Валентин Велчев

Посоченото говори, че предвидените от Хокинг и Млодинов 10⁵⁰⁰ вселени са съвсем нищожно количество. Но дори да увеличат броят им до безкрайност, приведените изчисления дават да се разбере, че пак не се очертава никакъв шанс случайно да се породи свят като нашия.

При живите организми вариациите са ограничени, понеже техните компоненти (ДНК, белтъци и така нататък) са изградени от строго определен брой дискретни единици (нуклеотиди, аминокиселини и други). Но в действителност се очертават нищожно малки, практически неизпълними, вероятности случайно да се образува протоклетка, способна да реализира всички жизнени процеси. С други думи, в посочените области, статистическите закони забраняват (не допускат, правят абсолютно невероятно) самоподреждането на материята.

Фигура 3 ни позволява да направим и още едно важно заключение, а именно, че никакви еволюционни процеси не са допустими нито в мъртвата, нито в живата природа.

Според дефиницията, иерархичната система е множество от елементи, които се намират в отношения и връзки помежду си и образуват определено единство, цялостност. Всички елементи на системата са взаимозависими, тоест всеки от тях влияе на останалите и обратно – те също оказват въздействие върху него. Структурата на системата определя нейната вътрешна форма на подреждане, тоест тя е израз на съществуващия в нея ред. Пълното описание на реда в сложно организираните системи се изучава от една сравнително нова наука – таксиологията (логиката на реда), която се разработва напоследък като една от най-фундаменталните и важни логически теории. Но нейните основни положения и категории се изследват с помощта на твърде сложни екстензионални математико-логически и теоретико-информационни методи. Затова ние няма да се спираме на тях, а ще приложим един изключително опростен подход, който ще ни позволи да направим изводи относно възможността за еволюция на иерархично подредените системи.

При тях е в сила един принцип известен като “или всичко, или нищо”. В смисъл, че структурата трябва да е съставена от подходящи елементи, които да са подредени в правилния ред, за да не се наруши действието на системата. Ако променим параметрите дори само на един от тях, или изобщо го премахнем, или разменим местата на някои елементи и прочее, ще се получи смущение в работата на системата, което ще я разруши или изведе от употреба. Затова или всичко е наред и системата функционира нормално, или, в противен случай, все едно нищо не е наред и системата е ликвидирана.

Този принцип забранява постепенната “еволюция” на една структура в друга. В състояние ли е един малък механичен часовник плавно да се трансформира в будилник? Да предположим, че едно от неговите зъбни колела е станало по-голямо като за будилник. Тогава то ще бъде несъвместимо с всички останали механизми на малкия часовник и той няма да отчита правилно времето или въобще няма да работи. Нека и другите му части се изменят и стават като за будилник. Докато една част от механизмите му са за малък часовник, а друга – за голям, функцията му ще бъде значително нарушена или въобще няма да може да се осъществи. Часовникът ще изпълнява предназначението си само тогава, когато или всичките му части са малки, или всичките са големи.

А какво ще стане, ако някой от механизмите на часовника бъде заменен с елемент на компютър? Например, на мястото на пружината бъде поставен транзистор. Часовникът вече съвсем сигурно ще излезе от употреба. От друга страна и компютърът няма да реализира своята функция дори тогава, когато сме сглобили всички негови компоненти, а само един е останал на часовник.

От казаното заключаваме следното: когато един предмет постепенно се преобразува в друг такъв от същия вид (но в нещо различен – по големина, друг модел и така нататък) функцията се затруднява или дори спира. А при трансформацията на предмет от един вид в предмет от друг вид, функция изобщо не може да се осъществи. Затова или “всичко” е наред и системата функционира нормално, или, ако дори едно нещо не е наред, все едно “нищо” не е наред и функцията е нарушена.

Разбира се, отношенията между елементите на системите в природата са значително по-сложни; ние си послужихме с тези примери, само за да онагледим принципа „или всичко, или нищо”.

