Един лекар говори за молитвата*

Алексис Карел

Въведение

Alexis CarrelПри нас, хората от Запада, разумът твърде много надмогва интуицията. Ние определено предпочитаме интелекта пред чувствата. Науката пламти, докато религията тлее. Ние следваме Декарт и сме изоставили Паскал.

Ето защо се стремим да развием у себе си на първо място интелекта. Що се отнася до такива неинтелектуални дейности на духа като моралния смисъл, усета за красиво и свято, то те биват пренебрегвани почти напълно. Атрофията на тези основополагащи дейности превръща модерния човек в духовно сляпо същество. Подобен недъг не му позволява да бъде добър градивен елемент на обществото. Тъкмо лошото качество на индивида обяснява рухването на нашата цивилизация. Защото духовното е също толкова необходимо за успеха на живота, колкото интелектуалното и материалното. Ето защо е потребно да възкресим у нас онези ментални дейности, които много повече от интелекта придават сила на нашата личност. Най-пренебрегваната от тях е усетът за святост или религиозният смисъл.

Смисълът на сакралното се разкрива най-вече чрез молитвата. Молитвата, подобно на усета за святото, очевидно е духовен феномен. Духовният свят обаче се намира извън обсега на нашите техники. Как тогава да придобием положително познание за молитвата? Областта на науката изцяло припокрива наблюдаемото, но може чрез посредничеството на физиологическото да стигне до феномените на духовното. Ето защо чрез системното наблюдение на човека, който се моли, ние научаваме в какво се състои феноменът на молитвата, техниката на нейното извършване и нейните последици.

Какво е молитвата?

Молитвата по своята същност е порив на духа към нематериалния субстрат на света. Като цяло тя съдържа в себе си просба, вик на тъга и искане за помощ. Понякога тя се издига до възвишено съзерцание на иманентния и трансцендентен принцип на всички неща. Можем да я определим и като въздигане на душата към Бога. Като акт на любов и обожание към Този, от Когото идва това чудо на живота. Всъщност молитвата представлява невидимо усилие, насочено към Създателя на всичко съществуващо, висша сила, мъдрост и красота, Отец и Спасител на всеки един от нас. Далеч от това да е просто произнасяне на формули, истинската молитва е мистично състояние, в което съзнанието е погълнато от Бога. Ето защо тя си остава недостъпна, дори неведома за философите и учените. Подобно на смисъла на красивото в любовта, тя не се поддава на книжно описание. Простодушните усещат Бога съвсем естествено, както слънчевата топлина или уханието на някое цвете. Ала Бог, тъй достъпен за този, който умее да обича, е скрит за оногова, който умее само да разбира. Мисълта и словото търпят провал, опитат ли се да опишат това. Затова молитвата намира своя най-възвишен израз в селенията на любовта, прекосявайки непрогледната нощ на разбирането.

Има още

ПРЕСЛЕДВАНОТО, ПОЗВОЛЕНОТО И ПОЛЕЗНОТО ХРИСТИЯНСТВО*

Борис Маринов

Било е време – в началото, когато християнството е било преследвано. После дошло времето, когато станало позволено. Днес вече то е просто полезно. Горе-долу така изглежда динамиката и последователността на присъствието му в този свят.Jesus-Christ-christianity-2752506-375-500Като всяко генерално обобщение и това, естествено, търпи критика. Най-малкото, защото – ще припомни някой – е било време, когато то е било и тържествуващо. Само че и това твърдение търпи доста критика. Тъй като в повечето случаи това християнство, което е тържествувало, е тържествувало в някоя от версиите си, които обикновено определяме като еретически. Показва го историческата справка. Ако не беше така, едва ли щяха да се водят тези толкова дълги и наситени с толкова драматизъм битки за православие. Съществуват, следователно, достатъчно основания да не обръщаме много внимание на тържествуващото християнство. И да се съсредоточим върху изброените три реакции на света срещу него – преследването, позволяването и възприемането му като полезно. Те са и наистина интересните. Та нали Сам Христос е казал: „В света скърби ще имате…” (Иоан 16:33)!

Всъщност днес християнството – без значение в коя от своите деноминации – е и преследвано, и позволено, и полезно. Според конкретното място и според конкретните настроения. Някъде е действително преследвано, другаде стои между забраната и това да бъде просто търпяно, а на трети места бива преди всичко полезно. Тези трети места не са малко. Полезното християнство „допринася” за добрите нрави, за така наречения обществен морал, за патриотичното съзнание, за националната идентичност и за какво ли още не. Стига само да не го вземат достатъчно сериозно! В противен случай за много кратко време от полезно се превръща във вредно, остаряло, закостеняло, нетолерантно и така нататък, и така нататък. И никой не си спомня, че отново Христос е казал: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч” (Матей 10:34).jesus christМечът обаче никога не е бил, не е и няма да бъде „полезен”. Той винаги разсича, разделя, разрушава безметежното съществуване. Едни поставя отдясно, други – отляво. Внася някакъв порядък. Да, вярно жесток, но все пак порядък. При това порядък, който не е лицемерен. Като порядъка, който внася съвременният либерален идеал. Може би затова в Писанието специално е посочено, че управникът „не напразно носи меч” (Римляни 13:4). Съвременният управник обаче отдавна не носи меч. Вместо него все по-успешно използва низките човешки страсти и в това свое „умение” забележително е задминал предшествениците си. Но това е друга тема…

Има още

ХИЛИАЗМЪТ НА ХРИСТОФОР КОЛУМБ*

Иеромонах Павел (Стефанов)

              Колумб е загадка, обвита в мистерията на една тайна

                                                                              Уинстън Чърчил

Вярата в хилядолетното царство на Христос и праведниците на земята преди Страшния съд се основава върху буквално възприемане на Откровение 20:1-7. Присъствието на тази вяра в Новия свят през XVI-XIX в. не се дължи на английското пуританство, а на войнственото испанско католичество и неин носител не е никой друг, а Христофор Колумб.

Вече 500 години Колумб остава загадъчна и необяснима фигура. Една от причините за това „изплъзване” е фактът, че съвременните изследователи спират вниманието си главно на моряшката дейност на Колумб. В отличната си биография на Адмирала Самуел Елиът Морисън[1] изрично се извинява, че не се интересува от психологията и мотивацията му, а само от неговите подвизи в океана. Втора причина за неразсеялата се мъгла около Колумб е обстоятелството, че навлизането в неговия интимен свят изисква познание за средновековната мистика, сънища, видения, поезия, монашество, кръстоносна идеология, пророчества, месиански илюзии, апокалиптика и хилиазъм. Тези учени, които най-много са ангажирани с хилиазма, почти не обръщат внимание на Колумб, а онези, които се занимават с Колумб, не подозират за неговия хилиазъм. Ако вярваме на думите на първооткривателя, трябва да го характеризираме като привърженик на кръстоносната идея в хилиастичен дух. Много точно е наблюдението на Джон Фелън, че „откриването и завоюването на Америка е последният кръстоносен поход”[2].

Последният кораб с еврейски семейства, изгонени от Испания поради отказa им да се покръстят, отплава от Кадис и Палос на 31 юли 1492 г. – два дни преди оплакването на двойното разрушаване на Йерусалим. След три дни Колумб вдига платната от Палос, отправяйки се на мисия за освобождаване и възстяновяване на Йерусалим. Първото му вписване в корабния дневник разкрива старата кръстоносна мечта за триумфиращата Църква и ренесансовия блян за Златен век, който да обедини цялото християнство.

Авангардна роля в този процес се полага на Испания: „Ваши Височества като християни-католици и като владетели, привързани към светата християнска религия, готови да я разпространяват и като противници на сектата на Мохамед и на всички други ереси и идолопоклонства, решихте да изпратите мен, Христофор Колумб, в ония краища на Индия, за да се поклоня на тамошните князе и да посетя техните народи и земи, да опозная характера им и другите особености, а също да разбера какви начини би трябвало да се употребят, за да приемат те нашата свещена вяра. Ваши Височества ми поръчаха да не тръгвам на Изток по суша, както обикновено се прави, а да поема пътя на Запад, за който няма никакво сигурно сведение някой да е тръгвал някога по него. И тъй като прогонихте всички евреи от Вашите кралства и княжества тъкмо през същия този месец януари (юли), Ваши Височества ми заповядахте да потегля за онези краища на Индия с достатъчно на брой кораби…”[3]

От тези начални думи става очевидно, че Колумб свързва пътуването си с две събития – войната с маврите, която се увенчава с победа над тях на 2 януари 1492 г. и указа срещу непреклонните евреи, който е подписан на 30 март 1492 г. и има краен срок 31 юли с. г. Тези две събития, обикновено тълкувани като случайни, стават важни ориентири в мирогледа на Колумб поради влиянието на апокалиптичното богословие и най-вече на калабрийския монах от XII век Йоаким Фиорски[4]. В тринитарната визия на Йоаким се предвижда хилядолетен период в историята, последен „трети век” или „век на Светия Дух”, който ще започне след побеждаването на турците, освобождаването и съграждането на Йерусалим и покатоличването на езичниците, православните (смятани за „схизматици”) и накрая евреите. Разгръщането на тази nova reformatio по-късно се схваща като осъществяване на францисканските идеали за епоха на Ecclesia spiritualis. Въпреки че Йоакимовото учение е осъдено от Латеранския събор през 1215 г., францисканският орден възприема неговата идея за novus populus spiritualis (нова общност от духовници)[5].

Под въздействието на францисканството през ХV век в цялото испанско общество се надига силен месиански кипеж. Поетичните оди и панегирици във възхвала на крал Фердинанд и кралица Изабела ги прославят като апокалиптични герои[6].  Нескриваната цел на кастилците и арагонците е да се прекрати териториалното разширяване на исляма в Европа, а обединяването на двете кралства в лицето на владетелското семейство представлява християнски съюз срещу тази постоянна заплаха. Докато се опитва да убеди двора в нуждата от експедицията, Колумб се записва в испанската армия и взема участие в обсадата на База през 1489 г., където се бие срещу маврите-мюсюлмани. Тогава в испанския лагер пристигат двама членове на Францисканския орден от Йерусалим (на този орден папа Климент VІ през 1342 г. поверява Божи гроб). Те връчват на Изабела ултиматум от египетския султан да спре войната срещу исляма, защото в противен случай ще последва избиване на християните. Изабела не само не отстъпва, а учредява фонд от хиляда дуката годишно за подпомагане на хаджиите и дава на калугерите бродиран от нея покров за украса на светинята. Фердинанд също се въодушевява от ролята си на християнски кръстоносец и освободител на светата Земя. Придворните стихоплетци често го наричат „Крал на Йерусалим”. Победата над маврите в Гранада през януари слага край на ислямските амбиции в Испания и насочва вниманието на Фердинанд и Изабела към разрастването на османската заплаха на Изток. Пътуването на Колумб в посока на „Индия” дава възможност за приобщаването на Азия към католическата вяра и за едновременно настъпване от изток и запад срещу Палестина с цел премахването на исляма от светите места.

Изгонването на евреите от Испания, което досега не е обяснено задоволително, поне отчасти трябва да се анализира в контекста на апокалиптичния стремеж за ускоряване пришествието на „хилядолетното царство”. Главният мотив за това хуманно решение е желанието на короната и градските съвети да се ограбят богатствата на евреите, но е съчетан с мисионерска цел. Указът за изгонването нарежда на евреите да се покръстят в срок от четири месеца или да напуснат територията на страната, а ако откажат едното и другото, да бъдат публично екзекутирани. Настойчивото намерение на Испания да обърне евреите към християнството може да се обясни и с идеята на Йоаким Фиорски, че потомците на Моисей ще повярват последни преди настъпването на „царството на Духа”[7].

Дали Колумб е мотивиран от такива хилиастки въжделения? Или както някои смятат[8], той само се преструва на вярващ, за да получи благоволението на набожната кралица и амбициозния крал? От една страна мореплавателят не е чужд на жаждата за слава и богатство. Пред двора той умело разгръща един проект на бъдещето, в което Испания ще играе водеща световна роля. Но дори и светските историци признават, че Христофор е дълбоко религиозен и убеден в едно – Бог го е избрал да ускори освобождението на Йерусалим от неверниците.

Името „Xро FERENS” (Христоференс) в неговия подпис отговаря на кръщелното му име Христофор (гръцки Христоносец). То е дадено според западната легенда за св. Христофор, който носи Младенеца през бурна река. Не е ли това намек за океана, през който новият Христофор трябва да пренесе Христовото благовестие? Италианското име „Columba” на латински означава „гълъб”, който символизира третото Лице на Св. Троица. Според Йоаким Фиорски Светият Дух ще вдъхва Своята сила и присъствие в света до апогея на историята, когато ще настъпи третият век. Големият интерес на Колумб към апокалиптическата литература и осезателните намеци за собствената му метафизична роля трябва да се обяснят като прояви на съзнание за хилиастка мисия.

