Тотю Коев

Вече беше казано, че иконоборската ерес като организирано движение възни­кнала и се оформила във Византия в пър­вите десетилетия на VIII-ми век. Неин дър­жавен идеолог бил византийският импе­ратор Лъв III Сириец. Разгледани бяха и причините за възникването на иконобор­ството.

Излишно е да се поставя въпросът как Църквата се е противопоставила на тази ерес. Опитът от предишните векове пока­зал, че когато православното учение е застрашено, Църквата своевременно ре­агира в своята пълнота – чрез вселенски събор. Така станало и в този случай.

По времето на византийската импера­трица Ирина и нейния син Константин VI (780-797) в 787 година бил свикан Седмият вселенски събор. Поради непреодолими пречки от държавно-политически харак­тер съборът се състоял в Никея, а не в Константинопол, както първоначално се проектирало. Присъствали около 350 ду­ши. Откриването станало на 24 септемв­ри 787 година в храма „Св. Софѝя“. Имало общо 8 заседания, последното от които се състояло на 23 октомври същата година в Конс­тантинопол в присъствието на импера­торското семейство. Преседател на съ­бора бил Константинополският патри­арх Тарасий.

Понеже съборът бил свикан по повод на иконоборската ерес, естествено било върху тази тема да се акцентира по време на заседанията. В този смисъл по-специ­ално внимание заслужават четвъртото, петотo, шестото и особено седмото заседание. На четвъртото били приведени редица библейски и светоотечески свидетелства в подк­репа на иконопочитанието. В края на това заседание членовете на събора под­писали предварително постановление за почитането на иконите. На петото заседа­ние присъстващите изслушали истори­чески свидетелства за предшественици­те на иконоборците – самаряни, езични­ци, юдеи, гностици, монофизити и сара­цини. На шестото заседание били приведе­ни опровержения срещу ороса на иконоборския събор от 754 година. На седмото заседание (13 октомври) отците анатемосали събора от 754 година, единодушно приели окончателния текст на вероопре­делението и по установена вече тради­ция предали на анатема всички иконо­борци.

Окончателният текст на съборното вероопределение гласи:

„Ние пазим без нововъведения всич­ки с писание или без писание установе­ни за нас църковни предания, едно от които е за иконописта. То е съгласно с евангелската проповед и ни служи за уверение в истинското, а не призрачно въплъщение на Бог Слово, и за подобна полза. Защото когато едни неща се показват чрез други, те несъмнено се уясняват взаимно.

Въз основа на това ние, ходейки като по царски път и следвайки внуше­ното от Бога учение на светите отци и Преданието на Вселенската църква и живеещия в нея Дух Свети, с пълна достоверност и грижливо изследване определяме: честнѝте и свети икони, нарисувани с бои, или направени от мозайка, или от друго годно за такава работа вещество, да се поставят тъй, както изображението на честнѝя и животворящ Кръст в светите Божии църкви, върху свещени съсъди и одеж­ди, на стени и на дъски, в къщите и по пътищата – както иконите на Госпо­да Бога и Спасител наш Иисус Христос и на непорочната владичица наша све­та Богородица, така също и на всички свети и преподобни мъже. Защото колкото по-често те биват гледани изоб­разени на иконите, толкова повече те­зи, които ги гледат, биват подбужда­ни да си спомнят и да обичат самите първообрази, да ги почитат с целуване и благоговейно поклонение – не с ис­тинското служение, което според на­шата вяра подобава само на Божест­веното естество, но с такава почит, каквато ние въздаваме на изображени­ето на честнѝя и животворящ Кръст, на светото Евангелие и на други све­тини чрез кадене на тамян и поставя­не на свещи, какъвто благочестив оби­чай имало и у древните. Защото чест­та, отдавана на образа, се отнася към неговия първообраз, и който се покланя на иконата, покланя се на съществото (на личността) на изобразения на нея. Такова е учението на светите наши отци, тоест Преданието на Вселенската църква, която открай докрай земя е приела Евангелието“.

Цитираното вероопределение на съ­бора съдържа следните основни идеи: 1. основанията за почитането на иконите; 2. почитта към Кръста като образец за по­читта към иконите; 3. местата, гдето сле­два да се поставят иконите; 4. материята, от която те могат да се правят; 5. обекти­те на изображенията; 6. нравственият сми­съл на почитта към тях, и 7. догматичес­кият им смисъл.

За да се разбере правилно богословс­кото съдържание на разглежданото ве­роопределение, необходимо е то (вероопределението) да се постави в контекста на богословието на иконоборците.

