Хан Расате или в плен на традицията*

Катя Меламед

Кръглият масов гроб в Девня 3 е първата ми среща с археологията. Тогава за първи път срещнах и Димитър Илиев Димитров. Той ръководеше разкопките. Продължих да работя с него години след това – в Девня и в библиотеката на Варненския археологически музей на улица Шейново, там обработвах материалите от Девня-2 и Разделна. Благодаря му за пътя, по който ме насочи**.

Некропол 3 в Девня се намира на 4 км от некропола с трупоизгаряне в Разделна и на около 1,5 км югоизточно от двуобредния некропол Девня-1 (Ди­митров 1971; Димитров 1978). Между Девня-1 и Девня-3 е разположен христи­янският некропол Девня-2, от самото начало на втората половина на IX-ти век и със същите антропологически характеристики (Димитров 1970; Иванов 1976; Boev 1985). Девня 3 лежи върху широка, почти равна тераса, която в южния си край се спуска рязко към обширната заблатена местност Балтата. Некрополът заема необичайно голяма площ от 20,000 кв. м. Проучени са само 5,700 кв. м. от тях. Разкритите гробове заемат южната част на терасата. Те са сто петдесет и седем на брой, от тях петдесет и три с трупоизгаряне, сто и два или сто и три с трупополагане и пет кенотафа. Най-вероятно двадесет и девет от гробовете с трупополагане са християнски. Те носят белезите на Девня-2 и могат да се свържат с първите десетилетия след покръстването на българите в 864 година. Гробовете с трупоизгаряне и трупополагане са размесени и не показват никакви други разлики – хронологически или археологически, освен в начина на погребване (Димитров 1972).

В североизточната част на некропола е разчистен пръстен с правилна форма. Той има размери: външен диаметър 5,48-5,78 м, вътрешен диаметър 3,20 м и дълбочина 3,40 м. На повърхността ширината му е 1,20-1,25 м, надолу се стеснява, за да достигне до 0,19-0,24 м  на  дъното. На дълбочина между 2,05 и 3,40 м са разкрити останките на около 70 души, нахвърляни безразборно по едно и също време. Над това съоръжение се намира гроб 114, най-вероятно християнски, който определя и неговия terminus post quem – втората половина на IX-ти век.

Антропологически са изследвани шейсет и девет черепа (Йорданов 1976). От тях двадесет и осем са на жени на възраст между 25 и 40 години, мъж на 60 години, мъж на 25 години, още един мъж на неопределена възраст и тридесет и четири деца, юноши и плодове. В литературата са отбелязани различен брой погребални индивиди – от седемдесет до седемдесет и шест. Разликите вероятно се дължат на трудностите да се идентифицират всички кости поради тяхната разхвърляност  in situ. Някои са били разсечени, а други са в кърмаческа възраст или още неродени. Понякога обаче е избрана цифра, която да отговаря на предварително избраната теза. Серията принадлежи към европеидната раса с монголоидни примеси. Петдесет и два от всички черепи носят следи от изкуствена деформация в различна степен. Тя е постигната чрез двойна превръзка, най-вероятно кожена, поставяна още в кърмаческа възраст и носена поне шест месеца. Костите носят следи от необичайни обстоятелства при смъртта и погребване:

– около двадесет души, предимно с изкуствено деформирани черепи, са били разчленени;

– върху пет специално са нахвърляни камъни;

– силно овързани са били жена в напреднала бременност (№ 63), 25-годишен мъж с болестно изменение на лявата подбедреница (№ 8) и най-въз­растният от всички мъже (№ 20);

– жена с видим физически недостатък – плагиокефалия (№ 74) е била хвърлена по очи на дъното на изкопа. Върху нея грижливо са били на­редени плътно един до друг четиридесет и девет плоски неголеми камъка, които покриват целия труп без главата и лявата ръка, оставени открити преднамерено.

Авторът Катя Меламед

Може да се предположи, че някои от хората са заровени полуживи.

Всички обстоятелства около състоянието и положението на човешките останки сочат масово убийство. Открити са оскъдни по брой и вид предме­ти: пет медни обеци – отворени халки, едната при мъжки череп; обеца – халка с нанизано мънисто от две споени полусфери; по-голяма обеца – елипсовидна халка, която завършва отдолу с висулка, с прикрепено към нея малко костено цилиндрично мънисто; по-голяма елипсовидна халка със симетрично нанизани три малки кухи сферични мъниста; две малки глинени мъниста със сферична форма, от огърлица. При шийните прешлени на жена на около 30-35 години (№ 11) се е намерил малък глинен биконичен прешлен, вероятно също от огърлица. Открити са още четири железни токи с правоъгълна или елипсовидна форма, очевидно от колани, които са били препасани, както и два силно корозирали железни ножа. Липсват съдове. Липсват и животински кости.

Не са известни паралели, на гробното съоръжение. В първичната публи­кация на това необичайно съоръжение – масов гроб, откривателят му Димитър Илиев Димитров го интерпретира като човешко жертвоприношение, свързано с опита на хан Расате-княз Владимир (889-893) да възстанови езическата рели­гия на българите (Димитров 1974).

Върху кръглия масов гроб от Девня 3 се спира и Ж. Аладжов (Aladzov 1985). Той го тълкува като резултат от масово човешко жертвоприношение към Тангра, извършено от хан Расате в стремежа му да върне отново езическата религия. Основания за това му дава най-вече формата на гроба – кръг, стар символ на небето=Тангра. Подобна интерпретация предлага и У. Фидлер (Fiedler 1992).

Димитър Станчев (Станчев 1991) обръща внимание върху липсата на достатъчно основания да се припише това деяние лично на Расате. Той обаче неубедително свързва масовото убийство с човешко жертвоприношение, извършено от прабългарските вождове, които се разбунтували срещу хан Борис-княз Михаил в 865 година.

