Георги Бакалов

Ренесансът от XIV-XVI век променил съществено духовно-политическия и кул­турно-религиозния живот във феодална Европа. Монополното господство на сре­дновековните идеологии и църковни до­ктрини било сериозно подкопано. Чове­чеството се устремило към откриване на нови светове, опознало в значителна сте­пен законите на природата. Смелите до­гадки на редица учени представили по нов начин проблемите на битието, сми­съла на живота и идеалните цели на об­ществата. Възникналите след XIII-ти век уни­верситети станали огнища на знания, но същевременно и опозиционни средища на проповядваните от векове „вечни“ ис­тини за живота. Светското образование станало търсено не само поради модни­те увлечения на епохата, но и поради насъщната необходимост от прагматич­ни познания. Управлението на новоконструираните машини, модернизираните кораби и усложнените производства на­сочило вниманието към природните и математическите науки. Като се добави към това и нарасналият интерес към Ан­тичността и нейната култура, става обя­снимо отрицателното отношение на Цър­квата, която усещала, че губи позиции и контрол върху интелектуалната сфера. Разбира се, в случая става дума за Римокатолическата църква, тъй като нейна­та Източноправославна посестрима се намирала в рамките на ислямската по­литическа общност и притежавала огра­ничени възможности за изява и влияние.

Трябва веднага да се подчертае, че условно наречената ренесансова култу­ра далеч не била антицърковна, а още по-малко антирелигиозна. Напротив, огром­на част от сюжетите, вдъхновили класи­ческите майстори на четката, са с рели­гиозна тематика. Сред дейците на Ренесанса се откриват имената на цяла плеада духовници и искрени почитатели на католицизма. В този смисъл трябва да се направи ясно разграничение между идеалите на Църквата, чиято непреходност е вън от всяко съмнение, и поведе­нието на отделни нейни представители, които си присвоявали правата на безапе­лационни съдници и непогрешими зако­нодатели в духовната сфера. Излишно е да се припомня, че науката, изкуството, литературата и прочее не влизат в непосред­ствения обсег на Църквата и всяка наме­са в тях придобивала характер на цензу­ра. Мнозина висши католически прела­ти не забелязали настъпилите измене­ния в духовния живот на европейските общества. Както и в епохата на същинс­кото Средновековие, продължили да се произнасят като последна инстанция по проблеми, които стоят далеч от същин­ската религиозна дейност на Църквата. Това било вече не само досадно, но и опасно за нейния авторитет.

Заслужава внимание и едно друго об­стоятелство, което самò по себе си рабо­тело срещу авторитета на църковната институция – папството. Като върхов­ни ръководители на католическата об­щност и фактически изпълнители на не­йната политика папите носели огромна отговорност за състоянието на Църквата и най-вече за дисциплината ѝ. Наченали­ят разкол в Западната църква след смърт­та на папа Бонифаций VIII (1294-1303) отвежда първосвещениците на Римската Църква във френския град Авиньон, ос­нователно наречен от историците „авиньонско пленение на папите“. В продъл­жение на близо седемдесет години те били прину­дени да изпълняват политиката на френ­ските крале, което им отнема статута на наддържавност. Когато папите отново се върнали в Рим, авторитетът на техния институт запада още повече, поради от­критата намеса на противоборстващи си политически сили, които използвали Све­тия престол за свои користни цели. Появяват се папи и антипапи, редуват се събори, заклеймяващи едни папи от дру­ги, сипят се обвинения, анатеми и низвержения. Понякога Католическата църква била управлявана едновременно от трима и повече папи, всеки от които имал претенции за легитимност.

В Късното средновековие Италия пре­дставлявала конгломерат от враждебно настроени една на друга държави, в чийто географски и политически център се намирала Папската държава. Избира­нето на поредния предстоятел на апостолическия престол заемало важно мя­сто в политическите комбинации на по­литическите сили. Църквата се лишила от възможността да избира и отстоява правата на своя глава, поради което на папския престол се издигали редица не­достойни люде. По сведения на добро­желателно настроени очевидци, в папс­кия двор нерядко царяла напълно светс­ка атмосфера, изпълнена с интриги, ко­варства, разюзданост и обидна за духов­ната институция разточителност. Всич­ко това естествено се отразило неблаго­приятно върху мнозинството от вярва­щите. Новото ренесансово мислене под­хождало към архаичните и тромави инс­титуции на Църквата критично. Очаква­ните промени се бавели и това нагнетя­вало напрежението.