Като анализираме фигура 3, сме в състояние да направим и следния извод относно възможността за еволюция на системите с безкраен брой стойности на своите параметри: не е възможен нито постепенен, нито скокообразен („квантов”) преход на една работеща система в друга.

В първият случай, тоест при постепенен преход, ако един от нейните параметри промени стойността си, той вече няма да бъде съгласуван с другите ѝ параметри и системата ще излезе от строя. Но докато не бъдат изградени напълно всички необходими параметри на другата система, тя също няма да бъде годна за работа, което следва от принципа “или всичко, или нищо“.

Вторият случай, на внезапно преобразуване, отново няма как да се реализира. Вероятността всички параметри на системата изведнъж да се променят и да добият точно необходимите стойности на параметрите на която и да е друга действаща система е метафорично казано „по-малка от безкрайно малка“ (1/∞^k). 

При по-предните разсъждения вече стана дума, че всяка метаморфоза в параметрите на микросвета (характеристика на частиците, интензитет на взаимодействията и прочее) прави атомите нестабилни и води до тяхното разрушаване. С други думи, атомите на химичните елементи са дискретни структури, които не могат да преминават една в друга чрез поредица от междинни форми, а изискват строго разчетено конструиране. По подобен начин бихме могли да разсъждаваме и за небесните формирования – планетни, звездни, галактични и така нататък.

Както е добре известно, при живите същества белтъците играят много важна роля – изграждат клетъчните структури, изпълняват каталитични функции, участват в реализирането на генома и други. Но една част от тях са тясно видово специфични, затова ако се появи мутация, която да доведе до образуването на различен белтък, неговото действие няма да бъде в унисон с работата на останалите белтъци. По такъв начин, генетичните мутации пречат на синхронизацията на системите в организма и затова на практика се явяват вредни за индивида, тоест не му помагат в борбата за съществуване. С други думи, принципът „всичко или нищо” не способства и за постепенната еволюция на организмите, а няма никакви сведения и за „квантова” (тоест внезапна) поява на нови видове.

От направените разсъждения можем да заключим следното: Междинните състояния са: а) неустойчиви – при атомните и небесните структури и б) нефункциониращи – при живите организми. Това означава, че концепцията за универсална дарвинова еволюция на системите в мъртвата и живата природа е съвършено неприемлива.

Като се върнем на фигура 3, нека да си припомним парадокса, свързан с онази проста сметка:

от която се разбира, че Бог може да сътвори неограничено разнообразие от подредени и устойчиви светове, като вероятността за случайното възникване на който и да било от тях е „по-малка от безкрайно малка“, което изключва случайното му възникване.

Така се отговаря и на въпроса, поставен още от Айнщайн „имал ли е Бог избор при създаването на Вселената?”, който отново задават Хокинг и Млодинов в книгата си „Великият дизайн”.

5. Пространството и времето.

Третият неразрешен проблем, в книгата на Хокинг и Млодинов, се отнася до появата на пространството и времето.

Крис Айшем обръща особено внимание на това, че до този момент не е ясно как трябва да изглежда теорията на квантовата гравитация и на какви данни ще се опира. Според него основните трудности при изработването на квантова теория на гравитацията, а оттам и на квантова космология, произтичат от обстоятелството, че „общата относителност не е просто теория на гравитационното поле, а в съответния смисъл – и на самото пространство-време и, значи, квантовата теория на гравитацията трябва да каже нещо и за квантовата природа на пространство-времето[20]”.

Във „Великият дизайн“ авторите не изразяват ясно становище по отношение на въпросите със: 1) произхода на времето и 2) началото на Вселената.

До настоящия момент обаче нито един от стълбовете на съвременната физика – нито общата теория на относителността, нито квантовата механика, нито дори теорията на струните – не е в състояние да обясни съществуването на пространството и времето.

