Илия Цоневски

Увод

Обща характеристика на епохата и литературно-богословското творчество на древните християнски апологети

1.След възнесението на Спасителя Иисус Христос светите апостоли, а по-късно и техните приемници, трябвало да се отдадат на ревностна и неуморна дейност, за да изпълнят мисията си на земята – да проповядват и разпространяват Христовото учение между юдеи и езичници, като ги правят чрез благодатните свещенодействия живи членове на Църквата – тялото Христово и ги водят по пътя на спасението[1]. Защото Сам възкръсналият Спасител беше дал на Своите ученици преди възнесението Си като прощален завет заповед да отидат по цял свят и да проповядват Евангелието на всички твари (Марк 16:15), да отидат да научат всички народи, като ги кръщават в името на Отца и Сина и Светия Дух и като ги учат да пазят всичко, що им е заповядал (Матей 28:19-20). Светите апостоли изпълнили достойно заповедта на Спасителя. Облечени на Петдесетница с божествена сила и власт, проникнати oт пламенна и самоотвержена любов към Христа и Неговото дело, изпълнени с изумителна готовност да се отрекат oт себе си и всецяло да се посветят в служба на възвишеното и божествено дело за просвещение, издигане и завеждане при Христа и Неговата Църква, живеещите в мрак и смъртна сянка, предишните неуки и боязливи галилейски рибари излезли на смела обществена проповед на Евангелието Христово. С необикновен успех те привеждали людете oт тъмнината на заблудите към Пътя, Истината и Живота (Иоан 14:6), откривали на духовно слепите възвестените oт Христа вечни и неизменни божествени истини.

Делото на светите апостоли било продължено с голямо усърдие и oт техните приемници. Плодовете на тази самоотвержена мисионерска дейност били изумителни: след едно столетие Христовото учение проникнало и в най-отдалечените области на Римската империя и печелело последователи във всички обществени слоеве[2], та по-късно (около 197 година) западният църковен писател и бележит апологет на християнството Тертулиан е могъл да се обърне към езичниците със знаменателните думи: „Ние съществуваме, тъй да се рече, oт вчера, а вече сме напълнили всичко ваше: вашите градове и острови, селата, пазарите, крепостите, градските квартали, декуриите, двореца, сената, форума; оставили сме ви само вашите храмове[3].“

2.И юдеи, и езичници обаче не могли да гледат спокойно на бързото и широко разпространяване на християнството. „Юдеите се въоръжават против християните като към чужденци, а елините ги преследват; враговете им обаче не могат да посочат основания защо ги ненавиждат[4]“ – четем в посланието на Диогнет – анонимен писмен църковен паметник вероятно oт края на ІІ-ри или началото на ІІІ-ти век[5]. Тези думи ни рисуват ясно картината на отношението на външния свят – юдеи и езичници – към християнството и условията, при които е трябвало да работят през тази епоха последователите на Христа за разпространяването и затвърдяването на Неговото божествено учение. Срещу Църквата Христова застанали, oт една страна, юдейството, а oт друга – езичеството като фанатични, жестоки и неумолими нейни врагове.

