Цар Петър І Велики като Антихрист в руското обществено съзнание*

Архимандрит Павел Стефанов

Абстракт

Радикалните реформи на Петър І Велики, които целят извеждането на Русия от Средновековието и преодоляването на изоставането спрямо Запада, се посрещат със смесени чувства от руското общество. Част от хората, особено разколниците старообрядци, изпадат в есхатологични настроения и сатанизират владетеля, като нерядко прибягват до клевети и митове. Някои символични изказвания и действия на Петър І и неговото обкръжение допринасят за засилването на тези обществени реакции, защото са възприети като богохулство или идолопоклонство. Подобни нагласи не са изживени днес, когато хиляди хора в Русия отказват да получат нови паспорти поради опасението, че съдържат “числото на Антихриста”.

Историята отдавна е отредила на цар (от 1721 година император) Петър І определението “Велик”, което той сам възприема[1]. С него той се нарежда в достолепната фаланга на “великите” владетели. Едни от тях като Александър и Карл са създатели на огромни, но недълговечни империи, други като английския крал Алфред и българския цар Симеон І обединяват държавите си и ги спасяват от гибел[2], а трети като Константин І и Теодосий І спомагат за тържеството на християнството и ликвидирането на езичеството. Всички тези постижения и качества еднакво се отнасят към личността и делото на Петър І. Въпреки обвиненията в имитативност, които отправя post factum Жан-Жак Русо в книгата си “За обществения договор” (1762), Петровите политически, икономически, културни и религиозни реформи променят основно Русия. Естествено, те се натъкват на ожесточената съпротива на различни кръгове – от яростните обскурантисти сред старообрядците до крайните модернисти и атеисти, които се обединяват единствено от омразата си към Петър І. Иван ІV Грозни, който в параноичната си жестокост ликвидира много повече свои поданици от Петър І, е запомнен като “добър цар” вероятно защото главната му мишена е чуждото на народа боярско съсловие. Иван Грозни се изживява като есхатологичен демиург, чиято дейност ще ускори настъпването на края на света и Страшния съд, но не е възприет като такъв от масовото съзнание[3]. Обратно, цар Петър Велики налага широки промени в дух на секуларизъм и антиклерикализъм, но е смятан от редица негови съвременници и потомци в чисто духовен смисъл като въплъщение на злото начало, като Антихрист[4]. Тази оценка не се разколебава от крещящите противоречия между библейския образ на Антихриста и действителния образ на Петър І. Антихристът ще бъде евреин, а Петър е русин; Антихристът ще царува над целия свят в продължение на 3,5 години, а Петър управлява само Русия 43 години; Антихристът ще унищожи християнството и ще “седне като Бог в Божия храм” (2 Солуняни 2:4), а Петър остава искрено вярващ християнин; Антихристът ще убие явилите се отново негови изобличители Енох и Илия, но те липсват при царуването на Петър І. Кои са предпоставките и непосредствените причини, които създават и поддържат обществената фикс идея за царя Антихрист?

Авторът архимандрит Павел Стефанов (1948-2012)

От времето на покръстването през 988 година руската народна психология изпитва влиянието на Библията и редица патристически трудове, които анализират новозаветните сведения за Антихриста като зловещ подражател на Христос и господар на света преди Второто пришествие[5]. Редица от тези произведения идват в Русия чрез старобългарски преводи и включват Откровението на Псевдо-Методий Патарски, апокрифните видения на Даниил, Словото на св. Иполит Римски за Антихриста, Словото на св. Ефрем Сириец за пришествието Господне, края на света и пришествието на Антихриста и други[6]. Дълбоко възприела такива идеи, руската религиозност често е склонна да вижда сянката на Антихриста в наложените от властта новости и промени, социалните експерименти, утопичните инициативи, военните поражения, епидемиите, неурожаите, глада, дворцовите преврати и масовите бунтове. Всичко дошло от чужбина се възприема на нож като профанно нарушение на изконната руска сакралност. Докато преди цар Петър І малцина неблагополучни владетели са отъждествявани с “човека на беззаконието”, при него обвиненията нарастват лавинообразно. Руският мистичен светоглед отказва да прави разлика между съдържание и форма, между първостепенни и второстепенни елементи в сферата на религията и повлияния от нея бит и схваща закономерните промени в живота като посегателство срещу устоите на вярата. Руският народ инстинктивно търси и намира свърхестествен подтекст дори в най-естествените явления и решения.

Трябва да се признае, че цар Петър І допринася съзнателно за провокиране на отрицателната обществена реакция. За разлика от цар Иван Грозни, той открито нарушава свещените за русите традиции и въвежда несвойствени за страната обичаи. Още в завещанието на патриарх Иоаким (1690) и съчинението “Срещу латинците и лутераните” се осъжда западното богослужение в Русия и чуждите заемки, а в проповедите си патриарх Адриан сипе жупел срещу бръсненето на брадите, с което уж се накърнява Божия образ в човека. В самия край на ХVІІ-ти век се надигат протести срещу корабния данък, изпращането на студенти в чужбина, премахването на брадите и старите носии, омаловажаването на постите, отменянето на стария календар “от сътворението на света” и въвеждането на пушенето като мода. В протестантски дух цар Петър І открито порицава всичко онова, което според него е суеверие – поклонението на мощи на светци, чудотворните икони, от които сълзи миро, целителните извори (аязми). На хората, които разгласяват свои видения и чудеса, се налагат сурови наказания като разкъсване на ноздрите и доживотна каторга. “Крикуните”, които с виковете си нарушават богослужението, и типичните за Русия “юродиви”, които носят вериги и се самоизтезават, през 1722 година се поставят извън закона под предлог, че съблазняват пребиваващите в страната чужденци    

Авторът архимандрит Павел Стефанов (1948-2012)

Противниците на Петър І претълкуват указите му като заповеди на дошлия в света Антихрист. Според стария календар 73-тият век (от Адама) започва от 1 септември 1692 година, а като обявява ново столетие през 1700 година (от Христа), той “открадва” от християните осем години. Трупат се нови и нови обвинения. За да не избягат новобранците, на лявата им ръка се маркира кръст, който се натрива с барут (печата на Антихриста!); царят не спазва постите; през 1721 година заменя Патриаршията с Духовна колегия по протестантски маниер; умъртвява сина си, който е законен наследник, а със закона на наследяването от 1722 година слага началото на династията на Антихриста[7]. Стига се до абсурда дори новият данък върху баните и кошерите и включването на клисарите в регистрите за подоходен данък да се преосмислят като Антихристови тегоби[8].

В класическото си изследване по темата Борис Успенски доказва, че Петър І и неговите сподвижници наливат допълнително масло в огъня с някои необмислени символични ходове, пресилено венцехвалене и пародиране на църковните служби[9]. Например царят възприема титула “отец (баща) на Отечеството”, който е нормален за езическата Римска империя, но в християнската Русия се възприема като узурпация на прерогативите на липсващия след 1700 година патриарх[10]. Под прицел е и невинното решение на Петър І да бъде отбелязван не с презиме, а като “Първи”, което веднага се интерпретира от неговите врагове като претенция да е “начало” на всички неща, тоест Бог (1 Солуняни 2:2-4). През декември 1709 година Петър е посрещнат в Москва с известните слова, отправени към Христос в Иерусалим на Връбница: “Благословен е идещият в името Господне” (Матей 21:9). За да бъде имитацията пълна, юноши в бели ризи хвърлят клончета и гирлянди под краката му[11]. През 1721 година Головкин в куртоазията си възхвалява Петър І, че сътворява Русия от нищо (като Бог в Библията) и я възкресява от мъртвите (като Христос)[12]. Скъпоценната кутия, в която през същата година е положен Духовният регламент за основаването на синодална църква е украсен с портрет на Петър І, рисуван от някой си П. С. Дрождин. На него две ангелчета поднасят на царя царски венец и корона (не нимб) – един детайл, заимстван буквално от иконите на светци-мъченици[13]. С редица панегирици, оди и художествени ритуали, в които царят се съпоставя положително с божествата на гръко-римската древност, се конструира нечуван и невъзможен дотогава апотеоз на владетеля като “руски бог”. Автори като Карион Истомин, Дмитрий Ростовски и Симеон Полоцки прибягват до сакрална етимология с панегирични и дори апотеозни цели. Те тълкуват името Петър (гръцки ‘камък’) като алюзия за върховния апостол Петър, а името на царица Софѝя (гръцки ‘мъдрост’) – за божествената Премъдрост[14]. За победата на Петър І над враговете се загатва чрез един релеф, поставен в Петропавловската крепост, на който е изобразен Симон Влъхва, падащ от небето по молитвите на св. Петър. Тази сцена се основава на древнохристиянския апокриф “Деяния на Петър”[15]. Култът към Петър І се допълва недвусмислено и от внушението, че след смъртта си той в ролята на светски светец покровителства и опазва Русия[16]. Отделни лица стигат до крайност в смесването на граждански и религиозни задължения, като поставят в домашния си иконостас портрет на царя, пред който палят свещи, правят поклони и най-искрено се молят[17].

