Димитър Русев

„…и каквото си чул от мене при много свидетели,

предай го на верни човеци, които ще са способни

и други да научат.“ (2 Тимотей 2:2)

В своята специална студия „Гнезда на съмнения във вярата“ големият български богослов апологет архимандрит професор доктор Евтимий (Сапунджиев) споделя: „Християнинът никога не трябва да забравя, че същината на неговия мироглед е твърдото стоене еднакво на територията на разума, както и на територията на религиозната вяра. Той не трябва да забравя, че е на границата[1].“ Тези негови слова са не просто красив апел към читателите, а израз на един житейски и духовен опит, изпълващ с дълбок смисъл представата за образа и делото на апологета. Закономерна е и ревността, с която неговите последователи отстояват и надграждат делото на съвременната българска апологетика.

Такъв „граничар“ е и професор д-р Борис Маринов – дълбоко вярващ по убеждение, а по призвание – талантлив апологет, той всеотдайно се посвещава на делото на благовестието, продължавайки традицията, която е наследена от неговия предшественик – Дядо Е.

Настоящата статия е посветена на някои от специфичните особености в живота, творчеството и светогледа на професор Борис Маринов, които разкриват неговата същност на православен християнин и учен и заслужено го нареждат сред достойните представители на съвременната апологетика и богословие в България.

Спецификата на времето, в което професор Борис Маринов живее и твори, го поставя на границата не само между религиозната вяра и разума, но и на границата между две епохи – смяната на капиталистическото общество с така наречената Диктатура на пролетариата[2],и преходът от модернистично към постмодернистично мислене. Тези разтърсващи социални и културни промени пораждат особено враждебна среда, както за разпространението, така и за утвърждаването на християнската вяра. Особеностите на различните епохи обуславят и съответната насоченост на творчеството на талантливия апологет.

Православната духовност в началото на ХХ-ти век

Годините преди Социалистическата революция са време на икономическо и културно формиране на българската нация. Получила националното си освобождение от петвековното османско робство през 1878 година, България все още се опитва да намери своето място в съвременния свят – териториално, икономическо и културно. Като резултат от тежките сътресения, на които обществото е подложено по време на войните и националните катастрофи,  е пречупен стопанският и културен подем, последвал  Освобождението. Започналият през Възраждането едва доловим процес на секуларизация постепенно се задълбочава. Основен враг на православната духовност по това време е набиращият все по-голяма популярност материалистичен начин на мислене, чийто аргумент е науката и нейният критичен подход към необозримото и недоказуемото[3].

Благодатен лъч светлина за Църквата в този период е подемът на академичното богословие, което се формира предимно по западен образец – български богослови и клирици завършват немски, австро-унгарски  и швейцарски университети. През 1923 година е основан Богословският факултет на Софийския университет, в който работа започват забележителни учени в областта на библеистиката, църковната история и каноничното право[4].

Основна тема в тогавашното българско общество е дискусията за обучението по религия в прогимназиите и гимназиите. В този особен период професор Борис Маринов осъзнава, от една страна, важността от запазването и утвърждаването на християнския мироглед между вярващите, а от друга – необходимостта от навременното му и отговорно формиране именно у младите хора. През 1933 година и 1934 година той издава последователно два сборника с беседи за популярните тогава детски православни християнски дружества, при първоначалните училища и при средните учебни заведения. Специално място апологетът отделя на това да обясни значението на термина „мироглед“, както и да изведе разликата между материалистичния и православно-християнския мироглед. Според автора, мирогледът е нещо много по-голямо, по-висше от един обикновен възглед: „той е убеждение, което определя желанията и действията на човека. И не само ги определя, но задължава човека да желае това, а не онова – и да действа така, а не иначе[5]“.

Професор Борис Маринов дефинира материалистическия мироглед като начин на мислене, подчинен на схващането, че единствено осезаемата материя и действащите в нея сили, са реално съществуващи, вечни и съставляващи всичко. „За материалиста, подчертава той, няма Бог, няма душа, няма безсмъртие, няма Божий съд, с гроба всичко се свършва – човекът е едно животно[6]“. Закономерно идва и заключението, че такова схващане може да доведе единствено до хедонистичен начин на живот, който е пагубен за духовността на човека.

