Георги Бакалов

Когато през лятото на 1054 година настъ­пил разривът между Западната и Източ­ната църква, малцина си давали сметка какви ще бъдат последиците за общохристиянската общност. Подобни преце­денти имало и в миналото – за няколко години или десетилетия двете църкви преустановявали връзките помежду си, но разумът и стремежът за запазване на общоцърковното единство надделявал. Може би и тогава кризата щяла да бъде преодоляна, ако в разрешаването ѝ не взели участие и някои политически съо­бражения.

Без да се подценяват натрупаните през вековете канонично-догматически раз­личия, от XI-ти век насетне Изтокът и Запа­дът, представени в случая и от своите църкви, тръгват по различни пътища на социално-икономическо и културно-по­литическо развитие. Докато Изтокът в лицето на духовния си лидер Византия продължил да укрепва централизма в социалната и духовната сфера, Западът бил подчинен на други тенденции. Сре­дновековните градове, които раждат по-късно културата на ренесансова Европа, се обособили като независими средища на икономика и социален живот. Осво­бодени от политическата опека на фео­далната аристокрация, много от тях по­ставили началото на нови социално-ико­номически отношения, при които реша­ващата роля принадлежала на граждан­ското съсловие. Това направило стопан­ския и културния живот многолик, кое­то неизбежно се отразява върху атмос­ферата и поведението на западните на­роди.

Издигането на фламандските и североиталианските градове, на градо­вете на Северна Германия и Южна Фран­ция внесло значителни промени в поли­тическия климат на Запада. Нарасналите потребности и стеснените връзки на въ­трешното развитие вдъхновили експанзионизма, една от проявите на който би­ло кръстоносното движение. Морален вдъхновител и често пъти организатор на повечето от осемте големи кръстоно­сни експедиции станали Римокатолическата църква и папският институт. Отколешният стремеж на папите към главенство в християнския свят намерил опора във военната мощ на най-силните държавни формирования на Запада.

Не бихме искали да се тълкува казано­то по-горе като банална социологизация на едно такова важно за Средновековие­то явление като кръстоносните походи. Разбира се, че една от основните причи­ни за провеждането им са религиозните мотиви, ясно формулираната цел за ос­вобождаване на Гроба Господен от „не­верните“ мюсюлмани. Но веднага до тях и с не по-малка значимост стоят и инте­ресите на североиталианските градове-републики за господство в Леванта.

Тъкмо в тази деликатна област се пре­сичат интересите на западните христия­ни и източноправославна Византия. Нас­тъпилото разделение на църквите от сре­дата на XI-ти век станало повод за взаимни обвинения в „схизматизъм“. Не са мал­ко случаите, когато кръстоносните рица­ри се отнасяли към местното източноп­равославно население със същото пре­небрежение и жестокост, както към ино­верните мюсюлмани. Това говори не само за различието в политическите ин­тереси, но и за духовна отчужденост, ко­ято все по-често ще конфронтира Изтока със Запада.

В управлението на византийската ди­настия Комнини (1081-1185 година) за първи път се доловили по-ясно политическите съображения за църковното разделение от времето на Великата схизма. По стара историческа традиция основните проти­вници на Византия били винаги на Изток: Сасанидска Персия, Арабският халифат, а от XI-ти век – селджукските турци. От края на XI-ти век заплахата за империята идва вече и от Запад. Амбициите на Венеция и Ге­нуа да изместят от левантинските паза­ри Византия се допълнили от завоева­телните стремежи на южноиталианските нормани, които не скривали апетити­те си по отношение на югозападните части на Балканския полуостров. Това състояние на нещата раздвоило военни­те сили и вниманието на имперската ди­пломация. Комнините, Ангелите (1185-1204) и първите Палеолози (1261-1453 година) се бояли от Запада в много по-голяма степен, отколкото от бавното, но мето­дично настъпление на селджуките и ос­манците от Изток. Приоритетът на запа­дните отношения придобил и религио­зен характер. В Константинопол се смя­тало, че всяка инициатива за съюз или конфронтация с която и да е западноев­ропейска сила минава през Латеранския дворец на римските папи. За това имало сериозни основания.