Авторът архимандрит Павел Стефанов (1948-2012)

Силен изразител на консервативните протести става духовенството, което носи част от отговорността за съставянето и разпространяването на обвиненията в ръкопис. Изчислено е, че в около 20% от всички политически процеси при управлението на цар Петър І обвиняемите са духовници[18]. Eдно от първите регистрирани оплаквания е записката, написана и връчена лично на владетеля от инока Авраамий от московския манастир “Св. Андрей” през 1696-1697 година. Той събира информация за Петър І от аристократи поклонници и познати чиновници в администрацията. От позицията си на почитан изповедник и наставник Авраамий решава да посъветва младия цар. Той го призовава да поеме по тесния, но спасителен път и да слуша съветите на църковниците, а не на миряните. Пропаднали са надеждите на мнозина, че след брака си Петър І ще изостави “смехотворните слова” и небогоугодните дела. Ръководството на държавата е оставено в ръцете на “нечестиви” интриганти и мошеници. Корумпираните чиновници в някои прикази са забогатяли повече от мнозина търговци. Повод за тази филипика е отпътуването на царя в чужбина през 1697 година, при което той предава на други ръководството на държавата. Макар и силно критично, писмото на Авраамий е издържано в доброжелателен тон. Затова след разпита в Преображенския приказ той е наказан доста меко със заточение в един манастир в Коломна, където му е разрешено да съставя оплаквания до царя[19].

Има още

Отново за авторството на пророческата буквеница „Турцiя ке падне“ – продължение 1 и край*

Христо Темелски

След Димитър Т. Страшимиров повече от половин столетие никой нищо не споменава за автора на пророческата буквеница, даже в изследванията посветени на Априлското въстание липсва и името му. Едва през юбилейната 1976 година авторите на солидния труд за историята на Априлската епопея от 1876 година пишат, че „по това време сред народа е разпространена и се предава от уста на уста пророческата формула „Турцїа ке падне“, чиито буквени означения по славянската азбука дават числото 1876. Пророчеството тръгва вероятно от устата на бившия рилски калугер Полиевкт и окриля целия народ[46]“.

Пак през 1976 година Михаил Тошков изнесе някои ценни сведения за личността на рилския монах Полиевкт, а по-сетне и протестантин Петър Велянов[47]. По същото време за автора на пророческата буквеница писа и публицистът Георги Тахов[48]. Но докато Михаил Тошков даде исторически достоверни сведения, то Георги Тахов застана на другия полюс. Неизвестно откъде той се „сдоби“ с физическия портрет на Полиевкт Рилец – бил слаб, почти сух, среден на ръст, избухлив и сприхав[49]. Съществуват съвсем основателни подозрения за фалшификация на фактите, че рилският монах се занимавал с математика и изследване на цифрови тайнописи, че монасите се страхували от него, че бил наказван с пост и молитва от манастирската управа за „странните“ си занимания с шифровани изчисления[50].

Три години по-късно в Кирило-Методиевския вестник „За буквите“ Георги Тахов отново писа за Полиевкт Рилец, като дори помести и фотографския му образ[51]! На този портрет е фотографиран млад цивилен мъж, с мустачки и почти пубертетна брадичка, с измачкано сако и папионка, който може да бъде всеки друг, но не и авторът на пророческата буквеница! Неизвстно откъде Георги Тахов е почерпил сведения, че Полиевкт „събирал датите и годините от иконите и се опитвал да открие някакви цифрови тайнописи; предполагал, че с тях старите зографи съобщавали факти, които било невъзможно да изпишат направо[52]“. Доколкото ми е известно, до този момент на никоя икона не е открит буквен цифров тайнопис с послание на потомците! Според поувляклия се публицист Полиевкт обикалял църкви и манастири, за да търси подобни тайнописи. Така например в църквата на Батошевския мъжки манастир „Успение Пресвятия Богородицы“ той видял на корниза на югоизточния ъгъл и на северната стена два еднакви надписа. „Лето 1836“ е взидано с малки червени тухлички между каменната зидария – на едното място с арабски цифри, а на другото с букви. „Полиевкт разчел този надпис така: „Спасителю, (дай) освобождение люде свои…“ Оказало се, че строителят – майстор Коста Пещерец – е изписал тайно призив за освобождение[53]“.

Това обаче е някаква невероятна измислица. Действително годината „1836“ е изписана с арабски цифри и славянски букви, но без първата дума „лето“. И въпросната година е годината на възобновяването на манастира, който е бил 443 години в развалини. В манастирската Парусия е записано, че строежът на църквата започнал на 21 май и завършил на 1 ноември 1836 година[54]. Тук и дума не може да става за някакъв тайнопис – чисто и просто това са авторски фантасмагории. Освен това майстор-строител е Константин от Пещера, а не Коста Пещерец[55]. Пак според Георги Тахов рилският монах видял зад абсидата на карловската църква „Св. Богородица“ издялан надпис „ЗРИ“ и една каменна ръка обърната към Балкана – „Виж (Зри) свободата ще дойде оттам![56]“. Въпросният надпис не е никакъв тайнопис, а най-обикновено изписване на годината с църковнославянски букви – тоест „ЗРИ“ е 7108 година от сътворението на света или 1600 година от рождението на Иисус Христос. Вероятно това е годината, когато била построена (или възобновена) карловската църква.

Според Георги Тахов монах Полиевкт открил пророческата буквеница в Рилския манастир и идващите поклонници я разнасяли и разпространявали из цяла България. Заради странния му характер управата на манастира го изгонила, а „изчислителните му съчинения били изгорени до едно[57]“. Както ще видим по-нататък, това също не отговаря на истината. През 1984 година в една научно-популярна статия посочих кой действително е авторът на пророческата буквеница „Турцїа ке падне“[58]. Въпреки убедителните аргументи, които изнесохме относно личността на Полиевкт Рилец, Георги Тахов остана засегнат от пренебрегването на „скромните му приноси“ и в едно предаване по телевизията заяви, че моите изводи и предположения за рилския монах са неоснователни[59].

Наистина биографичните данни за Полиевкт Рилец са твърде оскъдни – повечето от тях се намират в дневника на входящите писма на Рилския манастир за периода от 22 ноември 1864 година до 24 декември 1865 година[60] и в дневниците за входящите и изходящите писма от 1866 година[61]. От анотацията на писмото на архидякон Иеротей Рилец от Пловдив с дата 24 март 1866 година до управата на Рилския манастир се установява какво е било светското име на иеромонах Полиевкт. Понеже в писмото е ставало дума за вече приелия протестантството Петър Велянов, то този който е водил дневника през 1866 година е сложил и пояснителна бележка: „С име Петър Велянов, Даскал Петър и Петър Илиев се е предал проклятый Полиевкт на протестантите в Пловдив. Петър Илиев му е мирското име, а Петър Велянов и Даскал Петър се нарекъл сам…“[62]

На 29 март 1866 година монасите от Рилския манастир писали писмо на Хаджи Мано Стоянович в София, в което най-ценен за нас е следният пасаж: „… този человек не е бил никогаш протестантин, нито протестантски поп, нито Даскал Петър, нито Петър Велянов, но от 15 години насам има име Полиевкт, с което име е и записан в Дупничкий нофуз-тефтери“(тоест поименния регистър – бел. Хр. Т.[63]).

Има още

Отново за авторството на пророческата буквеница „Турцiя ке падне“*

Христо Темелски

През 1974 година професор Вера Мутафчиева постави следните въпроси в статията си „Предсказанията“ за края на Османската империя“:

1.По какви пътища „Предсказанията“, отнасящи се за гръцкото освободително движение, са достигнали балканските и конкретно българските земи?

2.Кои са били техните разпространители и читатели?

3.С чий труд тези „предсказания“ са били транспонирани към аналогичната борба на нашия народ с половин век по-късно?

4.Кой е откривателят – върху вече предоставения от руската традиция шаблон – на магическата формула „Турцϊа ке падне“[1]?

Самата авторка декларира, че „това са въпроси без отговор“[2]. На някои от тези въпроси (и най-вече на последния) се опитах да отговоря преди години[3], но с течение на времето попаднах на нови материали и документи. В настоящата статия ще се опитам да отговоря по-подробно и по-изчерпателно, привличайки всички известни до този момент сведения.

Наистина е трудно да се каже откога „пророчествата“ за съдбата на Османската империя са получили разпространение в поробените български земи. Засега е известно, че през първата половина на XIX-ти век широко разпространение намерили „Предсказанията“ на Мартин Задек (относно тези Предсказания виж тук в блога публикация № 89, Съдържание 1https://wp.me/p18wxv-1ID; Др. Бачев)

Относно живота и делото на тази сравнително нова историческа личност липсват подробни изследвания не само у нас – неговото име липсва и в големите западни енциклопедии. Биографичните сведения за този швейцарски старец-пустинник, живял цели 106 години, са твърде оскъдни. Единствено в уводната част на неговите „Пророчества“ или „Предсказания“, които той изрекъл в предсмъртния си час – 20 декември 1769 година, узнаваме, че бил роден през 1663 година в град Золотурн, в Швейцарските Алпи. През последните 30 години от живота си (тоест от 1739 до 1769 година) той водил строг аскетичен живот, хранейки се само с треви и корени. „Пророчествата“ му били записани на 20 декември 1769 година (в деня на смъртта му) на немски език от негов анонимен приятел. За щастие оригиналът им е запазен в държавната библиотека в Берн[4]. Ръкописът се състои от четири големи листа (формат 23,5х14,5 см) или общо 7 изписани страници със ситно курсивно писмо. Въпросните „Пророчества“ претърпели съвсем незначителна редакция и били отпечатани на следващата 1770 година в Базел с немски готически шрифт на два големи листа (формат 27х20,5 см), тоест четири печатни страници. Запазен екземпляр беше открит в университетската библиотека в Базел[5].

