Валентин Велчев

Ричард Докинс изказва следната мисъл: „Една вселена със свръхестествено мъдър Творец със сигурност е по-различна от онази, която няма такъв. Всъщност едва ли може да има и по-фундаментално различие между тях, колкото и трудна да е практическата му проверка. Но този „дребен“ факт срива из основи и цялата изкусително „дипломатична“ теза, че науката би трябвало да пази пълно мълчание по централния въпрос на религията – този за Бога. Присъствието или отсъствието на подобен творчески свръхразум безспорно е научен проблем, независимо че поне за момента не намира практическо решение[2]“.

Чарлс Дарвин смята, че факторите на биологичната еволюция се свеждат до изменчивост, наследственост и естествен отбор. Ако обаче разглеждаме нещата строго натуралистично, бихме могли да отнесем неговото учение и към развитието на неживата природа. Руският космолог Андрей Линде (понастоящем работи към Станфордския университет) лансира идеята за така наречената „хаотична инфлация“. Според нея квантовите флуктуации на вакуума перманентно водят до пораждането на минивселени. Те се развиват изолирано, като първоначално се раздуват от инфлационни процеси, а по-нататък – съгласно класическата хипотеза за Големия взрив (фигура 1).

Казано накратко, според теорията за Мултивселена, при всяка поява на нов свят се наблюдава изменчивост в законите и константите на материята. Случайните повторения на някои от тях се разглеждат като един вид наследственост. Действа и естествен отбор, който запазва физичните структури – атоми, молекули, небесни системи, – когато, при съчетанието на необходимите параметри, те са устойчиви. Така оцеляват най-приспособените, които могат да дадат потомство, тоест да заченат нови бебета-вселени. По-нататък, на планети с подходящи условия, вече (химичната и) биологичната еволюция закономерно поражда живи, а някъде – и съзнателни същества.

Полският теоретичен физик Войчех Зурек разработва така наречената теория на „квантовия дарвинизъм“, за да отчете появата на обективната класическа реалност. Една от най-забележителните идеи тук е, че детерминираните свойства на обектите, които свързваме с класическата физика – координати, импулс и прочее – са избрани от менюто на квантовите възможности в процес, който е аналогичен на естествения отбор в еволюцията.

В посочената теоретична рамка свойствата, които се запазват са най-устойчивите (един вид най-приспособените). И както при естествения отбор, тук също в процеса на селекция оцеляват именно тези, които правят най-много копия на себе си. Това означава, че състоянията, които най-добре създават реплики в околната среда, са единствените, достъпни за измерване. Взаимодействието със средата ги декохерира в локализирано положение (тоест изчезва суперпозицията), така че да се наблюдава само едно единствено състояние. По такъв начин множество независими наблюдатели могат да правят измервания на квантовата система и да се споразумеят за резултата – а това е класическо поведение[4].

По отношение на абиогенезата немският физикохимик Манфред Айген предлага възможен биохимичен път за получаване на протоклетка, която не само е отворена система (тоест през нея протича поток от енергия, както и обмяна на вещества с околната среда), но съдържа и информативна молекула РНК, осигуряваща ѝ възможност за самовъзпроизводство. По-нататък М.Айген и П.Шустер дефинират синтеза като процес от хиперцикли, всеки един от които може да се опише със система нелинейни диференциални уравнения. Те смятат, че по аналогия с Дарвиновата еволюция при хиперциклите има химически отбор, водещ до конкурентна борба помежду им за мономерни молекули, тоест за „храна“[5]. (Разбира се, в неживия свят дарвинистката концепция се различава от нейната интерпретация в биологията).

Но щом като е възможно дарвинизмът да се приложи към мъртвата и живата природа, в такъв случай трябва да го приемем за универсална натуралистична парадигма, която обуславя самоорганизацията на мирозданието.

1. Каква е демаркационната линия между съзнателната и спонтанната подредба на мирозданието?