Един от основните иконоборски аргу­менти бил, че употребата на изображе­ния и поклонението пред тях противоречат на Свещеното Писание и на Свещеното Предание. Ко­ито се покланят на Бога, трябва да Му се покланят с дух и истина (Иоан 4:24). Такова мнение имал още епископ Евсевий Кесарийски (починал 339 година). Император Лъв III Сириец твърдял, че иконите, изпълващи храмовете, са идоли и тези, които им се кланят, са идолослужители.

Имайки предвид тези иконоборски концепции, на четвъртото си заседание отците на събора привели в подкрепа на иконопочитанието редица старозаветни и новозаветни свидетелства (например: Изход 25:1, 17-22; Числа 7:88-89; Иезекиил 41:16-20; Евреи 9:1-5) и светоотечески мисли(от св. Иоан Златоуст, св. Григорий Нисийски, св. Кирил Александрийски, св. Григорий Богослов, Астерий Амасийски и други), както и осемдесет и второто правило на Трулския събор.

От приведените свидетелства и нап­равените по тях разсъждения става ясно, че:

1.макар и немного на брой, но все пак в Свещеното Писание има указания за същес­твуването на изображения и за почтител­ното отношение към тях, защото те са направени по Божие внушение;

2.Свещеното Писание не само не отхвърля изо­бразителното изкуство, но го санкциони­ра и утвърждава;

З.старозаветната заб­рана се отнася за езическите изображе­ния, тоест за изображенията на мними бо­гове и за поклонението и служението на тях (Изход 20:4). Целта на тази забрана има религиозно-педагогически характер – да се предпази израил ският народ от езиче­ско влияние, по-конкретно в областта на идолопоклонството;

4.в Стария Завет има изображения само на херувими, тоест на безплътни сили, но не и на човеци. Това е самопонятно: човешката приро­да, поразена от греха, не е била достойна за изобразяване и съответно – за почита­не. Не могат да се търсят преки указания и в Новия Завет. Едва след като е завър­шено изкупителното дело на Иисус Хри­стос, в Когото и чрез Когото е осветена човешката природа, тя става достойна за изобразяване. В този смисъл напълно естествено е първите изображения да бъ­дат на Иисус Христос и на Пресвета Богородица, а след това на апостолите и на мъчениците за вярата. Тук има своего рода хронология на верова и нравствена основа. На тази основа преданието ни говори за неръкотворния образ на Иисус Христос и за образа на св. Богородица, нарисуван от свети апостол и евангелист Лука;

5.има същностна разлика между поклонение и служение. Поклонение мо­же да се отдава не само на Бога, но и на човеците и на безплътните сили. Пред свещените предмети и изображения, пред всичко, което символизирало Божието присъствие, юдеите се покланяли. Така­ва била Божията повеля. Иисус Христос спазвал дадения от Бога на еврейския народ Моисеев закон. Апостолите под­ражавали на Христа. Служение обаче се отдава само на Бога. Това служение, ма­кар и не пряко, е санкционирано още във Втората Божия заповед: „Не им се кла­няй (на идолите, скоби мои) и не им служи, защото Аз съм Господ Бог твой“ (Изход 20:5; Второзаконие 5:9). Също: „Не бива да се покла­няш на други бог, освен на Господа (Бога)“ (Изход 34:14). „Господу, Богу твое- му ще се поклониш и Нему едному ще служиш“ (Второзаконие 6:13, 10:20). Същите ду­ми е казал и сам Иисус Христос (Матей 4:10; Лука 4:8). Обществените молитви, които христяните извършват поустановено чинопоследование, се именуват винаги бо­гослужение, а не служение на един или друг светец. При това библейско разгра­ничение между поклонение и служение няма никакво основание иконопочитателите да бъдат наричани идолослужители. Същностната разлика между покло­нение и служение е фиксирана и във вероопределението с думите: „Тези, които ги (иконите) гледат…, да ги почитат с целуване и благоговейно поклонение – не с истинското служение, което според на­шата вяра подобава само на Божествено­то естество…“.

Истина е, че след като на четвъртото заседа­ние отците на събора привели редица библейски и светоотечески свидетелс­тва в подкрепа на иконопочитанието, в самото вероопределение многократно се позовават на Свещеното Предание и на преда­нията на Църквата: „Пазим църковните предания…“, „следваме… Преданието на Вселенската църква“. Тук думата „пре­дание“ е употребена в едни случаи в мн. ч., а в други – в единствено. Двой­ната употреба е в зависимост от смисъла, който се влага в тази дума в различните случаи.

