Отношението на древните християнски апологети към гръцката философия – продължение от публикация № 1465*

Публикувано на 25.05.202326.05.2023 от Dragan Bachev

Илия Цоневски

1. Св. Иустин Мъченик

1.Най-видният християнски апологет oт ІІ-ри век е св. Иустин Мъченик, именуван oт древно християнско време още и „Философ[53]“. Принадлежал е несъмнено към онези характерни люде, в които „се изразяват, въплъщават и съсредоточават стремежите и идеалите на цяла епоха, животът, надеждите и разочарованията на цяло поколение[54]“. Според собственото му свидетелство[55], св. Иустин произхождал oт Флавия Неаполис, древния град Сихем в Самария. Роден е вероятно в началото на ІІ-ри век.

Пътя на своето духовно и религиозно развитие, за да стигне до християнството и да стане член на Църквата Христова, сам св. Иустин описва твърде подробно, живо и картинно в началото на съчинението си „Разговор с Трифон юдеина“. Още oт ранна детска възраст в него се пробудила жаждата към истината. Занимавали го предимно въпросите за Бога и последната участ на човека. Езичеството, със своите загубили вече всякакъв смисъл митове, със своите безнравствени обреди и незадоволяващите човешкия дух мистерии, естествено не е могло да утоли жаждата на младия Иустин – бъдещия апологет на християнството – към истинско богопознание. Затова той побързал да се обърне към различните философски школи, за да подири в техните учения и системи истината. Но и тук той останал измамен в своите очаквания. Философските учения и на стоици, и на перипатетици – ученици на Аристотел, и на питагорейци, дори и на платоници, бързо, едни след други, го разочаровали. Най-напред той посещавал сравнително по-дълго време училището на един стоик. Но понеже последният нямал и не давал никакво познание за Бога и дори смятал за излишно всякакво богопознание, младият Иустин напуснал неговото училище. Обърнал се към един перипатетик, който сам се смятал за твърде остроумен. Но не минали много дни и той поискал oт своя ученик да определи възнаграждението за преподаваните му уроци. Това користолюбие, недостойно за един истински философ, отблъснало Иустин. Затова той подирил истината при един знаменит питагореец, който се гордеел твърде много със своята мъдрост. Но за да може Иустин да изучава истинската философия, която води към щастие, той му поставил като необходимо условие да има най-напред съответните познания по музика, астрономия и геометрия, понеже те откъсват душата oт чувственото и материалното и я правят способна да възприема духовното, да съзерцава красотата и доброто в тяхната същност. Тъй като Иустин не отговарял на това особено важно за питагорейската школа условие, той не бил приет в числото на учениците и трябвало с тъга да се прости с мисълта, че тук ще може да намери тъй дълго дирената истина. Но жаждата за съвършено богопознание не му давала покой. Той си спомнил и за следовниците на Платон, които се ползвали с особено голяма известност и слава. Един oт най-известните между тях наскоро бил пристигнал в града, където живеел Иустин (вероятно Ефес). Разговорите и съвместните религиозно-философски размишления с този философ на първо време напълно задоволявали копнеещия за съвършено знание Иустин. Всеки нов ден той се радвал на все по-големите си успехи в изучаването и усвояването на Платоновата философия. „Извънредно много ме възхищаваше – пише по-късно той – Платоновото учение за нематериалното, а теорията за идеите окриляваше моята мисъл. Струваше ми се, че наскоро ще стана мъдрец и в своето безразсъдство се надявах, че не ще мине много време и аз ще съзерцавам Самия Бог, защото такава е целта на Платоновата философия [56].“