Авторът Катя Меламед

Още по-насилена изглежда тезата на Анчо Калоянов. Той датира събитието в месец юни 760-та година. Ще цитирам електронния вариант: „Очертана е и важната роля на Халеевата комета, чието появяване през 760-та, 837-ма, 912-ста и 1066-та години знаменувало размирици и бунтове сред българите. От тази гледна точка е предложено ново тълкуване на така наречения „кръгъл гроб“ в Девня – погребаните в него седемдесет и шест жертви, предимно жени, са персонификации на годините в цикъла на Халеевата комета, а самото жертвоприношение се свързва с убиването на хан Винех и възшествието на хан Телец през 760-та година на българския престол“ (http://members.nbci.com/alexvolk/rod/shamship.html). В книгата му „Българското шаманство“ тази теза е по-подробно развита (Калоянов 1995). Принесените в жертва жени са определени като годеници на убития хан Винех. Направено е заключението, че „Всъщност българският шаманизъм е палачът на седемдесет и шестте жертви и деянието му придава качествено нов облик“. Трудно ми е да коментирам тази теза. Ще отбележа само, че фактите са цитирани неточно. Антропологически са изследвани наистина само шейсет и девет черепа, независимо от разногласията по отношение на телата. Трите мъжки черепа влизат в това число. Паралелите с човешки жертвоприношения – годеници, предназначени да последват своя ритуален съпруг в отвъдния свят, са по описанията на очевидец от Х-ти век. Всъщност годеницата е само една – и то не годеница, а съпруга. А очевидецът е Ибн Фадлан, който тръгнал заедно с важна мисия от Багдад на 21 юни 921-ва година и пристигнал при волжските българи на 12-ти май 922-ра година. Той описал пътешествието си най-подробно и занимателно. Текстът му се различава от цитирания по-горе (Ибн Фадлан 1992).

Посмъртни сватби са проучени и описани в археологическата литература. Устройват се в различни култури, в различни общества и време. Някои от тях принадлежат към културния кръг, в който обитават и българите в столетията преди и след основаването на Дунавска България. Свързват се предимно с аланите. Изглеждат по съвсем друг начин, дори в случаите, когато мъртвият воин е взел за посмъртна съпруга жена с деца. Независимо от броя на погребаните в един гроб, винаги има двойка – или двойки – мъж и жена, с деца или без деца. Най-характерните елементи в подобни погребения са богатство на гробните  дарове и подсипка от въглени в гроба, понякога заменена с пясък, върху която са полагани мъртвите съпрузи (Кузнецов 1962; Плетнева, 1967). Излишно е сега да разглеждаме повече подробности; те са добре известни, както и тълкуванията на елементите, например подсипка от въглени = огън = огнище = сватба, все едно между живи и мъртви.

Интересни изводи относно събитията от края на IX-ти век и отношенията между Борис-Михаил, Расате-Владимир и Симеон излага напослeдък и Емил Райчев (Райчев 2003; виж там и най-нов критичен преглед на изворите). Като анализира подробно писмените извори, предлага поправки в преводите и ги поставя в историческия им контекст, той съвсем справедливо се усъмнява дори в опитите на княз Владимир да върне езичеството. Според него тепърва трябва да се изяснят причините за отстраняването му oт престола, а представата за княза „има нужда oт смекчаване”.

Има още

Българската експанзия в района на Солун по времето на цар Симеон*

Камен Станев

През 894 година, малко след като Симеон седнал на трона, между българи и ромеи избухнала война. Причината за нея е била преместването на тържището на българските стоки от Константинопол в Солун. Войната се проточила няколко години и приключила с победа на българите[1], но в изворите не са дадени детайли около мирния договор, включително и относно териториалните промени. Няколко години по-късно, през 901-902 година, при неясни обстоятелства българите овладели 30 крепости в района на Драч (без самия град), но след преговори ги върнали, без да е ясно какво са получили в замяна[2]. Две години по-късно, през 904 година, арабският флот начело с Лъв Триполит, превзел и опустошил Солун, след което нашествениците се оттеглили. От едно писмо на византийския дипломат Лъв Хиросфакт научаваме, че цар Симеон решил да се възползва от случая и заплашил, че ще завземе ограбения и изоставен от арабите град, но след проведените преговори, се отказал[3]. Лъв Хиросфакт уточнява какво е получил Симеон в замяна на отказа си, но откритият при село Наръш (днес Неа Филаделфия) надпис позволява да узнаем онова, което византийският дипломат е спестил. Селото се намира на по-малко от 20 км северно от крепостните стени на Солун (по права линия) и надписът маркира българо-византийската граница – „Лето 6412 от създаването на света, индиктион 7, граница на ромеи и българи при Симеон, архонт от бога на българите, при Теодор олгу таркана и при Дристра комита“[4]. Съществуват данни за още два идентични надписа, които днес са изгубени – втори от село Наръш и един от село Вардаровци (днес Аксиохори)[5]. Село Вардаровци е разположено на река Вардар, на 20 км северозападно от Наръш и на 36 км по права линия от крепостните стени на Солун. Съвпадението на годината, посочена в тези надписи и изнудването, което княз Симеон направил във връзка с превземането на града от арабите, напълно логично дават основание да се приеме, че в замяна на отказа си да овладее Солун той е получил териториална отстъпка в непосредствената околност на града. Това е теза, намерила широко разпространение в българската и чуждата историография[6], но срещу нея са изказани сериозни аргументи.

Авторът Камен Станев

През 1964 година П. Готие, в изследването си, посветено на локализацията на епископията на Климент Охридски, достига до извода, че тя обхващала част от земите, обитавани от славянското племе драгувити. Това е територията непосредствено западно от град Солун, и според него тя била завладяна от българите през 894 година[7]. В подкрепа на предложената от него датировка той привлича и описанието на полето между Солун и Верея, направено от Иоан Камениат, който казва, че част от живеещите тук драгувити били подчинени на Солун, а другата част на българите[8]. В изследването си ученият се спира накратко и на надписа от Наръш, като отбелязва съвпадението на разположението му с данните на Камениат, че българите още преди завладяването на Солун от арабите са владеели непосредствените околности на града[9].

