Тотю Коев

Монотелитство

Пети век е богато наситен на спорове относно личността на Иисус Христос, по-конкретно, относно двете природи – божествена и човешка – в Него. Монофизитите учели за една природа след въплъщението, Църквата – за две. Халкедонският събор (451 година) решил този спор дефинитивно – в Христа има две приро­ди след въплъщението; те са цялостни, съвършени. При все това христологическите спорове не приключили с това решение. Монофизитството продължи­ло да занимава умовете на мнозина и през VI-ти и VII-ми век. През VII-ми век то получило нова форма на развитие, която се отляла в нова ерес – монотелитство (от гръцки монос=един и телима=воля, желание – една воля или едноволие).

Още тук трябва да се отбележи, че монотелиството макар и рожба на моно­физитството се различава съществено от него: докато монофизитството се държи в областта на метафизиката, монотелитството преминава в областта на пси­хологията, защото използваните от монофизитите термини усия, фисис, енер­гия, просопон не могли да се обяснят метафизически. Трябвало да се направи опит те да бъдат изяснени психологиче­ски. В резултат именно на този опит се появило и оформило монотелитството. Тук не става дума за държавно-полити­ческите причини, които съдействали за бързото развитие и оформяне на послед­ното.

Необходим е един макар и бегъл историко-аналитичен поглед върху появата и развитието на монотелитството. Вече се каза, че монотелитството е своеобразно продължение на монофизитството. Не­обходимо е тази мисъл да се аргументи­ра.

Монофизитското учение за една при­рода в Христа след въплъщението (бо­жествена) и непризнаването в Него на човешка природа водело логически до извода, че в Христа има една воля – божествена, а човешка няма. Едната при­рода има една воля.

Същността на монотелитството се свежда до следното: Иисус Христос има една воля и съответно едно действие (енергия), и тази воля е божествената; човешка воля и човешко действие в Него няма, защото въплътилото се Слово Бо­жие има една божествена природа; при въплъщението човешката природа е по­гълната от божествената. Щом Иисус Христос има една природа, естествено е да се приеме, че Той има една воля и едно действие.

Православното учение пък гласи: Ии­сус Христос има две природи – божест­вена и човешка. Тези две природи са цялостни, пълни, с всички принадлежа­щи им свойства. Тъй като волята е изява на природата, а Христос има две приро­ди, то в Него има две воли – божествена и човешка, и съответно две действия.

До окончателното формулиране както на монотелитското, така и на право­славното учение не се стигнало бързо и лесно. Монотелитски мисли в една или друга форма били изказвани още преди VI-ти век, но те не били систематизирани, нито пък имали особено влияние. Моно­телитството получило широко разпрос­транение при византийския император Ираклий (610-641), който се опитал да се възползва от това учение за свои държа­внически цели с оглед да постигне рели­гиозно единомислие между гражданите на обширната тогава Византийска импе­рия, та с общи усилия да завърши побе­доносно войната с персите. Ираклий ос­танал излъган в надеждите си да пости­гне верово единство между православни и монофизити, използвайки оформящо­то се тогава монотелитство като нещо средно между двете. Времето от Ирак­лий до Шестия вселенски събор – около половин век, е наситено с догматически спорове и остри борби, в чиято основа стоял въпросът за волята и действията в Иисус Христос.

Сред монотелитстващите през този пе­риод изпъквали: император Ираклий, па­триарсите Константинополски Сергий и Александрийски Кир, Римският папа Хонорий, приемникът на Ираклий – им­ператор Констанс II (641-668), следва­щите константинополски патриарси Пир, Павел и Петър. Монотелитските спорове дали твърде печални отражения върху църковния живот в онова време. Един от съвременниците на тези събития с душевна болка пише: „Иерарсите ста­наха ересиарси и вместо мир, насаждат сред народа разпри; вместо пшеница, на църковната нива сеят плевели; и виното се смесва с вода, и ближният се пои с мътилка; вълкът се приема за агне, а агнето – за вълк; лъжата се приема за истина, а истината – за лъжа; нечестието поглъща благочестието“.

