Тотю Коев

Несторианство

Четвърти век разрешил тринитарния спор. На пети предстояло да се зани­мае с христологическия. Всъщност тринитарните спорове на IV-ти век имали пре­ди всичко христологически смисъл. Защото въпросът за личността на Иисус Христос стои в тясна връзка с въпроса за второто лице на Света Троица: ако Иисус Христос не е въплътил се Син Божи, ако Той няма пълна божествена и пълна чо­вешка природа, не е Изкупител на човеш­кия род.

Христологическият проблем като тема за богословски разсъждения дал съдържание на църковната история през следващите три века. Спорът около лич­ността на Иисус Христос със своите ис­торически последици надминал арианския: от Църквата се отделили големи общности, имащи и национален оттенък, които съществуват и досега.

Опитите да се разреши извънредно трудният и във висша степен тайнствен въпрос за отношението между божестве­ната и човешката природа в личността на Иисус Христос довели до появата на нови ереси. Първата от тях е несторианската – по името на нейния главен пре­дставител Несторий.

За да се вникне в същността на несторианството, необходимо е да се разкрие макар и в схематична форма участието на двамата предшественици на Несто­рий – Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски, което е легнало в основата на несторианството.

Диодор Тарсийски е роден в Антиохия. Годината на раждането му не е изве­стна. Бил епископ в град Tapс в Киликия. Починал около 392 година. Бил изтъкнат пре­дставител на антиохийската богословс­ка мисъл. Той учил, че Иисус Христос имал не само пълна божествена приро­да, но и пълна човешка. Бил Син Божи и син Давидов. Син Божи се вселил в Иисус Христос – сина Давидов, и обита­вал в Него като в храм. Съвършеният от вечност Син Божи възприел съвърше­ния син Давидов. Няма двама Синове Божии по същност, нито двама синове Давидови. Има един Син Божи, Който по благодат е човек от Мария, а по при­рода е Бог Слово.

Възгледите на Диодор Тарсийски би­ли възприети, доразвити и доведени до още по-голяма крайност от неговия та­лантлив ученик Теодор Мопсуестийски – втори бележит представител на антиохийското богословие.

Теодор Мопсуестийски е роден в Антиохия около 352 година и починал в 428 година. Получил солидна богословска подгото­вка. От 392 година до края на живота си бил епископ в град Мопсуестия в Киликия. В своята христология Теодор Мопсуес­тийски изхождал от думите на св. Иоан Богослов: „И Словото стана плът“ (Ио­ан 1:14). „Стана“ според него има значе­ние на „изглеждаше“, тоест Словото не се изменило в плът, То станало само достъ­пно за виждане. Христос е съвършен, цялостен човек, роден от Мария. Бог Слово възприел съвършен човек от се­мето на Давид, вселил се в него, а човекът станал храм на Словото, храм Божи. Син Божи се съединил със сина Дави­дов, и това съединение станало още при зачатието Му.

Как е възможно това съединение? – Теодор Мопсуестийски разглежда три начина:

1.съединение по същност;

2.съединение по сила, и

3.съединение по благоволение.

Първите два начина той отхвърля като неприемливи, защото съ­единение по същност и по сила е възмо­жно при единосъщни природи. Съедине­нието или съприкосновението по благо­воление на двете природи в Иисус Хри­стос не е субстанциално, а външно, отно­сително. То е подобно на единството между тялото и душата у човека, единс­тво, което не води до сливане и унищожа­ване на различието в природите.

При съединението на двете природи човешката природа на Иисус Христос субстанциално не се изменила, но постепенно се развивала и усъвършенствала. Христос се борил и преодолявал стра­сти и похоти както преди кръщението, така и след него. След кръщението Си бил под благодатта. Нравствено Той бил абсолютно съвършен не защото не бил изкушаван, а защото победил изкушени­ята.

В Иисус Христос са съединени две съвършени, цялостни природи. Съвър­шената природа не може да се мисли безлична. Затова според Теодор Мопсу­естийски човешката природа на Иисус Христос имала и човешка личност. Също­то е и с божествената природа. Двете личностни природи са така тясно съеди­нени по благоволение, че по-близко еди­нение от това не е мислимо. По силата на това единение те имат едно и също име, една и съща воля, едно и също действие, съставляват едно лице. При изясняване на христологическия проблем Теодор Мопсуестийски разкривал предимно чо­вешката страна в Иисус Христос.