Срещу обвързването на надписа от Наръш и (а, съответно, и промяната на границата) с българо-византийските преговори, породени от заявеното желание на Симеон да окупира изоставения от арабите Солун, се изказва Д. Шепард[10]. Той се спира на факта, че 6412 година е започнала на 01.09.903 година и приключила на 31.08.904 година, а Солун е превзет от арабите на 31.07.904 година, тоест само в рамките на месец Симеон е разбрал за превземането на града, били проведени преговори и били поставени колоните с надписите. Като се има предвид това, той допуска, че надписът от Наръш отразява събития, станали преди завладяването на Солун и, следователно, промяната на границата не е свързана с това събитие. До същия извод, независимо от него стига и П. Георгиев[11], а наскоро тази теза е доразвита от полския историк М. Лешка. Той обръща внимание на два факта. Първият е, че писмото на Лъв Хиросфакт е писано в момент, в който той е изпаднал в немилост и е съвсем логично да преувеличава заслугите си към империята с цел да смекчи гнева на император Лъв VI. Вторият е споменатата по-горе хронология на събитията, тоест твърде краткото време – един месец. Това при тогавашните комуникационни средства, практически е невъзможно да стане. В момента, в който арабите превзели Солун, Лъв Хиросфакт е бил в Преслав, където провеждал преговори с неясен характер. Не е изключено Симеон, наистина да е изнудвал ромеите, но също така не е изключено години по-късно, когато Лъв Хиросфакт писал писмото си до император Лъв VI, да е доукрасил събитията[12].

Аргументът, че времето между превземането на Солун и края на 6412 година е твърде кратко (точно един месец) и за този период, физически е невъзможно княз Симеон да научи за превземането, да заплаши, че ще окупира града, император Лъв VI да прати Лъв Хиросфакт в Преслав, да се проведат преговорите, да се стигне до споразумение за корекция на границата и да бъдат сложени граничните надписи, е много сериозен и практически е невъзможно да бъде оборен предвид тогавашните средства за комуникация. Тази теза обаче има две слаби страни. Първата е, че появата на арабите пред Солун съвсем не е изненадваща. Това събитие е описано в един изключително ценен извор – За превземането на град Солун, от Иоан Камениат, виден солунчанин, участник в събитията, самият той пленен от арабите. Съгласно него, солунчани са знаели предварително за планираното нападение, като данните, които дава, позволяват да се приеме, че вестта за очакваното нападение е пристигнала поне няколко седмици преди появата на арабите. Вестта за подготвяното нападение е донесена от императорския пратеник Петрона[13]. Солунчани решили да надградят крепостната стена край морето, тъй като е била ниска и лесна за преодоляване, но Петрона предложил вместо това да поставят в залива антични саркофази и така да блокират достъпа на корабите. Започнала работа по изпълнение на този план и половината залив е бил блокиран, но Петрона е бил отзован и заменен с Лъв, назначен за стратег на темата. Той прекратил работата по поставяне на саркофази в залива и започнал да надгражда крайморската стена[14]. Междувременно дошъл още един стратег – Никита и при среща на двамата, Лъв паднал от коня и си счупил бедрената става. Никита мобилизирал подчинените на Солун славяни и пратил „две, три и повече“ писма на стримонския стратег да прати подчинените на него славяни[15], които обаче така и недошли. Всичко това се случило преди появата на арабите, която станала на 29.07.904 година. За да се случат всички тези събития определено е нужно немалко време. Нещо повече, по време на обсадата, стратегът Лъв, въпреки че преди това бил паднал от коня и си счупил бедрената става, обикалял стените и то не носен на носилка, а яхнал муле (макар и седнал странично)[16]. Това показва, че между нараняването му и този момент, е имало достатъчно дълго време за да може една толкова тежка рана да оздравее поне до такава степен, че да стои върху мулето. Като се имат предвид тези данни, можем да приемем, че за предстоящата атака се е знаело дълго преди появата на арабите. Българите от своя страна много бързо научили за нея, тъй като често посещавали града и не само са имали контакти с местните, но и са видели приготовленията за отбраната. Другият начин, по който е могло да научат, било на драгувитите, част от които били под властта на ромеите, а друга част – под контрола на българите. Както се каза по-горе, ромейските драгувити били мобилизирани, което няма как да не е било разбрано от техните роднини и съседи от другата страна на границата. Така, че княз Симеон е имал достатъчно време да разбере и да обмисли как да се възползва от ситуацията.

Авторът Камен Станев

Второто нещо, на което не е обърнато внимание, е, че не е задължително българският владетел да прекарва цялото време в двореца си в Преслав. Свидетелство за това са оловните печати на Симеон, които са открити в Преслав[17]. Те са от писма, които той е изпращал до различни лица в Преслав в моментите, когато е бил далеч от града. Така може да се допусне, че по това време той е бил някъде в южните предели на държавата, тоест много по-бързо научавал какво става в Солун, а и комуникацията с Константинопол е била по-бърза.

Има още

Бунтът срещу покръстването в светлината на масовия гроб от Девня*

Камен Станев

Районът на град Девня е богат на археологически обекти от периода на Ранното средновековие. Тук, върху развалините на амфитеатъра на римския Марцианопол, се издигала българската крепост Девина. В близост до нея са открити четири селища и три некропола, които дават изключително ценна информация за езическите погребални обичаи на българите, както и за прехода към християнство. В непосредствена близост е и големият славянски езически некропол от гара Разделна. Отново в землището на Девня е открита и колективна находка с 888 бронзови монети, сечени при Василий ІІ. През 1969-1970 година при разкопките на некропола Девня-3 се попада на интересно съоръжение, което впоследствие се оказва най-зловещото откритие в българската средновековна археология[1]**.