„Пророчествата“ на Мартин Задек имали преди всичко политически оттенък – те засягали вътрешното и външното положение на почти всички тогавашни европейски държави, включително и Америка, а също така и съдбата на арабите-мюсюлмани в Мала Азия и Азия. Неизбежни били неплодородните и гладни години, масовите епидемии, военните неуспехи и прочее. Но след тези нещастия (които щели да продължат от пет до десет години) идвал ред на плодородни и изобилни години, на разцвет на търговията и на цялостен държавен подем. По-голямата част от „Пророчествата“ носят философския заряд на средновековния теологичен фатализъм. Според религиозните убеждения и позиции на Задек, християнството в крайна сметка щяло да победи и измести навред мюсюлманството – дори в неговите традиционни райони (азиатските страни и арабските емирства). И понеже по това време (средата на XVIII-ти век) огромната Османска империя, която лежала на три континента, била основен крепител и разпространител на исляма, повече от 1/3 от „Пророчествата“ били адресирани към нейното тогавашно настояще и към бъдещето ѝ. А бъдещето ѝ според „прогнозите“ на швейцарския монах-пустинник било трагично.

Вероятно тези „Пророчества“ биха останали неизвестни у нас, ако не са били преведени на руски език. Още през 1770 година ги превел някой си „К. Н.“, който ги отпечатал в малка брошурка от 13 странички в печатницата на Сухопътния кадетски корпус в Санкт-Петербург[6]. Петнадесет години по-късно, в 1785 година те претърпели второ издание, като поради по-едрия шрифт страниците станали 16[7]. Същият обем има и третото руско издание, което било отпечатано през 1798 година[8]. То представлява особен интерес за нас, защото именно от него са правени преписи от възрожденски книжовници[9].

Досега са ми известни няколко преписа от „Пророчествата“ на Мартин Задек. Най-ранният е или от 1805 година, или от 1812 година и е бил дело или на книжовника Димитър, или на Павел Попович[10]. Той представлява съвсем свободен превод (или по-точно преразказ) от третото руско издание и обема 6 ръкописни страници и половина. Този препис бил вмъкнат в Сборник от слова и поучения – между „Словото на светия пророк Данаил“ и „Слово за свети Иоан Златоуст и свети пророк Исаия от последно време за покаяние“. Първоначален създател на този сборник е иерей Стойко (вероятно епископ Софроний Врачански) през 1769 година. Втори препис бил направен от някой си Димитър през 1805 година – за съжаление тези два преписа не са запазени. Не е известно къде е бил направен и последният трети препис. Знае се само, че е бил в сбирката на Найден Геров, а в нея е постъпил от софийския учител Сава Филаретов[11]. Как е попаднал у този виден възрожденски просветител засега остава загадка.

С по-подробни сведения разполагам за останалите преписи на „Пророчествата“ на Мартин Задек. През 1825 година известният севлиевски книжовник Николчо Попнедев, който учителствал в родния си град от 1825 до 1827 година, и неговият ученик Иванчо Петков, син на габровския възрожденец и преписвач Петко Иванов Манафов, преписали дословно третото руско издание. На лист 123-а вдясно на текста има маргинална бележка от първия преписвач, която гласи: „Рука даскал Николчова от Селвы, син на папа Недюв[12]“. На последния лист (лист 130-б) под самия край на текста има подробна приписка също от ръката на първия преписвач: „Преписа ся сия кныжица Мартын Задека от мене Николай даскал Селвиовкы и от оученык мой Иванча на кир Петка Иоанович приятел мой. В лято 1825, месец декемврия 25″[13]. Този препис е идентичен с печатния оригинал и съдържа 9 изписани от двете страни листове с формат 23х18,5 см. На първия заглавен лист четем: „Мартына Задека швейцарскаго Старика. Предсказание; Послания. Превод сь немскаго. Продается посуконной линыи гостыннаго двора подко: 16: вь кныжной лавке оусопыкова: по 20 копеекь въ сумъ. Въ Санктпетербурге, 1798 года. Съ дозволения Санктпетербургской ценсуры“[14].

Даскал Николчо бил син на севлиевския свещеник Недю Хубанов (1768-1849) и руското издание на „Пророчествата“ попаднало у него чрез баща му. А в Севлиево било донесено през 1800 година, когато били доставени от Русия минеите за старата църква „Св. пророк Илия[15]“. Иванчо Петков Манафов, който учел църковно пеене при отличния църковен псалт Николчо Попнедев, отнесъл готовия препис в Габрово. По-късно баща му го подвързал в едно книжно тяло заедно с преписите на други два ръкописа – прочутата „История вкратце о болгарском народе славенском“ на именития габровец иеросхимонах Спиридон, и разни слова и поучения, извлечени от разни дамаскинарски сборници[16].

Има още

Един лекар говори за молитвата*

Алексис Карел

Въведение

Alexis CarrelПри нас, хората от Запада, разумът твърде много надмогва интуицията. Ние определено предпочитаме интелекта пред чувствата. Науката пламти, докато религията тлее. Ние следваме Декарт и сме изоставили Паскал.

Ето защо се стремим да развием у себе си на първо място интелекта. Що се отнася до такива неинтелектуални дейности на духа като моралния смисъл, усета за красиво и свято, то те биват пренебрегвани почти напълно. Атрофията на тези основополагащи дейности превръща модерния човек в духовно сляпо същество. Подобен недъг не му позволява да бъде добър градивен елемент на обществото. Тъкмо лошото качество на индивида обяснява рухването на нашата цивилизация. Защото духовното е също толкова необходимо за успеха на живота, колкото интелектуалното и материалното. Ето защо е потребно да възкресим у нас онези ментални дейности, които много повече от интелекта придават сила на нашата личност. Най-пренебрегваната от тях е усетът за святост или религиозният смисъл.

Смисълът на сакралното се разкрива най-вече чрез молитвата. Молитвата, подобно на усета за святото, очевидно е духовен феномен. Духовният свят обаче се намира извън обсега на нашите техники. Как тогава да придобием положително познание за молитвата? Областта на науката изцяло припокрива наблюдаемото, но може чрез посредничеството на физиологическото да стигне до феномените на духовното. Ето защо чрез системното наблюдение на човека, който се моли, ние научаваме в какво се състои феноменът на молитвата, техниката на нейното извършване и нейните последици.

Какво е молитвата?

Молитвата по своята същност е порив на духа към нематериалния субстрат на света. Като цяло тя съдържа в себе си просба, вик на тъга и искане за помощ. Понякога тя се издига до възвишено съзерцание на иманентния и трансцендентен принцип на всички неща. Можем да я определим и като въздигане на душата към Бога. Като акт на любов и обожание към Този, от Когото идва това чудо на живота. Всъщност молитвата представлява невидимо усилие, насочено към Създателя на всичко съществуващо, висша сила, мъдрост и красота, Отец и Спасител на всеки един от нас. Далеч от това да е просто произнасяне на формули, истинската молитва е мистично състояние, в което съзнанието е погълнато от Бога. Ето защо тя си остава недостъпна, дори неведома за философите и учените. Подобно на смисъла на красивото в любовта, тя не се поддава на книжно описание. Простодушните усещат Бога съвсем естествено, както слънчевата топлина или уханието на някое цвете. Ала Бог, тъй достъпен за този, който умее да обича, е скрит за оногова, който умее само да разбира. Мисълта и словото търпят провал, опитат ли се да опишат това. Затова молитвата намира своя най-възвишен израз в селенията на любовта, прекосявайки непрогледната нощ на разбирането.

Има още

ПРЕСЛЕДВАНОТО, ПОЗВОЛЕНОТО И ПОЛЕЗНОТО ХРИСТИЯНСТВО*

Борис Маринов

Било е време – в началото, когато християнството е било преследвано. После дошло времето, когато станало позволено. Днес вече то е просто полезно. Горе-долу така изглежда динамиката и последователността на присъствието му в този свят.Jesus-Christ-christianity-2752506-375-500Като всяко генерално обобщение и това, естествено, търпи критика. Най-малкото, защото – ще припомни някой – е било време, когато то е било и тържествуващо. Само че и това твърдение търпи доста критика. Тъй като в повечето случаи това християнство, което е тържествувало, е тържествувало в някоя от версиите си, които обикновено определяме като еретически. Показва го историческата справка. Ако не беше така, едва ли щяха да се водят тези толкова дълги и наситени с толкова драматизъм битки за православие. Съществуват, следователно, достатъчно основания да не обръщаме много внимание на тържествуващото християнство. И да се съсредоточим върху изброените три реакции на света срещу него – преследването, позволяването и възприемането му като полезно. Те са и наистина интересните. Та нали Сам Христос е казал: „В света скърби ще имате…” (Иоан 16:33)!

Всъщност днес християнството – без значение в коя от своите деноминации – е и преследвано, и позволено, и полезно. Според конкретното място и според конкретните настроения. Някъде е действително преследвано, другаде стои между забраната и това да бъде просто търпяно, а на трети места бива преди всичко полезно. Тези трети места не са малко. Полезното християнство „допринася” за добрите нрави, за така наречения обществен морал, за патриотичното съзнание, за националната идентичност и за какво ли още не. Стига само да не го вземат достатъчно сериозно! В противен случай за много кратко време от полезно се превръща във вредно, остаряло, закостеняло, нетолерантно и така нататък, и така нататък. И никой не си спомня, че отново Христос е казал: „Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята; не мир дойдох да донеса, а меч” (Матей 10:34).jesus christМечът обаче никога не е бил, не е и няма да бъде „полезен”. Той винаги разсича, разделя, разрушава безметежното съществуване. Едни поставя отдясно, други – отляво. Внася някакъв порядък. Да, вярно жесток, но все пак порядък. При това порядък, който не е лицемерен. Като порядъка, който внася съвременният либерален идеал. Може би затова в Писанието специално е посочено, че управникът „не напразно носи меч” (Римляни 13:4). Съвременният управник обаче отдавна не носи меч. Вместо него все по-успешно използва низките човешки страсти и в това свое „умение” забележително е задминал предшествениците си. Но това е друга тема…

Има още

ХИЛИАЗМЪТ НА ХРИСТОФОР КОЛУМБ*

Иеромонах Павел (Стефанов)

              Колумб е загадка, обвита в мистерията на една тайна

                                                                              Уинстън Чърчил

Вярата в хилядолетното царство на Христос и праведниците на земята преди Страшния съд се основава върху буквално възприемане на Откровение 20:1-7. Присъствието на тази вяра в Новия свят през XVI-XIX в. не се дължи на английското пуританство, а на войнственото испанско католичество и неин носител не е никой друг, а Христофор Колумб.

