Илия Цоневски

Безспорно, най-силната и най-плодоносната защита на християнството през всички времена е бил и си остава преди всичко животът, личният пример на самите християни. Историята на Църквата Христова ясно свидетелства за това. Най-убедително и поразяващо доказателство за своята дълбока убеденост в правотата и истинността на християнството древните християни са давали с това, че са били готови без колебание да умират заради вярата си в Христа и Неговото божествено учение. Нравствено-преобразяващата сила на християнството, твърдата и непоколебима вяра и възвишеният нравствен живот на следовниците Христови са предизвиквали удивление и у най-непримиримите врагове на новата религия. Това са знаели много добре древните християнски апологети oт ІІ-ри век. Те постоянно изтъквали на езичниците сериозния строг, смирен и чист нравствен живот на следовниците Христови[24]. „Нашият Спасител мълчал, когато Го обвинявали пред съда – говори Ориген в съчинението си „Против Целз“.- Нима не може нашата религия сама да се защити? Не трябва ли непорочният живот на учениците на Иисус да обърне в нищо всички клевети[25]? Но при тежкото положение на християните през тази епоха това вече не било достатъчно. И най-твърдата и непоколебима вяра на християнските мъченици в повечето случаи била смятана като проява на грубо заслепение.

8.Въпреки явната неправота и клеветническия характер на тежките обвинения и нападки против християните, необходимо е било те да бъдат отбити, отхвърлени и опровергани, необходимо е било да се разсеят всички предубеждения относно християнството и да се разкрие то пред неговите противници такова, каквото е било в действителност. Това сторили именно древните християнски апологети в своите защитни съчинения – апологии на християнството. Наистина християнската апологетика е тъй древна, както и самото християнство. Богатството oт апологетически мисли в новозаветните свещени книги е неоспоримо[26]. Апологетически мисли има и в творбите на апостолските мъже. Но едва oт началото на ІІ-ри век, когато се изяснило положението на Църквата в държавата и когато започнали да приемат християнското учение и философски образовани езичници, които лично, oт опит се били вече убедили в безплодността на всички усилия да се намери жадно дирената истина вън oт християнството – в различните съществуващи тогава религиозни и философски системи – и които много добре познавали езическия свят и неговата култура, се създали условия за литературна апологетическа дейност. Тогава именно могли да се появят нарочни съчинения в защита на християнството срещу отправяните му клевети и нападки. Защото за борба с философски образовани езичници са били необходими също така образовани и добре подготвени люде, членове на Църквата Христова, които да защитят истините на вярата с оръжията на науката и философията[27].

9.Всички апологетически съчинения са предназначени предимно за езичниците и юдеите, до които са и отправени, въпреки това, че още отначало те са намирали повече четци сред самите християни. Една част oт апологиите на християнството oт ІІ-ри век са отправени във формата на защитни съчинения или тъжби до самите римски императори. Така например Кодрат отправя своята апология до император Адриан, Аристид – до Антоний Пий, а Атинагор – до Марк Аврелий и Комод. Други апологии са отправени към целия гръко-римски езически свят, образован в духа на гръцката философия и представляват увещателни речи, които целят да запознаят с християнството неговите противници. Св. Иустин Мъченик (Философ) отправя апологиите си до император Антоний Пий и осиновените oт него съуправители Марк Аврелий и Луций Вер, до сената и целия римски народ. Някои апологети, като Тациан и авторите на повечето апологетически съчинения имат предимно частен характер и са предназначени за отделни лица – езичници, например апологията на св. Теофил Антиохийски „До Автолика“, за да се разсеят техните недоумения и предубеждения за християнството.

10.По своя план и строеж някои oт апологиите имат формата на речи, като са спазени дори и правилата на елинската риторика, която през ІІ-ри век отново била издигната на нужната висота и достигнала цветущо състояние. Но все пак апологетите използвали по-други изразни средства oт тези, с които си служели обикновено риторите, като заставали на здравата основа на божественото откровение. Защото те се стремели не към външен блясък на речта и многоглаголство, а към по-точно, по-ясно, по-достъпно и по-убедително разкриване основните истини на християнството, разбира се, след като са били отбити преди това всички нападки и възражения против него.

