Тотю Коев

Македонианство

Въпросът за македонианството като ерес и за названието му стои в тясна връзка с редица събития в Църквата, ко­ито станали в интервала между Първия и Втория вселенски събор, респективно между 325 и 381 година. Тук ще бъде отбелязано накратко само най-важното от тези съ­бития с оглед интересуващата ни тема.

Противно на очакванията на мнозина, изработеният в Никея символ не бил приет от православно мислещите хрис­тияни на Изток. Главната причина за това не е толкова в арианството, колкото в консервативно настроените източни епископи. Болшинството от тях били с дълбока и чиста вяра, но с по-слаби бого­словски познания. Те били против упот­ребата на небиблейски термини. На съ­бора в Никея те отстъпили: приели тер­мините „единосъщен“ и „от същността на Отца“, защото разбрали, че само чрез тези термини била възможна победата над арианството и че учените богослови поддържали тези термини. Приели ги със смирена тревога, съмнение и смут завладели душите им. Измъчвала ги ми­сълта дали с приемането на термина „единосъщен“ (омоусиос) не са допусна­ли нова ерес.

От друга страна, през IV-ти век все още била налице морална и религиозна неус­тойчивост. Тогавашното общество било полуезическо-полухристиянско. Христи­янският идеал бил за мнозинството теж­ко бреме. Нему повече се нравело ариан­ството, което с учението си за Бога и Логоса се сближавало със съвременната езическа философия и религиозни пред­стави, задоволявало стремежа на елини­те към философски разисквания. Никейското определение, че Син е единосъщен с Отца, било за мнозина чуждо, непонят­но. Явили се хора, които публично осми­вали учението за единосъщието на Сина с Отца. Още нещо, аскетическите идеи били чужди на голяма част от именува­щите се християни. Те се увличали от последователите на Арий, чийто морал бил на незавидна висота.

От трета страна, религиозната поли­тика на императорския двор улеснявала и подкрепяла антиникейското движение. В двореца настъпили съществени про­мени:

1.император Константин, който в Никея поддържал православните епис­копи, твърде скоро променил своята по­литика – взел страната на арианите. До­ри в края на живота си приел кръщение от арианския епископ Евсевий Никомидийски;

2.не много време след събора епископ Осий Кордубски изгубил влия­нието, което имал пред императора, и бил изпратен обратно в Испания. Него­вото място заел Евсевий Кесарийски – отявлен противник на Никейския сим­вол. Сега императорът бил изцяло под влиянието на Изтока, гдето се ширело арианството. Същото отношение към Никейското вероопределение запазили и приемниците на Константин – Констанций и Валент. Те поддържали арианство­то не само по вътрешно убеждение, но и по политически съображения – ръково­дели се от настроението на болшинство­то, което било под влияние на арианството.

Такива били условията на църковния живот през първите пет десетилетия след Никейския събор. През този период дог­матическите борби достигнали кулми­национната си точка. Свиквали се събо­ри на различни места и с различни цели. Понякога дори преди един събор да е привършил, се откривал друг и то в съ­щия град. Възниквали нови партии, ста­ри изчезвали или се сливали с други. Хора от различни партии се съединява­ли, а довчерашни съюзници ставали не­примирими врагове. Арианите давали рационална обосновка на своята вяра, защитниците на православието отрича­ли арианския рационализъм.

На фона на тези борби и с оглед поставената тук тема не може да се от­мине едно движение или партия, влязло в историята с названието омиусианство (от гръцки омиусиос=подобосъщен). Нача­лото на омиусианството трябва да ди­рим още на Първия вселенски събор – в партията на епископ Евсевий Кеса­рийски. По-късно омиусианството се оформило като отделна партия под ръ­ководството на видните антиникейци Георги Лаодикийски и Василий Анкирски. Догматическото учение на омиусианската партия, развито и прието на Анкирския събор (358 година), е твърде бли­зко по същина с Никейското вероопре­деление. Според това учение Син не е единосъщен (омоусиос) на Отца, а е по­добосъщен (омиусиос) Нему. Той е ис­тински Бог, несътворен, а роден от Отца преди всички векове, подобен Не­му по същност и равен по достойнство; роден е не по волята на Отца, а от Него­вата същност, следователно обладава еднакво с Отца съвършенство. Син е подобен по същност на Отца. Същност­та на Сина е такава, каквато е същността на Отца. В този пункт от своето учение омиусианите се приближават твърде много до Никейското определение.

