Илия Цоневски

Освен вътрешното засвидетелстване на съдържащата се във философията истина чрез причастния на всички люде божествен Логос, св. Иустин, за да обясни по какъв път езическите философи са дохождали макар и до частична истина, приема още, че те са познавали старозаветните свещени книги и са се възползвали oт тях, особено oт Моисеевото петокнижие, тъй като Моисей е по-древен oт всички гръцки писатели. Учението за нравствената свобода Платон (De Republ., 10) е заимствал oт Моисей. „Всичко, което философите и поетите са говорили за безсмъртието на душата, за наказанията след смъртта, за съзерцаването на небесното и за други подобни въпроси, са могли да разберат и изложат само въз основа на заимстваните oт пророците основни положения[104].

Мнението на св. Иустин, което се поддържа и oт други църковни отци и писатели[105], че езическите философи са заимствали много oт своите идеи и възгледи oт старозаветните свещени книги, буди някои недоумения и затова някои учени го отхвърлят. Привеждат се обикновено следните съображения: преди превода на 70-те старозаветните свещени книги не са били преведени на гръцки език, а еврейският е бил съвършено непознат на езическите философи; последните не дават никакви сведения за еврейския народ, което правят другите народи, а това би било необяснимо, ако те са се ползвали oт старозаветните свещени книги; евреите са водили съвършено изолиран живот, считали дори за грях да влизат в близко общение с чужденците и затова едва ли биха се решили да ги запознаят със своите свещени книги[106]. Но дори и да се отхвърли това мнение на св. Иустин, с това ни най малко не се отрича самият факт, който той обяснява, а именно, че има сходни мисли и идеи в християнството и езическата философия. А това сходство не може да не говори за един първоизвор, за съществуването на „истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света“ (Иоан 1:9). Затова и св. апостол Павел говори за езичниците: „Тъй като онова, що може да се знае за Бога, тям е явно, понеже Бог им го откри. Защото онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още oт създание мира чрез разглеждане творенията; тъй че те са неизвиняеми“ (Римляни 1:19-20). А тъкмо това е искал да каже и св. Иустин, когато изтъква, че Логосът, който е причастен на всички люде, ги води по пътя на истината.

Положителното отношение на св. Иустин към езическата философия е дало отражение и върху отношението му към самите философи. Просвещаващата светлина на Логоса, според св. Иустин, не само ги е подпомагала в делото на познанието, но тя ги е насочвала и към по-съвършен нравствен живот. Колкото повече възприемали и се ръководели в живота си oт божествената светлина, толкова повече те се приближавали към Логоса – Иисус Христос[107]. Затова „тези, които са живели съгласно със Словото, са християни, макар и да били считани (oт страна на езичниците) за безбожници: такива между елините са Сократ и Хераклит и тям подобните, а между варварите (не елините, бел. моя): Авраам, Ананий, Азарий и Мисаил, Илия и много други …“; а „тези, които са живели противно на Словото, са били безчестни, враждебни на Христа, и убийци на людете, които живеели съгласно със Словото[108].“ Като изхожда oт този свой възглед, св. Иустин изтъква и нравствените достойнства на ония философи, които „са живели съгласно със Словото.“ За него Сократ е „най-твърдият oт всички, които според човешките си сили, ръководени oт Словото, са се опитвали да съзерцават и изследват нещата[109].“Той се отнасял съчувствено към съдбата на ония философи, като Сократ и Хераклит, които се издигали в нравствено отношение над окръжаващите ги езичници и затова били ненавиждани, гонени, затваряни и убивани oт тях[110]. Но той не пропуска да изтъкне и нравствените недъзи на някои oт философите, като посочва и някои конкретни факти, за да подчертае, че колкото по-далеч са oт просвещаващата светлина на Словото, толкова повече те не вършат това, което съответства на тяхното призвание като философи[111].