3.Враждата на юдеите против християните води началото си още oт първите дни на Църквата Христова. Още проповедта на Иисус Христос за царство духовно, небесно, вечно, царство не oт този свят (Иоан 18:36; срв. Лука 17:20-21), което се осъществява в света не със сила или с външна принуда, срещнала упорита съпротива сред юдейския народ, който си представял обещания Месия под образа на земен цар[6]. Тази съпротива срещу евангелската проповед продължила с не по-малка сила и в апостолско, и след апостолско време. И по-късно, през ІІ-ри век, враждебното отношение на юдеите към християните не отслабнало. Юдеите не могли да се помирят с мисълта, че Моисеевият обредов закон няма вечна и задължителна за всички значимост. В бързо разпространяващото се християнство юдейството виждало свой смъртен враг. Оттук е понятно защо юдеите са водили борба против християните с всички възможни средства. Според свидетелството на св. Иустин Философ в синагогите били произнасяни нарочни проклятия срещу християните: той упреква юдеите, че в синагогите те проклинат тези, които вярват, че разпнатият oт тях (юдеите) е Христос и се домогват да докажат, че Той е разпнат като враг Божи[7]. Но юдеите не спирали тук. Те били готови да подхвърлят християните и на кървави преследвания[8]. Тази тяхна жестокост особено се проявила през време на юдейското въстание под предводителството на Бар-Кохба в 132 година. Пак св. Иустин свидетелства: „Юдеите ни смятат за врагове и противници и подобно на вас (езичниците) ни убиват и мъчат, когато само могат; в това сами можете да се уверите. Та и в последната юдейска война Бар-Кохба, предводителят на юдейското въстание, заповядал само християните да бъдат предавани на ужасни мъчения, ако не се отрекат oт Иисус Христос и не Го похулят[9].“

Като нямали право и възможност в римската империя направо и открито да подлагат християните на преследвания и мъчения, юдеите с голямо усърдие прибягвали към доноси пред езическата държавна власт или пък настройвали враждебно народните маси спрямо християните. Много oт подозренията и клеветите по отношение към християните имали юдейски произход и ревностно били разпространявани oт юдеите. „Другите народи – отправя обвинение срещу юдеите св. Иустин – са виновни не толкова, колкото вие, в тази несправедливост, която се оказва по отношение към нас и към Христа; защото вие сте виновници за тяхното лошо предубеждение против Праведника и против нас, Неговите следовници. Когато вие сте го разпнали, Него, единия непорочен и праведен Човек, чрез Чиито рани се изцеряват всички, които дохождат чрез Него при Отца, и когато вие сте узнали, че Той е възкръснал oт мъртвите и се е възнесъл на небето, както е предвъзвестено в пророчествата, то вие не само не сте се разкаяли в своите злодеяния, но още сте изпратили избрани люде oт Иерусалим да разгласят по цялата земя, че уж се е появила безбожната християнска ерес и да разпространяват клевети против нас, които всички непознаващи ни обикновено повтарят. По такъв начин вие сте причина не само за вашата собствена несправедливост, но и на всички други люде[10].“ По-късно подобно обвинение против юдеите отправя и Ориген, като смята, че oт тях изхождат слуховете за престъпни и безнравствени деяния на християните, които слухове Целз използвал в борбата си срещу християнството[11].

4.Християнството било посрещнато враждебно още отначало и oт широките народни езически маси. Тази враждебност се проявявала навсякъде и при всички възможни случаи. Ярък израз тя намирала особено в цирковете и арените, където християните, при яростните викове на тълпата, често пъти били безжалостно наказвани и предавани на смърт. Понякога дори и самото римско правителство осъждало и наказвало християните само поради обвиненията oт страна на народа[12]. На какво се дължала тази ненавист и омраза към християните?

Езичниците били сляпо привързани към своя политеизъм и винаги са били готови да го защитават и с най-груби средства. А в християнството, с неговото ясно изразено учение за единството Божие, те виждали смъртна заплаха за своята вяра. През ІІ-ри век самото правителство взело под своя закрила възраждането и укрепването на езичеството. Свидетелство за това е строежът на много нови езически храмове и увеличаването броя на жреците и религиозните обреди и празненства. Направен бил опит да се осмисли митологията, като се примири с религиозното чувство чрез отъждествяването на древните богове с духовните същества – демоните, които били смятани за пратеници на върховния Бог. Вярата в демоните, в тяхното присъствие навсякъде и влияние върху света и човека е била една oт най-характерните особености на елинския мироглед през тази епоха. И затова езичниците не могли да се примирят с отрицателното отношение на християните към това, което в религиозния и обществения живот е било радост и гордост за широките народни маси. А който е ставал християнин, той вече не е почитал отечествените богове и не е участвал в устройваните в тяхна чест игри и празненства. За езичниците било съвършено непонятно духовното богопочитане на християните. Никой езичник не е могъл да си представи богопочитане без храмове, жреци и жертви. И ако у християните не виждали това, за тях те били безбожници. Затова тези „безбожници“ трябвало да изпитват гнева на боговете и да бъдат жестоко преследвани. Освен това езичниците не могли да се примирят с мисълта за възможността да се създават нови религии. Достойнството и истинността на всяка религия за тях се обуславяли oт нейната древност. Затова християнството, като съвършено нова религия, според този езически възглед е не само непозволена, но и лъжлива религия и трябва да бъде отречена и преследвана.     