Първите опити за реформа на Като­лическата църква от XIV-XV век били далеч от радикалните искания, наложе­ни в началото на XVI-ти век. Опитите на таки­ва добри католици като английския про­фесор Джон Уиклиф, чешкия реформа­тор Ян Хус и италианския мислител Савонарола завършили с пълен неуспех. Папството упорито отказвало да нап­рави каквито и да било промени, което засилвало недоверието към Църквата.

В началото на XVI-ти век към гласовете за неотложни реформи се присъединила и Германия. Политическата разпокъсаност на страната и отдавна назрелите социал­ни конфликти станали обективна пред­поставка за открито негодувание от кон­сервативните структури на Римокатолическата църква. За наближаващата развръзка били необходими две неща: личност, която да оглави движението, и повод за отприщване на недоволството. Във второто десетилетие на XVI-ти век били налице и двете – личността била Мар­тин Лутер, а поводът – поредната раз­продажба на индулгенции.

Мартин Лутер (1483-1546) произхож­да от семейство на рудокопач. Образова­нието си оформя в католически учили­ща, завършва и Ерфуртския университет, където получава професорско звание. За огорчение на своите родители младият Лутер пренебрегва юридическата про­фесия и става монах в Августинския ма­настир до Ерфурт. В началото на духов­ната си кариера бил предан католик, който отрано проявил интерес към про­блемите на Спасението и Изкуплението.

През 1510 година Лутер попада в Рим, къде­то е дълбоко впечатлен от богохулството и неверието на част от католическото духовенство. От папската столица Лутер се завръща силно разколебан и вътреш­но убеден за скорошни реформи в Църк­вата. Още тогава у него назрява мисълта, че такава Църква не може да даде Спа­сение на вярващите. За това се изисквало лично общение с Бога и сърдечна вяра.

Когато по нареждане на папа Лъв X (1513-1521) в Германия се обявява повсе­местно събиране на средства за обновле­ние на храма „Св. Петър“, Мартин Лутер решава да се противопостави. За него и за мнозина познаващи отблизо пробле­мите на папството било ясно, че средс­твата имали друго предназначение – обо­гатяването на личния двор на папата. Събирането им ставало по добре познат от миналото начин – чрез продажба на индулгенции, които в Германия разпро­странявал доминиканският монах Тецел. Възмутителното в неговото поведе­ние било, че той открито хвалел „стока­та“ си, добавяйки при това, че папата бил равен на Христос. Неоспоримото богохулство предизвикало Лутер да за­лепи върху вратите на Витембергския храм прословутите си деветдесет и пет тезиса, с които подлагал на критика срамната търговия с индулгенциите. Вестта за Витембергските тезиси облетяла Германия и напра­вила автора им изключително популя­рен.

Първоначално Мартин Лутер не се опълчил срещу папата, смятайки, че мно­зина спекулират с името му. Обратът настъпил през 1520 година, когато Лъв X с нарочна була отлъчил Лутер от Църква­та. В справедливото си възмущение Лу­тер нарекъл документа „була на Анти­христа“ и публично го изгорил. С този инцидент фактически начева германска­та Реформация. Тогава никой не можел да предвиди, че това събитие поставя началото на продължителни и кръвопролитни религиозни войни, завършили едва през 1648 година. Фактически това били войни между католици и протестанти със силно изразен политически харак­тер.

Религиозните войни се оказали фа­тални за Германия. Войната се водела с изключителна жестокост и била гибелна за по-голямата част от населението. Це­ли поколения били възпитани и живеели в страх, лишени от насъщни нужди и елементарно образование. Може би един­ственият положителен резултат била из­воюваната в крайна сметка религиозна свобода, която изравнила католиците с протестантите. Последните всъщност се наричали лутерани, но след подаде­ния през 1529 година от тях писмен протест, започнали да ги наричат протестанти.

Едно бегло сравнение с другата голя­ма църковна доминация – Източното православие – показва, че протестан­тите стоят по-далеч от тях, отколкото католиците.

Основните тези на протестантите са изложени в учението им за Оправда­нието чрез вярата и Изворите на христи­янското изповедание. Според тях Вярата единствена държи в непосредствена връзка човека с Бога. Тя се заражда в сърцето на човека като дар Божи. В контекста на подобни размишления Лутер отхвърля посредническата роля на Църквата и при­ема, че вярващият може да мине и без нея.