За интелекта не представлява никаква трудност да реализира процеси с безкрайно малка вероятност за осъществяване. Автомобилът е произведение на нашия разум. Възможно ли е той да се сглоби в резултат на природните стихии? Ще разгледаме само една от частите на двигателя. Да речем, имаме готов цилиндър. Каква е вероятността буталото към него да възникне случайно с подходящите форма и размери? Елементарните разсъждения показват, че тя е 1/∞, защото формите са безброй, както и размерите. (Нещата стават още по-невъзможни за реализация ако и самият цилиндър трябва да се появи по същия начин, така че тези два елемента да бъдат съчленени и системата да работи!) Конструкторът обаче без особени усилия, от безкрайно многото възможности, може веднага да определи подходящите параметри на елементите и като извърши някои изчисления да сглоби горните изделия (Ние много рядко си даваме сметка за необикновените способности на нашия ум!). След малко ще установим, че за появата на всемира се получават вероятности от порядъка на1/∞ⁿ, като построението на заобикалящата ни действителност обаче се оказва задача със значително по-голяма степен на сложност. Тоест за един съзнателен Бог е сто процента възможно да сътвори света, докато пред слепия случай (“часовникар” – по думите на Ричард Докинс[6]) изобщо не се открива никаква перспектива да се справи с подобно задание.

Намесата на интелекта се отразява и на естественото състояние на обектите и системите. Например, една футболна топка няма как сама да промени своето състояние на покой или посоката си на движение. Но играчите могат да променят нейния импулс, като със своята сила ѝ придават някаква скорост, насочвайки я според желанието си. Също така не съществува никаква пречка разумният и всемогъщ Творец след като създаде небесните тела да ги „тласне по техните орбити“ (според израза на Нютон). Нека да си припомним парадокса, който съществува в нашата Слънчева система: Масата на всички планети е едва 1/750 от масата на Слънцето, но при разпределението на общия момент на количеството движение (момента на импулса) над 98% от него се пада на планетите, а по-малко от 2% – на Слънцето. Но дали по естествен път е възможно да се стигне до толкова драстично нарушение на момента на импулса, или е необходима допълнителна разумна намеса?[7] Затова, ако се докаже, че структурите на нашия свят не са формирани в резултат от действието на природните закони, това също ще потвърждава намесата на интелигентен Създател.

С други думи, научният аргумент за съществуването на Бога, който ще представим ще бъде обусловен от доказателството за статистическа и физическа невъзможност за самоорганизация на материята, от което по необходимост ще следва наличието на „свръхестествено мъдър Творец“!

2. Предизвикателството

През 2010 година излезе книгата „Великият дизайн” на прочутия британски космолог и популяризатор на науката Стивън Хокинг, написана в съавторство с американския физик Ленард Млодинов. Тази книга успя да скандализира религиозните лидери[8] още преди отпечатването си с намеците на авторите, че в нея те са успели да опровергаят сър Исак Нютон, който е твърдял, че Вселената няма как да е възникнала от хаоса, а е дело на всемогъщата Божия десница[9].

Според Питър Галисън „Всеки автор би завидял на Хокинг и Млодинов за вниманието, оказано на книгата им „Великият дизайн” от страна на архиепископа на Кентърбъри, на главния равин и на председателя на Съвета на мюсюлманите във Великобритания. И тримата търсят теоретични „оръжия”, които да им помогнат да окажат отпор на мнението на двамата физици, които в своя общ труд разколебават вярващите относно съществуването на Бог”[10].

Редица други изследователи също се присъединяват към посоченото становище, като смятат, че науката е най-силната противоотрова срещу ретроградното философско и религиозно мислене. Известният физик Лорънс Краус дори ни съветва: „Забравете за Иисус – звездите са умрели, за да се родите вие[11]”.

Ние ще приемем „хвърлената ръкавица” и ще се постараем да отговорим на предизвикателството, отправено към християнството от натуралистите измежду съвременните учени.

3. „Великият дизайн“

Ето какво е заключението на Хокинг в края на книгата „Великият дизайн“: „Защото има закон, като този за гравитацията, според който Вселената може и ще създаде себе си от нищото. Спонтанно създаване е причината да има нещо вместо нищо и отговаря на въпроса защо съществува Вселената и защо съществуваме самите ние. Не е необходимо да прибягваме до услугите на Бог, който да разгърне плановете и да задвижи Вселената[12]”.

