Тотю Коев

Въпросът за разрива между Източната и Западната църква в 1054 година е твърде обширен и доста комплициран. Тук ще бъдат маркирани само някои основни моменти.

Църквата Христова води началото си от деня Петдесетница, когато над събралите се в една иерусалимска горница слязъл Дух Свети във вид на езици, като че огнени, които се разделили и се спрели по един на всекиго от тях. Апостолите се изпълнили с Дух Свети и започнали да говорят на други езици, според както Духът им давал да изговарят (Деяния на светите апостоли 2:3-4). Боязливите до този момент апостоли станали смели проповедници и вестители на Христовото учение. И още същия ден повярвали в Христа и се кръстили около 3,000 души. Те били от различни народности – предимно в пределите на обширната тогава Римска империя. Като се завърнали по своите места, всеки от повярвалите на свой ред възвестявал новото учение.

Независимо от предприетите гонения срещу християните, техният брой се увеличавал бързо и с течение на времето те проникнали и намерили свои последователи в цялата Римска империя. След прекратяването на гоненията в началото на IV-ти век животът на Църквата се организирал структурно както в източната, така и в западната половина на Римската империя. Отначало всички християни живеели във верово и структурно единство. Придържали се към повелята на Христа – да бъдат всички едно (Иоан 17:21). Постепенно обаче географската отдалеченост между Източната и Западната църква, от една страна, различната душевна ориентация на източните и на западните хора, от друга, разноликата им историческа съдба, от трета, оказали своето въздействие: започнали да се оформят различия в учението, задачите и интересите им.

Независимо от това, че и на Изток, и на Запад изповядвали едни и същи верови истини, признавали едни и същи нравствени норми, практикували едни и същи тайнства и правила за църковно устройство, в западната половина на Църквата постепенно започнало създаването на особен стил на живот, който импонирал на западния начин на мислене и отразявал спецификата в светоусещането на западните хора. То насочвало мисълта на християните там повече към земните проблеми, докато източните християни, съобразно своята душевна нагласа гледали повече нагоре, към отвъдното. Западните акцентирали върху спекулативния характер на вярата, източните – върху преживяването ѝ. Западните търсели доводи от разума, източните – от сърцето. Така с течение на времето между Изтока и Запада изникнали несъгласия и спорове, прераснали през вековете в непреодолими конфликти. Първите спорове се зародили през II-ри век във връзка с празнуването на празника Пасха (Великден). Този спор получил решение на Първия вселенски събор (325 година). През III-ти век се водил спор относно кръщаването на еретиците. Все пак през първите три века различията отстъпвали пред общия враг – езичеството и свързаните с него гонения срещу християните. Любовта туширала тези различия.

Обективно погледнато, политическото разделение на Римската империя в края на IV-ти век допринесло твърде много за задълбочаване и разширяване на конфликтите между Изтока и Запада. Още през същия век на Запад започнали да се създават и затвърдяват обреди, обичаи и мнения, различни от тези на Изток. Така например Изтокът запазил строгия режим по време на постния период, докато Западът облекчил поста, като разрешавал употребата на мляко и млечни продукти; на Изток тайнството Миропомазване се извършвало (и сега се извършва) веднага след тайнството Кръщение от епископи или презвитери, на Запад това ставало (и сега става) на 7-годишна възраст и се извършвало само от епископи; на Изток имало (и сега има) духовни лица, които не са женени (монасите), а също и женени (свещениците), на Запад се утвърдил така нареченият целибат, тоест само неженени духовници, и други. От VI-ти век Западната църква внесла и верови различия: там се появило учението за изхождане на Светия Дух и от Сина (така нареченото Филиокве), макар че до началото на XI-ти век то не било санкционирано от Римската църква. Това тя направила в 1014 година.

Дори и при наличието на такива различия единството се запазвало в името на любовта. Но когато горделивите претенции на Рим за власт и господство над цялата Църква започнали да се изразяват все по-дръзко, Източната църква съзряла в тези претенции реална опасност за свободата, единството и съборното начало в църковния живот. Това породило сериозни спорове и довело до печални резултати. Всъщност идеята за господство на Рим в най-плаха форма се зародила още през II-ри век. Следващите векове донесли благоприятни за Рим исторически обстоятелства, които били използвани максимално. По-важните от тях са:

1.Изключително благоприятното положение на Римската църква в сравнение с Източните църкви, което се изразявало в това, че:

a)нейният епископ се намирал в столицата на Римската империя. Това го поставяло в положение на извънредна почит и уважение в целия тогавашен християнски свят;

б)Римската църква била единствената на запад, основана от апостоли (Петър и Павел);

в)и двамата апостоли прекарали края на живота си в Рим и там загинали мъченически за вярата, което, безспорно, повдигало неговия авторитет, особено между западните църкви;

г)там първо се прилагали императорските укази за преследване на християните и мнозина от тях понесли мъченически венец;

д)материално тя била най-богата, към нея принадлежали влиятелни лица, някои от които били в близки отношения с императорския двор – нещо, което в другите църкви не съществувало. Поради това тя имала възможност в трудни моменти да оказва материална помощ на нуждаещи се, което се оценявало високо.