При протестантите духовенство в собствения смисъл на думата няма. Мал­кото запазени обреди, както и наставле­нията за вярата са задължение на пасто­рите. Лутераните приемат тайнството Евхаристия с уговорката, че хлябът и виното не се претворяват в тяло и кръв Христови, но че Христос присъства в тях с цялото Си същество. Който приема даровете на тайнството с вяра, наисти­на приема „тялото и кръвта Христови“, но който прави това формално, вкусва само обикновен хляб.

С изключение на големите Господски празници, лутераните отхвърлят многобройните празници от католическия календар, постите и почитането на свет­ците. Единствено признат източник и на­столна книга за тях остава Свещеното Писание. Отрича се Свещеното Предание, учението на светите отци и догматическите ре­шения на Вселенските събори. Общият смисъл на проведените реформи показ­ва, че не се признава ролята на Църквата като интерпретатор на религиозните ис­тини, като това право се предоставя на всеки вярващ.

Характерна особеност на протестантизма е участието на светската власт в делата на вярата. Движението на Лутер би било невъзможно без широката подк­репа на светските князе, което го кара да им отреди важна роля в ръководството на религиозния живот. То се възлага на така наречените консистории, които се състоят от княжески чиновници. Повечето от тези нововъведения откриваме в основните източници на протестантското учение, изложени в Аугсбургското изповедание, Големия и Малкия катехизис на Лутер и Шмалкалденските членове. Близък по­мощник на Мартин Лутер със свой при­нос в протестантското учение е него­вият съидейник Филип Меланхтон, про­фесор по гръцки език във Витенбергския университет.

За около четиридесет години от нача­лото на Реформацията протестантското учение обхванало по-голямата част от германските земи. Към него се присъе­динили и държавите от Северна Европа и Скандинавия. Някои обясняват причи­ните за този твърде голям успех на про­тестантската пропаганда с обстоя­телството, че острите критики на Лутер спрямо Католическата църква се рад­вали на широка популярност. Не бива да се пренебрегва и друго важно обстоятел­ство – при протестантите богослуже­нието се извършвало на националните езици, което го правело понятно и близко до чувствата на вярващите. Разбира се, свой дял в този успех имали и светските власти, чийто апетити към несметните богатства на Католическата църква били удовлетворени в хода на Реформа­цията. От политическа гледна точка Ре­формацията давала на князете свобода от могъщата опека на папския Рим. Из­глеждало, че всяка прослойка от бивши­те католически общества имала няка­къв интерес от осъществяването на реформационното движение. Така напри­мер основната маса от населението – селяните, се надявали на данъчни облек­чения след отмяната на църковния деся­тък, учените пък очаквали повече незави­симост в изследванията си.

Друг важен център на европейската реформация станала Швейцария, в която социално-политическите условия били идентични с тези в Германия. Идеите на Лутер осъществява съвременникът му Улрих Цвингли, без да има непосредст­вена връзка с него. Чрез своето учение той проповядва Спасение чрез Вяра. И все пак онова, което го отличава от попу­лярния германски реформатор, е по-настойчивото и последователно преслед­ване на целите. Цвингилианите отхвър­лят Христовото „присъствие“ в тайнс­твото Евхаристия и отричат всякаква църковна обредност. Поради политиче­ската особеност на взаимоотношенията в швейцарската конфедерация и същест­вуващите спорове между отделните кан­тони, реформите породили остри проти­воречия, вследствие на които Цвингли бил убит.

В още по-радикална посока насочил швейцарската Реформация французинът Жан Калвин. От младини той се увлякал по идеите на протестантизма, които отстоявал с цялата горещина на своя темперамент.

Основната дейност на Жан Калвин протекла в Женева, която скоро се пре­върнала в главен център на калвинисткия протестанизъм. Суровият и мрачен характер на Жан Калвин несъмнено се отразил върху проповядваното от него учение. Тезата за Спасението чрез вяра достига при калвинистите до своята крайност. Открит враг на всяка църковна обредност, Калвин изчиства напълно хра­мовете от култовата украса и дори пре­махва музиката. Така те се превръщат в обикновени молитвени домове, за които идеята за святост се схваща като като­лически анахронизъм.