При своите христологически разсъ­ждения Теодор Мопсуестийски засегнал и въпроса за св. Дева Мария – дали тя е Богородица или човекородица. Според него тя е преди всичко човекородица. Но тя е и Богородица в смисъл, че неопису­емият по природа Бог е бил в родения от нея човек, съединил се е с него още при зачатието Му.

Теодор Мопсуестийски завършил зем­ния си път в мир и единение с Църквата. Навярно неговото име не би станало пре­дмет на спорове и дори осъждане от Петия вселенски събор, ако на сцената на църковния живот не се бяха появили две противоположни по възгледи и твърде амбициозни по характери личности – Несторий, архиепископ Константинополски и св. Кирил, архиепископ Александ­рийски.

Несторий е роден около 381 година в Германикия, Сирия. Бил даровит антиохийски презвитер, прекрасен оратор, горде­лив и самонадеян. Ползвал се със симпа­тиите на императорския двор и против волята му в 428 година бил избран за Константинополски архиепископ.

Богословските възгледи на Несторий не са оригинални. Като възпитаник на Антиохийската богословска школа и пос­ледовател на нейните изтъкнати мисли­тели Диодор Тарсийски и Теодор Мопсуестийски той разкривал в своите про­поведи техните възгледи. Несторий, по­добно на Арий, станал само изразител и ревностен защитник на едно оформило се в негово време антиохийско богосло­вско направление относно христологическия проблем. Спорът, който възник­нал между Несторий и Кирил Александ­рийски, в началото се отнасял до термина „Богородица“ (Теотокос).

Църквата учи, че св. Дева Мария е Богородица. Като убеден антиохиец Не­сторий се обявил против употребата на този термин. Изхождал от църковно-полемически и философско-догматически съображения. По църковно-полемически – поради това:

а)че този термин не е употребен никъде в Свещеното Писание, за него не споменават и отците на Никейския събор;

б)че арианите го употребяват, отричайки двете природи в Иисус Хри­стос. По филисофско-догматически – по­ради това, че той е неточен. В буквален смисъл означава или че от Дева Мария се родило и получило Своето битие самото Божество, или че Иисус Христос по Сво­ята божествена природа се родил от Де­ва Мария. Едното и другото е неправил­но. Понеже Дева Мария е родила не Бо­жеството, а човека Христос, по-правил­но е да се нарича човекородица (антропотокос) или Христородица (Христотокос). Понеже Роденият от нея е храм на Божеството, може да бъде наричана Богоприемница (Теодохос). Несторий не изключвал съвсем употребата на терми­на „Богородица“ по отношение на св. Дева Мария, макар да считал, че онтологически той е приложим единствено и изключително само към Бога Отца. Мо­же би под влияние на своите съмишлени­ци или в духа на богословието на Теодор Мопсуестийски Несторий допускал упо­требата на термина „Богородица“ в ли­тургически, но не и в догматически сми­съл.

Несторий, подобно на Теодор Мопсу­естийски, учел, че природата е немисли­ма без личност. Безличностната природа е нещо призрачно, само мислимо, но не действително, реално не съществуващо. Христос е Богочовек. Неговите две лич­ностни природи са съединени и образу­ват единството на личността на Иисус Христос. В това единство участва лично­стта на Словото и личността на човека. Двете природи се запазват каквито са, но личностите се съединяват в едно сложно единство, в една „личност на единение­то“ (просопон тис еносеос), която не е личността на Словото, нито личността на човека, но една комбинирана личност, образувана от двете, едно лице във и от двете природи. Въпреки единството на личността, Несторий правел разлика ме­жду „Бог Слово“ в Христа и „човек“ в Христа. Бог Слово е по природа Бог, роден преди вековете, единосъщен на Отца; обхваща и владее всичко като От­ца; Той не е страдал и не е възкръснал. По-скоро е живял в родения от Мария човек. Този човек в Христа е сътворен и е единосъщен на Своята майка и на нас. И Той подлежи на грехове, но е храм на Логоса. Неговото човечество е дреха, об­лекло на Божеството. Несторий разде­лял, в смисъл различавал природите, но ги обединявал в поклонението, защото поклонението се отнася към личността на Иисус Христос, която личност е лич­ност на единението. Това единство в ли­чността на единението е основен, своео­бразен и често повтарящ се мотив в христологията на Несторий.