Съоръжението се намира в североизточния край на некропола и предствлява траншея с формата на кръг, с ширина на изкопа 0,8 м и дълбочина 3,7 м, като в дълбочина изкопът се стеснява до 0,2 м. Диаметърът на очертания от траншеята кръг е около 5,7 м. В така направения изкоп били нахвърлени безразборно останките на 76 индивида, които на места достигали до седем скелета един върху друг. Много от скелетите били обезглавени и разчленени, други били с вързани ръце и крака, някои били погребани полуживи, а няколко били затиснати с камъни. Антропологичното проучване затвърждава мнението, че кръговият гроб е ням свидетел на някаква жестока драма – огромната част от погребаните са съвсем малки деца, юноши и жени (в това число и една бременна) и само два са мъже – съответно на 35 и 60 години. Очевидно в масовия гроб не били погребани загинали от епидемия или вражеско нашествие[2]. Датировката на кръговото съоръжение е ясна – то се намира в края на езическия некропол, като същевременно е застъпено от християнски гроб, тоест със сигурност може да се отнесе към втората половина на ІХ-ти век. Откритите край скелетите материали, макар и съвсем оскъдни, не противоречат на тази датировка[3]. Откривателят на кръговия гроб счита, че е следа от масово човешко жертвоприношение, свързано с езическите вярвания на българите[4]. Тази теза се приема и от следващите изследователи, занимавали се с въпроса[5].

Основният аргумент за тази интерпретация е самият вид на съоръжението, както и сведението, че през 813 година Крум извършил пред стените на Константинопол човешки жертвоприношения[6]. Принасянето на човешки жертви, и то на толкова много, очевидно трябва да се свърже с някакъв много сериозен обществен проблем. Във връзка с това са изказани две хипотези за появата на масовия гроб. Според първата въстаналите през 865 година езичници принесли в жертва привърженици на християнството. Според втората хипотеза масовият гроб е следа от опита на княз Владимир-Расате да възстанови езичеството[7].

Тъй като в литературата най-често Расате е обвиняван за клането край Девня, първо ще разгледаме доколко е състоятелна тази теза. Трябва изрично да се отбележи, че в изворите никъде директно не се казва, че княз Расате избивал, и то масово, привърженици на християнството. В най-често цитирания по повод „езическата реакция“ на Расате извор – 43-та беседа от Учителното евангелие на Константин Преславски, се казва: „[…] да го славим боголепно, без страх от цар, без срам от князе и велможи. Дори и ако настане гонение, ако предстоят мъки, ако ни сполети принуда […] Да си спомним и светите наши мъченици – не бяха ли всички от нашия род, не предадоха ли телата си на мъка: на огън, на зверове, на смърт, за да не отпаднат от любовта му, за да не се отрекат от него[8]“. Това сведение е твърде общо и лишено от конкретика и няма преки данни, които да го свържат с българската действителност в периода 889-893 година. Със същата вероятност може да се отнесе към антихристиянските гонения в Римската империя или прогонването на Кирило-Методиевите ученици от Великоморавия през 886 година, един от които е бил именно Константин Преславски[9]. Всъщност Константин Преславски като съвременник на събитието много добре е знаел, че Расате никога не е носил титлата „цар“, което още веднъж поставя под въпрос свързването на сведенията в написаната от него 43-та беседа с българската действителност. В останалите старобългарски извори за периода – например Житията на Климент Охридски[10] и Наум Охридски, Мъченичеството на петнадесетте Тивериуполски мъченици[11], Чудото на свети Георги с българина[12] и други, няма и намек за подобни гонения, още по-малко пък масови избивания. Това, което е особено важно в случая, е, че старобългарските извори за периода били създавани под прекия надзор на цар Симеон, което още повече поставя въпроса защо той не използвал езическата реакция и избиването на християни по времето на Расате като аргумент за свалянето му от престола, което реално погледнато си е било дворцов преврат. В хрониката на Регино изрично се казва, че Расате започнал „с всички средства да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди“[13]. Интересното в случая е, че това е дадено като последния грях на Расате след грабежите, пиянствата, пиршествата и разврата. Едва ли може да има съмнение, че за един игумен, какъвто Регино е бил, връщането към езичеството е бил най-големият грях, поради което съвсем естествено възниква въпросът: защо той е споменат след далеч по-безобидни грехове като пиянството и разврата? А може би е просто едно клише, целящо да опетни името на Расате и да оправдае действията на Борис, на когото Регино явно симпатизира. Във връзка с езическата реакция на Расате понякога се твърди, че тогава била разрушена Голямата базилика в Плиска[14]. Същото се твърди и за Дворцовата църква[15]. При внимателно проучване на Голямата базилика обаче се установява, че разрушенията са следствие от слягането на почвата[16]. За Дворцовата църква няма данни да е бил възстановяван езическият храм, който се намирал под нея, нещо, което би трябвало да се очаква, ако е била разрушена от Расате. Също така няма данни да са били възстановявани разрушените езически храмове в Цитаделата на Плиска, Преслав, Мадара, Калугерица и новооткритият храм в Дръстър. Предвид тези факти, езическата реакция по времето на Расате изглежда е била далеч не толкова значима, и този въпрос от българската история се нуждае от преразглеждане[17].

