Архимандрит Серафим Алексиев

Бог възвести истината на хората, за да ги просвети и спаси чрез нея. Сам Иисус Христос проповядва­ше на хората истината, която бе чул от Бога (Иоан 8:40-46), за да ги освободи от техните многобройни заблуди, които дяволът бе насеял в техните души. Идва обаче безогледната „доброжелателна”, „хуманна” и сантиментална толерантност и възвестява „вели­кото постижение” на напредничавия човешки ум: всички убеждения са свети!… И модерните хора, увлечени от „красотата” и „човечността” на тези възгледи, престават да гледат на Православието като на единствена истинска и спасяваща вяра. Те се обявяват против „тесногръдието” на конфесионалността. Единението с всички сектанти и еретици в  името на една неправилно разбирана любов е в състояние да ги накара да пожертват много от своите православни убеждения, за да бъдат угодни на инославните. Такива забравят, че „приятелството със света е вражда против Бога” (Иаков 4:4). Бог е „Бог ревнивец” (Изход 34:41). Той не търпи Него­вата света истина да се смесва с лъжата и заблудата.

В Стария Завет чрез Своите избраници, про­роците, Той жестоко укоряваше любимия Си народ заради отстъпленията му от истинската вяра и сбли­жаването му с езическите народи (Иезекиил 23:2-21). Ако Богу беше най-мила любовта, разбирана така, че за нея да могат да се жертват истината и вярата, би ли укорявал Той Своя народ, който, не рядко от желание да живее в мир със съседните народи, подражаваше на нечестивите им езически обичаи? (Съдии 1:28-35; 2:1-13).

Но пред Бога няма по-голямо благо от чистота­та на вярата, от която се раждат и всички останали духовни блага – и чистотата на нравите, и разните добродетели, и истинската любов, и пълната святост. Затова Бог така ревниво пазеше чрез Своите верни слу­жители – съдиите и пророците чистотата на истинско­то богопочитание, затова така тежко заплашване всяко отклонение от него (Навин 23:12-16; Левит 26:14-39) и затова, най-сетне, тъй безмилостно на пръв поглед наказваше Своя народ след всяко падение в идолопоклонство (Съдии З:5-8;12-14; 4:1-3; 6:1; 2 Па­ралипоменон 24:18; 34:25 и прочее).

Колко голям грях пред Бога е отстъплението от истинската вяра и какви велики беди то докарва не само на отделни личности, но и на цели народи, се вижда особено ясно от примера на цар Соломон. На­дарен от Бога с необикновена мъдрост, той не е бил обаче тъй благочестив и верен Богу, както е бил неговият баща св. пророк Давид. За да угоди на многото си жени – езичнички, цар Соломон забравя заповедта на Бога да не се служи у Израиля на чужди богове и издига „капище на Хамоса, моавска гнусо­тия… и на Молоха, амонитска гнусотия” (3 Царства 11:7) и сам започва да служи на Астарта, сидонско божество, и на Милхома, амонитска гнусотия” (ibid стр. 5). Днес, слепите привърженици на безогледната веротърпимост биха извикали от възторг : „Как­ва напредничавост у мъдрия цар Соломон! Какво широко разбиране! Каква толерантност!” Но светата Библия не съди така. Тя просто, но ясно и твърдо казва: „И Соломон вършеше това, що бе неугодно пред очите на Господа“ (3 Царства 11:6). „И Господ се разгневи на Соломона” (стих 9). От това време започват най-великите бедствия за еврейския народ: царството му се разделя на две, езическите народи добиват надмощие над него, няколко пъти той би­ва откарван в плен, градовете му се разоряват, храмът му бива съборен, земята му опустошена, а населението избивано, ограбвано, поробвано, из­мъчвано и облагано с тежки данъци. Тъй от момента, когато в Израиля „напредничавите и културни” схващания за веротърпимост и пълна религиозна свободия бяха осъществени, Израил стремглаво взе да отива назад. Защото Бог поругван не бива. Защото с Неговия свят закон и с Неговата вечна истина никой не може безнаказано да се гаври и ко­щунства.

