Тотю Коев

Животът на Църквата Христова през двехилядолетното ѝ съществуване е про­тичал и продължава да протича по нера­вен път. В това като че ли има някаква закономерност, защото светът „лежи в злото“ (1 Иоан 5:19), а Църквата като „стълб и крепило на истината“ (1 Тимотей 3:15) е призвана да съдейства на човека да преодолее това зло и да се приближи до Бога, Който е негов Творец, да влезе в единение с Него. Двете проти­воположни сили не могат да съжителстват: доброто има своите законни пре­тенции, но злото му противостои с всич­ки средства. Естествено е Църквата като носител на доброто, на божественото да среща противодействие от страна на тъм­ните сили. В това именно е закономерно­стта на противоречията.

През първите три века Църквата била подложена на гонения и преследвания от външни врагове: държавната власт, ези­ческите философи и цялото езическо об­щество. Всъщност външните врагове по косвен път способствали за обединяване и сплотяване на християните, защото са­мото преследване ги обединявало. Трите века на гонения срещу християните пока­зали безсилието на езичеството пред но­вата християнска религия. В този смисъл Медиоланският едикт от 313 година бил зако­номерно явление като начало на ново отношение към християнството.

Колкото и тежки да били гоненията, по-опасни за църковното единство и за запазване чистотата на Христовото уче­ние се оказали вътрешните врагове – ересите, чиито членове били християни. Църквата не само не е могла да остане равнодушна към тях, защото те засягали нейната същина, но с позволените ѝ сре­дства реагирала срещу тях и по този начин изпълнила задължението си. Пър­вите ереси в Църквата възникнали от самото начало на нейното съществуване. Срещу тях се борили още апостолите и техните приемници.

Първите членове на Църквата били измежду юдеите, а по-късно – и измеж­ду езичниците. В зависимост от това говорим за ереси на юдейска и на езиче­ска основа. Но тази диференциация е условна, защото в някои случаи има пре­ливане. Към първите принципно се отна­сят евионитите, а към вторите – гностиците. Едните и другите отричали опреде­лени пунктове от църковното учение за троичността на Бога и за личността на Иисус Христос.

Евионити

Първите еретици в Древната църква се оформили на юдейска основа. Това се обяснява с факта, че самата Църква, ос­нована на празника Петдесетница, пър­воначално възникнала в Иерусалим сред юдеите. Тук естествено се поставял въп­росът за отношението на християнство­то като ново религиозно учение към юдейството, което имало своя богата тради­ция и установени религиозни норми. На Апостолския събор в Иерусалим (51 година) този въпрос бил решен в смисъл, че старозаветният обредов Моисеев закон ка­то временен и с предобразно значение губел своята сила в християнството. Но решението на събора не удовлетворило юдеите-християни, които придавали на Моисеевия закон универсален характер. На тази основа се оформила група от юдействащи християни. Отначало тя не впечатлявала, понеже мнозина христия­ни от юдейски произход продължавали по традиция да спазват старозаветния закон, без да го считат задължителен за християните от езически произход. Тази група юдео-християни се наричала назаряни. Първите – юдействащите христия­ни, прекъснали окончателно връзките си с Църквата около времето на първото разрушаване на Иерусалим (70 година).

Юдействащите християни били имену­вани евионити (от еврейски евион = беден). Има две мнения относно тяхното наиме­нование:

1.наричани били евионити, в смисъл духом бедни, защото не разбира­ли нито временния характер на Моисее­вия закон, нито дълбокия смисъл на но­вата религия – християнството;

2.тяхно­то общество се състояло от бедни хора като социален слой. Между тези две мне­ния има вътрешна връзка, затова и в двете има доза истина.

Евионитите давали превес на старозаветната религия пред християнството. Изхождайки от тази концепция, те отри­чали основополагащия догмат в хрис­тиянството – догмата за троичността на Бога, истина, която в Стария Завет е само частично загатната. Отричали съ­що божествения произход на Иисус Хри­стос и съответно Неговото свръхестестве­но раждане. Признавали Го за един от великите пророци, какъвто бил Моисей. Неговата дейност според тях се ограни­чавала само в разяснения и допълнения на старозаветния закон с нови правила и норми. Макар и християни, те се при­държали към този закон: спазвали обря­зването, празнуването на съботния ден, имали свои синагоги; тайнството Евхаристия извършвали с пресен хляб и упо­требявали само вода, без вино. Учели също за настъпване на хилядагодишно земно, видимо царство. Негов основател щял да бъде Иисус Христос, Който отно­во щял да възкръсне, да обедини всички народи по земята и да даде възможност на евреите да господаруват над света, а столица на това царство щял да бъде Иерусалим. С тези свои концепции евио­нитите всъщност отричали универсал­ния характер на християнството и го ог­раничавали в тесните рамки на юдейската религия.

