Архимандрит Серафим Алексиев

Лъжата е толкова стара, колкото и грехът. Още от своето появяване лъжата враждува против исти­ната. Човешката природа, поради грехопадението си, е склонна към зло и оттам към заблуди. Но в нея има копнеж към истината. Този копнеж дава възможност на всеки човек, ако иска – с Божия помощ – да познае истината, и истината да го направи свободен (Иоан 8:32). Истината е спасителна. А Бог не иска никой да погине, но „да се спасят всич­ки човеци и да достигнат до познание на истината” (1 Тимотей 2:4). С тази цел Той ни дава Своето Откро­вение, което разкрива пътя на истината. С тази цел Той ни говори в светата Библия Своето Слово. А Негово­то Слово, по думите на Христа, е истина, истина, която освещава (Иоан 17:17, 19). С тази цел Спасителят, Който Сам е пътят и истината и животът (Иоан 14:6) идва в света, за да каже истината (Иоан 16:7), която е чул от Бога (Иоан 8:40, 45, 46). С тази цел Иисус Христос претърпява кръстни страдания и смърт, за да изпрати на вярващите Утешителя, Духа на истината, Който упътва на всяка истина (Иоан 16:13).

Но злият и паднал свят, който не иска и затова не може да приеме Божествената истина (Иоан 14:17), воюва от край време против нея чрез изобретяването на най-различни заблуди. „Баща на лъжата” е са­таната (Иоан 8:44). Откак светът съществува, най-различни заблуди са се ширели из него. И дяволът, естествено, е подпомагал, създавал и поощрявал разните заблуди, защото е виждал, че чрез тях най-ловко може да се бори с истината, която Сам Бог възвестява на света чрез Своето Слово – Биб­лията.

При това методите на лукавия са бивали най-разновидни. Той ту се е опълчвал с груба физическа сила срещу истината, ту привидно се е съгласявал с нея, ту е приемал нейната външна форма, ту я е крити­кувал от гледището на „непредубедения човешки разум”. Мъчно могат да се изброят и видят във всичките техни подробности безбройните хитрини на изобретателя на всяка лъжа и лукавство. Дяволът е стигнал и дотам, че не рядко се е скривал дори зад изопачавани или криво претълкувани библейски текстове, за да увери хората, че неговото учение е библейско и затова истинско. Всъщност  той се е стре­мял чрез своето привидно доближаване до Божието Слово да го погуби, обезсили и заличи от човешки­те сърца. Разбира се, верните на истината всякога навреме са долавяли лукавите домогвалия на сатаната и в енергична борба със заблудите са разкривали истинския лик на врага.

Историята ни говори за фактите, на които тя е би­ла свидетелка. А Словото Божие ни разбулва и мета­физичната основа на борбите, ставащи по лицето на земята. То ни показва ония два невидими лагера, към които човеците доброволно вътрешно се самоопре­делят, призовавани от своите невидими вдъхновите­ли. Едни се нареждат на фронта на доброто – това са богоизбраните носители и вестители на вечната Божествена истина, разкрита ни в Божественото От­кровение. Други, подмамени от едно или друго об­стоятелство на живота, преследвайки една или друга нечиста цел, застават в редиците на противниковия стан. И те започват там своята дейност. И те вес­тят своето лъжеучение, препоръчвайки го за един­ствено истинско. Те обаче пред съда Божи се оказ­ват лъжеучители, беззаконници и лъжепророци, защото не са били служители на единия и истински Бог, Извор на всяка истина, а служат на дявола, баща на лъжата (Иоан 8:44).

Истината, богооткровената, спасителната истина, е една. Всичко, що ѝ противоречи, се отдалечава от нея и се самоокачествява като заблуда. Бог е открил тази истина за спасение на човешкия род в Библия­та. До Иисус Христос носители на тази истина бяха бо­гоизбраните старозаветни патриарси, съдиите, правед­ните, пророците и всички ония израилтяни, които ѝ се покоряваха в доброволно послушание към Божия закон. Еврейският народ, общо казано, бе до Иисус Христос единствен носител на богооткровената истина, и затова само неговата религия беше истинска. Всички останали езически религии, като несъгласни с богооткровената, се бяха отклонили повече или по-малко в разни заблуди и бяха поради това далеч от истинското богопочитание.