Това са съзнавали ясно не само старозаветните про­роци и праведници. Това са възвестявали и подчерта­вали с всичка сила и новозаветните Божии служители: на първо място светите апостоли, а след тях и всички свети отци и вселенски събори. Верни на завета на Хрис­та: „Пазете се да ви не прелъсти някой” (Матей 24:4), светите апостоли са пазели чистотата на вярата като зеница­та на окото си, а и християните са предпазвали от отровата на лъжеученията. Ето няколко такива апос­толски увещания: „О, Тимотее! пази онова, що ти е предадено, и се отвръщай от скверното празнодумство и от възраженията на лъжовната наука, с коя­то, като се занимават, някои се отклониха от вярата” (1 Тимотей 6:20-21). „Не се увличайте от разни чужди учения” (Евреи 13:9). Св. апостол Павел съветва „да не бъдем вече младенци, люлеени и увличани от всеки вятър на лъжливо учение, по лукавството на човеците, по хитрото изкуство на измамата”(Ефесяни 4:14). „Пазете се от псетата, пазете се от злите работници” (тоест лъжеучителите; (Филипяни 3:2). „Гледайте, братя, да ви не увлече някой с философия и с празна измама спо­ред човешкото предание, според стихиите световни, а не според Христа” (Колосяни 2:8). А св. апостол Петър го­вори: „Пазете се, да не би, увлечени от заблуждение­то на беззаконниците, да отпаднете от твърдостта си” (2 Петра 3:17).

Апостолът на любовта, св. Иоан Богослов, който постоянно в своите послания набляга върху любовта и съветва всички християни да се обичат един друг, не намира, че в името на любовта хрис­тиянинът трябва да отстъпи от вярата си или да се сдружава с еретиците. Той твърдо увещава христия­ните: „Който дохожда при вас и не донася това уче­ние (тоест чистото, православното), него не приемайте у дома си и не го поздравявайте; защото, който го поздравява, участва в неговите лоши дела” (2 Иоан 10-11). А така съветва той, защото, „всякой, който престъпва Христовото учение и не пребъдва в него, няма Бога” (стих 9), тоест дори и да говори за Бога, е на дело безбожник, сиреч служител на сатаната, неверник… В пълно съгласие със св. Иоан Богослов и св. anостол Павел говори на коринтяните: „Не се впря­гайте заедно с неверните; защото какво общуване има между правда и беззаконие? Какво общо има между светлина и тъмнина? Какво съгласие може да има между Христа и Велиара?” (2 Коринтяни 6:14-15). Всеки, който учи не така, както е учил Иисус Христос, светите апостоли, светите отци и Църквата Христо­ва, се явява лъжеучител, измамник, душегубител и помощник на сатаната. Може ли тогава с него да се общува? Може ли да се покровителства и насърчава? Не бива ли, обратно, онези, на които е пове­рено да пазят вярата, да оградят от гибелната му за­раза простодушните вярващи? Тъкмо така са постъп­вали светите апостоли, а след тях, по техния пример , и светите отци. Св. апостол Павел предава на анатема всяко ново учение, несъгласно с Христовото благовестие (Галатяни 2:8-9). Той не се побоява да нарече лъжепророк Вариисус в очите му „дяволски сине”, изоблича­вайки го публично със следните силни думи: „О, ти, който си пълен с всякакво коварство и всякаква измама, дяволски сине, враго на всяка правда”! (Деяния на светите апостоли 13:6-10). Св. Иоан Богослов нарича лъжеучители­те„антихристи“(1 Иоан 2:18), защото те в действител­ност са такива.

Също така и светите отци, които са знаели високата цена на любовтта, не са намирали в нея оправдание за някаква веротърпимост по отношение на ересите. Те ясно са виждали, че еретиците са обществени злосторници. Защото едните увреждат тялото, а другите погубват навеки душата. Църковната исто­рия с най-светли букви е записала героичните борби за запазването на чистото Православие, които са водели св. Атанасий Велики, св. Григорий Богослов, св. Васи­лий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Кирил Александрийс­ки, св. Максим Изповедник, св. Иоан Дамаскин и много други. Никаква повърхностна загриженост за „мира” между християните не ги е ръководела в тяхната църковна политика. Напротив, те са виждали, че, ако воюват безпощадно с еретиците, ще осигурят мира и спасението на истинските християни. Тъй чрез тяхната енергична съпротива се е запазило и до днес светото Православие чисто и ненакърнено. Какво би остана­ло от него, ако светите отци от сантиментални подбуди за мир и общение с всички – с гностици, манихеи, ариани, несториани, монофизити, монотелити и прочее биха правили компромиси с всяка заблуда?