Още с появата си монотелитската ерес срещнала силен отпор сред будни право­славни умове. Пръв защитник на право­славното учение бил Иерусалимският патриарх св. Софроний, след него св. Максим Изповедник – мъченик за правосла­вната вяра, св. Мартин, папа Римски – мъченик за същата вяра и други правос­лавни поборници, чиито имена история­та не е запазила.

Времето на двамата императори Ира­клий и Констанс II било време на безпо­щадна борба и физическо унищожаване на защитниците на православното уче­ние за двете воли и действия (енергии) в Иисус Христос. Резултатът бил разст­ройство на църковния живот и безсилие пред насилието. Приемникът на Конс­танс II – император Константин IV Погонат (668-685) потърсил църковно сред­ство за разрешаване на спорните догма­тически въпроси. Замисленото от него в Константинопол съвещание на западни и източни църковни представители за спокойно обсъждане на спорните въпро­си се оформило и протекло не като съве­щание, а като събор, при това вселенски.

Шести вселенски събор

С усърдното старание и съдействие на император Константин IV Погонат в 680 година в Константинопол се събрали пре­дставители на източните църкви и Рим­ската църква. Така Шестият вселенски събор започнал работата си, която про­дължила почти цяла година с някои пре­късвания. На последните заседания при­съствали 153 души – епископи или пре­звитери – представители на епископи. На повечето от заседанията присъствал и сам императорът. Имало общо 18 засе­дания – първото на 7 ноември 680 година, а последното – на 16 септември 681 годи­на.

За нас, българите, този събор е ценен и с това, че в неговите актове се съдържат важни сведения за образуването на бъл­гарската държава. Когато в Константи­нопол заседавали членовете на събора, хан Аспарух положил основите на бъл­гарската държава. Близо два века по-късно лъчите на правата вяра, формули­рана в Константинопол, озарили бъл­гарския народ и го включили в лоното на православието.

Догматическата дейност на Шестия вселенски събор протекла в две насоки:

1.внимателно и подробно изследване и анализиране лъжеучението на моноте- литстващите еретици, и

2.разкриване и формулиране на православното учение за двете воли и двете енергии в Иисус Христос.

На събора главен защитник на монотелитството бил Антиохийският патри­арх Макарий, подкрепян от неговия уче­ник – монах Стефан. До голяма степен негов съидейник, поне на първите засе­дания, бил новият Константинополски патриарх Георги, който по-късно (на осмото заседание на събора, 7 март 681 година) се отказал от монотелитските си увлече­ния. Към защитниците на монотелитството бил и монах Полихроний.

Православната страна поддържали предимно папските легати. Последните имали за основа посланието на папа Агатон, което било прочетено на събора. В интерес на истината трябва да се каже, че на събора и защитниците на монотелитството, и защитниците на православието не разполагали с достатъчно солидни и прецизни богословски концепции и по­нятия. Трудността била по-голяма за пра­вославните, защото поради жестокото им преследване до събора в тяхната до­ктрина не бил изяснен задоволително въпросът за двете воли в Христа и тяхно­то взаимоотношение, поради което се използвали изрази с подчертано антропоморфно съдържание.

