Иван Ж. Димитров

Метафората е стилистично средство, при което черти на един предмет се пренасят върху друг въз основа на някаква прилика или, с други думи казано, това е свързване на далечни за обичайната логика понятия (изразени с думи) въз основа на новооткрито сходство между тях[1]. Като се основава на познати и конкретни неща и ги съчетава по нов начин, метафората ни позволява да обхванем абстрактното и да му придадем самостоятелност.

Метафората ни помага не просто да предадем по разбираем начин нашата мисъл на другите, но ни дава възможност да направим достъпни за собствената си мисъл обекти, които са извън познаваемото. Човешкият ум е преминал дълъг път на развитие, но той все още трудно изгражда представи за абстрактни обекти, недостъпни за сетивата. Много са феномените, за които човешкият ум не е в състояние да изгради ясни и отчетливи представи. Метафората е мостът, по който ние достигаме до незримото, до онези обекти, за които имаме само предчувствие и които са извън сетивата и опита. Защото с нейна помощ абстрактното става достъпно за представата и опознаваемо. В това се състои и основната ѝ ценност.

В херменевтиката метафората обикновено се определя като една от кратките тропи, тъй като тя може да бъде само една дума.

Всички ние употребяваме метафори в своята устна и писмена реч, дори и да не осъзнаваме, че си служим с точно това стилистично средство. Всички ползваме метафорите, когато се стремим да бъдем както по-изразителни, така и по-убедителни.

Погледнем ли в библейските текстове, виждаме метафори да се употребяват още в старозаветните книги на Библията, особено в така наречените учителни книги на Стария Завет, което показва, че метафората все пак е фигура на поетичната и поучителната реч. Тя неизменно присъства и в новозаветните книги. Евангелските разкази свидетелстват колко често Сам Иисус Христос е употребявал метафори както за Себе Си („Аз съм пътят и истината, и животът“ – Иоан 14:6; „Аз съм светлината на света“ – Иоан 8:12; „Аз съм хлябът на живота“ – Иоан 6:35, 48), така и за различните категории хора (за апостолите: „вие сте солта на земята“ – Матей 5:13; „вие сте светлината на света“ – Матей 5:14; за юдейските началници: „змии, рожби ехидни“ – Матей 23:33). Целта на Спасителя е била с тази образна реч да стигне по-лесно и успешно до съзнанието на хората, които Го слушали и за които отвлечените понятия много често не са били разбираеми.

По същия начин говорят и Неговите ученици и апостоли[2], както се вижда от техните писания. Сред тях най-много се отличава със своята образна реч св. апостол Павел. Високо подготвен юдейски богослов, познавач на Свещеното Писание, той се изразява библейски образовано, точно и същевременно красиво. За красотата на неговия слог много голям принос имат и употребяваните от него тропи, като на първо място са метафорите[3]. Тази красота обаче не е самоцел. Апостолът на народите явно е убеден, че красивата образна реч по-лесно и по-сигурно стига до съзнанието на слушателите и читателите му. А неговата цел винаги е да ги убеди в истинността на проповядваното от него Христово учение.

Употребата на риторични фигури от св. апостол Павел е обусловена от характера на културата в средиземноморския регион. В гръко-римската култура устната реч се е смятала, както впрочем и сега в нашата културна среда се смята, за най-доброто средство за общуване и убеждаване. Затова и апостолът като истинско чедо на своето време се възползва от възможността и съзнателно мобилизира риториката в служба на благовестието.

Все пак трябва да се подчертае, че той, когато пише или диктува своите послания (писма)[4], не се държи като оратор, нито пише ораторски слова, които да наподобяват ораторските творби на древните гръцки или римски ритори. Апостол Павел е подбуден от обстоятелствата да се държи като ритор и използва отделни способи на реториката от своето време не самоцелно, а за да бъде по-убедителен и да постигне целта си в поучаването и дори обучаването на своите читатели и слушатели[5].