В посоченото твърдение обаче има няколко неиздържани предпоставки:

Първо, вакуумът се отъждествява с „нищо“, поради обстоятелството, че в него не се съдържа вещество, което е доста подвеждащо, особено за хората, незанимаващи се с физика. Трябва да отбележим обаче, че вакуумът притежава известна енергия, в него непрестанно се появяват и изчезват виртуални частици и пр., което говори, че вакуумът, строго погледнато, съвсем определено е „нещо“, а не – абсолютно „нищо“. А щом като е „нещо“ вакуумът също има нужда от обяснение за своето възникване.

Второ, говори се за „закон, като този за гравитацията“, благодарение на който се поражда (а по-нататък и структурира) Вселената. Ние след малко ще видим колко проблематично е положението изобщо да има някакъв твърдо установен „закон“. Тук само ще цитираме Хайнц Пагелс, който задава подобен въпрос: „Тази немислима пустота се превръща в пълнота на съществуването – необходимо следствие от физичните закони. Но къде в пустотата са записани тези закони? Какво да кажем, че празнотата е „бременна“ с някаква възможна вселена? Според тази логика излиза, че дори празнотата е подчинена на закон, който съществува преди космоса и времето[13]“.

Трето, не става ясно и откъде се появяват пространството и времето. В своята книга „Вселена от нищото“ Лорънс Краус се опитва да доразвие тезата на Хокинг, като преодолее посочените трудности, но нашето мнение е, че той не е особено убедителен.

С други думи, Хокинг и Млодинов изобщо не са успели да отговорят на въпроса „защо има нещо, вместо нищо?“, както уверяват читателите си, а само са изместили нещата към непонятния начален вакуум!

4. Сега нека разгледаме тези три предпоставки в по-големи подробности.

Първата от тях е, че материята е възникнала от вакуума, като в началото е имало процес на инфлация.

За да онагледим по-добре нещата ще използваме таблица 1.

Сингуларното начало изисква от космологията строго решение, което инфлацията не е в състояние да даде, защото все още няма добра интеграция в теорията на струните и затова не е част от сливането на квантовата механика и Общата теория на относителността.

Никой не може да каже откъде по-нататък се появява инфлатонно поле, с подходяща форма на потенциалната енергия за възникване на инфлацията. Не знаем и точните параметри на избухването – кога се случва, колко време трае, какво количество енергия преобразува в частици и лъчение и прочее. Затова няма как да се избегне и впечатлението, че физиците просто нагласяват своите концепции така, че да съвпаднат с астрономическите наблюдения.

Но най-значимият проблем тук е следният. Според теорията, първичната Вселена била съставена изцяло от лъчение с висока енергия, създаващо спонтанно частици и античастици. Някъде около една микросекунда след взрива температурата спаднала под 10¹³К. Кварките и антикварките намалили скоростта си и били залавяни от силното взаимодействие, което ги слепвало в групи по три – образуващи съответно бариони и антибариони. Според статистическите закони обаче броят им задължително трябва да е бил еднакъв и неизбежните удари между тях са щели да водят до пълна анихилация. Енергията на получаващото се лъчение постепенно ще се е разреждала при разширяването на Вселената, поради което не биха се раждали нови двойки частици. Тоест в днешно време изобщо не би могло да съществува никаква структура.

Руският физик Андрей Сахаров предполага, че през онази епоха е имало нарушение на така наречената СР-симетрия, поради което се е получил дисбаланс – на всеки милиард антибариони се падали милиард и един бариони[14]. След като големият фойерверк свършил, оцелелите бариони се превърнали в протони и неутрони, от които впоследствие били изградени всички атомни ядра.

Работата обаче е там, че е необходимо да е имало и лептонна асиметрия, при която са оцелели точно толкова електрони, колкото са били произведените протони (за да бъдат атомите електронеутрални), което е статистически абсурд. Нещо повече, при останалите частици броят на положителните и отрицателните електрически заряди пак трябва да е еднакъв, поради което абсурдът всъщност се оказва двоен!

(Необходимо е да поясним следното: ако съществува съвсем лек превес на положителните или отрицателните заряди, те щяха да се отблъскват със сила, която надвишава един милиард, милиарда, милиарда, милиарда, тоест 10³⁶ пъти тази на гравитацията, поради което щяха да се разкъсат всички структури в познатия ни свят. Разбра се, с изключение на атомните ядра, защото в тях силното взаимодействие е около сто пъти по-голямо от електромагнитното).