Несторий разглеждал едностранчиво христологическия проблем. Като пред­ставител на антиохийското богословие той отричал термина „Богородица“ към св. Дева Мария, или в краен случай го употребявал условно. Отричал съедине­нието по същност (кат’усиан) между бо­жествената и човешката природа в Иису­с Христос. Акцентирал върху различие­то между двете природи и учел за съеди­нението им само по благоволение.

Както преди при арианството, така и сега при несторианството отричаното в Антиохия било защитавано в Александ­рия.

За да се разбере правилно дейността на Третия вселенски събор, трябва преди това да се разгледа учението на идейния противник на Несторий – св. Кирил Але­ксандрийски.

Сведенията за живота на св. Кирил до избирането му за архиепископ на Алек­сандрия са твърде оскъдни. Роден е в Александрия около 370 година от богати ро­дители. Образованието си получил в ро­дния град. Бил чужд на езическата фило­софия и добър познавач на Свещеното Писание. Александрийската катедра заел в 412 година. На този пост работил до края на живота си (444 година) в продължение на 32 години.

Втората половина от живота и дейно­стта на св. Кирил като александрийски архиепископ минала под знака на упори­та борба против учението на Несторий. В хода на борбата обаче св. Кирил поняко­га достигал до крайности: отричал и по­ложителното у своя противник, служил си и с недотам позволени средства. По природа бил раздразнителен, а в споро­вете си – рязък.

Исторически спорът между св. Кирил и Несторий възникнал по повод термина „Теотокос“ (Богородица). Всъщност въ­просът за „Теотокос“ отразявал само основното различие между Александрия и Антиохия.

Основната теза в христологията на св. Кирил е единството на Богочовека. Неговата цел била да постави в по-ярка светлина реалното единство в Христа. Природно-ипостасното единство на Христа има за св. Кирил Александрийс­ки предимно сотириологичен характер. Боговъплъщението има за цел възста­новяването на човека и спасението му от греха. „Ако беше прав Несторий със сво­ето учение за разделението в Христа на Бога и човека, пише св. Кирил, то изкупи­телното дело би принадлежало на човека и не би имало спасително значение. Ние не щяхме да бъдем изкупени чрез страда­нието на обикновен човек… (Христос) умря за нас не като човек, бидейки един измежду нас, но като Бог в плът, отдавай­ки собственото Си тяло като откуп за живота на всички“.

Божествената природа не е претърпя­ла никакво изменение при въплъщение­то, понеже тя по същина е неизменяема. Словото се съединило с плътта неслитно и неизменно, затова при въплъщението не може да се говори за сливане или смесване. След въплъщението Бог Сло­во станал единосъщен с нас, оставайки единосъщен с Отца и със Светия Дух.

Според св. Кирил Александрийски въплътеното Слово като неизменяемо е но­сител на едната богочовешка същност. Словото се явява като господстваща част, която е „поставила“ тялото напълно в Себе Си, в божествения елемент; тялото е „носената“ от Словото част. Човешка­та същност е преминала в особено при­тежание на Словото и станала принадле­жаща Нему, едва ли не „чуждо“ свързана към Него съставна част. Както душата обитава тялото и е ръководно начало, носител на човешката същност, така и Словото е в богочовешко единство.

След съединението на двете природи се дава името Христос. Той (Христос) едновременно е Бог и човек в едно лице. „Преди Своето земно пребиваване в плът Той беше по обикновен начин Бог, и така беше наречен. След раждането от Дева Той не беше вече Бог Сам, но и с нас, тоест въчовечен Бог“.

Св. Кирил знаел, че терминът „Теотокос“ (Богородица) е небиблейски по произход, но знаел също, че по съдържа­ние той разкрива църковното учение. Св. Дева Мария е носила божественото Дете в своята утроба. Син Божи е понесъл заради нас рождение от жена и е сукал от майчини гърди. Той е бил човек, роден като нас. Той е храм, носещ в Себе Си живия Логос. Св. Дева Мария е родила физически свързания по плът Бог Слово. Тъй като въплътилото се Слово не е престанало да бъде Бог, то тя с право се нарича Богородица.

