Иконоборство – продължение от публикация № 1442*

Тотю Коев

Иконоборствотo е религиозно-поли­тическо движение, насочено против кул­та към иконите в християнската църква. Църковната история познава редица изо­лирани случаи на отрицателно отноше­ние към иконите и свързаната с тях по­чит. Като организирано движение обаче иконоборството възникнало и се офор­мило във Византия в първите десетиле­тия на VIII-ми век. Негов държавен идеолог бил византийският император Лъв III Сириец (717-741).

Причините за възникването на иконо­борството са от различен характер. Све­ждат се главно до:1. социално-икономи­чески, 2.политически, и 3.религиозни. Те са до голяма степен взаимно преплетени и обусловени.

1.Социално-икономически причини

В началото на VIII-ми век византийското общество било разтърсвано от вътреш­ни противоречия. На първо място те съ­ществували между селските маси, които постепенно губели земята и свободата си и господстващите светски и църковни среди, които се феодализирали. На второ място противоречия имало и сред отдел­ните съсловия на господстващата класа, особено на темната аристокрация, ко­ято се домогвала да укрепи своите пози­ции и да се обогати с движими и недви­жими имущества. На трето място не липсвали конфликти и в църковните сре­ди, гдето борбата се водела между епис­копите и отделни богати манастири, които в стремежа си към самостоятел­ност не се подчинявали на епископската власт. Освен с недвижими имоти манас­тирите разполагали и със значителни парични суми и скъпоценни предмети. От друга страна, в политическо отноше­ние държавният апарат бил подчертано клерикален: духовни лица заемали вис­ши държавни длъжности, с които неряд­ко злоупотребявали.

Императорите от сирийската динас­тия начело с Лъв III си поставили за цел да изтласкат духовенството от заемани­те позиции, да секуларизират манас­тирските имоти и голяма част от налич­ните материални ценности. Този секуларистичен дух те искали да наложат в цялостния духовен и културен живот на Византия. Изгодна за тях платформа се оказала борбата им срещу засилилия се култ към иконите, който монасите упо­рито и системно налагали сред вярващи­те. Обявявайки се против иконопочитанието, император Лъв III Сириец целял да ограничи икономическата мощ на мо­нашеството.

2.Политически причини

Забогатяването на манастирите воде­ло до неимоверно увеличаване броя на монасите, което на свой ред намалявало числеността на армията и било опасно за държавната власт, защото я лишавало не само от защитни сили, но и от данъкоп­латци и чиновници. По това време арми­ята трябвало да се справя с тежки задачи във връзка с отбраната на Византия, коя­то била сериозно застрашавана от нейни­те съседи. Изтласкването на духовенство­то от сферата на държавното управление пък създавало възможност на последното да получи по-голяма стабилност.

3.Религиозни причини

Наред със засилването на почитта към иконите се допускали и редица злоупот­реби с тях. Така например при кръщаване на деца някои избирали за възприемници (кръстници) икони вместо живи хора; ду­ховници извършвали тайнството Евхаристия върху икони вместо върху осве­тен престол; слагали в причастието боя, настъргана от икони; отдавали на икони­те божествени почести и много други. По такъв начин мнозина иконопочитатели изпа­дали всъщност в идолослужение. Непра­вилното разбиране същността на иконопочитанието и зачестилите злоупотреби с него усилвали иконоборското настрое­ние и сред някои епископи. Мнозина от тях, считайки иконопочитанието за идо­лослужение, по дълбоко вътрешно убеж­дение се борели срещу него.

В първите десетилетия на VIII-ми век гла­вни противници на иконопочитанието измежду църковните среди били еписко­пите Константин Наколийски, Тома Клавдиополски и Теодосий Ефески – и тримата от Мала Азия. Косвено влияние върху тяхното отрицателно отношение към иконите оказали павликянството, юдейството и мохамеданството, които имали голям брой последователи в Мала Азия и били принципно против иконите и отдаваната им почит.

Страстно разгорялата се борба срещу иконите и тяхното почитане, която запо­чнала първо в църковните среди, а по-късно и в политическите, продължила повече от един век и протекла в две фази.