Колумб познава съчиненията на Йоаким Фиорски и ги цитира неведнъж. Влияние от тринитарния мироглед на Йоаким личи в постоянните поздрави и благословения, които изпълват дневниците на адмирала: „Светият Дух да…”,  „В името на Светия Дух …” и пр. Това влияние е увековечено в завещанието на Колумб, където се предписва да бъде построен параклис на открития от него остров Испаньола, трима свещеници всекидневно да отслужват три меси (литургии) в чест на Св. Троица, св. Богородица и за спасението на душата му[9]. Някои съзират отражение на еврейската мистика (кабалата) в сложния подпис на Колумб. Но триъгълното разположение на буквите в него е чест символ на Св. Троица в произведенията на Йоаким Фиорски, който подчертава значението на визуалните идеограми[10].

Според разказите на съвременници от XV-XVI век религиозността на Колумб е легендарна. „Той спазвал препоръките на Църквата много по-строго, отколкото мнозинството миряни и присъствал всеки ден на всички църковни служби”[11]. Най-топлите му приятели и съмишленици са монасите и то тези от францисканския орден. Именно те по замисъла на Йоаким Фиорски могат да бъдат главните носители на хилиастките идеи и като скитащи проповедници могат да ускорят идването на духовното царство на богоизбраните. Неслучайно Колумб подготвя експедицията си в пристанището Палос де ла Фронтера, което е и францискански център. При пътуването си из Испания откривателят покровителства манастирите срещу посегателствата на аристократи и чиновници. При подготовката на третото си пътуване той е облечен във францисканско расо, с което по-късно приема и последно причастие на смъртното си легло. Тялото му е погребано в картезианския манастир в Лас Куевас[12].

Христофор Колумб се вживява в битието си на нов пророк, който призовава испанските монаси да изпълнят хилиастката си мисия и дори предлага в писмо до тях да придружи лично техния избраник, който да отвоюва Йерусалим. Според него „абат Йоаким Калабрийски е казал, че този който ще въздигне от руините светинята на Сионската планина, ще излeзе от Испания”[13]. Постепенно Колумб е обзет от идеята, че трябва да изпълни специфична месианска задача. В писмо от 1500 г. до Хуан де ла Торес той пише: „Мен именно нашият Бог избра за свой вестител, като ми посочи къде се намира новото небе и новата земя, за които Господ говори с устата на св. Йоан в неговия Апокалипсис, а преди това с устата на Исаия”[14]. В друго писмо от 1502 г. Колумб се хвали: „Бог ни дарува най-голямото благоволение, което е оказвано някому от Давид насам”[15]. Визията, която вдъхновява плаването му, не е предизвикана от нуждите на картографията, космографията, науката или философията. Тя е дело на Светия Дух и Колумб възторжено се провиква: „Разумът, математиката и картите не биха помогнали ни най-малко за осъществяването на експедицията за Индия; сбъдна се само това, което е предрекъл Исаия…”[16]. Тези месиански претенции стават още по-силни, когато при третото си пътуване той споделя с монарсите заключението си, че е посочен от Бога да открие земния рай и да го присъедини към испанската империя. След като вижда в Южна Америка четири устия на реки, вливащи се в океана, Колумб ги отъждествява с реките на рая и убедено заключава: ”Вярвам, че именно там е земният рай, до който никой не може да стигне, освен ако такава е волята Божия”[17]. Вярата, че открива Едем, придава на пътуването интензивен и непосредствен есхатологичен смисъл. Щом началото на хилядолетието не е възможно преди разпространяването на Евангелието по цялата земя, от която няма вече непознати части, тогава видението на Йоаким Фиорски предстои да се сбъдне. Нужно е само да се колонизира Новият свят, да се покръстят езичниците и да се освободи Йерусалим.

На този фон Колумб съставя в края на 1501 или началото на 1502 г. слабо известната си „Книга на пророчествата”, в която събира с помощта на отец Гаспар Горицио всички пророчества, предназначени за апокалиптично значение на неговите пътувания и изтръгването на Божи гроб от ръцете на мюсюлманите[18]. Освен Йоаким, неговите извори включват Библията, някои раннохристиянски писатели, Сенека, Марко Поло, равина Самуел Йехуди от Мароко, Жан Шарлие дьо Жером, кардинал Пиер Д’Айи и др. Колумб демонстрира вярата си, че Страшният съд ще настъпи точно през 7000-та година: „От сътворението на света или на Адам до пришествието на нашия Бог Иисус Христос са изминали 5343 години и 318 дни. Като оставим настрана дните и добавим само изтеклите от тогава години, това прави общо 8845 г. без няколко месеца. В тази схема остават само 155 г. до 7000 г., когато светът трябва да свърши”[19].Надеждата, че ще дочака избавлението на Йерусалим, крепи Колумб през целия му живот и се усилва с възрастта и опозицията срещу него. След като отпразнува първата Коледа в Новия свят, той се моли на Всевишния да постигне пълен успех и вписва в дневника си: ”Затова поех задължение спрямо Ваши Височества, та цялата печалба от моето начинание да отиде за превземането на Йерусалим. Ваши Височества се засмяхте и казахте, че затова сте съгласни и горите от голямо желание дори и без тези печалби” [20]. Следователно търсенето на злато се схваща от Колумб като есхатологична задача. Златото е нещо повече от финансов еталон. То е средство за осъществяване на изкуплението, тъй като с него ще се завоюва Божи гроб и  ще се покръсти света. В духа на Йоаким Фиорски Колумб подчертава значението на златото като духовно всеоръжие: „В завещанието си Давид оставил три хиляди центнера индийско злато на Соломон за строежа на светилище, а доколкото можем да вярваме на Йосиф (Флавий), то е било получено от същите тези земи. Йерусалим и Сион трябва да бъдат въздигнати от християнски ръце, и в Псалом XIV Бог вече е казал с устата на своя пророк кой ще бъде този, който ще извърши това. Абат Йоаким твърди, че този човек ще дойде от Испания, а св. Йероним показал на светата жена по кой път се отива там. Отдавна още императорът на Китай е искал да му пратят мъдреци, за да изложат пред него Христовото учение. Кой ще бъде този, който се заеме с това? Ако Спасителят ми позволи да се върна в Испания, аз се задължавам да ги докарам благополучно с Божията помощ”[21].

Последните мисли на Колумб също летят към Светата Земя. В завещанието си, писано на 25 август 1505 г. и заверено от нотариуса на 19 май 1506 г. (един ден преди смъртта му), откривателят предава цялото си наследство (майорат) на първия си син Диего. Документът предвижда да се основе специален фонд към банката „Св. Георги” в родния град на Колумб Генуа с цел да се освободи Йерусалим от агаряните. Следва изрично указание: „Нека горепосоченият дон Диего или лицето, което го наследи, да не престава да събира пари, колкото може повече, за да придружи краля, нашия господар, ако потегли да завладее Йерусалим, а ако не, тогава самият той да тръгне на поход и то с възможно най-голяма сила…”[22]

Естествено Христофор Колумб не доживява да види осъществяването на хилиастката утопия. Той умира пренебрегнат и отритнат от света, който всячески омаловажава заслугите му и похулва паметта му. Но учението на абат Йоаким Фиорски е съдено да оплодотвори обществената мисъл през следващите столетия. То възкръсна в пламенните проповеди на протестантските секти през XVI век и английската община на филаделфийците през XVII век, които бленуват за „царство Божие на земята”. По-късно Шелинг и Хегел чертаят проекти за „трета империя” и „евангелие на Духа”, което да замести Христовото. Абстрактният идеализъм на немската философия изчезва в материалистическо-есхатологичните фантазии на Фойербах и Маркс. През XX век голям пропагандатор на хилиазма е руският писател Дмитрий Мережковски, чийто сътрудник А. Мьолер ван ден Брук  внушава на Адолф Хитлер представата за „Третия райх”. Благочестивата мечта на калабрийския монах накрая се изопачава дотолкова, че служи като мотивировка за най-голямата кланица в историята – Втората световна война[23].

_______________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1992, кн. 3, с. 26-31.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Понастоящем, август 2011, авторът на статията е архимандрит, доц. д-р и е преподавател в Шуменския университет.

Тази статия тук е поместена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Морисън, С. Е., Христофор Колумб, мореплавателят, Варна, 1969.

[2]. Phelan, L., The Millennial Kingdom of the Franciscans in the New World. 2nd ed. Berkeley, 1970, p. 22.

[3]. Колумб, Хр. Дневници. Варна 1972, с. 30.

[4]. По-важни монографии за Йоаким Фиорски: West, D. Joachim of Fiore in Christian Thought. T. 1-2. New York, 1975; Reeves, M. Joachim of  Fiore and the Prophetic Future. New Jork, 1977; Mottu, H.  La manifestation de l’Esprit selon Joachim de Fiore. Neuchatel-Paris, 1977; Lubac, H. de. La postérité spirituelle de Joachim de Fiore. T. 1-2. Paris, 1979. Cрв. статиите на Пейчев, Б. Йоаким от Фиоре и българските мотиви в творбите му. – Проблеми на културата, 1984, № 1, 31-39; Същият. Йоаким от Фиоре и Балканите. – В: България, Италия и Балканите. С., 1988, 168-171.

[5]Reeves, М. The Influence of Prophecy in the Later Middle Ages: A Study in Joachimism. Oxford, 1969, p. 349.

[6]FernándezArmesto, F. Ferdinand and Isabela. New York, 1975, p .53, 132.

[7].  За изгонването на евреите от Испания вж. Cutler, A. H., H. E. Culter. The Jew as Ally of the Muslim: Medieval Roots of Anti-Semitism. Notre Dame (IN), 1986; Friedman, J. Jewish conversion, Spanish  Pure Blood Laws and Reformation: A Revisionist View of Racial and Religious Anti-Semitism. – 16th century  Journal, 1987, № 1, 3-30; Kamen, H. The Mediterranean and expulsion of Spanish Jews in 1492. – Past and Present, 1988, № 5, 30-55.

[8]Kavserling, M. Christopher Columbus and the Participation of the Jews in the Spanish and Portuguese discoveries. 4th ed. New York, 1968, p. 42.

[9]. Колумб, Хр. Цит.  съч., с. 403.

[10]Reeves, M. Joachim of Fiore.., 6-7.

[11]Морисън, C. E. Цит. съч., с. 12.

[12]Reeves, М. Joachim of Fiore.., p. 129; Phelan, J. L. Op. cit., p. 19.

[13]Колумб, Хр. Цит. съч., с. 339. Срв. Kadir, D. Columbus and the Еnds of the Еarth: Europe’s Prophetic Rhetoric as Conquering Ideology. Berkeley etc., 1992.

[14].  Пак там, с. 288.

[15]. Пак там, с. 348.

[16].  Пак там, с. 338.

[17].  Пак там, 379-380.

[18].  „Книгата на пророчествата” е издадена в Raccolta di documenti e studi columbiane, pubblicati dalla R. Commisione Columbiana. Vol. 2/2. Roma, 1892-1894, 95 ff.

[19]Колумб, Хр. Цит. съч., с. 337.

[20].  Пак там, с. 144.

[21]. Пак там, 319-320.

[22].  Пак там, 395-396.

[23]. Reeves, М., W. Gould. Joachim of Fiore and the Myth of the Eternal Evangel in the 19th Century. Oxford, 1986.

ПРОРОЧЕСТВАТА НА МАРТИН ЗАДЕК[1]*

Ст. н. с. д-р Христо Темелски

През първата половина на ХІХ в. сред българското възрожденско общество, което жадувало за политическо освобождение, намерили почва и разпространение множество пророчества за съдбата на редица държави, в това число и на огромната (лежаща на три континента) Османска империя[2]. Сред тях на особен интерес се радват предсказанията на Мартин Задек.

Биографичните сведения за този швейцарски старец-пустинник са твърде оскъдни. Името му няма да срещнете дори и в големите западни енциклопедии[3]. Единствено от уводната част на неговите пророчества, изречени в предсмъртния му час на 20 декември 1769 г. узнаваме, че е бил роден през 1663 г. в град Золотурн в Швейцарските Алпи. През последните 30 години от живота си той е водил строг аскетичен живот, хранейки се само с треви и корени. Пророчествата му били записани на немски език от негов анонимен приятел, като ръкописът се съхранява в Държавната библиотека в Берн[4]. Ръкописът се състои от четири големи листа (формат 235 х 14,5 см) или общо 7 изписани страници със ситно курсивно писмо. Въпросните “Пророчества” претърпели съвсем незначителна редакция и били отпечатани през следващата 1770 г. в град Базел с немски готически шрифт на два големи листа (формат 27х20,5 см), т. е. четири печатни страници. Запазен екземпляр беше открит в университетската библиотека в Базел[5].