Колкото до втория въпрос, Стивън Хокинг и Джим Хартъл в една своя разработка (направена още през 1982 година и повторена във „Великият дизайн“), въвеждат така нареченото „имагинерно време”, при което „различието между пространство и време напълно изчезва“. По такъв начин в тяхната теория е възможно пространство-времето да е крайно по протежение и все пак Вселената да няма начало и край, понеже се премахват сингулярностите в тези моменти. (През 2015 година в съвместна научна публикация на А. Ф. Али и С. Дас също бе заявена подобна позиция, основана на уравнения от квантовата физика[21]).

Както признава самият Хокинг обаче, тази постановка е твърде спекулативна: „трябва да отбележа, че идеята времето и пространството да са крайни, но без граница, е само предположение: тя не може да се изведе от някакъв друг принцип“. Затова не е трудно да се досетим, че той е използвал този подход, за да се стигне накрая до извода: „Доколкото Вселената има начало, можем да предполагаме, че има Създател. Но ако Вселената е напълно самостоятелна, без граница или край, тя няма нито начало, нито край: тя просто съществува. Къде тогава е мястото на Създателя[22]“?

Съвсем наскоро обаче екип под ръководството на Жан-Люк Лехнерс, в който влизат Джоб Фелбрудж и Нийл Турок, с помощта на значително по-мощни математически методи и средства успя да докаже, че моделът „без граница“ на Хокинг и Хартъл е несъстоятелен (а още беше опроверган и така нареченият „тунелен преход“ на Виленкин, който също изключва начало на времето[23])!

6. Как стоят нещата в биологията?

Теоретиците на движението Интелигентен дизайн издигат концепцията за така наречената „нередуцируема сложност“, чието определение е следното: „единна система… като отстраняването на която и да било от частите прави системата неспособна да функционира“. Най-популярният пример, който дават, е с двигателя на бактериалното камшиче (флагелум). Но те допускат елементарна грешка като твърдят, че „няма данни неговите части да изпълняват и други функции“. Може би, когато са направили това изявление, наистина да не е имало данни, че в живия свят се случва нещо подобно, но при машините, създадени от човека, е възможно редица части да бъдат взаимозаменяеми или конструкциите им да са твърде подобни, макар да изпълняват различни функции.

Натуралистите, разбира се, веднага се възползват, за да обърнат нещата в полза на Дарвиновата еволюция. Те излизат с опростенческото обяснение, че „доказателството за редуцируемостта на флагеларния двигател се състои в това, че някои от съставните му части могат да функционират на друго място – например под формата на игличките на секреторната система тип III (injectisome, T3SS – Type III secretion system), срещаща се при болестотворни бактерии[24]“.

Тази молекулярна машина има иглоподобна структура и се използва като сензорна сонда за откриване на еукариотни организми – пробива дупка в клетките на гостоприемника и отделя протеини, с които бактериите го заразяват (фигура 4).

Но въпреки сходството между двете структури учените не са в състояние да докажат, че игличките могат да се превърнат в камшиче. Когато Робърт Макнаб прави внимателно проучване на проблема, макар да говори в контекста на дарвинизма, все пак заключава, че няма смесване, тоест двете системи са еволюирали отделно[25]. С други думи, макар флагеларният мотор да споделя някои елементи с T3SS, двете молекулярни машини не могат да се трансформират една в друга.

Оказва се, че всеки вид бактерия има уникален биологичен двигател, който се различава от тези на другите видове по форма, големина, сложност, мощност, стойност на въртящия момент, скорост и други параметри (фигура 5). Протеините, които ги изграждат, не са едни и същи, което означава, че аминокиселините им са способни да се пренареждат в милиони различни бактериални (и не само!) флагеларни системи. Понеже компонентите на тези двигатели са изградени от различни видово специфични белтъци, имаме всички основания да смятаме, че постепенният еволюционен преход тук е невъзможен.