Имало още една група юдействащи християни, които се именували евионити-гностици. У тях била налице своеоб­разна смесица от юдейски и езически възгледи. Като гностици те гледали на материята и на всичко сетивно като на зло. Оттук и отрицателното им отноше­ние към видимата, обредовата страна в юдейската религия с нейните жертвоп­риношения и церемонии. Като евионити пък ценели високо старозаветните пра­ведници, чрез които според тях е говорил божественият Дух. Старозаветната ре­лигия, дадена чрез Моисей се запазила между неголяма група избрани израилтяни. За да може тази религия да се въз­станови и разпространи сред човешкия род, божественият Дух се явил на земята в лицето на Иисус Христос. Но Иисус Христос не е бил Изкупител, а само Учи­тел, и учението Му не било някакво ново откровение, както учи Църквата, а само възобновяване на онова, което било изве­стно, макар и на малка група избрани хора. Като средство за въздигане на духо­вното над материалното (гностически елемент) евионитите-гностици считали строгия аскетизъм: въздържали се от месо, яйца и дори от мляко.

Гностици

Наред с юдействащите християни има­ло и езичестващи. Те именно са известни като гностици (от гръцки гносис=знание).

Гностицизмът е своеобразна смеси­ца на християнски елементи с религиоз­но-философски такива от езически и от­части от юдейски произход. Интересен е пътят, по който се е стигнало до тази смесица.

Религиите на гръко-римското общес­тво още преди появата на християнство­то престанали да удовлетворяват тога­вашните образовани хора и те в една или друга степен ги отхвърляли. Не ги удов­летворявала и тогавашната философия. Поради това обърнали поглед към рели­гиозните вярвания на други страни и особено на вярванията на Изток, които се отличавали със своята оригиналност и тайнственост. В Александрия, която тогава станала център на езическата ученост, а по-късно и люлка на гностицизма, се срещнали най-различни течения на философската и религиозната мисъл, стигнало се до своеобразен еклектизъм: учените виждали във всяка религия доза божествен елемент, но в нито една от тях не откривали цялата истина. На тази ос­нова бил направен опит да се създаде такава религиозно-философска система, която да стои по-високо от обикновените вярвания и в която хората на ума да намерят удовлетворение на своите рели­гиозни потребности. Тук бил широко из­ползван еклектичният метод: всичко, ко­ето било достойно за внимание в разли­чните философски и религиозни учения, се взимало и помествало в тази система. Но не липсвал и личен елемент. В такива учения виждали истинско религиозно зна­ние или гносис. В тази фаза на развитие обаче гносисът имал чисто езически характер. Когато се появило християнс­твото, мнозина такива езичници-еклек­тици и увличащи се от тези системи юдеи приели учението на Христа, но се отнес­ли към него като хора на вярата. За тях било трудно да се откажат от предишни­те си вярвания, постигнати по пътя на усилена умствена работа и затова се опи­тали да ги съчетаят с християнското уче­ние. Но като хора и на науката не ги удовлетворявала и християнската рели­гия, понеже според тях не давала изчер­пателен отговор на въпросите за битието и живота. Те подложили християнското вероучение на основна преработка – про­менили го до такава степен, че то стана­ло неузнаваемо. Именно на тази основа се появили и оформили различните гностически ереси, произтичащи от езичестващите християни. В тях имало пове­че езически елемент, отколкото христи­янски.

Същността на гностицизма може да се изрази в следното:

От вечност съществуват две начала – Бог и материя. Бог е същество безпре­делно, неизразимо, намиращо се от веч­ност в покой, затворено е в себе си и е първоизточник на доброто и на духовния живот. На свой ред материята е самосто­ятелно начало, източник на всичко сети­вно и грубо в света. Това показва ясно, че дуализмът е основна черта на гностическитеереси във всичките им разнови­дности. Едни от гностиците виждали в материята груб и лишен от живот хаос, лишен от всякаква самостойност. Други откривали в нея жива сила, насочена из­цяло към злото, и я отъждествявали със сатаната, с демоничното начало. Пър­вите имали за свой център Александрия, поради това споделящите този възглед получили названието александрийски гностици. Вторият възглед бил развит главно на Изток, в Сирия, и бил под силното влияние на дуалистичната ре­лигия на Зороастра. Гностиците от това направление били наричани сирийски гностици. Дълбока същностна разлика между двете направления нямало.