До истинско богопознание Иустин достигнал обаче не по пътя на философията. Неочаквано един ден животът му получил нова насока. Когато се разхождал веднъж по брега на морето в уединение, за да може да се вглъби в себе си и да се отдаде на размисъл, Иустин забелязал недалече зад себе си един старец с приятна и вдъхваща доверие и уважение външна осанка. Срещата за Иустин била съвършено неочаквана, понеже той смятал, че на това уединено място никой не ще прекъсне неговите философски размишления. Започнал се разговор между двамата, който oт обикновени въпроси и отговори преминал към дълбока религиозно-философска беседа, която имала решаващо значение за по-нататъшния живот на Иустин. По повод на заявлението му, че е приятел на самовглъбяването и философските размишления, старецът го посъветвал да стане по-добре приятел на делата и истината и пожелал да узнае какво той разбира под философия и Бог. Иустин му отговорил в духа на учението на Платон, че философията е наука за Абсолютното, за съществуващото и че тя е познание на истината; награда за това знание и мъдрост е щастливият живот. А под Бог той разбира вечното и неизменно Същество, Което е основа и причина на всички други същества. Старецът останал доволен oт този отговор. В по-нататъшния разговор той изтъкнал на Иустин, че без Светия Дух истинско богопознание не е възможно и го убедил, че и Платоновата философия не е в състояние да задоволи човешкия дух. На въпроса на Иустин към кое учение да се обърне, за да намери истината, старецът го насочил към християнството и Божественото откровение. Oт философите и техните учения той трябва да се обърне към пророците. Те са засвидетелствани чрез своята древност, светост, чудеса и предсказания като органи на Светия Дух и възвестители на истината. Oт техните писания може да се почерпи истинско познание за Твореца на всичко, Бога Отца и за изпратения oт Него Иисус Христос, въплътения Син Божи. Разбирането на тяхното учение се открива чрез благодатта Божия, която се дава след усърдна молитва, „защото никой не може да постигне истината, ако не му дадат разбиране Бог и Неговият Христос“. След това старецът отминал и Иустин вече никога не го видял. Но мъдрите му и убедителни думи възпламенили в душата на дирещия вечната и неизменна истина Иустин божествен огън. Той се проникнал, както сам свидетелства, oт силна любов към пророците и към следовниците Христови. Като размишлявал в себе си върху думите на стареца, той напълно се убедил, че е намерил само тук, в Христовото учение, истинската и полезна философия [57].

Въз основа на други свидетелства и загатвания в апологиите на св. Иустин, посочените сведения за обръщането му към християнството могат да се допълнят. Защото би било не напълно точно и вярно, ако oт казаното направим заключение, че това обръщане е било резултат само на теоретически съображения и грижлива съпоставка и сравняване на Платоновата философия с християнското учение. Oт живота и смъртта на християните той е могъл да почерпи убедителни доказателства, че християнството не е човешко дело, а има божествен произход[58]. Вероятно той е имал предвид и своя собствен живот и пример, когато във връзка с някои евангелски текстове говори в своята първа апология: „Ние не трябва да предизвикваме раздори и Христос не иска oт нас да бъдем следовници на лоши люде. Той ни увещава да предпазваме с търпение и кротост всички люде oт срамни дела и пристрастяване към злото. И това ни се е удало да сторим, както можем да докажем по отношение на мнозина oт вашите (тоест oт езичниците, бел. моя); oт насилници и тирани те съвършено се промениха, като бяха победени или чрез това, че имаха възможност да наблюдават строгостта и непоколебимата твърдост и постоянство в живота на своите съседи (християни, бел. моя), или чрез това, че виждали изумителното търпение на християните в понасянето на обидите, или, най-сетне, oт опит узнавали нравите на тези люде, с които те имали възможност да влязат, при общи дела, в съприкосновение[59]“. Съвършено ясно обаче той говори за своя собствен опит и лични преживявания, когато пише:“И сам аз, когато още се възхищавах oт учението на Платон, слушах как клеветят християните. Но като виждах как те неустрашимо посрещат смъртта и всичко, което ни се струва за страшно, аз се убедих, че е невъзможно тези люде да се отдават на порочен и развратен живот[60]. Защото кой развратник, кой невъздържаник, кой човек, който смята за удоволствие да яде човешка плът, може с радост да посрещне смъртта, за да се лиши oт всичко това, което му се струва най-ценно и което му доставя удоволствие? Напротив, не ще ли се стреми той по всякакъв начин да продължи своя земен живот и да се скрие oт властите? Ще се предаде ли такъв човек сам, за да бъде осъден на смърт [61]“?