С други думи, концепция за раждането на света от вакуума е неубедителна, понеже не намира добро рационално обяснение за появата на материята.

На второ място се явява проблемът със законите.

В тази връзка изникват два подвъпроса:

а) Възможно ли е една материя, която е в състояние на абсолютен хаос, да стигне случайно до съвременното си равнище на подреждане?

Какво ще стане, ако така наречената „неопределена изменчивост“ (по Дарвин) действа на ниво фундаментални константи, закони и взаимодействия? Нека се опитаме да си представим свят, в който всичко се променя напълно хаотично. В него някои от характеристиките на елементарните частици може да са постоянни, а други непрекъснато да се преобразуват. Например, ако електричният заряд се мени произволно, той би могъл да заема съвсем случайни стойности: +1; –1; +7/8; +14/3; –112/27 и прочее. Същото се предполага и за масата, спина, магнитния момент и така нататък, като би следвало да допуснем дори качествена (еволюционна?) трансформация на частиците в нещо различно от онова, което са в действителност. Гравитационният закон сега може да има вида:

а след малко:

после да се измени в друг вид и така нататък (Поради липсата на дълготрайност, в случая не би могло да се говори и за закони.) Като се има предвид деликатния баланс на всички сили в природата, става пределно ясно, че при каквато и да била метаморфоза на взаимодействията, всичко ще рухне „пред очите ни“. В един такъв свят нито биха могли да се създадат някакви стационарни или динамични структури, нито да бъдат те устойчиви във времето. Ако в материята, от която е изграден нашия свят, съществуваше подобна “неопределена изменчивост”, тя би довела до абсолютен хаос, който не е в състояние да произведе каквато и да било организация на подреждане.

На това място ще направим едно пояснение. Някои учени заявяват, че новата теория на струните предлага мощна концептуална парадигма, която има потенциала да отговори на въпроса каква е причината елементарните частици да притежават точно такива характеристики. Затова нека да кажем няколко думи по този повод. Струните могат да извършват безкраен брой резонансни вълнови трептения, което означава, че те би трябвало да пораждат безкрайна редица от елементарни частици с всевъзможни характеристики. В такъв случай защо съществуват само онези от тях, който са като елементите на идеален конструктор, позволяващи да бъде сглобен нашия свят? Отговорът, който дава теорията на струните, е, че има шест (или седем) допълнителни измерения на пространството, които на микроскопично ниво се навиват в така наречените форми на Калаби-Яу (фигура 2). (Наречени са на Еугенио Калаби и Шинтун Яу, които са ги открили математически още преди да стане известно тяхното значение за теорията на струните).

Допълнителните измерения оказват огромно влияние върху начините на трептене на струните и оттам – върху свойствата на частиците. Но уравненията показват, че има безброй форми на Калаби-Яу, като всяка от тях е също толкова валидна, колкото и всички останали. Тоест отново стигаме до задънена улица – как са избрани и „застопорени“ онези форми, които пораждат точно необходимите елементарни частици? Или въпросът само се измества, а не се разрешава.

Ще напомним обаче, че теорията на струните не съответства на критериите за верифициране и фалсификация и остава чисто спекулативна изследователска област, която все още не може да претендира за статут на научна постановка[15]. В работата си върху историята на квантовата гравитация Карло Ровели отбелязва: „И така, къде сме след 70 години изследвания? Съществуват достатъчно развити пробни теории, в частност на струните и на примките и още няколко интересни идеи. И все пак няма съгласие, нито възприета теория – никаква теория, която да е получила и най-малкото пряко или косвено експериментално потвърждение. За 70 години бяха развити много идеи, модите идваха и си отиваха, от време на време се провъзгласяваше откриването на Светия граал, което след това се отхвърляше [16]”.

Хокинг и Млодинов, като се позовават на тази твърде проблемна теорията на струните, заявяват, че тя предсказва възможното съществуване на около 10⁵⁰⁰ броя вселени[17]. (А според Андрей Линде те са 10^{10^10^7})[18] Но дори струнната теория да се окаже вярна, това все още няма да означава, разбира се, че въпросните вселени ги има в наличност. А както ще се убедим след малко, посочените числа са съвършено незначителни, за да могат да спасят натуралистичната версия за появата на някакъв подреден свят.