Вероятно тези “Пророчества”  биха останали неизвестни у нас, ако не са били преведени навремето на руски език. Още през 1770 г. ги превел някой си “К. Н.”, който ги отпечатал в малка брошурка от 13 страници в печатницата на Сухопътния кадетски корпус в Санкт-Петербург[6]. Петнадесет години по-късно, в 1785 г. те претърпели второ издание, като поради по-едрия шрифт страниците станали 16[7]. Същият обем има и третото руско издание, което било отпечатано през 1798 г.[8] То представлява особен интерес за нас, защото именно от него са правени преписи от възрожденски книжовници.

Вече са ми известни няколко преписа от “Пророчествата” на Мартин Задек. Най-ранният е или от 1805 г., или от 1812 г. и е бил дело или на книжовника Димитър, или на Павел Попович[9]. Той представлява съвсем свободен превод (или по-точно преразказ) от третото руско издание и обема 6 ръкописни страници и половина. Този превод бил вмъкнат в Сборник от слова и поучения – между “Словото за светия пророк Данаил” и “Слово за свети Иоан Златоуст и свети пророк Исаия от последно време за покаяние”. Първоначален създател на този сборник бил иерей Стойко (вероятно Владиславов – т. е. бъдещият епископ Софроний Врачански) през 1769 г. Втори препис бил направен през 1805 г. от някой си Димитър – за съжаление тези два преписа не са запазени. Не е известно къде е бил направен и последният трети препис. Знае се само, че е бил в библиотеката на Найден Геров, а в нея постъпил от софийския учител Сава Филаретов. Как е попаднал у този виден възрожденски просветител засега остава загадка[10].

С по-подробни сведения разполагаме за останалите преписи на “Пророчествата” на Мартин Задек. През 1825 г. известният севлиевски книжовник Николчо Попнедев, който учителствал в родния си град от 1825 до 1827 г., и неговия ученик Иванчо Петков, син на габровския възрожденец и преписвач Петко Иванов Манафов (родом от Севлиево), преписали дословно третото руско издание. На л. 123-а вдясно на текста има маргинална бележка от първия преписвач, която гласи: “Рука даскал Николчова от Селвы, син папа Недюв”[11]. На последния лист (л. 130б) под самия край на текста има подробна приписка, също от ръката на първия преписвач: “Преписа ся сия кныжица Мартын Задека от мене Николай даскал Селвиовски и от ученык мой Иванча на кир Петка Йоанович (син), приятел мой. В лято 1825, месец декемврия 25”.[12] Този препис е идентичен с печатния оригинал и съдържа 9 изписани от двете страни листове с формат 23 х 18,5 см. На първия заглавен лист четем: “Мартына Задека швейцарскаго Старика. Предсказание; Послания. Преводь сь немскаго. Продается посуконной линыи гостыннаго двора подко: 16: вь кныжной лавке оусопыкова: по 20 копекь в сумь. Вь Санктпетерберге, 1798 года. Съ дозволения Санктпетербургской ценсуры”.[13]

Даскал Николчо бил син на севлиевския свещеник Недю Хубанов (1768-1849) и руското издание на “Пророчествата” попаднало у него чрез баща му. А в Севлиево то било донесено през 1800 г., когато били доставени от Русия нови богослужебни минеи за старата севлиевска църква “Св. Пророк Илия”[14]. Иванчо Петков Манафов, който учел в родния град на баща си църковно пеене при отличния църковен псалт Николчо Попнедев, отнесъл готовия препис в Габрово. По-късно баща му го подвързал в едно книжно тяло заедно с преписите на други два ръкописа – прочутата “История вкратце о болгарском народе славенском” на именития книжовник иеросхимонах Спиридон Габровски, която той преписал през 1819 г. и “Разни слова и поучения, извлечени от разни дамаскинарски сборници”[15].

На следващата 1826 г. “Пророчествата” на Мартин Задек били преписани и от даскал Никола Иванов Гайдаржиолу, който учителствал близо половин век в родния си град Севлиево и се занимавал с книжовна и подвързаческа дейност[16]. Те заедно с други книжовни творби на даскал Никола били подвързани в малък сборник. На л. 13а най-долу стои кратка бележка: “Писал сию аз Николай Иоанов от Сивлиюво в лета 1826”[17].

През 1827 г. по настояване на тогавашния Търновски митрополит Иларион Критски Николчо Попнедев отишъл за учител и църковен певец в Сопот[18]. Там той занесъл и книги от личната си библиотека, в това число и третото руско издание на “Пророчествата” на Мартин Задек. Именно то попаднало по-късно в ръцете на сопотчанина Мичо Кючюкът – приятел на Иван Вазовия баща и герой на творбите “Под игото” и “Чичовци” под името Мичо Бейзадето[19]. Ето какво четем в глава ХХІ на “Чичовци”, озаглавена “Мичо Бейзадето”. “А една пророческа книга “Предсказания славнаго Мартина Задека”, печатана на руски в миналото столетие и попаднала в ръцете му по тайнствен начин, беше утвърдила в главата му убеждението за скорото падане на Турция. Бай Мичо я знаеше наизуст цяла и четеше места от нея в Джаковото кафене, за да подкрепя думите си за неизбежното прогонване на турците чрез велика Русия”[20]. Интересното е, че в тази глава на повестта Ив. Вазов е дал два цитата от “Пророчествата” на Мартин Задек, които са твърде точни и показват, че и патриархът на българската литература се е докосвал до тази малка книжка в родния си град Сопот преди и след Освобождението.

Габровският преписвач на Паисиевата история Влад Поппетков Гладичов също е бил запознат с “Пророчествата” на швейцарския старец-пустинник. Той е ползвал преписа на Николчо Попнедев и ученика му Иванчо Петков Манафов. Цялостно копие той обаче не е направил, а само е систематизирал и групирал “Пророчествата” в един съвсем съкратен вариант на един лист от друг свой ръкопис (“Хрисмос или Пророчество блаженному иеромонаху Агатангелу”)[21]. Последният ръкопис бил подготвен за издаване през 1831 г. в Плевен, където тогава живеел Влад Поппетков, но за съжаление не бил отпечатан.

Наскоро открих един неизвестен препис на “Предсказание славнаго Мартына Задека”, който се състои от 9 изписани страници с курсивно писмо и е подвързан в един сборник с духовни песнопения. Последните са съставени през 1864 г. от рилските монаси Атанасий, Неофит, Ксенофонт и Кирил. Предсказанието е по средата на сборника от л. 45а до л. 48б. Писано е от двама книжовници, като вторият е започнал да пише от абзаца “О! Гданск! – град достохвалний…” на л. 46б. Предполагам, че тези двама книжовници са иеромонасите Григорий Хилендарец и Серафим Ганчев Хилендарец, които са творили в Самоковския девически манастир[22]. Навярно преписването е станало през 1880 г., защото на л. 46а първият книжовник е сбъркал в преписването и вместо да посочи правилната 1770 г., е написал тогавашната текуща година – 1880[23].

Освен горните преписи “Пророчествата” на Мартин Задек претърпели и няколко издания на български език и то в самия край на възрожденската епоха. За първи път те били отпечатани през 1877 г. в Браила[24]. На следващата 1878 г. казанлъченинът Христо Попгеоргиев ги издал в Гюргево[25]. Най-пълно е обаче изданието на калофереца Христо Кисев, което илязло също през 1878 г. в Свищов в печатницата на Ясен Д. Паничков[26]. В предговора издателят е дал следното пояснение: “Сега като ѝ са набави политическото предвещание на Мартина Задека и за пръв път ся напечата и на наш българский язик. Преводът ѝ е малко грапав, за това прося от читателите извинение”[27]. “Пророчествата” на швейцарския пустинник са поместени в края на книгата и обемат девет печатни страници. Те носят заглавие “Предсказание за политически случки от славнаго Мартина Задека”[28].

Дори пет години след Освобождението било отпечатано “Любопитно предсказание на Мартина Задека, сто и шест годишен славен швейцарски старец, което той открил в 1769 год. 20-ти декемвриа на приятелите си пред смъртта си. Превод от руски. Издава старата българска печатница в Самоков, 1883 год.”[29] Тази малка книжка съдържа 12 страници и била отпечатана от сина на покойния Никола Карастоянов Анастас, който още от 1856 г. бил обявен от баща си за негов официален съдружник[30]. Тук по различен е краят, тъй като той бил добавен от самия издател. “Благосклонни читателю! Нека се спрем тука малко нещо и да разгледаме това рядко и за забележвание достойно предсказание. То съдържа в себе си много удивителни работи; и ако земем през вид миналите времена къ настоящето, то ще излезе ясно, че предсказанието на тоя сто и шестгодишен старец е твърде вероятно”[31].

В едно свое изследване Вера Мутафчиева твърди, че търсила “Пророчествата” на Мартин Задек (най-вече третото руско издание от 1798 г.) но “в библиотеките на Москва и Ленинград (дн. С.-Петербург) обаче не се намери нито едно тяхно издание отпреди 1828 г.”[32]. Фактически тя открила само някаква късна препечатка от 1828 г., която обаче не е позната у нас[33].

Пророчествата на Мартин Задек имат преди всичко политически характер, обхващат почти всички тогавашни европейски държави (включително и Америка), а също така и съдбата на арабите мюсюлмани в Мала Азия и Азия. По-голямата част от тях носят философския заряд на средновековния теологически фатализъм. Според религиозните убеждения и идейните позиции на Задек, християнството в крайна сметка щяло да победи и измести навред мюсюлманството – дори в неговите традиционни райони (азиатските страни и арабските емирства). И понеже по това време, средата на ХVІІІ в., огромната Османска империя, която лежала на три континента (Азия, Африка и Европа), била основен крепител и разпространител на исляма, то повече от 1/3 от пророчествата били адресирани към нейното тогавашно настояще и към бъдещото ѝ.

И днес, след повече от 230 години, пророчествата на Мартин Задек са интересни и любопитни за съвременника. Предлагам ги в пълния им вариант в превод от немски език[34] от Базелския печатен екземляр от 1770 г.

Необикновено и забележително пророчество на известния Мартин Задек, швейцарец от Золотурн, който на 106-годишна възраст, преди смъртта си на 20 декември 1769 г., в присъствието на своите приятели пророкува за настощи и бъдещи времена.

Благосклонни читатели!

Ние разполагаме със забележително пророчество, което един 106-годишен старец направи в Швейцарските Алпи.

Един мъж от Золотурн в Швейцария, на име Мартин Задек се отправи през 1739 г. в Алпите. Той прекарва 30 години като отшелник в планината в усамотение. Отказва се от всяко човешко общество и живя, хранейки се с треви и корени. Преди необикновения си край на 20 декември, на забележителната 1769 г. той направи следното пророчество.

На заобикалящите го приятели, които го посетиха той каза: “Слушайте, приятели мои! Искам да Ви кажа това, което трябва да се случи в бъдещи времена и върху което светът ще се чуди и смайва.

В цяла Германия и Швейцария ще настанат 5 гладни години; ще изчезнат всякаква търговия и обрат към доброто, а недостигът на пари ще стане всеобщ. Когато обаче преминат през тези 5 години ще бъде съвсем различно от това, което е било някога. Отсега нататък хората ще се окуражават – дори в схващанията си, като че ли Земята се движи, а Слънцето стои спокойно. Това ще бъде едно необикновено време, произлизащо просто от естеството на ветровете, които ще дойдат от съвсем непознати области. След 10 години светът ще получи съвсем друга форма, а след известно време, до края на това столетие, ще бъдат най-добрите години, които поколенията ще славят. След това човек повече ще почита богатството и скъпоценностите си; ще се стреми просто към Божествената милост и състрадание. Чрез полъха на всемогъщите светът отново ще се оживи, истинската религия все повече и повече ще се разпространява, а словото Божие ще се шири сред хората. Всички пречки за доброто ще се разчистят от пътя му и всички “камъни за препъване” ще бъдат премахнати. Справедливостта ще се прилага и мирът и разбирателството в Европа взаимно ще се целуват. След това ще настанат много плодородни години. Търговията ще процъфтява.

Турчинът ще загуби за късо време всичките си земи в Азия и Африка. Константинопол – резиденцията на турския султан ще бъде завладяна без удар на меч. Вътрешни размирици, домашни раздори и постоянно собствено безпокойство ще разрушават турската империя в основата ѝ, а глад и мор ще сложат край на всичко това. Те ще паднат от собствения си меч и ще загинат в мизерия. През 1771 г. ще загубят всичките си земи в Европа и след това ще трябва да се оттеглят към Тунис, Фец[35] и Мароко в Африка.

Татарите ще бъдат премахнати напълно, защото ще настане такъв страшен глад сред тях, че ще се изяждат помежду си.

Венецианската република ще завземе голяма част от Гърция и отново би достигнала отсега нататък кралство Кандия[36].

Неспокойните поляци напълно ще бъдат поставени натясно. Ще се развихри буреносен вятър над тях, какъвто не са предполагали. Кралство Полша ще се подмлади, защото в рамките на 5 години ще се заселят много хиляди немски жители в него. Данцинг! О, прекрасен Данцинг, ти който си верен на Бога и своя крал, ще станеш голям, а твоето величие ще учуди цяла Европа!