Запазените съчинения на св. Иустин (двете апологии и „Разговор с Трифон юдеина“) свидетелстват, че той е познавал добре езическата философия и умело я е използвал за своите апологетични цели. Много добре е бил запознат особено със съчиненията на Платон, oт които на места прави буквални цитати (по първоизворите), например oт Тимей[112], Държава [113], Критон[114], и Федон[115]. Той привежда възгледите на Платон за Богопознанието[116], за второто начало[117], за създаването на света oт Бога[118], за безсмъртието на душата[119], за бъдещия съд и наказанията на грешниците[120]; възгледа на Питагор за безсмъртието на душата[121]; мнението на Сократ, че истината за людете трябва да стои над всичко[122], учението му за безсмъртието на душата[123], че в съчиненията на Омир и другите поети, които са описали похожденията на езическите богове, има безнравствени мисли, затова не трябва да се дават на юношите да ги четат, учението му за безсмъртието на душата[124]; учението на стоиците за Бога[125], за нематериалните неща като начало на всичко[126],  възгледа им, че промисълът се отнася само до отделни твари, а не до цялото битие[127], че постъпките на людете са обусловени oт неумолимата съдба[128], че сегашният свят ще изгори, а след това ще се появи нов, който след време също ще изгори и така нататък[129]; възгледа на Емпедокъл, че душата и след смъртта на тялото не престава да чувства[130] и други. Всичко това, като свидетелства, че св. Иустин е бил добре запознат с различните философски учения, поставя въпроса: намирал ли се е той под влиянието на една или друга философска система.

Когато св.Иустин е изучавал и съпоставял различните философски системи, за да открие в тях зрънца oт истината, той е вършил това не като любител на истината в нейната теоретическа отвлеченост. Неговата любов към истината се е обуславяла oт практическото ѝ значение и приложение в живота на ония люде, които са я възприели[131]. За тази истина, открита на людете oт просвещаващата светлина на Словото, той е бил готов да понесе и най-тежки страдания, да претърпи дори мъченическа смърт. „Единствената ми грижа е насочена към това, да говоря истината и oт никого не ще се боя, дори ако сега бихте ме разкъсали тук на части[132]“. Във философските системи той е дирел сходни нравствено-практически идеи, а не теоретическите отлики между тях. Затова той не е могъл да се намира под влиянието на която и да било философска система. Ако философията трябва да привежда людете към Бога и да ги прави угодни Нему, то не всяка философска система е „най-великата и най-скъпоценна придобивка в Божиите очи[133]“, а само онази, която отговаря на това предназначение. В диренето на жадуваната истина различните философски учения не задоволявали св. Иустин. Задоволило го повече учението на следовника на Платон. Св. Иустин се надявал, че чрез пълното усвояване на това учение ще може да съзерцава Самия Бог, „защото такава е целта на Платоновата философия[134]“. Но след срещата си със стареца-християнин и след като се запознал с християнското учение, той оставил и Платоновата философия, защото се убедил, че и тя е само „филология“, като разглежда всички въпроси предимно теоретично, а се откъсва oт действителността. Наистина има нещо похвално в нея, понеже тя иска „да докаже, че разумът господства над всичко и че човек, който го е направил своя опора и се подкрепя oт него, може да гледа на лутанията и стремежите на другите и да види, че те не вършат нищо здраво, нищо угодно Богу[135]“; тя дава правилно понятие за Бога, като Го определя като самобитно и неизменяемо Същество, Което е причина на битието на другите същества. Но все пак тя не може да даде истинско познаване за Бога и оттук да приближи людете към Него, да ги води към блаженство[136]. Според учението на Платон Бог може да бъде постигнат с ума, с окото на ума може да бъде съзерцавано истински съществуващото. Това би било възможно обаче само в такъв случай, ако нашата душа е божествена, ако тя е част oт този върховен Ум. По пътя на философските размишления може да се дойде само до отвлечено понятие за Бога, но не и до истинско богопознание. А Бог не е отвлечено понятие, а действително Същество. Затова човешкият ум не може да познае Бога, ако не бъде наставен oт Дух Свети[137]. Само пророците, чрез които е говорѝл Дух Свети, могат да дадат истинско познание за Бога. Живели са някога люде, много по-древни oт когото и да било oт така наречените философи, люде блажени, праведни и угодни Богу. Те проповядвали, ръководени oт Духа Свети и предсказвали бъдещето, което и сега се сбъдва: именуват се пророци. Те само са знаели и са възвестили на людете истината, без да се боят oт тях, без да гледат на когото и да било, без да дирят слава, но са говорили само това, което са слушали и видели, когато са били изпълнени с Дух Свети. Писанията им съществуват и сега и който ги чете с вяра, ще получи много знания относно началото и края на нещата, както и това, което трябва да знае философът. В своите речи те не са се впускали в доказателства, защото те са по-високо oт всяко доказателство, бидейки достоверни свидетели на истината; самите събития, които вече са се извършили и сега още се извършват, ни принуждават да приемем тяхното свидетелство. Също заради чудесата, които са извършили, те заслужават доверие, понеже са прославяли с това Бога, Творец на всичко и Отец, и са възвестявали за изпратения oт Него Христос – Неговия Син[138].“ Тази вяра, която води към богопознание, не е отвлечено философско размишление, не е само философско знание, а съзерцаване Бога, пълно доверие и упование на Бога[139]. Тя е чужда на привързаността към света, прави човека по-съвършен и го води по пътя на спасението. „Авраам получил oт Бога свидетелство на своята праведност не чрез обрязване, но чрез вяра; защото преди още да се обреже е казано за него така: „Авраам повярва на Господа и това му се вмени за оправдание“ (Битие 15:6)… И всички нас Той е призвал със същия глас… И заедно с Авраам ще наследим светата земя и ще получим наследството за безкрайната вечност, тъй като ние сме деца на Авраам по еднаквата с него вяра. Защото както той повярвал на гласа Божи и това му се вменило в оправдание, така и ние, като сме повярвали на гласа Божи, който ни се възвести отново oт апостолите и беше проповядван oт пророците, сме се отрекли до смърт oт всичко в света[140].“ А тъкмо това не е могла да даде на св. Иустин никаква философска система, дори и най-съвършената, за каквато той смятал Платоновата преди да приеме християнството.