Вече 500 години Колумб остава загадъчна и необяснима фигура. Една от причините за това „изплъзване” е фактът, че съвременните изследователи спират вниманието си главно на моряшката дейност на Колумб. В отличната си биография на Адмирала Самуел Елиът Морисън[1] изрично се извинява, че не се интересува от психологията и мотивацията му, а само от неговите подвизи в океана. Втора причина за неразсеялата се мъгла около Колумб е обстоятелството, че навлизането в неговия интимен свят изисква познание за средновековната мистика, сънища, видения, поезия, монашество, кръстоносна идеология, пророчества, месиански илюзии, апокалиптика и хилиазъм. Тези учени, които най-много са ангажирани с хилиазма, почти не обръщат внимание на Колумб, а онези, които се занимават с Колумб, не подозират за неговия хилиазъм. Ако вярваме на думите на първооткривателя, трябва да го характеризираме като привърженик на кръстоносната идея в хилиастичен дух. Много точно е наблюдението на Джон Фелън, че „откриването и завоюването на Америка е последният кръстоносен поход”[2].

Последният кораб с еврейски семейства, изгонени от Испания поради отказa им да се покръстят, отплава от Кадис и Палос на 31 юли 1492 г. – два дни преди оплакването на двойното разрушаване на Йерусалим. След три дни Колумб вдига платната от Палос, отправяйки се на мисия за освобождаване и възстяновяване на Йерусалим. Първото му вписване в корабния дневник разкрива старата кръстоносна мечта за триумфиращата Църква и ренесансовия блян за Златен век, който да обедини цялото християнство.

Авангардна роля в този процес се полага на Испания: „Ваши Височества като християни-католици и като владетели, привързани към светата християнска религия, готови да я разпространяват и като противници на сектата на Мохамед и на всички други ереси и идолопоклонства, решихте да изпратите мен, Христофор Колумб, в ония краища на Индия, за да се поклоня на тамошните князе и да посетя техните народи и земи, да опозная характера им и другите особености, а също да разбера какви начини би трябвало да се употребят, за да приемат те нашата свещена вяра. Ваши Височества ми поръчаха да не тръгвам на Изток по суша, както обикновено се прави, а да поема пътя на Запад, за който няма никакво сигурно сведение някой да е тръгвал някога по него. И тъй като прогонихте всички евреи от Вашите кралства и княжества тъкмо през същия този месец януари (юли), Ваши Височества ми заповядахте да потегля за онези краища на Индия с достатъчно на брой кораби…”[3]

От тези начални думи става очевидно, че Колумб свързва пътуването си с две събития – войната с маврите, която се увенчава с победа над тях на 2 януари 1492 г. и указа срещу непреклонните евреи, който е подписан на 30 март 1492 г. и има краен срок 31 юли с. г. Тези две събития, обикновено тълкувани като случайни, стават важни ориентири в мирогледа на Колумб поради влиянието на апокалиптичното богословие и най-вече на калабрийския монах от XII век Йоаким Фиорски[4]. В тринитарната визия на Йоаким се предвижда хилядолетен период в историята, последен „трети век” или „век на Светия Дух”, който ще започне след побеждаването на турците, освобождаването и съграждането на Йерусалим и покатоличването на езичниците, православните (смятани за „схизматици”) и накрая евреите. Разгръщането на тази nova reformatio по-късно се схваща като осъществяване на францисканските идеали за епоха на Ecclesia spiritualis. Въпреки че Йоакимовото учение е осъдено от Латеранския събор през 1215 г., францисканският орден възприема неговата идея за novus populus spiritualis (нова общност от духовници)[5].

Под въздействието на францисканството през ХV век в цялото испанско общество се надига силен месиански кипеж. Поетичните оди и панегирици във възхвала на крал Фердинанд и кралица Изабела ги прославят като апокалиптични герои[6].  Нескриваната цел на кастилците и арагонците е да се прекрати териториалното разширяване на исляма в Европа, а обединяването на двете кралства в лицето на владетелското семейство представлява християнски съюз срещу тази постоянна заплаха. Докато се опитва да убеди двора в нуждата от експедицията, Колумб се записва в испанската армия и взема участие в обсадата на База през 1489 г., където се бие срещу маврите-мюсюлмани. Тогава в испанския лагер пристигат двама членове на Францисканския орден от Йерусалим (на този орден папа Климент VІ през 1342 г. поверява Божи гроб). Те връчват на Изабела ултиматум от египетския султан да спре войната срещу исляма, защото в противен случай ще последва избиване на християните. Изабела не само не отстъпва, а учредява фонд от хиляда дуката годишно за подпомагане на хаджиите и дава на калугерите бродиран от нея покров за украса на светинята. Фердинанд също се въодушевява от ролята си на християнски кръстоносец и освободител на светата Земя. Придворните стихоплетци често го наричат „Крал на Йерусалим”. Победата над маврите в Гранада през януари слага край на ислямските амбиции в Испания и насочва вниманието на Фердинанд и Изабела към разрастването на османската заплаха на Изток. Пътуването на Колумб в посока на „Индия” дава възможност за приобщаването на Азия към католическата вяра и за едновременно настъпване от изток и запад срещу Палестина с цел премахването на исляма от светите места.

Изгонването на евреите от Испания, което досега не е обяснено задоволително, поне отчасти трябва да се анализира в контекста на апокалиптичния стремеж за ускоряване пришествието на „хилядолетното царство”. Главният мотив за това хуманно решение е желанието на короната и градските съвети да се ограбят богатствата на евреите, но е съчетан с мисионерска цел. Указът за изгонването нарежда на евреите да се покръстят в срок от четири месеца или да напуснат територията на страната, а ако откажат едното и другото, да бъдат публично екзекутирани. Настойчивото намерение на Испания да обърне евреите към християнството може да се обясни и с идеята на Йоаким Фиорски, че потомците на Моисей ще повярват последни преди настъпването на „царството на Духа”[7].

Дали Колумб е мотивиран от такива хилиастки въжделения? Или както някои смятат[8], той само се преструва на вярващ, за да получи благоволението на набожната кралица и амбициозния крал? От една страна мореплавателят не е чужд на жаждата за слава и богатство. Пред двора той умело разгръща един проект на бъдещето, в което Испания ще играе водеща световна роля. Но дори и светските историци признават, че Христофор е дълбоко религиозен и убеден в едно – Бог го е избрал да ускори освобождението на Йерусалим от неверниците.

Името „Xро FERENS” (Христоференс) в неговия подпис отговаря на кръщелното му име Христофор (гръцки Христоносец). То е дадено според западната легенда за св. Христофор, който носи Младенеца през бурна река. Не е ли това намек за океана, през който новият Христофор трябва да пренесе Христовото благовестие? Италианското име „Columba” на латински означава „гълъб”, който символизира третото Лице на Св. Троица. Според Йоаким Фиорски Светият Дух ще вдъхва Своята сила и присъствие в света до апогея на историята, когато ще настъпи третият век. Големият интерес на Колумб към апокалиптическата литература и осезателните намеци за собствената му метафизична роля трябва да се обяснят като прояви на съзнание за хилиастка мисия.

Колумб познава съчиненията на Йоаким Фиорски и ги цитира неведнъж. Влияние от тринитарния мироглед на Йоаким личи в постоянните поздрави и благословения, които изпълват дневниците на адмирала: „Светият Дух да…”,  „В името на Светия Дух …” и пр. Това влияние е увековечено в завещанието на Колумб, където се предписва да бъде построен параклис на открития от него остров Испаньола, трима свещеници всекидневно да отслужват три меси (литургии) в чест на Св. Троица, св. Богородица и за спасението на душата му[9]. Някои съзират отражение на еврейската мистика (кабалата) в сложния подпис на Колумб. Но триъгълното разположение на буквите в него е чест символ на Св. Троица в произведенията на Йоаким Фиорски, който подчертава значението на визуалните идеограми[10].

Според разказите на съвременници от XV-XVI век религиозността на Колумб е легендарна. „Той спазвал препоръките на Църквата много по-строго, отколкото мнозинството миряни и присъствал всеки ден на всички църковни служби”[11]. Най-топлите му приятели и съмишленици са монасите и то тези от францисканския орден. Именно те по замисъла на Йоаким Фиорски могат да бъдат главните носители на хилиастките идеи и като скитащи проповедници могат да ускорят идването на духовното царство на богоизбраните. Неслучайно Колумб подготвя експедицията си в пристанището Палос де ла Фронтера, което е и францискански център. При пътуването си из Испания откривателят покровителства манастирите срещу посегателствата на аристократи и чиновници. При подготовката на третото си пътуване той е облечен във францисканско расо, с което по-късно приема и последно причастие на смъртното си легло. Тялото му е погребано в картезианския манастир в Лас Куевас[12].