Божествената истина, която Иустин тъй жадно дирел и не намерил никъде другаде, освен в Свещеното Писание, което той след срещата си със стареца започнал усърдно да чете и изучава, и чистият и свят живот, твърдата и непоколебима вяра на християните спечелила напълно младия езичник за християнството, та да стане наскоро, като християнски философ[62], негов най-ревностен защитник. Кога обаче е приел свето кръщение и е станал член на Църквата Христова, не е точно известно. „Разговора с Трифон иудеина“ той е написал през време на юдейската война (въстанието Бар-Кохба – 132-135 година след Рождество Христово) или непосредствено след нея[63]. Преминаването му към християнството следователно е станало преди това, вероятно в Ефес[64] – мястото на срещата му с неизвестния старец, където според Евсевий Кесарийски[65] е станал и разговорът с Трифон.

И като християнин св. Иустин продължавал да носи философска мантия и пътешествал, за да защитава християнството с живо и писано слово като „единствена истинска и полезна философия“[66]. Той бил дълбоко убеден, че „всеки, който може да говори истината и не върши това, ще бъде осъден oт Бога, както и Сам Бог е засвидетелствал това чрез пророк Иезекиил: „Сине човешки! Аз те поставих страж над дома Израилев, и ти ще слушаш слово из Моите уста и ще ги вразумяваш oт Мене. И кога кажа на беззаконника: „без друго ще умреш“, а ти го не вразумяваш и не говориш, за да предпазиш беззаконника oт беззаконния му път, та да бъде жив, тоя беззаконник ще умре в беззаконието си, но кръвта му Аз ще подиря oт твоите ръце“ (Иезекиил 3:17-18)“[67]. Той е вярвал вероятно, че като мисионер и апологет на християнството в облеклото на философ ще има много по-голям успех, тъй като по този начин можел да привлича на обществени места вниманието на окръжаващите го и да влиза в разговор с люде oт различен произход и с различно обществено положение[68]. В своите мисионерски пътешествия почти из цялата римска империя св. Иустин на два пъти посетил Рим, където останал по-дълго време и открил свое училище[69]. Един oт учениците му бил по-сетнешният християнски апологет Тациан. В Рим той се срещнал с представителя на циническата философска школа Кресцент, когото изобличил в незнание, поради което си навлякъл омразата му. Тук, в Рим, около 165 или 166 година той завършил мъченически своя земен живот: през времето на съвместното управление на империята от Марк Аврелий и Луций Вер, когато префект на града Рим бил Юний Рустик, стоически философ, един oт учителите на Марк Аврелий, св. Иустин е бил изправен на съд и осъден на смърт заради твърдата му и непоколебима вяра в Христа. Така св. Иустин увенчал, както отбелязва Евсевий Кесарийски, своя свят земен живот със свето мъченичество[70].

2.Св.Иустин Философ е първият църковен писател, който развива голяма литературна дейност. В своите съчинения той е водил енергична борба не само против езичеството и юдейството, но и против съществуващите в негово време ереси. Съвременни нему и по-сетнешни църковни писатели говорят с възторг за неговата писателска дейност, за неговата ученост и за неговата твърда и непоколебима вяра. Св. Ириней Лионски, Тертулиан и други църковни писатели са се ползвали oт съчиненията на св. Иустин. Евсевий Кесарийски дава списък на съчиненията, които е оставил, както пише той, „този образован и усърдно стремящ се към божествените неща дух, съчинения, богати с полезни неща oт всякакъв вид[71].“ Oт посочените oт Евсевий Кесарийски осем съчинения на св. Иустин са запазени в един парижки ръкопис oт 1364 година редом с девет неавтентични негови съчинения, само три автентични, а именно двете „Апологии“ на християнството и „Разговор с Трифон юдеина“. Апологиите на св. Иустин, особено първата, са били образец почти за всички християнски апологети, които и са се учили oт него.