Религиозно-църковният и общественият живот на християните предизвикал още по-голяма враждебност към тях oт страна на езичниците. Езичниците не познавали живота на християните, той им се виждал твърде странен. Това давало възможност да се създават и разпространяват за тях най-различни невероятни и дори чудовищни слухове. Братската любов и единомислието и единството между християните били обяснявани като изява на тайно престъпно общество. Започнали да гледат на тях като на люде, които се боят oт светлината. Неучастието на християните в обществените празненства също предизвиквало сред езичниците подозрения, ненавист и омраза. Християните били обвинявани, че проявяват неоправдано пристрастие към грешниците, като ги приемат в своите общества. Тайнствените религиозни и богослужебни събрания на християните, вечерите на любовта и приобщаването с тялото и кръвта Христови са давали повод на езическата народна фантазия да си представя, че те се отдават на най-страшни и чудовищни престъпления: устройване на тиестически угощения, тоест детеубийства и човекоядство, и едиповски кръвосмешения[13], нечуван разврат, магьосничество и други престъпления. Колко много са били разпространени тези обвинения и клевети спрямо християните подробно говори западният християнски апологет Минуций Феликс в своята апология „Октавий“, като ги влага в устата на езичника Цецилий:“Не трябва ли дълбоко да съ-жаляваме, че дръзко въстават против боговете люде oт жалката, забранена и презряна секта, които събират в своето нечестиво общество последователи oт народната утайка, oт лековерни жени, които се заблуждават поради лекомислието на своя пол, люде, които в нощните събрания, със своите тържествени пости и безчовечни ястия, се събират не за свещени обреди, но за гнусни дела. Това са люде, които се скриват, бягат oт светлината… Тези люде се узнават един друг по особени тайни знаци и питаят един към друг любов, без дори да се познават помежду си… Те се наричат безразборно помежду си братя и сестри, за да направят обикновеното блудство чрез свещеното име кръвосмешение… В събранията си убиват малки деца, жадно пият кръвта им и употребяват телата им за храна… А техните вечери са известни… В деня на слънцето (тоест в неделя, бел. моя) те се събират за обща вечеря с всички деца, сестри, майки, без разлика на пол и възраст. Когато пиршеството е в разгара си и виното възпламени в тях огъня на сладострастието, те загасват светлината и се отдават на разврат. По такъв начин, ако не в действителност, то в съвестта всички те стават кръвосмесници[14].“

За всички бедствия в държавата – болести, войни, глад, земетресения, неплодородие – започнали да обвиняват християните, понеже те не почитали езическите божества и отхвърляли езическия култ. Всички, които живеели oт многобожието – жреци, майстори – производители на идоли, гадатели и други били особено враждебно настроени срещу християните, защото печалбите им започнали да намаляват.

Образованите езичници се отнасяли с насмешка и презрение към християнството и неговото учение. За тях било странно и смешно, че необразовани и невежи люде, които водят началото си oт малка и не много известна римска провинция, се домогват да разрешат големите мирогледни въпроси, над чието разрешение напразно са се трудили и най-великите мислители на древна Гърция. Основните догматически и нравствени истини на християнството, животът на Христа, както и животът на Неговите следовници, който рязко се отличавал oт живота на езичниците – всичко това им се виждало така странно, че те смятали християните за самоизмамващи се мечтатели, а учението им за грубо суеверие.