Светите вселенски събори, най-висшата вероучителна инстанция в Православната Църква, ясно и катего­рично са определили отношението си към религиоз­ните лъжеучения. Никакво общение с еретиците! Над тях светата Църква изрича своята анатема (Втори вселенски събор, 1-во правило). С тях светата Църква забранява дори да се молим. 45-то апостолско правило постановява да бъдат отлъчвани епископи или презвитери, които са дръзнали само да се помолят с еретици. Тъй стро­га е била светата Църква всякога към отстъпниците от вярата, защото последните са били всякога гибелна съблазън за християните.

Всяка секта и ерес по своята същност, като сеятелка на религиозни заблуди, е сатанизъм. Дяво­лът създава, както споменахме, ересите и сектите. Всяка секта и ерес се явява с претенцията, че е носителка на чистото Христово учение. По този начин всяка ерес и секта се явява като съперница на едната, свята,съборна и апостолска Църква. Дяволът търси да от­клони истинно вярващите от правия път и да ги вка­ра в религиозни заблуди, знаейки, че тъй сигурно ще ги погуби (Галатяни 5:19-21). И колко хитро постъпва той тука! Той не учи своите жертви на безбожие. Разбира се, и безбожието е негово средство за погубване; но него той употребява другаде. Той не ги отбива от вярата. Не! Дава им дори Евангелието в ръцете, като им казва: „Сами го тълкувайте и ще се спасите”. И такива люде, отделили се от църковното ръко­водство и от благодатния духовен живот, са из­падали в най-гибелни заблуди и с Библията в ръце са отивали в ада.

Един е пътят на спасението. Той е Сам Иисус Христос (Иоан 14:6), правилно разкриван и вярно следван в светата Православна Църква. Всички остана­ли пътища са гибелни. Светата Православна Църква е кораб. Който е в него и не отпада от него, ще се спаси. Който влиза в друга някоя лодка, ще погине. Вълните на злото ще го потопят. През Ноеви дни във водите на страшния потоп погина всяка жива плът, която беше вън от Ноевия ковчег. Този Ноев ковчег е символ и предобраз на Църквата Христова, единствения спасителен кораб. Който не вярва така, както светата Православна Църква вярва, и който не живее така, както светата Православна Църква учи, който отива в събранието на нечестивци и в пътя на грешници стои и в сборището на развратители седи (Псалом 1:1), той дори и да пророкува в името Господне, та дори и бесове да изгонва, и много чудеса дори да прави (Матей 7:22), все едно той ще чуе заедно с подоб­ните си на съдния ден страшния Христов глас: „Ни­кога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие” (Матей 7:23).

За да се спасим, трябва да бъдем в едната, свята, съборна и апостолска Църква и да се пазим от всяка ерес. Иначе, отклоним ли се в друг път , неминуемо ще погинем  По учението на светите отци и учители Църковни „вън от Църквата няма нито слу­шане, нито разбиране на Словото Божие, няма нито истинско Богопочитание, не се намира Христос, не се преподава Дух Свети; смъртта на Спасителя не доставя спасение, няма трапеза на тялото Христово; няма плодотворна молитва; не може да има ни спаси­телни дела, ни истинско мъченичество, ни висока дев­ственост и чистота, ни душеполезен пост, ни благословение Божие. А в Църквата, напротив, е благо­волението и благодатта Божия; в Църквата обитава Триединният Бог; в Църквата е познанието на исти­ната, познанието на Бога и Христа, преизобилието на духовните блага; в Църквата са истинските, спаси­телни догмати, истинската, произлизаща от апостоли­те вяра, истинската любов, и правия път към вечния живот[5]”.

***

Накрая нека приведем дословно и няколко светоотечески свидетелства в потвърждение на разкритите от нас истини в този очерк. За необходимостта вярващият да принадлежи към истинската Христова Църква, за да се спаси, светите отци говорят често и вина­ги единодушно. Ние ще споменем само няколко по-централни техни мисли, цитирани по Догматическото богословие на Митрополит Макарий[6].