Естествено, както културната и идейната среда, в която възникват посланията му, така и тематиката, на която той пише, употребявайки риторични похвати, са съвсем различни от онези в класическата нехристиянска древност. Това не е вече някакво съдилище, нито политическа проява, нито пък празнично събиране на граждани, за които апостолът да пише някакъв ораторски текст, спадащ съответно към един от известните три жанра на гръко-римското риторично слово[6]. С оглед на променената културна среда се променя и риториката на апостол Павел. Тя е приспособена към новата действителност – тази на християнските общини, където старата обичайна тематика на риториката е заменена от нова, християнска тематика. Тази тематика е свързана с нови процеси, функции и състояния, които по онова време съществуват в живота на християнските общности, например: нови форми на сдружаване, религиозни събрания и богослужения по домовете, отношение към властта въобще и по-конкретно към императора и така нататък. Движейки се в тези нови рамки, св. апостол Павел използва риториката по съответния начин[7]. Той открива динамиката ѝ и необходимостта от нейното прилагане, за да постигне по-успешно разпространение на Христовото благовестие и утвърждаване на създадените църковни общини.

Сред любимите, а и важни за християнското учение метафори в езика на св. апостол Павел са тези за Църквата. В различните си послания той определя Църквата като:

1) тяло (и то тяло Христово, тяло на Христос);

2) здание (сграда, постройка, дом);

3) нива (тоест обработвана и даваща плод земя).

Употребата на отделните метафори е в зависимост от хода на мисълта на автора и образната реч, която той развива. В посланията му намираме цели откъси[8], където преобладава употребата на един или друг образен израз за Църквата. Eдин от най-забележителните случаи намираме в Първо послание до коринтяни, трета глава. Там в началото на главата апостолът говори за разделенията на християните в коринтската община по „ученичество“, тоест въз основа на това, кой християнин чий ученик е бил. Апостолът пише: „един говори: „аз съм Павлов“, а друг: „аз съм Аполосов““ (четвърти стих). След три последователни риторични въпроса, които имат за цел да подчертаят абсурдността на тези разделения между коринтските християни, авторът веднага и някак рязко преминава към поредната си метафора: „Аз насадих, Аполос полива, ала Бог направи да израсте; тъй че нито който сади е нещо, нито който полива, а всичко е Бог, Който прави да расте. Който сади и който полива едно са; но всеки ще си получи наградата според труда си. Защото ние сме съработници на Бога, вие пък сте Божия нива, Божие здание“ (6-9 стих).

Нивата (при това Божията нива) безспорно е Църквата, която се изгражда (или, за да останем в метафората, се обработва, сади, полива, плеви и прочее) с усилията на отделните апостоли и техните сътрудници. И както в земеделската работа има отделни последователни дейности, докато се стигне до плода от земята, съответно от засетите растения, така апостол Павел определя и приноса на всеки един от тружениците в изграждането на дадената християнска община. В конкретния случай на общината в Коринт е запазено описание на апостолските дейности в тяхната хронологична последователност както е засвидетелствана от текста на книга Деяния апостолски (18:1-19:1).

Апостол Павел пръв е проповядвал в Коринт, пръв е работил сред хората във важния град, център на римската провинция Ахаия, и „насадил” Христовата вяра сред жителите на този голям град така, както земеделецът сее семената или засажда растенията. Този апостол пръв е благовестил за живота, учението и изкупителната смърт на кръста на въплътения Божи Син, Господ Иисус Христос. В продължение на година и шест месеца успял да обърне към вярата в Иисус Христос много хора, както свидетелства дееписателят: „и мнозина коринтяни, слушайки Павла, вярваха и се кръщаваха“ (Деяния на светите апостоли 18:8). Св. апостол Павел бил насърчен за тази дейност и от Господ, Който във видение му казал: „Аз съм с тебе и никой не ще посегне да ти стори зло; имам много народ в тоя град[9]“ (десети стих). Тоест апостолът е трябвало да продължава своята работа на сеяч на Божието слово върху тази плодородна почва.