Най-опасно за християните било това, че някои oт обвиненията срещу тях имали политически характер. Понеже целият обществен живот в римската империя бил тясно свързан с езичеството, християните напълно странели и се отчуждавали oт този живот. Докато езическите религии били национални религии, християнството е всемирна религия, еднакво достъпно за всички народи, защото за него вече „няма ни елин, ни иудеин, ни обрязване, ни необрязване, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободен, а всичко и във всичко е Христос“ (Колосяни 3:11). А това давало повод и основание християните да бъдат обвинявани в противодържавна настроеност…[15]

Самото обвинение на християните в атеизъм е имало много по-широко и решително практическо значение, отколкото всяко друго както за широките езически народни маси, така и за държавната власт. Защото то обхващало две престъпления, приписвани на християните: непочитане на боговете, тоест безбожие, и незачитане и отхвърляне култа към императорите, тоест държавна измяна. Повечето oт мъченическите актове свидетелстват, че съдопроизводството спрямо християните-мъченици обикновено завършвало с това, че те отказвали да въздават на императорите божески почести. А според римския възглед с това се отричала самата държава в най-дълбоките ѝ и здрави възгледи.

Поради посочените причини римската езическа държавна власт в продължение на повече oт две столетия употребила всички усилия и средства, за да унищожи напълно християнството или най-малко да ограничи неговото разпространяване и влияние сред народните маси. Още в средата на І-ви век oт времето на Нерон, римските императори са издавали разпоредби за явно или прикрито преследване на християните в цялата империя или в отделни нейни области, като за целта са снабдявали управителите на отделните провинции с нарочни пълномощия и им давали съответните указания. Често самото изповядване на християнството, самото име християнин е било достатъчно за обвинение и осъждане на християните, без да се е смятало за необходимо да се подири и докаже при всеки отделен случай съответната им вина[16]. Но тъкмо в тези жестоки гонения и мъчения на християните е била изпитана и затвърдена силата на тяхната вяра. И затова Тертулиан е могъл смело да се обърне към езичниците – жестоките мъчители на християните с думите: „Вие можете без пречки да ни осъждате на наказания, да ни предавате на мъчения, да ни унищожавате! Вашата несправедливост е доказателство за нашата невинност… Вашата голяма жестокост нищо не ви ползва. Тя е по-скоро спомагателно средство за разпространяване на нашето учение. Всеки път, когато искате да ни унищожите, ние ставаме все по-многобройни. Кръвта на християните е семе за нови християни[17].“

5.Отрицателно и враждебно отношение към християнството имали и представителите на езическата философия. Но докато римската държавна власт и широките народни маси водели борба против християнството с груба физическа сила, някои oт гръцките и римските философски писатели открили борба против него на литературна почва с жлъчни и язвителни сатири. Отначало образованият гръко-римски свят обръщал малко внимание на християнството и почти не се занимавал с него. Но през ІІ-ри век, когато християнството достигнало широко разпространение в Римската империя, отделни представители на езическата философия определили открито своето отношение към него, като го подхвърлили в нарочни съчинения на груби насмешки, нападки и отрицание. За да обругаят християнството, те били готови да се вслушат дори и в разпространените сред народа клеветнически слухове по отношение на християните. Но в тази противохристиянска литература се проявява не само ненавистта и омразата към християнството, но и страхът пред него на залязващото и умиращото вече езичество[18].