Борбата между Несторий Константинополски и Кирил Александрийски като ярки изразители и защитници на двете богословски направления – антиохийското и александрийското, била непро­дължителна по време, но богата по емо­ции. Тя дала силно отражение в следва­щите няколко десетилетия. Освен чисто догматическия елемент в тази борба се примесили и църковно-политически еле­менти. Те дори предшествали догмати­ческите спорове между Несторий и Ки­рил и затруднявали тяхното правилно разрешение.Не без влияние върху хода на тази борба се оказали и особеностите в характерите на Несторий и Кирил и тяхното служебно положение.

Трети вселенски събор

Задълбочен и доведен до крайност, спорът между двамата архиепископи Не­сторий и Кирил и присъединилите се към тях църковни водачи могъл и тряб­вало да се разреши на вселенски събор. Опитът от предишните два вселенски събора потвърждавал това. И двете спо­рещи страни желаели това. Несторий бил убеден, че делото му ще възтържес­твува и съборът ще заличи сянката от съмнение в неговото православие. Ки­рил не по-малко вярвал в своята победа и затова бил особено доволен, че събо­рът се свиква в Ефес, гдето почитта към Божията Майка била на особена висота. На събора били поканени епископи както от страната на Кирил, така и от стра­ната на Несторий.

Свиканият от византийския импера­тор Теодосий II (408-450) за 7 юни (Петдесетница) 431 година събор бил открит в Ефеската църква „Св. Богородица“ на 22 юни същата година. Открит бил против волята на императорския представител Кандидиан и на част от дошлите епископи. Недо­волните настоявали да се изчака още няколко дни, за да пристигнат и сирийс­ките епископи начело с Иоан Антиохийски. Последният поради народни вълне­ния и глад в Антиохия и поради силните пролетни дъждове, които повредили пъ­тищата и с това затруднили пътуването, закъснял с няколко дни. За своето закъс­нение той уведомил императора и Кирил Александрийски. Иоан Антиохийски и придружаващите го епископи пристиг­нали на 26 юни – четири дни след откри­ването на събора.

На открития на 22 юни 431 година събор присъствали 197 епископи и един дякон, представител на Картагенския епископ Капреол. Това е всъщност Третият все­ленски събор, председателстван от Ки­рил Александрийски.

На него не може да се говори за обра­зуване на партии. Пристигналите в Ефес епископи били разделени още от по-рано на две ярко оформили се групи:

1.около Кирил Александрийски се обединили епископите от няколко области: Алек­сандрия и Египет, Рим, Иерусалим и Па­лестина, Ефес и Илирика;

2.привърже­ниците на Несторий пък били от Антио­хия, Мала Азия и Тракия. На председа­телствания от Кирил Александрийски събор не присъствали Несторий и него­вите съмишленици. Въпреки трикратно отправената му покана, Несторий не се явил. Той и неговите съмишленици се събрали отделно пак в Ефес под предсе­дателството на Иоан Антиохийски вед­нага след неговото пристигане на 26 юни. Този събор, така наречен концилиабулум, се съ­стоял от 43 епископи.

Между членовете на всяка от двете групи имало пълно единомислие; няма­ло място за спорове и разсъждения. Зато­ва съборните заседания не продължили много време. Третият вселенски събор имал всичко 7 заседания. От догматиче­ско гледище интерес представлява само първото от тях.

Нова догматическа формулировка, по­добна на тези от Първия и Втория все­ленски събори, не била изработена нито от вселенския събор, председателстван от Кирил Александрийски, нито от концилиабулума на Иоан Антиохийски. В центъра на вниманието на членовете на вселенския събор стояло догматическо­то „съдържание“ на църковното учение за въплъщението на Сина Божи. Ефеският събор не изработил христологическа формулировка, поради което по-късно бил свикан Халкедонският (Четвърти все­ленски) събор. При все това в дейността на членовете на събора се съдържат раз­лични „формулообразуващи“ елементи. Тези елементи могат да се разгледат в три точки:

1.четене на Никейското вероопределение;

2.паралел между него и второто послание на Кирил до Несто­рий, и

3.привеждане на патриcтически мисли по спорния въпрос.

1.Още в началото на първото заседа­ние (22 юни) било прочетено вероопределението на 318-те отци от Първия все­ленски събор. Това вероопределение по­служило като здрава основа и сигурен критерий при изясняване на спорния въ­прос. Принципът бил: което е в съгласие с Никейския символ, да се приеме, а което противоречи на него, да се отхвър­ли.