Археите например плуват с ротационен двигател, който няма връзка с бактериалните мотори. Двигателите на археите понякога използват и други източници на енергия, а тяхното витло расте от основата вместо от върха. През последните две десетилетия на ХХ-ти век биолозите установиха, че археите, макар и прокариоти, са фундаментално различна форма на живот от бактериите. Този извод беше направен въз основа на филогенетичен анализ на рибозомната им РНК, наличието на етерни липиди в клетъчната им мембрана и отличаващи се ензими и биохимични пътища.

Малко математика

Мнозина учени са се опитвали да изчислят минималната генетична информация, необходима за реализирането на най-простата организмова форма и общото мнение е за 250 до 300 гена[28]. Известните прокариоти с най-малко количество генетичен материал съдържат близо 500 гена, ДНК-молекулата им е с над 500,000 базови двойки нуклеотиди, броят на ензимите им достига няколко стотици, а поне още толкова са и другите им видове белтъци[29]. Нека отбележим, че структурите и функциите на прокариотите напомнят (без да са точно копие) на хипотетичния прародител на всички живи организми (LUCA)[30], което предполага, че той е имал и подобен набор от гени, ензими и прочее.

Преди около десетина години колектив от физици, математици и други учени от Руската академия на науките публикува твърде екзотична хипотеза, според която дори сложните органични вещества са се образували заедно със Слънчевата система още в протопланетния облак, като след формирането на Земята много бързо са дали началото на живота[31].

Разбира се, тази хипотеза не може да бъде взета насериозно, защото всички такива съединения щяха да се разрушат след време в магмения океан (какъвто според хипотезите е била Земята в продължение на стотици милиони години), а и не се наблюдават в състава на кометите, метеоритите, както и на другите тела от Слънчевата система.

Ние обаче ще разширим обхвата на посочената идея, като ще допуснем, че органични съединения, и по-специално нуклеотиди, могат да се образуват из цялата наблюдаема Вселена. Ако в нея няма празни пространства и тя е здраво натъпкана с елементарни частици, според изчисленията техният брой ще бъде около 10¹³⁰. Ще приемем, че на мястото на всяка частица е разположен нуклеотид и той взаимодейства с околните средно по един трилион (10¹²) пъти в секунда, за време 30 милиарда години (тоест 10¹⁸ секунди). В такъв случай комбинациите от нуклеотиди, които ще се получат, ще са:

10¹³⁰х10¹²х10¹⁸=10¹⁶⁰

(За незапознатите с математиката ще поясним, че 10¹⁶¹ е броят на комбинациите, случващи се в десет такива вселени, 10¹⁶⁹ – в един милиард, 10¹⁷⁸ – в един милиард милиарда, 10¹⁸⁷ – в един милиард милиарда милиарда и така нататък).

Ще направим съвсем елементарни изчисления, като ще се постараем да бъдем изключително щедри в полза на еволюционизма. Нека да предположим, че първият жив организъм (който би трябвало да се е появил едва няколко десетки милиона години преди LUCA) е притежавал само пет различни протеина. Броят на аминокиселините в полипептидните вериги на белтъците варира от стотина (рядко по-малко) до десетки хиляди, но ние ще съкратим този брой средно на тридесет (колкото е най-малкият открит досега функциониращ белтък). Макар едва ли някой учен да се съгласи, че е възможно устройството на праклетката да е било толкова опростено, то пак вероятността за нейната поява ще е: 20¹⁵⁰≈10¹⁹⁵, тоест абсолютно непостижима.

Както е добре известно, една аминокиселина се кодира от кодон, съставен от три нуклеотида, тоест за всичките 150 аминокиселини ще са необходими 450 нуклеотида. Понеже нуклеодитите (независимо дали геномът е разположен в ДНК или в РНК) са четири различни вида, то вероятността да се получи правилният ред нуклеотиди, осигуряващи възпроизводството дори на такъв нищожен „организъм“ е: 4¹⁵⁰≈10²⁷⁰.

