Дилян Николчев

В своя статия през 2011 година, отпечатана и в списание Християнство и култура[1], изразих песимистичното си очакване по отношение на уставното изискване църковният събор да бъде свикан през 2012 година, тоест, че за пореден път Уставът на Българската православна църква-Българска патриаршия[2] ще бъде брутално нарушен от Светия Синод на поместната ни църква. В същия текст отправих тревожни предупреждения и по други сериозни църковно-канонич­ни проблеми, имащи отношение към настоящото църковноправно устройство. Да припомня: въпросите, свързани с разсекретяването на ДС-досиетата на висшия клир; продължаващата обвързаност на някои наши архиереи с бизнес кръгове и политически интереси, обвързаност, изразявана по вулгарен начин, включително и с вълна от архонтски отличия на личности със съмнителна репутация и минало; очертаващата се още тогава тенденция да се повторят нечестни практики при избора на нов патриарх (при все още живия патриарх Максим) и други.

В следващите редове някои от тези неразрешени проблеми ще бъдат обговорени отново. Към тях ще прибавя и зададен публично вече от мен въпрос: защо управлението на поместната ни църква отказва да изпълни Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия-ЗДРДОПБГДСРСБНА

За отказа на Светия Синод да свика Църковен събор

В Устава на Българската православна църква-Българска патриаршия съществуват два текста, които императивно повеля­ват Църковният събор да се свиква редовно на всеки четири години. Първият е заложен в чл. 18 и в него се казва: „Църковният събор се свиква на редовна сесия в първата година на всеки четиригодишен период, а извънредно – когато Светият Синод намери това за необходимо“. Вторият текст (чл. 29) като че ли нарочно, за да припомня на родните ни архиереи, че съществуват канонични разпоредби, които трябва да се спазват, повтаря това задължително условие: „Църковният събор се свиква редовно веднъж на четири години, а извънредно – при необходимост”. От правна гледна точка тези законодателни изисквания не оставят никакво поле за различна интерпретация, не позволяват никакъв измислен дебат по отношение на това дали е възможно срокът за свик­ване на Събора да не бъде спазен от Светия Синод. Каноничната разпоредба е ясна и задължаваща, което означава, че през 2012 година трябваше да се свика поредният Църковен събор – седмият по броенето (започващо от Първия Църковно-народен събор, 1871 година).

С оглед на разпоредбите на Устава, имащи отношение към свикването на Църко­вен събор, сериозен въпрос повдига и една друга хипотеза – тази за провеждане­то на извънредни сесии по време на вече свикан редовен събор. Чл. 39 от стария устав (този от 1950 година) допускаше волята и упражняването на правото за свик­ване да не е само във властническите правомощия на Светия Синод, но също така такова правомощие да притежава и самият Църковно-народен събор – в лицето на самите участници: „Църковно-народният събор се свиква на редовна сесия в първата година на всеки четиригодишен период, а извънредно – когато Светия Синод намери за нужно или когато мотивирано се поиска от половината чле­нове на събора[3]”. Защо Църковно-народния събор (променен в Църковен събор) в Рилския манастир през 2008 година отмени тази възможност той да се свиква и от самия събор с приемането на текст, предоставящ изключителните права единствено на Българския патри­арх (чл. 30. (1): „Църковният събор се свиква, открива, ръководи и закрива от Българския патриарх или определен от него с писмена заповед председателст­ващ“), можем единствено да се досещаме. Остава обаче усещането за игнори­ране на съборното начало в поместната ни църква, и то в каноничен институт, който в най-голяма степен би трябвало да символизира съборността.

Към тези бележки за задължителното и редовно свикване на Църковен събор на всеки четири години е необходимо да се прибавят и още няколко. Първата се отнася до конкретен текст (чл. 27, т. 3) от раздел III (Правомощия и заседания на Църковния събор) на глава втора (Църковен събор), в който изрично се казва, че Църковният събор „изслушва отчетен доклад на Светия Синод за цялост­ната дейност на Българската православна църква-Българска патриаршия през изтеклия четиригодишен период и се произнася по доклада”. Тоест не за пет, шест, седем, осем и повече години, а за „четиригодишен период”. Втората бе­лежка се отнася до разграничаването на императивното изискване за свикване на събор от пожелателното. Тази правна възможност присъства наистина, но тя се отнася за приетия през 2008 година в Устава на Българската православна църква-Българска патриаршия нов за поместната ни църква каноничен институт – Архиерейския събор[4]. Така Уставът повелява в чл. 36, ал. 2, че „Архиерейският събор се свиква от Българския патриарх, когато Светият Синод намери това за необходимо”. И не на последно място – как ус­тавът от 1950 година, създаден в най-голяма степен в условията на комунистическа диктовка (разбирай – кървава комунистическа диктатура), определя този чети­ригодишен период като „законоустановено време[5]”, а сегашните архиереи отго­варят на журналистическия въпрос – кога Синодът ще свика VII-мия Църковен събор с отговори от рода на: „не сме готови чисто организационно” (Западно и Средноевропей­ски митрополит Антоний) и „просто сега не сме взели решение за подготовка […], просто не е започнала подготовката“ (Ловчански митрополит Гавриил)[6].