Влиянието на Платоновата философия върху св. Иустин може да се сведе само до заимстване oт нея на някои формални логически определения, философски доводи, образи и изрази. Това влияние не е по същество идейно; то не е имало значение за оформянето и изграждането на учението на св. Иустин. Той никога не е забравял, че и в Платоновата философия истината се открива само отчасти, а в християнството тя е дадена в пълнота. Св. Иустин не би могъл без оглед на християнското учение да внесе в своето вероучение възгледи както oт другите философски системи, така също и oт Платоновата, защото и на нея той противопоставя християнството, в което е дадена пълнотата на знанието. „И тъй – говори св. Иустин за християните – не ние учим това, което учат другите, но всички ни подражават и повтарят нашето учение. У нас може да се чуе и узнае това oт тези, които дори и буквите не знаят, oт люде неуки и говорещи груб език, но мъдри и изпълнени с вяра по дух, въпреки това, че някои дори са слепи, лишени oт зрение. Оттук може да се разбере, че това учение е произлязло не oт човешката мъдрост, но е изречено oт силата Божия[141]“. Влияние на Платоновата философия върху св. Иустин по същество се изключва още и поради това, че „Сам Христос ни е заповядал да вярваме не на човешки учения, но на това, което е било възвестено oт блажените пророци и което ни е преподадено oт Самия Него[142]“. Затова св. Иустин, подобно на светите апостоли (Деяния на светите апостоли 4:19; 5:29), твърдо и непоколебимо заявява за себе си: „Аз желая да следвам не човеци или човешки учения, но Бога и Неговото учение[143]“. Допирните точки на християнството с Платоновата философия се дължат на причастния на всички люде Логос (Слово) и затова не бива да се преувеличава значението им до такава степен, та да се смята, че християнството е повлияно oт тази философия. „Да стана истински християнин, това е сега, аз го признавам, предметът на моята молитва и на моите най-силни стремежи; и то е не затова, че Платоновото учение е съвършено различно oт Христовото, но затова, че не във всичко е сходно с него, тъй както и учението на другите, като: стоиците, поетите и историците. Защото всеки oт тях е говорил прекрасно затова именно, понеже познавал отчасти сродното с посеяното oт Словото Божие[144]“. И в Платоновата философия св. Иустин нарича християнско само това, което е съгласно с християнското учение и което Платон е заимствал от старозаветните свещени книги[145]. Той не пропуска да отбележи и несъгласия на Платоновата философия с християнското учение. „Платон също е говорил, че грешниците отиват на съд при Радамант и Минос и ще бъдат наказани oт тях; и ние твърдим същото, но според нашето учение съдия ще бъде Христос и душите ще бъдат съединени с нашите тела и ще бъдат предадени на вечна мъка, а не в продължение само на хиляда години, както е говорил Платон[146]“.