б) Вторият подвъпрос, на проблема със законите, е: „каква е статистическата вероятност за случайното възникване на някаква стабилна и добре устроена вселена?“.

Фундаменталните константи, характеристиките на елементарните частици и прочее се измерват с непрекъснати (тоест недискретни) величини, поради което те допускат безкраен брой стойности на своите настройки m (m→ ∞). Нека приемем, че за съществуването на един такъв свят е необходима система от n-броя елементи. Най-общо възможността всеки член на системата да има точно подходящите параметри е 1/m, а за всичките n-броя елементи – 1/mⁿ. Нека допуснем, че системата има безброй устойчиви конфигурации, тогава вероятността P да се образува случайно, която и да било от тях е:

което математически е неопределеност. За да избегнем „неопределеността“ можем да използваме граничен запис. Тогава, търсената от нас вероятност ще бъде, както следва:

Ако положим n-1=k, то изразът придобива вида:

Където n е цяло положително число по-голямо от единица.

Понастоящем можем да кажем, че за нашата Вселена са известни поне няколко десетки параметъра, чиито стойности трябва да бъдат точно нагласени, тоест вероятността този свят да се появи случайно е метафорично казано „по-малка от безкрайно малка“1/∞^k (фигура 3)

С други думи при системите, които допускат безкраен брой стойности на своите параметри, се получава един изумителен парадокс. Макар че могат да притежават безброй работещи състояния, то пак вероятността случайно да се стигне до което и да било от тях е нулева, или тя на практика никога не може да се осъществи. Бихме могли да означим този парадокс и като теорема за съществуването на Бога.

Математически нещата се изразяват по следния начин. Нека приемем, че m’ е броя на вселените. Тогава m’ може да расте от 1, 2, 3 … до ¥, тоест m’ е множеството от целите положителни (тоест естествените) числа. С m вече означихме множеството от настройките на физичните константи, като отначало ще допуснем, че те също приемат като стойности само естествени числа, тоест m = m’, а n отново е броят на необходимите параметри (физични константи). Или изразът за вероятността P за съществуването на една такава вселена придобива вида:

Тук числителят и знаменателят растат с различни скорости (съответно m и mⁿ), поради което крайният резултат е нула.

Работата обаче е там, че m на практика е множеството от всички реални числа (цели, рационални и ирационални). Затова трябва да вземем предвид, че между всеки две цели числа (например между 1 и 2) лежат безкраен брой реални числа. С други думи, множеството на реалните числа е безкрайно по-мощно от множеството на естествените числа, тоест придобива вида m=p^q, където p и q също клонят към безкрайност. Тогава вероятността P ще бъде както следва:

За да избегнем неопределеността, отново използваме граничен запис и тъй като в този случай m’, p и q клонят по един и същ начин към безкрайност, записваме търсената вероятност както следва:

Може лесно да се забележи, че в този случай знаменателят расте още по-бързо. Този резултат всъщност показва, че дори световете да са ∞^∞, пак не е възможно да се стигне до устойчива подредена вселена!!

В последната си книга Роджър Пенроуз отбелязва: „Квантовата теория предпоставя определен тип пространства, известни като Хилбертови пространства, които могат да имат безкраен брой измерения. […] За едно n-реално-мерно пространство ще казвам, че притежава „∞ⁿ“ точки (което е израз на факта, че този точков континуум е организиран в n-мерен низ). В безкрайно-мерния случай ще казвам, че то притежава „∞^∞“ точки[19].“

Ако приемем, че на мястото на всяка точка в безкрайно-мерно Хилбертово пространство имаме по една вселена, тогава броят на световете може да бъде „∞^∞“. Работата обаче е там, че точката е наименование за 0-мерен обект, тоест тя няма дължина, площ или обем, каквито има една вселена. В такъв случай броят на световете, дори в посоченото пространство, ще бъде едва ∞, а не безкрайност на някаква степен. Тоест броят им винаги ще бъде изброима безкрайност, което прави още по-сигурен нашия извод, че няма никаква възможност за случайното възникване на подреден и устойчив свят.