От седемте тайнства в християнската Църква Калвин запазва само две – Кръ­щение и Евхаристия, но в твърде изме­нен вид. Кръщението се извършва само с напръскване с вода, без кръстен знак, а причащението (Евхаристията) – само чрез преломяване на хляб. Всяка община избира проповедниците и презвитери­те си, като върху тях не се извършва обрядът на ръкоположението.

Една от най-съществените особенос­ти на Калвиновото учение е тезата за безусловното Предопределение. Казано по друг начин, това означава, че Бог от предвечност е предопределил едни хора за спасение, а други за погибел. Очевид­ният фатализъм в тази постановка сочи, че независимо от нравственото поведе­ние на хората, те не могат да избягнат предначертаната им съдба. Тази дълбо­ко погрешна постановка обезсмисля са­мата същност на християнската вяра.

Пропагандатор и вдъхновител на калвинисткия протестанизъм станала из­вестната по това време в Европа Женев­ска Академия, основана от Жан Калвин. От нея излезли бележити учени, които по подготовка и ерудиция надвишавали въз­можностите на консервативната като­лическа школа.

От средата на XVI-ти век в реформационната вълна на Европа се включила и Англия. В кралството отдавна назрявало недоволство от обидната за английското самочувствие опека на папския Рим. В Англия все още помнели унижението, на което подложил папа Инокентий III (1198-1216) слабохарактерния крал Джон Безземни, брат на прословутия крал и рицар-кръстоносец Ричард Лъвското Сърце. Само заради плахо проявеното непокорство спрямо могъщия римски понтифекс Джон бил принуден да му пла­ща личен ленен данък, въпреки законните си права над английската корона.

За недоволството от папската инсти­туция имало и други причини. В Англия не искали да приемат безропотно съби­рането на многобройните църковни да­нъци, които потъвали в бездънната хазна на папите и в ни най-малка степен не обслужвали националните интереси на кралството. През XIV-ти век с открита крити­ка към прекомерните светски претенции на папите излязъл професорът от Окс­форд Джон Уиклиф. Неговата теза, която силно подразнила Рим, била, че кралят получава властта си от Бога, а не от папата. Уиклиф понесъл наказанието си, но недоволството останало да тлее и след смъртта му. Много от идеите на Уиклиф по-късно били възприети от Мар­тин Лутер и намерили широк прием сред реформаторите.

Непосредствен повод за разрив с па­пския Рим станало поведението на тем­пераментния крал Хенри VIII Тюдор (1509-1547), на когото папата отказал развод и брак с поредната му фаворитка, французойката Ана Болейн. Създателят на английския абсолютизъм остро реа­гирал на папската забрана и с циркуляр­но писмо до цялото кралство обявил неподчинение на папата. По негово на­реждане в богослужението била вмъкна­та специална ектения: „От тиранията на римския епископ, помилвай ни, Госпо­ди“. За момента повече от това не се направило. До края на живота си Хенри VIII останал убеден католик и открит враг на протестантизма. За второто имал и лични мотиви. През 1521 година кралят написал против Лутер съчинение, с кое­то защитил седемте християнски тайн­ства. Тогава папата оценил високо кни­жовните старания на краля и го удостоил с почетната титла „Защитник на вярата“. Лутер обаче се присмял жестоко върху богословските усилия на краля, което дълбоко го наскърбило. В крайна сметка субективното отношение на Хенри VIII не допуснало протестантската пропа­ганда в Англия. При дъщеря му, кралица Мария Католичката (1553-1558), дори и плахите опити за протестантско влия­ние в Англия били жестоко преследвани. По всичко изглеждало, че католициз­мът възвръща старите си позиции. Не­щата обаче рязко се променили през дъл­гото управление на другата дъщеря на Хенри VIII –  Елисавета (1558-1603), при която католицизмът изпаднал в неми­лост. Тъкмо тогава се оформило и типи­чно английското протестантство, до­било известност като англиканство. В нарочно съставен документ от 39 члена, по указание на кралица Елисавета, англиканизмът придобил вид на нещо сре­дно между протестанизъм и католи­цизъм. Тайнствата Кръщение и Евхаристия били запазени, а на останалите пет тайнства се гледало като на тайн­ства. Характерно за англиканизма е за­пазването на епископската институция, поради което получил названието Епис­копална църква.