За това, че масовият гроб не е следствие от принасяне на жертви или на избити християни по времето на Расате, личи от един много важен факт. Огромната част от черепите са с изкуствена деформация. Всъщност това е популацията с най-голям процент с деформирани черепи в цяла България. Това, което е важно в случая, е, че 18 от черепите са на лица под 20 години, в това число и на съвсем малки деца. Изкуственото деформиране през VІІІ-ми-ІХ-ти век се прилагало единствено от българите и се явявало основен етноопределящ обичай, наследен от сарматските им предци. С Покръстването този обичай бил забранен като влизащ в разрез с основните християнски догми, съгласно които човек е създаден по образ и подобие Божие. Така за българските некрополи от края на ІХ-ти век този обичай се явява и датиращ белег. В никакъв случай не може да се допусне, че повече от двадесет години след приемането на християнството (тоест близо едно поколение)[18] жителите на Девня са продължавали да деформират черепите си, демонстрирайки по толкова показен и безспорен начин верността си към езическите традиции. Това е още по-недопустимо, ако се вземе под внимание фактът, че погребаните в масовия гроб най-вероятно са принадлежали към най-висшата аристокрация, тоест лица, били в постоянен контакт с княз Борис и висшето духовенство, а Девня не е била забутано селце в покрайнините на държавата, а съвсем близо до Плиска и един от най-важните държавни центрове. Ако се приеме, че, въпреки посочените аргументи, част от българите двадесет години след Покръстването са продължили да спазват езическия обичай на изкуствена деформация, а масовият гроб е от времето на Владимир, то се изпада в абсурдна ситуация. Излиза, че Расате е избил или принесъл в жертва на езическите богове най-фанатизираните привърженици на езичеството, защото едни искрени християни, каквито би трябвало да бъдат потенциалните жертви на езическата реакция, не биха погазили, и то толкова демонстративно, основни християнски догми и да деформират черепите на новородените си деца, спазвайки един езически обичай. Очевидно Расате трябва да отпадне като евентуален извършител на клането при Девня.

Има още

ИЗТОЧНА ПОРТА НА ФИЛИПОПОЛ*

Иво Топалилов

Иво ТопалиловПрез 1977-1980 година в Пловдив при археологически разкопки се проучва комплекс, който е наречен „Източна порта[1]”. Това име е условно, защото всъщност той се ситуира в североизточната част на града, но тъй като е разположен на пътя via diagonalis, който води към Константинопол, намиращ се на изток, това название е прието в литературата [вж. Кесякова 1994:194]. Впоследствие, предложената идентификация се потвърди чрез археологически разкопки, при които се откри мартириум, посветен на раннохристиянски мъченици, избити за вярата[2].Според писмените извори те са получили мъченическата си смърт именно до „ἀνατολικὴν πύλην τῆς πόλεως” [Delehaye 1912:193.2]. Ние отново ще се спрем на този проблем по-долу.

Най-ранните градежи, открити в рамките на компелкса и в близост до него се отнасят към края на І и по-скоро началото на ІІ век. Въпреки това, комплексът се оформя едва през епохата на Късната античност като за превръщането му в център с първостепенно политическо значение в града не малка роля изиграва навлизащото в Тракия християнство. В следващите редове ще се опитам да очертая основните моменти, особено от гледна точка на християнството, които са довели до това състояние.

Разкопките показват, че още през ІІ век, при управлението на Хадриан, тук е била изградена почетна арка на императора, която е една от малкото, които са известни в Тракия и единствената проучена археологически в нашите земи. Разкопките показват, че тя има плана на tripylon, тоест с три входа [Botušarova, Kesjakova 1983:267][3]. Впоследствие, през управлението на Марк Аврелий, когато през 172 година градът в равнината е бил укрепен с крепостна стена[4], която е преминавала южно от почетната арка. Самото укрепване е отбелязано със специален строителен надпис на билингва – латински и старогръцки език, открит в комплекса и вероятно принадлежащ на портата, която се е намирала тук[5]. Трябва да отбележим, че съгласно римските правила, почетната арка не е била включена в укреплението на града, а е разположена пред него с което очертава неговия pomerium.

Присъствието на тази арка без съмнение е оказало влияние до засилването значението на тази порта в сравнение с останалите на града. И неслучайно, при гоненията над християните, предприети през последните две години от управлението на Диоклециан (303-304) тук постигнали мъченическа смърт 38 християни от Филипопол и Бизия, които Църквата почита като „38-те пловдивски мъченици[6]”. Данни за това намираме в Passio Sancti Severi, Memnonis et aliorum, където се говори и за „ἀνατολικὴν πύλην τῆς πόλεως[7]”. Тук е нужно да отбележим, че не става въпрос за днешната Хисар Капия, разположена в близост до църквата „Св. св. Константин и Елена”, както е предложено в някои трудове[8]. Самата Хисар Капия е била построена като източна порта едва през средата на VІ век, по времето на Юстиниан І[9], тоест поне 150 години след смъртта на мъчениците, а пък църквата „Константин и Елена” е била построена върху древно езическо светилище на Зевс и Хера[10]. Грешката идва от използването на арменска хроника от края на ХVІІІ век, където пише, че Хисар Капия е източната порта на града. Това е наистина така, но през ХVІІІ век. През ІV век обаче източната порта се е намирала долу в равнината.

Известно е, че през 311 година с едикт Галерий прекъсва гоненията срещу християните [Eus., EH, VIII, 17], а през 313 година с Медиоланския едикт християнството е признато за religia licita[11]. Това позволило да започне изграждането на религиозни сгради, свързани с тази религия, толерирана от императорите – базилики, мартириуми и други[12]. Не прави изключение и Филипопол, на чиято територия още през управлението на Константин І са били изградени базилика и мартириум с формата на октогон[13].

Археологическите разкопки показват след тези събития извършването на редица промени и в рамките на комплекса „Източна порта”.

На първо място може да се посочи интегрирането на римската почетна арка в крепостните стени на града и образуването по този начин на нова, монументална порта на града. Най-общо това е отнесено към ІV век, като остава неясно дали е по времето на Константин или по-късно. Ясно е, че това е станало до управлението на Валентиниан (364-375), тъй като тогава е била изградена допълнителна кула към портата [Botušarova, Kesjakova 1983:267-268; 269-270].

Другата промяна, която се извършила се състои в прокарването на нова улица, със значително по-големи размери от тези на останалите, дори и главните улици на Филипопол. Нейната ширина достига до 13, 20 метра, като тя е била богато украсена от двете страни с колонади. Улицата не се вписва в задължителната за римските градове ортогонална улична система на decumani-cardines. Нейното изграждане се отнася най-общо към ІV век [Кесякова 1994:193], но може да се прецизира в рамките на първата половина на ІV век[14]. Самата улица е започвала от арката-порта и е отвеждала към вътрешността на града, точно на мястото, където впоследствие ще бъде построена Епископската базилика на Филипопол[15].