Вие обаче нещастни турци, ще трябва да напуснете доброволно православния Белград и цяла Унгария. Ще ви преследва страх, ще се плашите денем и нощем, макар че няма нищо страшно, а животът ви ще бъде сигурен. Не ще можете повече да видите и останете в Унгария. Джамиите ви ще трябва да бъдат опустошени, богослужението ви изкоренено и Коранът ви ще се унищожи.

Виж, Мохамеде! Ти, ориенталски Антихристе, времето ти изтече, надгробният ти паметник ще бъде изгорен, а мощите ти ще се превърнат в пепел. Войната ще вземе широки размери за късо време в онези страни, където се вярваше напълно в тебе.

Лилията – имам предвид Франция, ще простре своите листа и клони над голямата част от Италия. Една част от нея ще обхване френския дял, а друга – испанския.

Швеция ще стане много силна държава, ще се намерят много златни мини в нея. Държавата ще цъфти, жителите ѝ ще ликуват гласно.

Дания ще стане още по-силна и властта ѝ ще се разпростре в Азия и Америка. Много хиляди езичници ще се покръстят по време на твоето управление и в съвсем непознати земи на юг истинската религия ще се разпростре чрез твоето старание.

Ще се появят на афиканските брегове народи от север и за късо време ще поставят цяла Африка под свое владичество.

Цяла Германия ще ликува, защото Бог ще ѝ даде мир.

Русия, Швеция и Дания ще се изпълнят с големи богатства и неизброими съкровища, и всички ориенталски съкровища отсега нататък ще се намират в тези земи.

Венецианците ще станат още веднъж толкова силни, колкото някога са били. Те ще могат да се славят след това и да кажат: “Турските съкровища ни направиха господари!” Те ще завладеят много от африкансите острови и тяхната търговия ще стане още по-голяма. Швейцарската република ще получи чрез това голямо постъпление от пари.

Но в продължение на 5 години голяма част от Америка или Новия свят ще бъде унищожена от земетръси и наводнения.

Цяла Персия, както велика Монголия и арабската страна ще приемат християнската религия. Един голям европейски монарх ще подчини почти цяла Азия под своя скиптър. Врата ще му се отваря навсякъде, а военната му сила ще може да спира победоносни оръжия. Безверниците-мохамедани ще се унищожат и светлина ще изгрее от мрака.

В Азия ще се появи светъл блясък и утринната зора ще изгрее след толкова дълга нощ. Светите земи ще бъдат завзети от християните. Иерусалим ще бъде превзет и сарацините напълно ще бъдат унищожени. След това, към изгрев слънце ще се изкопае нов кладенец в Иерусалим на определено място, до една турска джамия. Ще се открие четириъгълен плосък черен камък. Ще поискат да го извадят от там, но ще се видят принудени да го взривят, тъй като човешка ръка не ще бъде в състояние да го повдигне. Между това ще се появи голям небесен свод и в него ще се открие съкровището на цар Соломон. То ще възлиза на 180 000 милиона дуката[37]. Старите ценности и предмети, които ще се открият там ще бъдат неизброими. Турските мюсюлмани ще фучат преди своя залез в бясна ярост, обладани от жажда за мъст срещу християните, та ще унищожат не само цялото християнство, но и всеки един християнин. Но Бог в небесата се смее над това. Той подготви халката, която искаше да постави на носа на турския кръволок. Той каза: “Дотук трябва да дойдеш и не повече. Тук трябва да се спре напредването на твоите горди войски”. Всемогъщият Бог ще унищожи кръвожадните врагове на християнството с едно движение и за няколко години те ще бъдат изтребени напълно.

Ако Константинопол бъде завзет, тогава в един отдалечен гръцки дворец ще се намери вграден гладък, бял мраморен камък, върху който ще има кръст с името “София императрица”. Между камъните ще се намери голяма сребърна каса, а вътре в нея голямо съкровище от злато и скъпоценности, които ще се оценят на 50 милиона талера[38].

Римската империя ще разцъфтява и процъфтява до края на света. В Назарет, в Обетованата земя, ще се построи от християните важен град. Той ще обхваща район от около 4 немски мили. Християнството ще процъфтява още 200 години и цяла Азия ще приеме християнската вяра. След като премине това време, ще се случат много знамения и чудеса. Ще се появяват много нови ереси, а евангелската светлина отново постепенно ще гасне. Ще може да се види от ясни свидетелства, че отсега нататък е близък великият ден Господен.

Радвам се духом, защото моите тленни останки не ще се намират толкова много столетия в недрата на Земята, както мощите на моите отци. Аз обаче умирам и почивам, щото ще възкръсна в края на деня.

Едно Ви моля, приятели, да разкриете тези забележителни пророчества на света! Аз не мога да ги премълча. Всеки един от Вас, приятели мои, да търси усърдно скритото съкровище, именно небесното съкровище на всички съкровища, същото съкровище, в което всички съкровища на мъдростта и на познанието лежат скрити. Който го намери, той ще намери живот в пълнота.

За да се убедите, че моите пророчества са истинни, то аз ще ги потвърдя още веднъж, два дни след смъртта ми.

Той умря на 20 декември 1769 г. в 9 часа вечерта, след като беше привършил към 8 часа своите пророчества. Така лежа този Мартин Задек в кротка дрямка докато най-после след един час блажено почина.

Той умря, както се помни, недалеч от Золотурн на 20 декември 1769 г. в една обикновена колиба. На следващата вечер в 9 часа отново беше жив. Той стана от ковчега и дойде в стаята. Седна и започна да разказва на присъстващите си приятели още веднъж цялото си пророчество. Накрая към 11 часа вечерта той започна да пъшка и след като направи още няколко къси молитви, изпадна като в полусън и падна мъртъв на земята.

Благосклонни читателю, все пак тук може да се застане мирно, защото това е едно рядко и забележително събитие, върху което може да се направи едно малко съждение. Действително има чудни неща и ако се съпостави миналото със сегашното време, може да се направи заключението, че този 106-годишен старец не е пророкувал неистини. Бог помага на всеки един между нас, защото той, Съкровището на всички съкровища тук и там в страните, се радва на спокойствие. Помогни ни, Господи, за това в милостта си! Амин.”

___________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки: д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

[1]. За първи път, но без пояснителни бележки тези пророчества публикувах през 1992 г. в едно периодично издание. За съжаление по вина на редакцията беше изпуснато част от текста на пророчествата. Вж. Хр. Темелски, Пророчествата на Мартин Задек или кога ке падне Турция, – Литературен вестник (приложение на в. “Демокрация”), бр. 4 от 7-14 февруари 1992 г., с. 7.

[2]. В. Мутафчиева, “Предсказанията” за края на Османската империя (Към въпроса за руско-балканските културни връзки през ХІХ в.). – Studia Balkanika, 8, 1974, с. 116 и сл.

[3]. Вж. Хр. Темелски, Отново за авторството на пророческата буквеница “Турцiа ке падне”. – сп. Духовна култура, кн. 6, 1993, с. 19-32.

[4]. Landesbibliothek Bern, Ms. Theol. № 16.7.

[5]. Universitätsbibliothek Basel, Leseges. Brosch, 17, № 4. Благодарение любезността и отзивчивостта на проф. д-р Роланд Марти и на проф. д-р Р. М. Кули успях да получа фотокопия от ръкописа и от печатното издание на “Пророчествата” – и на двамата изказвам най-сърдечна колегиална благодарност.

[6].  Примечания достойное предсказание славнаго Мартына Задека, которое он на сто-шестом году от рождения, в Швейцарии при Золотурне, приятелем своим открыл 20 декабря 1769 году. На немецком языке печатано против Базельскаго экземпляра в 1770 году; а с немецкаго на российской перевел К. Н. (тип. Сухопутн. кад. корпуса), 1770, 13 с.

[7]. Примечания достойное предсказание славнаго Марнына Задека, каторое он на сто-шестом году от рождения, в Швейцарии при Злотурне, приятелем своим открыл 20 декабря 1769 году. На немецком языке печатано против Базельскаго экземпляра в 1770 году. Переведено с немецкаго (К. Н.), 2-м тиснением, Спб., 1785, 16 с.

[8]. Мартына Задека сто-шестилетняго славнаго швейцарскаго старика любопытное, примечания достойное и, многих весьма важных в Европе произшествий, событием оправданное предсказание, которое он друзьям своим, 20 декабря 1769 года, пред кончиною своего открыл, с присовукуплением Послания к слугам моим Шумилову, Ванке и Петрушсе, соч. г. Фон-Визина. Перевод с немецкаго (К. Н.), Спб., 1798, 16 с. Благодарение помощта на моя колега и приятел проф. д-р Игор Калиганов от Москва успях да получа копие от това руско издание. Изказвам му най-искрена благодарност.

[9]. М. Стоянов и Хр. Кодов, Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека, т. 3, С., 1964, с. 396, рък. № 1081.

[10]. Пак там, с. 398.

[11]. Исторически музей – Габрово, отдел “Възраждане”, кигнатура Р. 1/5, л. 123а.

[12]. Пак там, л. 130б.

[13]. Пак там, л. 122а – 122б.

[14]. Вж. Хр. Ив. Христов (Темелски), Даскал Никола Иванов Гайдаржиолу – един забравен севлиевски възрожденец. – сп. Векове, кн. 4, 1977, с. 61, приписка № 5.

[15]. Хр. Темелски, Бунтовната ръка Николчова. – сп. Отечество, кн. 2, 1984, с. 42.

[16]. Вж. за него у Хр. Ив. Христов (Темелски), пос. съч., с. 52-61.

[17]. НБКМ – БИА, ІІ В 8430, л. 13а.

[18]. В. Х. Беязов, Учители и училищни дейци в Севлиево (от 1818 до 1918 г.). – сп. Училищен преглед, год. ХХІІ, кн. 4-5, 1923, с. 216.

[19]. Ив. Д. Шишманов, Вазов за своите творби – лични отзиви. – В: Ив. Вазов, Събрани съчинения, т. ХІХ (Биографични материали), С., 1957, с. 163.

[20]. Ив. Вазов, Събрани съчинения, т. V (Повести), С., 1956, с. 248.

[21].  НБКМ – рък. и старопечатен отдел, № 348 (556), л. 1а и 1б. За него вж. у Хр. Христов (Темелски), Плевенският възрожденец Влад Гладичов. – в. Септемврийска победа (Плевен); приложение “Вит”, бр. 6 от 11 юни 1983 г., с. 7.

[22].  За тях вж. у Хр. Темелски, Самоков през Възраждането, С., 2000, с. 286.

[23].  Сега този ръкопис се съхранява в Девическия манастир в Самоков, сиг. Sam. P. B. Slavo 5.

[24].  Календар за 1877 г. С предвещанието на Мартин Седека. Издава печатницата на Х. Д. Паничкова. (Браила, 1877), 38 с. Вж. М. Стоянов, Българска възрожденска книжнина, т. І, С., 1957, с. 280, № 5912.

[25].  Народен българский памятник с предсказанието на Мартина Задека от Христо Попгеоргиев, казанлъченин. Гюргево, в печатницата на в. “Българин”, 1878, 7 с. Вж. М. Стоянов, пос. съч., с. 57, № 1231.

[26].  Хрисмос или проповедта на блаженаго йеромонаха Агатангела предсказва на политични случки с предвещанието на Мартина Задека. (Превод) от Хр. Кисев Калоферски. Свищов, печатница Ясен Д. Паничков, 1878, 61 + 9 с. Вж. М. Стоянов, пос. съч., с. 209, № 4541.

[27].  Пак там, с. 1.

[28].  Пак там.

[29].  Център за славяно-византийски проучвания “Акад. Иван Дуйчев”, инв. № 17647/1993 г. Над заглавието на корицата с молив е отбелязано името “Й. Бакалов”. Това фактически е богословът Йоаким Г. Бакалов, който по това време бил преподавател в Самоковското богословско училище. Вероятно този екземпляр е бил негово притежание.

[30]Хр. Темелски, Самоков…, с. 303.

[31]. Любопитно предсказание на Мартина Задека, Самоков, 1883, с. 12.

[32]В. Мутафчиева, пос. съч., с. 112. А точно това трето издание го притежават три големи руски библиотеки: Библиотека Академии наук России, Государственная публичная историческая библиотека России и Государственная публичная библиотека им. М. Е. Салтыкова-Щедрина. Вж. за тези издания в Сводный каталог русской книги гражданской печати ХVІІІ века 1725 – 1800, т. ІІ, М., 1964, с. 223 и 475.