В Новия Завет, който се явява като естествено продължение и завършек на Стария Завет, се доразкри Божествената Истина. Сам Спасителят, несъмне­ното Средоточие както на Стария, така и на Новия Завет, се яви на земята, страда и умря за човешкия род, разбули лъжите на сатаната, разкри същината на истинс­кото богопочитание (Иоан 4:23, 24), победи лукавия чрез Своята кръстна смърт и славно възкресение, основа Църквата Си, която навеки остави да бъде „стълб и крепило на истината” (1 Тимотей 3:15; срв. Матей 16:18), завеща на Своите апостоли, а чрез тях и на всички техни верни последователи, истинското, богооткровено и спасително учение и, по Своето непреложно обещание, изпрати в деня на светата Петдесетница на Своята Църква Утешителя Светия Дух, Духа на истината, за да пребъдва Той в светата Църква, да се да­рува чрез светите тайнства на истинно вярващите и да ги учи и наставлява на всяка истина. Тъй се появи на мяс­тото на старозаветната религия новозаветната Право­славна Църква, на която оттук нататък бе поверено да води човешките души по пътя на истинското богопочитание към вечно спасение.

Но както в Стария  Завет покрай истинската богооткровена религия имаше и много други, които бяха носителки на дяволски заблуди, така и в Новия Завет сатаната започна да пречи на спасителното дело на Църквата Христова. Покрай езическите заблуди, кои­то той все още поддържаше, под негово вдъхновение сега се появиха и ред нови лъжеучения, възникнали на християнска почва, които претендираха единствени да разбират чистото Христово учение. По лицето на земята се появиха нови борби, чиито метафизични при­чини бяха скрити в стремежа на адските сили да над­делеят Църквата Христова (виж Матей 16:18). Но напразно! Чистото православно учение, предадено от Иисус Христос на светите апостоли, се предаде от тях в непокътнат вид на други свети мъже – апостолските приемници. Те от своя страна го завещаха чисто и неповредено на идващите след тях свети Божии угод­ници, които, като чисти и достойни съсъди на Светия Дух, правилно тълкуваха богооткровените истини и ус­пешно водеха борбата с разните лъжеучения, изобретя­вани от дявола. И както в Стария Завет великите праведници и пророци се бяха издигнали до познаване на истината, че идолите на езическите народи не са нищо друго освен изделия на човешки ръце (Иеремия 10:6; Псалом 113:12- 13; Исаия 46:7), в които живеят бесове (Псалом 95:5; Псалом 106:36-38), така  и в Новия За­вет свети и праведни мъже откриха в разните лъжеучения и ереси древното дело на сатаната, който се стреми да заблуди и погуби хората.

Не можем да не открием и в отпадането на цялата западна Римокатолическа църква от Източно­православната през злополучната 1054 година пръста на душегубителя. Много са причините за откъсването на Запада от Изтока. Тях учените историци подробно изреждат и старателно обсъждат . Но най-главната вътрешна причина си остава възгордяването на римски­те епископи, които са желаели да бъдат самовластни князе и разпоредители в църквата. Техен учител в гордостта не може да бъде никой друг освен онзи, който пръв се възгордя и отпадна от истината – дяволът. С отпадането си от Православието Западът стремглаво тръгна по гибелния път на разло­жението. Католичеството_, скъсало с Православието, все повече и повече се отдалечаваше от истината, съз­даде ред нови учения, неизвестни на светата Православна и апостолска Църква, и дотам затъна в отклонения от евангелската истина, че предизвика бурята на про­тестантската реформация. Тъй католичеството роди протестантизма. По думите на Хомяков „Протестантизмът е законно, непокорно чедо на Римокатолическата църква”. Злото зло ражда. Протестанизмът, породен от римокатолическите заблуди, сам народѝ нови още по-големи лъжеучения. Той скоро се разде­ли на лутеранство и англиканство. С течение на време­то още повече се раздроби и, нямайки никаква опора в светоотеческото тълкувание на Библията, предоста­ви всекиму свободно да я тълкува, което създаде само в лутеранството повече от 500 секти. Зад всичко това беше скрит, естествено, сатаната, чиято цел е да откъсва хората от истината и да враждува против нея, като създава нови лъжеучения.