През ІV век се извършва и още една промяна в комплекса. На около 70 метра североизточно от портата, но extra muros, тоест извън рамките на крепостните стени, е бил изграден нов шестконхален мартириум. Предложената датировка от проучвателя е „по времето на Константин или след това” [Bospatchieva 2001:66], но аз съм склонен да я отнеса малко по-късно. Два са основните ми аргументи: на първо място е фактът, че появата на характерните за случая погребения ad sanctos около мартириума се появяват едва към края на ІV век и вторият аргумент е, че при управлението на Константин мартириумите са били изграждани основно във формата на октогон. Дори се смята, че основните мартириуми по времето на Константин І са били октогони или с кръгла форма [вж. Grabar 1972, 312]. Във Филипопол е открит мартириум от това време, изграден именно във формата на октогон[16]. Самите конхални мартириуми от Тракия се датират в едно по-късно време, а именно – втората половина – края на ІV век. Следователно, според мен, изграждането на шестконхалния мартириум при Източната порта на Филипопол би трябвало да се отнесе към едно по-късно време и по-скоро към втората половина – края на ІV век, когато се датират и най-ранните погребения ad sanctos [Topalilov, Ljubenova 2010]. Както е допуснато в литературата този мартириум се свързва с 38-те християни, избити при Диоклециан, край Източната порта на града и идентифицира комплекса като такъв.

Монументалността, която е постигната на комплекса, се изразява не само в мащабите на сградите, но и в тяхната декорация. Улицата е била тангирана от двуетажни колонади, като голяма част от архитектурната украса е всъщност взета и преизползвана от други, важни и големи обществени сгради на града. Някои от тези сгради са свързани дори с императорския култ в града, като например така наречения „фриз на здравеносните божества”, където е представена самата императорска фамилия – Комод и Марк Аврелий[17]. Това последното ясно показва и промените, които са настъпили в късноантичния Филипопол през ІV-V век, свързани с приемането на християнството от населението на града и западането респективно на императорския култ. Естествено това е могло да стане основно след началото на управлението на Теодосий І (379-395), което отново съвпада с предложената датировка за изграждането на мартириума, по-горе.

Пак по това време, тоест през втората половина – края на ІV век, отново в комплекса, extra muros, в рамките на разрастналия се раннохристиянски некропол, е бил изграден нов комплекс, който се интерпретира като манастир [вж. Topalilov 2007]. Не можем да не допуснем, че неговата поява се свързва с изграждането на мартириума. Практиката е напълно характерна, когато около мартириум се строи впоследствие и базилика, като подобен пример се открива и във Филипопол с другия мартириум, построен по времето на Константин, за който стана дума по-горе. Впоследствие, тази базилика ще се превърне в основата на манастир. Това, което е любопитното в него, е, че в едно от неговите помещения, в специална гробница е бил погребан човек, впоследствие почетен като светец[18].

Към 40-те години на V век част от комплекса е пострадал при нашествието на хуните на Атила, но бързо възстановен. Нещо повече. Шестконхалният мартириум бил възстановен, но вече украсен с подова мозайка. Разширен бил и комплексът с гробницата, отново украсен с подови мозайки. Именно най-късно по това време вече е бил преизползван и „Фриза на здравеностните божества”, както и други релефи, които са имали огромно значение за езичниците, като например гладиаторските релефи. Новото значение проличава и по друг начин.

През 471 година Филипопол е бил спасен от готите от Базилиск, magister militum, бъдещият император. Поради тази причина той е бил почетен в града като triumphator чрез специална статуя, поставена в рамките на комплекса „Източна порта” [Beševliev 1964: No 206]. Новото в случая е, че вместо да бъде поставена на централния площад, където обикновено се поставят такива статуи, тоест в административния, културния, политическия и търговския център на града, тя е била поставена именно в комплекса на Източната порта. Това вероятно е индикация за новото значение, което придобил самия комплекс за сметка на агората; самият централен площаден комплекс вероятно по това време е бил вече изоставен[19]. Не може да не направи впечатление, че тук вече се е прехвърлил самият център на късноантичния Филипопол, като се е постигнал окончателен отказ от старите антични, а следователно и езически форми, дори и в момент, когато все още градските институции са били действащи под някаква форма. Все пак, този надпис, поставен в чест на Базилиск, се смята за едно от най-късните свидетелства за съществуването на някакъв вид градска администрация в Тракия[20].