Самото вероучение на св. Иустин свидетелства ясно, че при неговото оформяне той не се е намирал под влиянието на една или друга философска система. Преди всичко той смята за свой дълг да представи на разглеждане от всички живота и учението на християните, та никой да не изпада в неведение и заблуда по отношение към тях[147]. Своето учение християните са получили oт своя божествен Учител Иисус Христос[148]. То не е безбожно[149], нито пък самите те са безбожници. „Ние съзнаваме, че сме безбожници по отношение към мнимите богове, но не по отношение към истинския Бог, Отец на правдата и целомъдрието и другите добродетели и чист oт всякакво зло. Но както Него, така и дошлия oт Него Син и предалия ни това учение…, еднакво и пророческия Дух почитаме и Им се кланяме, като им въздаваме чест със слово и истина и открито проповядваме това всекиму, който желае да се научи така, както ние сме научени[150]“. Оттук следва, че християнското учение не е само отвлечено знание; християнският философ трябва да бъде такъв и в живота: той не трябва да върши нищо лошо и осъдително[151]. И затова животът на християните е открит пред всички. „Ние не желаем да живеем с измама. Ние желаем вечния и чист живот, ние се стремим към пребиваване с Бога, Отец и Творец на целия свят, и бързаме да изповядаме нашата вяра, като сме убедени и вярваме, че такава награда могат да получат тези, които с делата си са засвидетелствали пред Бога верността в своето служение Нему и любов към живота в Него, недостъпен за зло[152]“. Християнството дава на людете истинско познание за Бога и живота и ги прави добродетелни. Затова „за всички люде е важно да не им се пречи да познаят това учение, напротив, да се обръща вниманието им върху него. Защото, каквото не са могли да направят човешките закони, това би могло да стори Словото, защото е божествено[153]“. Християнството разкрива на човека съвършенствата Божии и посочва, че само онези люде са приятни Богу, които изпълняват Неговата воля и вървят по пътя на нравственото съвършенство. За да могат да вървят по този път и да вършат богоугодни дела, людете са надарени oт Бога със свободна воля и се подпомагат oт Божията благодат. Oт Бога нищо не може да се укрие и всеки ще получи според делата си или вечна мъка, или спасение[154].

Наистина св. Иустин твърде много изтъква християнството като истинско учение, а Иисус Христос като божествен Учител. Това е напълно обяснимо, като се вземат предвид апологетическите цели, които той преследвал, а именно да представи християнството като единствена истинска и полезна философия. По този начин той му е давал и най-добрата препоръка пред езическите философи[155]. Но той разкрива ясно и богооткровеното учение за божественото достойнство на Иисус Христос, и Неговото изкупително дело. „Обвиняват ни в безумие за това, че след неизменния и вечния Бог и Отец на всичко даваме второ място на разпнат Човек, а не знаят съдържащата се в това тайна[156]. В първата си апология св. Иустин посвещава по-голямата част на тази тайна и нейното разкриване, а именно, че Иисус Христос е предвечно съществуващото Слово, Син Божи в собствен смисъл, Който по волята на Отца се въплътил oт Дух Свети и Дева Мария за изкуплението на човешкия род oт греха[157]. „Нека ви бъде известно – обръща се св. Иустин към езичниците, – че само това е истинно, което ние изповядваме, научени oт Христа и oт предшестващите Го пророци; и това е по-древно oт всички ваши писатели. Трябва да вярвате на нашите думи не затова, че ние учим същото с тях, но затова, че говорим истината. Това учение ни е преподал Иисус Христос, единствен собствено Син, Който се е родил oт Бога, Негово Слово, първороден и сила, Който по волята Му е станал човек, за изменение и възстановяване на човешкия род[158].“ И затова „ние повярвахме на Словото и сега чрез Сина следваме единия Бог неродения[159]“. Предвечно съществуващият Син Божи се е въплътил и е претърпял кръстни страдания и смърт не заради, че Той е имал нужда от въплащението и страданията, но заради изкуплението на човечеството oт първия грях, греха на прародителите[160]. „Ние знаем, че Син Божи чрез Девица е станал човек, та по какъвто път е започнало непослушанието, по същия то да бъде и разрушено. Защото, когато Ева била девица и невинна, като послушала змията, причинила непослушание и смърт; а Дева Мария, като приела вярата и радостта, когато ангел Гавриил ѝ донесъл радостната вест, че „Дух Свети ще слезе върху нея и силата на Всевишния ще я осени, затова и Светото, Което ще се роди oт нея, ще се нарече Син Божи“, отговорила: „нека ми бъде по думата ти“ (Лука 1:35, 38). И ето, oт нея се родил Този, за Когото е казано в толкова много места в Писанието; чрез Него Бог поразява змията и уподобилите се на нея ангели и човеци и освобождава oт смъртта тия, които се разкайват в своите грехове и вярват в Него[161].“ Син Божи се е въплътил, за да стане причастен на нашите страдания и да ни даде изцеление oт греха[162]. Залог за това изцеление са изкупителните Христови страдания на кръста[163]. Затова „кръстът е най-великият символ на силата и властта Христова[164]“.

