Отношението на древните християнски апологети към гръцката философия – продължение от публикация № 1467*

Публикувано на 27.05.202326.05.2023 от Dragan Bachev

Илия Цоневски

2. Тациан

1.Oт многото ученици на св. Иустин Мъченик (Философ) е известен по име, според запазени древни известия, само Тациан. Той не е могъл обаче да отрази благородния дух на своя бележит учител. От общото между тях като учител и ученик останало само това, че и двамата изминали един и същи път на лутане и дирене на истината, докато най-сетне намерили истинската философия в християнството, която те след това ревностно защитавали. Във всичко друго между тях се съзира пълна противоположност. Докато св. Иустин е ценял езическата философия и е намирал зрънца oт истината в нея, Тациан рязко я отричал и безпощадно осмивал всичко нехристиянско. Св. Иустин до края на живота си останал верен на християнството и заради твърдата си вяра в Христа претърпял мъченическа смърт; Тациан напуснал Църквата и изпаднал в ерес[167].

Сведенията за живота на Тациан са съвършено оскъдни. В края на своята апология той посочва като свое отечество Асирия: „Роден съм в страната на асирийците и най-напред изучавах вашето учение (тоест гръцката философия, бел. моя), а сетне приех това, което сега изповядвам[168].“ Климент Александрийски[169], св. Епифаний Кипърски[170] и блажени Теодорит[171] го именуват сириец. Това обаче не означава, че те посочват Сирия като родина на Тациан, та да е заменена едната дума с другата. Като се вземе предвид, че родителите на Тациан са говорили вероятно сирийски и че Сирия предимно е била мястото на неговата по-сетнешна и по-известна дейност, може да се приеме, че посочените църковни писатели са имали предвид не родината, а народността на Тациан, която се е изявила най-напред чрез езика[172]. Родил се е вероятно около 125-130 година. Още в ранни години, под ръководството на гръцки учители, той се стремял да усвои всичко, което му е предлагала гръцко-римската наука и култура. Както сам свидетелства в своята апология, твърде рано още Тациан изучавал риторика, философия и история. По примера на своите учители и изобщо на тогавашните ритори и философи той предприел дълги пътешествия в обширната Римска империя, посетил най-известните школи и на изток, и на запад и изучавал нравите, обичаите и религиозните вярвания и култа на народите в Азия и Европа. Приел дори посвещение в гръцките мистерии, вероятно елевзийските[173]. Като философ и писател, благодарение на своите обширни познания, той си спечелил почетно име сред образованите люде. Но всичко това не могло да задоволи неспокойния му дух. Той претърпял разочарование. „Митологията с нейните непристойни нелепости, които не могли да се прикрият и oт алегорическото тълкуване на митовете, богослужението с лицемерието на жреците и безнравствеността на народа, изкуството, което робува на плътта и разпътството, философията, пълна с противоречия и разногласия, отнасяща се с равнодушие или дори с пренебрежение към истината и правдата, пустословието и користолюбието на нейните учители и ученици – ето какво се открило пред строго изследващия дух на Тациан. С такива впечатления най-после той отишъл в Рим и в този център на материалните и духовните интереси на тогавашния свят той срещнал в поразително съчетание цялата лъжа и безобразие на основните стихии и насоки на духовния живот на езичеството. Дълбоко поразен oт всичко това, той се изправил на кръстопът, затворил се в себе си и се питал къде да намери истината, в която душата му дирела покой[174].“ Изпаднал в такава безпътица, разочарован oт досегашните си постижения и отблъснат oт голямата разпуснатост на езическия свят, в ръцете на Тациан попаднали, както сам той свидетелства, библейските книги, които той започнал усърдно да чете и изучава. Той бил пленен oт простотата и достъпността на изложеното в тях учение за творението на света, за предзнанието Божие, oт превъзходството на нравствените предписания и oт възвишеността на учението за единия Бог[175].

Не по-малко влияние оказал и върху него, както и върху св. Иустин, високонравственият живот на християните, чужд на всякакво користолюбие[176], особено целомъдрието и възвишения характер на християнските жени[177], единомислието във вярата и оделотворяването ѝ в живота[178] и готовността на християните по-скоро да умрат, отколкото да се откажат oт вярата си[179]. Всичко това го спечелило за християнството и той решително отхвърлил езическите заблуди. Покръстването му е станало вероятно в Рим, където той се е запознал със св. Иустин и е бил, според свидетелството на св. Ириней Лионски[180] и Евсевий Кесарийски[181], негов ученик или слушател. В първите години след обръщането си Тациан се проявил, подобно на св. Иустин, като ревностен проповедник и защитник на християнството. Проявил се е и като учител и може би е заместил, макар и за малко време, св. Иустин в основаното oт него училище в Рим.