След този кратък анализ можем да допуснем, че за споменатото развитие на комплекса „Източна порта” особено влияние оказва християнството. Първоначално с мъченическата смърт на 38-те християни се създават предпоставки за превръщането на това място в свято за тях, като трябва да се отбележи, че това не се е случило още по времето на Константин І. При неговото управление, а и при това на неговите наследници (чак до управлението на Констанций І включително, тоест до 361 година), акцентът на християнските погребения във Филипопол е на друго място – в южния и западния некропол на града, където се появили богато украсени гробници, а по-бедните християни били погребвани в рамките на pomerium-а на града[21]. Към втората половина на ІV век и по-скоро след готските вълнения от 376-378 година, по времето на Теодосий І (379-395), комплексът около Източната порта на града вече придобил нов, християнски облик, което се обуславя от изграждането на мартириум и раннохристиянски манастир. Ние не можем да не видим в тези действия опит на императора и на централната власт за заздравяването на християнската община във Филипопол, още повече, че самата община дълго време е била арианска, а пък императорът вече е провеждал политика на консолидиране на Църквата в православния вариант. Изграждането на този мартириум, съвсем в духа на късната античност, довело и до значителното увеличаване на значението на мястото, но нека не се заблуждаваме – не можем да говорим за властови център, тъй като в централната част на града вече е била изградена епископската базилика и резиденцията на епископа[22]. Но, събитията от средата – втората половина на V век, свързани с поставянето на статуята на Базилиск показват християнизирането на населението на града. Те показват отказа от древните езически центрове, като въпреки, че тази статуя е поставена от представители на градските институции, то тя е в близост до най-святото и престижно място в града, тоест около комплекса на мартириума и манастира с почетения в него светец. Тук обаче се следва стария стереотип – статуята трябва да бъде поставена на точно определено място, пунктът, където се събират множеството хора и тъй като те вече са били християни това се е случило в близост до християнски мартириум[23].Може би неслучайно, когато в края на VІ- началото на VІІ век, когато градът в равнината е значително пострадал, когато самият мартириум е бил унищожен, реконструкция в рамките на града се прави единствено в този комплекс с изграждането на параклис върху гроба на светеца от манастира. А през Средновековната епоха тук отново се издига християнска църква и некропол, въпреки времевия отрязък от време – около четири века. Промените, които настъпват през V век в града и които се отразяват на един комплекс, първоначално служещ за прослава на езически римски император, а впоследствие на християнството, не можем да кажем, че са изолиран случай в Тракия. Те са много показателни не само за навлизането на християнството в града, но и за промяната мисленето на жителите на града следствие от това. Но, както посочих по-горе, комплексът „Източната порта” и особено мартириума, не достигат до това ниво, което ще позволи на християнския епископ да наложи своята власт над обществото във Филипопол. Обществото е християнизирано, старите практики се извършвали вече в святи за християните места, но все пак статуята е била поставена от градските институции на града, а не от християнския епископ.

ЛИТЕРАТУРА:

Beševliev 1964: Beševliev, V. Spätgriechische und spätlateinische Inschriften aus Bulgarien, Berlin, 1964 (BBA 30)

Bospatchieva 2001: Bospatchieva, M. An Early Christian Martyrium from Philippopolis.//Archaeologia Bulgarica 2001, 2, 59-69

Bospachieva, M. 2003: M. Bospachieva. A late antuquity building ΕΙΡΗΝΗ with mosaics from Philippopolis (Plovdiv).// Archaeologia Bulgarica, 2, 2003, 83-105.

Botušarova, Kesjakova 1983: Botušarova, L., Kesjakova, E. Sur la topographie dela ville de Philippopolis a l’epoque de la Basse Antiquite.// Pulpudeva 4, 1983, 264-273.

Delehaye 1912: Delehaye, H. Saints de Thrace et de Mésie.// Analecta Bollandiana 31, 1912, 161- 300.

Müller-Wiener 1984: Müller-Wiener, W. Riflessioni sulle caratteristiche dei palazzo episcopali.// Felix Ravenna. Rivista di antichità ravennati cristiane e bizantine, CXXV-CXXVI (1/2- 1983), 1984,103-145.

Grabar 1972: Grabar, A. Martyrium. Recherches sur le culte des reliques et l’art chrétien antique. Vol. I. Architecture, London, 1972.

Kesjakova 2001: Kesjakova, Е. Zur Topographie von Philippopolis in der Spätantike.// (M.Wendel, Hrsg.) Karasura I. Untersuchungen zur Geschichte und Kultur des alten Thrakien. Weissbach. 2001, 165-172.

Topalilov 2007: Topalilov, I. Neue archäologische Forschungen in Philippopolis (Plovdiv, Bulgarien): Ein spätantikes (frühchristliches) Gebäude in der Alexander Puschkin-Straße.// Mitteilungen zur Christlichen Archäologie 13, 2007, 37-62.

Topalilov, Ljubenova 2010: Topalilov, I., Ljubenova, A. Neue Überlegungen zum hexakonchalen Martyrium von Philippopolis (Plovdiv, Bulgarien).// Mitteilungen zur Christlichen Archäologie 16, 2010, 59-71.

Атанасов 2007: Атанасов, Г. Християнският Дуросторум-Дръстър. Доростолската епархия през Късната античност и Средновековието ІV-ХІV в., В. Търново., 2007.

Ботушарова, Танкова 1982: Ботушарова, Л., Танкова, В. Материали за археологическа карта на Пловдив.// Известия на музеите в Южна България, VІІІ, 1982, 45-67.

Велков 1959:  Велков, В. Градът в Тракия и Дакия през късната античност (ІV-VІ в.). Проучвания и материали, София, 1959.

Данчева-Василева 2009: Данчева-Василева, А. Пловдив през Средновековието (ІV-ХІV век). София, 2009.

Джамбов 1959: Джамбов, Хр. Базиликата при Коматево, Пловдивско.// Годишник на Народния археологически музей- гр. Пловдив, т. 3, 1959, 155-163.

Илиев 2007: Илиев, Г. Култът към мъчениците в провинциите Тракия и Хемимонт (ІV-VІ в.). Проблеми на идентификацията.//Тракия и Хемимонт (ІV-ХІV век), т. ІV, Карнобат, 2007, 35-43.

Кесякова 1994: Кесякова, Е. Градоустройственото развитие на Филипопол.// Поселищен живот в древна Тракия. ІІІ Международен симпозиум „Кабиле”, Ямбол, 1994, 192-202.

Кесякова 1989: Кесякова, Е. Раннохристиянска базилика от Филипопол.// Известия на музеите в Южна България, 14, 1989, 113-127.

Кесякова 2001: Кесякова, Е. За ранновизантийската укрепителна система на Филипопол.// Годишник на Археологическия музей- гр. Пловдив, Х, 2001, 52-66.

Кесякова 1999: Кесякова, Е. Филипопол (Philippopolis) през римската епоха. София, 1999.

Кесякова, E. 2004:  Кесякова, Е. Агората на Филипопол.// Годишник на Археологическия музей- гр. Пловдив,  ІХ, 2, 2004, 9-74.