1. След като укрепил властта си в продължение на десет години и разчитайки на подкрепата на темната аристокра­ция, на занаятчийско-търговските среди в градовете, на селските маси и на част от висшето духовенство, император Лъв III Сириец започнал своята иконоборска по­литика. В първата си фаза иконоборство­то се очертало като широко обществено движение, което включвало представи­тели и на господстваща, и на експлоа­тираната класа. Повод за открита борба срещу култа към иконите било земетре­сението в Средиземно море, станало през лятото на 726 година. В политическите среди се заговорило, че византийците разгневили Бога със своето иконопочитание. Наскоро бил издаден император­ски едикт, с който се сложило началото на организирана борба срещу иконопочитанието и неговите защитници. За съ­жаление текстът на този едикт не е запа­зен. Действията на императора срещна­ли одобрение в определени среди, но и остра съпротива в други, особено в сто­лицата и в европейските владения на Византия. В Константинопол отявлен противник на иконоборската политика бил патриарх Герман (715-730). На него­ва страна били мнозина аристократи, които имали връзки с монашеските сре­ди. Последвали наказания и конфиска­ция на имущества. Отношенията се изо­стрили до такава степен, че се стигнало дори до открит бунт в Елада и егейските острови. Бунтът бил потушен, а метеж­ниците строго наказани. Кървави сблъс­квания станали и в столицата.

Императорът следвал неотклонно иконоборския си курс. По негово наре­ждане патриарх Герман бил свален от патриаршеския престол (730 година) след като отказал да подпише издадения едикт про­тив иконите. За патриарх бил поставен неговият синкел Анастасий (730-754) – привърженик на политиката на импера­тора. Наскоро след това бил издаден втори едикт от Лъв III, подписан и от новия Константинополски патриарх. С този едикт се забранявало категорично почитането на иконите. Нарушаването на тази забрана било съпроводено с нови наказания и конфискации на църковни имоти. С това се ослабила икономичес­ката мощ на Църквата и на монашество­то, а държавата увеличила значително материалните си средства. През следва­щите години конфронтацията между за­щитниците и противниците на иконите се засилила.

Освен във Византия иконоборската политика на император Лъв III срещна­ла остра съпротива и на Запад главно в лицето на римските папи Григорий II (715-731) и Григорий III (731-741). Пос­ледният свикал събор, който заклеймил действията на императора. За да си от­мъсти на папата, Лъв III отнел от римския диоцез елинизираните южноиталиански области Сицилия и Калабрия, както и Източния Илирик, и ги подчинил на Константинополския патриарх. Този акт на императора усложнил църковните от­ношения между Константинопол и Рим и задълбочил отчуждението между Из­тока и Запада.

Друг смел изобличител на иконобор­ците бил св. Иоан Дамаскин (676-749), който живеел извън пределите на Визан­тия – в столицата на арабския халифат Дамаск. Той написал три слова в защита на иконопочитанието, в които разкривал богословски същността на иконите и на свързаната с тях почит. Той, както и изто­чните патриарси по това време, предал иконоборците на анатема.

Борбата срещу иконите била продъл­жена и водена системно и упорито от сина на Лъв III – император Константин V Копроним (741-775). Той дори написал против тях няколко съчинения, в които прозирали монофизитски елементи. В 754 година Константин V свикал църковен събор в Хиерия (на азиатския бряг на Босфора) против иконопочитанието. Присъствали 338 епископи, но нито един от източните патриарси. Римският папа Стефан II (752-757) също отказал да изпрати свои представители. Заседанията на събора продължили от 10 февруари до 8 ноемв­ри, като последните се състояли в Конс­тантинопол. Съборът отхвърлил иконо­почитанието като ерес и анатемосал главните му защитници: бившия патри­арх Герман, Георги Кипърски и Иоан Дамаскин. Той изработил богословската основа на иконоборството, което по това време достигнало връхната си точка на развитие. Императорът пък бил възвели­чен като равноапостол.

Константин V си поставил за цел да приведе в изпълнение решенията на съ­бора. Последвало масово унищожаване на икони, фрески и книги в защита на иконите. На тяхно място се появили ук­рашения с животински и растителни мо­тиви. Преобладавали обаче портретите на императора и картини, възхваляващи неговите военни и ловни подвизи.