В началото на 360 година в Константино­пол бил свикан събор, на който присъствали седемдесет и двама епископи. Съборът се занимал с догматически въпроси. Приета била ана­тема на всички предишни и бъдещи ереси, противоречащи на Константинополската вяра. Изработената в Константипопол формула била подписана и от болшинството омиусиани, тъй че тържествуващата партия не могла да ги обвини в неправославие. Поради това срещу тях били повдигнати редица обвинения от канонически характер и на тази основа водачът на омиусианската партия Васи­лий Анкирски бил свален от епископска власт заедно с още десет изтъкнати оми­усиани. Между тях бил и Константинополският архиепископ Македоний.

По това време на църковната сцена се появили така наречените духоборци или пневматомахи (от гръцки пневма=дух и махи=борба, спор), които всъщност били крайни ариани. Като отричали равенството на Сина с Отца, те далеч не могли да приемат, че и Дух Свети е равен с Отца. На свой ред омиусианите се съгласили с православ­ните само в учението за Сина Божи, но по въпроса за отношението на Свeтия Дух към Отца и Сина те се оказали неподго­твени. Поради това повторили тезата на духоборците за подчинението на Светия Дух на Сина. За съжаление не са запазени сведения как духоборците се свързали с Македоний и как по-нататък влезли в историята като македониани. В богослу­жението на Неделя Православна името на Македоний е вписано като водач на тази ерес. Но точни исторически основа­ния за това не са запазени.

Македоний търпял гонения заради своите омиусиански убеждения. Константинополската катедра той заел около 342/343 година. Заедно с Василий Анкирски, и Георги Лаодикийски бил привърженик на омиусианството. На събора в Конс­тантинопол в 360 година, както вече се споме­на, бил свален от катедрата и изпратен на заточение. Там в обкръжението на предани епископи-омиусиани наскоро починал. За последен път негов подпис фигурира заедно с подписите на други 64 епископи в писмо до папа Либерий. Спо­ровете относно Светия Дух започнали след неговата смърт. Но до 380 година определението „македониани“ по отношение на духоборците не се среща. Този епитет е пуснат в обръщение от църковните исто­рици Сократ (починал около 440 година) и Созомен (починал около 450 година). Няма запазени сведения, от които да се разбере какво е било мне­нието на Македоний по спорния въпрос за Светия Дух.

Логично е да се очаква, че духоборците са възникнали на основата на аномеите, защото във верово отношение те са по-близки с тях. Истината е, както вече частично се загатна, че те са се оформи­ли на основата на омиусианите, тоест на основа твърде близка до православната. По мнението на изтъкнати православни водачи като св. Атанасий Велики и св. Епифаний Кипърски, като мислят пра­вилно и православно относно Сина, пневматомахите хулят Светия Дух, защото не Го причисляват по божественост към Отца и Сина.

Съвсем в резюмирана форма учение­то на македонианите (духоборците) се свежда до следното: Син Божи е подо­бен на Отца, но Дух Свети е творение, твар. С други думи, в същността си македонианството е продължено арианство. Методите и аргументите му са сходни с тези на арианството. Разликата е, че арианите отричат божествеността на второ­то лице на Света Троица – Син Божи, а македонианите – тази на третото лице – Дух Свети. И още една разлика: арианите са нанесли много по-тежки поражения на Църквата, отколкото македонианите; техните привърженици са били по-многобройни. Независимо от това, едните и другите са отричали догмата за троичността на Бога, който е основополагащ в областта на вярата и без който христи­янството е немислимо. Затова Църквата съответно е реагирала и на двете ереси и ги е осъдила съборно, за да предпази вярващите от увлечения след тях.

Втори вселенски събор

Свиканият от византийския импера­тор Теодосий I (379-395) събор в Конс­тантинопол в 381 година е известен като Втори вселенски събор. По наложил се шаблон е прието да се мисли, че вселенски събо­ри се свиквали непременно по повод на ереси. И понеже в този случай нямало определена ерес, някои изследователи свързват този събор с македонианската ерес, което е напълно погрешно.

Според църковните историци Сократ и Созомен целта на събора се заключава­ла в „утвърждаване на Никейския сим­вол и ръкополагане на епископ за Конс­тантинопол“.

Съборът се състоял в столицата на Византия Константинопол от май до юли 381 година. Присъствали около 150 епи­скопи – почти всички от източните цър­кви. Между тях били велики светила на православието, неуморни ратници за тър­жеството на термина „омоусиос“ (единосъщен), върху който се спорило в про­дължение на повече от петдесет години. Там били епископите св. Григорий Богослов, двамата братя на св. Василий Велики – св. Григорий Нисийски и Петър Севастийски, също Мелетий Антиохийски, Тимотей Александрийски и други. Председа­телствал Мелетий Антиохийски.

