от пет до десет години) идвал ред на плодородни и изобилни години, на разцвет на търговията и на цялостен държавен подем. По-голямата част от „Пророчествата“ носят философския заряд на средновековния теологичен фатализъм. Според религиозните убеждения и позиции на Задек, християнството в крайна сметка щяло да победи и измести навред мюсюлманството – дори в неговите традиционни райони (азиатските страни и арабските емирства). И понеже по това време (средата на XVIII-ти век) огромната Османска империя, която лежала на три континента, била основен крепител и разпространител на исляма, повече от 1/3 от „Пророчествата“ били адресирани към нейното тогавашно настояще и към бъдещето ѝ. А бъдещето ѝ според „прогнозите“ на швейцарския монах-пустинник било трагично.

Вероятно тези „Пророчества“ биха останали неизвестни у нас, ако не са били преведени на руски език. Още през 1770 година ги превел някой си „К. Н.“, който ги отпечатал в малка брошурка от 13 странички в печатницата на Сухопътния кадетски корпус в Санкт-Петербург[6]. Петнадесет години по-късно, в 1785 година те претърпели второ издание, като поради по-едрия шрифт страниците станали 16[7]. Същият обем има и третото руско издание, което било отпечатано през 1798 година[8]. То представлява особен интерес за нас, защото именно от него са правени преписи от възрожденски книжовници[9].

Досега са ми известни няколко преписа от „Пророчествата“ на Мартин Задек. Най-ранният е или от 1805 година, или от 1812 година и е бил дело или на книжовника Димитър, или на Павел Попович[10]. Той представлява съвсем свободен превод (или по-точно преразказ) от третото руско издание и обема 6 ръкописни страници и половина. Този препис бил вмъкнат в Сборник от слова и поучения – между „Словото на светия пророк Данаил“ и „Слово за свети Иоан Златоуст и свети пророк Исаия от последно време за покаяние“. Първоначален създател на този сборник е иерей Стойко (вероятно епископ Софроний Врачански) през 1769 година. Втори препис бил направен от някой си Димитър през 1805 година – за съжаление тези два преписа не са запазени. Не е известно къде е бил направен и последният трети препис. Знае се само, че е бил в сбирката на Найден Геров, а в нея е постъпил от софийския учител Сава Филаретов[11]. Как е попаднал у този виден възрожденски просветител засега остава загадка.

С по-подробни сведения разполагам за останалите преписи на „Пророчествата“ на Мартин Задек. През 1825 година известният севлиевски книжовник Николчо Попнедев, който учителствал в родния си град от 1825 до 1827 година, и неговият ученик Иванчо Петков, син на габровския възрожденец и преписвач Петко Иванов Манафов, преписали дословно третото руско издание. На лист 123-а вдясно на текста има маргинална бележка от първия преписвач, която гласи: „Рука даскал Николчова от Селвы, син на папа Недюв[12]“. На последния лист (лист 130-б) под самия край на текста има подробна приписка също от ръката на първия преписвач: „Преписа ся сия кныжица Мартын Задека от мене Николай даскал Селвиовкы и от оученык мой Иванча на кир Петка Иоанович приятел мой. В лято 1825, месец декемврия 25″[13]. Този препис е идентичен с печатния оригинал и съдържа 9 изписани от двете страни листове с формат 23х18,5 см. На първия заглавен лист четем: „Мартына Задека швейцарскаго Старика. Предсказание; Послания. Превод сь немскаго. Продается посуконной линыи гостыннаго двора подко: 16: вь кныжной лавке оусопыкова: по 20 копеекь въ сумъ. Въ Санктпетербурге, 1798 года. Съ дозволения Санктпетербургской ценсуры“[14].

Даскал Николчо бил син на севлиевския свещеник Недю Хубанов (1768-1849) и руското издание на „Пророчествата“ попаднало у него чрез баща му. А в Севлиево било донесено през 1800 година, когато били доставени от Русия минеите за старата църква „Св. пророк Илия[15]“. Иванчо Петков Манафов, който учел църковно пеене при отличния църковен псалт Николчо Попнедев, отнесъл готовия препис в Габрово. По-късно баща му го подвързал в едно книжно тяло заедно с преписите на други два ръкописа – прочутата „История вкратце о болгарском народе славенском“ на именития габровец иеросхимонах Спиридон, и разни слова и поучения, извлечени от разни дамаскинарски сборници[16].

Има още →