В интересуващия ни период – от края на XI-ти век до средата на XV-ти век – папството наистина представлява или се опитва да представлява политическото ръководс­тво на римокатолическия свят. В тази връзка политическите по същност и ха­рактер взаимоотношения на западноев­ропейските държави с Византия не оставали без намесата на папския институт. Затова и Византия, когато изпаднала в крайно затруднено положение от ислям­ския Изток, потърсила защитата на хри­стиянския Запад в името на общата кауза на християнската Църква. Но тази по­мощ имала своята цена.

И двете страни смятали, че сътрудни­чество и единодействие срещу ислямс­кия Изток може да се получи само въз основа на изглаждане и урегулиране на църковните взаимоотношения. С други думи, целяло се постигането на опреде­лени компромиси, които най-общо мо­гат да бъдат сведени до два варианта: или пълно признаване главенството на Западната църква в лицето на папския институт и приемане догмите на Римокатолическата църква, или признаване главенството на папата при запазена автономия в канонично-догматическия живот на Източноправославната църква. Несъмнено вторият вариант бил по-приемлив за Византия и източноправослав­ната Константинополска патриаршия. Така се стига до идеята за униите, повечето от които преследвали политически цели. В този смисъл още тук е необходи­мо да се подчертае, че многократните опити за сближение между двете църкви идвали като инициатива от Византия, а причина бил обикновено поредният вое­нен натиск от страна на селджукско-османската общност.

Пръв опит за сближение на тази осно­ва станал призивът на император Алексий I Комнин (1081-1118), отправен през 1094 година до папа Урбан II за оказване на помощ срещу многобройните врагове на погиващата източна християнска импе­рия. Притиснат едновременно от печенези, узи и селджуки, императорът ня­мал възможност да отстои натиска на варварите без съюзници. Призивът на източнохристиянския император допри­несъл за окончателното изкристализиране на кръстоносната идея, която папа­та привел в движение няколко години по-късно на събора в Клермон-Феран. Наистина, когато се провел Първият кръ­стоносен поход – 1096 година – за освобожда­ване на Гроба Господен в Иерусалим, Алексий I Комнин вече нямал нужда от търсената помощ, но Византия не могла да отклони преминаването на кръсто­носците през нейна територия.

По време на Втория кръстоносен по­ход (1147-1149 година) сред западноевропейс­кото рицарство се оформило убеждение­то, че причината за неуспеха на кръсто­носното начинание били „схизматичните гърци“. Оттогава започнала да зрее идеята за унищожението на „схизматичната империя“ като предпоставка за отвоюването на светите места. Благодарение на енергичните дипломатически действия на император Мануил I Комнин (1143-1180) опасността от подобно начи­нание била отклонена. Нещо повече, Ма­нуил I положил усилия да укрепи разкла­теното византийско влияние в Южна Италия, като предложи помощта си на папа­та за уреждането на църковния спор от 1054 година.

Преговорите започнали през 1155-1156 година, като редом с политическите въ­проси стоели и църковните. Притиснат от германския император Фридрих I Барбароса, папа Александър III (1159-1181) проявил благосклонност при уре­ждането на спора с Константинополската патриаршия. Под давлението на френския крал Луи VII през 1169 година Мануил I поставил пред папата въпроса за снемане на схизмата. Пратеникът му севаст Йордан заявил пред апостолическия престол, че неговият господар желае да съедини своята Църква с „май­ката на всички църкви“, та двете да бъ­дат под ръководството на един глава. Тази необичайна отстъпка от страна на Византия намира обяснение във второ­то предложение на императора – да бъде признат от папата за единствен „римски“ император, тоест светската власт на Изток и на Запад да се постави под ръководството на константинополския василевс.

По всяка вероятност до споразуме­ние не се стигнало. В папския двор не били ентусиазирани от византийската оферта поради страха от засилване на константинополското политическо влия­ние в Италия. По този повод известният византийски историк от тази епоха Никита Хониат прави интересна констатация. Според него Мануил Комнин пръв предугадил крайните намерения на запад­ноевропейското рицарство и чрез пред­ложението си към папата се опитал да разруши антивизантийския съюз. Импе­раторът бил убеден, пише Никита Хониат, че мирът с източните народи може да се купи, но със западните това могло да се уреди или с отстъпки, или с война.