В противовес на материализма, професор Борис Маринов разглежда православно-християнския мироглед, според който „съществува Бог, Който е създал и материята, и силите, и всичко видимо и невидимо[7].“ Само в няколко изречения, апологетът представя на читателите цялото учение на Християнската църква, включващо същността на човека като тяло и душа, смъртта, съда и отговорността за мислите, действията и думите, края на света,  възкресението от мъртвите и Божия справедлив съд за живота ни на тази земя. Тези са основите на православно-християнския мироглед, според професор Борис Маринов, те са главната движеща сила на истинския привърженик на този мироглед, те обуславят у него стремежа  „да живее по Божиите заповеди – да има чиста мисъл, чисто слово, чисти, добри дела, да обича ближния си, другия, както себе си и да е готов да се жертва за него…“[8]

Краят на Модерната епоха се характеризира с осезаем упадък на християнската духовност: от една страна, техническият прогрес е сериозен фактор за подобряване на бита на човека, но от друга – той задълбочава  разрива между човека и Бога. Тази криза проличава особено видно, в засилващата се неприязън към християнството. Фридрих Ницше провъзгласява Бог за мъртъв, а цяла армия от философи, учени и мислители се опитват на Негово място да създадат образа на човеко-бога, превръщайки го в идол на съвремието[9].

Науката и божествената истина

Промененото отношение към Бога закономерно рефлектира върху вярата и религията като път към Богопознанието. Секуларизиращото се обществено съзнание все по-настойчиво започва да търси помощта на науката, за да опровергае религиозния мироглед на вярващите. Постепенно спорадичната атеистична нагласа се превръща в апологетика на атеизма. Тя се позовава на науката, като свой основен метод и аргумент, опитвайки се да постави разума и науката като антипод на вярата и религията.

Като убеден вярващ, талантлив учен и апологет професор Борис Маринов прецизно разпознава несъстоятелността на този опит за тенденциозно изкривяване на истинската стойност, както на науката, така и на религията. „Обикновено учащите се, пише той, си представят науката като някаква си богиня, която всичко знае и всичко е разрешила без остатък[10].“Апологетът нарича това увлечение „научно идолопоклонство“, което води до неглижиране на религията, на всяко свръхестествено откровение, както и на самата Библия.

В същото време той ясно заявява своето уважение към науката, но не към науката, която е предубедена и тенденциозно манипулирана, а към онази „чиста научна истина“, която е напълно доказана, общопризната и задължителна: „И аз съм за науката. И аз обичам, даже твърде много науката …[11]“ Според апологета истинската, чистата наука непременно ще е в „хармония с божествената истина[12].“ От друга страна,  той определя пристрастната наука като лъженаука, която е нечиста и е враг на божествената истина: „…опасно е, когато лъженауката, нечистата и пристрастната наука, полунауката заеме мястото на същинската наука[13]!“

Богословът  апологет нагледно доказва, че тези негови твърдения не са просто тенденциозни прокламации, а са резултат от задълбочени и обширни научни изследвания. Със завидно усърдие той впряга енциклопедичния си потенциал на учен, включвайки в своето творчество широка палитра от сведения за тогавашните научни постижения в областта на естествените науки.

С присъщата си зрялост и ерудиция професор Борис Маринов е безкомпромисен спрямо негативните тенденции на материалистичния мироглед, изразени във все по-агресивното проявление на атеистичното мислене. Богословът апологет ясно разграничава  своя афинитет към „чистата наука“ от изкривените схващания на поклонниците на атеизма. По неговите думи атеистите „само променят обекта (предмета) на религиозното си чувство, без да са загубили самото това чувство[14].“ На фона на материализиращото се обществено съзнание, търсещо начин да прекъсне своята „зависимост“ от религията, професор Борис Маринов „на висок глас“ заявява, че не липсва и обратният процес – отричането от атеизма и връщането към вярата и религията: „Самият факт, че има атеисти, които се отричат от своите възгледи и приемат религията, показва, че атеизмът е ненормално, болестно явление, болест на душата[15].“

Потребността от религия

Особено място в своите изследвания професор Борис Маринов отделя на религията, като основна човешка потребност и главен фактор за формиране на мироглед у човека: „Религията е „потребност“ и на ума, и на сърцето, и на волята[16].“ Кратко, но изчерпателно, богословът очертава рамката и същността на религията. Според него тя е „нещо по-особено от „науката“ и от „изкуството“, и от „морала“  и не може да бъде изместена и заместена нито само от „науката“, нито само от „изкуството“, нито само от „морала“, нито пък – от трите заедно[17]“.