[33].  Нейното заглавие е “Предречение о падении Турецкой империи возвещенное султану Амурату Аравийским звездословом Муста едином, с присовоклуплем к сему любопытного предскадания сто-шестилетнего швейцарского старца Мартына Задека о взятии Константинополя, столицы турецкой империи и о пророчества, найденном на гробе Константина Великого на греческом языке, с преложением оного на российском и с прибавлением предречения о том же предмете славнаго Иакова Спона, Москва, в типографии Августа Семена, 1828”.

[34].  Превода  направи колегата ми доц. д-р Ангел Кръстев, на когото благодаря най-сърдечно.

[35].   Фец – град в Мароко, столица на династията на Идрисите.

[36].   Кандия – италианското название на о-в Крит.

[37].   Дукат – стара италианска сребърна монета.

[38].   Талер – стара немска сребърна монета.

КОГА СЕ ПАДА ПРАЗНИКА ВЪЗКРЕСЕНИЕ ХРИСТОВО (ВЕЛИКДЕН) В ПЕРИОДА 1800–2100 Г. ВКЛЮЧИТЕЛНО?

Понеже е много засилен интереса в обществото относно Възкресение Христово (Великден) – кога е бил в миналото и кога ще се празнува в бъдеще време, ст. н. с. д-р Христо Темелски бе любезен да ни предостави материал, в който са посочени 300 години – от 1800 до 2100 г. включително, както и датите, когато се пада този най-велик християнски празник.

За справки: д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

                                         ПАСХАЛНА ТАБЛИЦА*

Ст. н. с. д-р Христо Темелски

1800 – 8 април, 1801 – 24 март, 1802 – 13 април, 1803 – 5 април, 1804 – 24 април, 1805 – 9 април, 1806 – 1 април, 1807 – 14 април, 1808 – 5 април, 1809 – 28 март, 1810 – 17 април, 1811 – 2 април, 1812 – 21 април, 1813 – 13 април, 1814 – 29 март, 1815 – 18 април, 1816 – 9 април, 1817 – 25 март, 1818 – 14 април, 1819 – 6 април, 1820 – 28 март, 1821 – 10 април, 1822 – 2 април, 1823 – 22 април, 1824 – 6 април, 1825 – 28 март, 1826 – 19 април, 1827 – 3 април, 1828 – 25 април, 1829 – 14 април, 1830 – 6 април, 1831 – 19 април, 1832 – 10 април, 1833 – 2 април, 1834 – 22 април, 1835 – 7 април, 1836 – 30 март, 1837 – 26 март, 1838 – 3 април, 1839 – 26 март, 1840 – 14 април, 1841 – 30 март, 1842 – 19 април, 1843 – 11 април, 1844 – 26 март, 1845 – 15 април, 1846 – 7 април, 1847 – 23 март, 1848 – 11 април, 1849 – 3 април, 1850 – 23 април, 1851 – 8 април, 1852 – 30 март, 1853 – 19 април, 1854 – 11 април, 1855 – 27 март, 1856 – 15 април, 1857 – 7 април, 1858 – 23 март, 1859 – 12 април, 1860 – 3 април, 1861 – 23 април, 1862 – 8 април, 1863 – 31 март, 1864 – 19 април, 1865 – 4 април, 1866 – 27 март, 1867 – 16 април, 1868 – 31 март, 1869 – 20 април, 1870 – 12 април, 1871 – 28 март, 1872 – 16 април, 1873 – 8 април, 1874 – 31 март, 1875 – 13 април, 1876 – 4 април, 1877 – 27 март, 1878 – 16 април, 1879 – 1 април, 1880 – 20 април, 1881 – 12 април, 1882 – 28 март, 1883 – 17 април, 1884 – 8 април, 1885 – 24 март, 1886 – 13 април, 1887 – 5 април, 1888 – 24 април, 1889 – 9 април, 1890 – 1 април, 1891 – 21 април, 1892 – 5 април, 1893 – 28 март, 1894 – 17 април, 1895 – 2 април, 1896 – 24 март, 1897 – 13 април, 1898 – 5 април, 1899 – 18 април, 1900 – 9 април, 1901 – 1 април, 1902 – 14 април, 1903 – 6 април, 1904 –28 март, 1905 – 17 април, 1906 – 2 април, 1907 – 22 април, 1908 – 13 април, 1909 – 29 март, 1910 – 18 април, 1911 – 10 април, 1912 – 25 март, 1913 – 14 април, 1914 – 6 април, 1915 – 22 март, 1916 – 23 април, 1917 – 15 април, 1918 – 5 май, 1919 –20 април, 1920 – 11 април, 1921 – 1 май, 1922 – 16 април, 1923 – 8 април, 1924 – 27 април, 1925 – 19 април, 1926 – 2 май, 1927 – 24 април, 1928 – 15 април, 1929 – 5 май, 1930 – 20 април, 1931 – 12 април, 1932 – 1 май, 1933 – 16 април, 1934 – 8 април, 1935 – 28 април, 1936 – 12 април, 1937 – 2 май, 1938 – 24 април, 1939 – 9 април, 1940 – 28 април, 1941 – 20 април, 1942 – 5 май, 1943 – 25 април, 1944 – 16 април, 1945 – 6 май, 1946 – 21 април, 1947 – 13 април, 1948 – 2 май, 1949 – 24 април, 1950 – 9 април, 1951 – 29 април, 1952 – 20 април, 1953 – 5 април, 1954 – 25 април, 1955 – 17 април, 1956 – 6 май, 1957 – 21 април, 1958 – 13 април, 1959 – 3 май, 1960 – 17 април, 1961 – 9 април, 1962 – 29 април, 1963 – 14 април, 1964 – 3 май, 1965 – 25 април, 1966 – 10 април, 1967 – 30 април, 1968 – 21 април, 1969 – 13 април, 1970 – 26 април, 1971 – 18 април, 1972 – 9 април, 1973 – 29 април, 1974 – 14 април, 1975 – 4 май, 1976 – 25 април, 1977 – 10 април, 1978 – 30 април, 1979 – 22 април, 1980 – 6 април, 1981 – 26 април, 1982 – 18 април, 1983 – 8 май, 1984 – 22 април, 1985 – 14 април, 1986 – 4 май, 1987 – 19 април, 1988 – 10 април, 1989 – 30 април, 1990 – 15 април, 1991 – 7 април, 1992 – 26 април, 1993 – 18 април, 1994 – 1 май, 1995 – 23 април, 1996 – 14 април, 1997 – 27 април, 1998 – 19 април, 1999 – 11 април, 2000 – 30 април, 2001  – 15 април, 2002  – 5 май, 2003  – 27 април, 2004  – 11 април, 2005  – 1 май, 2006  – 23 април, 2007  – 8 април, 2008  – 27 април, 2009  – 19 април, 2010  – 4 април, 2011  – 24 април, 2012  – 15 април, 2013  – 5 май, 2014  – 20 април, 2015  – 12 април, 2016  – 1 май, 2017  – 16 април, 2018  – 8 април, 2019  – 28 април, 2020 – 19 април, 2021 – 2 май, 2022 – 24 април, 2023  – 16 април, 2024  – 5 май, 2025  – 20 април, 2026  – 12 април, 2027  – 2 май, 2028  – 16 април, 2029  – 8 април, 2030  – 28 април, 2031  – 13 април, 2032  – 2 май, 2033  – 24 април, 2034  – 9 април, 2035  – 29 април, 2036  – 20 април, 2037 – 5 април, 2038  – 25 април, 2039  – 17 април, 2040 – 6 май, 2041 – 21 април, 2042  – 13 април, 2043  – 3 май, 2044  – 24 април, 2045  – 9 април, 2046  – 29 април, 2047  – 21 април, 2048  – 5 април, 2049  – 25 април, 2050  – 17 април, 2051  – 7 май, 2052  – 21 април, 2053 – 13 април, 2054  – 3 май, 2055  – 18 април, 2056  – 9 април, 2057  – 29 април, 2058  – 14 април, 2059  – 4 май, 2060  – 25 април, 2061  – 10 април, 2062  – 30 април, 2063  – 22 април, 2064  – 18 април, 2065  – 26 април, 2066  – 18 април, 2067  – 10 април, 2068  – 29 април,2069  – 14 април, 2070  – 4 май, 2071  – 19 април, 2072  – 10 април, 2073  – 30 април, 2074  – 22 април, 2075  – 7 април, 2076  – 26 април, 2077  – 18 април, 2078  – 8 май, 2079  – 23 април, 2080  – 14 април, 2081 – 4 май, 2082 – 19 април, 2083 – 11 април, 2084 – 30 април, 2085 – 15 април, 2086 – 7 април, 2087 – 27 април, 2088 – 18 април, 2089 – 1 май, 2090 – 23 април, 2091 – 8 април, 2092 – 27 април, 2093 – 19 април, 2094 – 11 април, 2095 – 24 април, 2096 – 24 април, 2097 – 5 май, 2098 – 27 април, 2099 – 12 април, 2100 – 2 май.

_________________________

*Забележка: 1. Пасхата (Великден) е подвижен празник, който се изчислява по специални пасхални таблици. Най-рано може да бъде на 4 април, а най-късно на 8 май по Григорианския календар. А по Юлиянския – най-рано на 22 март, а най-късно на 25 април.

2. Таблицата с пасхалните изчисления поместени в Евангелието, издадено от севлиевския свещеник Ненчо Несторов през 1865 г. в Русе започва от 1865 г. и завършва на 2080 г.

3. Бележка от автора на блога: първа електрона публикация – http://www.dveri.bg

БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА НА ПРАГА НА ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ – МЕЖДУ НАСЛЕДСТВОТО НА МИНАЛОТО И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА НА ЕВРОПЕЙСКОТО БЪДЕЩЕ*

Гл. ас. Костадин Нушев

Пълноправното членство на България в Европейския съюз (ЕС) от началото на 2007 г. е успешен завършек на демократичните поли тически реформи и резултат от обществено-икономическите преобразу вания, започнали в страната непосредствено след падането на кому нистическите режими в Източна Европа  през 1989 година. Пълно правното членство обаче не е край и завършек на евроинтеграцията. Успешното присъединяване бележи исторически и символично завър шека на периода на “преход” в посткомунистическите страни, а членството в ЕС увенчава края на един труден и мъчителен за мнозинството граждани процес на трансформация на обществото – от старата тоталитарна политическа система към новата система на представителна демокрация и фукционираща пазарна икономика. Това са двата основни политически и икономически критерия за присъе диняване към ЕС, които България и новите страни-членки са изпъл нили.

Негово Светейшество Българският Патриарх Максим

Присъствието в обединена Европа обаче далеч не се изчерпва само с политически и икономически аспекти. Много по-важно е цялостното,  устойчиво обществено и културно развитие на отделните нации в новите европейски условия, и не на последно място – способността за активно разгръщане на духовната култура и творческо обновление на християнската традиция на Църквата в рамките на новото общоевро пейско пространство. Европейският съюз не е само общ пазар и финан сово-икономически съюз, той не е и единствено политическо обеди нение на суверенни национални държави, а също така е и общо култур но и цивилизационно пространство, духовно свързано с християнството и наследството на Християнската църква.

От жизнеността на християнските ценности и адекватната духовна и социална мисия на Църквата в условията на общото европейско пространство зависи защитата на човешкото достойнство и спазването на основните човешки права, устойчивостта на политическата система на демокрацията и общественото сътрудничество в дух на свобода, справедливост и солидарност, които са основни християнски етически принципи на гражданското общество.

1. Християнството и културната общност на Европа

Последното разширяване на ЕС на Изток включи към семейството на европейските нации, доскоро представляващи само Западна Европа и нейните две големи конфесионални традиции – Католицизма и Протестантството, и народите с Източно-православно християнско изповедание. Това се очаква да обогати и възпълни в още по-голяма степен единството и многообразието на общата европейска култура. С пълноправното членство на Полша, Чехия, Словакия и Кипър през 2004 г., а сега и с България и Румъния през 2007 г., страните с традиционно православно изповедание или с големи компактни православни християнски общности, наред с Гърция и Финландия като стари страни-членки, нараснаха чувствително и вече представляват  в по-голяма пълнота и третия клон на общата християнска традиция в Европа – Източното православие. С това се оформи още по-многобройна и навярно, в близко бъдеще, и по-консолидирана православна църковна общност в ЕС. На свой ред това постави и поднови дискусиите за “Православието в Европейския съюз” и насочи анализите към различни страни на православната традиция – духовност, култура, църковно-държавни отношения, религиозно образование[1] и социално служение на Църквата.

С присъединяването на България и Румъния към ЕС през 2007 г. в общото европейско пространство се приобщиха още около 30 милиона граждани, които в своето мнозинство изповядват и принадлежат към Православието[2]. Диоцезите и каноничните територии на двата големи патриархата на Православието – Константинополския и Московския – остават извън територията на ЕС, но тези две Православни църкви присъстват много активно чрез своите юрисдикции и общности в диаспора в страните от ЕС и имат засилен диалог и активно сътрудничество с институциите на Евросъюза[3].

