Валентин Велчев

По-нататък трябва да се запитаме би ли могла материята, макар в някакво неорганизирано състояние, да съществува вечно успоредно с разума? Антропният принцип свидетелства, че за построението на нашия свят е необходимо тя да притежава редица (означихме ги с n) базисни качества. Ако приемем, че принципно са възможни безкраен брой качества, то вероятността материята реално да е с точно необходимите от тях е математически нулева.

От друга страна, ако материята притежава безброй (или поне повече от n) качества, то някои от тях ще бъдат излишни и биха могли да разбалансират равновесието в атомите, например. Затова те трябва да бъдат премахнати, тоест превърнати в нищо. В случай, че материята не притежава някое качество, което е безусловно необходимо за нейното структуриране и/или функциониране, ще се наложи то да бъде сътворено от нищото.

От тези разсъждения излиза, че е най-правдоподобно (по-точно „задължително“) да приемем, че материята е била сътворена от нищото с точно необходимите качества. А сътворение от нищото предполага един всемогъщ съзнателен Творец. Едно от следствията на теоремата е и, че Той може да сътвори безкрайно количество от подредени и устойчиви светове (като в същото време нито един от тях не би могъл да се образува случайно). Нещо повече, от разсъжденията дотук излиза, че Бог не е идентичен с материята, от което следва, че Той е трансцендентен – вън и независим от пространствено-времевия континуум.

Появява се обаче следният въпрос: изчисленията от посочената теорема не се ли отнасят и за Бога? Тоест според тях и Той не би могъл да възникне случайно или да съществува вечно.

За решението на това затруднение спомагат две обстоятелства:

1) Бог е трансцендентен, тоест непознаваем в Себе Си и напълно различен от каквато и да била материя. По такъв начин теоремата става неприложима към Бога.

2) Нещата в случая са асиметрични – светът не е необходим за съществуването на Бога, но Бог е безусловно необходим за битието на света.

Можем да разсъждаваме и така: Ако теоремата се отнася и за Бога и доказва, че няма Бог, тогава би трябвало да няма абсолютно нищо. От това, че нашият свят не само е в наличност, но е и подреден и устойчив, следва по необходимост, че Бог съществува! Въпросът на Лайбниц „защо съществува нещо, вместо да няма нищо?“ получава отговор „светът съществува единствено по волята на Бога!“.

В допълнение на казаното ще отбележим, че има три възможности за отговор на основния философски въпрос „кое е първично?”:

– Материята

– Бог и материята

– Бог

Както се уверихме, от теоремата следва, че материята няма как да бъде първична, защото не би могла да се организира в свят като нашия. Освен това по-горе стана дума, че материята не е вечна, понеже математически е невъзможно да притежава единствено необходимите качества. Остава третият вариант, а именно, че първичен е само и единствено Бог!

Но имаме ли право да говорим за представяне на научен аргумент за съществуването на Бога, след като науката се доверява само на емпирично проверими факти, а Бог е трансцендентен, тоест няма как наличието Му да бъде установено по пряк начин?

В своята книга „Десет големи идеи на науката“ Питър Аткинс, професор по физико-химия в Оксфорд, обаче предупреждава, че науката ще трябва да промени своя критерий за приемливост. Това е свързано с кварките: нито един от кварките никога не е наблюдаван отделно и най-вероятно никога няма да бъде. Но ние сме все по-уверени в тяхното съществуване, защото от него произтичат много проверими факти. Тук имаме верификация чрез следствия, а не чрез експерименти, верификация по косвени доказателства, а не въз основа на пряк опит[38].

Както изрично подчертава Аткинс: „Може би е дошло времето, когато тази граница трябва да се прекрачи, но това е Рубикон на науката, който трябва да се премине с повишено внимание[39]“.