За втория от седемте вселенски събо­ри е най-трудно да се говори и пише. Трудността е още по-голяма, когато тря­бва да се прави анализ на догматическа­та дейност на този събор. Сведенията са твърде оскъдни. За съжаление протоко­лите от заседанията не са запазени. Све­дения за събора черпим от творенията на св. Григорий Богослов, по-специално от неговата автобиография и някои речи, от кратката информация, която ни дават църковните историци Сократ, Созомен и Теодорит, и от каноните, изработени и приети на събора.

Общоприето е на Изток, че Символът на вярата, или както още е известен като Никео-Цариградски символ, е израбо­тен и приет на Втория вселенски събор. Няма запазени сведения кога точно е станало това. В основата на този символ лежи вероопределението на Първия все­ленски събор. Това вероопределение чле­новете на събора в Константинопол пре­работили, допълнили и разширили с ог­лед съществуващите тогава ереси. Те разкрили и формулирали учението на Цър­квата и за третото лице на Света Троица – Дух Свети. Дефинирали също свойства­та на самата Църква, посочили необхо­димостта от тайнството Кръщение (а чрез него косвено необходимостта и от другите тайнства), дали отговор и на въпроси от областта на есхатологията.

За да се види дали Символът на вяра­та е наистина дело на Константинополския събор, трябва да се изследват запа­зените до днес оскъдни сведения. Както вече се спомена, една от задачите на събора била „утвърждаване на Никейския символ“. В подкрепа на тази мисъл е свидетелството на св. Григорий Богос­лов. Като описва в някои свои съчинения времето, през което той бил на събора, и сочи разногласията между себе си и ос­таналите участници, той бележи следно­то: „Прекрасният източник на препода­дената някога в Никея древна вяра беше замърсен от солените потоци на учения, разпространявани от хора със съмнител­на вяра, които, като държат средна ли­ния, приемат всяко мнение… Ние сме като че ли извънредно честолюбиви. По­ставили сме пред олтарите проповедническа катедра и зовем: всеки, който ис­ка, може да дойде тука, макар да е проме­нял вярата си два или три пъти…“ Би могло да се твърди, че св. Григорий Бо­гослов прави намек за Никейския сим­вол, който бил поставен за разглеждане на събора. Вероятно споровете са възни­кнали за това дали трябва да остане или да бъде изхвърлен изразът „от същно­стта на Отца“, и как да бъде формули­рано учението на Църквата за Светия Дух. На друго място св. Григорий Богослов гово­ри за различните мнения по въпроса за Дух Свети, зародили се по-рано и офор­мили се през времето, когато бил свикан съборът. „Едни почитат Духа като сила, пише той, други Го признават за твар, трети – за Бог, а други не се решават да кажат нито едното, нито другото…“. При наличието на такива противоречиви мне­ния и възгледи за Светия Дух съборът не е могъл да не разгледа този въпрос. Пак св. Григорий Богослов свидетелства, че във връзка с него възникнали оживени спорове. „Досега, пише той, нищо не е довеждало до такова колебание цялата вселена, както дръзновението, с което ние провъзгласяваме Духа за Бог“. Тази борба между вярващите в Духа Свети като Бог, но не изповядващи открито вярата си, и приемащите Го за творение, завършила с победа на първите.

Не бива да се игнорира и фактът, че на събора били поканени и присъствали 36 епископи – пневматомахи (духоборци). Макар и да считали себе си за правосла­вни, при оживените спорове те едва ли биха могли да се въздържат и да не изра­зят своето мнение относно Светия Дух. Веро­ятно затова са били и поканени.

В посланието си от 9 юли 381 година до император Теодосий I членовете на съ­бора писали, че са „произнесли и кратки определения, като потвърдили вярата на Никейските отци и осъдили възникнали­те против нея ереси“. Твърде вероятно е, император Теодосий, въз основа на тези „кратки определения“, отнасящи се до лицата на Света Троица, да е заповядал „всички църкви да бъдат предадени на епископите, които вярват в еднаквото Божество на Отца, Сина и Духа Свети…“.

Фактът, че след събора в 381 година въпро­сът за Светия Дух не е бил поставян за ново разглеждане на някой друг събор, гово­ри, че е получил правилно разрешение. Доколко пък формулировката е правил­на се вижда от това, че тя не е претърпяла преработка и че този символ се ползва с най-широка популярност между другите символи и е общозадължителен за всич­ки християни.