За един материалистично мислещ ум е естествено да определя материята като начало на всичко. Едно от фундаменталните схващания на противниците на религията е теорията, че тя е човешко изобретение. Професор Борис Маринов решително се противопоставя на този довод и показва, че е неуместен, като задълбочено и изчерпателно представя своята научна аргументация: „Историци на религиите и историци въз основа на изследванията си заявяват, че началото на религията се слива с началото на мисленето, че религията се е родила заедно с първите проблясъци на съзнателното отношение към своя живот[18].“

С такава насоченост са и разсъжденията на православния богослов Клара Тонева, а имено, че във всяка история на културния процес на човечеството се забелязва стремеж явленията да бъдат разглеждани като естествени, докато проявите на свръхестественост стават достояние не чрез научното историческо изследване, а по друг начин: „това обаче, уточнява авторката, не се отнася за История на религиите, защото точно тя е, която застава на пътя на търсенето „по друг начин[19]“.

Вяра и суеверие

Борис Маринов е дълбоко вярващ православен християнин, а апологетичното му творчество не е маркирано от пристрастност и преднамерено манипулиране на аргументите. Респектиращо е отношението му на обективност и позоваване на заключенията на значими и авторитетни учени от всички епохи. Това особено личи в издадения в съавторство с Александър Величков „Наръчник на апологета“, където още в първата глава, посветена на религията, авторите се противопоставят на твърдението на така наречените свободомислещи, че „нито един здравомислещ човек не може да се съгласи с истините на религията и че само нездравомислещи люде се съгласяват с догматите на религията[20].“ Цитираните по-нататък изказвания на бележити учени и видни мислители във връзка с религията, по обем и значимост, са, от една страна, истинско предизвикателство към антирелигиозната философия, а от друга – богата съкровищница за съвременната апологетика.

Благодарение на прецизния си богословски усет, професор Борис Маринов точно разпознава и един от основните фактори, обуславящ отрицателното отношение към религията. Като резултат от задълбочаващата се секуларизация[21], все повече стават „хората, които остават чужди на светата Църква, проявявайки упорство и отхвърляне на светотайнствения живот, много често се обявяват против външните форми на религията – срещу организацията, култа и срещу всякакви изяви на религиозност; те не желаят да вникнат и не разбират, че вярата е дар, който не всеки притежава, но, онзи, който я има, е свободен в пълнота[22].“

Един от гнилите плодове на този процес е неспособността на секуларизираното атеистично мислене да направи разлика между религия и суеверие. „Що е суеверие? – пита апологетът и категорично отговаря – празна вяра, долнокачествена неразумна, безсмислена, глупава вяра[23].“ В същото време той извежда на преден план християнската религия, очертавайки нейната същностна отлика от суеверието и от другите религии: „Защото тя не е празна вяра… тя не е вяра в нулата, в нищото, в несъществуващото, а е вяра в „нещото“, в реално съществуващия духовен свят, тя е вяра в Живия Бог… [24]“

Човешката душа – между опиума и религията

Времето на социалистическата диктатура след 9.09.1944 година, е период, в който българското обществено съзнание е принудено да изживее редица парадокси, които в други исторически епохи не биха били възможни. Особено силно е предизвикателството към религиозното съзнание на българина и опитът на марксистките идеолози да създадат продукт, който както напълно да „засища“ религиозното чувство, така и да материализира съзнанието чрез атеистична философия.

Изконната роля на Църквата, като крепител на българската идентичност и самосъзнание през вековете, е тотално иззета от комунистическата партия, която се заема да формулира българската национална идея, ценности, морал и дори есхатологично „светло бъдеще“. Въпреки тоталитарното господство на марксисткия светоглед, българската религиозна мисъл не спира да се развива и тогава, но в различна среда и при неблагоприятни условия. Дебатите относно науката и религията, характерни за предишната епоха, са заменени изцяло от насилственото налагане на атеистични парадигми, а научната аргументация – с пропаганда.

Тези политически и социални промени поставят нови предизвикателства пред православната вяра, както и пред богословието като цяло. Мисията на апологетиката да отстоява правотата на вярата става водеща. Скъпоценни за българската апологетична мисъл в това време са житейският опит и научната мисъл на професор Борис Маринов, който въпреки пропагандния характер на социалистическата антирелигиозна агитация, не изневерява на обективния си подход, смирено следвайки заръчаното от апостол Петър, „Бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда.“ (1 Петра 3:15).