II) Експериментална проверка на теориите

През 1931 година австрийският математик Курт Гьодел извежда „Теорема за непълнотата“, която гласи, че формалните системи на логиката и математиката са семантично непълни и не позволяват строго доказателство (или опровержение). Като най-прост пример можем да посочим невъзможността за разрешение на апориите на Зенон – Ахил (най-бързият бегач от древността) не би могъл да настигне една костенурка, ако тя е стартирала само няколко крачки пред него.

Досега никой не е успял да опровергае твърденията на елейския мислител чисто теоретично[40], но на практика дори едно малко дете може лесно да се справи с подобна задача. Затова днес не е достатъчно да бъде създадена една научна постановка, но от нея трябва да произтичат определени следствия, които да позволяват емпирична проверка на нейната истинност.

Възможна ли е верификация на библейския и еволюционния светогледи?

Ричард Докинс заявява: „Естественият отбор, слепият, несъзнателен, автоматичен процес, който Дарвин е открил и който ние сега знаем, че е обяснението за съществуването и за привидно целесъобразната форма на всичко живо, няма никакво намерение на ум. Той няма разум и няма око на разума. Той не планира бъдещето. Той няма виждане, няма предвиждане, няма въобще никакво зрение. Ако може да се каже, че играе ролята на часовникар в природата това е слепият часовникар[41]“. А американският когнитивен философ Даниел Денет, макар да говори в строго биологичен смисъл, указва на естествения отбор като на фактор, който е в състояние да обясни съвършенството на всички природни структури – физични, химични, биологични – и по такъв начин той може да бъде поставен в основата на цялата натуралистична парадигма (ние отбелязахме същото още в началото!): „Теорията за естествения отбор показва как всяка особеност на естествения свят може да бъде продукт на слаб, несправедлив, нетелеологичен и в крайна сметка механичен процес на диференциална репродукция през дълги периоди от време[42]“.

Напълно съгласни сме с тезата на Докинс, че трябва да намерим начин по-нататък и емпирично да тестваме еволюционния и библейския космологични модели за произхода на Вселената (виж началото на статията). Нещо повече, понеже Докинс е войнстващ атеист, едва ли би могло да има подозрение, че подобен критерий е измислен с цел да бъде в услуга на християнството.

Както правилно отбелязват редица теолози, човек не бива умозрително да се опитва да разбере как е произлязла Вселената, защото Бог е в състояние да създаде заобикалящия ни свят по начин, който изобщо не е по силите на нашия разум и въображение, тоест ние не трябва да налагаме ограничения върху всемогъществото на Бога. Според думите на архимандрит Юстин Попович: „Начинът на сътворяването е толкова сложен и тайнствен за света, в своята основа, че е недостъпен за човешкия ум[43]”. Авторите на „Великият дизайн“, позовавайки се на Ричард Файнман, заявяват, че съществува опция Вселената да се е появила по всички възможни начини[44]. Ние ще допълним, че Божественото сътворение предполага тя да е възникнала не само по всички възможни, но и по всички „невъзможни“ начини. Все пак се надяваме, че научният метод, който ни разкрива едно по едно чудесата на природата, в скоро време ще разбули пред нас и тайната на Сътворението.

Основателят на емпиричния подход и баща на цялата модерна наука, Галилео Галилей ни уверява, че: „Главната цел на Библията е преклонението пред Бога и спасението на душите. […] Но стотици пасажи в нея ни учат, че славата и величието на всемогъщия Бог са съвършено видими във всичките Му творения и могат да бъдат прочетени в отворената Книга на природата[45]”. И действително, със съвременните научни средства – ускорители на елементарни частици, телескопи, наблюдаващи свръхдълбокия космос, детектори на гравитационни вълни, компютърни симулации и прочее – днес сме в състояние да надникнем още в първите мигове от зараждането на мирозданието. Затова ще се опитаме да потърсим отговора на въпроса, зададен от Докинс, „нашата Вселена дело на разумен Творец ли е или е възникнала и се е развила на чисто случаен принцип?“.