Тациан не останал дълго време верен на учението на Църквата. Наскоро след мъченическата смърт на св. Иустин той напуснал Рим и се отправил на изток в Сирия. Поради своята склонност към крайност и строг аскетизъм, той изпаднал, според свидетелството на св. Ириней Лионски, под влиянието на гностически заблуди. Като говори за енкратите, св. Ириней пише: „Те отричат също спасението на първосъздадения човек; това мнение впрочем е било изказано у тях неотдавна. Пръв е въвел този култ Тациан, който като бил слушател на Иустин, докато се намирал заедно с него, нищо подобно не е изказвал, но след неговото мъченичество отпаднал oт Църквата и подтикнат oт мисълта да бъде голям учител, станал горд и надменен, като че ли стои по-горе oт другите и си изработил свой начин на учение. Той измислил подобно на валентинианите някакви невидими еони и считал брака, подобно на Маркион и Сатурнин, за разпътство и блудство. Oт самия себе си, като свое учение, той отричал спасението на Адам[182].“ Евсевий Кесарийски[183] и св. Епифаний Кипърски[184] го смятат за основател на гностическата секта на енкритите и повтарят отчасти свидетелството на св. Ириней Лионски за него. Освен това за св. Ириней Тациан, предишният апологет на християнството, е „смесица oт всички еретици“ (connexio omnium haereticorum). Единственото учение, в което той бил оригинален и имал следовници, според св. Ириней било отричането на спасението на Адам. „Лъжливо е учението на всички, които отричат спасението на Адам; те сами себе си отстраняват завинаги oт живота, понеже не вярват, че загубената овца е намерена. Ако тя не е намерена, целият човешки род пребъдва в състояние на погибел. Затова лъжец е този, който пръв е въвел тази мисъл или по-скоро това невежество и слепота. Тациан, който, както посочих, станал смесица oт всички еретици, а това той сам измислил, та като въведе нещо ново против другите и като говори измислици, да си припечели слушатели, лишени oт вяра, желаейки да бъде смятан за учител[185].“ Според свидетелството на св. Епифаний Тациан, след като напуснал Рим, проявил своята еретическа дейност на изток – в Сирия, Киликия и Писидия[186], като се е надявал вероятно, че в родината си ще намери по-благоприятни условия за припечелване на следовници. На изток той е завършил и живота си, но не е известно кога и къде[187].

2.Oт всички съчинения на Тациан – „Реч против елините“ (Oratio adversus graecos), „Диатесарон“ (първият евангелски синопсис – „toj d’iaj tessavrwn euvaggevlion“), „За животните“, „Книга за проблемите“, „За съвършенството според учението на Спасителя“ и други – запазена е само неговата апология на християнството („Реч против елините“). Написана е вероятно през времето на царуването на император Антоний Пий. Основната мисъл в апологията е превъзходството на християнството над езичеството. Като защитава християнството, Тациан често преминава в много остри и силни нападки срещу неговите противници – езичниците.

3.Апологията на Тациан е пропита с враждебно настроение, дори с ненавист към всичко езическо, а оттук и към езическата философия [188]. Той като че ли е искал, според думите на Пресансе, „да изтръгне с корен езичеството като дърво, което дава отровни плодове, особено пък вредния плод на познанието, който философите, служители на змията, предлагат на човечеството за негова погибел[189].“ В това отношение в цялата древна християнска литература към възгледите на Тациан се приближава само Тертулиан. Тациан не е споделял възгледа на своя учител св. Иустин за причастния на цялото човечество Логос и преди боговъплъщението, поради което и езическите философи, а пък и всички люде, в зависимост oт своята възприемчивост и нравствено съвършенство, са могли повече или по-малко да се приближават към истината. Според Тациан в езическата философия няма нищо добро, тя не дава нищо полезно на людете. Поради това сам той се отказал oт тази мъдрост, макар и да е бил прославен в нея[190]. Своето отрицателно и враждебно отношение към езическата философия на някои места в апологията си Тациан изразява твърде рязко, с подчертана силна ирония, а понякога с безпощаден сарказъм. „Ревнителите на тази мъдрост – обръща се той към елините – крещят с цялото си гърло и грачат подобно на враните. Всъщност красноречието вие употребявате за неправда и клевета; за пари продавате свободата на словото си и често, което в даден момент признавате за справедливо, в друго време представяте за зло[191].“ Езическите философи за него всъщност не са никакви философи – те противоречат сами на себе си и говорят това, което им дойде на ум[192]. Елините на думи са бъбриви, а по ум глупави[193]. Мислите им са изпълнени със завист и голяма глупост[194]. Тациан се изказва рязко и за отделните философски системи, като не щади и най-добрите oт тях. Той се надсмива, например „над бабешките приказки на Ферекид, Питагор и Платон[195]“. За учението на Демокрит за „симпатиите и антипатиите“[196] той не може да каже нищо друго освен това, че „според пословицата човек oт Абдера (родното място на Демокрит, бел. моя) говори глупаво[197].