Oт изложеното учение на св. Иустин за божественото достойнство на Иисус Христос, въплътения Син Божи, и Неговото изкупително дело, се вижда, че не може да се дири каквото и да било влияние oт страна на философските възгледи на Платон, стоиците и Филон Александрийски за оформяване на учението му за Словото (Логоса). Св. Иустин с голяма яснота разкрива учението за Словото (Логоса) като личност. Като разглежда историята на Божието домостроителство за спасението на човека, той изтъква съвършено ясно ипостасната отлика на Словото – Сина Божи, oт Бога Отца. То се е явявало в света преди въплъщението Си по различни начини[165].

Наистина у Платон се среща учение за Логоса (Logos или nous), но Логосът у него е отвлечено понятие, творчески и ръководещ принцип във Вселената. Платоновият божествен Логос (logos deivos или nous deivos) е идеалният свят като съвкупност на всички идеи. По този начин у него идеята за Логос се е изявила в чисто пантеистическа форма. Тази пантеистическа форма на проява и действие на Логоса в света е подчертана още повече във философията на стоиците. За тях Логосът е закон на Вселената, действащ принцип (causa efficiens), иманентен на света и човека (logos spermatikos). Според учението на Филон Александрийски Логосът е съвкупност oт божествените сили, вътрешен закон – душата на ограничения, сетивния свят; той изпълва света и е посредник между Бога и света[166]. Следователно, сходството между учението на св. Иустин за Словото и посочените философски системи може да се сведе само до сходство в думи. Влиянието на тези философски системи върху св. Иустин се е изразило в заемки на термини, но не и на техния смисъл и съдържание. В заетите термини той влага чисто християнско съдържание, което черпи oт Божественото откровение.

_______________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, София, том VII (XXXIII), 6, 1957-1958. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[104]. Apolog. I, c. 44; Migne, PG, t. 6, col. 396.

[105]. Това мнение е било поддържано по-рано и oт юдейските писатели. Пръв изказал подобни възгледи ученият юдеин Аристовул (181-146 година преди Рождество Христово). Своето пълно развитие те достигнали у Филон Александрийски и Иосиф Флавий.- Срв. Плотников, пос. съч. 16 сл. сл.

[106]. Срв. Сергиевскiй, пос. ст., „Вяра и разум“, 1885 г., май, кн. 1, стр. 422; Срв. Смирнов, пос. ст., „Вяра и разум“, 1898 г., №14, стр. 105.

[107]. Apolog. II, c. 10; Migne, PG, t. 6, col. 461.

[108]. Apolog. I, c. 46; Migne, PG, t. 6, col. 397.

[109]. Apolog. II, c. 10; Migne, PG, t. 6, col. 461.

[110]. Пак там, с. с. 7, 8; Migne, PG, t. 6, col. 456 sq.

[111]. Пак там, c. c. 3, 4, 7,; Migne, PG, t. 6, col. 448 sqq.

[112]. Apolog. I, c. c. 58, 60; Dialog. c. Truph., c. c. 5,7; Migne, PG, t.6, col. 416 sq., 488, 492.

[113]. Apolog. I, c. c. 3, 44; Migne, PG, t. 6, col. 332, 396.

[114]. Пак там, c. 68; Migne, PG, t. 6, col. 432.

[115]. Dialog. c. Trуph., c. 4; Migne, PG, t. 6, col. 494.

[116]. Пак там.

[117]. Apolog. I, c. 60; Migne, PG, t. 6, col. 416.

[118]. Пак там, c. c. 20, 59; Migne, PG, t. 6, col. 357, 416.

[119]. Пак там, c. 17; Migne, PG, t. 6, col. 353.

[120]. Пак там, c. 8; Migne, PG, t. 6, col. 337.

[121]. Пак там, c. 17; Migne, PG, t. 6, col. 353.

[122]. Apolog. II, c. 3; Migne, PG, t. 6, col. 449.

[123]. Пак там, c. 10; Migne, PG, t. 6, col. 460.

[124]. Apolog. I, c. 17; Migne, PG, t. 6, col. 353.