11.Оттук се откриват и задачите, които си поставяли древните християнски апологети в своите апологии, а именно да отхвърлят всички нападки и обвинения против християните, като докажат тяхната несъстоятелност и да убедят образованите езичници в правотата, истинността и възвишеността на християнското догматическо и нравствено учение, а също и да посочат съобразния с това учение чист нравствен живот на християните[28]. Те се позовават на чувството за справедливост у представителите на върховната държавна власт, които сами се именуват приятели на човечеството и философи и изтъкват, че преследванията и наказанията на християните само заради принадлежността им към християнството, само заради името християнин, не съответстват на правовото чувство и националната гордост на римския народ[29]. По повод на възражението, че християнството е нова религия, апологетите посочвали на връзката му със свещените старозаветни книги, които са много по-древни oт философите и техните съчинения[30]. Ако християните се отказват oт всякакви земни почести, ако те се молят за благополучието на императорите, ако изпълняват както всички други люде своите граждански задължения и се отличават със своя добродетелен живот, то те не могат да бъдат безполезни членове на обществото и врагове на държавата; напротив, те са нейни най-добри приятели[31]. Обвинението на християните в тайни престъпления апологетите отхвърляли със справедливо негодувание, като посочвали, че дори и на езичниците е известно, че вярата в Христа причинява нравствено прераждане и обновяване на възприелите я и ги води към чист и свят живот. Тайнствеността на религиозния живот на християните се дължи на тяхното преследване. Ако отделни християни са се провинили и са осъдени и наказани като престъп-ници, това още не ще рече, че трябва да се въстава и против самото християнство; защото те са осъдени именно като престъпници, а не като християни. Такива люде несъмнено заслужават наказание и според християнското учение, а на страшния съд те ще получат вечно осъждане[32]. Не могат да бъдат смятани християните за безбожници поради това, че не почитат мъртвите и бездушни езически божества, защото те не са нищо друго, освен дървени, каменни, сребърни или златни образи – идоли, направени oт човешка ръка, или най-различни животни, или най-после, в най-добрия случай, някакви особени същества, на които все пак са присъщи всички човешки недостатъци. Християните почитат единия и истински Бог, един по същество и троичен по лицe. Нему са приятни само тези, които изпълняват Неговата воля и се отличават с чист и нравствен живот. Християните не са виновни в оскърбяване на светините, тъй като те се отказват да принасят жертви на мъртвите и бездушни идоли, което е не само противно на разума, но и оскърбително за Бога[33]. Относно обвинението на християните в кръвосмешение апологетите изтъкват, че те вярват във всеведението Божие и задгробния живот и справедливата Божия отсъда, а след това разкриват чистотата на нравствения живот на християните. За следовниците Христови е непозволен и греховен, по думите на Христа (Матей 5:18), дори погледът с пожелание, за тях са греховни не само делата, но и помислите, всички люде те смятат за свои ближни и повече oт всичко се грижат за тях и за тяхното спасение; те презират удоволствията в сегашния живот, като се надяват да получат вечно блаженство в бъдещия. Как тогава може да се повярва, че те биха могли да извършат подобни злодеяния? Когато езичниците се предават на всевъзможни страсти, християните прекарват или съвършено безбрачен живот, или пък встъпват в брак само за продължаване на рода[34]. Чудовищна клевета е и обвинението срещу християните, че на своите вечери на любовта си устройват тиестически угощения, защото никога никои люде, дори и предателите, не са свидетелствали за такова престъпление на християните като очевидци. Освен това антропофагията е невъзможна без убийства, а християните, според признанията и на самите им врагове, така се отвращават oт убийствата, че без съпротива понасят всякакви оскърбления, преследвания и мъчения. Те смятат за непозволено дори да присъстват и гледат на наказанията на престъпниците, да посещават обществени зрелища – цирковете и гладиаторските игри и да се забавляват, като гледат извършваните там убийства. Християните обичат ближните си като себе си и са готови по-скоро сами да умрат за другите, отколкото да ги убиват. Целувката на мира е чисто и свято приветствие. Всички християни се именуват помежду си „братя и „сестри“, като деца на един небесен Отец, а не поради противоестествени връзки[35]. Не са виновни християните и за природните и обществени бедствия. Такива е имало и преди появата и разпространението на християнството. Ако на тeзи бедствия трябва да се гледа като на съд Божи, то те са съд над тези, които са отхвърлили почитането на единия и истински Бог[36].