Докато натуралистичният модел предвижда нещата да стават на случаен принцип и в пълно съгласие с природните закони, теистичният – предполага специален избор на параметрите за всяка система, като в определени моменти от построението ѝ интелигентната намеса може да води и до нарушение на физичните закони (например, външна интелигентна намеса чудесно обяснява парадокса, който съществува в нашата Слънчева система: масата на всички планети е едва 1/750 от масата на Слънцето, но при разпределението на общия момент на количеството движение, тоест момента на импулса, над 98% от него се пада на планетите, а по-малко от 2% – на Слънцето).

Можем да разграничим двата възгледа по следния начин:

Дарвин е бил прав, ако се окаже, че материята еволюира на базата на множество вариации, породени от мутациите, а естественият отбор пресява най-удачните форми и по такъв начин води до усъвършенстване на физичните, химичните и биологичните структури. Както се подразбира, посоката на процесите в случая, е от хаос към ред.

Премъдрият Бог би трябвало да създаде прекрасно устроен и хармоничен свят, в който всичко е разчетено и от самото начало върви по строго определен план. Като допълнително усложнение обаче, се явява обстоятелството, че след Грехопадението, по израза на апостол Павел, „творението е било подчинено на робството на тлението (тоест разрушението)“ (Римляни 8:20, 21), което предполага, че в него също ще се наблюдава дезинтеграция (избухващи звезди, сблъскващи се галактики, физична и генетична ентропия и прочее). Но посоката на процесите тук ще бъде точно обратната – от ред към хаос.

1. Как бихме могли да проведем емпиричен тест на библейския разказ за сътворението на живите организми „според родовете им“?

През 2010 година успешно беше осъществено „конструирането“ на първата самовъзпроизвеждаща се синтетична бактериална клетка (казваме „конструиране“, защото не се тръгва от началните етапи на абиогенезата, а се вземат предварително изградени структури)[46]. Това ще позволи именно при прокариотите двете парадигми – християнската и еволюционната – лесно да бъдат емпирично проверени.

Нека приемем, че кръговете, правоъгълниците и ромбовете на фигура 3 са видово специфични белтъци, а очертанията, които ги ограждат – I, II, III и така нататък – обозначават различни видове бактерии (а при по-висшите организми това може да са родове, семейства и прочее). Необходимо е просто между тях последователно да заменяме различни типове белтъци (например каталитични, мембранни, двигателни, структурни и други), за да се проследи как ще се отразят тези манипулации върху функциите на клетките.

Нещо повече, лесно бихме могли да изчислим каква е вероятността един вид бактерии да се превърне в друг. Например още в началото на ХХI-ви век Дъглас Акс на два пъти публикува експериментални изследвания върху мутационната чувствителност на каталитичните белтъци в бактериите. Той установи, че аминокиселинните секвенции, които дават стабилни и функционални ензими, са изключително редки – 10^-38[47]. Можем да предположим, че с подобна вероятност се появяват и другите типове протеини, което говори, че за да се трансформира един вид организъм в друг, общата вероятност ще бъде 10^(-38).n (където n е броят на видово специфичните белтъците в един вид бактерии). Понеже n при бактериите е от порядъка на стотици и хиляди, не ще и дума, че трансформацията им от един вид в друг е абсолютно невъзможна[48].

Омнигенетичният модел, който все повече се налага в генетиката, също е блестящо потвърждение на направените изводи във връзка с фигура 3! Според този модел не може да се стигне до възникването на нов вид чрез постепенна промяна на гените един по един, защото всички те са интегрално свързани. Новият вид е квантов скок едновременно на целия набор от гени, което математически не дава никакъв шанс за неговата поява посредством натрупване на случайни мутации[49]!