2.Положението ѝ след изместването на столицата от Рим във Византион (по-късно Константинопол). През V-ти век Западната империя претърпяла разгром. Римските епископи останали единствени представители и защитници на християните на Запад не само в църковно, но и в политическо отношение. Папите се възползвали от това положение и откликвали всячески на нуждаещите се, като по този начин спечелили уважението, признателността и любовта им. Това, че се занимавали и със светски дела, засилило претенциите им и за светска власт.

3.Положението на Римската църква през периода на ересите. Докато Източните църкви се разкъсвали от противоречия и борби с възникналите там ереси, което ги изтощавало и в не малка степен понижавало авторитета им, Римската църква водела спокоен духовен живот и спазвала завещаното от Христа учение общо взето в чистота и блясък. Това издигало и утвърждавало нейния престиж. Много често в Рим търсели подкрепа ту преследвани на Изток православни, ту еретици. За да получат очакваната подкрепа, те възвеличавали римските епископи.

Своите властолюбиви претенции папите започнали да проявяват рязко и открито през V-ти век. Така например на Четвъртия вселенски събор (451 година) представителите на папата заявили, че Римската църква стои над всички църкви и трябва да ѝ бъде признато правото да решава спорните въпроси. Като противодействие на тези претенции съборът формулирал и, противно на папските представители, приел двадесет и осмото правило, с което на Константинополския архиепископ (като столичен архиепископ) се признавали равни права с тези на Римския. Рим своевременно реагирал, но не се отказал от претенциите си за супрематство (върховенство), нещо повече – търсел поводи отново да ги прояви.

4.В подкрепа на папските домогвания били и събитията в църковния живот през VIII-IX век. Това е времето, когато на Изток бушувала с всичка сила иконоборската ерес, активно подкрепяна от императорската власт. Римските папи не само оказали противодействие на иконоборството, но се възползвали от политическата ситуация там и се обявили за напълно независими от византийските императори. Заплатили само с това, че загубили от своя диоцез Илирика, който император Лъв III Сириец им отнел и дал на Константинополския патриарх. Те умело използвали и политическите обстоятелства във Франция и се сближили с династията на Каролингите. С това разширили властта и влиянието си: придобили право да възлагат императорска корона и да раздават владетелски награди; придобили и светска власт. На свой ред Каролингите подарили на папите обширни земи в Италия и с това по косвен път поставили основата на светската власт на папите. Така в края на IX-ти век Римският епископ станал не само най-влиятелният духовен водач на Запад, но и светски владетел. Влиянието му минало границите на Италия и се разпространило и над най-силните държави в Европа. Чувствайки все пак, че това влияние може и да се загуби, папите направили сполучлив опит това положение да получи догматическо и каноническо основание. През първата половина на IX-ти век на Запад се появил сборник от църковни постановления, известен под името Исидорови (по-точно Лъжеисидорови) декреталии. Наред с достоверни грамоти и определения на предишни папи и църковни събори, този сборник съдържал и около 100 фалшифицирани документа. В тях се съдържали „доказателства“, че римският епископ има върховна власт над цялата Църква, че има право да свиква църковни събори, да съди и низвергва епископи, да се грижи за справедливостта не само в църковните дела, но и в държавните. От този документ се възползвали главно папите, за да обосноват своите претенции за върховна власт в Църквата.

Пръв, който богато се възползвал от Лъжеисидоровите декреталии, бил папа Николай I (858-867). Той с всички сили се домогвал до папско всевластие: изисквал от западните архиепископи да не предприемат нищо без негово съгласие. Направил опит да се намеси в живота на Константинополската патриаршия по времето на патриарсите Игнатий (847- 858, 867-877) и Фотий (858-867, 877-886). Тази негова намеса изострила отношенията между Източната и Западната църква. Те се усложнили още повече след покръстването на българите (865 година), защото Константинополският патриарх и Римският папа предявили претенции за подчиняване на новооснованата Българска църква.