Христофор Колумб се вживява в битието си на нов пророк, който призовава испанските монаси да изпълнят хилиастката си мисия и дори предлага в писмо до тях да придружи лично техния избраник, който да отвоюва Йерусалим. Според него „абат Йоаким Калабрийски е казал, че този който ще въздигне от руините светинята на Сионската планина, ще излeзе от Испания”[13]. Постепенно Колумб е обзет от идеята, че трябва да изпълни специфична месианска задача. В писмо от 1500 г. до Хуан де ла Торес той пише: „Мен именно нашият Бог избра за свой вестител, като ми посочи къде се намира новото небе и новата земя, за които Господ говори с устата на св. Йоан в неговия Апокалипсис, а преди това с устата на Исаия”[14]. В друго писмо от 1502 г. Колумб се хвали: „Бог ни дарува най-голямото благоволение, което е оказвано някому от Давид насам”[15]. Визията, която вдъхновява плаването му, не е предизвикана от нуждите на картографията, космографията, науката или философията. Тя е дело на Светия Дух и Колумб възторжено се провиква: „Разумът, математиката и картите не биха помогнали ни най-малко за осъществяването на експедицията за Индия; сбъдна се само това, което е предрекъл Исаия…”[16]. Тези месиански претенции стават още по-силни, когато при третото си пътуване той споделя с монарсите заключението си, че е посочен от Бога да открие земния рай и да го присъедини към испанската империя. След като вижда в Южна Америка четири устия на реки, вливащи се в океана, Колумб ги отъждествява с реките на рая и убедено заключава: ”Вярвам, че именно там е земният рай, до който никой не може да стигне, освен ако такава е волята Божия”[17]. Вярата, че открива Едем, придава на пътуването интензивен и непосредствен есхатологичен смисъл. Щом началото на хилядолетието не е възможно преди разпространяването на Евангелието по цялата земя, от която няма вече непознати части, тогава видението на Йоаким Фиорски предстои да се сбъдне. Нужно е само да се колонизира Новият свят, да се покръстят езичниците и да се освободи Йерусалим.

На този фон Колумб съставя в края на 1501 или началото на 1502 г. слабо известната си „Книга на пророчествата”, в която събира с помощта на отец Гаспар Горицио всички пророчества, предназначени за апокалиптично значение на неговите пътувания и изтръгването на Божи гроб от ръцете на мюсюлманите[18]. Освен Йоаким, неговите извори включват Библията, някои раннохристиянски писатели, Сенека, Марко Поло, равина Самуел Йехуди от Мароко, Жан Шарлие дьо Жером, кардинал Пиер Д’Айи и др. Колумб демонстрира вярата си, че Страшният съд ще настъпи точно през 7000-та година: „От сътворението на света или на Адам до пришествието на нашия Бог Иисус Христос са изминали 5343 години и 318 дни. Като оставим настрана дните и добавим само изтеклите от тогава години, това прави общо 8845 г. без няколко месеца. В тази схема остават само 155 г. до 7000 г., когато светът трябва да свърши”[19].Надеждата, че ще дочака избавлението на Йерусалим, крепи Колумб през целия му живот и се усилва с възрастта и опозицията срещу него. След като отпразнува първата Коледа в Новия свят, той се моли на Всевишния да постигне пълен успех и вписва в дневника си: ”Затова поех задължение спрямо Ваши Височества, та цялата печалба от моето начинание да отиде за превземането на Йерусалим. Ваши Височества се засмяхте и казахте, че затова сте съгласни и горите от голямо желание дори и без тези печалби” [20]. Следователно търсенето на злато се схваща от Колумб като есхатологична задача. Златото е нещо повече от финансов еталон. То е средство за осъществяване на изкуплението, тъй като с него ще се завоюва Божи гроб и  ще се покръсти света. В духа на Йоаким Фиорски Колумб подчертава значението на златото като духовно всеоръжие: „В завещанието си Давид оставил три хиляди центнера индийско злато на Соломон за строежа на светилище, а доколкото можем да вярваме на Йосиф (Флавий), то е било получено от същите тези земи. Йерусалим и Сион трябва да бъдат въздигнати от християнски ръце, и в Псалом XIV Бог вече е казал с устата на своя пророк кой ще бъде този, който ще извърши това. Абат Йоаким твърди, че този човек ще дойде от Испания, а св. Йероним показал на светата жена по кой път се отива там. Отдавна още императорът на Китай е искал да му пратят мъдреци, за да изложат пред него Христовото учение. Кой ще бъде този, който се заеме с това? Ако Спасителят ми позволи да се върна в Испания, аз се задължавам да ги докарам благополучно с Божията помощ”[21].

Последните мисли на Колумб също летят към Светата Земя. В завещанието си, писано на 25 август 1505 г. и заверено от нотариуса на 19 май 1506 г. (един ден преди смъртта му), откривателят предава цялото си наследство (майорат) на първия си син Диего. Документът предвижда да се основе специален фонд към банката „Св. Георги” в родния град на Колумб Генуа с цел да се освободи Йерусалим от агаряните. Следва изрично указание: „Нека горепосоченият дон Диего или лицето, което го наследи, да не престава да събира пари, колкото може повече, за да придружи краля, нашия господар, ако потегли да завладее Йерусалим, а ако не, тогава самият той да тръгне на поход и то с възможно най-голяма сила…”[22]

Естествено Христофор Колумб не доживява да види осъществяването на хилиастката утопия. Той умира пренебрегнат и отритнат от света, който всячески омаловажава заслугите му и похулва паметта му. Но учението на абат Йоаким Фиорски е съдено да оплодотвори обществената мисъл през следващите столетия. То възкръсна в пламенните проповеди на протестантските секти през XVI век и английската община на филаделфийците през XVII век, които бленуват за „царство Божие на земята”. По-късно Шелинг и Хегел чертаят проекти за „трета империя” и „евангелие на Духа”, което да замести Христовото. Абстрактният идеализъм на немската философия изчезва в материалистическо-есхатологичните фантазии на Фойербах и Маркс. През XX век голям пропагандатор на хилиазма е руският писател Дмитрий Мережковски, чийто сътрудник А. Мьолер ван ден Брук  внушава на Адолф Хитлер представата за „Третия райх”. Благочестивата мечта на калабрийския монах накрая се изопачава дотолкова, че служи като мотивировка за най-голямата кланица в историята – Втората световна война[23].

_______________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1992, кн. 3, с. 26-31.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Понастоящем, август 2011, авторът на статията е архимандрит, доц. д-р и е преподавател в Шуменския университет.

Тази статия тук е поместена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Морисън, С. Е., Христофор Колумб, мореплавателят, Варна, 1969.

[2]. Phelan, L., The Millennial Kingdom of the Franciscans in the New World. 2nd ed. Berkeley, 1970, p. 22.

[3]. Колумб, Хр. Дневници. Варна 1972, с. 30.

[4]. По-важни монографии за Йоаким Фиорски: West, D. Joachim of Fiore in Christian Thought. T. 1-2. New York, 1975; Reeves, M. Joachim of  Fiore and the Prophetic Future. New Jork, 1977; Mottu, H.  La manifestation de l’Esprit selon Joachim de Fiore. Neuchatel-Paris, 1977; Lubac, H. de. La postérité spirituelle de Joachim de Fiore. T. 1-2. Paris, 1979. Cрв. статиите на Пейчев, Б. Йоаким от Фиоре и българските мотиви в творбите му. – Проблеми на културата, 1984, № 1, 31-39; Същият. Йоаким от Фиоре и Балканите. – В: България, Италия и Балканите. С., 1988, 168-171.

[5]Reeves, М. The Influence of Prophecy in the Later Middle Ages: A Study in Joachimism. Oxford, 1969, p. 349.

[6]FernándezArmesto, F. Ferdinand and Isabela. New York, 1975, p .53, 132.

[7].  За изгонването на евреите от Испания вж. Cutler, A. H., H. E. Culter. The Jew as Ally of the Muslim: Medieval Roots of Anti-Semitism. Notre Dame (IN), 1986; Friedman, J. Jewish conversion, Spanish  Pure Blood Laws and Reformation: A Revisionist View of Racial and Religious Anti-Semitism. – 16th century  Journal, 1987, № 1, 3-30; Kamen, H. The Mediterranean and expulsion of Spanish Jews in 1492. – Past and Present, 1988, № 5, 30-55.

[8]Kavserling, M. Christopher Columbus and the Participation of the Jews in the Spanish and Portuguese discoveries. 4th ed. New York, 1968, p. 42.

[9]. Колумб, Хр. Цит.  съч., с. 403.

[10]Reeves, M. Joachim of Fiore.., 6-7.

[11]Морисън, C. E. Цит. съч., с. 12.

[12]Reeves, М. Joachim of Fiore.., p. 129; Phelan, J. L. Op. cit., p. 19.

[13]Колумб, Хр. Цит. съч., с. 339. Срв. Kadir, D. Columbus and the Еnds of the Еarth: Europe’s Prophetic Rhetoric as Conquering Ideology. Berkeley etc., 1992.

[14].  Пак там, с. 288.

[15]. Пак там, с. 348.

[16].  Пак там, с. 338.

[17].  Пак там, 379-380.

[18].  „Книгата на пророчествата” е издадена в Raccolta di documenti e studi columbiane, pubblicati dalla R. Commisione Columbiana. Vol. 2/2. Roma, 1892-1894, 95 ff.