Наистина и Тациан изказва мнението, че езическите философи са заимствали някои истини oт свещените старозаветни книги. Но те не запазили според него тези истини чисти и неповредени, а ги изопачили. „Понеже Моисей е по-древен по време, трябва да му вярваме повече, отколкото на елините, които без да признават това, са заимствали oт него своето учение; защото мнозина oт техните софисти поради своето любопитство, като се запознали с писанията на Моисеи и подобните нему философи, се стараели да преиначат тяхното учение, първо, за да се смята, че те говорят нещо оригинално и сетне това, което не са разбирали, да прикрият с измислената словесна обвивка и така изопачавали истината в басня[198].“

Отрицателното и враждебно отношение на Тациан към езическата философия се е изявило и в отношението му към самите философи. Както във философските системи той не намирал нищо добро, така също и в живота на философите той дири само лошото, като ги осмива и представя в крайно непривлекателна светлина. „Какво възвишено – пита той елините – сте получили от философията? Кой oт вашите бележити философи не е бил чужд на пустословието? Диоген, който се препоръчвал със своята бъчва и се хвалел с въздържанието си, изял сурови морски полипи и, поразен oт стомашна болест, станал жертва на невъздържанието. Аристип, философът с пурпурна мантия, водел разпътен живот. Платон, заедно с цялата негова световна мъдрост, бил продаден oт Дионисий заради неговата ненаситност… И такива люде трябва да бъдат признавани за философи [199].“ Особено безпощадно Тациан бичува непривлекателния и отблъскващ живот на представителите на циничната философия. „Какво велико и чудно вършат вашите философи? Те оставят едното рамо непокрито, пускат дълги коси и си оставят бради, носят дълги нокти като животни; твърдят, че oт никого нямат нужда, макар че подобно на Протей се нуждаят oт кожаря за (направа на) чанти, oт шивача за облекло, oт богатите и готвача за своята лакомия. Човече, ти искаш да подражаваш на кучето, понеже, като не познаваш Бога, изпаднал си в подражание на неразумните животни; ти крещиш публично… и когато нищо не ти се дава, ругаеш и философията става за тебе изкуство за печалба[200].“

Безспорно, някои oт сведенията, които Тациан дава за живота на езическите философи, са напълно достоверни, особено това, което той говори за циничните философи. И Лукиан Самосатски свидетелства, че е „трудно да се изрази колко много ядат и колко много се предават на блудство“ съвременните нему циници, които живеели в Рим[201]. Но дори и не напълно достоверните сведения не са измислица на самия Тациан. След като се разочаровал напълно oт езическите философски системи и след като се убедил, че в тях не ще може да намери истината, той лесно е могъл да се отнесе с доверие към някои слухове и обвинения по отношение на един или друг езически философ, без сам да направи, доколкото е било възможно, необходимата проверка. Такъв е например случаят с обвинението на Платон в лакомство: разпространяваната срещу Платон oт враговете му клевета Тациан възприел като отговаряща на истината. Платон наистина е бил продаден oт Сиракузкия тиранин Дионисий, но не заради лакомството му, а поради недоволството на Дионисий oт неговите беседи[202].

Поради враждебното си отношение към езическата философия Тациан рядко привежда в своята апология мнения на нейните представители. Той отбелязва мнението на Аристотел, че „не могат да бъдат щастливи тези, които нямат нито красота, нито богатство, нито телесно здраве, нито благородство“[203]; приписва на Зенон мнението, че „Бог е виновник за злото и пребъдва и в нечисти места“ [204]; привежда учението на стоиците за световните периоди, които са съвършено сходни, тъй че едни и същи същества загиват, след това отново се явяват и така нататък[205] и учението на Питагор за прераждането (преселението на душите[206]). Поради това обаче, че Тациан по-малко е използвал езическата философия не следва, че той не е бил добре запознат с нея. Напротив, сам той свидетелства, че е пътешествал в много страни и е изучавал езическата философия и наука[207], достигнал значителни успехи в това отношение и се прославил, но след това сам се отказал oт езическата мъдрост[208]. И Евсевий Кесарийски свидетелства, че Тациан „отначало се е занимавал с преподаване на гръцките науки и чрез това си е спечелил немалка слава[209]“.