Св. Игнатий Богоносец например говори в послание­то си до филаделфийската Църква: „Не се лъжете, братя мои, който върви подир създаващия разкол, той не ще наследи Царството Божие”.

Св. Ириней Лионски казва: „В Църквата, както говори Писанието, Бог е поставил апостоли, проро­ци, учители (1 Коринтяни 12:28) и всякакви други духовни прояви (дарования), от които са лишени всички, които не идват в Църквата, но сами себе си отдалеча­ват от истинския живот със своите лоши мисли и още по-лоши постъпки. Защото, дето е Църквата, там е и Духът Божи, и където е Духът Божи, там е и Църквата и всяка благодат: защото Духът е истина”,… „В нея (в Църквата) за целия свят е показан един път на спасение. Защото на нея е пове­рена Божията светлина и Божията премъдрост, чрез която тя спасява всички люде”.

Теофил Антиохийски свидетелства: „На света, вълнуван и обуреваем от греховете, Бог е дару­вал събранията, подразбирам – светите църкви, в които, като в безопасни пристанища по островите, се пази учението на истината, и до които прибягват желаещите да се спасят.”

Св. Киприан Картагенски учи: „Всеки, който се отделя от Църквата, се присъединява към незаконна жена и става чужд на обещанията на Църквата; който оставя Христовата Църква, лишава себе си от наградите, предопределени от Христа. Той е чужд за нея, той ѝ е непотребен, той е неин враг. Който няма Църквата за майка, не може да има Бога за свой Баща. Ако се е спасил някой от ония, които са били вън от Ноевия ковчег, то и онзи, който стои вън от Църквата, би могъл също да се спаси. Господ за наше назидание говори: Който не е с Ме­не, … е против Мене; и който не събира с Мене, разпилява (Матей 12:30). Вън от Църквата няма спа­сение”.

Блажени Августин наставлява: „Никой не достига спасение и вечен живот, освен този, който има за глава Христа; а да има за глава Христа може само този, който се намира в Неговото тяло, което е Църк­вата… Който не е между Христовите членове, той не може да има християнското спасение… Всеки, който се е отделил от общение с Църквата, макар и животът му да би бил достоен за похвала, единствено за това беззаконие, че той се е откъснал от единението с Христа, няма да има живот, но Божият гняв виси над него.”

Блажени Теодорит казва: „Спасението идва до нас чрез Църквата; а които се намират вън от Църквата, не получават вечен живот”.

Получили и светоотеческо потвърждение на наши­те основни мисли, ние можем да кажем в заклю­чение: Явно е, че единствената истинска вяра се съх­ранява в светата Православна Църква, която спасява душите на своите верни последователи, и която е да­ла и дава в потвърждение на истинността си много светци, прославили се както с велики духовни дар­би приживе, така и с нетленни мощи след смърт­та си, което, нека отбележим , според категоричното твърдение на епископ Теофан Затворник се е прекратило на Запад след отпадането на Римокатолическата църква от Източно-православната[7]. Раз­бира се, за истинността на останалите протестантски секти, ереси и теософско-окултни учения и дума не мо­же да става. Те явно са в противоречие със Словото Божие и с вековната църковна традиция. Между Православието и инославието въпросът се решава в полза на първото.

Борбата между истината и лъжата не се е прекрати­ла. Тя ще трае до свършека на света. Но истината ще удържи последната победа, защото с нея е Бог, и защото Той е дал на Своята Църква непреложното Си обещание: „и портите адови няма да ѝ надделеят ” (Матей 16:18).

Бележки

[1]. Канонизиран от Руската Православна Църква.

[2]. Цитирано по архимандрит Методий, отец Иоан Кронщадски, Сливен, 1938, стр. 355.

[3]. Цитирано по архимандрит Методий, посочената стр. 356.

[4]. Ibid.

[5]. Митрополит Макарий, Православно догматическо богословие, т. II, Издание четвертое, С. Петербург, 1883 г., стр. 209-210.

[6]. Ibid, стр. 207-209.