В последната година от живота си (1179) Мануил I отново изпратил прате­ници в Латеранския дворец, но католиче­ските прелати го подозирали в неискре­ност и отклонили преговорите.

Управлението на Ангелите (1185-1204) изправя Византия пред ръба на пропаст­та. Отношенията със Запада се влошили и военният конфликт станал неизбежен. През април 1204 година рицарите от Четвър­тият кръстоносен поход превзели Конс­тантинопол и създали Латинската импе­рия, а в престолнината на византийските василевси се настанил католически па­триарх.

В периода на „изгнание на Византия“ (1204-1261 година) натрупаната от миналото омраза между католици и православни още повече се задълбочила. Византийци­те схващали латините като натрапници и завоеватели, изповядващи еретическо християнство. Същото било отношение­то и на другата страна. Когато през лято­то на 1261 година на никейския император Михаил VIII Палеолог се удава да отво­юва Константинопол и да възстанови Византийската империя, конфронтация­та на интересите на двете религиозно-политически общности достигнала сво­ята кулминация. Наследниците на Ла­тинската империя не приели реалности­те и положили много усилия да мобили­зират вниманието на западноевропейс­ките католически държави за възстано­вяване на латинското присъствие, тъй като то засягало интересите на мнозина.

Възвръщането на статуквото отпреди 1261 година станало политика на редица вли­ятелни сили на Запад, което отново изме­нило приоритетите на византийската по­литика. Вместо да създаде здрава отбра­нителна линия в Мала Азия против нас­тъпващите турци, Михаил VIII посветил цялата си енергия за отблъскване запла­хата от Запад. В Южна Италия мястото на норманите заел Шарл Анжуйски, брат на френския крал, който искал да възста­нови Латинската империя в Константи­нопол. За Михаил VIII нямало по-голяма опасност от подготвената коалиция на анжуйците, в която изявили готовност за участие и повечето от балканските вла­детели.

Предвиждайки развоя на нещата, още в 1262 година императорът предложил на па­па Урбан IV да уредят догматическите различия между двете църкви. Колкото била съблазнителна поканата от страна на Константинопол, толкова била и де­ликатна, тъй като, влизайки в преговори с Михаил VIII, папата би признал възс­тановяването на Византия.

Две години по-късно нов пратеник на императора предложил на папата да бъде признат като върховен глава на хри­стиянската Църква. Освен това Михаил VIII давал обещание да отвоюва Сирия и Палестина от мюсюлманите и да подчини на папския престол древните източни Църкви – Антиохийската и Иерусалимската. В разгара на преговорите, които обещавали успех, Урбан IV починал и апостолическия престол заел папа Кли­мент IV (1265-1268).

Промяната в тона веднага се почувс­твала, тъй като римският първосвещеник бил от френски произход и симпатизирал на анжуйците. Това развързало ръцете на Шарл, който организирал ши­рока антивизантийска коалиция. Опас­ността била отклонена само поради не­успеха на съвместно проведения от Луи IX Свети и Шарл Анжуйски поход про­тив египетските араби.

Положените усилия за подписване­то на уния с Католическата църква не отишли напразно. Новият папа Григорий X (1271-1276) се заел енер­гично с осъществяването ѝ. От прате­ниците му в Константинопол Михаил VIII узнал условията: признаване при­мата на папата и изповедание на ка­толическия Символ на вярата (с Филиоквето). Колкото до Константинополския Свeти Синод, папата бил готов да получи дори само принципното му съг­ласие. В замяна на това Григорий X поемал задължението да възпре от неприятелски действия Шарл Анжуйски. Затрудненията на императора дошли не­надейно от духовенството и най-вече от страна на патриарх Арсений II Авторианос (1255-1259; 1261-1265), които не ис­кали да направят каквито и да било ком­промиси с папата. Смяната на патри­арха с новия предстоятел на Църквата Герман (1265-1267) не решил проблема, тъй като последният нямал поддръжката на клира. Освен това над Михаил VIII тежала и една анатема от Арсений, кой­то публично го осъдил заради убийство­то на законния император Иоан V Ласкарис (внук по майчина линия на българс­кия цар Иоан Асен II).