От гледна точка на институционалното представителство на Правосла вното християнство в ЕС е важно да се отчитат новите форми на междуправославно сътрудничество и начините за представителство на отделните поместни църкви пред институциите на Съюза. Заедно с нашите две новоприсъединили се национални държави Българската и Румънската автокефални патриаршии се включват в общото европейско пространство със своите диоцези и канонични територии, които съвпадат с националните държави, но юрисдикцията им се разпростира все повече и върху собствени православни общности в диаспора. Това налага нови гъвкави модели на упражняване на църковната юрисдикция, която се разпростира вътре и извън диоцеза на поместната църква, а също така придобива и ново измерение на представителство в междуправославен аспект и пред общите европейски институции. Тези нови аспекти предполагат изработването и на нови механизми за междуправославно сътрудничество в рамките на ЕС, което да отчита статута и особеностите на отделните поместни църкви и нуждите на тяхното паство, но и необходимостта от общо свидетелство за Православието. Нашите две поместни православни църкви, които са с ранг на автокефални патриаршии, могат да се представляват самостоятелно пред общите европейски институции, но в ЕС е необходимо да се представлява и съвместно Православната църква или да се изработват и отстояват църковни позиции чрез нови механизми на междуправославно сътрудничество и диалог. Какви модели на това междуправославно представителство ще се изградят предстои да видим в близко бъдеще. Дали това ще бъде опит да се възроди по нов начин системата, свързана с традиционната Пентархия или някой друг институционален модел от историята на Църквата – времето ще покаже. Някои православни гръцки и румънски автори прогнозират създаването на своебразна система на федеративно представителство и сътрудничество на поместните православни църкви в ЕС[4].

Нарастването на българските и румънските православни общини в диаспора, които все повече предстои да се увеличават, предвид на новите възможности за свободно пътуване и мобилността на гражданите в ЕС, показва също, че в новата ситуация на пълноправно членство на нашите две страни се налага поместните православни църкви да изработват все по-гъвкави и адекватни форми на служение. Тяхното присъствие и мисия се сблъсква с нови изпитания в различна социо-културна среда, както в границите на своите диоцези и канонични територии, така и сред своите вярващи в диаспора, които се намират под тяхна църковна юрисдикция.

За осъществяване на множество от набелязаните църковно-административни, мисионерски, духовно-просветни и други дейности, присъщи на църковния живот, ще се налага все повече взаимодействие с различни обществени и политически институции на различни нива в ЕС. От това става ясно че пред поместните църкви предстоят сериозни предизвикателства, които са доста по-различни от познатите модели на обществени отношения с политически и други институции, осъществя вани само в рамките на отделните национални държави. Готови ли са нашите две поместни православни църкви за тези нови предизвика телства на общото европейско бъдеще?

Като автокефални патриаршии в ЕС те се интегрират заедно с целия си диоцез и със своето паство, което в по-голямата си част е на територията на националните държави, но все повече нараства броя и на църковните енории в диаспора, които се намират под тяхна юрисдикция, но в коренно различна социо-културна среда. Как нашите църкви могат да адаптират своето служение към новите условия на ЕС където отслабва традиционния фактор на националната територия и се засилват факторите на общностна идентичност и принадлежност към Православието в една по-мисионерски ориентирана ситуация на Църквата и в друг тип обществена среда?

В това отношение, Румънската православна църква показва голяма степен на адаптивност и гъвкавост за адекватно посрещане на новите предизвикателства в ЕС. Чрез своя епископат, свещенство и миряни тази поместна православна църква води много оживени дебати по проблемите на евроинтеграцията и е твърде активна в процесите на адаптиране на своята мисионерска, духовно-просветна, пастирска и социална мисия, както вътре в страната, така и в по-широк международен план. По въпросите на религиозното образование в Румъния е постигнат обществен консенсус и е приложен добър модел, който може да бъде използван и от страни като България, които се намират в сходна ситуация. Трябва да се отбележи, Румънската църква използва множество ефективни механизми за партньорство в Евросъюза по отношение на новите национални, регионални и транснационални условия за църковно служение[5].

Добър пример в аналогична насока може да бъде и опитът, който имат Еладската и Кипърската архиепископии като поместни църкви на страни с по-дълъг срок на членство в ЕС. Еладската църква има свои специални отдели за работа с институциите и програмите на ЕС, а тези църковни органи са едни от активните участници на европейското сътрудничество в съседна Гърция.

2. Православието в Европа – между традицията и общото бъдеще

В тази връзка и в контекста на така очертаните тенденции и перспективи, често пъти в страни като България и Румъния, а и в различни кръгове от западноевропейските страни, възникват въпроси, свързани с културната идентичност и духовното наследство на традиционно православните нации и на държавите с доминиращо православно изповедание в контекста на общата европейска цивилизация. Възникват въпроси относно православната идентичност и традиции на нашите страни – с Източното православие като традиционно вероизповедание, и по-конкретно – с възможностите на Православната църква да допринесе за оформяне и преоткриване на християнските духовни корени на Европа и за допълване на западното европейско пространство с духовността и дълбочината на Пра вославието. Понякога се поставят и по-радикални питания за цивилизационното присъствие на Православието в Европа и за способността на поместните православни църкви да се впишат в усилията на своите национални държави, направили своя “цивилизационен избор[6]. В този контекст става дума за това – дали Православието и православният свят не принадележат към една източно-християнска “Византийска” цивилизационна традиция, която ги поставя в по-различно положение от страните, принадлежащи към културното пространство на западното християнство. Понякога тази проблематика се представя и като културно предизвикателство и дилема, пред която са поставени православните църкви и традиционно православните нации в Европа. Дилемата да бъдат обхванати от своеобразна “носталгия по Византия” като културно-исторически модел на тяхното цивилизационно развитие и да остават в плен на миналото или в драматично противоречие между архаични форми на традицията и предизвикателството на настоящето и бъдещето на своите общности от вярващи или народи, чиято съдба е свързана с общия европейски дом.

Бъдещето предстои да покаже доколко реална и действителна е тази “цивилизационна дилема”, а поведението на поместните православни църкви в страните от ЕС ще потвърди или ще опровергае подобни наблюдения и констатации на наблюдателите. Намира ли се Българската православна църква (БПЦ) пред подобна дилема и има ли опасност да остане под въздействието на подобна “носталгия” по миналото? Съществуват ли копнежи или по реставрация на византийски модели на държавно-църковни отношения и обществено развитие?[7] Това са съществени въпроси, чиито отговори са повече от наложителни, с оглед наследството от миналото и предизвикател ствата, пред които е изправена БПЦ в средата на ЕС.

Основният фокус на вниманието тук ще бъде насочен към БПЦ, нейните нови отговорности и перспективи на развитие след европейското членство на България. Нови предизвикателства и възможности за Църквата възникват както вътре в страната, така и в по-широкото пространство на ЕС. На прага на ЕС  БПЦ се намира между на следството на миналото като традиционни, завещани от миналото, модели на социална мисия и обществено поведение, и новите предизвикателства и непознати досега условия за служение в общото европейско пространство. Тази ситуация на Православната църква в ЕС предизвиква множество дебати и дискусии за ролята на Църквата в обществен план и за мисията на Православието въобще в  Европа.[8]

3. БПЦ и националните интереси на България в ЕС

Членството на България в ЕС е дългоочакван завършек на усилията на българските граждани и на държавните институции. Пълноправното членство  отразява интересите и стремежите на българската нация за достойно и демократично развитие, за културен и цивилизационен напредък и икономически просперитет. Формалното влизане в ЕС обаче съвсем не означава приключване на процесите на евроинтеграция и придобиване на безметежно присъствие в един “елитарен клуб от развити и проспериращи държави”.

Интеграционните процеси, възприемането и разпростирането на общите европейски правни принципи и политики в различните сфери на обществения живот ще продължават да поставят нови задачи, трудни изпитания и сериозни предизвикателства пред новоприсъединилите се страни още години наред.

За България като новоприсъединила се страна членка към ЕС  при последното “източно разширяване” е важно в тези продължаващи  процеси на интеграция и институционални реформи гражданите, а така също и обществените и културни институции на национално ниво – в това число и Църквата, да бъдат във все по-голяма степен субект и активен участник в изграждането на общото европейско бъдеще, а не пасивен обект на възприемане на външни “инструкции и директиви.” В конструирането на общото европейско бъдеще, всяка суверенна национална държава участва с приноса на своята държавна и културна традиция, с духовните ценности на своята религия и човешки ресурси, и най-вече с активното им разгръщане и развитие за пълноценно израстване като свободен и отговорен член на единното европейско “семейство от нации”. Колкото по-бързо се възприема съзнанието и самочувствието за отговорно присъствие в това единно европейско пространство, изградено върху принципите на сътрудничество и взаимно допълване на култури и нации, толкова по-активно и самостоятелно всяка страна ще предоставя своя принос като субект на своето развитие и участие в общото европейско бъдеще. Така ще се избягват и негативите на културно и психологически обусловения евроскептицизъм, който разглежда отделните държави като обект на политическа технокрация или “жертва” на бюрократични мерки и транснационални политики, които се изработват “далеч от гражданите” на отделните страни и по-трудно отчитат техните специфични особености и интереси.

Как подкрепя БПЦ тези национални усилия на България за пълноценно и достойно членство в ЕС? Може ли Църквата да допринесе като свързващо звено между националното и наднационално ниво на българското присъствие в ЕС? Готова ли е Църквата да отправи поглед напред към бъдещите предизвикателства или все още е притисната от наследството на миналото?

През последните години Българската църква продължава да се бори с наследството от миналото и по-бавно възстановява своето нормално присъствие в културния и обществения живот на българското общество[9]. Въпреки това се наблюдават известни индикации за повишаване на чувствителността към новите европейски измерения при решаването на такива въпроси като религиозното образование в българското училище, необходимостта от възприемане на критериите за зачитане на свободата на мисълта и основните човешки права,  толерантността и откритостта към диалог, а така също и към някои социални и биоетични[10] проблеми като нормативната уредба на донорството и трансплантациите и други морално значими обществени каузи[11].

Ще успее ли БПЦ да впише своето присъствие в националните усилия за развитие в общото европейско пространство, но в съзвучие със своята традиция, чрез динамично обновление на духовната култура на Православието и актуализиране на богатото наследство на Православния изток?  Какви са условията за творческо адаптиране на християнската мисия в новото европейско семейство от народи и култури и за участие в общия принос на Православието за обогатяване на западното християнство? Възстановяването на свободата за служение на Църквата в посткомунистическите страни от Източна Европа и обръщането към духовната традиция заплашват ли БПЦ от “носталгия по миналото” и реставрация на традиционалистични модели от миналото? В търсене на своята “православна идентичност” в европейското пространство намира ли се БПЦ пред изкушението да изпадне в плен на “носталгията по Византия”, характерна за Източно-християнската култура или в изолационистки нагласи за дистанциране и самозатваряне от Запада? Ще се изправи ли БПЦ пред дилемата и трудния избор между търсене на духовна и културна идентичност и необходимостта от социална адекватност и как членството на България в Европейския съюз ще повлияе на възстановяването на по-активното служение на Църквата в страната и сред българските църковни общности в диаспора?

4. Православието между културните традиции на Изтока и Запада

След разширяването на Европейския съюз на Изток и Югоизток с приобщаването към Съюза на бившите социалистически страни, Новата Голяма Европа постепенно се доближи до по-пълното географско включване на основните национални държави и народи, които културно-исторически и цивилизационно принадлежат към общата и единна европейска култура.

Приемането на страните от Източна Европа, които бяха отделени през втората половина на ХХ в. със “желязна завеса” от другата част на Западна Европа, преодоля старото блоково разделение от времето на Студената война и възстанови една историческа справедливост. Българският народ и българската държава се завърнаха в общия европейски дом и се присъединиха и в политическо, и в обществено отношение към единната европейска култура и цивилизация, към която исторически и географски принадлежат.

Политическите промени и икономическите реформи в Източна Европа породиха в страните на “новите демокрации” стремеж към преоткриване и възстановяване на националните културни традиции и християнската идентичност на нациите – духовна идентичност и национални традиции, които по времето на “реалния социализъм” са пренебрегвани за сметка на идеологизирания “пролетарски” интернационализъм. Заедно с отпадането на системата на “ограничения суверенитет” на страните от бившия социалистически лагер се породиха нови национални стремежи, демократични политически проекти и реформаторски програми, но се ревитализираха и стари националисти чески тенденции и митологии. Понякога тези процеси се свързват и с религиозните традиции и пораждат анахронични форми на национализъм и носталгичен романтизъм, които, в някои случаи са пречка за трезвата оценка на съвременните реалности и приоритети пред националните държави, а в други възпрепятстват адекватна оцен ка на ангажиментите към общото европейско бъдеще. В стремежите за национална независимост понякога на ЕС се гледа като на нова свръх национална система, която заплашва националния суверенитет[12] или като на имперски политически модел, който заплашва да унифицира културните особености на отделните държави-членки.