След него в Коринт идва и александриецът Аполос, описан от дееписателя като „родом от Александрия, мъж красноречив и силен в Писанията” (Деяния на светите апостоли 18:24). Той бил „наставен в пътя Господен и, разпален духом, говореше и поучаваше правилно за Господа, ако и да знаеше само за Иоановото кръщение” (двадесет и пети стих). Аполос минал преди това през Ефес, където работели мисионерски семейството Акила и Прискила[10]. А когато той поискал да замине за Ахаия (тоест за главния ѝ град – Коринт), братята в Ефес се обърнали с писмо до тамошните ученици, за да го приемат. Аполос, като стигнал там, спомогнал много на повярвалите чрез благодатта, защото силно изобличавал юдеите пред цял народ, като доказвал „чрез Писанията, че Иисус е Христос“ (27-28 стих).

Видно е от разказа на дееписателя, че в Коринт много са се потрудили и Павел, и Аполос. Но според апостол Павел никой християнин няма основание да се определя като Павлов или като Аполосов, понеже и единият, и другият са просто работници на нивата Божия, тоест Църквата, а „всичко е Бог, Който прави да расте“ (1 Коринтяни 3:7).

Нека останем обаче при въпроса за метафорите за Църквата в езика на апостол Павел. В приведения по-горе текст от 1 Коринтяни трета глава виждаме в края на цитата, в девети стих, апостолът рязко да сменя метафората за Църквата: „вие пък сте Божия нива, Божие здание“. Тази смяна на метафората едва ли е плод на усещане от апостола за слабост на метафората „нива“, защото тя отлично е онагледила мисълта му за приноса на всеки един от проповедниците на словото Божие, тружениците на Божията нива, която метафора и до днес често се употребява в същия непроменен смисъл.

По-скоро бързата мисъл на апостола не изчаква да се уталожи в съзнанието на читателите развитата току-що метафора и минава към следващата: Църквата като Божие здание. В тази глава на Първо послание до коринтяни св. апостол Павел има за цел да припомни своята роля и приноса си за изграждането на Църквата в Коринт, а по аналогия и навсякъде, където той или други са проповядвали и са основавали християнски общини. Той има ясното съзнание за размера на своя принос: „По дадената ми от Бога благодат аз, като мъдър първостроител[11], положих основа, а друг зида върху нея; ала всеки нека внимава, как зида. Обаче друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос“ (10-11 стих). Апостолът не си приписва цялата заслуга за изграждането на коринтската християнска община, на Коринтската църква. Правдиво изтъква, че той само е положил основата, понеже пръв е „посадил” християнската вяра на коринтска почва. В скрита полемика с други проповедници (вероятно не само с Аполос) или по-скоро с техните привърженици апостол Павел не пропуска да изтъкне, че той просто има известно предимство и затова нарича себе си (в духа на втората метафора за Църквата като здание) „първостроител”.

Наистина, полагането на основата е много важен етап от строителството на една сграда, но е само началото. Нататък има още много работа и тя е свършена или ще се върши от другите след него, които са „зидали“ или ще „зидат”. Създалите се затруднения в живота на тази църква (едно от тях, може би най-сериозното според апостол Павел, били разделенията в църквата на Коринт) все пак му дават повод да предупреди: „нека всеки внимава, как зида!“. Защото самият той е положил единствено правилната и надеждна основа и това е Иисус Христос. Дори някои от вярващите в Коринт да са останали с впечатлението, че може да има и някаква друга основа, примерно – някой усърден и заслужил проповедник на Христовото учение, това е напълно погрешно виждане. Основата вече е положена и тя е Самият Господ Иисус Христос, защото и зданието е Божие[12].