2.Във връзка с така установения при­нцип било прочетено второто послание на Кирил до Несторий. Това послание поради вероучителното си съдържание е известно под названието „догматическо послание“. В него св. Кирил изяснява догмата за Боговъплъщението, отра­зен в Никейския символ; изяснява и тер­мина „Теотокос“. Разкрива мисълта, че Бог Слово не се е изменил при въплъще­нието; че св. Дева Мария трябва да се нарича Богородица, защото от нея се е родило тялото с разумна душа, и че Бог Слово се съединил с тялото ипостасно (личностно), поради което се казва, че Той станал плът. Отците на събора сра­внили съдържанието на това послание с Никейския символ и установили вътре­шна връзка и единство между тях. Те чрез гласуване одобрили посланието на св. Кирил. Това сторили не защото автор на посланието бил Кирил Александрийски, а защото то по съдържание не противо­речи на Никейското вероопределение. Прочетен бил и отговорът на Несторий на Кириловото послание. Съборът отх­върлил този отговор като противоречащ на вярата на 318-те отци от Никейския събор.

Прочитането и разглеждането на Ки­риловото послание до Несторий и отго­ворът на последния е решаващият дог­матически акт на събора. Третото посла­ние на Кирил до Несторий, което съдър­жа твърде оспорваните анатематизми, било също предмет на разглеждане от събора. Макар че членовете на събора били убедени, че и то по дух е съгласува­но с Никейския символ, не стигнали до гласуване, както постъпили с второто му послание. Третото послание било при­числено към актовете на събора само като документ.

3.Освен в Никейския символ и във второто послание на Кирил до Несторий участниците на събора потърсили подк­репа и в съчиненията на някои църковни писатели, предимно от александрийско­то богословско направление и от някои измежду западните. Цитирани били мисли, които разкриват най-тясното едине­ние между двете природи в Иисус Хрис­тос.

Първото заседание на събора завър­шило с низвергване на Несторий. Присъ­дата гласи: „Сам Господ наш Иисус Хри­стос, Когото Несторий хули, го лишава чрез устата на настоящия светейши съ­бор от епископско и свещеническо дос­тойнство“. Мотивите за тази присъда са:

1.отказът на Несторий да се яви в събора след трикратното му призоваване;

2.не­говото нецърковно учение, което той раз­кривал в свои проповеди, беседи и съчи­нения;

3.църковните канони, и

4.посла­нието на папа Целестин. Самопонятно е, че това послание няма догматически ха­рактер.

Както вече беше казано, Третият все­ленски събор не е изработил догматиче­ско вероопределение. Нещо повече – на съборните заседания не се е спорило върху някаква формула или дори върху някакво конкретно изречение. В центъра е стояла по-скоро една догматическа идея, която била застрашена от учението на Несторий. С осъждането и незвергването на Несторий въпросът по същина не се решавал. Трите „формулообразуващи“ елементи (Никейското вероопреде­ление, второто послание на Кирил до Несторий и патриcтическите цитати) си оставали само елементи. Наистина Никейският символ бил за членовете на Третия вселенски събор истинската ме­родавна формула за Боговъплъщението, но неговият текст за Боговъплъщението е само възпроизвеждане на апос­толската вяра и на древното църковно предание. За отците на Третия вселенски събор догматическата идея била: един и същ е вечният Син на Отца и роденият във време по плът Син на Дева Мария, която за това с право трябва да бъде наричана Богородица. Тази идея трябва­ло да получи догматическа формулиро­вка на събора. Вечната истина трябвало поновому да бъде изявена, за да срази Несториевата ерес и да удовлетвори бо­гословските потребности на V-ти век. Това не само не изменя по дух и същина Ни­кейското вероопределение, но дори ут­върждава неговата непреходна стойност.