Доколко “източни” остават страните от Източна Европа в процеса на своята европеизация и евроинтеграция и запазва ли се историческият смисъл на географските и културни понятия “Изток” и “Запад” в съвременна Европа, е също важен въпрос. Не изглеждат ли наистина институциите на Евросъюза за православните християни твърде обвързани с традициите на западната европейска цивилизация, а Православието обърнато към традициите на Византия и Християнския изток? Изправени ли са реално днес поместните православни църкви пред дилемата да избират между Византийската традиция и Запада и не заплашва ли това православните общности от Източна Европа да бъдат обхванати от т.нар. “носталгия по Византия” и културна изолация, която да ги дистанцира от по-активно участие в сътрудничеството и общността на ЕС?

Някои наблюдатели и анализатори в Европа констатират наличието на  потенциални опасности от засилване на подобна културна нагласа, която да  повлияе на свързаните с нея позиции на Православната църква. При отсъствието на активна и целенасочена мисионерска духовна стратегия и политика това може да доведе сред традиционно православните страни, с големи общности от православни вярващи, до по-пасивна и сдържана от страна на поместните църкви политика в областта на междукултурния диалог или междухристиянското сътрудничество в ЕС и в крайна сметка до по-изолационистко поведение, което не подкрепя усилията на обществото и националните институции за интеграция.

Ако към тези търсения на идентичност и завръщане към традицията се прибави и преоткриването на националното достойнство или възродени националистични тежнения, тогава поместните православни църкви могат да станат заложници на тясно националистически културни стереотипи или на крайно националистически идеологии, които провокират дискриминационни, ксенофобски или други екстремистки позиции и настроения в обществото. Подобни настроения могат лесно да се превърнат в пречка и реална заплаха за постигането на по-голяма откритост и от страна на Църквата за диалог и сътрудничество в ЕС.

След 1998 г. например, в резултат от преоценка на наследените модели и практики за участие в международни и междуцърковни организации, продиктувани в миналото от политически съображения, БПЦ не участва активно в изградените системи и механизми за междуцърковен диалог и сътрудничество в Европа[13]. Същевременно тя подържа известни отношения на двустранно ниво, а наличието на нарастващ брой български православни енории в старните на ЕС поставя нови изисквания и необходимост от по-интензивно сътрудничество с други християнски църковни общности, които например предоставят свои църковни сгради за православни храмове и предлагат друг вид сътрудничество и подкрепа. Възникват практически задачи и необходимост от регулиране на практиката на църковните богослужения, установяване на правила за признаване на кръщението на лица, принадлежащи на други християнски църковни общности или сключване на смесени църковни бракове, организиране на религиозното обучение и други подобни пастирски и мисионерски задачи. Организации и форуми като КЕЦ и множество регионални инициативи спомагат за сътрудничество при изработване на църковни и междуцърковни позиции по редица проблеми от обществен интерес като религиозното образование и толерантността, религиозното многообразие и междурелигиозния диалог, изработване на християнски позиции по био-етични проблеми, които да бъдат предложени на държавни и политически институции от името на християнските църкви, работа със социално слаби, наркозависими и превенция на трафика на хора, борба срещу насилието, ксенофобията и дискриминацията, а така също и подпомагане на обмена в областта на богословското образование и усилията за по-добро служение на Църквата в контекста на интеграционните процеси.

5.Църквата между националната и общата европейска идентичност

В хода на евроинтеграцията на източноевропейските народи преоткритата национална идентичност се среща с устоите и на общата европейска идентичност, което у някои предизвиква сблъсък и конфликти между тези равнища на идентификация или опасения от загуба на “национална самоличност” или “националнен суверенитет”. Националистичните тежнения и тенденции са свързват с опасенията от нова унификация на народите в рамките на ЕС. Тези страхове се засилват особено когато този съюз е мислен като наднационална федерация или супердържава. Процесите на динамично преоткриване на идентичността или на формиране на нова европейска идентичност пораждат у някои евроскептицизъм и страхове от загуба на духовната самобитност на народите в единното пространство на “Голямата Европа”.

Понякога ЕС се мисли и като своеобразна “нова римска империя” или западна универсалистична средновековна държава, в която Източното православие не може да се впише органично и да намери достойно място на равноправен партньор в новата европейска институционална архитектура.

В контекста на подобни опити за интерпретация на теориите, проектите и идеалите за европейска интеграция[14] и усилията да се намери сходство на политическата система на ЕС с познати модели от миналото на Европа, Православните поместни църкви се оказват понякога въвлечени в нови идеологически спорове и политически конфликти между национализма, традиционализма и секуларните политически проекти[15]. Някои съзират в ЕС аналогия с политическия и правен универсализъм на Римската империя, други с наднационална та институционална уредба на Римокатолическата църква през Средно вековието, но тези стари имперски или универсалистични модели не могат да обхванат в пълнота сложните и многопластови измерения на политическите отношения и правните принципи в съвременната си стема на ЕС.  В традициите и ценностите на евроинтеграцията и в инсти туционалната рамка на ЕС присъстват както християнски универсални принципи, така и модерни светски принципи на политическо и правно устройство. Принципът “единство в многообразието”(In unitas pluri bus), познат от историята на християнството и институционалната уредба на Църквата в Европа в по-ново време се прилага и към политическото и цивилизационно единство, което обхваща много образието от културни и духовно-религиозни традиции на отделните народи.

В днешно време постигането на единство между страните от Изтока и Запада в новата “Голяма Европа” на ЕС не води до подтискане на националната идентичност или загуба на суверенитет на националните държави, а по скоро до преоткриване и утвърждаване на националния суверенитет в условията на политическия съюз на ЕС, а не до отказ от него.

Дебатите за европейската интеграция, особено след 2000 г., които се водят в контекста на последното разширяване и необходимостта от задълбочаване, и институционална реформа на Съюза, доведоха до актуализиране на идеалите за „Европа на нациите“ и до по-ясното разбиране за ЕС като политически съюз на суверенни национални държави[16]. В единното европейско пространство съществуват процеси на възстановяване на културното, а не само на политическо единство на европейските народи и нации. Ето защо перспективите на християнската мисия на Българската църква следва да бъдат ориентирани по скоро към идеалите на “Европа на нациите”, където връзката с националната традиция и служението на Православните поместни църкви (което традиционно е свързано с техните народи, изповядващи Православието) може да получи нови възможности и хоризонти за развитие.

ЕС обаче не е и аналогия на Византийската наднационална или многонационална културно-политическа общност от епохата на Средновековието. Подобни нагласи и очаквания могат да доведат до други разочарования и недоразумения. ЕС е сложна наднационална политическа система на суверенни национални държави и обединение на народи, които запазват своята уникална културна идентичност и религиозна традиция, но въпреки различията и многообразието споделят някои общи и фундаментални европейски “цивилизационни” принципи и ценности. Тези общи ценности са свързани с християнските корени на Европа, но са модерни по своя характер и са продукт също така на Ренесанса и Просвещението в модерната европейска култура. Преди всичко това са традициите на европейския хуманизъм и свързаните с него модерни ценности и идеали на естествените човешки права, които имат както християнска персоналистична основа, така и по-секуларна индивидуалистична трактовка[17].  Нов рамките на тези общи ценности на зачитане на човешкото достойнство и основните права и свободи на личността – свобода на съвестта и вероизпове данието, които са залегнали в политическите и правни основи на ЕС, християнското служение на Църквата може да намери много общи и допирни точки и нови полета за мисионерска активност в преоткриване и защита на изконни християнски ценности като вяра и любов към ближния, милосърдие и справедливост, свобода и толерантност. Това служение е възможно чрез диалог и сътрудничество на Църквата с различни партньори в духовното и културно пространство на Европа и в институционалните рамки на ЕС.

6. Православието – в християнска или “постхристиянска” Европа?

Съвременните политически и социални реалности на ЕС са доминирани от светското начало и секуларните принципи на правото и политиката, но това не означава, че са напълно лишени от своите християнски корени и духовни ценностни основания. Общата европейска култура и цивилизацията на Стария континент са свързани дълбоко с християнската вяра и черпят духовни и жизнени сили от християнската религиозна традиция. Независимо от коментарите за “постхристиян ския” облик на съвременна Европа или за упадъка на ролята на Църквата като фактор в живота на европейските граждани, дълбоките фундаментални основи на европейската култура дължат своето ценностно и духовно измерение на християнството.

В своята универсална система от ценности християнството възприема наследството на гръко-римската античност и предава своето духовно наследство на модерния хуманизъм и произтичащите от него принципи за свобода на съвестта и респект към човешките права на отделната личност, а също и на модерната представителна демокрация и принципите на правовата държава, основани върху политическите свободи на гражданите и върховенството на закона. Тези основни ценности оформят облика на европейската културна идентичност, която е вкоренена както в християнското духовно наследство, така и в способността на тези жизнени ценности за динамично обновление и осъвременяване. Тази способност за приемственост и обновление на традицията е качество, придобито и усвоено не без участието на Християнската църква, която е предала на европейските народи и на европейската култура – формирани в нейното лоно – подобно измерение и духовен потенциал. “Единство в многообразието” и “обновление на традицията” са основни духовни принципи на християнския религиозен и културно-исторически живот, изповядвани от Вселенската църква както на Изток в Православния свят, така и на Запад в латинското християнство на римокатолическата традиция и на евангелско-протестантските общности в по-ново време.

В отношението към политическата система на ЕС православните християни и Православната църква не би следвало да виждат предимно светските или нехристиянски елементи, а да търсят и да се обръщат към християнските жизнени устои както на църковните, така и на обществените фактори и институции. Православното гледище към ЕС и оценките за него не бива да се изграждат по аналогия с езическата Римска империя, която налага принудително своите закони на народите под нейна власт, нито да се свежда само до идеята за Съюза като секуларен проект, основан върху идеологията на модерния просве щенски рационализъм, която е напълно индиферентна към религиоз ните традиции. ЕС, във възприятията на православните християни и позициите на Църквата, не бива да се разглежда и само като проект или продукт на западните християнски конфесионални традиции, който се движи в моделите за светско устройство на обществото, установени след Реформацията и разпадането на Свещената римска империя.

Възприемането на ЕС като нещо “чуждо” на Православието може да доведе до изолационизъм и затваряне на поместните православни общности в рамките на традиционалистки модели на поведение, което ще възпроизведе по нов начин един манталитет и “психологията на гетото”, която според прот. Йоан Майендорф е характерна за Православната църква по времето на комунизма[18]. Комунистиче ската идеология и практиката на тоталитарния режим налагат на Църквата една система на културен дуализъм и несъвместимост между християнската вяра и атеистичния светоглед и в тези условия дистан цирането и оцеляването е до известна степен обяснимо и оправдано заради войнстващия характер на държавно-политическата систе  ма[19]. Но ЕС не е нов Съветски съюз и в неговата институционална система свободата на съвестта и вероизповеданието е гарантирана. Затова независимо от светския характер на публичната и правната система на ЕС Църквата и християните свободно могат да разгръщат своята духовна мисия и социално служение в обществото и дори да разчитат на нови възможности и да използват нови ресурси за сътрудничество.

Ето защо възгледите и позициите на представителите на Правосла вната църква – духовници, богослови и миряни, не бива да са детерми нирани нито от “носталгия по миналото” или от “носталгия по Византия” нито от фобия към новите европейски реалности.  На ЕС не бива да се гледа и само през призмата на основните политически традиции или идеолигически системи – в неговта плуралистична политическа система има и либерални, и консервативни и социал-демократически елементи. В своите устройствени принципи, обаче, и в политическите традиции, които са оформили ЕС, има и много християнски етически ценности и църковни принципи, усвоени от доктрината на Римокатолическата църква и евангелско-протестант ските църковни традиции. Това са преди всичко общохристиянските принципи на независимост на Църквата от политиката, но и на сътрудничество между обществените институции и Църквата за благото на гражданите и развитието на гражданското общество. В институционалната уредба на ЕС са възприети, чрез традицията на европейската християндемокрация, и някои основни принципи на християнската социална доктрина на Църквата – свобода, справедливост, солидарност и субсидиарност[20]. Без тези четири основни принципа на устройство и функциониране ние не бихме могли да разберем същността и структурата на европейските институции – с техните правомощия за взимане на решения и тяхното функциониране на различни равнища – локално, национално, регионално и общностно. Дори някои съвременни румънски богослови и политолози като проф. Раду Преда и проф. Раду Карп са на мнение че поместните православни църкви в своето служение в ЕС ще се наложи да възприемат един своеобразен принцип на „външна субсидиарност“, който е характерен при структурирането на равнищата на отговорности и компетенции в ЕС, и да изграждат своята дейност на локално, национално и наднационално ниво като ориентират ясно своите отговорности в първи в рамките на своя диоцез, а след това извън него. На това второ равнище дейностите се ограничават или в рамките на собствената юрисдикция в диаспора или при необходимост в общото европейско пространство да координират като автокефални църкви позициите си на междуправославно или междуцърковно ниво. По този начин поместните православни църкви ще прилагат в своята мисия гъвкаво и динамично духовната си идентичност, но ще разкриват и нови полета за мисионерство. Така ще откриват и нови пространства за съвместно свидетелство за Православието и християнско служение сред хората на локално, регионално и наднационално – в общото пространство на ЕС, ниво за духовна мисия. Само така мисията на Православната църква ще се ориентира по-добре канонически – както сред своето паство в границите на териториалния диоцез, така и сред православните енории и общности в диаспора, които се намират под юрисдикцията на съответната автокефална църква, а и в новите области на служение и мисия в ЕС. Така ще се избягват и евентуални спорове и конфликти между отделните поместни църкви, когато тяхната дейност излиза извън техния териториален диоцез но се движи в границите на каноничната юрисдикция или навлиза в сфери на нов тип представителство пред институциите на ЕС, които са били непознати преди.