[7]. Вж. статията ’’Дръж изповеданието на истинската вяра’’. Православен мисионер, год. ХII, бр. 1-2, стр. 5.

Признания на инославни в полза на Православната църква

Не само просветените православно вярващи, но и мнозина непредубедени западни инославни богослови ясно виждат, че единствено Православната Църква е останала през вековете вяр­на на Христа и на завещаното от Него чрез светите Му Апостоли учение, и като виждат това, публично го заявяват. Ето няколко примера:

Известният френски църковен историк абат Владимир Гете (1816-1892), преминал по убеждение от римокатоличество в Православие, автор на многотомни научни трудо­ве, с възторг говори: „Прекрасна гледка представлява Православната Църква със своето удивително постоянство в учение­то! Тя е видяла много спорове; тя е издържала безбройни вражески нападения; тя е била подхвърляна на нечувани жесто­кости и преследвания; нейните врагове са я довеждали до състоянието на робство в същата онази страна, където тя някога е сияела с най-ослепителен блясък. Но и в нещастието, и в пору­ганието, както и в дните на славата, тя е запазила сво­ето учение. Нейните основни начала са началата на ис­тинското християнство. Тя може и в наши дни да предложи на еретическите ’’църкви” и философи своето учение, най-прекрасното каквото светьт е могъл да чуе някога!”

”Църквата за православния християнин, това е християнското общество, съществуващо още от апостолските времена. То живее единен живот; то не се изменя, понеже н е променя нищо в Богооткровеното уче­ние. Приело това учение отначало, то го преподава от век на век такова каквото го е получило . Вярващи­те (миряни) съставят в него точно такава съществена част, каквато и епископите. Последните имат специалното задължение да бдят над християнските общини да не би да проник­не в тях някакво нововъведение. Но и всички вярващи също имат право да участват в запазването на Православието и те са длъжни да предпазят дори самия епископ, ако той, изменил на своя дълг, поиска да прави нововъведения. В такъв случай свещеникът и даже простият мирянин ако посочат еретика, не само няма да бъдат порицани, но дори ще заслужат прослава и благодарност от цялата Православна Църква[1]”.

(Последните думи перифразират края на 15-то правило на Цари­градския двукратен събор (861 година), дето се изказва похвала на миряни – ревнители на Православната вяра, които бдят и изоб­личават дори епископи, изпаднали в заблуждение относно вяра­та и благочестието).

Англиканинът X. А. Ходжз пише, че ”Православната вя­ра, … на която Православната Църква е постоянен пазител, е християнската вяра в нейната вярна и съществена форма[2]”

Франц фон Бадер, известен римокатолически фи­лософ и богослов от миналото столетие, след обстойни еклезиологически проучвания заявява, че Православната Църква ”е останала по-вярна на първоначалния дух на християнството, отколкото Западната църква[3]”.

Бележитият римокатолически богослов и историк Xефеле, въпреки голямата си привързаност към Рим, е принуден да признае: ”В богослужението и учението на гръцката (тоест пра­вославната – скоби наши) Църква няма ни най-малки промени от времето на нейния разрив с Рим[4]”.

Протестантският богослов Овербек (1821-1905), предшественик на днешното диалектическо богословие, пише, сравнявайки Православието с римокатолицизма: ’’Православна­та Църква е неизменна във вярата и в свещените канони. Това е съща­та вяра и сега, каквато е била преди хиляда години. Рим е сметнал за добре да измени неизменяемата вяра, да я направи подвижна, да я развива. Православната Църква пък е запазвала истината, която по своята същност е неподвижна и неизменна, и то я запазвала и утвърждавала в този вид, в който тя е била предадена на Църквата от Апостолското Предание[5].”

’’След като папата откъснал Западната църква от Източ­ната – пише в друго свое съчинение Овербек, – Източната Църква, съгласно свидетелството на историята, запазила отколешното си единно вселенско учение неизменно до сегашно време”[6].

Измежду съвременните богослови пишещи на немски език, ще споменем само неколцина.

Старокатолическият епископ от Берн (Швейцария) Урс Кюри подчертава, че ”Източноправославната Църква при­тежава християнски живот с първична сила, голяма интензивност и чистота и в нея през вековете е запазено древното църковно Предание, което в голяма степен е загубено в западната църковност[7]”.