[19]Колумб, Хр. Цит. съч., с. 337.

[20].  Пак там, с. 144.

[21]. Пак там, 319-320.

[22].  Пак там, 395-396.

[23]. Reeves, М., W. Gould. Joachim of Fiore and the Myth of the Eternal Evangel in the 19th Century. Oxford, 1986.

Пророчествата на Мартин Задек[1]*

Христо Темелски

През първата половина на ХІХ в. сред българското възрожденско общество, което жадувало за политическо освобождение, намерили почва и разпространение множество пророчества за съдбата на редица държави, в това число и на огромната (лежаща на три континента) Османска империя[2]. Сред тях на особен интерес се радват предсказанията на Мартин Задек.

Биографичните сведения за този швейцарски старец-пустинник са твърде оскъдни. Името му няма да срещнете дори и в големите западни енциклопедии[3]. Единствено от уводната част на неговите пророчества, изречени в предсмъртния му час на 20 декември 1769 г. узнаваме, че е бил роден през 1663 г. в град Золотурн в Швейцарските Алпи. През последните 30 години от живота си той е водил строг аскетичен живот, хранейки се само с треви и корени. Пророчествата му били записани на немски език от негов анонимен приятел, като ръкописът се съхранява в Държавната библиотека в Берн[4]. Ръкописът се състои от четири големи листа (формат 235 х 14,5 см) или общо 7 изписани страници със ситно курсивно писмо. Въпросните “Пророчества” претърпели съвсем незначителна редакция и били отпечатани през следващата 1770 г. в град Базел с немски готически шрифт на два големи листа (формат 27х20,5 см), т. е. четири печатни страници. Запазен екземпляр беше открит в университетската библиотека в Базел[5].

Вероятно тези “Пророчества”  биха останали неизвестни у нас, ако не са били преведени навремето на руски език. Още през 1770 г. ги превел някой си “К. Н.”, който ги отпечатал в малка брошурка от 13 страници в печатницата на Сухопътния кадетски корпус в Санкт-Петербург[6]. Петнадесет години по-късно, в 1785 г. те претърпели второ издание, като поради по-едрия шрифт страниците станали 16[7]. Същият обем има и третото руско издание, което било отпечатано през 1798 г.[8] То представлява особен интерес за нас, защото именно от него са правени преписи от възрожденски книжовници.

Вече са ми известни няколко преписа от “Пророчествата” на Мартин Задек. Най-ранният е или от 1805 г., или от 1812 г. и е бил дело или на книжовника Димитър, или на Павел Попович[9]. Той представлява съвсем свободен превод (или по-точно преразказ) от третото руско издание и обема 6 ръкописни страници и половина. Този превод бил вмъкнат в Сборник от слова и поучения – между “Словото за светия пророк Данаил” и “Слово за свети Иоан Златоуст и свети пророк Исаия от последно време за покаяние”. Първоначален създател на този сборник бил иерей Стойко (вероятно Владиславов – т. е. бъдещият епископ Софроний Врачански) през 1769 г. Втори препис бил направен през 1805 г. от някой си Димитър – за съжаление тези два преписа не са запазени. Не е известно къде е бил направен и последният трети препис. Знае се само, че е бил в библиотеката на Найден Геров, а в нея постъпил от софийския учител Сава Филаретов. Как е попаднал у този виден възрожденски просветител засега остава загадка[10].

С по-подробни сведения разполагаме за останалите преписи на “Пророчествата” на Мартин Задек. През 1825 г. известният севлиевски книжовник Николчо Попнедев, който учителствал в родния си град от 1825 до 1827 г., и неговия ученик Иванчо Петков, син на габровския възрожденец и преписвач Петко Иванов Манафов (родом от Севлиево), преписали дословно третото руско издание. На л. 123-а вдясно на текста има маргинална бележка от първия преписвач, която гласи: “Рука даскал Николчова от Селвы, син папа Недюв”[11]. На последния лист (л. 130б) под самия край на текста има подробна приписка, също от ръката на първия преписвач: “Преписа ся сия кныжица Мартын Задека от мене Николай даскал Селвиовски и от ученык мой Иванча на кир Петка Йоанович (син), приятел мой. В лято 1825, месец декемврия 25”.[12] Този препис е идентичен с печатния оригинал и съдържа 9 изписани от двете страни листове с формат 23 х 18,5 см. На първия заглавен лист четем: “Мартына Задека швейцарскаго Старика. Предсказание; Послания. Преводь сь немскаго. Продается посуконной линыи гостыннаго двора подко: 16: вь кныжной лавке оусопыкова: по 20 копекь в сумь. Вь Санктпетерберге, 1798 года. Съ дозволения Санктпетербургской ценсуры”.[13]

Даскал Николчо бил син на севлиевския свещеник Недю Хубанов (1768-1849) и руското издание на “Пророчествата” попаднало у него чрез баща му. А в Севлиево то било донесено през 1800 г., когато били доставени от Русия нови богослужебни минеи за старата севлиевска църква “Св. Пророк Илия”[14]. Иванчо Петков Манафов, който учел в родния град на баща си църковно пеене при отличния църковен псалт Николчо Попнедев, отнесъл готовия препис в Габрово. По-късно баща му го подвързал в едно книжно тяло заедно с преписите на други два ръкописа – прочутата “История вкратце о болгарском народе славенском” на именития книжовник иеросхимонах Спиридон Габровски, която той преписал през 1819 г. и “Разни слова и поучения, извлечени от разни дамаскинарски сборници”[15].

На следващата 1826 г. “Пророчествата” на Мартин Задек били преписани и от даскал Никола Иванов Гайдаржиолу, който учителствал близо половин век в родния си град Севлиево и се занимавал с книжовна и подвързаческа дейност[16]. Те заедно с други книжовни творби на даскал Никола били подвързани в малък сборник. На л. 13а най-долу стои кратка бележка: “Писал сию аз Николай Иоанов от Сивлиюво в лета 1826”[17].

През 1827 г. по настояване на тогавашния Търновски митрополит Иларион Критски Николчо Попнедев отишъл за учител и църковен певец в Сопот[18]. Там той занесъл и книги от личната си библиотека, в това число и третото руско издание на “Пророчествата” на Мартин Задек. Именно то попаднало по-късно в ръцете на сопотчанина Мичо Кючюкът – приятел на Иван Вазовия баща и герой на творбите “Под игото” и “Чичовци” под името Мичо Бейзадето[19]. Ето какво четем в глава ХХІ на “Чичовци”, озаглавена “Мичо Бейзадето”. “А една пророческа книга “Предсказания славнаго Мартина Задека”, печатана на руски в миналото столетие и попаднала в ръцете му по тайнствен начин, беше утвърдила в главата му убеждението за скорото падане на Турция. Бай Мичо я знаеше наизуст цяла и четеше места от нея в Джаковото кафене, за да подкрепя думите си за неизбежното прогонване на турците чрез велика Русия”[20]. Интересното е, че в тази глава на повестта Ив. Вазов е дал два цитата от “Пророчествата” на Мартин Задек, които са твърде точни и показват, че и патриархът на българската литература се е докосвал до тази малка книжка в родния си град Сопот преди и след Освобождението.

Габровският преписвач на Паисиевата история Влад Поппетков Гладичов също е бил запознат с “Пророчествата” на швейцарския старец-пустинник. Той е ползвал преписа на Николчо Попнедев и ученика му Иванчо Петков Манафов. Цялостно копие той обаче не е направил, а само е систематизирал и групирал “Пророчествата” в един съвсем съкратен вариант на един лист от друг свой ръкопис (“Хрисмос или Пророчество блаженному иеромонаху Агатангелу”) [21]. Последният ръкопис бил подготвен за издаване през 1831 г. в Плевен, където тогава живеел Влад Поппетков, но за съжаление не бил отпечатан.

Наскоро открих един неизвестен препис на “Предсказание славнаго Мартына Задека”, който се състои от 9 изписани страници с курсивно писмо и е подвързан в един сборник с духовни песнопения. Последните са съставени през 1864 г. от рилските монаси Атанасий, Неофит, Ксенофонт и Кирил. Предсказанието е по средата на сборника от л. 45а до л. 48б. Писано е от двама книжовници, като вторият е започнал да пише от абзаца “О! Гданск! – град достохвалний…” на л. 46б. Предполагам, че тези двама книжовници са иеромонасите Григорий Хилендарец и Серафим Ганчев Хилендарец, които са творили в Самоковския девически манастир[22]. Навярно преписването е станало през 1880 г., защото на л. 46а първият книжовник е сбъркал в преписването и вместо да посочи правилната 1770 г., е написал тогавашната текуща година – 1880[23].

Освен горните преписи “Пророчествата” на Мартин Задек претърпели и няколко издания на български език и то в самия край на възрожденската епоха. За първи път те били отпечатани през 1877 г. в Браила[24]. На следващата 1878 г. казанлъченинът Христо Попгеоргиев ги издал в Гюргево[25]. Най-пълно е обаче изданието на калофереца Христо Кисев, което илязло също през 1878 г. в Свищов в печатницата на Ясен Д. Паничков[26]. В предговора издателят е дал следното пояснение: “Сега като ѝ са набави политическото предвещание на Мартина Задека и за пръв път ся напечата и на наш българский язик. Преводът ѝ е малко грапав, за това прося от читателите извинение”[27]. “Пророчествата” на швейцарския пустинник са поместени в края на книгата и обемат девет печатни страници. Те носят заглавие “Предсказание за политически случки от славнаго Мартина Задека”[28].