3.На литературно-богословската дейност на св. Иустин се дава в по-ново и най-ново време различна преценка. Някои учени, например Engelhard[72], са склонни да виждат в него представител на една чудновата смесица oт християнски и езическо-философски елементи, която има повече платоновски, отколкото християнски оттенък. Подобен възглед обаче е краен и несъстоятелен[73]. Безспорно св. Иустин е бил истински християнин. Той е „свидетел за Христа в древно-християнски смисъл на думата – у него слово, живот и дело образуват пълно единство [74].“ Не е необходимо да се е поколебал да приеме мъченическа смърт. Преди да приеме християнството той е изучавал различните философски системи, включително и тази на Платон. Той дълго е дирил истината. „И ако е поискал да бъде приет в една кръстена с кръв мъченическа Църква, несъмнено, той е знаел какво върши[75].“ Ето какво говори за това сам той:“Когато дойдох до убеждението, че злите демони са хвърлили нечестиво покривало върху божественото учение на християните, за да отблъснат oт него другите люде, аз се надсмях и над виновниците на тези лъжливи измислици, и над тяхното покривало, и над мнението на множеството. Да стана истински християнин, това е сега, аз го признавам, предметът на моята молитва и на моите най-силни стремежи[76].“ И след като приел християнството св. Иустин наистина останал философ, но той станал християнски философ[77], проникнат дълбоко oт убеждението, че чрез вярата в Христа – Сина Божи, той е навлязъл в нова област на познанието. В християнството той намерил тъй жадно дирената истина. То му дало мерилото за оценка на различните философски учения. Божественото учение на Иисус Христос за него е незалязващо слънце, чиито лъчи хвърлят обилна светлина във всички посоки[78].

4.Всички древни църковни отци и писатели високо са ценели и уважавали св. Иустин като бележит учител на Църквата и особено като апологет на християнството и християнски философ. За патриарх Фотий св. Иустин е бил „дълбок християнски философ, а още по-опитен в езическата философия“ (Biblioth., c. 254). Фотий има предвид при тази оценка предимно обширните и дълбоки познания на св. Иустин в областта на вярата и философските системи. Но „св. Иустин е бил философ и по дух; такъв той е бил в живота си, такъв е и в съчиненията си. С вярното познаване на богооткровеното учение той съединил дълбокия си възглед върху християнството[79]. Оттук се определя и неговото отношение към философията.

И след като приел християнството, св. Иустин е бил проникнат oт същото дълбоко уважение към философията, каквото питаел към нея по-рано. Затова не напразно той е наречен „философ“ и е влязъл в историята на християнската мисъл под това име. Не ще бъде пресилено, ако се каже, че началото на християнската философия и на научното богословие е поставено oт св. Иустин. Той пръв oт църковните писатели ясно съзнавал значението на разума за правилното и убедително изясняване на основните истини на християнството, за да станат те по-достъпни и по-лесно да могат да се възприемат и усвояват oт вярващите. Той пръв изложил във философска форма своите възгледи върху основните истини на вярата, като направил и първия опит да определи отношението на християнството към идеите на класическата философия[80].