По такъв начин става ясно, че съществува огромна бездна(!) до необходимите 10¹⁹⁵  (респективно – 10²⁷⁰) броя комбинации, които трябва да се извъртят, за да се получи действителна възможност да възникне и най-простият жив организъм! При това ние бяхме прекалено щедри – реално информацията за организъм, способен самостоятелно да извършва всички жизнени процеси, би могла да се запише на не по-малко от 50,000 нуклеотида, от което следва, че вероятността за правилната им подредба е 4^50,000≈10^30,100. Както се казва, коментарът е излишен!

В отговор на предизвикателството от привържениците на интелигентния дизайн, еволюционните биолози Марк Пален и Николас Мацке пишат „или има хиляди или милиони отделни акта на създаване… или трябва да се приеме, че изключително разнообразните съвременни флагеларни системи са еволюирали от общ прародител[32]“.

На това място трябва дебело да подчертаем, че натуралистите окончателно губят играта, защото не само двигателите, но и големият брой молекулярни машини при всеки отделен вид бактерии и археи са уникални, а така е и при всички останали „по-висши“ организми. По такъв начин за еволюцията става абсолютно невъзможно да произведе както стотиците молекулярни машини във всяка отделна клетка, така и да постигне милионите техни вариации в различните видове организми с колкото и години да разполага! Библията обаче е записано, че организмите са били сътворени според родовете им, тоест говори се за „хиляди или милиони отделни актове на създаване“, което остава и единственото възможно обяснение!

7. Опит за представяне на научен аргумент за съществуването на Бога

Авторите на „Великият дизайн“ не се противопоставят на никоя друга религия, а атакуват единствено християнството. Дори когато цитират митовете на викингите, на индианските и африканските племена и други, подтекстът е, че те са също толкова измислени и наивни, колкото разказът за Сътворението и чудесата, описани в Библията. Най-известните войнстващи атеисти като Р. Докинс, Д. Денет, С. Харис, К. Хитченс и други са приели също за свой изключителен приоритет борбата с християнството (макар да заявяват че критикуват религията изобщо), поради което тук ще се постараем да отговорим на техните нападки.

В теистичната традиция на християнството най-важните твърдения се отнасят към съществуването, природата и дейността на Бога. Досега аргументацията в това отношение винаги е била единствено в сферата на философията, но сега ще се опитаме да включим и науката. Това ще ни позволи да използваме не само логиката, но и математиката както и емпиричната проверка при доказването на истинността на тези доктрини.

Според християнството Бог се разкрива на света по два начина: чрез общо и чрез специално откровение. Общото откровение (предмет на така нареченото естествено богословие) се осъществява посредством природата, историята и човешката личност и е предназначено за народите от всички времена и на всяко място. Специалното откровение е предадено на отделни хора, които са записали боговдъхновените слова на Библията, и чрез въплъщението на Божия Син – Иисус Христос. Според Тома Аквински съществуването на Бога и ред Негови атрибути (всезнание, премъдрост, всемогъщество и прочее) могат да бъдат доказани рационално, но ученията за Троицата, за Боговъплъщението, за Спасението и други стават наше достояние единствено чрез специалното Божие откровение.

Естественото богословие е развило впечатляващо разнообразие от аргументи за съществуването на Бога, но само четири от тях се смятат за основни – онтологичният, космологичният, телеологичният и нравственият[33]. През втората половина на ХХ-ти век британският философ на религията и науката Ричард Суинбърн написва трилогия за непротиворечивостта на теистичната вяра, която е принос към теологията[34]. Според него никой от изброените аргументи поотделно не потвърждава съществуването на Бога, но ако ги съберем и добавим към тях реда във Вселената и природата, провиденциалния и религиозния опит, чудесата, наличието на високо развит човешки интелект и прочее, християнският теизъм става по-вероятен от неговото отрицание.