Дори пет години след Освобождението било отпечатано “Любопитно предсказание на Мартина Задека, сто и шест годишен славен швейцарски старец, което той открил в 1769 год. 20-ти декемвриа на приятелите си пред смъртта си. Превод от руски. Издава старата българска печатница в Самоков, 1883 год.”[29] Тази малка книжка съдържа 12 страници и била отпечатана от сина на покойния Никола Карастоянов Анастас, който още от 1856 г. бил обявен от баща си за негов официален съдружник[30]. Тук по различен е краят, тъй като той бил добавен от самия издател. “Благосклонни читателю! Нека се спрем тука малко нещо и да разгледаме това рядко и за забележвание достойно предсказание. То съдържа в себе си много удивителни работи; и ако земем през вид миналите времена къ настоящето, то ще излезе ясно, че предсказанието на тоя сто и шестгодишен старец е твърде вероятно”[31].

В едно свое изследване Вера Мутафчиева твърди, че търсила “Пророчествата” на Мартин Задек (най-вече третото руско издание от 1798 г.) но “в библиотеките на Москва и Ленинград (дн. С.-Петербург) обаче не се намери нито едно тяхно издание отпреди 1828 г.”[32]. Фактически тя открила само някаква късна препечатка от 1828 г., която обаче не е позната у нас[33].

Пророчествата на Мартин Задек имат преди всичко политически характер, обхващат почти всички тогавашни европейски държави (включително и Америка), а също така и съдбата на арабите мюсюлмани в Мала Азия и Азия. По-голямата част от тях носят философския заряд на средновековния теологически фатализъм. Според религиозните убеждения и идейните позиции на Задек, християнството в крайна сметка щяло да победи и измести навред мюсюлманството – дори в неговите традиционни райони (азиатските страни и арабските емирства). И понеже по това време, средата на ХVІІІ в., огромната Османска империя, която лежала на три континента (Азия, Африка и Европа), била основен крепител и разпространител на исляма, то повече от 1/3 от пророчествата били адресирани към нейното тогавашно настояще и към бъдещото ѝ.

И днес, след повече от 230 години, пророчествата на Мартин Задек са интересни и любопитни за съвременника. Предлагам ги в пълния им вариант в превод от немски език[34] от Базелския печатен екземляр от 1770 г.

Необикновено и забележително пророчество на известния Мартин Задек, швейцарец от Золотурн, който на 106-годишна възраст, преди смъртта си на 20 декември 1769 г., в присъствието на своите приятели пророкува за настощи и бъдещи времена.

Благосклонни читатели!

Ние разполагаме със забележително пророчество, което един 106-годишен старец направи в Швейцарските Алпи.

Един мъж от Золотурн в Швейцария, на име Мартин Задек се отправи през 1739 г. в Алпите. Той прекарва 30 години като отшелник в планината в усамотение. Отказва се от всяко човешко общество и живя, хранейки се с треви и корени. Преди необикновения си край на 20 декември, на забележителната 1769 г. той направи следното пророчество.

На заобикалящите го приятели, които го посетиха той каза: “Слушайте, приятели мои! Искам да Ви кажа това, което трябва да се случи в бъдещи времена и върху което светът ще се чуди и смайва.

В цяла Германия и Швейцария ще настанат 5 гладни години; ще изчезнат всякаква търговия и обрат към доброто, а недостигът на пари ще стане всеобщ. Когато обаче преминат през тези 5 години ще бъде съвсем различно от това, което е било някога. Отсега нататък хората ще се окуражават – дори в схващанията си, като че ли Земята се движи, а Слънцето стои спокойно. Това ще бъде едно необикновено време, произлизащо просто от естеството на ветровете, които ще дойдат от съвсем непознати области. След 10 години светът ще получи съвсем друга форма, а след известно време, до края на това столетие, ще бъдат най-добрите години, които поколенията ще славят. След това човек повече ще почита богатството и скъпоценностите си; ще се стреми просто към Божествената милост и състрадание. Чрез полъха на всемогъщите светът отново ще се оживи, истинската религия все повече и повече ще се разпространява, а словото Божие ще се шири сред хората. Всички пречки за доброто ще се разчистят от пътя му и всички “камъни за препъване” ще бъдат премахнати. Справедливостта ще се прилага и мирът и разбирателството в Европа взаимно ще се целуват. След това ще настанат много плодородни години. Търговията ще процъфтява.

Турчинът ще загуби за късо време всичките си земи в Азия и Африка. Константинопол – резиденцията на турския султан ще бъде завладяна без удар на меч. Вътрешни размирици, домашни раздори и постоянно собствено безпокойство ще разрушават турската империя в основата ѝ, а глад и мор ще сложат край на всичко това. Те ще паднат от собствения си меч и ще загинат в мизерия. През 1771 г. ще загубят всичките си земи в Европа и след това ще трябва да се оттеглят към Тунис, Фец[35] и Мароко в Африка.

Татарите ще бъдат премахнати напълно, защото ще настане такъв страшен глад сред тях, че ще се изяждат помежду си.

Венецианската република ще завземе голяма част от Гърция и отново би достигнала отсега нататък кралство Кандия[36].

Неспокойните поляци напълно ще бъдат поставени натясно. Ще се развихри буреносен вятър над тях, какъвто не са предполагали. Кралство Полша ще се подмлади, защото в рамките на 5 години ще се заселят много хиляди немски жители в него. Данцинг! О, прекрасен Данцинг, ти който си верен на Бога и своя крал, ще станеш голям, а твоето величие ще учуди цяла Европа!

Вие обаче нещастни турци, ще трябва да напуснете доброволно православния Белград и цяла Унгария. Ще ви преследва страх, ще се плашите денем и нощем, макар че няма нищо страшно, а животът ви ще бъде сигурен. Не ще можете повече да видите и останете в Унгария. Джамиите ви ще трябва да бъдат опустошени, богослужението ви изкоренено и Коранът ви ще се унищожи.

Виж, Мохамеде! Ти, ориенталски Антихристе, времето ти изтече, надгробният ти паметник ще бъде изгорен, а мощите ти ще се превърнат в пепел. Войната ще вземе широки размери за късо време в онези страни, където се вярваше напълно в тебе.

Лилията – имам предвид Франция, ще простре своите листа и клони над голямата част от Италия. Една част от нея ще обхване френския дял, а друга – испанския.

Швеция ще стане много силна държава, ще се намерят много златни мини в нея. Държавата ще цъфти, жителите ѝ ще ликуват гласно.

Дания ще стане още по-силна и властта ѝ ще се разпростре в Азия и Америка. Много хиляди езичници ще се покръстят по време на твоето управление и в съвсем непознати земи на юг истинската религия ще се разпростре чрез твоето старание.

Ще се появят на афиканските брегове народи от север и за късо време ще поставят цяла Африка под свое владичество.

Цяла Германия ще ликува, защото Бог ще ѝ даде мир.

Русия, Швеция и Дания ще се изпълнят с големи богатства и неизброими съкровища, и всички ориенталски съкровища отсега нататък ще се намират в тези земи.

Венецианците ще станат още веднъж толкова силни, колкото някога са били. Те ще могат да се славят след това и да кажат: “Турските съкровища ни направиха господари!” Те ще завладеят много от африкансите острови и тяхната търговия ще стане още по-голяма. Швейцарската република ще получи чрез това голямо постъпление от пари.

Но в продължение на 5 години голяма част от Америка или Новия свят ще бъде унищожена от земетръси и наводнения.

Цяла Персия, както велика Монголия и арабската страна ще приемат християнската религия. Един голям европейски монарх ще подчини почти цяла Азия под своя скиптър. Врата ще му се отваря навсякъде, а военната му сила ще може да спира победоносни оръжия. Безверниците-мохамедани ще се унищожат и светлина ще изгрее от мрака.

В Азия ще се появи светъл блясък и утринната зора ще изгрее след толкова дълга нощ. Светите земи ще бъдат завзети от християните. Иерусалим ще бъде превзет и сарацините напълно ще бъдат унищожени. След това, към изгрев слънце ще се изкопае нов кладенец в Иерусалим на определено място, до една турска джамия. Ще се открие четириъгълен плосък черен камък. Ще поискат да го извадят от там, но ще се видят принудени да го взривят, тъй като човешка ръка не ще бъде в състояние да го повдигне. Между това ще се появи голям небесен свод и в него ще се открие съкровището на цар Соломон. То ще възлиза на 180 000 милиона дуката[37]. Старите ценности и предмети, които ще се открият там ще бъдат неизброими. Турските мюсюлмани ще фучат преди своя залез в бясна ярост, обладани от жажда за мъст срещу християните, та ще унищожат не само цялото християнство, но и всеки един християнин. Но Бог в небесата се смее над това. Той подготви халката, която искаше да постави на носа на турския кръволок. Той каза: “Дотук трябва да дойдеш и не повече. Тук трябва да се спре напредването на твоите горди войски”. Всемогъщият Бог ще унищожи кръвожадните врагове на християнството с едно движение и за няколко години те ще бъдат изтребени напълно.

Ако Константинопол бъде завзет, тогава в един отдалечен гръцки дворец ще се намери вграден гладък, бял мраморен камък, върху който ще има кръст с името “София императрица”. Между камъните ще се намери голяма сребърна каса, а вътре в нея голямо съкровище от злато и скъпоценности, които ще се оценят на 50 милиона талера[38].