Философията за св. Иустин винаги е била нещо прекрасно, затова заслужава да се изучава и познава. „Философията – говори той – наистина е най-великата и най-скъпоценната придобивка в Божиите очи: тя ни привежда към Бога и ни прави угодни Нему; истински свети са тези, които са устремили ума си към философията… Без философията и здравия разум никой не може да притежава мъдрост. Затова всеки човек трябва да философства и да счита това дело за най-важно и превъзходно; останалото идва на второ и трето място…“[81]. При оценката на философските учения и системи св. Иустин поставя на преден план тяхното нравствено-практическо значение, като не обръща особено внимание на тяхната теоретическа страна. Той смята, че философията трябва да намери приложение в живота и в устройството и управлението на обществата и държавите, за да може да се създаде по-добър живот за людете. „Ако управителите и народите не философстват, говори той с думите на Платон (De Republica, 5), – то обществата не ще благоденстват[82].“ Освен това тази оценка, която св. Иустин дава на философията, се отнася не към някоя определена философска система, не към езическата философия, но към философията, каквато тя трябва да бъде в действителност[83].“ Това се вижда ясно oт казаното по-нататък oт св. Иустин: „Мнозина не са разбрали какво е това философия и защо тя се изпраща на людете; иначе не би имало нито платоници, нито стоици, нито перипатетици, нито теоретици, нито питагорейци, защото знанието е само едно[84].“Какво е това знание според св. Иустин? „Бог предлага на целия човешки род това, което винаги и навсякъде е добро и справедливо, и всеки народ знае, че прелюбодеянието, блудството, човекоубийството и всички други подобни дела са зло. И макар да вършат това някои, обаче те не са чужди на съзнанието, че грешат, когато постъпват така[85].“ Затова и християнството, което дава най-съвършеното религиозно-нравствено знание, макар и в проста и общодостъпна форма, „е единствената истинска и полезна философия[86].“ Християнското учение е предназначено не само за един народ, но за всички народи. То е тъй съвършено, че не се нуждае oт никакво допълване и усъвършенстване. То е най-възвишеното oт всички човешки учения, защото е дадено oт „явилия се заради нас Христос, Който е въплътеното Слово.“ В християнството се е открил Самият божествен разум и чрез него пълната и всецяла истина. Защото oт Словото (Логоса) произлиза всяко познание на земята, Неговата божествена светлина просвещава всички люде[87]. Понеже в християнството Словото се открива в Своята пълнота, всичко в него е разумно и съгласно със здравите положения на философията. Ако християните почитат единия и истински Бог, един по същество и троичен по лица, това е напълно съгласно с разума[88]. Учението за божественото достойнство на Иисус Христос и учението за възкресението на мъртвите също всецяло са съгласни с човешкия разум[89].

Като посочва, че християнството е „единствената истинска и полезна философия“, св. Иустин не се е отнасял напълно отрицателно и към езическата философия. Напротив, като отбелязва, че „и между тези, които носят името и дрехата на философи, има също люде, които не вършат нищо, което да съответства на тяхното звание…, а oт тях някои са учили и на безбожие[90],“ той подчертава, че и във философските системи има семена на истината и много oт езическите философи са дали в своите съчинения добри и прекрасни неща[91]. Той дири във философските учения истини, които възвестява и християнството, макар и сходството между тях да не е пълно. Така например като разкрива и защитава християнското учение за произхода на света, за задгробния живот и бъдещите награди и наказания, св. Иустин намира сходни възгледи у някои философи:“Платон също е говорил, че грешниците отиват на съд при Радамант и Минос и ще бъдат наказани oт тях[92]“. „Когато говорим, че всичко е устроено и сътворено oт Бога, то се оказва, че ние изразяваме учението на Платон; когато твърдим, че светът ще изгори, говорим съгласно с мнението на стоиците; и когато учим, че душите на злодейците, имайки и след смъртта съзнание, ще бъдат наказани, а душите на добрите люде, свободни oт наказания, ще живеят в блаженство, то ние говорим това, което говорят и философите[93].“ Обаче християнското учение не само е съгласно в много неща с ученията на философите, но и всецяло ги превъзхожда. Учението на философите само за това е разумно, защото то е християнско; всички прекрасни и благородни мисли, които те са изказвали, принадлежат на християнството и християните[94]. Християнството превъзхожда философските системи не само по пълнотата на знанието и особено на богопознанието, което то дава на людете, но и по силата на нравственото въздействие, които то упражнява върху тях. Сократ, въпреки висотата на своите знания, не е могъл да въздейства върху людете така, че те да бъдат готови да умрат за неговото учение. „Напротив, в Христа, Когото отчасти познавал и Сократ, защото Той е бил и е Словото, Което пребъдва във всичко и е предвъзвестявало бъдещето, ту чрез пророците, ту непосредствено Самото То, когато се въплътило, – са повярвали не само философи и учени, но и занаятчии и съвсем необразовани люде, като презирали и славата, и страха, и смъртта; защото Той е сила на неизречения Отец, а не съсъд на човешкия разум[95].“