Защитата на християните срещу нападките и обвиненията oт страна на техните врагове у апологетите обикновено се свеждала към разкриване чистотата и съвършенството на живота на истинските следовници Христови. „Християните – четем в апологията на Аристид – като обикаляха и диреха, намериха истината. И както узнаваме oт техните свещени книги, те са се приближили до истината и до истинското познание много повече, отколкото всичките други народи, понеже те вярват в единия и истински Бог, Творец на всички твари и друг Бог освен Него не почитат. И заповедите, които са получили oт Него, те са записали в своите сърца и ги изпълняват с надежда и очакване на бъдещия свят. Поради това те не се отдават на никакви прелюбодеяния и блудства, не лъжесвидетелстват, не злоупотребяват с поверените им имущества и не ламтят за чуждото. Те почитат своите родители, обичат ближните си и отсъждат справедливо. Божества в човешки образ не почитат и каквото не искат другите да им вършат и те не го вършат на тях; идоложертвено месо не ядат, понеже са чисти. Към своите потисници те са внимателни и любезни; на враговете си усърдно правят винаги добро. Техните жени са чисти като девици, а дъщерите им са непорочни. Мъжете им се въздържат oт всяко незаконно съжителство и oт всяка нечистота с надежда за бъдеща награда в другия свят… Те живеят във всяко смирение и доброта и лъжа у тях не може да се намери. Те се обичат един друг, закрилят вдовиците и сираците и ако някой oт тях има, без да му се свиди, дава на този, който няма. Видят ли някой чужденец, те го завеждат в своя дом и му се радват като на истински брат, понеже те се именуват братя не по плът, а по дух и в Бога. Ако някой oт техните бедни напусне този свят, те се грижат за погребението му. И ако чуят, че някой oт техните е затворен или преследван заради името на Христа, всички вземат върху себе си неговите нужди и страдания, и ако е възможно, го освобождават. Ако има между тях някой беден или нуждаещ се и самите нямат никакъв излишък, тогава те постят два или три дни, за да могат да дадат на бедния това, oт което той има нужда. Заповедите на Христа те изпълняват с голямо усърдие и живеят почетно и праведно, както Господ им е заповядал. Във всяко време те хвалят и прославят Бога за Неговите благодеяния и Му благодарят за насъщната си храна… Наистина възвишено и чудно е тяхното учение за този, който иска да Го изследва и разбере. И наистина този народ е нов народ и има нещо божествено в него[37].“ По такъв начин чрез посочване на възвишеното християнско нравствено учение и съответстващия на това учение чист и свят живот на християните, за християнските апологети не е било трудно да отхвърлят обвиненията срещу християните в безнравствен живот, човекоубийства и човекоядства и да заклеймят тези обвинения като чудовищни клевети, рожба на фантазията на поддръжниците на залязващото и умиращо вече езичество. За да накарат злите езици да замлъкнат, някои апологети, например Атинагор, а по-късно Муниций Феликс и Тертулиан изтъкват, че същите тези обвинения, които езичниците напразно отправяли против християните, могат да бъдат насочени тъкмо против самите езичници, защото само онзи може да измисли такива злодеяния, комуто те не са съвършено чужди.

12.Oт друга страна, апологетите посочвали и положителни доказателства за божествения произход на християнството и оттук необходимостта то да бъде възприето oт всички. За това говори преди всичко божественото достойнство на неговия Основател, Който е най-съвършеният идеал на човечеството. Неговите чудеса, кръстни страдания, смърт и възкресение разкриват Неговата Божествена сила и са доказателство, че Той стои над творението като негов Творец. Доказателство за неземния произход на християнството са и делата на светите апостоли, които успели бързо да спечелят много верни следовници на разпнатия и възкръснал Спасител, без помощта на каквито и да било земни средства, макар Той да е бил „за иудеи съблазън, а за елини безумство“; но „за самите призвани както иудеи, тъй и елини, Той е Божия сила и Божия премъдрост“ (1 Коринтяни 1:23-24). Който чете Евангелието и се прониква oт неговия дух, той получава неземна сила. Евангелското учение, което изповядват християните, е проникнато oт дух, сила и благодат. То не противоречи и на разума и може да бъде възприето oт всички разумни люде. Вложеният oт Твореца в човека естествен нравствен закон подсказва всекиму, че прелюбодеянието, разпътството и убийствата са зло. Разумът насочва всеки човек към праведност. Старозаветните пророци и Спасителят са учили людете на прекрасното, възвишеното и божественото, което е вложено oт Твореца в самата природа на човека. Затова християнското нравствено учение не се нуждае oт доказателства. Самото му благотворно въздействие върху людете свидетелства за неговата божествена сила[38].