Поради враждебното отношение на Тациан към езическата философия би трябвало да се очаква, че тя не би оказала върху него никакво влияние. Разбира се, съзнателно заимстване и усвояване на идеи oт езическата философия у Тациан не може да се дири. Но, като е познавал добре тази философия, той не е могъл да се освободи напълно oт нейното, поне формално, влияние. Той излага например във философска форма учението за Бога изобщо и за божественото Слово и Дух Свети, за материята[210], за свободата на ангелите и людете[211], за духа и душата на човека[212], за произхода на злото[213]. Някои мисли в апологията на Тациан напомнят платоновски възгледи. „Ние знаем два вида духове – пише Тациан – oт които единият се нарича душа, а другият е по-високо oт душата и е образ и подобие Божие. И единият, и другият дух са се намирали в първите люде, тъй че, от една страна, те се състояли oт материя (вещество), а oт друга, били по-високо oт нея… Ясно е, че устройството на света и цялото творение е произлязло oт материята, а самата материя е създадена oт Бога… И така, небето и звездите върху него се състоят oт материя и земята с всички предмети, които се намират на нея, имат еднакъв състав, тъй че всичко има еднакъв произход. Въпреки това обаче, има отлика в материалните неща: едно е по-прекрасно oт друго, а друго е прекрасно самò по себе си, но все пак се поставя в сянка oт по-прекрасното. Така устройството на тялото представлява един състав и има една и съща причина за своя произход; въпреки това, между частите му има отлика по достойнство…, но при отликата на частите на тялото, в общия му състав има най-голяма хармония. Така също и светът, като съдържа в себе си повече или по-малко прекрасни произведения на могъществото на Твореца, по волята Му е получил веществения жизнен дух… И така, има жизнен дух в звездите, дух в ангелите, дух в растенията, дух в людете, дух в животните; и макар навсякъде да е един и същ, той крие в себе си различия[214]“. В приведените мисли на Тациан не може да не се види сходство с учението на Платон за мировата душа, която в различна степен прониква във всички форми на материята и в зависимост oт това приближава материалните неща в света към техните първообрази, тоест към идеите. Разбира се, Тациан не е отъждествявал веществения жизнен дух с Дух Свети. В неговото учение за Бога ясно е подчертана мисълта, че божественият Дух не пребъдва в грешните люде. Според учението на Тациан до грехопадението човек се е състоял oт висш дух, душа и тяло. „Oтначало духът пребъдвал заедно с душата, но след това я оставил, понеже тя не искала да го следва[215]“. След грехопадението Дух Свети пребъдва само в ония люде, които със своята нравствена чистота са достоен храм за Него[216]. Oттук е ясно, че влиянието на Платоновата философия за оформянето на посочения възглед на Тациан не се е изявило в такава степен, та да го доведе до отричане на общоцърковното учение по този въпрос[217].

_______________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, София, том VII (XXXIII), 6, 1957-1958. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[167]. Срв. Bardenhewer, пос. соч., S. 262.

[168]. Tatianus: Oratio adv. graecos, c. 42; Migne, PG, t. 6, col. 888.

[169]. Clemens Alexan.: Stromat., 3, 12; Migne, PG, t. 8, col. 1181.

[170]. S. Epiphanius: Adversus haereses, 46, 1; Migne, PG, t. 41, col. 836 sq.

[171]. Theodoretus episc. Cyr.: Haereticarum fabularum compendium, 1,20; Migne, PG, t. 83, col. 369 sq.

[172]. Срв. Протоиерей П. Преображенскiй: Сочиненiя древних христiанских, апологетов (О Тацiане и его апологiи), С. Петербург 1895, стр. 5; Bardenhewer, пос. съч., S. 262

[173]. Срв. Tatianus: Oratio adv. graec., c. c. 29, 35; Migne, PG, t., 6, col. 865 sq., 877.

[174]. Протоиерей П. Преображенскiй, пос. съч., стр. 6.

[175]. Tatianus: Oratio adv. graec., c. 29; Migne, PG, t., 6, col. 865 sq.

[176]. Пак там, c. 11; Migne, PG, t. 6, col. 829.