В случая с несвикването на Църковен събор от страна на Светия Синод и по този на­чин неспазването на Устава на Българската православна църква-Българска патриаршия важен е и един друг правен аспект, имащ отношение към законите на страната ни, в частност към специализирания закон в областта на вероизповеданията – Закона за вероизповеданията (ЗВ). Тук трябва да се припомни, че при приемането на същия закон (обн. ДВ, бр. 120 от 29 декември 2002 година и съответните изменения и допълнения след това) в частта регистрационен режим и придобиване на качество на юридическо лице за всички вероизповедания за Българската православна църква бе направено изключение: за разлика от останалите вероизповедания, кои­то законът задължи да преминат през съдебна процедура и регистрация в Софий­ския градски съд, поместната ни църква получи правото на юридическо лице ex lege (пряко, по право), обстоятелство, което обаче не я освобождава от отговорност­та уставът ѝ да не противоречи на Закона за вероизповеданията (в този смисъл Уставът на Българската православна църква-Българска патриаршия се явява подзаконов нормативен акт на ЗВ), както и да го изпълнява, тъй като – по силата на чл. 10 от ЗВ – тя (Българската православна църква-Българска патриаршия) не притежава никакви предимства и привилегия спрямо останалите вероизповедания тогава, ко­гато става дума за устройство и управление по собствен устав. С други думи, Светия Синод нарушава не само своя устав, но и законите на нашата страна. Доказател­ство за това намирам и в следващия проблем, който тук разглеждам.

За неспазването от страна на Светия Синод на ЗДРДОПБГДСРСБНА, или Закона за досиетата, както е популярно известен, обнародван в Държавен вестник на 19 декември 2006 година (бр. 102). Въпреки съпротивата на различни партийни съсловия в страната ни, голяма част от които свързани с бившата тоталитарна комунистическа власт и нейните репресивни политически служби, и въпреки категоричното нежелание и на Светия Синод да се разкрият страниците от този период, Законът, макар и със закъснение (в сравнение с повечето от останалите бивши комунистически страни), бе приет; нещо повече, в обсега на публичното разкриване на агентурния апарат бяха включени нови категории лица, които в миналото са сътрудничели под различни форми на Държавна сигур­ност и разузнавателните служби на Българската народна армия.

По смисъла на специализирания закон, по който функционира и Комисията за раз­криване на документите и за обявяване на принадлежност на български гражда­ни към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, публични длъжности, отнасящи се до религиозните общности, както и публични дейности по смисъла на същия са дейностите, извършвани от „ръко­водителите и членовете на управителните органи на религиозни общнос­ти“ (вж. чл. 3, ал. 1 и ал. 2, т. 6). От информация на документно ниво (която моля Светия Синод, както и ръководството на Комисията да потвърди или отхвърли!) зная, че Комисията през последните няколко години официално се е обръщала на няколко пъти (5 или 6, за последно през миналата 2015 година) към Светия Синод на осно­вание разпоредбите на Закона Синодът да предостави официално бази данни на лицата, заемали или заемащи публични длъжности или извършвали и извършващи и в момента публична дейност в рамките на поместната ни църква – в качест­вото ѝ на юридическо лице. Светия Синод обаче и досега не е изпълнил задължение­то си по закон и не е предоставил исканата от Комисията информация. В тази връзка въпросите, които биха могли да се поставят, са:

1.Защо Светия Синод извършва административно нарушение и стои ли зад нежела­нието на църковното ни управление да подаде информация с данни на Комисията опасение или дори страх, че от ръководните органи на Българската православна църква-Българска патриаршия ще излязат „на светло” и други имена на свещенослужители и църковнослужители като бивши сътрудници на тоталитарните атеистични комунистически служби?

2.Без да поставям към Комисията обвинение, че не е изпълнила формално пред­видените в такива случаи наказателни санкции в Закона (вж. чл. ЗЗ[7]), не е ли крайно време Комисията да се самосезира и сама да стартира процедура по проверка на публичните длъжности в Българската православна църква-Българска патриаршия по смисъла на Закона? Тук изрично отбелязвам, че не става въпрос за проверка единствено на двама от новоизбра­ните митрополити[8], които попадат в обсега на проверката (надявам се, а и съм убеден – на базата на личните ми наблюдения, че тяхното минало в коментирания контекст е чисто от агентурни зависимости), а и на останалите публични длъжности, заемани в синодалните църковни структури – викарийни епископи или епископи със специален статут, архиерейски наместници, ръководители на различни поделения в администрацията на Българската православна църква.