В периода от IX-ти до средата на XI-ти век отношенията между двете църкви, меко казано, не били братски. До пълен разрив още не се стигало, но липсвали и предишните дружески отношения. Всяка от тях все повече се обособявала и изолирала от другата.

През 1054 година Константинополският патриарх Михаил Керуларий открито се обявил против нововъведенията на Римската църква и по-конкретно против употребата на пресен хляб при тайнството Евхаристия. Той възложил на Охридския архиепископ Лъв да напише изобличително послание против тези нововъведения. Тогавашният византийски император Константин IX Мономах (1042-1055) по политически съображения положил усилия да примири патриарха и папата. За целта в Константинопол бил свикан събор с представители и на Западната църква. Представителите на папа Лъв IX (1049-1054) горделиво и дръзко поискали Източните църкви да признаят всички папски постановления и всички западни нововъведения. След като се убедили, че техните искания няма да се приемат от източните представители, папските легати поставили на 16 юли 1054 година върху престола на храма „Св. Софѝя“ була, с която отлъчвали Константинополския патриарх Михаил Керуларий и всички, които мислели като него, тоест всички източни епископи. Едва ли някои от присъстващите на събора, в това число и папските легати, са си давали сметка какви ще бъдат последиците от този акт. Няколко дни по-късно Константинополският патриарх и източните представители отлъчили папа Лъв IX и всички, които мислели като него, тоест западните епископи. И в този случай никой не е могъл да прозре в бъдещето и да оцени случилото се в Константинопол. Това е оставено на идните поколения – не само да отсъдят, но и да носят тежките последици от настъпилия разрив между Източната и Западната църква. А тези последици се оказали наистина много тежки. Не ще бъде преувеличено, ако се каже, че този акт (и от двете страни) е най-печалният, дори трагичният в историята на християнството.

Мнозина говорят, че в 1054 година е станало разделение на Църквата. От догматическо гледище това не е и не може да бъде вярно. Какво значи да се раздели Църквата? Нали неин глава е Сам Иисус Христос! Може ли главата да се раздели и тялото да продължи да съществува? Има отпадане от Църквата и приобщаване към нея. В 1054 година човешкият елемент взел превес; настъпил разрив между източните и западните християни, но Църквата останала една, света, съборна и апостолска, както я е дефинирал Вторият вселенски събор (381 година). Но както когато страда един член от тялото, страда цялото тяло, така и когато се откъсват части от тяло, така и когато се откъсват части от Църквата, страда цялата Църква. Тя, бидейки по своята същина не от този свят, съществува за този свят. Нейната цел е да обединява, а не да разединява своите членове.

От 1054 година до наши дни Източната и Западната църква водят всяка свой самостоятелен живот. Източната останала вярна на древната традиция, запазила неизменно учението на Иисус Христос, не внесла в него нищо ново. Затова някои я наричат музей от старини. С това определение, без да съзнават, ѝ дават висока оценка. Защото всеки знае, че в музеите не се пазят нови предмети, които могат да се видят на много места. Стойността на експонатите в един музей се определя от това дали те са оригинали и дали са стари. Ако един музеен експонат е оригинал, а не копие, и ако той е отдалечен от нас по време, има по-голяма стойност. Щом Източната църква е музей от старини, при това оригинални, значи тя е запазила непокътнато Христовото учение – запазила го е такова, каквото Иисус Христос го е завещал на Своите ученици, а чрез тях – и на техните приемници.

Значително по-различна е картината в Западната църква. Там продължили да внасят нови елементи както в структурно-каноническо, така и във верово отношение. В структурно-каноническо – Римокатолическата църква нарушила съборната (синодалната) форма на управление и я заменила с еднолична – папската.

Във верово отношение Западът допуснал въвеждането на нови догмати след 1054 година. Те са: учение за непорочно зачатие на св. Дева Мария (1854 година), главенство и незаблудимост на папата (1870 година) и възнесение на св. Дева Мария (1950 година).

Християнският свят преживява болезнено случилото се на 16 юли 1054 година. Тази болезненост се усеща особено силно в наше време, когато са налице опити да се преодолее чувството на отчужденост и омраза и да се замени с чувството на взаимна любов. Във верово и каноническо отношение преградата между Изтока и Запада не достига до небето. Тя е човешко дело и трябва да се преодолее от човеци. Такава е повелята на Иисус Христос – да бъдат всички едно (Иоан 17:21).

_______________________________

*Из книгата „Въведение в християнството“, изд. Булвест – 2000, С., 1992, с. 145-150. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-c01