Защитавайки монотелитските си въз­гледи за една воля в Христа, на събора Макарий Антиохийски се позовавал на признаваното от православните учение на Дионисий Ареопагит, според когото „въплътилият се Бог Слово и божестве­ното вършил не като Бог, и човешкото не като човек, но вършил някакво ново, бо­гочовешко действие“. Именно това дей­ствие, което в тогавашната православна догматика не било изяснено по отноше­ние на двете природи, а само мълчаливо прието, Макарий тълкувал в смисъл на една воля, на едно желание. Макарий разкривал идеи, които били разпростра­нени и общоприети в православната пи­сменост, например разглеждането на чо­вешката природа на Христа като средс­тво, използвано от божествената. Той цитирал думите на св. Григорий Нисийски: „Страданието принадлежи на плът­та, а действието – на Бога“. Разглежда­нето на тялото като средство на божест­вената природа е характерно за монотелитството. Според Макарий евангелски­те изрази по отношение на Иисус Хри­стос трябвало да се разбират като изрази, отнасящи се към едно Лице, именно към едната въплътена ипостас на Бог Слово. В депозираното от него пред императора и прочетено на събора Изповедание се казва: „Не е възможно в единия и същ Христос, Бог наш, да има едновременно две желания – или взаимно противопо­ложни, или напълно еднакви… Както на­шето тяло се управлява, украсява и при­вежда в хармония чрез разумната и мис­леща душа, така и в Господа Христа цялата Му човешка природа, управлява­на всякога и във всичко чрез Божеството на самото Слово, се привеждала в движе­ние от Бога… Бог Слово извършил наше­то изкупление само и единствено чрез божественото Си желание“.

Към Изповеданието Макарий Антиохийски представил списък, съдържащ па­тристически свидетелства, съгласно които в Христа има една воля, едно жела­ние. Но при щателно сравняване на посо­чените свидетелства се установило, че едни от тях говорят за една воля, но не в Иисус Христос, а в Света Троица, а други са изкуствено откъснати от контекста и по такъв начин търпят различна интерпре­тация. Така били изопачени свидетелст­ва от светителите Атанасий Велики, Амвросий Медиолански, Кирил Александ­рийски, Иоан Златоуст и други.

След проявеното упорство и нежела­ние да се откаже от еретическите си заб­луди, Макарий Антиохийски бил осъден от събора и лишен от епископска кате­дра. Последователно били осъдени и не­говите съидейници, в това число и почи­налият преди събора папа Хонорий (625- 638). Това било едната страна от дейно­стта на събора – да се отхвърли монотелитството като еретическо учение.

Другата, позитивната страна изисква­ла да се дефинира правата вяра, а това било по-трудно. В тази насока дейността на събора била значително улеснена от ценните патристически свидетелства за наличието на две воли и две енергии в Иисус Христос. Тук особена ценност има­ли Окръжното послание на Иерусалимския патриарх Софроний и посланието на папа Агатон до император Констан­тин IV Погонат, което било прочетено на четвъртото заседание на събора. По-специално внимание заслужава папското послание, което по общо мнение е дало силно отра­жение при формулиране вероопределението на разглеждания събор. Папа Агатон пише: „Изповядваме, че всяка от при­родите на Христа има естествените си свойства: божествената има всички бо­жествени свойства, човешката – всички човешки, освен греха… Но като изповяд­ваме две природи, две природни влече­ния (желания) и две природни действия в единия Господ наш Иисус Христос, ние не учим, че те са противоположни и вра­ждебни една на друга (както отклонява­щите се от пътя на истината обвиняват апостолското предание; това нечестие е чуждо на сърцата на верните), не учим, че те са разделени като че ли на две лица или ипостаси, а казваме, че единият и същ Господ наш Иисус Христос както има в Себе Си две природи, така има и две природни желания и действия, тоест божествено и човешко, че божественото желание и действие Той има от вечност заедно с единосъщния Му Отец, а човеш­кото е прието от нас заедно с нашата природа във времето… Както природите, съединени в единия Христос, са две, така истински две са и действията, които със своите природи са присъщи на единия и същ Господ Иисус Христос…“.