Второто Кирилово послание до Несторий се приема от Ефеския събор като официален израз на Никейското учение. Затова участниците на събора го одобри­ли по тържествен начин. С това те изра­зили своята неизменна вяра, която по същина не е нищо друго освен вярата на 318-те отци от Първия вселенски събор. Историческото значение на Ефеския съ­бор се състои в това, че при изясняване на спорния въпрос той поставя Никейския символ в центъра, а второто Кирилово послание до Несторий приема като вяр­но тълкуване същността на този символ. То е сигурна предпоставка за правилно разрешаване на христологическия про­блем от Халкедонския (IV-ти вселенски) съ­бор. За това ще е необходимо само да се прибави още едно писмо на Кирил Але­ксандрийски, което съдържа символа от 433 година, имащ в основата си „Ефеския сим­вол“ на източните епископи.

Изказаната по-горе мисъл, че в Ефес не е изработена нова догматическа фор­мулировка, се нуждае от пояснение. От­цепническият събор в Ефес под предсе­дателството на Иоан Антиохийски имал също няколко заседания. Още на първо­то заседание (26 юни 431 година) той низверг­нал Кирил Александрийски и Мемнон Ефески като главни виновници, а остана­лите членове на вселенския събор отлъ­чил от общение докато се разкаят и про­изнесат проклятие на „еретическото учение“ на Кирил Александрийски. Иоан Антиохийски и членовете на неговия съ­бор единодушно изповядали Никейската вяра и писмено заявили това пред импе­раторския двор. Но и Кирил Александ­рийски и членовете на вселенския събор изповядвали Никейския символ и били ревностни негови защитници. Той лежи в основата на цялата им дейност. И двата събора изхождали от Никейското вероо­пределение, но изглежда в него влагали нееднакво съдържание. За членовете на отстъпническия събор нямало друг из­ход освен да изработят ново вероопреде­ление в духа на Никейското. Това и сто­рили. Източните епископи начело с Иоан Антиохийски изработили още в Ефес (431 година) такова вероопределение и го пре­дложили на императора, за да го уверят в своето православие. Това вероопреде­ление не може да се счита като догмати­ческа формулировка на Третия вселенс­ки събор: то е прието не от законния събор, председателстван от Кирил Але­ксандрийски и признат за Трети вселен­ски събор, а от концилиабулума, който се счита като отстъпнически. Между епи­скопите, дошли в Ефес, не се постигнало желаното единство. Нещо повече – те се разотишли по-отчуждени, отколкото когато пристигнали. Две години по-късно (433 година) се създали благоприятни условия за сближение между двете групи. Изра­ботеното от концилиабулума вероопре­деление, с малки изменения, залегнало в основата на сближението. По дух то е православно. Затова някои условно го наричат „Ефески символ“. Този „Ефески символ“ стои между Третия и Четвъртия вселенски събор и създава здрава връзка между тях.

Антиохийската уния от 433 година

Стореното в Ефес се оказало недоста­тъчно. Спорещите страни напуснали Ефес с взаимни обвинения в ерес. Двете богословски направления – александ­рийското и антиохийското – се отчужди­ли повече. Обезпокоен от враждата меж­ду двете групировки в Ефес, император Теодосий II при разпускане на членовете на събора отправил към тях горещ апел да потърсят начин за помирение. С общи усилия и добра воля бил намерен среден път на помирение и единство. По катего­ричното внушение и дори заповед на императора умереното крило от източ­ните епископи влязло в преговори с Ки­рил Александрийски. Така се стигнало до известната Антиохийска уния от 433 година, която е забележително явление в жи­вота на Църквата през V-ти век.

Унията, както показва самото име, е обединение, съюз. В случая се касае за обединение на двете богословски напра­вления, очистени от крайностите, които са чужди на църковното съзнание. Анти­охийската уния не без основание се счита за заключителен и обединителен акт на Ефеския събор, за негов естествен завър­шек.

В интерес на истината трябва да се каже, че отначало и двете спорещи стра­ни не пристъпили една към друга с отк­рито сърце. Източните епископи поиска­ли от Кирил Александрийски да се отка­же от всичките си съчинения и да изповя­да само Никейското вероопределение. Това значело той да отиде против алек­сандрийското богословие, против Ефес­кия събор, против самия себе си. Извънцърковните фактори изисквали отстъп­ки. При все това Кирил не приел искани­ята на източните. Той влязъл в църковно общение с техния представител епископ Павел Емески едва когато последният анатемосал Несторий и признал Максимиан Константинополски – приемник на Несторий по катедра. По искане на Кирил Александрийски Иоан Антиохийски му представил кратко изповедание на вярата, което поддържали източните епископи и което легнало в основата на Антиохийската уния.