„Църковните предания“ са правилата на вярата, предавани от църковните отци и учители и пазени от Църквата. Те са различни начини на външно предаване на Откровението – чрез слово, чрез об­раз, чрез музика и така нататък.

С думата „предание“ се изразява ис­тината за Свещеното Предание на Църквата, което като божествено и свещено не е в зависимост от човека. То е пребъдването на Светия Дух в Църквата. То живее и става достояние на вярващите посредством различните видове църковни предания, едно от които, по думите на вероопределението ,“е за иконописта“.

Иконописта като едно от преданията на Църквата е изначално съществуващ начин на изразяване на Преданието, с помощта на който ни се предава Божес­твеното Откровение. Това значи, че чо­вешкото действие при направата на ико­ната се вдъхновява и направлява от Светия Дух, Който живее в Църквата.

Преданието живее в иконата по съ­щия начин, както живее в богослужебни­те текстове. Дух Свети, Който е вдъхновявал учението на апостолите и на свети­те отци, е вдъхновител и на иконописанието. И в двата случая Източникът на вдъхновение е един и същ. Различна е само човешката изразна форма. Това ни дава основание да приемем, че иконата е богословие в образи наравно с богосло­вието в слова. Поради това за отците на събора иконопочитанието не е измисле­но от живописците, то е одобрено зако­ноположение и предание на Вселенската църква. На живописеца принадлежи тех­ническото изпълнение, а самото устано­вяване на иконописта е дело църковно.

Като една страна от Божественото Откровение, Свещеното Предание е възмож­но само в Църквата Христова. Последна­та е продължаваща се Петдесетница. Като тяло Христово, като богочовешки организъм в нея действат два фактора: божествен и човешки. Първият, без да обезличава втория, го вдъхновява и насо­чва. Участниците на Апостолския събор в 51-ва година завършват дейността си с думите: „Угодно бе на Светаго Духа (божестве­ния фактор, скоби мои) и нам (човешкия фак­тор, скоби мои)“ (Деяния на светите апостоли 15:28). По същия начин, със съдействието на Светия Дух отците на Седмия вселенски събор формулирали своето вероопределение, изхождайки от Свещеното Предание, което отразява практи­ката на Древната църква и не само пра­ктиката, но и учението, върху което тя се гради.

Като формулирали окончателно уче­нието за иконопочитанието, отците на Седмия вселенски събор с това не въвели нищо ново, а само потвърдили същест­вуващата в Църквата древна традиция на иконографията. Чрез позоваването си на „Преданието на Вселенската църква“ съборът подчертава, че наличието на ико­ни и почитта към тях се базира преди всичко на Свещеното Предание, което истори­чески погледнато предшества Свещеното Писание и съществува в Църквата до днес. Вътрешният живот на Църквата, както и Свещеното Предание, има различни прояви, които намират външен израз в църковната архитектура, в писмените, ли­тургическите и други паметници. Цялос­тният живот на Църквата в нейното исто­рическо съществуване, отразен в разли­чните паметници, съставлява църковно­то предание.

Другият основен аргумент на иконо­борците бил, че Иисус Христос като Бог е неизобразим, защото божественото не може да бъде изобразено в човешки фор­ми. Ако би могла да съществува икона, то тя трябва да бъде единосъщна с изобра­зеното на нея лице. Следователно икона­та и първообразът ѝ са понятия иденти­чни, покриващи се напълно. Това е въз­можно само при претворяването на хля­ба и виното в тайнството Евхаристия. Всякакъв друг образ на Иисус Христос освен този, води към несторианство и монофизитство.

При разрешаването на въпроса за изобразимостта на Иисус Христос, който всъщност е централен проблем в иконо­графията, отците на събора изхождат от догмата за Боговъплъщението. Така иконопочитанието се свързва по същност с него. Във вероопределението е подчер­тано ясно, че иконописта е съгласна „с евангелската проповед и ни служи за уверение в истинското, а не призрачно въплъщение на Бог Слово, и за подобна полза. Защото когато едни неща се пока­зват чрез други, те несъмнено се уясняват взаимно“.