Според учението на гностиците вър­ховният Бог притежава пълнота на съ­вършенства, които подобно на изтичаща от препълнен съд течност еманират (изтичат) от Него във вид на други духо­вни същности, наречени еони. Всички те в съвкупността си съставляват плиромата, тоест пълнотата на духовния живот. В зависимост от времето на изтичане на еоните те се делят на по-съвършени и по-малко съвършени. Към първите спадат изтеклите (еманиралите) по-рано, към вторите – тези от по-късно време. Според александрийските гностици последни­ят еон като най-слаб сам паднал в мате­рията. Мнението на сирийските пък е, че злото царство на материята нападнало царството на светлината и насила отвлякло този еон. Попадналият в материята еон се стреми да внесе порядък в нейното хаотично царство. Той е Демиург или творец на видимия свят и негова душа. Бидейки заключено като в тъмница, ду­ховното начало се стреми да се освободи от този свят и да се върне при своя пър­воизточник. На тази основа е борбата между духовните и материалните еле­менти на света.

Според александрийските гностици Демиург е по-силен от материята, докато сирийските твърдят, че той е станал неин роб. Според първите Демиург вну­шавал на хората добри принципи, дал на еврейския народ старозаветния закон. Според вторите този закон е даден по внушение на сатаната.

За да се освободи духовното начало от веригите на материята, според алексан­дрийските гностици върховният Бог из­пратил най-висшия еон Христос, който при кръщението си се съединил с човека Иисус, живял с него и го напуснал при страданията му. Сирийските пък твър­дят, че Христос приел само вид на човек и страдал не действително, а привидно. Целта на неговото идване не е била да изкупи човечеството, а да му даде пра­вилно религиозно знание и средства за борба с материята, за да я победи. Тези средства били аскетизъм, въздържание от вино, месо, брачни връзки и други. Но имало гностици, които застъпвали гле­дището, че чрез разврат може да се изто­щава и разрушава телесната обвивка на духа. Те отричали всякакви нравствени норми, затова получили названието антиномисти (от гръцки анти=против, и номос=закон). Очистващите се чрез аске­тизма души се възвръщат в първона­чалната плирома. Когато всички души се освободят от веригите на материята и се възвърнат в плиромата, тогава всичко веществено и плътско ще се възвърне в своята първобитна безжизненост.

Учението на Църквата гностиците разглеждали като нисша форма на отк­ровението, дадена от Христа на прости­те хора. Висшата форма на това открове­ние той дал на избраните. Нея притежа­ват гностиците. Затова на християните гледали като на нисши, душевни, плътс­ки хора, а себе си считали за духовно най-съвършени. Гностиците отричали из­купителното дело на Иисус Христос. Те­зи измежду тях, които считали тялото на Христа не за действително, а за призра­чно, се наричали докети (от гръцки докео=имам вид, изглеждам).

Маркионити

Между различните гностически тече­ния особено място заемали маркионитите по името на своя основател Маркион, който бил син на епископ. Бащата сам отлъчил своя син от Църквата заради еретическите му възгледи.

Маркион учел, че между старозаветното откровение и новозаветното учение няма никаква връзка. Стария и Новия Завет той разглеждал като откровение на два различни бога: Стария Завет приписвал на Демиург – бог на правда­та, а Новия – на Бога на благостта и любовта. Материята считал за вечна, за­едно с нейния владетел – сатаната. Не съществуват никакви еони. Старозаветният еврейски Бог дал на хората закон, но не им дал сили за неговото изпълнение. Този закон им причинявал само страда­ния. Поради това благият Бог изпратил висш Месия в лицето на Христос, Който слязъл на земята и приел призрачно тя­ло. Той не е роден от Дева Мария, а е слязъл направо от небето и открил на хората истинския Бог на благостта и лю­бовта. Посочил им също средства за ос­вобождаване от властта на Демиург и им дал пълна победа на духа над материята. Демиург Го довел до кръста, но страда­нията Му там били призрачни.