Езическите философи са могли да се приближат към познанието на истината, според възгледа на св. Иустин, благодарение на това, че и те, подобно на старозаветните пророци, са били, макар и косвени ученици на божествения Логос (Словото), Който и преди да приеме видим образ, да се въплъти и да се яви в света в пълнота в историческата личност на Иисус Христос[96], се е явил по различни начини на избраниците Божии – понякога във вид на огън, понякога в безплътен образ[97]. Логосът е причастен на целия човешки род. Той невидимо пребъдва, макар и не в пълнота, в зачатъчно състояние, като зародиш (logos spermatikos), във всички люде. В зависимост oт своята възприемчивост и нравственото си достойнство, всеки може да се удостои да бъде просветен oт Логоса, „oт истинската светлина, която просветява всеки човек, идващ на света“ (Иоан 1:9), та да достигне до познанието на истината или поне да се доближи до нея[98]. Затова и в съчиненията на езическите философи могат да се намерят поне зрънца oт истината.“Всичко добро, което някога е казано и открито oт философите и законодателите, е извършено oт тях в зависимост oт степента на причастния им и съзерцаван oт тях Логос[99].“ „Всеки oт тях е говорил прекрасно затова именно, понеже познавал отчасти сродното с посеяното oт Словото Божие[100]“. Оттук у всички философи според св. Иустин има семена на истината, но те не са ги разбрали точно[101]. Благодарение на тези семена те могат да видят истината, но тъмно, докато християните, които почитат и обичат явилия се в Иисус Христос в пълнота Логос, я виждат съвършено ясно[102]. Понеже философите „не са знаели всички свойства на Словото, Което е Христос“, те често изказвали противоречиви помежду си възгледи[103].

Следва…(виж тук).

_______________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, София, том VII (XXXIII), 6, 1957-1958. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[53]. Tertullianus: Adv. Valent., c. 5; Migne, Pl., t. 2, col. 583: „Justinus philosophus et martyr“.

[54]. Д. Гусев: Св. Iустин Мученик и Философ (Чтенiя по патрологiи. Перiод христiанской письменности с половины ІІ до начала ІV века), Казан 1898, стр. 3. Отделен отпечатък oт списание „Православный собеседник“, 1898 г.).

[55]. S. Justinus Phil.: Apolog. I, c. 1; Migne, PG, t. 6, col. 313.

[56]. S. Justinus Phil.: Dialog. c. Tryph., c. 2; Migne, PG, t.6, col. 476

[57]. Пак там, с. с. 1-8; Migne, PG, col. 472 sqq.

[58]. Срв. Bardenhewer, пос. съч., S. 208.

[59]. S. Justinus Pihl.: Apolog. I, c. 16; Migne, PG, t. 6, col. 352 sq.

[60]. Очевидно св. Иустин има предвид обвиненията против християните в тиестически угощения и едиповски кръвосмешения.

[61]. S. Justinus Pihl.: Apolog. II, c. 12; Migne, PG, t. 6, col. 464.

[62]. Срв. S. Justinus Pihl.: Dialog. c. Tryph., c. 8; Migne, PG, t. 6, col. 493.

[63]. Пак там, с. с. 1, 9; Migne, PG, t. 6, col. 473, 496.

[64]. Срв. Bardenhewer, пос. съч., S. 209.

[65]. Eusebius: Ekklhsiastikhs isstoria, 4, 18, 6; Herausgegeben von Eduard Schwartz, Kleine Ausgabe, 5. Auflage, Berlin 1955, S. 154.