На Запад се подготвяли по друг начин за събитието. Предстояло свикването на голям събор във френския град Лион, където папа Григорий X очаквал визан­тийската църковно-правителствена де­легация да подпише унията. Михаил VIII свикал Светия Синод и чрез ласкателства и заплахи принудил отците да осъзнаят сериозността на външнополитическата заплаха и да приемат унията. Част от духовниците склонили, но други остана­ли непреклонни в отстояване на източ­ноправославното изповедание. В крайна сметка репресивните мерки изтръгнали съгласие от Светия Синод по три пункта: признаване на папското върховенство, признаване на папската юрисдикция по каноничните въпроси и споменаване на името му в православните храмове.

В края на юни 1274 година в Лион присти­гнала византийската делегация, оглаве­на от експатриарха Герман (получил ме­ждувременно титлата „баща на василевса“), никейския митрополит Теофан и великия логотет (глава на правителство­то) Георги Акрополит, чиято „История“ разказва за споменатите събития. В пос­ланието, написано от бъдещия патри­арх Иоан Век, се казвало, че верният на императора клир от 35 митрополити и архиепископи признава папското вър­ховенство, „съгласно древната юрисдик­ция, съществувала до схизмата“. В им­ператорското послание пък се казвало, че не бива да се спори за „думички“, които предизвиквали спорове, породени от естествените различия в двата езика.

На 6 юли 1274 година била подписана уни­ята, останала в църковните анали като Лионска. За всички сведущи било ясно, че тя имала политически подтекст – ограничаване на военната експанзия от страна на Шарл Анжуйски.

Несъмнено подписването на Лионската уния било победа на папството и изгоден компромис за византийското пра­вителство. Но унията ни най-малко не била приета от клира и миряните на Византия. Натрупаните с векове разли­чия между двете църкви не могли да бъдат изличени с няколко подписа. Нас­коро след това патриаршеският прес­тол в Константинопол заел Иоан Век (1275-1282). До края на служението си той останал верен на унията и дори написал няколко съчинения в нейна за­щита. При все това основната част от клира и широкото представителство на миряните не приели лионския документ и осъдили императора. Не помогнали нито репресиите, нито увещанията. Никой не искал да приеме политическите съобра­жения и защитниците на ортодоксията непрекъснато се увеличавали. Когато пре­стола заел синът на Михаил VIII – Андроник II Палеолог (1282-1328), патриарх Иоан Век бил тържествено свален, при всеобщо одобрение на православния клир.

Практически унията не засегнала ве­роизповеданието, но постигнала очаква­ните политически резултати. Шарл Ан­жуйски не могъл да не се подчини на събора. Наскоро след това с помощта на византийската дипломация каталонски­ят кондотиер Педро разгромил анжуйците, които напуснали политическата сцена на Италия.

При Андроник II Палеолог реставра­цията на православието била шумно от­празнувана с повторно освещаване на униатските храмове. Папа Климент V през 1307 година отлъчил императора от Цър­квата, което поставило взаимоотноше­нията между Рим и Константинопол в нова дълбока криза.

В последвалите години Византия по­паднала в хаоса на две граждански вой­ни, които окончателно изтощили силите ѝ и превърнали някога гордата и могъща източнохристиянска империя във васал­на държавица на османските султани. При управлението на Иоан V Палеолог (1341-1391) Византия се оказала в пъл­на безизходица. Със собствени сили империята не могла да защити дори столицата си, камо ли останалите те­ритории. Отново надеждата за помощ се очаквала от Запад по вече изпитания от миналото сценарий – чрез подпис­ването на църковна уния.

През 1369 година Иоан V Палеолог се решил на една безпрецедентна постъ­пка – да измоли помощта от папата лично. След като прочел написан на гръцки и латински текст на Символа на вярата с добавката за „Филиокве“, императорът бил приет от папата пред стълбите на храма „Св. Петър“, където ромейският самодържец обе­щал да бъде „верен син на Католичес­ката църква“. Тази постъпка имала твърде лично отношение, тъй като за направените изявления императорът нямал съгласието нито на Светия Синод, нито на народа. Унижението на Иоан V достигнало своята кулминация, когато на връщане от френския двор бил задържан във Венеция заради неизпла­тени заеми. Само навременната наме­са на по-малкия му син Мануил II го спасила от по-нататъшни оскърбления. В Константинопол императорът доло­вил пълното неодобрение на своята ми­сия в Рим.