Иконоборската политика на импера­тор Константин V предизвикала остра реакция сред значителна част от столич­ната аристокрация и главно в монашес­ките среди. Последвала жестока разпра­ва: деветнадесет висши държавни служители и офи­цери били обвинени във враждебни дей­ствия срещу режима. Едни от тях били екзекутирани, а други ослепени. През месец ноември 767 година в Константинопол бил убит главният тогавашен защитник на иконопочитанието – игуменът Стефан Нови. Гоненията срещу иконопочитателите придобили характер на истински поход срещу монашеството. Монасите били преследвани не само като защитни­ци на иконопочитанието, но дори и пора­ди това, че са монаси. Редица манастири в Константинопол били разрушени, а дру­ги превърнати в бани и казарми. Манастирските имоти били продавани на бога­ти светски земевладелци от кръга на темната аристокрация и на някои от по-дребните собственици, а парите постъп­вали в императорската хазна. Особено ревностен в провеждането политиката на императора бил Михаил Лаханодракон – стратег на тема Тракезион. Той принуждавал монасите или да свалят расата и да се женят, или пък нареждал да ги ослепяват и да ги изпращат на заточение. Мнозина монаси били изби­ти, а голяма част избягали в Сирия, Па­лестина и главно в Южна Италия, гдето основали нови манастири и школи и на­саждали гръцката култура.

При сравнително краткото по време управление на сина на Константин V – император Лъв IV Хазар (775-780) ико­ноборството не било отменено, но сила­та му била значително притъпена. Под влияние на съпругата си Ирина той сме­кчил острия курс на баща си. С това косвено съдействал да се усили влияни­ето на монашеството, а това значи и на иконопочитанието. Със смъртта на Лъв IV завършила първата фаза на спора от­носно иконите.

При малолетния император Констан­тин VI (780-797) управлението било всъ­щност в ръцете на майка му Ирина. С одобрението на Римския папа Адриан I (772-795) и на източните патриарси и със съдействието на Константинополския патриарх Тарасий (784-806) тя свика­ла събор (Седми вселенски) в Никея (787 година). Присъствали представители и на Рим­ската, и на Източните църкви. Съборът възстановил иконопочитанието и му дал догматическа формулировка.

II. Втората фаза на спора за иконите започнала при император Лъв V Арме­нец (813-820), при когото иконоборство­то отново възтържествувало. В 815 година той свикал събор в Константинопол, който потвърдил решенията на събора от 754 година и отхвърлил Седмия вселенски събор. При все това преследването на иконопо- читателите нямало предишната острота и бруталност, макар че и сега били даде­ни жертви предимно измежду монашес­ките среди. През този период спорът относно иконите имал подчертан богос­ловски характер. В търсенето на богос­ловски аргументи против иконопочита­нието Лъв V се осланял главно на младия учен Иоан Граматик – по-сетнешен Кон­стантинополски патриарх (837-843). Горещ защитник на иконопочитанието пък бил монахът Теодор Студит.

Император Михаил II (820-829), ма­кар и да принадлежал към партията на иконоборците, бил индеферентен към ре­лигиозните въпроси. Той забранил вся­какви дискусии относно иконите и вър­нал от заточение мнозина иконопочитатели, между които и Константинополския патриарх Никифор и Теодор Сту­дит. Въпреки това до възстановяване на иконопочитанието не се стигнало.

Синът на Михаил II – император Теофил (829-842) направил енергичен опит да наложи иконоборството, което било вече в своя залез. Иконопочитателите били подложени на жестоки преследва­ния и някои завършили живота си мъче­нически. При все това императорът чув­ствал, че делото му е обречено на неус­пех, че броят на иконопочитателите бър­зо се увеличавал. Между тях била и съп­ругата му Теодора, както и други лица в императорския двор. Със смъртта на им­ператор Теофил завършила втората фаза на спора за иконите. В 843 година при управле­нието на императрица Теодора иконопо­читанието възтържествувало напълно. На 11 март, неделя, в Константинопол, на празнична служба в храма „Св. Софѝя“ била официално обявена и тържествено отпразнувана победата на иконопочита­нието над иконоборството. Тази неделя била първата от Великия пост и влязла в историята на Църквата като Неделя пра­вославна, в смисъл, че на този ден въз­тържествувало православието.