Според нас, възникването на нови видове е на квантови скокове, които са в резултат от заложена възможност за вариации между различни състояния на геномите и епигеномите, като реакция към изменението на множество външни и вътрешни фактори, с цел най-добрата адаптация на организмите към условията на средата. Появата на нови видове в организмовия свят обаче винаги се наблюдава единствено на микро-, но не и на макроеволюционно ниво!

Днес все повече генетици са на мнение, че мутациите не само не подобряват потенциала за еволюиране, но с времето ще унищожат и популациите[50]. В книгата си „Генетичната ентропия и тайната на генома“ д-р Джон Сенфорд твърди, че ефектът от вредните мутации е неизмеримо по-голям от този на която и да е случайна полезна мутация и че поради тази причина е неизбежно геномите да дегенерират (изключение правят единствено микроорганизмите![51]). Заедно с много други учени той обръща внимание на факта, че понастоящем броят мутации, носени от хората, нараства с всяко поколение. Всяко раждане добавя най-малко 100 нови мутации, от които огромното болшинство са вредни, но фенотипните следствия са незабележими, понеже повечето от тях са с ефект, близък до неутралния. Поради нищожния си ефект те не се премахват чрез естествения отбор и в резултат броят на тези мутации в населението продължава да нараства с неотслабваща сила. Ситуацията обаче не може да продължава безкрайно, тъй като след много поколения ще настъпи момент, когато вредните мутации ще започнат да се проявяват в хомозиготно състояние все по-често. Д-р Сенфорд заключава, че изходът в крайна сметка ще бъде летален: „… не съществува селективна схема, която може да направи вредата обратима… ние се плъзгаме надолу към пропастта и нищо не може да ни спре. Когато селекцията е неспособна да попречи на загубата на информация поради мутации, възниква ситуация, наречена „катастрофа на грешката“. Ако не се коригира бързо, тази ситуация води след това до смърт на видовете – до изчезване. В крайните си фази геномната дегенерация води до намаляваща плодовитост, което възпрепятства по-нататъшната селекция. […] След това ще настъпи съчетаване на близки родственици и генетичен дрейф, и това ще довърши генома. Когато се стигне до този момент, процесът ще се превърне в една необратима и спускаща се надолу спирала. […] Като се основаваме на много независими един от друг източници и доказателства, ние трябва да приемем, че проблемът с човешката геномна дегенерация е реален. Селекцията е нужна за забавяне на дегенерационните процеси, но на практика няма форма на селекция, която може да спре процеса. […] Изчезването на човешкия геном е точно толкова сигурно и неизбежно колкото изчезването на звездите, смъртта на организмите и топлинната смърт на Вселената[52]“.

Д-р Сенфорд изрично упоменава, че проблемът с генетичната дегенерация е доказан от голям брой независими източници. Вече са налични достатъчно компютърни симулации, които потвърждават изцяло тази прогноза[53]. Нещо повече, всеки учен с помощта на някоя от създадените за тази цел програми би могъл и сам да се убеди в разрушителната сила на генетичната ентропия (и не само при човека) дори на домашния си компютър.

Времето никога не води до усложняване на организацията на материалните структури, както твърди еволюционната теория, а напротив – до дезинтеграция на системите, които са били чудесно построени в самото начало[54]. А според по-горните данни генетичната ентропия изобщо не позволява „началото“ да е било преди милиони и милиарди години.

2. В неживия свят (микро- и макровселената) емпирично вече е потвърден библейския модел, за което ще разкажем малко по-обширно!

Библейски космологичен модел[55]

Разказът в книгата Битие възвестява, че сътворението на Земята и небесните светила става през първия и четвъртия творчески дни:

„В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата. Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина. Видя Бог, че светлината е добро нещо, и отдели Бог светлината от тъмнината. Светлината Бог нарече ден, а тъмнината – нощ. Биде вечер, биде утро – ден един. […]

И рече Бог: да бъдат светила на небесната твърд, (за да осветляват земята и) да отделят ден от нощ и да бъдат знакове и за времена, и за дни, и за години; да бъдат те светила на небесната твърд, за да светят на земята. Тъй и стана. И създаде Бог двете големи светила; по-голямото светило да управлява деня, а по-малкото светило да управлява нощта, създаде и звездите; и ги постави Бог на небесната твърд, за да светят на земята, да управляват деня и нощта и да отделят светлина от тъмнина. И видя Бог, че това е добро. Биде вечер, биде утро – ден четвърти.”