[125]. Пак там, c. 20; Migne, PG, t. 6, col. 357.

[126]. Apolog. II, c. 7; Migne, PG, t. 6, col. 456.

[127]. Dialog. c. Trуph., c. 1; Migne, PG, t. 6, col. 473.

[128]. Apolog. II, c. 7; Migne, PG, t. 6, col. 456.

[129]. Apolog. I, c. 20; Migne, PG, t. 6, col. 357.

[130]. Пак там, c. 17; Migne, PG, t. 6, col. 353.

[131]. Срв. М. Т-в, пос.ст., „Вяра и разум“, 1893 г., №15, стр. 122 сл.

[132]. Dialog. c. Tryph., c. 120; Migne, PG, t. 6, col. 756.

[133]. Пак там 2; Migne, PG, t. 6, col. 476.

[134]. Пак там, с. 2; Migne, PG, t. 6, col. 477.

[135]. Пак там, 2; Migne, PG, t. 6, col. 477.

[136]. Пак там, 3; Migne, PG, t. 6, col. 481.

[137]. Пак там, 4; Migne, PG, t. 6, col.

[138]. Пак там, с. 7; Migne, PG, t. 6, col. 492.

[139]. Срв. М.Т-в, пос. ст., стр. 161.

[140]. S. Justinus Phil.: Dialog. c. Tryph., c.c. 92, 119; Migne, PG, t. 6, col. 696, 752 sq.

[141]. Apolog. I, c. 60; Migne, PG, t. 6, col. 420.

[142]. Dialog. c. Tryph., c. 48; Migne, PG, t. 6, col. 580.

[143]. Пак там, c. 80; Migne, PG, t. 6, col. 665.

[144]. Apolog. II, c. 13; Migne, PG, t. 6, co. 465.

[145]. Apolog. I, c. 59; Migne, PG, t. 6, co. 416.

[146]. Пак там, c. 8; Migne, PG, t. 6, col. 337.

[147]. Пак там, c. 3; Migne, PG, t. 6, col. 332.

[148]. Пак там, c. 4; Migne, PG, t. 6, col. 333.

[149]. Пак там, c. 5; Migne, PG, t. 6, col. 336.

[150]. Пак там, c. 6; Migne, PG, t. 6, col. 336.

[151]. Пак там, c. 7; Migne, PG, t. 6, col. 337.

[152]. Пак там, c. 8; Migne, PG, t. 6, col. 337.

[153]. Пак там, c. 10; Migne, PG, t. 6, col. 341.

[154]. Пак там, c. 12; Migne, PG, t. 6, col. 341 sq.

[155]. Срв. М. Т-в, пос. ст. стр. 136.

[156]. Apolog. I., c. 13; Migne, PG, t. 6, col. 345 sq.

[157]. Пак там, c. c. 5, 13, 21-60, 63; Срв. Apolog. II., c. c. 6, 10; Migne, PG, t. 6, col. 336, 345 sq., 360 sqq., 424 sq., 453, 460 sq.

[158]. Apolog. I, c. 23; Migne, PG, t. 6, col. 364.

[159]. Пак там, c. 14; Migne, PG, t. 6, col. 348.

[160]. Dialog. c. Tryph., c. 88; Migne, PG, t. 6, col. 688.

[161]. Пак там, c. 100; Migne, PG, t. 6, col. 700.- Срв. Apolog. I, c. 50; Migne, PG, t. 6, col. 401.

[162]. Apolog. ІI, c. 13; Migne, PG, t. 6, col. 465 sq.

[163]. Apolog. I, c. 35; Migne, PG, t. 6, col. 384.

[164]. Пак там, c. 55; Migne, PG, t. 6, col. 412.

[165]. Пак там, c. 63; Migne, PG, t. 6, col. 424, 596 sq., 612 sq.

[166]. Срв. Кн. С. Н. Трубецкой: Ученiе о Логосе в его исторiи. Философско-историческое исследованiе, Москва 1906, стр. 23 сл., 40 сл, 136 сл.; М.Т-в пос. ст., „Вяра и разум“, 1893 г., №16, стр. 141 сл.; Иваницкiй, пос. съч., стр. 553 сл.; Hilarius Felder: Jesus von Nazareth. Ein Christusbuch. Paderborn 1937, S. 372 f.; Iwan von Kologriwof: Das Wort des Lebens, Regensburg 1938, S. 21 f.

Изображение: авторът Илия Цоневски (1903-1992). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-c7Z