Тази формулировка показва, че въп­лъщението на Бог Слово служи за догма­тическа основа и необходимост на ико­ните и почитта към тях. Тъй като Слово­то Божие станало човек и чрез въплъще­нието Си приело видим образ, на икони­те може да се изобразява както Иисус Христос и Божията Майка, така и всич­ки, които във и чрез Христа са достигна­ли съвършенство и святост. Боговъплъщението прави възможно изобразяване­то на невидимия и трансцендентен Бог. Наистина иконата е своеобразно ограни­чаване, понизяване (гръцки кеносис) на Бога, но и самото въплъщение е също понизя­ване на Бога. „Иисус Христос… понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци“ (Филипяни2:5, 7), пише св. апостол Павел.

При въплъщението Си Бог Слово се съединил с човешката природа, за да я издигне до Себе Си; чрез ипостасното единство с божествената природа чове­шката се обожествила. Светиите, които са приели в себе си Христа, са съединени с Него, те са Христоносци и съучастници в Неговата божествена природа, станали са храм на Светия Дух. Поради това ико­ните на светиите като отражение на тях­ната святост имат своето оправдание. В духа на Платоновата философия може да се каже, че иконите са образ на истинско­то битие на изобразените светии. Икони­те като израз на един преобразен свят, на света на небесната Църква, насочват по­гледа ни към божествения свят.

Що се отнася до твърдението на ико­ноборците, че иконата трябва да бъде единосъщна с изобразеното на нея лице, на базата на разглежданото тук вероопределение следва да се каже, че иконата не е и не може да бъде единосъщна или тъждествена със своя първообраз. В са­мото понятие „икона“ се заключава от­ликата между образа и неговия първооб­раз. Иконата е подобие на първообраза, негово отражение. По своята същност обаче тя е различна от него, защото в противен случай не би била икона (образ, изображение), а самият първообраз. Още преди Седмия вселенски събор св. Иоан Дамаскин пише: „Иконата е подобие, изо­бражение на нещо… Не във всичко тя е подобна на първообраза; едно е иконата, а друго е първообразът… Синът, бидейки естествен образ на бащата, има нещо отлично от него, затова той е син, а не баща“.

Иконата не е тъждествена по същност със своя първообраз. При все това тя до голяма степен е свързана с него. Възмо­жна е връзка между два предмета, съуча­стие между тях дори и тогава, когато същностно тъждество между тях няма. Възможно е едновременно и различие, и тъждество – ипостасно различие при същностно тъждество (Троичността на Бога), и ипостасно равенство при същно­стно различие (светите икони). Иконата е ко­ренно различна от своя първообраз по същност, но тя е равна с него по лик, по външен вид или по име. „Както там (при Света Троица), пише св. Теодор Студит, Син се отличава от Отца по ипостас, така тук (при иконата) Христос се отличава от Своето собствено изображение по същ­ност“. И в същото време изображението на Христа носи Неговото име, както изо­бражението на светеца – неговото. По­читта, оказвана на иконата, се отнася към нейния първообраз, а оттук – към Бога, Който е Първообраз на всичко; и обрат­ното – хуленето на иконата означава поругание на първообраза и отричане на Бога.

На иконата не се изобразява природа, а личност, изобразява се външният вид, външният облик. Като изобразяваме Хри­ста, ние не изобразяваме Неговата боже­ствена или Неговата човешка природа, а изобразяваме Неговата личност (външ­ния Му лик), в която тези две природи са съединени; изобразяваме личността, за­щото иконата е само личен, ипостасен образ. Тя донякъде е съучастник на пър­вообраза, открива възможност за встъп­ване в общение с него, способства за неговото познаване. Иконата носи името на своя първообраз, чието отражение е тя. С това се подчертава отношението, което съществува между предмета и не­говата идея, според философската сис­тема на Платон.

Щом като Иисус Христос като исто­рическа личност е изобразим, логически следва, че и Майката Божия, и апостоли­те, и всички светии са изобразими. Всич­ки те са отразявали в живота си Христа, носили са Го в себе си. С живота и делата си те ни подбуждат да им подражаваме. Доколкото пък ние в нашия живот след­ваме примера им, ние също носим в себе си Христа, без да отъждествяваме тях или себе си с Него.

Всеки, който отъждествява иконата с изобразеното на нея лице, я отъждествя­ва с идол, а иконопочитанието – с идолопоклонство. И обратното – за всеки, който знае, че между иконата и нейния първообраз има отлика по същина, въп­рос за идолопоклонството не възниква. Иконата за него е само средство, което му дава възможност с помощта на сети­вното възприятие да се въздигне към трансцендентната реалност; тя е само символ, който сочи на определена трансцендентна реалност и разкрива нейни­те черти.