Истинността на християнските основни истини на вярата се доказва според апологетите oт старозаветните пророчества. Те съдържат всичко, което трябва да се знае за началото и края на света и отговарят на това условие, което дори Платон поставя за истината – тя да произхожда oт Бога. Това, което пророците са говорили за боговъплъщението, за Христа и Неговия живот, за Неговото учение и изкупителното Му дело в пълнота се е сбъднало. Изпълнението на старозаветните пророчества потвърждава, oт една страна, божественото достойнство и пратеничество на Основателя на християнството, а oт друга, свидетелства, че и самите пророци са Божии пратеници и служители. Защото без божествено просветление и ръководство истински пророчества не могат да се възвестяват и без божествено въздействие и помощ те не могат да се изпълнят[39]. Затова християнството, което е предвъзвестено в най-древни времена oт пророците, има божествен произход. Oттук е ясно защо за християнските апологети  oт ІІ-ри век, свидетели за истинността на християнското учение и за божественото достойнство на Христа са били не толкова Сам Спасителят и Неговите чудеса, нито пък светите апостоли и техните боговдъхновени писания, колкото старозаветните пророци и техните, изпълнили се в Новия Завет, пророчества. Пред тези древни свидетели трябва да замлъкнат според възгледа на апологетите особено онези езичници, които се позовавали на дълбоката древност на своята религия и тази дълбока древност смятали за мерило на истинската религия. Пророците, изтъквали апологетите, са много по-древни oт каквито и да било езически авторитети. Свещените старозаветни книги предшестват със столетия началото на гръцката история, гръцката литература и философия[40].

13.Oт умелата защита на християнството и положителното разкриване на неговите основни истини, както и на висотата на нравствения живот на християните, апологетите преминавали към смела борба против езическите заблуди и суеверия, защото те виждали, че само по този начин ще могат да изтръгнат решителен успех и да спечелят пълна победа в тази борба[41]. Поради това те бичували смело езическия политеизъм като противоестествен и неразумен, като отпадане и отдалечаване на човешкия дух oт истинския Бог, като дело на злите духове; доказвали безумието на почитането на езическите божества – мъртви и бездушни идоли, разкривали демоничното в учението и живота на езичниците; най-различни престъпления, жестокост, нравствено падение, кървави жертви в цирковете и арените. Самата езическа митология според апологетите е школа на безнравственост. Освен това те изтъкват големите противоречия както в законите на езическата държавна власт, така също и в езическата философия[42].

14.Езическата философия е била нееднакво оценявана oт страна на християнските апологети: някои oт тях са се отнасяли положително към нея и са я ценели твърде високо (св. Иустин, Атинагор), а други отрицателно, като са я презирали и дори съвършено отричали и отхвърляли (Тациан, Ермий)[43]. Всички апологети обаче са съгласни в едно, а именно, че човешките изследвания са измамни и неудовлетворителни, че явните заблуди на религиозната и философската мисъл в езичеството са очебийно и най-силно доказателство за потребността за човешкия дух oт по-високо просветление, че oт философите езическият свят трябва да се обърне към пророците[44]. Истинската мъдрост гръцката философия е черпела oт Божественото Откровение. Платон трябва да сe смята за ученик на Моисей. Изобщо каквото добро и хубаво са разкривали философите, те са го заимствали oт свещените старозаветни книги или oт божествения Логос, Който подобно на сеяч още преди Своето идване в света в плът е посял зародишите на истината и сред езичниците[45]. В това отношение християнските апологети oт ІІ-ри век са вървели по стъпките на защитниците на юдейството oт предхристиянско време[46]. Целта на апологетите е била да докажат, че пълнотата на истината притежават само християните и че отделни философи всред смъртната сянка на езическата философия се приближават към висотата на християнското познание чрез вложените в тях oт Логоса зародиши на истината, понеже без християнството няма истинска философия. „Човешката душа по природа е християнска“ (Testimonium animae naturaliter christianae[47]). Естествената мъдрост е лъч oт божествения Логос, Който се явил в Иисус Христос в своята пълнота[48]. Разумът и откровението, науката и вярата взаимно се предполагат и допълват. Езичеството се е отклонило и отпаднало oт истината към заблудата, oт самата същност към нейната сянка. Напротив, всичко истинно е християнско и християнството е самата истина. То е най-съвършената и истинска философия[49], защото то не само дава изчерпателен отговор на същите въпроси, които през всички времена са вълнували философите, особено въпросите за Бога и безсмъртието, но в същото време свидетелства и за истината на тези отговори[50].