Така борбата между истината и лъжата, за която ни свидетелства целият Стар и Нов Завет, за която ни говори и църковната  история, мина всички истори­чески епохи и стигна до нас. Тя не се е прекратила и днес. Напротив, в наши дни тя като че ли още по­вече се е изострила. Днес сатаната си служи не толко­ва с езичество, макар че, гдето има почва, той и него поддържа, не си служи само и с еретичество, въпреки че и това оръжие не е паднало от ръката му, колкото си служи с модерните хуманистични философски, теософски, спиритически и разни сектантски и противохристиянски учения, които, не отричайки религия­та и търсейки уж по свой собствен път истината, стигат до най-пакостни и душегубителни лъжеучения.

Човек трябва да се покори на богооткровената истина, ако иска да се спаси. Истината е дадена; тя ни е открита от Бога и се пази в истинската Православна Църква. От нас се иска само да ѝ се покорим. А сатана­та внушава на модерния човек недоверие към бого­откровената истина и го учи, вместо да ѝ се покори и по този начин да се спаси, сам да я търси. А тръг­не ли сам да я търси със своя грешен и ограничен разум, възгорделият се човек неминуемо ще дой­де до някаква нова заблуда. Историята многократно потвърждава това, говорейки ни за многобройните ереси, разколи и секти.

Религиозните истини не са като научните истини. Те не могат да се разберат само със силата на чо­вешкия разум, тъй като човекът е с паднала, сгрешена, повредена природа. Необходима предпостав­ка за тяхното разбиране е чисто и праведно сърце, свят живот, съобразяване с Божиите заповеди. Иисус Христос недвусмислено говори: „Блажени чистите по сърце , защото те ще видят Бога” (Матей 5:8) и още: „Който иска да върши волята Му, ще раз­бере, дали учението Ми е от Бога, или Аз от Себе Си говоря” (Иоан 7:17).

Ето ключът за разбиране истината на Божествено­то учение, преподадено от Христа на Църквата и за­пазено в светото Православие – да живееш свято и да съ­образяваш живота си с Божията воля; само тогава ще разбереш религиозните истини. В противен слу­чай гордият ни разум  или ще ги изтълкува криво и изопачи, или съвсем ще ги отхвърли. Там е грешка­та на протестантството, че то не се покори на истината, когато видя заблудите в римокатоличеството, а пре­достави на грешния човешки разум да измерва дъл­бините на Божествената истина. Там е и силата и ве­личието на Православието, че то не позволява на всеки грешен човек да тълкува Словото Божие, както си ще, а заповядва да се следват тълкуванията, дадени от най-светите мъже в пълно съгласие с духа на Библията и със Свещеното Предание (вж. Трулски събор, правило 19-то). Светите отци чрез своите творения, които за всеки правосла­вен християнин имат неоспорим авторитет, са връзката между съвременната Православна Църква и апостолското учение.