Към първите по време противници на християнството oт страна на представителите на езическата философия се отнасят: Лукиан Самосатски, Кресцент, Фронто, Ариан и Целз. Лукиан Самосатски (120-180) осмива в своята сатира oт 167 година „За смъртта на Перегрина“ (Perivth’v Peregrivnou teleuth’v) християнското учение за любовта към ближните и представя християните като простодушни фанатици, достойни за презрение и съжаление

Кресцент бил циничен философ (в Рим). Според свидетелствата на св. Иустин и Тациан  той публично обвинявал християните в безбожие[19]. Говорел повече устно пред народа. Бил незначителен противник на християнството, което се вижда oт това, че наскоро бил почти забравен. Споменава се oт малцина древни писатели.

Фронто oт Цирта (в Ливия) е най-видният ритор oт епохата на Антониновци. Бил е учител на Марк Аврелий и Луций Вер. Според свидетелството на Минуций Феликс написал съчинение против християните, в което ги обвинявал в тиестически угощения и едиповски кръвосмешения[20].

Стоикът Ариан (роден в края на І-ви век) отправя остри нападки срещу християните в съчинението си Epikthvtou diatribaiv, в което излага възгледите на своя учител Епиктет.

По силата на ожесточеността на своите нападки против християнството първо място заема Целз. Сведенията за този голям враг на християнството са съвършено оскъдни. Около 178 година той написал обширно полемическо съчинение против християнството под заглавие „Logov aliqivov“ („Истинското слово“). То не е запазено. По-голямата част oт съдържанието му обаче е запазена в полемическото съчинение на Ориген „Против Целз“. Съчинението на Целз, според характера на съдържанието му, тъй като то е предадено oт Ориген, може да се раздели на четири части. В първата част Целз въстава против християнството oт гледна точка на юдейската вяра в обещания Месия. Своите възражения той влага в устата на един евреин, който се мъчи да докаже, че напразно християнството си е присвоило юдейската месианска идея и вярва, че в него тя е намерила своето пълно осъществяване. Във втората част се прави опит да се отхвърли юдейската месианска идея oт езическа гледна точка и по този начин да се разколебаят самите основи на християнството. Третата част е насочена против отделни въпроси oт догматическото и нравственото учение на християнството, като се твърди, че то е заимствано oтдругаде и след това е изопачено. Правят се възражения против догмата за боговъплъщението и изкупителната кръстна жертва като противни на здравия разум. В четвъртата част се дава оправдание и защита на езическата държавна религия. Целз се опитвал да опетни новата религия с всевъзможни ругатни и клевети, нейния божествен Основател да представи като един обикновен измамник, а всичко чудесно и необикновено в живота Му да припише като измислица на Неговите първи следовници и ученици. Бързото разпространяване на християнството той обяснявал със силното впечатление, което предизвиквала в широките народни маси лъжовната картина на бъдещия страшен съд Божи. Вярата в боговъплъщението той замествал с учението за отвъдсветовността на Бога, Който косвено само въздействал върху земните твари. Вярата във възкресението на мъртвите подкопавал с учението за нищожеството на материята, като допускал да се говори само за по-нататъшното съществуване или за безсмъртие на душата. В своето съчинение Целз е проявил голяма начетеност и осведоменост, остроумие и умение да поставя и разглежда философските системи и религии в Римската империя. Във философските си възгледи се изявява предимно като еклектик, неоплатоник и епикуреец. Бил е повлиян и от стоическата философия. Влизал е в спорове с християни и е познавал християнската литература. Затова не е чудно, че неговото съчинение се е превърнало в арсенал, oт който противниците на християнството и до днес черпят материал и средства за борба против него[21].