В основни линии маркионитството се доближава до сирийския гносис, но в много отношения, е самобитна система. Маркион искал да представи себе си за истински християнин. Той отхвърлял Ста­рия Завет; ползвал само признаваните от Църквата новозаветни канонически кни­ги, но не всичките, като ги интерпрети­рал по свой начин.

Гностическите ереси (I-II век) сму­щавали живота на Църквата през ран­ния период. В същото време те станали косвена причина да се развие богослов­ската наука, да се определи канонът на свещените новозаветни книги и да се изясни истинското апостолско преда­ние.

Манихеи

Към средата на III-ти век смут в живота на Църквата внесла нова ерес, извест­на като манихейство – по името на своя основател Манес. Сведенията за Манес са оскъдни и противоречиви. Произхождал вероятно от Вавилония, отличавал се с голяма за времето си начетеност в областта на математика­та, астрологията, музиката и живопи­ста. Бил непродължително време хри­стиянски свещеник в една Персийска област, но наскоро бил изгонен заради лъжливото си учение. Опитал се да реформира персийската религия на Зороастра.

Учението на Манес в основата си не е християнско. То е своеобразна смесица на гностически елементи с по-силно из­разен дуализъм, а в по-късната му фаза на развитие са вмъкнати и християнски заемки. Същността му се свежда до сле­дното: от вечност съществуват две нача­ла – добро и зло. Доброто начало – Бог, с дванадесет чисти еони, стои начело на царството на светлината. Злото – сата­ната, с дванадесет зли духове, е владе­тел на царството на тъмнината. Първоначално двете царства съществували ед­но до друго, без да знаят за това. Но водейки междуособна борба, злите духо­ве достигнали границата на царството на благия Бог. Запленени от красотите му, те се обединили и с общи усилия го нападнали. За да защити царството си, благият Бог произвел от себе си еона – майка на живота. Той от своя страна произвел нов еон – първочовека Хрис­тос, Който се спуснал в царството на тъмнината и започнал борба с демоните. По негова молба Отец на светлината произвел нов еон – животворящия Дух. Той изтръгнал от опасност половината от обхванатия първочовек Христос и я пренесъл на слънцето. Другата половина останала в царството на тъмнината. От смесването елементите на светлината и тъмнината се образувало трето, средно царство – видимият свят. Започнала све­товна борба между двете противополож­ни сили. Сатаната създал човека по образа на първочовека Христос, създал го с разумна душа, съставена от елемен­тите на светлината, и нисша душа – от елементите на материята. Между тези души се водела постоянна борба. Сата­ната създал жената, за да възбужда чо­века към плътски връзки с нея. С размно­жаването на човешкия род разумната ду­ша се раздробявала в отделни личности и ставала все по-слаба и се обвързвала във веригите на материята. Постепенно съзнанието на разумната душа било тол­кова заглушено в човешкия род, че сата­ната станал негов пълен господар.

За да освободи духа и светлината от оковите на материята и мрака, Христос слязъл от слънцето на земята, но приел призрачно тяло и страдал привидно. По­ради това кръстните Му страдания няма­ли изкупително значение. Значение има­ло само Неговото учение, което апосто­лите неправилно разбрали и записали в своите книги. Христос предвиждал това и обещал да изпрати след Себе Си в света Духа-Утешител, наречен Параклет. Та­къв Параклет-Утешител се явил в лицето на Манес. С неговото появяване настана­ло царството Божие.

Обществото на манихеите се състоя­ло от две съвсем различни класи:

a) изб­рани или съвършени, и

б) прости слуша­тели или народ.

Избраните спазвали стро­га дисциплина и още по-строг аскети­зъм. Те ставали посредници между Бога и простите слушатели. Въпреки пресле­дванията на езическата, а по-късно и на християнската държавна власт, манихейството надживяло другите ереси, с които възникнало паралелно или наскоро след тях.

Няма да бъде пресилено, ако се каже, че изброените дотук ереси дълбоко в същността си и в началния си произход не са християнски, макар че в процеса на своето развитие са заимствали христи­янски елементи, които са интерпретира­ли посвоему и с това смущавали неукре­пналото още християнско съзнание. Всъ­щност те изопачавали почти цялостно християнското учение. Срещу тях води­ли упорита борба както християнските апологети, така и редица други църков­ни писатели през ранния период от съ­ществуването на християнството.