Посланието на папа Агатон по дух е безспорно православно. Обаче то едва ли би могло да претендира за богословска уточненост и безусловна вглъбеност. Като поставя паралелно двете воли – божествената и човешката, папа Агатон внася явен антропоморфизъм или пси­хологизъм в богословието. Частното по­нятие за воля и действие той подчинява повече на общото и по-малко на опреде­леното понятие за свойство, тъй че Гос­под Иисус Христос според Евангелието проявява ту човешки, ту божествени свой­ства, ту едните и другите. Основната ми­съл на посланието се свежда до това, че за природата (божествена или човешка) е невъзможно и противно да няма свойст­ва и действия. Подобно на своите пред­шественици и съвременници, папа Агатон застъпва идеята за редуване на двете воли. Тази идея била присъща както на православни, така и на монотелити. В папското послание обаче се прави по-тънка разлика. Там е казано: „Евангели­ята свидетелстват и за Неговата (на Христа, скоби мои) човешка воля, когато гово­рят, че, ходейки по морето, Той имал желание като истински човек да догони Своите ученици (Матей 14:25, Иоан 6:19)“.

На събора не бил обсъждан по съще­ство основният въпрос за двете воли в Христа и тяхното съединение. Отците на събора се задоволили с привеждане на патристически свидетелства и с осъ­ждане на монотелитите-еретици. При все това най-ценното, което те сторили, било изработването на ново вероопределение. Следвайки установилата се вече практика, те утвърдили състоялите се дотогава пет вселенски събора и вероопределенията, изработени на Първия, Вто­рия и Четвъртия вселенски събори. (Известно е, че Третият и Петият вселенски събори не са изработили догматически определения).

На 16 септември 681 година се състояло последното, осемнадесето поред заседание на събора, председателствано лично от им­ператора. В присъствието на всички съ­борни отци, при тържествена обстанов­ка и църковно единомислие било проче­тено и единодушно прието новото вероопределение, което гласи:

„Проповядваме, съгласно учението на светите отци, че в Христа има две природни желания или воли и две при­родни действия неразделно, неизменно, неразлъчно, неслитно: двете природни желания не са противоположни едно на друго, както казваха нечестивите еретици – да не бъде!, но човешкото Му желание следва, не противоречи и не противоборства или, по-точно, под­чинява се на Неговото божествено и всемогъщо желание. Защото по учени­ето на премъдрия Атанасий, на плът­ската воля подобава да бъде в дейст­вие, но да се подчинява на божествена­та воля… Утвърждаваме, че в единия и същ Господ наш Иисус Христос, ис­тинския наш Бог, има две природни действия (енергии) неразделно, неиз­менно, неразлъчно, неслитно, тоест бо­жествено действие и човешко дейст­вие… Едната и другата природа искат и творят присъщото им в единение помежду си“.

С изработването и приемането на вероопределението завършила догматиче­ската дейност на събора, която всъщност била най-важната.

Един бегъл поглед върху току-що ци­тираното вероопределение би хвърлил светлина по някои основни положения.

1.Като се има предвид, че до събора православното учение по разглеждания въпрос не е било достатъчно добре раз­работено и уяснено; че на събора се отде­лило повече време и внимание за четене на монотелитски съчинения, главно на Антиохийския патриарх Макарий, и съ­поставяне със запазените светоотечески творения; че съборното вероопределе­ние е изработено сравнително бързо, то за непредубедения православен читател става понятно въздействието на Светия Дух върху съборните отци, които сигурно с трепетно вълнение и неизказана радост са си спомняли за Апостолския събор в 51 година и за изречените на него думи: „Угодно бе на Светаго Духа и нам“ (Деяния на светите апостоли 15:28).

2.От текста на вероопределението ясно личи континуитетът между преди­шните вселенски събори и Шестия. Самò по себе си това е достатъчна гаранция за правилността на взетите в Константино­пол догматически решения.

3.От Халкедонския догмат са заимствани четирите богати по съдържа­ние термина: неразделно, неизменно, не­разлъчно и неслитно. Тук те са употребе­ни два пъти – веднъж по отношение на двете воли и двете действия в Христа, и втори път само по отношение на двете действия в Него. Във вероопределението термините „воля“ и „енергия“ са употре­бени като синоними. За тях се говори не в собствен психологически или онтологически смисъл, а като термини, изразя­ващи активните проявления на съответ­ната природа.