Според християнската теология Бог сътворява световете от нищо. Почти всички свети отци смятат, че под „небе” в първия стих се разбира невидимият свят, където е престолът на Бог, заобиколен от ангелите, херувимите, серафимите и прочее. Този трансцендентен свят е описан по-подробно в книгите на Исаия, Езекиил, Откровение и други, но ние няма да се спираме на него. По отношение на думата „земя” мненията на библейските тълкуватели се разделят основно на две категории:

А)Едни приемат, че освен Земята, с нея е означено цялото вещество в космоса, например като газово-прахови облаци (а същото трябва да се отнесе и до тъмната материя и енергия, разбира се). В такъв случай по заповед от Бога по-нататък в тях трябва да са се оформили небесните тела и да са започнали да кръжат по своите орбити, образувайки планетни, звездни и галактични системи. Все пак, макар да се образуват във времето, масите и орбиталните характеристики на телата и системите би трябвало да са чудесно разчетени, така че да няма хаотични сблъсъци и катастрофи между тях, което позволява ясно разграничение от натуралистичните модели.

Б)Други намират, че словото „земя” се отнася само за нашата планета, а Слънцето, Луната и звездите се появяват на четвъртия ден, следователно Вселената възниква изведнъж изцяло подредена.

При библейския модел с „Голям взрив” можем да означим мигновеното сътворение на пространствено-времевия материален континуум, но за разлика от Стандартния сценарий нещата тук не започват от една точка. Математическият опит да бъдат обединени Общата теория на относителността и квантовата механика убедително показа, че Вселената няма как да е стартирала от точка с нулев размер и безкрайна плътност, което поставя въпроса какъв е бил началният ѝ обем? Както изтъква бразилският физик Джулиано Невис „не съществуват никакви доказателства за първична сингулярност“[56], което говори, че космолозите неправомерно екстраполират събитията назад във времето до някаква изходна точка.

През 2010 година физици, работещи с американския ускорител Tevatron, обявиха, че предварителните прогнози от осемгодишните им изследвания сочат леко превъзходство на материята над антиматерията. Анализът на данните от стотици трилиони сблъсъци на протони и антипротони води до сензационен ефект: при разпада на В-мезони образуването на мюони е с 1% по-вероятно от това на антимюони. Но вероятността за грешка бе изчислена на 3,2σ (0,005%), което се оказа недостатъчно, за да се приеме подобно заключение, понеже стандартът е 5σ (0,00003%)[57].

Настоящите проучвания с Големия адронен колайдер обаче напълно изпариха и последните надежди да бъдат спасени космологичните хипотези! Публикуваните към края на месец октомври 2017 година физични експерименти в ЦЕРН са проведени с над 350 пъти по-голяма точност от всички предишни измервания. Резултатите принудиха Кристиан Смора недвусмислено да заяви: „Всички наши наблюдения откриват пълна симетрия между материята и антиматерията, поради което Вселената всъщност не би трябвало да съществува[58]“. С други думи, науката отрича възможността Вселената да е произлязла от квантовия вакуум, а ние по-горе вече отбелязахме защо е най-вероятно материята да се е появила от нищото!

Нека изкажем още едно допускане – а именно, че космическият микровълнов фон (КМФ) е възможно да е остатък от онази „светлина”, огряла небесните простори през първия ден от Сътворението. Ако действително е така, бихме могли да уточним кой от двата библейски сценария е по-вероятно да се е реализирал на практика.