Този аспект от нарушаването на правилата за църковен и граждански живот в поместната ни църква и в държавата още веднъж напомня, че проблемът с агентурното минало на не малка част от висшия клир продължава да държи в църковно-духовна стагнация ръководството на Българската православна църква-Българска патриаршия. Връщайки се назад към проблема с нежеланието на Светия Синод да свика Църковен събор, една от предполагаемите причини за това е страхът всред архиереите, че този въпрос може да се изплъзне от техния контрол и да бъде поставен пред делегатите на Събора за дискусия и решение.

В заключение, важно е, разбира се, Уставът на Българската православна църква-Българска патриаршия да се спазва, Съборът да бива свикван редовно, но още по-важно е дейността му да е ползотворна и канонично отговорна, а не да бъде придружавана с грозни действия, каквито например се случиха по време на VI-тия Църковно-народен събор[9]. Важно е също Синодът да спазва правило­то „кесаревото кесарю, а Божието – Богу” (Лука 20:25), а още по-радостно ще е Държавна сигурност да не е успяла да обхване в своята смъртоносна мрежа такова огромно „количество”, както в случая със синодалния състав.

И още, за съжаление за пореден път през последните години очакванията за ново раждане в Христос, в перехорисис на общението на Светия Синод със заоби­калящия го църковен видим свят не се получава в различните направления на църковния живот – в съборността при взимането на решения, в зачитането на гласа и достойнството на целия клир и народът Божи, в спазването на правила и закони. Затова вместо радостно и оптимистично мнозина вярващи в поместната ни църква гледат на събития и процеси по-скоро песимистично. Те все още се надяват Синодът да се промени, да се отвърне, да тръгне в пра­вилното направление, а не да абдикира от събори – както на поместно, така и на всеправославно ниво; и не постоянно да сипе обвинения в прегрешения срещу поместни църкви, църковни лидери, институции и отделни лица, след като сам изпада в нарушения и изкушения.

_______________________________________________

*Публикувано в Християнство и култура, 2016, бр. 9 (116), с. 16-20. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Николчев. Дилян. Няколко оптимистични и песимистични очаквания в краткосрочен план за Българската православна църква. – Християнство и култура, бр. 1 (68), зима 2012.

[2]. Приет от VI-тия Църковно-народен събор на 11 декември 2008 година в Рилската света обител, публикуван в Църко­вен вестник, извънреден брой, 09.01.2009 година.

[3]. За редовното свикване на Църковно-народния събор в стария устав присъства и друг член – 129: Църковно-народният събор се свиква редовно веднъж в четири години, а извънредно – при нужда“.

[4]. Чл. 36 (1): „Архиерейският събор се състои от архиереите – митрополити и епископи на Българската православна църква-Българска патриаршия“.

[5]. Вж. стария устав, „Ведомство на патриарха”, чл. 111, т. 4: Свиква в законоустановеното време Светия Синод и Църковно-народния събор на заседание“.

Разбира се, това законоположение в комунистическия период присъстваше само „на книга“ и не се спазваше никога, обстоятелство, което Светия Синод в годините след демократичните промени подчертава­ше в защита на своята пасивност през цялото време на тоталитарно управление. При все това никой от архиереите досега не беше изказвал публично мнението си, че това изискване за свикване на Църко­вен събор на всеки четири години е пожелателно и е в зависимост единствено от волята на Светия Синод.

[6]. Изказани позиции в предаването „Вяра и общество“ от 22 октомври 2016 година: http://lmedia.bnt.bg/predavanyia/vyara-i-obshtestvo-s-goran-blagoev/koj-shte-prinudi-svetiya-sinod-da-svika-tsarkoven-sabor

[7]. Гл. V – Административнонаказателни разпоредби:

Чл. 33. (1) Длъжностно лице, което не изпълни задълже­ние, произтичащо от този закон, се наказва с глоба от 15,000 до 30,000 лв.

(2). Актовете за установяване на нарушенията се съставят от член на Комисията за разкриване на докумен­тите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия или от оправомощени от комисията длъжностни лица.

(3). Наказателните постановления се издават от председателя на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия.

(4). Установяването на нарушенията, издаването, обжалването и изпълнението на наказателните постановления се извършват по реда на Закона за административните нарушения и наказания.

[8]. Техни Високопреосвещенства Варненски и Великопреславски митрополит Иоан и Русенски митрополит Наум, които попадат в обсега на ЗДРДОПБГДСРСБНА, според който на задължителна проверка за принадлеж­ност към тоталитарните репресивни служби на НРБ подлежат лицата родени преди 16 юли 1973 година – вж. чл. 26, ал. 4. от ЗДРДОПБГДСРСБНА.

[9]. Вж. По-подробно у Николчев, Дилян. Цит. съч.

Изображения: авторът Дилян Николчев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-c6w