15.Апологиите на християнството, предназначени за защитата му против нападките oт страна на юдейството, отстъпват по число и обем на противоезическите апологии. Oт ІІ-ри век са известни две такива апологии:

1)“Спорът между Иасон и Паписк върху личността на Иисус Христос“ oт Аристон oт Пела Палестинска и

2)“Разговор с Трифона Иудеина“ oт св. Иустин Философ. В центъра на споровете между християните и юдеите е стоял въпросът за разбирането и тълкуването на Стария Завет и особено месианските пророчества. Апологетите изтъквали, че щом Месия вече се е явил, то Старият Завет, който е имал подготвително значение, е заменен с Новия Завет. Църквата Христова е истинският Израил, а Израил по плът е само негова сянка. Поради своето упорито неверие юдеите сами се лишили oт богоизбраничеството си. Тяхното място сега напълно законно е заето oт Църквата. Понеже юдеите са отхвърлили Христа – последният смисъл и изпълнението на Стария Завет – на тях не е останало вече нищо друго, освен мъртвата буква на Писанието и законът. Църквата Христова обаче има духовно съдържание, защото в нея вечно пребъдват Сам Христос и Дух Свети, Който е говорѝл чрез пророците [51].

16.В апологиите на някои християнски апологети (например на св. Иустин) се дават много по-задълбочени и всестранни изяснения на същността на християнското учение, отколкото това е било необходимо, за да се обезсилят възраженията на неговите противници. Тези апологети се спират повече и върху отношението между християнството и философията. Като разглеждат философските учения върху отделни въпроси, например за Бога, света, човека, за отношението на Бога към човека, те се замисляли повече над християнските догмати върху същите въпроси, като се стараели да ги изяснят и направят по-достъпни за разбиране чрез доводите на разума. Затова те започнали да говорят за примиряване на християнството и истинската философия, на вярата и разума. По такъв начин те набелязват основните линии на научно-богословското изясняване на богооткровените истини и поставят началото на изграждането на богословието като наука. Тъкмо тогава е бил изработен и научният метод на изследване основните истини на християнството[52].

_________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, София, том VII (XXXIII), 6, 1957-1958. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[24]. Срв. Seeberg, пос. съч., S. 232.; Сагарда, пос. съч., стр. 50 сл.

[25]. Origenes: Contra Celsum, praefatio, 1; Migne, PG, t. 11. Col. 641 sq.

[26]. Срв. Сагарда, пос. съч., стр. 52.; Wilhelm  von  Christs: Geschichte der griechischen Literatur. 2. Teil: Die nachklassische Periode der griechischen Literatur, 2. Hälfte: Von 100 bis 530 nach Christus, München 1924, S. 1276.