Според първия вариант Земята и газово-праховете облаци се появяват преди КМФ, а при втория – цялата материя под формата на готови звездни системи идва след него. Също така при постепенно изграждане на телата и на космическите структури характерът на гравитационните вълни и флуктуациите (а може би и поляризацията) на микровълновия фон би трябвало да се различават от тези в случай, че Вселената е изникнала мигновено. Но за да разберем отговорът на тази загадка ще трябва да изчакаме поне още десетина години, когато НАСА и ESA планират да изведат в орбита най-съвършения детектор на гравитационни вълни – LISA[59]. Както се изразяват някои учени „той ще бъде в състояние да снеме отпечатъци от пръстите на Бога, оставени върху тъканта на космоса още в първите моменти на Сътворението”. И наистина детекторът LISA ще бъде толкова прецизен, че ще може да улови ударните вълни от първата трилионна част от секундата след Големия взрив. (За сравнение измереното от предишната сонда WMAP космическо фоново лъчение е едва от 380,000 години след началото, когато се смята, че са започнали да рекомбинират атомите).

Научен проблем – на теория космическите системи са непостижими!!

Както заявихме още в началото, предмет на тази статия ще бъде въпросът дали на случаен принцип изобщо би могло да се стигне до изключително красивата и сложна иерархическа подредба на небесните формирования – планетни, звездни, галактични и прочее – както и до тяхната огромна устойчивост във времето. Работата е там, че дори да имаме само три небесни тела със случайно избрани маси и орбитални характеристики, системата се оказва нестабилна, а колко повече това важи за системи с по-голям брой тела!

В края на XVII-ти век сър Исак Нютон открива закона за всемирното притегляне и чрез него успява да обясни движенията на планетите около Слънцето. Отначало той решава задачата за две тела, да речем някоя планета и Слънцето (без влиянието на други тела), и по такъв начин получава, че орбитата на Земята, например, ще продължи да следва определена елипса, която може да бъде точно описана математически. Но когато към тази система включва и Луната, се оказва, че не може да получи общо математическо решение за положението на трите тела, движещи се в пространството единствено под влияние на тяхното взаимно гравитационно привличане. Малко по-късно Анри Поанкаре доказва, че подобни взаимодействия са хаотични (с това той полага и началото на „теорията на хаоса“[60]), в смисъл, че крайният резултат е по същество случаен и непредсказуем, така че еволюцията на системата от три (и повече) тела в каквито и да било времеви мащаби не може да бъде предвидена.

Компютърните симулации показаха, че взаимодействието в система от три тела протича в две фази: Първо, хаотична фаза, по време на която и трите тела се привличат силно, докато едно от тях не бъде изхвърлено далеч от другите две, които след това образуват елиптични орбити около общ център на масите. Ако третото тяло остане на свързана орбита, то в крайна сметка се връща обратно към двойната система, след което първата фаза настъпва отново. Този троен танц завършва, когато във втората фаза едно от телата избяга по необвързана, тоест хиперболична орбита и започне да се отдалечава безкрайно в пространството, за да не се завърне никога. Има известна вероятност и две от телата да се слеят след сблъсък, но при всички случаи системата се явява неустойчива във времето[61].

Следва…(виж тук).

____________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Същият представлява извадка от книгата „Великият Дизайнер. Задочен дебат със Стивън Хокинг“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2018.

[38]. Често не си даваме сметка колко много неща в науката се обуславят от косвени доказателства. В математиката косвеното доказателство е равносилно на прякото. В природните науки – теорията за произхода на организмите би могла да се докажат единствено по косвен път. А какво да кажем за историята, където всяко свидетелство за отминали събития и преди живели личности, може да бъде единствено косвено! (бележка на автора Валентин Велчев).