***

Днес модерният човек почти не разбира, че е необходимо, в името на своето вечно спасение, да се покори на истината, разкрита от Бога в Библията и разтълкувана правилно от светите отци на Православ­ната Църква. Печално наследство от хуманизма на безпътния Запад, е максимата: ”Jeder soll nach’ seiner Weise selig werden” (всеки по свой начин трябва да си се спасява). Насаждането на този пакостен принцип е едно значително постижение на сатаната. То показва достигнатото пълно безразличие към истината. Не може всеки по свой начин да се спасява, защото един е пътят на спасението. Нашият Господ Иисус Христос казва: „Аз съм вратата; който влезе през Мене, ще се спаси “(Иоан 10:9). Ако всички тръгнат да се спасяват, кой както си знае, вън от истинската Църква, следвайки своите заблуди, никой няма да се спаси. Това е всъщност крайната цел на сатаната. Затова той и поставя като „велико” постижение на човешкия разум максимата: „Всеки по свой на­чин трябва да си се спасява”.

Западът, загубил истинската религия, роди ве­лики умове, големи поети, художници, скулптори и изобретатели, но не и светци. Изтокът, осиян от Православието, даде на света множество велики светци. Западът създаде религиозния еклектизъм, издигна човека на мястото на Бога чрез хуманизма, потърси във всяка религия по нещо хубаво и призна всичко, за да отрече всичко. Големи западни писатели са проповядвали религиозната толерантност и са за­стъпвали гледището, че всички религии могат да имат еднаква цена, щом те учат на морал. Според тях цената на една религия се състои не в изповядва­нето на вярата, но в хуманността, в любовта и тър­пимостта, които тя внушава на хората.

В тези идеи дълго се е възпитавал модерният човек от Запада. Тези идеи проникнаха оттам и у нас, в православна България. Тяхното влияние бе такова, че и у нас, където имахме една изпитана, православна, праотеческа вяра, се хвърли сянка на съмнение върху ценността и истинността на нашата религия. Започнаха да се появяват колебания, неу­вереност. Разклати се Православието у мнозина. Плъзнаха секти и чужди пропаганди. Под прикритие­то на криворазбраната у нас „напредничавост ” сата­ната взе да върши своето пагубно дело, да разкъсва единния в религиозно отношение български народ и да погубва много човешки души. Плодовете на тази безогледна веротърпимост вече са налице. Мнозина у нас днес смятат всички вери за еднакво доб­ри, стига те да учат на морал и добро. А мнозина православни християни под влияние на книги като Лесинговия „Натан мъдрецът”, са се чувствали уязвени в най-святото си убеждение, че Православие­то е единственото истинско и правилно вероизпо­ведание и по пътя на охлаждението са стигнали дотам, че са отпадали от него. Който признава всички рели­гии, той всъщност не признава нито една и покрай несъвършените отхвърля и единствено истинската. Приснопаметният дивен Кронщадски чудотворец и ревностен молитвеник отец Иоан[1] казва много добре по повод на разните християнски вероиз­поведания: „Нe бива да се считат всички те за истински и спасителни: безразличието във вярата или признаването на всяка вяра за еднакво спасителна води към безверие или охладняване към вярата, към нерадение за изпълняване правилата и уставите на вярата, към изчезване на любовта между християните. „Си­моне, Симоне! Ето сатаната поиска да ви сее като пшеница“(Лука 22:31). Сатаната е направил и прави това, тоест той е породил разколите и ересите, казва отец Иоан Кронщадски и увещава всекиго: „Строго се при­държай към едната, истинската вяра и Църква: една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички (Ефесяни 4:5)“[2].