Оставайки в понятийния кръг на метафората „здание“, апостолът развива своята мисъл за необходимост от съобразяване с обективните дадености в изграждането на Църквата по места, а съответно и на цялата Христова църква: „Нека всеки внимава, как зида. Обаче друга основа никой не може да положи, освен положената, която е Иисус Христос. Ако върху тая основа някой зида със злато, сребро, драгоценни камъни, дървета, сено или слама, – на всекиго делото ще стане явно: денят ще го покаже; защото чрез огън се открива и огънят ще изпита, какво е на всекиго делото. И ако някому делото, що е зидал, устои, той ще получи награда. А комуто делото изгори, той ще бъде ощетен, а сам ще се спаси, но тъй, както се спасява някой през огън” (10-15 стих). Авторът не конкретизира даденостите, при които се гради църковното дело, а си остава в понятийния обхват на метафората за Църквата като здание.

Не е възможно да се разбере кого има предвид апостолът в тази своя полемика, но най-вероятно той спори с привърженици на Аполос или на друг християнски проповедник в Коринт, които са били увлечени от големите способности на учителя си. Нека припомним, че дееписателят представя Аполос като „мъж красноречив и силен в Писанията“ (Деяния на светите апостоли 18:24), а не е изключено и други ръководители на Коринтската община да са придобили самочувствието на нейни основатели или поне строители. Но така или иначе апостол Павел категорично посочва, че никой човек – апостол или апостолски сътрудник – не заслужава да бъде издиган в абсолютен авторитет, защото всички те са човеци и техните измерения са на хоризонтално равнище: Павел – Аполос – Кифа[13]. И завършва в края на трета глава с подчертаване на вертикалното измерение на Църквата: вярващи – апостоли – Христос – Бог.

Тук вече, при тази кулминация, няма място за метафори, защото авторът е стигнал до връхната точка на своите доводи, извеждайки всичко до Иисус Христос и до Бог-Отец.

Образът на Църквата като тяло (Христово) св. апостол Павел употребява на няколко места в различни свои послания:

– Римляни 12:5 – „ние многото съставяме едно тяло в Христос“;

– 1 Коринтяни 6:15 – „телата ви са Христови членове“;

– 1 Коринтяни 12:27 – „вие сте тяло Христово, а поотделно – членове“.

В посланията до ефесяни и колосяни този образ е доразвит и ясно представен: Църквата (цялата Църква, а не една поместна) е тяло Христово. При това в тези послания изпъква и един нов образ

– Христос като глава на тялото на Църквата:

– Ефесяни 1:22-23 – „и Го постави над всичко Глава на Църквата, която е Негово тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко“;

– Ефесяни 4:15-16 – „Христос, от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите ѝ, нараства, за да се съзижда в любов“;

– Ефесяни 5:23 – „Христос е Глава на църквата и Той е спасител на тялото“;

– Колосяни 1:18 – „Той е Глава на тялото, сиреч на църквата“;

– Колосяни 2:19 – „Главата – Христос, от Когото цялото тяло, поддържано и свързвано чрез стави и свръзки, расте с растене по Бога“.

Няма да се спираме на различните предположения, откъде апостолът е могъл да вземе представата за Църквата като тяло. Само ще отбележим, че той е могъл прекрасно да задълбочи и развие своята мисъл, изхождайки от някои словесни образи на Самия Спасител, като например образната Му реч за лозата и пръчките (Иоан 15:1-8)[14]. По-скоро ще наблегнем на факта, че употребата на метафората „тяло“ задължително се свързва с идеята за Христово тяло, тялото на Христос, Който е „спасител на тялото“, тоест на Църквата (Ефесяни 5:23).

Метафората на апостол Павел за Църквата като тяло Христово е твърде интересна и за нашето време, защото се явява онагледяване на единството на Църквата Христова. При това тя подчертава социалната перспектива на християнския възглед за човека, според който християнинът не е уединено същество в света, а се намира в постоянно общение с останалите си братя. Възприемането на другите като братя се осъществява именно в тялото Христово – Църквата, където всички се чувстват, че са членове на един и същи организъм, свързани са помежду си и с Главата на тялото – Христос.