Това вероопределение не е нищо дру­го освен така наречения „Ефески символ“, израбо­тен в Ефес в 431 година. Историческото значение на този документ се заключава в това, че източните епископи още в Ефес го предлагали като свое изповедание на вярата. Следователно и в 431 година те не били несториани, и в 433 година при унията не живеели с мисълта, че се отказват от някаква ерес. Догматическото значение на това вероопределение пък се обуславя от факта, че то е легнало в основата на Халкедонското вероопределение.

Текстът на това вероопределение е следният:

„Изповядваме, че нашият Господ Иисус Христос, единородният Син Божи е съвършен Бог и съвършен човек, от разумна душа и тяло; че Той е роден преди вековете от Отца по Божество, а в последно време заради нас и заради нашето спасение – от Дева Мария по човечество; защото в Него се извърши­ло съединението на двете природи. Затова ние изповядваме един Христос, един Господ. Въз основа на такова нес­литно съединение ние изповядваме, че светата Дева е Богородица, защото Бог Слово се е въплътил и въчовечил, и в самото зачатие съединил със Себе Си възприетия от нея храм. – Известно е, че знаменити богослови считат едни от евангелските и апостолски изрече­ния за Господа като общи, като прина­длежащи на едно лице, други (изрече­ния), поради различието на двете при­роди, приемат поотделно, и тези от тях, които са достойни за Бога, отна­сят към Божеството на Христа, а недостойните (неподходящите) за Бо­га – към Неговото човечество“.

Непосредствено след текста на вероопределението Иоан Антиохийски и съ­гласните с него източни епископи в пос­ланието си до Кирил Александрийски анатемосват Несторий и приемат в об­щение неговия заместник Максимиан. С това косвено признават решението на Ефеския събор за правилно.

Кирил Александрийски не само при­ел с радост посланието на Иоан Антио­хийски, респективно на източните епископи, в което се съдържало горното вероопре­деление, но и го признал за напълно православно. Той побързал да отговори на посланието с послание. В него той дословно цитирал въпросното вероопределение, като го приел за безусловно правилно и съгласно с божествените Пи­сания и преданията на светите отци. За да разсее всякакви подозрения и клевети от страна на някои източни епископи, св. Кирил се стремял в това послание да разкрие доколкото е възможно учението за двете природи в Иисус Христос. Той пише: „Иисус Христос се нарича човек от небето, защото е съвършен по Божес­тво и съвършен по човечество и е мис­лим в едно лице“. В отговор на запитва­нето на Иоан Антиохийски – дали Кирил признава съчинението на св. Атанасий Велики до Епиктет, епископ Коринтски, в което ясно се изповядват двете приро­ди в Христа, св. Кирил дал положителен отговор. Това било от съществено значе­ние за източните, защото те често приве­ждали доказателства от това съчинение в подкрепа на своето учение.

Посланието на Иоан Антиохийски до Кирил Александрийски и отговорът на Кирил до Иоан съставляват същността на Антиохийската уния. Те са показател за сближение на александрийското и ан- тиохийското богословие, гаранция за предстоящото разрешение на христологическия проблем, разрешение чуждо на крайности и увлечения, отразяващо чис­тото църковно учение.

Отношението към Антиохийската уния било двояко: по-голямата част от привържениците на Иоан Антиохийски, също и по-голямата част от тези на Ки­рил Александрийски постепенно приели унията като единствено правилен път към достигане на църковно единение. Имало обаче недоволни както от страна­та на Иоан, така и от тази на Кирил. Недоволните от Иоан го обвинявали, че той като се сближил с Кирил, отишъл против истината; недоволните от Кирил го обвинявали, че той изменил на Ефеския събор.

На Константинополския събор в 448 година привържениците на унията достигна­ли своя апогей; на Разбойническия събор в 449 година тържествували противниците на унията. Дейността и на двата събора има отношение към последвалия наско­ро след тях Четвърти вселенски събор (451 година). Тази дейност се предхожда и обуславя от появата на ново еретическо учение, влязло в историята под името монофизитство или, както по-рядко се среща, евтихианство.

________________________________

*Из книгата „Въведение в християнството“, изд. Булвест – 2000, С., 1992, с. 98-109. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация  – https://wp.me/p18wxv-bTs