Римската империя ще разцъфтява и процъфтява до края на света. В Назарет, в Обетованата земя, ще се построи от християните важен град. Той ще обхваща район от около 4 немски мили. Християнството ще процъфтява още 200 години и цяла Азия ще приеме християнската вяра. След като премине това време, ще се случат много знамения и чудеса. Ще се появяват много нови ереси, а евангелската светлина отново постепенно ще гасне. Ще може да се види от ясни свидетелства, че отсега нататък е близък великият ден Господен.

Радвам се духом, защото моите тленни останки не ще се намират толкова много столетия в недрата на Земята, както мощите на моите отци. Аз обаче умирам и почивам, щото ще възкръсна в края на деня.

Едно Ви моля, приятели, да разкриете тези забележителни пророчества на света! Аз не мога да ги премълча. Всеки един от Вас, приятели мои, да търси усърдно скритото съкровище, именно небесното съкровище на всички съкровища, същото съкровище, в което всички съкровища на мъдростта и на познанието лежат скрити. Който го намери, той ще намери живот в пълнота.

За да се убедите, че моите пророчества са истинни, то аз ще ги потвърдя още веднъж, два дни след смъртта ми.

Той умря на 20 декември 1769 г. в 9 часа вечерта, след като беше привършил към 8 часа своите пророчества. Така лежа този Мартин Задек в кротка дрямка докато най-после след един час блажено почина.

Той умря, както се помни, недалеч от Золотурн на 20 декември 1769 г. в една обикновена колиба. На следващата вечер в 9 часа отново беше жив. Той стана от ковчега и дойде в стаята. Седна и започна да разказва на присъстващите си приятели още веднъж цялото си пророчество. Накрая към 11 часа вечерта той започна да пъшка и след като направи още няколко къси молитви, изпадна като в полусън и падна мъртъв на земята.

Благосклонни читателю, все пак тук може да се застане мирно, защото това е едно рядко и забележително събитие, върху което може да се направи едно малко съждение. Действително има чудни неща и ако се съпостави миналото със сегашното време, може да се направи заключението, че този 106-годишен старец не е пророкувал неистини. Бог помага на всеки един между нас, защото той, Съкровището на всички съкровища тук и там в страните, се радва на спокойствие. Помогни ни, Господи, за това в милостта си! Амин.”

___________________

*Материалът е предоставен от автора. За справки: д-р Христо Темелски, тел. 359/2/987-44-83.

[1]. За първи път, но без пояснителни бележки тези пророчества публикувах през 1992 г. в едно периодично издание. За съжаление по вина на редакцията беше изпуснато част от текста на пророчествата. Вж. Хр. Темелски, Пророчествата на Мартин Задек или кога ке падне Турция, – Литературен вестник (приложение на в. “Демокрация”), бр. 4 от 7-14 февруари 1992 г., с. 7.

[2]. В. Мутафчиева, “Предсказанията” за края на Османската империя (Към въпроса за руско-балканските културни връзки през ХІХ в.). – Studia Balkanika, 8, 1974, с. 116 и сл.

[3]. Вж. Хр. Темелски, Отново за авторството на пророческата буквеница “Турцiа ке падне”. – сп. Духовна култура, кн. 6, 1993, с. 19-32.

[4]. Landesbibliothek Bern, Ms. Theol. № 16.7.

[5]. Universitätsbibliothek Basel, Leseges. Brosch, 17, № 4. Благодарение любезността и отзивчивостта на проф. д-р Роланд Марти и на проф. д-р Р. М. Кули успях да получа фотокопия от ръкописа и от печатното издание на “Пророчествата” – и на двамата изказвам най-сърдечна колегиална благодарност.

[6].  Примечания достойное предсказание славнаго Мартына Задека, которое он на сто-шестом году от рождения, в Швейцарии при Золотурне, приятелем своим открыл 20 декабря 1769 году. На немецком языке печатано против Базельскаго экземпляра в 1770 году; а с немецкаго на российской перевел К. Н. (тип. Сухопутн. кад. корпуса), 1770, 13 с.

[7]. Примечания достойное предсказание славнаго Марнына Задека, каторое он на сто-шестом году от рождения, в Швейцарии при Злотурне, приятелем своим открыл 20 декабря 1769 году. На немецком языке печатано против Базельскаго экземпляра в 1770 году. Переведено с немецкаго (К. Н.), 2-м тиснением, Спб., 1785, 16 с.

[8]. Мартына Задека сто-шестилетняго славнаго швейцарскаго старика любопытное, примечания достойное и, многих весьма важных в Европе произшествий, событием оправданное предсказание, которое он друзьям своим, 20 декабря 1769 года, пред кончиною своего открыл, с присовукуплением Послания к слугам моим Шумилову, Ванке и Петрушсе, соч. г. Фон-Визина. Перевод с немецкаго (К. Н.), Спб., 1798, 16 с. Благодарение помощта на моя колега и приятел проф. д-р Игор Калиганов от Москва успях да получа копие от това руско издание. Изказвам му най-искрена благодарност.

[9]. М. Стоянов и Хр. Кодов, Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека, т. 3, С., 1964, с. 396, рък. № 1081.

[10]. Пак там, с. 398.

[11]. Исторически музей – Габрово, отдел “Възраждане”, кигнатура Р. 1/5, л. 123а.

[12]. Пак там, л. 130б.

[13]. Пак там, л. 122а – 122б.

[14]. Вж. Хр. Ив. Христов (Темелски), Даскал Никола Иванов Гайдаржиолу – един забравен севлиевски възрожденец. – сп. Векове, кн. 4, 1977, с. 61, приписка № 5.

[15]. Хр. Темелски, Бунтовната ръка Николчова. – сп. Отечество, кн. 2, 1984, с. 42.

[16]. Вж. за него у Хр. Ив. Христов (Темелски), пос. съч., с. 52-61.

[17]. НБКМ – БИА, ІІ В 8430, л. 13а.

[18]. В. Х. Беязов, Учители и училищни дейци в Севлиево (от 1818 до 1918 г.). – сп. Училищен преглед, год. ХХІІ, кн. 4-5, 1923, с. 216.

[19]. Ив. Д. Шишманов, Вазов за своите творби – лични отзиви. – В: Ив. Вазов, Събрани съчинения, т. ХІХ (Биографични материали), С., 1957, с. 163.

[20]. Ив. Вазов, Събрани съчинения, т. V (Повести), С., 1956, с. 248.

[21].  НБКМ – рък. и старопечатен отдел, № 348 (556), л. 1а и 1б. За него вж. у Хр. Христов (Темелски), Плевенският възрожденец Влад Гладичов. – в. Септемврийска победа (Плевен); приложение “Вит”, бр. 6 от 11 юни 1983 г., с. 7.

[22].  За тях вж. у Хр. Темелски, Самоков през Възраждането, С., 2000, с. 286.

[23].  Сега този ръкопис се съхранява в Девическия манастир в Самоков, сиг. Sam. P. B. Slavo 5.

[24].  Календар за 1877 г. С предвещанието на Мартин Седека. Издава печатницата на Х. Д. Паничкова. (Браила, 1877), 38 с. Вж. М. Стоянов, Българска възрожденска книжнина, т. І, С., 1957, с. 280, № 5912.

[25].  Народен българский памятник с предсказанието на Мартина Задека от Христо Попгеоргиев, казанлъченин. Гюргево, в печатницата на в. “Българин”, 1878, 7 с. Вж. М. Стоянов, пос. съч., с. 57, № 1231.

[26].  Хрисмос или проповедта на блаженаго йеромонаха Агатангела предсказва на политични случки с предвещанието на Мартина Задека. (Превод) от Хр. Кисев Калоферски. Свищов, печатница Ясен Д. Паничков, 1878, 61 + 9 с. Вж. М. Стоянов, пос. съч., с. 209, № 4541.

[27].  Пак там, с. 1.

[28].  Пак там.

[29].  Център за славяно-византийски проучвания “Акад. Иван Дуйчев”, инв. № 17647/1993 г. Над заглавието на корицата с молив е отбелязано името “Й. Бакалов”. Това фактически е богословът Йоаким Г. Бакалов, който по това време бил преподавател в Самоковското богословско училище. Вероятно този екземпляр е бил негово притежание.

[30]Хр. Темелски, Самоков…, с. 303.

[31]. Любопитно предсказание на Мартина Задека, Самоков, 1883, с. 12.

[32]В. Мутафчиева, пос. съч., с. 112. А точно това трето издание го притежават три големи руски библиотеки: Библиотека Академии наук России, Государственная публичная историческая библиотека России и Государственная публичная библиотека им. М. Е. Салтыкова-Щедрина. Вж. за тези издания в Сводный каталог русской книги гражданской печати ХVІІІ века 1725 – 1800, т. ІІ, М., 1964, с. 223 и 475.

[33].  Нейното заглавие е “Предречение о падении Турецкой империи возвещенное султану Амурату Аравийским звездословом Муста едином, с присовоклуплем к сему любопытного предскадания сто-шестилетнего швейцарского старца Мартына Задека о взятии Константинополя, столицы турецкой империи и о пророчества, найденном на гробе Константина Великого на греческом языке, с преложением оного на российском и с прибавлением предречения о том же предмете славнаго Иакова Спона, Москва, в типографии Августа Семена, 1828”.

[34].  Превода  направи колегата ми доц. д-р Ангел Кръстев, на когото благодаря най-сърдечно.

[35].   Фец – град в Мароко, столица на династията на Идрисите.

[36].   Кандия – италианското название на о-в Крит.

[37].   Дукат – стара италианска сребърна монета.

[38].   Талер – стара немска сребърна монета.

Изображения: авторът Христо Темелски и началото на предсказанието на Мартин Задек. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1ID