(Можем да изразим този резултат и по друг начин. Броят на вселените всъщност отговаря на множеството ℕ на естествените числа.

ℕ = {0, 1, 2, 3, 4, 5… ∞}

Кардиналното число (тоест броят на елементите) на множеството ℕ се означава със символа א_о (алеф-нула). Кардиналното число на множеството на реалните числа ℝ обикновено се означава с C. Математикът Георг Кантор доказва, че: C=2^אо, откъдето следва, че C >א_о.

Понеже стойностите от настройките на физичните константи вече казахме, че отговарят на реалните числа, това означава, че те винаги ще бъдат неизмеримо повече от броя на вселените, с което теоремата е доказана!).

Статистическите закони на теория допускат реализирането на събития с нищожно малка вероятност, но практическият опит показва, че такива събития никога не се изпълняват. Затова някои приемат, че за всяко събитие има определен „праг на вероятност”, под който неговото осъществяване е неправдоподобно. Но колкото и невъобразимо малки да са отношения като например 1/10⁵⁰⁰; 1/10^{65^720} и прочее, все пак е възможно да има хора, които спорят, че подобни вероятности биха могли да се сбъднат. Когато обаче се получи вероятност 1/∞, тя е безкрайно по-малка и от най-малката вероятност, която бихме могли да запишем или дори да мислим. Затова, надяваме се, че и за такива “оптимисти” вероятност 1/∞ съвсем сигурно ще означава абсолютна „забрана” дадено събитие да се случи на практика.

Следва…(виж тук).

___________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Същият представлява извадка от книгата „Великият Дизайнер. Задочен дебат със Стивън Хокинг“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2018.

[1]. Пълният текст на аргумента може да се проследи в книгата „Великият Дизайнер. Задочен дебат със Стивън Хокинг“, от която тук сме използвали няколко малки извадки, за да го систематизираме и обобщим в един съкратен вариант. Велчев, В., „Великият дизайнер. Задочен дебат със Стивън Хокинг“, София, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2019. https://unipress.bg/index.php?route=product/product&product_id=491  Книгата може да се поръча и в издателство „LIBRUM.BG“ (с цветни илюстрации): https://www.librum.bg/storefront/velikiyat-dizajner-zadochen-debat-ss-stivn-hoking/

[2]. Докинс, Р., Делюзията Бог, София, изд. „Изток-Запад“, 2008, стр. 73.

[3]. The Self-Reproducing Inflationary Universe https://web.stanford.edu/~alinde/1032226.pdf

[4]. Quantum Darwinism, an Idea to Explain Objective Reality, Passes First Tests https://www.quantamagazine.org/quantum-darwinism-an-idea-to-explain-objective-reality-passes-first-tests-20190722/

[5]. Hypercycles http://pespmc1.vub.ac.be/HYPERC.html

[6]. Виж The Blind Watchmaker, pdf, p. 14. https://terebess.hu/keletkultinfo/The_Blind_Watchmaker.pdf

[7]. Хипотезите, при които възниква посоченият парадокс се наричат небуларни, защото при тях се приема, че Слънцето и планетите са се образували при гравитационния колапс на газово-прахова мъглявина (лат. nebula). Именно те се считат за стандартни в космологията, защото този метод за формиране на планетна система, може да се приложи и за цялата Вселена. Катастрофичните хипотези за появата на Слънчевата система се опитват да отстранят това затруднение като допускат, че в далечното минало Слънцето се е срещнало с друга самотна звезда. При близкото си преминаване до Слънцето звездата би могла да откъсне от него достатъчно вещество за образуването на планетите и по такъв начин да им предаде значителен момент на количеството движение. Американският астроном Хенри Ръсел обаче опроверга тези хипотези като математически доказа, че за относителния момент на количеството движение (това е моментът, който се пада на един тон) при планетите се получават средно десет пъти по-големи стойности, отколкото за този на звездата.