[39]. Galileo’s Finger: The Ten Great Ideas of Science https://tinyurl.com/yxc9fq43

[40]. Някои считат, че парадоксите на Зенон могат да бъдат разрешени чрез математическия анализ (разработен от Нютон, Лайбниц, Вайерщрас и Коши), който създава методология за работа с безкрайно малки числа и безкрайни редици. Това становище обаче е спорно, понеже диференциалното смятане използва граници (тоест безкрайни приближения), като същото в логически аспект е и аргумент на апориите.

[41]. The Blind Watchmaker, pdf, p. 14. https://terebess.hu/keletkultinfo/The_Blind_Watchmaker.pdf

[42]. Daniel Dennett, Darwin’s Dangerous Idea: Evolution and the Meanings of Life, p. 315. http://www.inf.fu-berlin.de/lehre/pmo/eng/Dennett-Darwin’sDangerousIdea.pdf

[43]. Возникновение мира вообще, вж.т. 6. https://azbyka.ru/otechnik/Iustin_Popovich/izbrannye-glavy-o-tvorenii-mira-i-cheloveka/#0_1

[44]. Хокинг, Ст., Л. Млодинов. Великият дизайн. ИК „БАРД” ООД, София, 2012, стр. 167-173.

[45]. 50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога http://nobelisti.tripod.com/id12.html

[46]. FIRST SELF-REPLICATING SYNTHETIC BACTERIAL CELL http://www.jcvi.org/cms/research/projects/first-self-replicating-synthetic-bacterial-cell/overview

[47]. Douglas A. Axe, „Extreme Functional Sensitivity to Conservative Amino Acid Changes on Enzyme Exteriors,“ Journal of Molecular Biology, 301: 585-595 (2000). Douglas A. Axe, „Estimating the Prevalence of Protein Sequences Adopting Functional Enzyme Folds,“ Journal of Molecular Biology, 341: 1295-1315 (2004);

[48]. Артър Хънт критикува Д. Акс, като заявява, че функционални протеинови полимери се появяват значително по-често, а именно в диапазона между 10^-10 и 10^-15 за белтък, съставен от сто аминокиселини. Дори да приемем този резултат, той с нищо не променя нашите изводи, защото трябва да умножим степенния показател на посочените вероятности най-малко по 100 – както отбелязахме, различието между прокариотите се изразява в стотици и хиляди видово специфични белтъци.Axe (2004) and the evolution of enzyme function https://pandasthumb.org/archives/2007/01/92-second-st-fa.html

[49]. Theory Suggests That All Genes Affect Every Complex Trait https://www.quantamagazine.org/omnigenic-model-suggests-that-all-genes-affect-every-complex-trait-20180620/

[50]. В края на 2013 г. учени от Вашингтонския университет откриха, че има и втори „език” на ДНК, който досега е останал незабелязан, тъй като сякаш е „записан” върху първия. Оказва се, че около 15% от кодоните имат двойно предназначение. Освен информация за аминокиселините те също определят свързването на транскрипционните фактори – участъци от ДНК, които взаимодействат с белтъците, отговарящи за процеса на синтеза на мРНК. Според ръководителя на изследователската група, докторът по геномни науки и медицина Джон Стаматоянопулос, щом генетичният код едновременно съдържа два типа информация, следва, че „измененията в ДНК, които на пръв поглед варират последователността на белтъците, всъщност могат да нарушават програмата за управление на гените, както и двата механизма едновременно”.Мутациите в транскрипционните фактори водят към редица тежки заболявания – рак, диабет, синдром на Рет, автоимунни заболявания и нарушения в речевите функции. Scientists discover double meaning in genetic code http://www.washington.edu/news/2013/12/12/scientists-discover-double-meaning-in-genetic-code/

[51]. Genetic entropy and simple organisms https://creation.com/genetic-entropy-and-simple-organisms

[52]. John Sanford, Genetic Entropy and the Mystery of the Genome (New York: Ivan Press, 2005), ch. 3, ch. 4, pp. 40-41, 83.