В самия край на XIV-ти век – през 1399 година – турците имали намерение да ли­квидират Константинопол – единст­вената преграда за завоевателните им стремежи към Европа. По това време градът броял около 30 хиляди жители (при близо милион в добрите му години) и не бил в състояние сам да поеме защи­тата си. Ескортиран от френския мар­шал Бусико, император Мануил II Пале­олог предприел дълго пътешествие на Запад (1399-1402), за да измоли помощта на християнска Европа. Императорът по­сетил редица североиталиански градо­ве, както и парижкия и лондонския двор. Западните хора били очаровани да видят „на живо“ римски император, но същев­ременно били смутени от жалкия вид на някога великата империя, принудена да проси помощ от западните владетели. Мануил II бил готов да подпише поред­ната уния, но за това му попречил разколът в Западната църква и разклатеният авторитет на папството.

Кратката отсрочка, която дала исто­рията на Византия след разгрома на Баязид Илдаръм при Ангора (днес Анкара) през 1402 година от ордите на татаро-монголския хан Тимурленг, не била използвана пълноценно за организиране на антиосманската коалиция. Затова и пред импе­ратор Иоан VIII Палеолог (1421-1448) въпросът за физическото оцеляване на остатъците от Византия застанал с цяла­та острота на предопределената гибел. По това време съюзници на Балканите империята нямала – България не съще­ствувала, а Сърбия изживявала послед­ните години на политическата си незави­симост. Отново помощта от католичес­ка Европа нямала алтернатива в смутна­та съдба на източноправославните наро­ди. Воден от тези съображения, Иоан VIII бил готов на всякакви условия сре­щу военна намеса на западните сили. Заедно с патриарх Иосиф II (1416-1439) императорът заминал за Рим, обявявай­ки намерението си да подпише уния и да поеме цялата отговорност за изпълнени­ето ѝ.

През 1437 година Иоан VIII пренебрегнал Базел, където провежданият по това вре­ме събор на Католическата църква не обещавал скорошно вземане на решение и предпочел Ферара, където заседавал папа Евгений IV. Във византийската де­легация се срещат имената на неколцина известни архиереи, между които Марк Ефески, Висарион Никейски и Исидор Руски. Заедно с тях били и двама от най-известните късновизантийски учени, сто­ящи на противоположни позиции – Ге­орги Схоларий и Георги Плетон. Общо цялата свита, заедно с русите, брояла около 800 души – едно внушително при­съствие, което се определяло от важно­стта на предстоящото решение. Офици­ално целта била постигане на църковно единство, но било очевидно и другото, не по-малко важно намерение – помощта на католическа Европа срещу неконт­ролираното вече господство на османс­ките турци.

Споровете във Ферара се проточили почти цяла година. Избухналата между­временно чумна епидемия отнела живо­та на голяма част от делегатите, което наложило преместването на заседания­та във Флоренция. Преговорите между двете спорещи страни вървели трудно. Раздвоен от колебанието си да услужи на императора и да остане верен на право­славието, патриарх Иосиф починал.

Както и могло да се очаква, възелът на всички противоречия се сплитал около учението на Католическата църква за из­хождането на Дух Свети „и от Сина“ (Филиокве). От всяка гледна точка то било неприемливо за източноправослав­ните, които водели спор с католиците по този пункт близо 500 години. За да се стигне все пак до някакво споразумение, съборът решил, че гърците не отричат „Филиокве“, приел двата вида причащение и главенството на римския папа в християнския свят. Това становище се оформило през юни 1439 година, след което била подписана и унията.

Основно изискване от страна на римокатолическите прелати било орга­низирането на кръстоносен поход про­тив турците, зад което застанал лично папата. Завръщайки се в Константино­пол, делегатите се убедили, че обещани­ята на римския първосвещеник ще бъдат трудно осъществими. Както и преди клирът и народът не приели унията. Импе­раторът се почувствал излъган и презрян от сънародниците си.

Реакцията срещу Флорентинската уния в източноправославния свят не за­късняла. Руското православно духовенс­тво остро реагирало срещу поведението на Исидор. През 1443 година в Иерусалим бил свикан събор, на който унията и униатите били осъдени като отстъпление от традиционното православие. Изправен пред непреодолими пречки в собствено­то си обкръжение, императорът също скъсал с унията на поместен събор в Константинопол през 1450 година.