[8]. Religious leaders hit back at Hawking http://edition.cnn.com/2010/WORLD/europe/09/03/hawking.god.universe.criticisms/index.html#fbid=VXQB4-kvyiF&wom=false

[9]. Всъщност Нютон говори за Слънчевата система, но по неговото време понятието Вселена се е изчерпвало със Слънчевата система и „сферата на неподвижните звезди” (за тях ученият е смятал, че може би са безброй, хомогенно разпръснати в пространството, за да се получи равномерно разпределение на гравитацията).  Най-вероятно в посочената статия става въпрос за прочутите думи на Нютон, които стоят в края на неговия фундаментален научен труд “Philosophiae Naturalis Principia Mathematica” (London, 1687): “Тази изключително красива система, включваща Слънцето, планетите и кометите, би могла да възникне единствено в резултат на замисъла и решението на едно Разумно и Всемогъщо Същество. Това Същество властва над всички неща не като една душа, въплътена в света, а като Господ над всичко; и тъкмо поради Своята власт, Той изисква да бъде наричан Господ Бог.”General Scholium from the Mathematical Principles of Natural Philosophy (1729) http://www.newtonproject.ox.ac.uk/view/texts/normalized/NATP00056

[10].Making Sense of the Multiverse So, what does Stephen Hawking’s The Grand Design tell us about God? http://www.slate.com/articles/arts/books/2010/10/making_sense_of_the_multiverse.html

[11].Краус, Л. „Вселена от нищото“, Изд. „Изток – Запад“, София, 2012.  http://iztok-zapad.eu/books/book/940

[12]. Хокинг, Ст., Л. Млодинов „Великият дизайн“ ИК „БАРД” ООД, София, 2012, стр. 214. Значението на цитираната мисъл е следното. Според уравнението E=m.c² енергията е еквивалентна на масата. Затова цялата маса на една вселена се изразява като огромна положителна енергия. Понеже енергията на гравитацията в случая, се разглежда като отрицателна, то разликата от двете е близка до нула. В известен смисъл такива вселени са свободни, т.е. могат да се появяват от вакуума почти без усилие. Изчисленията показват, че са достатъчни само няколко грама материя („плътност на енергията на инфлатонното поле”), за да се роди вселена като нашата. Във връзка с обстоятелството, че за появата на света всъщност е необходимо вещество едва колкото шепа грахови зърна, Алън Гут често обича да повтаря, че „Вселената може да се окаже (почти) безплатен обяд”. Виж още: “Как да си направим Вселена в лаборатория”http://nauka.offnews.bg/news/Fizika_14/Kak-da-si-napravim-Vselena-v-laboratoriia_14804.html

[13]. Op. cit.: Vaas R. Time before time. Classifications of universes in contemporary cosmology, and how to avoid the antinomy of the beginning and eternity of the world. chrome-extension://oemmndcbldboiebfnladdacbdfmadadm/https://arxiv.org/ftp/physics/papers/0408/0408111.pdf

[14]. Сахаров обаче пропуска, че при старта на Вселената раждането на двойки частица-античастица от „чиста енергия” е теоретично невъзможно според физичните теории, защото тогава не е съществувало „Дираковото море“ от виртуални частици. Друг е въпросът откъде изобщо се е взело това „море“ по-късно? (Mоделът „море на Дирак“ в съвременната физика не се възприема съвсем буквално. Понеже не дава добро обяснение за бозоните тази идея е развита по-нататък в т. нар. „океан на Хигс“.)

[15]. Последните резултати от измерванията на гравитационните вълни сочат, че няма скрити допълнителни измерения на пространството, което нанася съкрушителен удар върху теорията на струните. Няма доказателства за допълнителни пространствени измерения https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Niama-dokazatelstva-za-dopalnitelni-prostranstveni-izmereniia_114662.html?ref=recomend

[16]. Rovelli, C., Notes for a brief history of quantum gravity chrome-extension://oemmndcbldboiebfnladdacbdfmadadm/https://cds.cern.ch/record/442809/files/0006061.pdf

[17]. Хокинг, Ст., Л. Млодинов „Великият дизайн“ ИК „БАРД” ООД, София, 2012, стр. 143.

[18]. How many universes are in the multiverse? https://arxiv.org/PS_cache/arxiv/pdf/0910/0910.1589v1.pdf

[19]. Пенроуз, Р., Пътят към реалността, София, изд. „Изток-Запад“, с. 432, 433.

Изображение: авторът Валентин Велчев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bTY