[27]. Срв. Архiепископ Филарет Черниговскiй и Нежинскiй: Историческое ученiе об отцах церкви, т. І, С. Петербург 1859, стр. 56.- Епископ Силвестър: Православно догматично богословие сь исторично изследване на догмите. Превод от руски: Архимандрит Макарий, свещеник д-р Стефан Цанков и Иоаким Г. Бакалов, т. І, София 1912, стр. 78.; П. Смирнов: Святоотеческое воззренiе на значенiе научнаго и философскаго образованiя и на отношенiе веры к знанiю, в:“Вера и разум“, 1898 г., №12, стр. 740 сл.; Професор Иван Снегаров: Богословието като наука и неговото значение за християнската църква, „Духовна култура“, 1948 г., кн. 5, стр. 7.; Adolf  von Harnack: Lehrbuch der Dogmengeschichte, 5. Auflage, Bd. I, Tübingen 1931, S. 497 ff.; Edwin Hatch: Griechentum und Christentum. Zwölf Hibbertvorlesungen über den Einfluss griechischer Ideen und Gebräuche auf die christliche Kirche. Freiburg i. Br. 1892, S 93.; Johannes Huber: Die Philosophie der Kirchenväter, München 1859, S. 11.; Friedrich Überweg: Grundriss der Geschihte der Philosophie, II. Teil: Die mittlere oder die patristische und scholastische Zeit, 9. Auflage, herausgegeben von Prof. Dr. Max Heinze, Berlin 1905, S. 49.; Walther Koehler: Dogmengeschichte als Geschichte des christlichen Selbstbewusstseins, Zürich und Leipzig 1938, S. 40.; Johanes Hessen: Platonismus und Prophetismus, München 1939, S. 135.; Hans Freiherr von Campenhausen: die griechischen Kirchenväter, Stuttgart 1955, S.14.

[28]. Срв. Adolf von Harnack: Die Mission und die Ausbreitung des Christentums, Bd. Ï: Die Mission in Word und Tat. 4. Auflage, Leipzig 1924, S. 374 f; Reinhold Seeberg: Grundriss der Dogmengeschichte, 7. Auflage, Leipzig 1936, S. 21; Franz Overbeck: Über die Anfänge der patristischen Literatur, Basel, o. J. S. 43 f.

[29]. Срв. S. Jnstinus Phil.: Apolog. I, c. 4; Migne, PG., t. 6, col. 332 sq.; Athenagoras: Legatio pro christianis, c. 1-3; Migne, PG., t. 6, col. 889-897.

[30]. Срв. S. Justinus Phil.: Apolog. I, c. c. 20, 44, 54; Migne, PG, t. 6, col. 357, 393, sq., 408 sq..

[31]. Срв. S. Justinus Phil.: Apolog. I, c. c. 11, 12, 17; Migne, PG, t. 6, col. 341 sq., 353 sq.; Tatianus: Oratio adv. Graec., c. 4; Migne, PG., t. 6, col. 897.

[32]. Срв. S. Justinus Phil.: Apolog. I, c. c. 7, 8; Migne, PG, t. 6, col. 337.

[33]. Срв. S. Justinus Phil.: Apolog. I, c. c. 6, 9, 10, 13; Migne, PG, t. 6, col. 336 sq., 340 sq., 345.

[34]. Срв. Athenagoras: Legatio pro christianis, c. 33; Migne, PG, t. 6, col. 965; S. Justinus Phil.: Apolog. I, c. 15; Migne, PG, t, 6. Col. 349 sq.

[35]. Срв. Athenagoras: Legatio pro christianis, c. 35; Migne, PG., t. 6, col. 968; Minucius Felix: Octavius, c. c. 30, 31; Migne, PG., t, 3. col. 347 sq., 349 sq.; При разследването на християните, направено oт Плиний Млади във Витиния (Мала Азия) се установява, според показанията на самите християни, „че цялата им вина и заблуда се състоели в това, че те обикновено в определени дни се събирали преди разсъмване, възпявали, редувайки се, Христа като Бог и клетвено се задължавали не престъпления да вършат, а да се въздържат oт кражби, грабеж, прелюбодеяние, нарушение на (дадена) дума, отказ да върнат повереното им (имущество). След това те обикновено се разотивали и се събирали отново за приемане на храна, обикновена и невинна“ (Письма Плинния Младшего, кн. Х. Письмо 96, стр. 344). Очевидно изразът „обиекновена и невинна храна“ се срещупоставя на обвинението, че на своите религиозни събрания християните употребявали кръв и месо на убити oт тях деца.; Срв. Письма Плиния, заб. 118, стр. 546.

[36]. Срв. S. Justinus Phil.: Apolog. II, c. 7; Migne, PG., t, 6. Col. 456;  Tertullianus: Apologetic., c. 40; Migne, PL., t. 1, col. 542 sqq.

[37]. Aristides: Apolog., S. 15, 16,- „Bibliothek der Kirchenväter“, Bd. 12 (Frühchtistliche Äpologeten, Bd. 1), Kempten und München 1913, S. 481.