В тясна връзка с току-що казаното стои още един твърде важен елемент от вероопределението на събора. Този еле­мент се заключава в думите: „Тези, които гледат иконите, биват подбуждани да си спомнят и да обичат самите първообра­зи, да ги почитат с целуване и благого­вейно поклонение“. Ще рече, иконата ка­то сетивно средство или символ за въз­дигане към трансцендентната реал­ност е същевременно средство за поучаване, духовно възвисяване и активизира­не на чувството и волята. Православният християнин почита иконите чрез целува­не, кадене на тамян и палене на свещи, както повелява решението на събора, обу­словено от благочестивия обичай на дре­вните християни. Предпоставка за това православно учение е вярата, че има ре­ална, мистична връзка между иконата и нейния първообраз.

Щом като иконата актуализира пър­вообраза, в нея присъства неговата бо­жествена сила. Следователно иконата е носителка и посредник на божествената благодат и на чудотворната сила Божия; в действителност тя е едно благодатно средство, а не само символ, който сочи определена трансцендентна реалност. Едно изображение се приема за икона само тогава, когато е осветено от Църк­вата. При ритуала на освещаването на иконата Православната църква се моли Бог да низведе благодатта на Светия Дух над нея и чрез това да ѝ придаде чудотворна сила. При такова разбиране на иконата поклонението пред нея, целуването, каденето на тамян и паленето на свещи е напълно самопонятно и естествено.

Тъй като иконата сама по себе си е нещо тайнствено, то и нейната направа, тоест иконографията в Православната църква е сакрален акт. Истинският ико­нограф преди да започне работата си над дадена икона се подготвя чрез пост и молитва, чрез вътрешно вглъбяване. Ли­псва ли този религиозен елемент, има профанация, но не и иконография.

Противниците на иконопочитанието обвинявали иконопочитателите във фе­тишизъм и магьосничество. При почи­тането на иконите обаче няма връщане към езическия фетишизъм, защото, как­то вече беше посочено, почитта към ико­ната преминава към изобразената на нея личност. Също тъй иконопочитанието няма нищо общо с магьосничеството, защото никой православен християнин не мисли и не очаква чрез почитта към иконата да получи божествена сила, ко­ято да подчини на своята воля и на своите цели.

Във връзка с почитта към иконите вероопределението на събора съдържа още един елемент. На иконите трябва да се въздава „такава почит, каквато ние въздаваме на изображението на честнѝя и животворящ Кръст, на светото Еванге­лие и на други светини“. Почитта към Евангелието и Кръста не са получили догматическа формулировка, защото към тях никога не е проявявано съмнение и не са били оспорвани нито от Църквата, нито дори от еретиците. По отношение на иконите въпросът е стоял другояче. Във връзка с появата и развитието на иконоборската ерес Църквата е била длъ­жна догматически да утвърди както са­мото съществуване на иконите, така и почитта към тях, което тя и сторила. Поставяйки почитта към иконите нарав­но с тази към Евангелието и Кръста, Църквата санкционирала тяхното място и значение в живота на християните.

Богатото богословско-догматическо съдържание на вероопределението на съ­бора, само част от което беше разгледа­но тук, определя неговото значение в миналото и днес.

В какво по-точно се състои значение­то на това вероопределение?

То съдействало в онова време за единството на Църквата, а в ново време допринася за единство във вярата.

а)Иконоборството, зародило се във Византия, не останало само византийски феномен. Вярно е, че то се развило най-силно във Византия, защото имало акти­вната подкрепа на императорския двор. Срещу него обаче водили борба не само отделни църковни дейци в пределите на Византия, но и извън нея (например св. Иоан Дамаскин). Западната църква, незави­симо че била далеч от иконоборския цен­тър и разгорелият се там спор не я зася­гал пряко, развила интензивна дейност в защита на иконопочитанието. Още пре­ди свикването на Седмия вселенски съ­бор тя изразила своето становище по спорния въпрос, който отначало засягал само Константинопол. Макар че папството било тясно свързано с франките, папа Стефан IV (816-817) на поместен събор осъдил иконоборския събор от 754 година и активно подкрепил иконопочитанието.

Както е известно, на събора в 787 година взели пълноправно участие както предс­тавители на папата, така и на източните патриаршии, въпреки арабското наше­ствие там. Що се отнася до решенията на събора, те били приети с радост и на Изток, и на Запад. Явно, единството на Църквата се оказало по-важно отколкото различията между Стария и Новия Рим, възникнали още по-рано на полити­ческа основа.