Суинбърн прилага теоремата на Бейс в опит да докаже Божието битие. През ХVIII-ти век презвитерианският пастор и математик Томас Бейс разработва частен вариант на задачата за обратната вероятност[35]. В теорията на решението обаче се използва правилото „избирай така, че да увеличиш до максимум очакването за полза“, което е една от причините критиците да смятат този метод за полезен само в тесни класове от случаи. Проблемът при прилагането на бейсианския метод в богословието е, че на различните „величини“ – четирите основни аргумента, религиозният опит, чудесата и прочее – се придават съвсем субективни стойности, поради което можем да увеличим произволно „очакването за полза“, тоест за максимално приближаване към стоте процента на доказателството за съществуването на Бога.

Въз основа на направените изводи ние ще се опитаме да преодолеем ограничеността и субективизма на бейсианския метод и да постигнем някакъв напредък в тази изключително сложна проблематика.

I) Математическо доказателство

Нека проследим по-внимателно какви са следствията от теоремата за съществуването на Бога, развита по-напред. Според нея излиза, че дори световете да са безкрайност на степен безкрайност (тоест ∞^∞), пак не се оформя каквато и да било вероятност да възникне подреден и устойчив свят (поне от същия тип вселени като нашата – с материя, пространство и време). От факта, че този свят, който е подреден и устойчив, съществува, следва, че няма как той да се е появил случайно.

Когато разглежда проблема за големината на физическата безкрайност Роджър Пенроуз пише: „Нека накрая да видим как са свързани въпросите за безкрайността и построимостта с математическите теории, познати ни от предишните глави, а също и с днешните ни физични теории. […]

Що се отнася до размера на безкрайността, на която понастоящем сме намерили употреба, изглежда, нито една физична теория не ни принуждава да отидем отвъд C (=2^אо), тоест кардиналното число на системата от реални числа ℝ.“

По-нататък той пояснява нещата от чисто математическа гледна точка: „Какво да кажем за семействата на функциите, дефинирани в такива пространства? Ако разглеждаме например семейството на всички реално-числови функции в дадено пространство C, се оказва, че то има C^C елемента (тъй като толкова са изображенията от пространството с C на брой елемента в пространство с C на брой елемента). Това със сигурност е много повече от C. (Същото се отнася и за различни типове векторни полета, чиито степени на свобода могат да достигнат ∞^k∞n, което отново е повече от C)[36].“

Ако в бъдеще физическите теории създадат модел, при който стане възможно математически броят на вселените да е по-голям или равен на С, тогава би могло да се оспори онзи аспект от теоремата, доказващ съществуването на Бога. Според нас обаче, това е малко вероятно да се случи, защото не бива да разсъждаваме за каквито и да било светове изобщо, а единствено за вселени от типа на нашата, понеже тя е единствената, която познаваме и затова при анализите си трябва да обосновем точно нейното съществуване.

Но при всички случаи ще остане валиден другият аспект на теоремата, според който статистически не е възможна спонтанната поява на живота, нито неговата еволюция по пътя на мутациите. Да си припомним колко лесно е да се докаже математически, че органелите от видово специфични белтъци (например молекулярните машини, които са десетки и стотици дори при прокариотите) няма как случайно да се образуват, нито да се трансформират в клетъчни структури на друг вид организъм.

Но ако, според гореизложената теорема, не е възможно случайно да се появи и високоорганизирана структура като носител на разума (да речем, нещо от типа на така наречения „мозък на Болцман[37]“,) следва, че разумът може да съществува независимо от каквато и да било материална конструкция.

Следва…(виж тук).

____________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Същият представлява извадка от книгата „Великият Дизайнер. Задочен дебат със Стивън Хокинг“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2018.

[20]. Butterfield, J., C. Isham, Spacetime and the Philosophical Challenge of Quantum Gravity http://arxiv.org/pdf/gr-qc/9903072

[21]. No Big Bang? Quantum equation predicts universe has no beginning https://m.phys.org/news/2015-02-big-quantum-equation-universe.html

[22]. Хокинг, Ст., „Кратка история на времето” ИК „БАРД” ООД, София, 2010, стр. 217-223.