Печално постижение на новите, лъжехуманистични идеи е, както казахме, модерният възглед, че всич­ки религии, всички вероизповедания са еднакво добри. Придържането към строгото Православие се схваща като тесногръдие. Катехизисът се осмива. Вярата в догмите се нарича предразсъдък. Иска се полет на свободната човешка мисъл. Ратува се за освобож­даване от оковите на строгите църковни догматични определения. Живият човек трябвало сам да из­гражда своите убеждения, неговият личен духовен опит трябвало да го води към религиозните истини и прочее, и прочее. По-вредни от тези възгледи не може да има. Тук сатаната хитро се е скрил зад маската на доброжелател и тайно руши вярата. Не може човек сам въз основа на своя проблематичен духовен опит и греховен живот да гради своето верую. Ние споменахме по-горе, че всеки подобен опит ще го въведе в заблуди. Тогава колкото човеци би имало, толкова и вери биха се появили. С мудния и слаб човешки разум не може да се догони Божест­вената истина. Ето, тя ни е дадена, разкрита е в Слово­то Божие във всичката възможна пълнота и дълбочи­на, и пак човешкият разум не може правилно да я схване, а я изопачава, криво тълкува и създава по този начин нови заблуди, нови ереси. Та нима сам по себе си, без помощта на Бога, той ще може да стигне до истината?! Догматите, катехизисът, църковните вероопределения, всичко това е толкова важно, че истинска православна вяра е немислима без него. Пък и пътят, който тези нови идеолози на вярата искат да прокарват, е съвсем противен на Словото Божие. Те искат хората сами да стигат до религиозните исти­ни, сами да ги откриват и да ги подчиняват на своя грешен разум. А св. апостол Павел говори, че апостолите са призвани в името на Иисус Христос да покоряват „на вярата всички народи“ (Римляни 1:5), „да станат езичниците послушни на вярата“ (Римляни 15:18). Апо­столът на езичниците хвали римляните за тяхната „послушност на вярата“ (Римляни 16:19; срв. 2 Коринтяни 9:13). А св. апостол Петър съветва християните да се оби­чат… от чисто сърце, след като са „очистили души­те си с послушност на истината чрез Духа” (1 Петра 1:22). И така, светите апостоли не са поощрявали този крив и пагубен път – всеки да си вярва, както ще, всеки по пътя на своя собствен разум да търси истината, независимо от каквито и да било църковни катехизиси и догмати, а напротив – те са говорили твърдо и ре­шително: „Оръжията на нашето воюване не са плътски, но с помощта Божия са силни да разрушават твър­дини: с тях ние унищожаваме замисли, и всяко пре­възнасяне, що възстава срещу познанието Божие, и пленяваме всеки разум, за да бъде покорен на Христа, и готови сме да накажем всяка непослушност ”… (2 Коринтяни 10:4-6).

И така, истинската вяра е дадена. Няма защо да я търсим. Остава да ѝ се покорим. Ако ние покоря­ваме вярата на своя собствен разум, тогава  де оста­ват апостолските увещания – ние с нашия греховен разум да се покорим на вярата? Явно е, че покорява­нето предполага нещо обективно, една даденост из­вън нас, на която трябва да се подчиним. А тъкмо такава даденост е богооткровената вяра с нейните вечни догмати и свети вероопределения.

***

От абсолютността и истинността на тази богооткровена вяра произтича както задължението да ѝ се поко­ряваме, така и необходимостта да я защитаваме от козните на лукавия, който със своите многобройни измислени заблуди гледа да я омаловажи, замъгли и измести. Дело на сатаната е не само създаването на тол­кова много лъжливи вери, религии, ереси, секти, религиозно-фолософски, теософски, окултни и други уче­ния; дело на сатаната е и поставянето на истинската православна вяра наравно с другите лъжеучения. Православието не се отнася към всички останали вери и религиозно-философски учения като част към цялото, а като истина към лъжата, като светлина към мрака, като ден към нощта. В Православието се крие пълната истина. Съвсем неверни са твърденията на някои, че истинското християнство било загубено.

Та нали нашият Спасител Иисус Христос основа на земята Църквата Си? И нали обеща неизменното ѝ съществуване до края на вековете с думите: „и пор­тите адови няма да ѝ надделеят” (Матей 16:18) и пак: „Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Матей 28:20)? И така, тази Църква съще­ствува до днес. Който вярва в Евангелието, трябва да признае тази истина. При това тази Църква съще­ствува като „света и непорочна” (Ефесяни 5:27) и, макар като „малко стадо” (Лука 12:32), пази чисто Христово­то учение и ще го пази до самото второ Христово пришествие.