Стремежът на Източната и Западната църква към запазване на веровото един­ство, проявен през VIII-ми и началото на IX-ти век, е добър пример за съвременните хри­стиянски движения, които се домогват до сближение между отделните църкви и църковни общности.

б)Седмият вселенски събор е важно църковно-богословско и догматико-каноническо събитие. Той трасирал пътя към другото важно събитие от 843 година, когато православието възтържествува­ло окончателно над иконоборството.

Вероопределението на събора разви­ва и поддържа постоянна динамика в живота на православието било по отно­шение формата на христологическия до­гмат, било в изясняване и поддържане у вярващите будно чувството на благого­вение към иконите и свързаната с тях почит. Това вероопределение разкрива сотириологическите и антропологиче­ските измерения на проблема за икони­те в светлината на учението за сътворя­ването на човека по образ Божи (Битие 1:26, за съединението на двете природи (бо­жествена и човешка) в личността на Иисус Христос и за последиците от това съединение (взаимно общуване на двете природи, обожествяване на човешката и изобразяване на нейния носител). Бог може да бъде изобразяван в човешки образ, защото самият човек е образ Бо­жи. Поради това православният свеще­нослужител по време на богослужение кади вярващите така, както кади и икони­те. Това е израз на почитта към образа Божи, какъвто е всеки човек.

Вероопределението сочи връзката ме­жду иконата и богослужението. Сакраменталният живот на Православната цър­ква е неделим от иконите. Затова духов­никът, преди да застане пред престола, за да извърши съответното богослуже­ние, особено светата Евхаристия, отправя мо­литви пред иконостасните икони. Икона­та е обект на поклонение, защото тя е проводник на Божия благодат и като такава е част от богослужението.

Иконите и тяхното значение в живота на Православната църква предлагат и днес един основен богословски проблем в отношенията между православни и про­тестанти, който придобива все по-голяма актуалност.

Както всички вселенски събори на Древната църква, така и Седмият все­ленски събор се е занимавал не с теоретико-схоластически проблеми, а с теми от жизнено-практическо естество, в ос­новата на които са догматическите исти­ни.

Православието живее и се движи в духа на вселенските събори. Дефинира­ните от тях истини на вярата са дух и живот (Иоан 6:63). Те водят към спасе­ние. Между тези истини е и истината за иконопочитанието. Изтеклите дванадесет столе­тия от нейното формулиране, оплодени богато с духовни подвизи, свидетелстват най-убедително за жизнената необ­ходимост от иконите и за излъчваната от тях духовна красота и божествена сила.

По подобие на предишните вселенски събори (без Петия), Седмият вселенски събор, въпреки че траял само един ме­сец, наред с изработването на вероопре­делението относно иконите, изработил и приел двадесет и две правила, регулиращи опреде­лени страни от устройствено-каноническия живот на Църквата.

Седмият вселенски събор е послед­ният от серията вселенски събори, със­тояли се в интервала от време между 325-та и 787-ма година. Тези събори осъдили ере­сите в древността и формулирали уче­нието на Църквата за троичността на Бога, за личността и изкупителното де­ло на Иисус Христос, за свойствата на Църквата, за тайнствата като духовно-благодатни средства в живота на хрис­тияните и за свършека на света (есхатологията).

От 787 година досега нови вселенски събо­ри в Православната църква не е имало. Причините за това са главно: а) вътреш­ни и б) външни.

а)От VIII-ми век насетне нови ереси не е имало. Доколкото пък са възниквали, те в една или друга форма били разновид­ности на старите или засягали перифер­ни въпроси и по тях вземали решения поместни събори.

б)След разрива между Източната и Западната църква в 1054 година (така наречената Велика схизма) всяка от двете половини води самостоятелен веров и организационен живот. Западната – Римокатолическата църква, освен седемте вселенски събора признава за вселенски още четиринадесет, които са само нейни, или признава общо 21 все­ленски събора. Всъщност те не могат да бъдат наречени вселенски в точния сми­съл, защото на тях не са присъствали представители от цялото християнство. От 1961 година Православната църква подго­твя всеправославен събор, който, когато се състои, също няма да има вселенски характер. Той ще се занимае с актуални, вътрешни, междуправославни въпроси. Оптимистично погледнато, нови вселен­ски събори са възможни, но в далечна перспектива.

__________________________________

*Из книгата „Въведение в християнството“, изд. Булвест – 2000, С., 1992, с. 136-145. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bZv