Професор д-р Ернст Бенц пише: ”В съвременния хрис­тиянски свят Православието сияе като единствена по своя род величина. Величието му се състои в това, че то вярно е запазило във всички сфери насвоя живот пълнотата на съборността на древната Църка. В неговото богослужение продължават да живеят по приемство древно-църковното разбиране и древно-църковната ли­тургическа практика. В богослужението му приемствено живее и цялата пълнота на учението на древната Църква. Тук… няма разделение между богослужението и богословието, между мо­литвата и учението. Тази Църква е запазила първоначалното съзнание на своя вселенско-кафолически характер. Нейното самоопределяне като Една, свята, съборна и апостолска Църква се основава не върху идеята на правото, а на съзнанието, че тя представлява от себе си мистическото Тяло Христово… В това мистическо тяло действе­но се проявяват даровете на Светия Дух и молитвата един за друг, която се простира до царството на починалите, защото Бог не е Бог на мъртви, а Бог на живи… Православието с най-голяма вярност е запазило до наши дни предаденото му древ­но-църковно догматическо наследие[8]”.

Професор д-р Фриц Либ счита от извънредно голямо  значение факта, че ”Източната Църква е запази­ла чисти и неповредени древно-християнските догми, като не ги е изопачила чрез схоластичен рационализъм[9]”.

Като се радваме на тези западни признания в полза на наша­та Църква, ние можем да прибавим: своето високо достойнство на единствена непрекъсваема и безпогрешна носителка на исти­ната светата Православна Църква дължи на своята неизменна преданост към онази догматическа вяра, която е насле­дила от Самия Господ Иисус Христос и от Неговите свети Апос­толи и която е утвърдила на Вселенските и на признатите от тях поместни събори. Оттук се вижда, че догматическото наследство, което светата Църква е приела от Спасителя и научила от Неговите непосредствени ученици, съставлява непоклатната и твърда основа (срв. Лука 1:4), върху която тя пребъд­ва винаги една и съща, неизменна и неделима през вековете. Тя е крепост срещу заблудите на мирогледно-догматическа почва, пази и до днес истината, в която се вярва за спасение (2 Солуняни 2:13), и ще продължава да я пази до свършека на света, за да я имат истинските Божии чеда и в последните времена – във времената на антихриста, за да могат въз основа на нея да различават истината от заблудата. Така Христовата Православна Църква ще помага на искрено копнеещите за истината в онези най-тежки за вярващите християни времена, във времената на всеобщото отстъпление (2 Солуняни 2:3), та да не се поддават на хитросплетеното примамно учение на Христовия противник, а да останат сред обстановката на всеобща изневяра верни на своя Господ и Спасител и чрез правата си вяра и съобразения с тази вяра свой добродетелен живот да получат вечно общение с Него в Царството на безсмъртието. Амин.

[1]. Виж статията ’’Основния начала Православни”, прев. К. Истомин, сп. ’’Вера и разум”, Харьков, 1884 г., кн. первая, стр. 23-26 .

[2]. Anglicanism and Orthodoxy . A Study in dialectical Churchmanship , London, 1955, p.46-47.

[3]. Franz-von-Baader, Der morgenlandishe und der abendlandische Katholizismus (Samtliche Werke, Bd.X, Leipzig,1855, S.91.

[4]. Beitrage zur Kirchengeschichte, Archaologie und Liturgik, 1864, 1, S. 432.

[5]. Овербек, Положение, назначенное православной России Божественным Провидением …,- Лейпциг, 1870 г., стр. 56.

[6]. Свет с Востока, Вильна, 1867 г., Предисловие, стр. 11.

[7]. Die Wiedervereinigungder christlichen Kirchen und das altkatholische Kirchenideal im Lichte des eucharistischen Wunders (” Internationale Kirch- liche Zeitschrift”,1930, Heft 3, S.167.)

[8]. Geist und Leben der Ostkirche, Hamburg, 1957,S. 170 f.

[9]. Orthodoxie und Protestantismus, ”Orient und Occident”,1929, H 1, S. 6.

_____________________________________

*Публикувано в Православие и инославие, издава едноличен търговец Снежана Иванова, София, 1992.  Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-c5M