6.Oт казаното се вижда, че обвиненията, които били отправяни против християните oт страна на държавната власт, народа и представителите на езическата философия, били твърде много. Те биха могли да се сведат към следните няколко положения:

1) християнството е било нова религия, следователно лъжлива и непозволена;

2) то е било религия на невежи фанатици;

3) християните са безполезни членове на обществото и непатриотични граждани;

4) те образуват някакво тайно подозрително общество, опасно за държавната сигурност;

5) християните са безбожници, понеже нямат изображения на богове, жреци и храмове;

6) като отхвърлят почитането на всички признати богове, те са виновни в оскърбяване на светините (sacrilegium);

7) като се отказват да принасят жертви на императора, те са виновни в оскърбяване на величеството и в държавна измяна;

8) те се занимават с магии и са безнравствени люде: на своите „вечери на любовта“ се отдават на нечуван разврат и кръвосмесни оргии, а в „свещените си тайнства“ употребяват човешка плът и кръв;

9) природните бедствия са наказание за човечеството oт боговете, понеже търпи в своята среда такива нечестиви люде;

10) християнските свещени книги са пълни с противоречия;

11) християнското учение не може да бъде възприето и оправдано oт разума; особено невъзприемливо е учението за божественото достойнство на Иисус Христос, за извършеното oт Него изкупление на людете и за възкресението на мъртвите; отхвърляно било и нравственото учение на християнството[22].

7.Положението на християните в Римската империя през ІІ-ри век определило и насоката, и характера на християнската литература през тази епоха. Древната църковна литература oт времето на апостолските мъже се е появила, за да задоволи потребностите на младите християнски църкви в Палестина, Сирия, Мала Азия, Гърция и Рим. Тя се отличава със своята простота и достъпност и има за предмет предимно въпроси, свързани с вътрешния църковен живот[23]. Самозащитата на християнството през ІІ-ри век против римската езическа държава и езическото общество извикала на живот нов род християнска литература. Църковните писатели oт ІІ-ри век е трябвало да водят смела и упорита духовна борба против фанатичните и жестоки врагове на християнството, „борба – според думите на св. апостол Павел – не против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината oт тоя век, против поднебесните духове на злобата“ (Ефесяни 6:12). Oт тази именно борба в защита на християнството oт нападките както на езичниците, така и на юдеите, израснала така наречената апологетическа литература на древната Църква; оттук църковните писатели oт тази епоха се именуват предимно апологети.

Следва…(виж тук).

_________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, София, том VII (XXXIII), 6, 1957-1958. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Karl Becker: Tertullian. Apologeticum (Einführung), München 1952, S. 11.

[2]. Срв. Becker, пос. съч., S.11.- Kurt Aland: Kirchengeschichte in Lebensbildern, 1. Teil: Die Frühzeit, o. J., S. 82.

[3]. Tertullianus: Apologeticus adversus gentes pro christianis, c. 37; Migne, PL, t. 1, col. 525.

[4]. Epistula ad Diognetum, c. 5; Migne, PG, t. 2, col. 1173.

[5]. Вж. Berthold Altaner: Patrologie Leben, Sehriften und Lehre der Kirchenväter, 3. Auflage, Freiburg i. Br. 1951. S. 102.

[6]. Срв. Илия Цоневски: Посланието на апостол Варнава (Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, т. ХХІІ, 1944-1945), София 1945, стр. 26 сл.

[7]. S. Justinus Philosophus: Dialogus cum Tryphone iudaeo, c. c. 16, 47, 93, 95, 108, 117, 137.

[8]. Срв. Н. Н. Сагарда: Патристика (Лекцiи-литогр. Изд.), С. Петербург 1908, стр. 16.

[9]. S. Justinus Phil.: Apologia I, c. 31; Migne, PG t, 6, col. 377.

[10]. S. Justinus Phil.: Dialog. C. Tryph, c. 17; Migne, PG., t. 6 col. 512 q.

[11]. Origenes: Contra Celsum, lib. 6, c. 27; Migne, PG., t. 11, col. 1333.

[12]. Срв. Edmund von Pressensé: Geschichte der drei ersten Jahrhunderte der christlichen Kirche, II. Teil: Der große Kampf des Christentums gegen das Heidentum. Die Märtyrer und die Apologeten, II, Leipzig 1865, S. 2 f.