Нагледен пример за такъв подход е реакцията на професор Борис Маринов към популярната социалистическа „мантра“, изказана от Карл Маркс, а именно, че религията е „опиумът на народите[25]“. Въпреки явната абсурдност на това твърдение, талантливият апологет още през 1943 година изнася специална лекция на тема: „Опиум ли е религията за човешката душа и за народите?[26]“. В нея със своя неизменен задълбочен и систематичен подход той прави научен анализ първо на опиума и неговото влияние върху здравето на човека и психическата му същност. „Опиумът е отрова[27]!“ – категорично заявява богословът апологет и в потвърждение изброява всички пагубни ефекти от неговата употреба.

Във втората част на лекцията, професор Борис Маринов отделя особено място на това да установи какво е влиянието на религията върху човешката душа и върху народите. За целта прави своеобразна „практическа екскурзия из религиозния опит[28]“, изследвайки мнението на известни психолози и психопатолози относно влиянието на религията, като паралелно анализира и благотворното влияние на религията върху хармоничното развитие на човешката душа.

В края на научния анализ апологетът не скрива изключителната си любов към религията, завършвайки с думите: „Тия факти убедително доказаха, че религията не е опиум, отрова, а еликсир, „жива вода“[29].“ В заключение професор Борис Маринов категорично заявява и своето верую относно същината на религията: „за човечеството няма друг път на напредък, освен чрез приближаването към Бога. По-близо до Бога!… Друга формула за напредък няма[30]!“

Воин Христов

Със своя живот и дело професор Борис Маринов очертава за нас образа на съвременния богослов апологет. Последната фаза от творчеството му е белязана от сериозен религиозно-атеистичен антагонизъм, а посланията му сякаш целят да екипират вярващите според заръката на св. апостол Павел: „Заради това приемете Божието все-оръжие, за да можете се възпротиви в лош ден и, като надвиете всичко, да устоите.“ (Ефесяни 6:13).

Показателна е написаната през 1951 година студия „Оръжията на апологета на християнството“, в която професор Борис Маринов оставя в завещание тайната си на учен и апологет – непрестанно изучаване на Божието слово и безупречен богоугоден живот: „Въоръжен със знания, вяра, обич, търпение, образцов живот и молитва, апологетът ще бъде „достоен работник“, силен да наставлява в здравото учение и да изобличава ония, които се противят“, „добър войн Иисус Христов“, снабден с оръжия „силни да разрушават твърдини“… и ще пленява „всеки разум да бъде покорен на Христос[31].“ Тези думи изречени от професор Борис Маринов по особен начин оживяват и разкриват душевната същност и обаяние на един богат в слово и дело „добър воин Иисус Христов“.

В статията, посветена на темата „Библия и наука“, професор Борис Маринов споделя същината на апологетичния си подход, превърнал се в негов мироглед и верую: „Всеки, който желае да пише или говори по въпроси в областта „Библия и наука“, трябва най-първо да застане на вярната гледна точка, както по отношение на Библията, така и по отношение на науката[32]“. Този принцип на обективност апологетът запазва през целия си живот, като основна рамка на своето творчество, стоейки твърдо „еднакво на територията на разума, както и на територията на религиозната вяра[33].“

Като богослов и апологет професор Борис Маринов съчетава у себе си по уникален начин „кротост и боязън“ (1 Петра 3:15) с „добрия подвиг на вярата“ (1 Тимотей 6:12). Това му отрежда заслужено място сред онези работници на Божията нива, които скромно и всеотдайно са положили целия си живот за делото на благовестието и които с основание можем да определим като православни будители[34] на съвременна България.

________________________________________________

*Публикувано в Професор доктор Борис Маринов: живот и академична дейност, УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2022, с. 250-259. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Aрхимандрит Евтимий, Гнезда на съмнения във вярата – В: ГСУ, БФ, XIX, 1941-1942, с.35.

[2]. Диктатурата на пролетариата е израз, измислен от Луи Огюст Бланки и използван понякога от Карл Маркс, за да се представи преходната фаза от капиталистическо към комунистическо общество (б. а.).

[3]. Йовчев, Иван. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев) за предизвикателствата пред християнската вяра, – В: Професор д-р архимандрит Евтимий Сапунджиев: живот, църковна и академична дейност, С., 2020, с.79. „Църквата, която е изразител на духовността у човека, е изправена пред трудността да влияе на материалистичните модерни тенденции, които все повече привличат хората към себе си. Проблемът не е в евентуалното влияние на съвременните течения върху човека, а по-скоро в начина на тяхното възприемане.“

[4]. Известни имена като Александър Рождественски, Николай Глубоковски, Михаил Поснов са руски емигранти, а сред българите, завършили на Запад, са архимандрит Евтимий Сапунджиев, Иван Снегаров, Иван Марковски, Стефан Цанков и много други.“ Вж повече у: Риболов, Св., Богословие на творението в българската богословска мисъл на ХХ век.,сп. Богословска мисъл 2/2015.