[23]. No Universe without Big Bang https://phys.org/news/2017-06-universe-big.html

[24].“Неопростимата сложност“ на флагелума. Еволюция или интелигентен дизайн? https://nauka.offnews.bg/news/Biologiia_16/Neprostimata-slozhnost-na-flageluma-Evoliutciia-ili-inteligenten-di_14465.html#

[25]. Type III flagellar protein export and flagellar assembly http://www.sciencedirect.com/science/article/pii/S0167488904001016

[26]. Първите подробни изображения на „загадъчните“ естествени биодвигатели (видео) http://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Parvite-podrobni-izobrazheniia-na-zagadachnite-estestveni-biodvigate_41059.html

[27]. Bacterial Flagellum – A Sheer Wonder Of Intelligent Design – video https://www.youtube.com/watch?v=fFq_MGf3sbk

[28]. Design and synthesis of a minimal bacterial genome http://science.sciencemag.org/content/351/6280/aad6253

[29]. Екипът на Крейг Вентър през 2016 г. съобщи, че е успял да създаде организъм с минимално възможен геном, наречен Syn 3.0, защото е получен по изкуствен път. За основа е послужил геномът на бактерията Mycoplasma mycoides, който биолозите съкратили до най-необходимите 473 гени за оцеляване и възпроизводство. (Счита се обаче, че функцията на 149 от гените на Syn 3.0 остава неизвестна. Но дори да приемем, че би могло да се мине и без тях, пак остават цели 324 гена като абсолютен минимум.) Synthetic microbe lives with fewer than 500 genes https://www.sciencemag.org/news/2016/03/synthetic-microbe-lives-fewer-500-genes?utm_source=sciencemagazine&utm_medium=facebook-text&utm_campaign=syn30-3195

[30]. Кой е мистериозният родоначалник на целия живот на Земята https://nauka.offnews.bg/news/Biologiia_16/Koj-e-misteriozniiat-rodonachalnik-na-tceliia-zhivot-na-Zemiata_53388.html

[31]. Жизнь создаёт планеты? http://evolution.powernet.ru/library/lifecreate.htm

[32]. From The Origin of Species to the origin of bacterial flagella https://www.researchgate.net/publication/6837294_From_The_Origin_of_Species_to_the_origin_of_bacterial_flagella

[33]. Естественото богословие използва изследователските методи и нормите на рационалността от всяка област на философията (а нашето мнение е, че в него задължително трябва да бъде включена и науката). Като централни теми тук се очертават аргументите за съществуването на Бога и проблемът за злото.

[34]. Става въпрос за книгите: „Непротиворечивостта на теизма“ (1977), „Съществуването на Бога“ (1979) и „Вяра и разум“ (1981). След 1985 г., когато става професор по философия на християнската религия в Оксфорд, Суинбърн пише и тетралогия, посветена на редица от базисните църковни учения, която завършва в края на 1998 г. През 1995 г. Суинбърн приема като свое изповедание Православието и, както сполучливо се изразяват неговите приятели, „представлява типичен пример за логицистичното англосаксонско морално философстване“.  (Виж на линка по-долу трудовете му, излезли до този момент.) Books by Richard Swinburne – https://www.amazon.com/Richard-Swinburne/e/B000AQ6QSE

[35]. Bayes’s theorem https://www.britannica.com/topic/Bayess-theorem

[36]. Виж Пенроуз, Р., Пътят към реалността, София, изд. „Изток Запад“, с. 431, 433.

[37]. Мозъци на Болцман – хипотетични самоосъзнаващи се обекти, възникващи в резултат от флуктуация в някоя система. “What Is the Boltzmann Brains Hypothesis? Is our world a hallucination caused by thermodynamics?” https://www.thoughtco.com/what-are-boltzmann-brains-2699421

Изображение: авторът Валентин Велчев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bX0