Кесякова, Е. 1975: Кесякова, Е. Късноантична стопанска сграда във Филипопол.// Известия на музеите в Южна България, 1, 1975, 99-115.

Колосовская 2000: Колосовская, Ю. К. Рим и мир племен на Дунае І-ІV вв. н.э., Москва, 2000.

Кочев, Герджикова 2003: Кочев, Н., Герджикова, Зл. Към въпроса за отношението към християнството в Римската империя в началото на ІV век // История, 2003, 5, 38-46.

Мавродинов 1926: Мавродинов, Н. Гробница от ІV в. сл. Хр. в Пловдив.//Годишник на Народната библиотека в Пловдив, 1926, 21-50.

Поплавский 2000: Поплавский, В. С. Культура триумфа и триумфалные арки древнего Рима, Москва, 2000.

Топалилов 2008: Топалилов, И. Гробните съоръжения в некрополите на римския и късноантичния Филипопол.// Phosphorion. Studia in honorem Mariae Čičikova, Serdicae, 556-574.

Топалилов, Йорданов, Димитрова 2008: Топалилов, И., Йорданов, Й., Димитрова, Бр. Една раннохристиянска гробница от Пловдив.//(Е. Генчева, съст.) Югоизточна Европа през Античността (VІ в. пр. Хр.- началото на VІІ в. сл. Хр.), Studia in honorem Aleksandrae Dimitrova-Milcheva, София, 2008, с. 455–470.

Kessiakova 1989: Kessiakova, E. Une nouvelle basilique à Philippopolis.// Actes du XIecongrès international d’archéologie chrétienne. Collection de l’École française de Rome 123. Studi di antichità Cristiana XLI, Roma, 2539-2559.

Tatchéva 2002: Tatchéva, M. Données inédites sur le séjour de l’empereur Marc Aurèle à Philippopolis en 176.// The Roman and Late Roman city, Sofia, 2002: 293-296.

Wataghin 2003: Wataghin, G. C. Christian Topography in the Late Antique Town: recent results and open questions.//L. Lavan and W. Bowden (edd.) Theory and Practice in Late Antique archaeology (Late Antique Archaeology 1), Leiden, 2003, 224-256.

____________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 117-123.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Основните резултати от разкопките, за които липсва все още пълна публикация са предадени от Botušarova, Kesjakova 1983:266- 269; Кесякова 1994:193-194; Кесякова 1999:93-98; Kesjakova 2001: 168

[2]. Мартириумът е проучен от М. Боспачиева в течение на две археологически кампании през 1993 и 1995 година – вж. Bospatchieva 2001, 59-69. Той е бил разположен на днешната улица „Мара Гидик”, на около 150 метра от самата Източна порта

[3]. За този вид арки, тяхното разпространение и особености – вж. Поплавский 2000:74, 82 и сл.

[4]. Това се е случило като следствие от заплахата на варварите – маркомани, които пробили дунавския лимес и нахлули в Гърция за пробива – вж. Колосовская 2000:106

[5]. Строителството на крепостната стена според този надпис е станало със средства на императорската хазна – вж. надписа в IGBulg. III, 1, 878;

[6]. В някои публикации погрешно се споменава за „37-те Пловдивски мъченици” – вж. например Bospatchieva 2001: 68, 69; Илиев 2007:39; Атанасов 2007:53;

[7]. Публикувано е в Delehaye 1912:192-194

[8]. Вж. например в Данчева-Василева 2009:387

[9]. Вж. последно в Кесякова 2001:54, 57-58

[10]. Идеята за наличието на по-ранна християнска базилика тук, както е допуснато и прието в много брошурки, е невярна и не се подкрепя от археологическите проучвания – вж. Ботушарова, Танкова 1982:47

[11]. Вж. [Eus., EH, X, 5, 1-14]. За проблемите, свързани с някои от едиктите, които са от това време – вж. Кочев, Герджикова 2003:42-54 и посочената там литературa.

[12]. Вж. примерите, посочени в Grabar 1972:204-312

[13]. За сградата – вж. Джамбов 1959:160-16, за датата – вж. Topalilov, Ljubenova 2010:59-70. Възможно е базиликата, която е разкрита частично под днешната църква „Св. Петка” също да е била изградена по това време тъй като за момента не разполагаме с данни за други базилики от първата половина на ІV век, пък и самата църква е била разрушена впоследствие при Юлиан и не е била възстановена.

[14]. Това става ясно от така наречената улица Тримонциум, която е част от комплекса и синхронна на главната улица. Разкопките напоследък показаха, че нейната датировка може да се отнесе именно към втората половина на ІІІ- първата половина на ІV век.

[15]. За базиликата – вж. Кесякова 1989:113-127; Kessiakova 1989: 2553-2556, fig. 7-13

[16]. Това е този, който е проучен в днешния квартал Коматево, за който стана дума по-горе – вж. бел. 13

[17]. За интерпретацията, свързана с императорското семейство на Марк Аврелий – вж. Tatchéva 2002:293-296

[18]. Вж. също така Топалилов, Йорданов, Бранкова 2008:455-470

[19]. Предполага се, че агората на Филипопол е била изоставена в средата на V век след нашествието на хуните на Атила – вж. Кесякова 2004:44

[20]. Вж. Велков 1959:69

[21]. Погребенията са публикувани основно в Мавродинов 1926:21-50; Botušarova, Kesjakova 1983:264; Кесякова 1975: с. 99 и сл; вж. обобщено изследване в Топалилов 2008:567-568

[22]. Резиденция на епископа от това време е така наречената сграда „Ейрене” – публикувана е в Bospachieva, M. 2003:83-105; за епископските резиденции и тяхните основни характеристики – вж. Müller-Wiener 1984:103-145

[23]. За основните аспекти от християнската топография и проблемите, свързани с тях – вж. изследването на Wataghin 2003: 224-256 и посочената там литература.

Изображение: авторът на статията, Иво Топалилов. Източник – официалната страница на Шуменския университет.