През първата фаза на спора за икони­те Западната църква била изцяло на стра­ната на иконопочитанието. След укреп­ването и разширяването на Франкската държава при Карл Велики (767-814) обс­тановката на Запад отчасти се изменила. Папа Адриан I изпратил на Карл Велики актовете на събора от 787 година в превод на латински език. Обаче на някои места пре­водът не бил сполучлив. Така например вместо „венерацио“=почитане, уваже­ние, почит, на гръцки „проскинисис“=поклонение, била употребена думата „адорацио“, която съответства на гръц­ката „латриа“=служение. При този неп­равилен превод се добивало погрешното впечатление, че съборът в Никея утвър­дил служение на иконите, а не почит към тях, както всъщност е. Около 790 година при­дворните богослови на Карл Велики съ­ставили съчинение от негово име – така нареченото „Либри Каролини“. В това съчинение е изразено отрицателно отношение както към иконоборците, така и към иконопочитателите. В 794 година Карл Велики свикал църковен събор във Франкфурт, на който присъствали и двама папски легати. Под влияние на придворните богослови съ­борът отхвърлил като неправилни реше­нията и на иконоборския събор от 754 година, и тези на Никейския от 787 година. Мотивите били, че иконите не са идоли, както се мислело на иконоборския събор, следо­вателно те не трябва да се унищожават, но на тях не следва да се отдава служение, каквото, както на Запад погрешно мисле­ли, им отдали отците на Никейския събор. В тези си разсъждения западните богос­лови се придържали към мнението на папа Григорий Велики (590-604), който забранявал неправилното почитане на иконите, но същевременно порицавал те­зи, които ги унищожавали.

Тотю Коев (1928-2006)

Домогванията на Карл Велики да убе­ди папата в правилността на Франкфуртския събор не дали очаквания резултат. Безуспешни се оказали и опитите на па­пата да докаже на Карл Велики, че ре­шенията на Никейския събор са правил­ни. Освен църковно-богословските съо­бражения, причина за отрицателното от­ношение и настроение на Карл Велики към иконопочитателите и иконоборците на Изток били и влошените по това време отношения между Франкската държава и Византия.

За разлика от Рим, гдето решенията на Седмия вселенски събор били приети, отрицателното отношение към иконите в империята на Карл Велики се запазило и след неговата смърт. То намерило по­твърждение и на Парижкия събор в 825 година. Макар че до края на IX-ти век във Франция все още се чували гласове про­тив иконопочитанието, постепенно те из­чезнали, а заедно с това отшумяло и иконоборското настроение там.

Светите братя Кирил и Методий били съвременници на иконоборството в зак­лючителната му фаза, когато причините от социално-икономически и политиче­ски характер били вече отпаднали. Оста­нали само тези от религиозен, но и те били до голяма степен притъпени, защото ревностни защитници на иконите (патриарх Герман, св. Иоан Дамаскин, папите Григорий II и Григорий III, св. Теодор Студит и други) разкрили богословс­ката същност на иконопочитанието и до­казали, че последното не е идолослужение.

Още като ученик в Магнаурската шко­ла Константин Философ ще да е изгра­дил и оформил на богословска основа своето отрицателно отношение към за­лязващото вече иконоборство. Във вто­рата половина на 847 година той водил диспут със сваления в 843 година Константинополски патриарх-иконоборец Иоан Граматик относно иконите и постигнал завиден успех. По време на мисията на двамата братя при хазарите Константин водил спор с тамошните юдеи и по въпроса за иконите. В спора юдеите обвинявали хри­стияните в идолопоклонство. Позовавай­ки се на места от Стария Завет, Конс­тантин Философ убедително доказал, че иконопочитателите правят разлика меж­ду икона и идол, и че на иконата те отда­ват само подобаваща почит, но не и слу­жение.

Възгледите на двамата братя относно мястото и значението на иконите са разк­рити по-пълно във вероизповедната фор­мула, известна под името „Изложение на правата вяра“ (Написание о правей вере). Макар и в схематична форма, както бива при всяка вероизповед, в нея са засегнати важни моменти, отразяващи православ­ното учение за иконите. В основата ѝ лежат вероопределението на Седмия все­ленски събор и мисли на изтъкнати изто­чни църковни писатели, защитници на иконопочитанието. И тук, както при дис­пута с юдеите, се прави строго разграни­чение между почитта, отдавана на обра­зите, и служението, отдавано само на Бога. Почитта към иконите е насочена към първообраза им. Отдава се дължи­мата почит най-напред към иконите, изо­бразяващи Иисус Христос, след това към тези на св. Богородица, на ангелите, апо­столите, мъчениците и на всички други светии, които чрез личния си живот са достигнали до степен на съвършенство и святост.

Тази вероизповед изключва напълно мисълта, че иконопочитанието е идолопоклонство. Изключва и всякакви злоу­потреби с иконите, каквито преди са се правели.

______________________________________________

*Из книгата „Въведение в християнството“, изд. Булвест – 2000, С., 1992, с. 130-136. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bZ9

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s