[66]. S. Justinus Phil.: Dialog. c. Tryph., c. 8; Migne, PG, t. 6, col. 492.

[67]. Пак там, c. 82; Migne, PG, t. 6, col. 669 sq.

[68]. Пак там, c. c. 50, 58, 64.

[69]. Срв. Eusebius: Ekkl. Isst. 4, 11, 11; Schwartz, S. 136.

[70]. Пак там.

[71]. Пак там, 4, 18, 1. – Schwartz, S. 153. Евсевий Кесарийски посочва следните осем съчинения, които принадлежат според него на св. Иустин: 1) една апология, отправена до Антоний Пий, неговите синове и римския сенат, 2) една апология, отправена до Марк Аврелий, 3) Слово към елините, 4) друго съчинение за елините, под заглавие „Опровержение“, 5) За единството Божие, 6) Псалтир, 7) едно изследване за душата и 8) Разговор с Трифон юдеина. Този списък обаче не е пълен. Сам Евсевий добавя по-нататък: „Още много други съчинения oт него се намират у много братя.“ На друго място в своята „Църковна история“ (4, 18, 8, 10; Schwartz, S. 136) Евсевий отбелязва още две съчинения на св. Иустин: 1) Против Маркион и 2) Против всички ереси.

[72]. Вж. у Bardenhewer, пос. съч., S. 250.

[73]. Доколко може изобщо да се говори за влияние на философията върху литературно-богословското творчество на св. Иустин ще стане дума по-нататък.

[74]. Stählin: Justin der Märtyrer und sein neuester Beurteiler, Leipzig 1880, S. 66; цит. по Bardenhewer, пос. съч., S. 250.

[75]. Bardenhewer, пос. съч., S. 250.

[76]. S. Justinus Phil.: Apolog. II, c. 13; Migne, PG., t. 6, col. 465.

[77]. Срв. S. Justinus Phil.: Dialog. c. Tryph., c.8; Migne, PG., t. 6, col. 493.

[78]. Срв. Bardenhewer, пос. съч., S. 249 f.

[79]. Архiеп. Филарет, пос. съч., стр.74 сл.

[80]. Срв. Епископ Силвестър, пос. съч., стр. 74 сл.- М.Т-в: Вероученiе св. Iустина мученика в его отношенiи к языческой философiи, във „Вяра и разумь“, 1893 г., №15, стр. 112; Смирнов, пос. съч., „Вяра и разум“, 1898 г., №14, стр. 99 сл; Архимандрит Киприан: Антропология св.Григория Паламы, Paris 1950, стр. 88; Überweg, пос. съч., S. 49 f.

[81]. S. Justinus Phil.: Dialog. c. Tryph., c. c. 2, 3; Migne, PG, t. 6. Col. 476, 481.

[82]. S. Justinus Phil.: Apolog. I, c. 3; Migne, PG., t. 6, col. 332.

[83]. Срв. А. Сергiевскiй: Отношенiе перваго христiанскаго философа кь языческой философiи, във „Вяра и разумь“, 1885 г., май. Кн. І, стр. 420.

[84]. S. Justinus Phil.: Dialog. c. Tryph., c 2; Migne, PG, t. 6, col. 476.

[85]. Пак там, с. 93; Migne, PG, t. 6, col. 687.

[86]. Пак там, с. 8; Migne, PG, t. 6, col. 492.

[87]. Apolog. II, c. c. 8, 10; Migne, PG, t. 7, col. 492 sq., 496.

[88]. Срв. Apolog. I, c. 6, 10; Migne, PG, t. 6, col. 336 sq.

[89]. Пак там, с. 18-22; Migne, PG, t. 6, col. 356 sq.

[90]. Пак там, с. 4; Migne, PG, t. 6. Col. 333 sq.

[91]. Срв. Apolog. I, c. 44; Apolog II, c. c. 10, 13; Migne, PG, t. 6, col. 396, 460, 465.

[92]. Apolog. I, c. 8; Migne, PG, t. 6, col. 337.