С това пререканията между униати и ортодокси не се прекратили. Въпреки масовата поддръжка на православието от страна на народа, политическите мъже на загиващата империя не виждали друго спасение освен чрез подписване на нова уния с Католическата църква. При та­кива обстоятелства поел властта послед­ният византийски император Константин XII Драгаш Палеолог (1448-1453). След като му липсвала власт да наложи уния­та дори в Константинопол, императо­рът се задоволил с въвеждането ѝ поне в двора. Това било твърде недостатъчно, за да убеди Рим в добрите намерения на византийците. Униатският патриарх Григорий III Мелисенос, наричан още Мамма, напуснал града и избягал в Рим. Православието имало в лицето на бив­шия императорски секретар и бъдещ па­триарх Георги Схоларий (като такъв Генадий II Схоларий – 1453-1456) най-отявления си защитник. Малко след като султан Мехмед II Фатих завоювал Конс­тантинопол на 29-ти май 1453 година, Схоларий бил посочен от султана за пръв патриарх във вече завладения град. На Мехмед II били известни антилатинските и антикатолически възгледи на Генадий, което съвпадало с политическите му планове.

Флорентийската уния е последният опит в епохата на Средновековието за сближение между двете Църкви. Не би било справедливо да се каже, че компро­мисът, който извършила византийската делегация със своята религиозна съвест, не дал никакви резултати. Напротив, по­ходите на Ян Хуниади и Владислав III Ягело (Варненчик) са доказателство за положените усилия от страна на Като­лическата църква да спаси погиващата източна християнска империя. Но когато на 11 ноември 1444 година в битката край Варна загинал Владислав III Ягело ста­нало ясно, че Западът няма възможност да направи нищо повече. По това време завършвала последната фаза на Стого­дишната война между двете най-могъщи западни държави – Англия и Франция, на които не било до уреждането на кръ­стоносни походи. Единствената органи­зираща сила сред западноевропейското общество – папската институция – се намирала в дълбока криза. Пряко заин­тересованата от събитията на Балканите Унгария не била в състояние сама да спре напредването на османските войс­ки. По този начин политическият акре­дитив на унията загубил всякакъв сми­съл.

Неуспехът на униатската политика на византийските императори бил зало­жен в самото обстоятелство, че подчине­нието на апостолическия римски прес­тол ставало не в резултат на осъзната вътрешна необходимост, а поради при­чини от външнополитически характер. Няма да бъде пресилено ако се каже, че в късновизантийския период национално­то гръцко самосъзнание се идентифици­рало с православието. „Грък съм, значи съм православен“ не е риторична изми­слица, а дълбоко осъзнато чувство за принадлежност към една хилядолетна традиция, смятана за най-голямото дос­тойнство на византийците. До края на своето съществуване Византия и Константинополската патриаршия остана­ли най-авторитетни лидери в източноп­равославния свят. Но ако се вчетем по-внимателно в хрониките на онова време, ще открием, че държавата (империята) загубила в средата на XIV-ти век престижа си, докато Църквата го запазила и умножи­ла. Това обяснява невъзможността на императорите да наложат волята си над Църквата.

В съпътстващото последните десети­летия на Византия исихастко религиоз­но движение има нещо твърде показа­телно. Исихастите били убедени, че както тялото, така и империята били об­речени, но душата или вярата трябвало да бъдат спасени. Казано с други думи, ако нямало земна сила, която да спаси погиващата империя, то жителите ѝ тря­бвало да се погрижат за онова, което ще оцелее и след покоряването им от турците – вярата, и то именно православната вяра. Тази вяра, в която били възпитава­ни десетки поколения и която смятали за най-близка до апостолската Църква и заветите на Иисус Христос. Така не тол­кова верността към едно или друго опре­деление на догматиката направило не­възможно сближението между двете Цър­кви в онази епоха, колкото традицията и възпитанието, дълбоко вкоренени в съ­знанието за конкретно определена исто­рическа принадлежност.

__________________________________

*Из книгата „Въведение в християнството“, изд. Булвест – 2000, С., 1992, с. 161-169. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Георги Бакалов (1943-2012). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-c0f