Вместо заключение: БПЦ в ЕС – единство на традиция и обновление

И така, за да може да изпълни адекватно своите нови ангажименти в ЕС  Православната църква като цяло, и всяка една Поместна автокефална църква каквато е БПЦ, е необходимо да ориентира своята дейност преди всичко с оглед на новите потребности на своето паство и да има своя собствена визия и стратегия за присъствието и своята мисия в една Нова и Голяма Европа. Съчетаването на църковната мисия с националните интереси може да бъде най-добро в рамките на визията за “Европа на нациите” и изграждане на капацитет за служение на Църквата и на новото наднационално ниво, което освен познатите особености на църковните енории в диаспора придобива и нови възможности в условията на институционално структурирано пространство.

За Църквата е без значение толкова дали това е “Европа на гражданите”, “Европа на нациите” или “Европа на регионите”, а по-важно и определящо е, че не на последна място ЕС е “съюз на ценности” и на диалога на културите. А на тази плоскост Православната църква може да намери много общ език и поле за сътрудничество с различни обществени организации и институции на различно ниво – местно, национално и наднационално. Защото ЕС е преди всичко културно-политическа общност, която се основава върху основните ценности на свободата, справедливостта и солидарността и приема сътрудничеството между Църквата и държавните власти за благото на обществото и интересите на гражданите.

За да намери своята адекватна позиция спрямо ЕС след пълноправното членство на България и произтичащите от това нови отговорности и възможности БПЦ е необходимо да се стреми да избегне изпадането в крайности. Неадекватни визии за ЕС биха били както неговото свръхидеализиране, така и скептичният възглед за пълна липса на духовни ценности в основите на общностната политика или принципите на функциониране на съюза. Това би могло да доведе като реакция или до културен изолационизъм – бягство и търсене на “убежище” в архаични и анахронични модели. Такива като носталгията по Византийския културно-политически модел или капсулиране на Църквата по модела на нейното оцеляване в Османската империя или самоизолиране и самомаргинализиране по образеца от времето на тоталитарния комунистически режим. Друго изкушение за представителите на БПЦ е също така да се изпадне в крайности от възприемането на един чисто секуларен подход към европейската политика или безпринципен прагматизъм, ориентиран само към “усвояване на европейски фондове” което може да доведе до профанизиране и битовизиране на новите възможности за развитие на БПЦ в ЕС. Ето защо в новите условия е изключително важно духовните лидери на нашата Църква, така както и представителите на другите православните църковни общности, да имат балансирано, адекватно и реалистично отношение към политическите и социалните реалности, които формират структурите и политиките на ЕС, и да познават добре механизмите на неговото функциониране. Църквата не бива да се люшка нито в крайностите на евроскептицизма, нито в еуфорията на безпочвен еврооптимизъм. Основната насока на църковното служение и присъствие в новите общоевропейски условия и основната нагласа, която БПЦ следва да отстоява е на един умерен, балансиран “еврореализъм”, който е израз на здравия разум и на традиционната православна духовност и благочестие, свързани с „трезвост“, отговорност и внимателна “разсъдителност”, отчитащи потенциалните възможности и рискове.

____________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2007, кн. 1-4, с. 108-127.

Бел. от автора на блога – понастоящем в днешно време (януари 2011) авторът на статията, г-н Нушев, е доцент.

[1]. Темата за религиозното образование в публичните училища е особено актуална за посткомунистически страни като България и Румъния. Дебатите в тази област се ориентират около възможностите за възприемане на съответните модели на традиционно (конфесионално) или педагогически ориентирано религиозно обучение, които съответно са с по-засилен мандат от страна на Църквата или се определят от държавните правителствени институции, отговорни за общото образование.  В сравнителна общоевропейска перспектива преглед на съществуващи модели и аспекти на дискусията вж. Сб. Международен религиозно-педагогически симпозиум в България: Религиозното обучение в контекста на общоевропейския дом. С., 2004.

[2]. Преди 2007 г. Православието в ЕС е представено предимно от поместните църкви на Еладската архиепископия, Кипърската архиепископия, Полската, Финландската и Чешката православни църкви и от православните общини и църковни структури, намиращи се под юрисдикцията на Вселенската Константинополска патриаршия, Московската патриаршия и Сръбската православна църква. Подробни емпирични и статистически данни за Православните църкви, за Гръцката църква и Светогорското монашество към 1998 г. вж. Мандзаридис, Георгиje. Социологиja ХришЂанства. Београд, 2004, с.с.302-337.

[3]. Така например Московската патриаршия участваше активно в дебатите по изработване на Хартата на основните права на Европейския съюз чрез изразяване на Православно-християнски позиции и предоставяне на становища по темата в дискусии и консултации с институциите на ЕС. Този процес на консултации е институционализиран в днешно време и чрез Представителството на Московската патриаршия пред институциите на ЕС. За значението на Хартата на основните права на Евросъюза вж. Хофмайстер, Франк. Харта на основните права на ЕС. – в: сб. Европа от А до Я. Справочник по европейска интеграция. С., 2004, с. 464-468.

[4]. Срв. Jанарас, Христо. Проблем jединства данас. – в: Истина и jединство Цркве. Нови Сад, 2004, с.143-218.

[5]. Пример за това е  специално заседание на Св. Синод на Румънската православна църква, което бе посветено на предстоящото влизане на страната в ЕС и на новите предизвикателства и възможности за служение на Църквата. Епархиите на Ръмънската църква (заедно с правителствените служби) от години работят активно по европейски проекти за съхраняване на културното наследство и реставрация на православни манастири и църкви. Румънската църква има голяма православна диаспора в страните на ЕС и е активен член на Конференцията на европейските църкви (КЕЦ – Conference of Europeam Churches). Тя се оформя като регионален лидер и координатор на европейски  междуцърковни проекти и политики на сътрудничество за региона на Средна Европа. Румънската църква има също свое представителство пред институциите на ЕС, а през 2007 г. беше домакин на провелата се в гр. Сибиу поредна международна конференция на КЕЦ.- Cf. Carp, Radu. Un Suflet pentru Europa. Dimensiunea religioza a unui proiect politic. Bucuresti, 2005.

[6]. Тази дискусия получи тласък през 90-те години в рамките на дебатите за Изтока и Запад след края на Студената война и опитите за прилагане на т.нар. “цивилизационен дискурс” към съвременни и актуални проблеми на геополитиката и международните отношения. Някои наблюдатели се опитват да разграничат цивилизационните традиции на Византийското и Западното християнство и да постулират съществени културно-политически отлики на страните, които принадлежат към тези две традиции. – Вж. Николова, Вера. Православната цивилизация.С.,1994; Бацаров, Здравко. Геополитически системи. С., 1999; Проданов, В. Православието като цивилизационен феномен и неговите български дилеми; Арабаджиев, Георги. Право славието и новата геополитическа подредба на света. – в: сб. Хумани зъм, култура, религия. С.,1997.

[7]. В съвременните принципи за отношение между Православната църква и държавата се възприема разбирането за трансформиране на традиционната византийска симфония между държава и Църква в система за равноправно междуинституционално сътрудничество и равнопоставени партньорски взаимоотношения в обществото. По темата вж. Основи на социалната концепция на Руската православна църква. ІІІ. Църква и държава. С.,2007, с. 20-40. Вениамин (Новик). Правосла вие. Христианство. Демократиа. СПб., 1999; Нушев, К. Отношенията между църква и държава. Реставрация на византийско-монархичния модел или равноправно партньорство. – в: сп. Свобода за всеки, бр.5/2005. (www.pravoslavie.bg).

[8]. Срв. Доклади по темата “Православието в Обединена Европа”. – в: Сб. Православието и светът днес. Шести конгрес на Висшите православни богословски школи. С., 2006, с.363-402.

[9]. Срв. Киров, Д., К. Нушев. Социалната мисия на Българската православна църква. С., 2007.

[10]. Биоетичната проблематика се оформя през последните десетилетия като гранична област на приложната етика и практическите аспекти на редица съвременни био-медицински методи на лечение. Православната църква все повече се ангажира с позиции по подобни съвременни проблеми като трансплантациите на органи и тъкани, донорството, генната терапия, евтаназията и свързаните с тях въпроси от чисто етичен характер. Това са теми, които засягат проблематика близка на християнското учение и църковното предание, свързани с началото и края на човешкия живот, страданието и болестта, Божия дар и човешкия избор, здравето и лечението на болестта, допустимостта и моралната страна на определени лечебни практики от медицинска и етична гледна точка. Някои поместни православни църкви имат официални становища по тези въпроси. БПЦ в кроя на 2007 г. прие свое официално становище по Закона за трансплантациите, приет он Народното събрание на Р. България.

[11]. Срв. Киров, Д. Богословие на обществения живот. С., 2002, с.163-244.

[12]. За разлика от системата на Социалистическия блок, в която националните държави разполагат с “ограничен суверенитет” в политическата система на Европейския съюз се говори за система на “споделен суверенитет”. Вж. Ленард, Дик. Европейският съюз. С., 1996, с. 16-85.

[13]. Това решение е взето след т.нар. Солунско съвещание на поместните православни църкви, проведено през 1998 г., което е посветено на проблемите на участието на Православните църкви в многостранните форми на междуцърковен и икуменически диалог и преди всичко за начина на представителство на Православието в Световния съвет на църквите (ССЦ). В контекста на евроинтеграцията обаче по-важно за поместните църкви от Източна Европа се оказва преди всичко регионалното сътрудничеството в рамките на КЕЦ, а не толкова участието в ССЦ като организация за глобално междуконфесионално сътрудничество и диалог.

[14]. Янинг, Йозеф. Идеали на европейската интеграция. – в: сб. Европа от А до Я. Справочник по европейска интеграция. С., 2004,с.с.179-187.

[15]. Срв. Каприев, Георги. Два травматични сюжета: Православието лице в лице с национализма и либерализма. – Християнство и култура. Бр. 1/ 2004.

[16]. Гиринг, Клаус. Теории за европейската интеграция.-в: сб. Европа от А до Я. Справочник по европейска интеграция. С., 2004,с.447-453.

[17]. За отношението на Православието към доктрината за правата на човека вж. Архиеп. Анастасий Янулатос. Православието и правата на човека. – в: сб. Православието и глобализацията. Силистра, 2005,с.45-76.

[18]. Срв. Прот. Йоанн Мейендорф, Христианское Благовестие и социальная ответственост. – в: Рим –Константинополь – Москва. М., 2005, с. 235-256.

[19]. Срв. Константинов, Прот. Димитрий. Гонимая церковь. Русская православная церковь в СССР. М., 1999; Стефанов, Архим. Павел. История на Руската православна църква през ХХ век. Шумен, 1997; Калканджиева, Даниела. Българската православна църква и “народна та демокрация.” С., 2002.

[20]. Принципът на субсидиарност е възприет и въведен в модерната социална доктрина на Католическата църква като основен ръководен и регулативен принцип. Той е свързан с разбирането за метафизичния ред на ценностите в християнското учение и обозначава необходимостта от спазване на йерархичния порядък на разпределение на права и задължения на различните общности, които се ползват с автономия и свобода, но получават и подкрепа от по-високо ниво когато не могат да се справят с някои социален проблем. Този принцип е възприет в обществения и политическия живот и от европейските християнде мократи като най-адекватен начин за съхраняване на свободата, справедливоста и солидарността в гражданското общество и отхвъ рлянето на недемократичните тоталитарни алтернативи за обществено и държавно устройство.  Срв. Гугов, Георги. Християндемокрацията ка то алтернатива. Пловдив, 1998; Вал, Юрген. Европейската народна пар тия и нейната цел. Пловдив, 1997; Рихард фон Вайцзекер. Основните ценности според християндемократическия съюз.-в: сб. Свобода и отговорност. С., 2000,с. с.11-31; Хелмут Кол. Свобода, справедливост, солидарност. Основни повели на нашата политика. – в: сб. Субсиди арност и солидарност.С., 2000, с. с. 33-47.