[5]. Маринов. Борис. Беседи за детски православни християнски дружества при средните учебни заведения, С. 1934, с.15.

[6]. Пак там.

[7]. Пак там, с. 16.

[8]. Пак там.

[9]. Пенков, Димо. Екзистенциални измерения на вярата в творчеството на Фьодор Михайлович Достоевски, С., 2009, с. 63, където авторът пише: „Смяната на оптиката, лежаща в основата на философията на Ницше, която поставя човека на мястото на Бога, необходимо води до задачата за „претълкуване“, за нова интерпретация на всички ценности, които вече да бъдат погледнати под друг ъгъл.“

[10]. Маринов, Борис. Из методологията на християнската апологетика във връзка с темата „Библия и наука“ -В: ГСУ-БФ, Т. XXIII, 1945-1946, c.14.

[11]. Пак там.

[12]. Пак там, с. 23.

[13]. Пак там.

[14]. Маринов. Борис. Беседи за детски православни християнски дружества при средните…., с. 62.

[15]. Пак там, с. 60.

[16]. Пак там, с. 81.

[17]. Пак там.

[18]. Маринов, Борис, Александър Величков. В защита на вярата (наръчник на апологета), Пловдив, 1993, с. 15.

[19]. Тонева, Клара. Архимандрит професор д-р Евтимий (Сапунджиев) – основоположникът на дисциплината история на религиите в българското богословие. – В: Професор д-р архимандрит Евтимий Сапунджиев: живот, църковна и … с.34-35.

[20]. Маринов, Борис. Александър Величков, Наръчник на апологета, кн. 3, С., 2006, с. 9.

[21]. Секуларизацията се изразява като отслабване на религията и опита за ограничаването ѝ в частната сфера.  Секуларизмът и религиозността са две различни отношения спрямо света и живота, а когато целите им съвпадат, говорим за секуларизирана религиозност. За секуларизма като нов вид религиозност виж у Тонева, Клара. Секуларизираната религиозност, С., 2018, с. 64-105.

[22]. Кънев, Здравко. Архимандрит проф. д-р Евтимий Сапунджиев за необходимостта от духовен елит и подготвени богослови, – В: Професор д-р архимандрит Евтимий Сапунджиев: живот, църковна и … с. 72.

[23]. Маринов, Борис. Александър Величков, В защита на вярата…., с. 19.

[24]. Пак там.

[25]. „Религията е опиум за народа“ е крилата фраза, която е промулгирана от Карл Маркс през 1844 година. Маркс употребява израза „опиум за народа“ като определение на религията, дадено в критиката на Хегеловата философия на правото от 1844 г.: „Религията е въздишка на потиснатата твар, тя е душата на един безсърдечен свят, както е и духът на едно бездуховно състояние. Тя е опиум за народа.“, Източник: https://vivafolk98.blogspot.com/2011/07/blog-post_4594.html

[26]. Маринов, Борис. Опиум ли е религията за човешката душа и за народите, – В: ГСУ, БФ, Т.XXI, 1, 1943-1944.

[27]. Пак там, с. 4.

[28]. Пак там, с. 6.

[29]. Пак там, с. 24.

[30]. Пак там.

[31]. Маринов, Борис. Оръжията на апологета на християнството, – В: ГДА, С, Т.I.(XXVII), 1950-1951, с.18.

[32]. Маринов, Борис. Из методологията на християнската апологетикa … с. 30.

[33]. Вж.: Aрхимандрит Евтимий. цит. съч., с. 35

[34]. „Будителят не мечтае да наложи на своя народ със сила своите идеи, а мечтае да го събуди чрез тях. Най-важни благодетели и водачи на един народ са ония, които са будили самия народ със зов за култура и прогрес и са правили целия народ съзнателен участник при творчеството на своите исторически съдбини…“ Вж. у: Павлов, Павлов. Преданост и достоверност: Будителят, според професор архимандрит д-р Евтимий Сапунджиев, – В: Професор д-р Архимандрит Евтимий Сапунджиев: живот, църковна и…, с.56.

Изображения: авторът Димитър Русев и Борис Маринов (1895-1980). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-c3V