[53]. John Baumgardner et al., ‘Mendel’s Accountant: A New Population Genetics Simulation Tool for Studying Mutation and Natural Selection’, Proceedings of the Sixth International Conference on Creationism, pp. 87–98; John Baumgardner et al., ‘Using Numerical Simulation to Test the Validity of Neo-Darwinian Theory’, Proceedings of the Sixth Evolution v9.qxp: Evolution good science – NOT 13 05 2009 19:25, p. 66 International Conference on Creationism, pp. 165–175.

[54]. „Очевидно е, че ако естественият подбор не е в състояние да избави генома от вредните мутации, то, следователно, той не е в състояние да подобри организма. Основната и единствена посока на еволюционния процес е деградацията и изчезването на видовете, което се потвърждава от генетичните изследвания. Такива масивни данни за деградацията на геномите и неефективността на естествената селекция водят съвременната Синтетична теория на еволюцията в дълбока криза. Ето защо така нареченият „трети синтез“, който е изключително необходим за да могат еволюционните учения да придобият статуса на научна теория, се оказва невъзможен. А без него теорията на еволюцията остава само метафизична изследователска програма (според К. Попър)“.Genetic Clocks Verify Recent Creationhttps://www.icr.org/article/genetic-clocks-verify-recent-creation/ Деградация — единственное научно доказанное направление биологической эволюцииhttp://www.biolar.ru/?p=934

[55]. Още древните евреи са си давали сметка, че Библията не предлага цялостно и задълбочено описание на природния свят. Отначало те си представяли Земята като плосък диск, покрит от небесния купол, а под нея се намирал светът на мъртвите (шеол). По-късно (IV-ти век пр. Хр.) еврейските богослови възприели гръцката космология за сферична Земя, заобиколена от множество концентрични небеса. Християните след II век си служат с геоцентричната система на Клавдий Птолемей, която едва през XVII век постепенно е изместена от хелиоцентричния модел на Коперник. По това време християнството ражда в своите недра съвременната модерна наука и по-нататък непрекъснато се води от нея, но принципът е да се възприемат само емпирично доказани теории!

[56]. “Vestiges Exist of a Universe Prior to the Big Bang” –Physicists See a Starkly Different Beginning to the Cosmos https://dailygalaxy.com/2017/11/vestiges-of-a-universe-previous-to-the-big-bang-exist-physicists-see-a-starkly-different-beginning-t/

[57]. Fermilab scientists find evidence for significant matter-antimatter asymmetry http://news.fnal.gov/2010/05/fermilab-scientists-find-evidence-significant-matter-antimatter-asymmetry/

[58]. Scientists Have Concluded That The Universe Shouldn’t Really Exist https://www.sciencealert.com/scientists-have-concluded-that-the-universe-shouldn-t-really-exist

[59]. LISA https://lisa.nasa.gov

[60]. Учените смятат за хаотични онези системи, при които дори пренебрежимо малки събития са в състояние радикално да променят тяхното поведение и по такъв начин дългосрочните прогнози стават неосъществими. Откриването на възможността за измерване на параметрите на хаоса, се приема за третото голямо постижение на ХХ век, наред с теорията на относителността и квантовата механика. Теорията на хаоса притежава математически апарат, опериращ на базата на поведението на някои нелинейни динамични уравнения, чувствителни към началните условия. Ако изходните данни се променят дори с нищожно малки величини, например съизмерими с колебанията на числото на Авогадро (от порядъка на 10-24), проверката на състоянието на системата ще покаже абсолютно различни стойности в резултата. Примери за такива системи са турбулентните потоци в атмосферата, бурното движение на водата, биологичните популации и др. Chaos theory https://en.wikipedia.org/wiki/Chaos_theory

[61]. Drunken solution to the chaotic three-body problem https://phys.org/news/2021-12-drunken-solution-chaotic-three-body-problem.html

Изображение: авторът Валентин Велчев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bYk