Метафората „тяло” за Църквата е най-често употребяваната от апостола. В нея той явно е виждал най-добрата възможност за убедително представяне на единството на Църквата като жив организъм, участието в който дава благодат за тукашния живот и спасение във вечния живот.

С употребяването на тези и много други метафори св. апостол Павел не само е правел езика си образен и словесните си картини – впечатляващи, но преди всичко е придавал на речите и писмата си убедителност, заради която и до днес заслужено го наричаме апостол на народите.

_______________________________________

*Публикувано в Novum Testamentum in vetere latet, Vetus Testamentum in Novo patet (Новият Завет е скрит в Стария, Старият Завет се разкрива чрез Новия), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2023, с. 189-201. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Макар метафората да е била дефинирана още от Аристотел (Виж Аристотел. За поетическото изкуство. София: Софи-Р, 1993, с. 91), нека посочим и определението на българския философ Исак Паси, че „метафората е средство за опознаване на непознатото, но не по пътя на адекватните понятия, а на приблизителните и приближаващите се образи, които обаче понякога могат да се окажат по-кратък и по-бърз път към познанието и познаването“ (Паси, Исак. Метафората. София: Труд, 2001, с. 112).

[2]. Например, св. апостол Петър в речта си на Петдесетница казва за Иисус Христос: „Той, след като биде възнесен с Божията десница“ (вместо „с Божията сила”, Деяния на светите апостоли 2:33). Св. архидякон Стефан в речта си пред синедриона нарича юдейските първенци „необрязани по сърце и уши“ (Деяния на светите апостоли 7:51); макар обрязването да се прави само върху мъжкия член, но св. Стефан тук изтъква, че тези хора нито с възприятията си, нито с разума и чувствата си са способни да проумеят изкуплението, осъществено с идването в плът на Бог Син. Св. апостол и евангелист Иоан пише: „който мрази брата си, той се намира в тъмнината и в тъмнината ходи“ (1 Иоан 2:11), тоест при такъв човек напълно отсъства любовта, и много други.

[3]. Едва ли е някакво откритие казаното от Умберто Еко, че „когато реторическите тропи се използват ‘творчески’, те не служат само да ‘украсят’ едно вече дадено съдържание, а способстват да се очертае едно различно съдържание” (Вж: Еко, Умберто. Трактат по обща семиотика. София: Наука и изкуство, 1993, с. 303).

[4]. В съвременния български църковен речник писмата на св. апостол Павел до отделни личности или до цели християнски общини се наричат послания, както още в средновековието е била преведена на старобългарски гръцката дума ἐπιστολή, употребена от самия апостол за неговото писмо до християнската община в град Колоса (Колосяни 4:16), но и на още двадесетина места. Същата дума използва и св. апостол Петър за писмата на св. апостол Павел (2 Петра 3:16), както и за своето писмо до християните в Мала Азия (2 Петра 3:1). По своя строеж и съдържание това са писма, но в някои от тях авторите пространно разглеждат важни богословски въпроси и затова по характер те заприличват на научни трактати.

[5]. При тези писма-послания спокойно можем да говорим и за слушатели, защото, първо, не всички са имали възможността сами да прочетат написаното от апостола (както поради лична неграмотност на голяма част от хората, така и заради наличието само на един екземпляр, който физически не е могъл да стигне до ръцете на всеки християнин в общината) и, второ, тези апостолски писма са били четени по време на богослужебните събрания на вярващите в общината, както св. апостол Павел на две места препоръчва да се прави: „Заклевам ви в Господа да прочетете това послание на всички свети братя” (1 Солуняни 5:27); „След като се прочете това послание у вас, наредете да се прочете и в Лаодикийската църква, а онова из Лаодикия да прочетете и вие” (Колосяни 4:16).