[177]. Пак там, c. c. 33; 34; Migne, PG, t. 6, col. 872 sq.

[178]. Пак там, c. c. 26,32; Migne, PG, t. 6, col. 861 sq., 872 sq.

[179]. Пак там, c. 4; Migne, PG, t. 6, col. 813.

[180]. S. Irenaeus: Adversus haereses, 1, 28, 1; Migne, PG, t. 7, col. 690.

[181]. Eusebius: Ekkl. Ivst., 4, 29, 1; Schwartz, S. 165.

[182]. S. Irenaeus: Adversus haereses, 1, 28, 1; Migne, PG, t. 7, col. 690.

[183]. Eusebius: Ekkl. Ivst., 4, 28-29; Schwartz, S. 165.

[184]. S. Epiphanius: Adv. haer., 46-47; Migne, PG, t. 41, col. 836 sqq.

[185]. S. Irenaeus: Adv. haer., 3, 23, 8; Migne, PG, t. 7, col. 965.

[186]. S. Epiphanius: Adv. haer., 46, 1; Migne, PG, t. 41, col. 836 sq.

[187]. Срв. Bardenhewer, пос. съч., S. 257.

[188]. Срв. А. Сергiевскiй: Отношенiе апологетов восточной церкви ІІ века к языческой философiи, във „Вяра и разум“, 1886 г., №12, стр. 589.

[189]. Pressensé, пос. съч., S. 257.

[190]. Tatianus: Oratio adv. graec., c.c. 1, 2; Migne, PG, t. 6, col. 804 sq.

[191]. Пак там, c. 1; Migne, PG, t. 6, col. 805.

[192]. Пак там, c.c. 3, 25; Migne, PG, t. 9, col. 812, 860 sq.

[193]. Пак там, c. 14; Migne, PG, t. 6, col. 836.

[194]. Пак там, c. 32; Migne, PG, t. 6, col. 872.

[195]. Пак там, c. 3; Migne, PG, t. 6, col. 812. – Тациан има предвид очевидно учението за преселението на душите.

[196]. Според Плутарх (Symp. II 7) на Демокрит се приписва едно апокрифно съчинение – „Perij sum adeiw’n kaij ajntipaqeiw’n“. Вж. R. C. Kukula: Tatians Rede en die Bekenner des Griechentums, „Bibliothek der Kirchenväter“‘ I. Reihe, Bd. 12 (Frühchristliche Apologeten, Bd. I|, Kemptem u. München 1913, S. 221 (47), Anm. 2.

[197]. Tatianus: Oratio adv. graec., c. 17; Migne, PG, t. 6, col. 841.

[198]. Пак там, c. 40; Migne, PG, t. 6, col. 884.

[199]. Пак там, c. 2; Migne, PG, t. 6, col. 805 sq.

[200]. Пак там, c. 25; Migne, PG, t. 6, col. 860.

[201]. Срв. Сергiевскiй, пос. ст., „Вяра и разум“, 1886 г., №12, стр. 594.

[202]. Срв. Владимир Соловьев: Платон в „Энциклопедическiй словар, издатели: Ф.А.Брокхаус и И.А.Ефрон, т. 46 (23а), С. Петербург, 1898, стр. 838. – Протоиерей П. Преображенскiй, пос. съч., стр. 12, заб. 1; Сергiевскiй, пос. ст., стр. 596 сл.

[203]. Tatianus: Oratio adv. graec., c. 2; Migne, PG, t. 6, col. 803.

[204]. Пак там, c. 3; Migne, PG, t. 6, col. 809.

[205]. Пак там, c. 6; Migne, PG, t. 6, col. 817.

[206]. Пак там, c. 25; Migne, PG, t. 6, col. 860.

[207]. Пак там, c. 35; Migne, PG, t. 6, col. 87.

[208]. Пак там, c. 1; Migne, PG, t. 6, col. 805.

[209]. Eusebius: Ekkl. Ivst., 4, 16, 7; Schwartz, S. 151.

[210]. Tatianus: Oratio adv. graec., c. c. 5-6; Migne, PG, t. 6, col. 813 sq.

[211]. Пак там, c. c. 7, 11; Migne, PG, t. 6, col. 820 sq., 829.

[212]. Пак там, c. c. 12, 13, 20; Migne, PG, t. 6, col. 829 sq., 852.

[213]. Пак там, c. 11; Migne, PG, t. 6, col. 829.

[214]. Пак там, c. 12; Migne, PG, t. 6, col. 829 sq.