Монархиани или антитринитари

Според църковното учение Бог е един по същност и троичен по лица, което ще рече, че едната Божествена същност (гръцки усия) се обладава еднакво от трите лица (гръцки ипостаси): Отец, Син и Дух Све­ти, Които са единосъщни. Тази истина е основна в християнството и убедително е засвидетелствана в Свещеното Писание. Тя се възприема с вяра, с помощта на разу­ма не може да се докаже, защото за разу­ма остава непонятно как Бог е един, а има три лица. Това църковно учение смуща­вало някои християни, особено тези, ко­ито идвали от езическите среди. Там се проповядвало многобожие, а тук – като че ли трибожие. Вследствие на това ня­кои християни, като изповядвали вярата си в единия Бог, отричали второто и третото Лице (Син и Дух Свети) като самостоятелни лица (ипостаси).

На тази основа още към средата на II-ри век се зародила и постепенно оформила нова ерес, известна като монархианство (от гръцки монархѝя =единовластие) или антитринитаризъм (от гръцки анти=про­тив, и латински тринитас=троичност). Тази ерес защитавала истината за единството Божие или монархията на Божеството, но, изхождайки от монархическия прин­цип, отричала троичността на Бога.

На монархианска основа се развили две направления: динамистическо (от гръцки дѝнамис=сила) – с главни предста­вители Тедот кожар, Теодот сарафин и Артемон, и модалистическо (от латински модус=вид, начин) – с родоначалници Праксей, Ноет, Верон и Берил.

Динамистическото монархианство по­лучило системна разработка от антиохийския епископ Павел Самосатски (III-ти век). В основата на неговото учение лежи Аристотелевото понятие за Бога като самозатворена монада, която обладава в пълнота всички идеални качества. На богословски език Павел Самосатски пре­дава това чрез израза „едно лице“, „една личност“. Това „едно лице“ не може да се развие в множество. Като личност Бог обладава всякога разум и самосъзнание. Той има всякога Свой Логос, но не вън от Себе Си и не до Себе Си. Логосът не съществува като самостоятелна субстан­ция, а е само свойство Божие, сила Бо­жия. Отнеме ли се от Бога Неговият Ло­гос, тоест Неговото самосъзнание, Той ста­ва безлично същество. Щом Логосът е само сила Божия, не е възможно и въплъ­щение в собствения смисъл на думата. Следователно Логосът не се е въплътил в Иисус Христос; Иисус Христос е обик­новен човек, роден от Мария в определе­но време. Той имал земен, а не небесен произход. Заслугата на Иисус Христос е в това, че Той, бидейки човек, не само останал без грях, но чрез борба и труд преодолял греха на прародителите.

Родоначалниците на модалистическото монархианство учели, че Бог е един не само по природа, но и по лице. Отец се родил чрез Мария и станал сам на Себе Си Син. Той страдал и умрял на кръста. Поради това първите монархиани-модалисти били наричани още патрипасиани, тоест такива, които учат, че Отец е страдал (от латински Патер=Отец, и пассио=стра­дание).

Модалистическото монархианство би­ло развито и обогатено от птолемаидския презвитер Савелий (починал около 260 година), който му дал философска система. Спо­ред него Бог е заключена в Себе Си монада, която е в състояние на покой и мълчание. Тази монада е живо, разумно същество, дух, който при сътворяването на света и промислянето за него не е могъл да остане в постоянно мълчание. Чрез творчеството проявил себе си в развитие: изявил се в три модуса или по три начина – като Отец, Син и Дух. В Стария Завет се изявил като Отец, да­ващ закони на хората; в Новия – като Син спасител и като Дух осветител на душите. Когато Отец се откривал в света, Син и Дух не съществували; когато се появил Син, престанал да съ­ществува Отец; в началото на откро­вението на Духа престанал да същест­вува Син. Накрая, завършвайки Свое­то откровение, ще престане да същес­твува и Дух, и Божествената монада ще се върне отново в състояние на покой и мълчание.

Разгледаните дотук ереси, които отричали троичността на Бога и изкупи­телното дело на Иисус Христос, както и произтичащите от тях други истини на вярата, са безспорно едно негативно яв­ление. Историческата истина обаче повелява да се каже, че тези еретически движения не са дали сериозно отражение върху живота на Църквата, защото при­вържениците им не били многобройни. Не може да се каже същото за ересите през следващите векове.

__________________________

*Из книгата „Въведение в християнството“, изд. Булвест – 2000, С., 1992, с. 77-84. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Тотю Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация  – https://wp.me/p18wxv-bRW