Сведение, че присъстващите са пот­върдили Никейския символ, намираме и в първото правило, изработено на този събор. В него се казва: „Вярата на 318-те отци, събрали се в Никея Витинска, да не се отменя, но да пребъдва като господстваща“. По-нататък в същото правило се казва, че съборът анатемосва всяка ерес, а именно: „ереста на евномиани, аномеи, ариани или евдоксиани, полуариани или духоборци, савелиани, маркелиани, фотиниани и аполинариани“.

Естествено е да се мисли, че членове­те на събора не само са споменали тези ереси, а са изработили догматически оп­ределения в тяхно опровержение. В под­крепа на тази мисъл свидетелстват кос­вено членовете на другия Константинополски събор, състоял се в следващата година (382). В своето послание до папа Дамас те съобщават, че вселенският събор от 381 година съставил „томос“, в който се съдържало „пространно изло­жение на вярата и писмено анатемосване на появилите се неотдавна ереси“.

В две заседания на Четвъртия вселенски събор (451 година) бил прочетен симво­лът на Втория вселенски събор и бил наречен „вяра на 150-те отци“. Текстът му бил вписан в деянията на Четвъртия вселенски събор.

Приведените по-горе данни свидетелстват, че членовете на Втория вселенски събор са се занимавали с догматически въпроси: те поставили на разглеждане Никейския символ, направили някои из­менения в него, разкрили и формулирали учението на Църквата за третото лице на Света Троица – Дух Свети. Плод на тяхна­та догматическа дейност е известният Никео-цариградски символ.

Текстьт на изработения на Втория вселенски събор символ е:

„Вярваме в единия Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земя­та, на всичко видимо и невидимо. И в единия Господ Иисус Христос, Божия Син, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истински от Бога истински, роден, не сътворен, единосъщен на Отца, чрез Когото всичко е станало; Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небе­сата и се въплъти от Духа Свети и Дева Мария, и стана човек; Който биде разпнат за нас при Понтий Пилат, и страда, и биде погребан, и възкръсна в третия ден според Писанията; и възлезе на небесата, и седи отдясно на Отца; и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви, и на Когото царство­то не ще има край; и в Духа Свети, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, Който е говорил чрез пророците. В една, света, вселенска и апостолска Църква. Изповядваме едно кръщение за опрощаване на греховете. Чакаме въз­кресение на мъртвите и живот в бъде­щия век. Амин“.

Така изработеният символ постепен­но заменил всички други местни симво­ли, бил приет от цялата Църква и станал официален за всички християнски изпо­ведания, независимо от техните конфесионални отлики. Затова той с пълно право се нарича в истинския смисъл на думата вселенски символ.

Освен че изработил и приел спомена­тия символ, което било основна негова дейност, съборът разгледал и някои ор­ганизационно-структурни въпроси. Той признал Григорий Богослов за законен архиепископ на Константинопол. Но тъй като още в хода на заседанията Григорий Богослов се оттеглил от архиепископската катедра, членовете на събора изб­рали на негово място Нектарий, който бил предложен от самия император.

Необходимо е да се отбележи още, че Вторият вселенски събор приел седем правила (канони), а според някои изсле­дователи приети били не седем, а четири правила. От тях особено внимание заслу­жава 3-то правило, което гласи: „Константинополският епископ да има пре­димство по чест след Римския епископ, понеже този град (Константинопол) е новият Рим“. Тенденцията тук е ясна: понеже Константинопол е столица, както преди това е бил Рим, столичният епископ трябва да се откроява пред дру­гите епископи, без с това да се накърнява предимството по чест на римския епис­коп.

Вторият вселенски събор завършил своята работа с послание от 9 юли, което изпратил на императора да го извести за стореното през време на заседанията

***

В борбата против появилите се в дре­вност ереси Църквата разкрила и форму­лирала учението си за троичността на Бога. На първите два вселенски събора тя дала догматическа формулировка на това свое учение. Разкрила и формулира­ла също учението си за Богочовека Хри­стос, като акцентирала върху сотириологическия момент в Боговъплъщението. Учението на Църквата, че Иисус Хри­стос е истински Бог и истински човек поставяло вече на преден план въпроса за отношението между божествената и човешката природа в личността на Иисус Христос. Този въпрос бил предмет на разглеждане през следващите три века (V-VII).

_________________________________

*Из книгата „Въведение в християнството“, изд. Булвест – 2000, С., 1992, с. 91-98. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация  – https://wp.me/p18wxv-bSX