[38]. Срв. Сагарда, пос. съч., стр. 55 сл.- Bardenhewer, пос. съч., S. 175 f.- Kirsch, пос. съч., S. 160.

[39]. Срв. S. Justinus Phill.: Aplog I, c. 13 sq.; Migne PG., t. 6, col. 345 sq.

[40]. Срв. Theofilus episc. Antiochen.: Ad Autolicum, lib. 3, c. 16., Migne, PG., t. 6, col. 1144.

[41]. Срв. Сагарда, пос. съч., стр. 58 сл.; Ф. В. Фаррар: Жизнь и труды святых отцов и учителей Церкви, Перевод с англ. А. П. Лопухина, изд. ІІ, т. І, Петроград 1902, стр. 86 сл.; Л. П. Карсавин: Св. отцы и учители Церкви (Разкритые православiя в их творенiях), Paris, б.г., стр. 49 сл.; Kirsch, пос.съч., S. 159 f.

[42]. Срв. S. Justinus Phil.: Apolog. I, c. 9; Apolog. II, c. 10; Migne, PG., t. 6, col. 340, 460 sq.

[43]. Срв. Смирнов, пос. съч., стр. 754 сл.- Bardenhenwer, пос. съч., S. 178.

[44]. Срв. S. Justinus Phill.: Dialog. cum Tryph., c. 7; Migne, PG., t. 6, col. 492.

[45]. Срв. S. Justinus Phil.: Apolog. I, c. 44; Migne, PG., t. 6. Col. 396.- Minucius Fellix: Octavius c. 34; Migne, PL., t. 3, col. 358 sq.

[46]. Срв. Сагарда, пос. съч., стр. 81 сл.; Bardenhewer, пос. съч., S. 170.; Christs, пос. съч., S. 1276 f.; Becker, пос. съч., S. 11; Върху юдейската апологетика виж по-подробно у Плотников, пос. съч., стр. 1 сл.сл.; Василiи Дмитревскiй: Александрiйская школа. Очерк из исторiи духовнаго просвещения oт І до начала V в. по Р. Хр., Казан 1884.; В. Иваницкiй: Филонь Александрiйскiй. Жизн и обзор литературной деятельности, Кiев 1911, стр. 503 сл.

[47]. Tertullianus: Apologetic., c. 17; Migne. PL., t. 1, col. 433.

[48]. Срв. S. Justinus Phil.: Apolog. I, c. 46; Apolog. II, c. 13; Migne, PG., t. 6. col. 397, 465.

[49]. Срв. S. Justinus Phil.: Dialog. C. Tryph., c. 7; Migne, PG., t. 6. col. 492.

[50]. Срв. Kirsch, пос. съч., S. 160.; Harnack; Lehrbuch der Dogmengeschichte, Bd. I, S. 497, 504 f.; Seeberg, пос. съч., S. 336 f.; Koehler, пос. съч., S. 40; Friedrich Loofs: Leitfaden zum Studium der Dogmengschichte, 4. Auflage, Halle a. S. 1906, S. 114 f.; Gustav Pfannmüller: Jesus im Urteile der Jahrhunderte. Die Bedeutendsten Auffassungen Jesu in Theologie, Philosophie, Literatur und Kunst bis zur Gegenwart, Berlin 1939, S. 49 f.

[51]. Срв. Bardenhewer пос. съч., S. 175 f.

[52]. Срв. Еп. Силвестър, пос. съч., стр, 78; Мелiоранскiй, пос. съч., стр. 678.; Плотников, пос. съч., стр. 88.; Смирнов, пос. ст., стр. 651; А. Мотрохин: Христiанскiе апологеты и нравственное ученie языческих философов, във; „Православный собеседник“, 1912 г., т. І, стр. 351; Михаил Еман. Поснов: История на християнската Църква, част І и ІІ: До разделението на Църквата (1054 г.). „Университетска библиотека“ № 120, 1933, стр. 166; – Joseph Schwane: Dogmengeschichte Bd. I: Vornic а nische Zeit. 2. Auflage, Freiburg i. Br. 1892, S. 68; Kirsch, пос. съч., S. 160; Hube, пос. съч., S. 10 f.

Изображение: авторът Илия Цоневски (1903-1992). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-c7j