Тук е оправдан донякъде само следният въ­прос: коя от съществуващите Църкви е истинската? Истинска може да бъде само онази Църква, която бидейки основана от Самия Христа, в пълнота и чистота пази Христовото учение и апостолската прием­ственост, която спасява своите чеда и която ги до­вежда чрез преподаваната в тайнствата Божия благо­дат до нравствено съвършенство.

Кое от трите главни християнски вероизповедания отговаря на тези условия за истинност? Католичеството ли, което, със своите нови догми за непогреши­мостта и главенството на папата, filioque-то, непричастността на света Дева Мария в първородния грях, причащаването на миряните само с Тялото, а не и с Кръвта Господня и много други, явно противоречи на Сло­вото Божие? Това ли католичество, за което един от най-даровитите синове на Запада – Гьоте е казал, че то е смесица от заблуди и насилия? Или протестант­ството, което няма нито чиста евангелска, апостолска и светоотеческа вяра, нито богоустановена иерархия, нито пълнота  на тайнствата, нито благодатен живот, нито светци, нито връзка с покойните свои членове? Явно е, че не! „Нито едно християнско изповедание освен Православието – казва отец Иоан Кронщадски, – не може да доведе християнина до съвършен­ство или святост, до пълно очистване от греховете и нетление, защото другите изповедания, неправославните, държат истината в неправда (Римляни 1:18), тоест прибавили са към истината суемъдрие и лъжа и затова те нямат онези дарувани от Бога средства за пълно възраждане, каквито има Православната църква. Всич­ки божествени сили, необходими за живота  и благо­честието, са ни дадени в Православната вяра, а в другите вери и изповедания тези божествени сили произволно и дръзко, макар и не всички, са отхвърле­ни от лъжливите човешки мъдрувалия”…[3]. Единствената истинска Църква според отец Иоан Кронщад­ски е Източноправославната. Той привежда и неопро­вержими доводи в полза на своето твърдение: „До­казателство за това са дивните, спасителни, благодатни сили, които действат в Църквата – в извършвани­те тайнства, в богослужението, в чудотворните мощи, в светите икони, които точат чудеса от изцеле­ния, в безчислените животворни божествени сили, които изобилно се изливат от Божието милосърдие върху вярващите”.

„Онази вяра е истинска – казва отец Иоан, – която ежедневно и непрестанно изтребва в човека всегубителния грях, очиства  го, освещава  го, просвещава, обновява, оживява, укрепва го, а не онази, която про­извежда вражда, преследване, изтезания, мъки (католическата), или която докарва до лъжемъдруване, до господство на покварения човешки разум над Божественото Откровение, до отхвърляне на иерархията, тайнст­вата, пастирите и почти всичко онова, което Дух Свети, действал в светите апостоли и светите отци, е ус­тановил за нашето спасение”[4].

И католичеството, и протестанството не издържат критика пред съда на истината. Само светата Православна Църква и исторически, и догматически, и нравствено,  и благодатно се явява единствената истинска Църква,  продължителна и извършителка на спасителното Божие дело на земята. И ако католичеството, което все пак има иерархия и апостолска приемственост, тайнства и църковен живот, и протестанството, което в някои направления все пак посвоему дър­жи за Словото Божие, са тъй далеч от истината, какво остава да кажем за всевъзможните техни сек­ти и за модернистичните религиозно-философски уче­ния, много от които се отличават с фрапантно-неправилното си отношение към Библията, със своята безогледна толерантност и симпатизиране дори на езически религии? Какво да кажем за теософията например, за окултизма, спиритизма? От гледище на истината те са под всяка критика. Не рядко у тях Буда и Конфуций се поставят на равна нога със Спасителя, което е кощунствено и явно бесовско.

Следва…(виж тук).

_____________________________________

*Публикувано в Православие и инославие, издава едноличен търговец Снежана Иванова, София, 1992. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-c5v