Смесеният характер на англиканското вероизповедание създавал неяснота по редица важни въпроси на култа и догматиката. Поради това през XVII-XVIII век се образували три крила, първо­то от които е така наречената Висока църква. Него­вите последователи ратували за макси­мално запазване на католицизма, докато другото крило – така наречената Ниска църква открито клоняло към протестантизма. Третият клон е представен от привърже­ниците на Широката църква, която се опитвала да намери среден път между двете църкви и да ги обедини въз основа на общи за тях постановки.

Разпадането на католицизма в Анг­лия и обособяването на споменатите три крила срещнали съпротивата на така наречените пуритани. Всъщност привържениците на това ново направление били изгонени от Англия по време на Мария Католич­ката протестанти, които намерили убе­жище в Женева и след завръщането си били решени да приложат швейцарския модел на Реформацията. Английското религиозно общество не приело ради­калните им възгледи, което „втвърдило“ позициите им и ги обособило като край­ни привърженици на протестантизма под името „индепенденти“ (независи­ми). Те не признавали никакви духовни санове и разглеждали всяка църковна община като отделна църква. Категори­чно отричали правото на светската власт да се меси в религиозните им дела, а по политически убеждения били последо­вателни републиканци. По време на Ан­глийската революция (1640-1660), когато кралската институция била отстране­на от управлението, индепендентите въз­тържествували и създали така наречената Презвитерианска църква. След реставрацията на кралския режим при Чарлз II (1660-1685) англиканската епископална Цър­ква отново станала господстващо верои­зповедание.

През целия дълъг период на Реформа­цията, докато Европа била разтърсвана от религиозно-политически конфликти, Католическата църква не останала ням зрител на своето поражение. Все пак тря­бва да се отбележи, че дори и най-либерално настроените католици били из­ненадани от стихийния развой на Рефор­мацията. Категоричното становище в на­чалото на събитията за отстояване на католическата идентичност постепен­но отстъпило пред осъзнатата необходи­мост за провеждане на частични рефор­ми. Една от първите отстъпки било изпо­лзването на националните езици в бого­служението, разширяването на образо­вателната система с въвеждане на пове­че светски знания и правото на свещени­ците сами да извършват тайнството Миропомазване.

Оформило се и становище за събор­ното начало в ръководството на Църква­та, което възлагало на съборите решени­ето за изхода от кризата. За събори насто­явали всички честни католици, герман­ският император и дори протестанти­те очаквали да бъдат изслушани. През 1545 година в град Тридент папа Павел III свикал събор, което било изрично усло­вие за избора му на духовен глава. Ока­зало се обаче, че папата нямал искрено намерение да намери изход от сложната обстановка. Съборът се проточил цели 18 години с честа смяна на заседанията му в различни градове. Дори и най-опти­мистично настроените католици се убедили в решението на папата да направи минимални отстъпки и да запази по съ­щество пълнотата на своята власт.

Извън незначителните компромиси, съборът обявил за неприкосновени вси­чки догмати нa Католическата църква и признал като единствени източници на вярата Свещеното Писание и Свещеното Предание. Истинността на Библията се установява­ла само в нейния латински превод (Вулгата), потвърдила се остро критикувана­та практика на индулгенциите, а протестантизмът се обричал на анатема. Въпреки ожесточените дискусии, събо­рът приел, че авторитетът на папата стои над съборите. Може би единственият по­ложителен резултат се свеждал до оче­видната констатация, че протестантизмът не е реформиран католицизъм, а съвършено ново вероизповедание, в ре­зултат на което мнозина се отдръпнали от реформаторите и се върнали в лоното на католицизма.

Палеативните решения на Тридентския събор не удовлетворили радетелите на католическата кауза. Все по-настоятелно се говорело за истински практиче­ски действия, които да защитят автори­тета на Древната църква и да възвърнат прежното ѝ влияние в обществото. Тази отговорна задача била възложена на но­восъздадения иезуитски орден, който направил на Католическата църква много по-големи услуги, отколкото вси­чки събори взети заедно.