Основната мисъл във вероопределе­нието е двойството на волите и енергии­те в Христа в съответствие с двойството на природите. Човешката природа в Хри­ста с присъщите ѝ воля и енергия в съе­динение с божествената се е запазила в своята самобитност. Съборното вероопределение не се задоволява само с ми­сълта за двойството на волите, но сочи и тяхното съотношение, респективно тяхната ие­рархичност при спазване на самобитно­стта им. Естествено тук се има предвид човешката воля в Христа в отношението ѝ към божествената. За божествената во­ля и енергия можем да говорим само антропоморфически. Да се изясни или поне да се дефинира съотношението ме­жду волите и действията било необходи­мо, за да се отстрани недоумението на монотелитите – именно, не могат ли двете воли да противоречат помежду си, или желанията им да бъдат различни. В отговор на това недоумение е подчерта­но, че човешката воля в Христа не проти­воречи и не противоборства, а следва и се подчинява на божествената. Неговата човешка воля, бидейки обожествена, не е унищожена: „едната и другата природа искат и вършат присъщото им в едине­ние помежду си“.

Константинополското вероопределение е посочило пътя за разглеждане на христологията като теантропология, или по-точно, самò е поставило този въ­прос за по-нататъшно богословско разг­леждане и изследване: поставило е въп­роса за реалното съотношение между двете природи и двете енергии в тяхната цялост, свобода, иерархичност и двуединство.

Мисълта, че човешката природа в Христа в съединение с божествената се е запазила в своята цялост и самобитност, е основна в разглежданото вероопределение. Тази мисъл, която съборните отци са изразили ясно, е изключително важна за християнското съзнание. Защо? – Съ­ществуват много религиозни учения, ко­ито при всичките си различия имат нещо общо, и то е, че техните основатели и идеолози, може би и гениални, си оста­ват простосмъртни човеци, родени по естествен път, живели, творили и отми­нали; единствено християнството като религиозно учение има за свой основа­тел Човек с цялостна човешка природа, и Бог с пълна божествена природа, тоест има за свой основател Богочовек. Като Бог Той възвестил божествените истини, не­обходими на човеците; като Човек Той облякъл тези истини в човешка словесна форма; като Богочовек изкупил човечес­твото от робството на греха и смъртта, дал му благодатни средства за възрастване и обнова, за святост и съвършен живот. С това именно християнството се откроява от всички останали религиозни учения; тук е неговата духовна сила и пленителен чар, неговата универсалност и непреходност. Затова и Тертулиан каз­ва, че човешката душа по природа е хри­стиянка, което ще рече, че човешката душа копнее за Христа, че тя може да приеме Христа и че тя бива удовлетворе­на само от съприкосновението си с Хри­ста. „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, казва Христос, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко“ (Матей 11:28-30).

Тази мисъл за личността на Иисус Христос е била ръководно начало в дей­ността на отците от всички вселенски събори, в това число и на Шестия вселен­ски събор. На този събор Църквата като цяло формулирала божествената истина за двете воли и двете енергии в Богочовека Христа. Тази истина води към духовна удовлетвореност и единение с триипостасния Бог чрез въплътилия се Син Бо­жи, чрез Богочовека Христос.

Шестият вселенски събор не израбо­тил правила. Това сторил така нареченият Пето-Шести събор, състоял се в Константино­пол (692 година) в същата зала, гдето се прове­ли заседанията на Шестия вселенски съ­бор. Известен е още като Трулски събор, защото сводестата зала, гдето се прове­ждали заседанията, се наричала Труло. Нарича се още Пето-Шести, защото с каноническите си определения той до­пълнил тези два събора и се счита за тяхно продължение. На Трулския събор били изработени 102 правила. На Изток отдават по-голямо значение на този съ­бор, отколкото на Запад. Някои от прави­лата му не са приети от Римската църква, защото по същината си те са насочени против допуснатите от нея особености в структурата ѝ.

_______________________________

Из книгата „Въведение в християнството“, изд. Булвест – 2000, С., 1992, с. 124-130. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bYW