[13]. Тиест (в гръцката митология) бил син на внука на Зевс – Пелопс и брат на Атрей, чиято съпруга Айропея той съблазнил. За да си отмъсти, Атрей заклал Тиестовите деца и дал на баща им да яде oт месото им. – Едип (в гръцката митология) син на царя на Тива – Лай, бил изоставен oт баща си на една планина, понеже оракулът предсказал, че ще убие баща си и ще се ожени за майка си. По-късно наистина той убил баща си, без да го познава, и се оженил за майка си, също без да я познава.

[14]. Marcus Minucius Felix: Octavius, c. c. 8, 9; Migne, PL., t. 3, col. 266 sq.

[15]. Срв. Сагарда. Пос. съч., стр. 18 сл. сл.  –  Владимiръ Плотниковъ (Архимандритъ Борисъ): Исторiя христiанскаго просвещенiя вь его отношенiяхь кь древней грекоримской образованности. Перiодь І: Оть начала христiанства до Константина Великаго, Казань 1885, стр. 44 сл. – Otto Bardenheweirr: Geschichte der altkirchlichen Literature, Bd. I: Vom Ausgang des apostolischen Zeitalters bis zum Ende des zweiten Jahrhunderts, 2. Auflage, Freiburg i. Br. 1913, S. 171 f.

[16]. Това ясно е засвидетелствано в преписката на Плиний Млади с император Траян. Плиний пита императора следва ли да се наказват християните само заради името християнин, дори при отсъствие на престъпление, или пък да се наказват само престъпленията, свързани с името.- Вж. Письма  Плиния  младшего (Plini secundi epustularum, libri I-X), кн. Х, письмо 96. Перевод М. Е. Сергеенко. А. И. Доватура и В. С. Соколова. Примечания М. Е. Сергеенко и В. С. Соколова. Издателство Академии наук СССР, Москва-Ленинград 1950, стр.343.

[17]. Tertullianus: Apologetic., c. 50; Migne, PL., t. 1, col. 602 sq.

[18]. Срв. Johan Peter Kirsch: Die Kirche in der antiken griechisch-römischen Kulturwelt (Kirchengeschichte, I. Bd.). Freiburg i. Br. 1930, S. 154; Плотниковь, пос. съч., стр. 46 сл.; Сагарда, пос. съч., стр. 42 сл.

[19]. S. Justinus  Phil.: Apolog. II, c. 3.; Tatianus: Oratio adversus graecos, c. 19; Migne, PG. T. 6, col. 448 sq., 848 sq.

[20]. Minucius  Felix: Octavius, c. c. 9, 31; Migne, PL, t. 3, col. 270 sq., 349 sq.

[21]. Срв. Сагарда, пос. съч., стр. 45 сл.; Bardenhewer, пос. съч., S. 172 f.; Kirsch, пос. съч., S. 154 f.; Hans  Lietzmann: Geschichte der altcn Kirche, Bd. II, Berlin und Leipzig 1936, s. 172 f.; Reinhold  Seeberg: Lehrbuch der Dogmengeschichte, Bd. I: Die Anfänge des Dogmas im nachapostolischen und altkatholischcn Zeitaller, 3. Auflage, Erlangen 1920, S. 333 f.

[22]. Срв. Сагарда, пос. съч., стр. 49 сл.

[23]. Срв. Плотников, пос. съч., стр. 36 сл.; Сагарда, пос .съч., стр. 3 сл.; Б. Мелiоранскiй: Очеркъ христiанскаго вероученiя въ первые три века существуванiя христiянской церкви, в „Энциклопедическiй словарь“, издатели: Ф. А. Брокгаузь и И. А. Ефронъ, т. 74 (37а), С. Петербургъ 1903, стр. 67; А. Иванов: Вера и знание по учению христианских философов ІІ-ІІІ в. в., в „Журнал Московской патриархии“, 1955 г. кн. 5, стр. 53.; Цоневски, пос. съч., стр. 3 сл.

Изображение: авторът Илия Цоневски (1903-1992). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-c6X