Създател на Иезуитския орден бил испанският идалго Игнатий Лойола. Спо­ред биографите му първоначално Игна­тий се отдал на военна служба, но при обсадата на замъка Пампелун получил тежко нараняване в крака, което изисква­ло продължително лечение. По време на принудителното си бездействие бивши­ят рицар-идалго се отдал на книжовни занимания. Чел много, но му липсвало систематично богословско образование, поради което постъпил в парижката Сорбона – един от най-реномираните бого­словски университети в католическия свят. По време на обучението си, заедно с група съмишленици, Игнатий създал в храма „Св. Мария“ на Монмартър проект за орден под названието „Общество на Иисус“ (оттук и името на ордена – Иезу­итски). През 1540 година папа Павел III одо­брил проекта и назначил за негов гене­рал Игнатий Лойола. Тази дата се прие­ма като начало на ордена, който се отли­чавал с безпрекословна преданост към папството и католицизма. „Ако Църк­вата ми каже, че черното е бяло, ще го приема и аз“ – твърдял пред иезуитите генералът. Когато през 1556 година Лойола починал в Рим, Църквата го причислила към лика на светците.

Макар значителна част от дейността на Иезуитския орден да била обвита със секретност, поне три неща станали ско­ро известни на християнска Европа: пря­ката зависимост на служителите му от папата и широките пълномощия на ор­дена; строгата дисциплина, изискваща абсолютно подчинение на по-нисшестоящите пред по-висшестоящите; и на трето място – строгите правила на дейс­твие при всички възможни обстоятелст­ва, независимо от средствата за тяхното постигане.

За влизането в ордена на иезуитите се изисквала не само преданост към кау­зата на католицизма, но и редица каче­ства. В ордена съществували няколко сте­пени, които служителите му преминава­ли след задълбочени проверки и изпита­ния. Първата иерархична степен обхва­щала новициите, след която следвали схоластиците, духовните коадютори и на­края върховната степен – профисит. Над всички стоял генералът на ордена, който дължал подчинение само на папата.

За по-оперативно ръководство на ор­дена и пряко наблюдение на дейността му, католическият свят, пък и не само той, бил поделен на провинции, начело с провинциалии.

Членове на ордена нямали право на роднински връзки, приятелства и симпа­тии. Задължителността на заповедите би­ла до такава степен безусловна, че иезу­итът могъл да извърши и смъртен грях, без да се чувства отговорен за деянията си. В този смисъл би могло да се каже, че моралът при иезуитите бил твърде разтегливо понятие, създало нарицателно­то „иезуитски“. Ръководейки се от непи­саното правило за така наречената мислена уговор­ка, иезуитът могъл да намери оправда­ние за всяко свое действие, тъй като гла­сно заявявал някаква неистина, а мисле­но потвърждавал истината.

Още в първите десетилетия от създа­ването на иезуитския орден резултати­те от неговата дейност се оказали извън­редно полезни за Църквата. Орденът во­дел борба не само с протестантство­то, но и с всяко другомислие, което вре­дяло на интересите на католицизма.

Прикритие и пропаганда на целите на ордена били широката благотворителна дейност, разкриването и ръководството на колежи и висши учебни заведения и проповедничеството. В Европа нямало нито един монархически двор, в който под една или друга форма да не са внед­рени иезуити. Задачата на тези добре подготвени хора била не само да бъдат полезни съветници на управляващите, но и да ги въздържат от действия против папството и католическата кауза.

В огромната литература, посветена на иезуитския орден, са изказани две диаметрално противоположни станови­ща – едното напълно положително, а другото – крайно отрицателно. От гле­дище на църковните интереси дейността му заслужава адмирации. Чрез ордена Католическата църква осъществила ос­новните задачи на Контрареформацията, която спасява разпадането на нейни­те структури, възстановява авторитета ѝ и утвърждава влиянието ѝ в значителна част от християнска Европа.

Реформацията от XVI-XVII век се числи към онези важни исторически събития в живота на човечеството, които често пъ­ти се подлагат на една или друга оценка. Подобен подход едва ли е оправдан. В историята се случва всичко онова, което трябва да се случи. При създалите се условия през XV-XVI век църковното един­ство на Запада било неосъществимо, ко­ето предизвиква желанието за реформи и в крайна сметка самата Реформация. Не­йният девиз: „Чиято е страната, негова да е и религията“ очевидно отговаря на духа и въжделенията на времето. Във всеки случай Реформацията изваждала Католическата църква от летаргията на Средновековието и я принуждава към по-гъвкавата политика, която оттогава и до днес тя неизменно следва.

________________________

*Из книгата „Въведение в християнството“, изд. Булвест – 2000, С., 1992, с. с. 174-182. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Георги Бакалов (1943-2012). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-c0P