[6]. Ораторската проза обхваща трите основни модалности на публичното слово, които се различават по своето предназначение: учителна, полемическа и тържествена (Kennedy, G. A New History of Classical Rhetoric, Princeton, 1994, р. 23. Петканова, Д., Старобългарска литература ІХ-ХVІІІ век, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“,  1997, с. 41.

[7]. Ατματζίδης Χ… Ο Απόστολος Παύλος, η διάδοση του Ευαγγελίου και ο πολιτισμός. – In: Ατματζίδης Χ. Ερμηνευτικές  και θεολογικές προσεγγίσεις στην Καινή Διαθήκη, Critical Approaches to the Bible, IV, Θεσσαλονίκη: OSTRACON, 2014, 23-58.

[8]. В обичайното разделение на библейския текст това са от един до няколко стиха.

[9]. Според древния тълкувател Дидим Слепец (Александрийски, IV-ти век) под „много народ” се разбират християните, които в Коринт щели да повярват в резултат от дейността на апостола (вж. Τρεμπέλας Π. Υπόμνημα εις τας Πράξεις των Αποστόλων. Αθήναι, 1955, σ. 503-504).

[10]. Които впрочем коригирали и някои от неговите виждания за Христовото учение, както изтъква дееписателят: „обясниха му по-точно пътя Господен“ (18:26), макар и да не става ясно какви именно са били тези негови погрешни или поне „неточни” представи, освен че се говори за познаване и практикуване от Аполос само на Иоановото покайно кръщение, но не и на спасителното кръщение в Иисус Христос (Деяния на светите апостоли 18:25; 19:2-3). Но тук отново, във връзка с Аполос, намираме една метафора за учението на Иисус Христос – „път Господен“, употребена многократно от св. евангелист Лука със значение на „учение” (Деяния на светите апостоли 9:2; 18:25-26; 19:9, 23; 22:4; 24:14, 22; Лука 20:21; вж. и Матей 22:16; Марк 12:14; 2 Петра 2:2 и други). На някои места в синодния български превод метафората „път” се предава на български с „учение”, което на практика я разрушава (Деяния на светите апостоли 22:4 и 24:14). Тя се употребява и със значение на „живот”, „поведение” (съответно – според Христовото учение, вж. Яков 5:20; 2 Петра 2:21; 1 Коринтяни 12:31 и други).

[11]. На гръцки ἀρχιτέκτων (10 ст.). Тази дума в съвременния гръцки език означава архитект, но тя всъщност е съставена от ἀρχή (начало, началник) и τέκτων (строител, дърводелец) и буквално е преведена с „първостроител”; макар да не употребяваме в съвременния ни език такава дума, значението ѝ е ясно: първият, главният сред строителите. Второто значение на втората съставка (τέκτων – дърводелец) употребяват евангелистите Матей (13:55) и Марк (6:3) за професията на св. Иосиф Обручник и дори на Самия Иисус Христос (у Марк).

[12]. Същата метафора се развива и в Послание до ефесяни: „имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък, върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свет чрез Господа“ (2:20-21). Тук редом с метафората „здание“ се появява и сродната „храм“, тоест също сграда, но вече свещена сграда – „храм“, допълнително определен като „свет“, съответно Божи (срв. 1 Коринтяни 3:9).

[13]. Сам апостол Павел на два пъти в 1 Коринтяни споменава тези тримата в контекста на разказа за проповедта на благовестието: „Защото узнах…, че помежду ви имало раздори…, защото един от вас дума: „аз съм Павлов“, друг: „аз пък – Аполосов“, трети: „аз съм Кифин“” (1 Коринтяни 1:11-12); „никой да се не хвали с човеци,… било Павел или Аполос, или Кифа” (3:21-22).

[14]. Независимо от сравнително по-късното написване на Евангелието според Иоан, тази образна реч напълно отговаря на представата за тялото и членовете му, развивана от апостол Павел.

Изображения: авторът Иван Ж. Димитров. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-c3v