Георги Бакалов

Християнството и неговата Църква се зараждат, формират и утвърждават в пре­делите и историческото време на Римс­ката империя. Когатопрез 476 година западна­та ѝ половина престава да съществува, неин исторически приемник става Ви­зантийската империя. На това логическо основание почива терминът „римовизантийска държава“, който я определя като партньор на Църквата след Медиоланския едикт от 313 година.

Цялото Средновековие преминава под егидата на една своеобразна „диархия“ (двувластие), която се свежда до пълния контрол над социално-икономическия и религиозно-политическия живот от две­те водещи институции в римовизантийското общество – Държавата и Църква­та. От техните взаимоотношения често пъти е зависел социалният мир и проспе­ритетът на християнските общества. За­това още от Медиоланския едикт, когато започва проникването на Църкватав дър­жавните институции, отношенията меж­ду тях стават фактор от първостепенно значение.

Често пъти се заявява, че Църквата санкционира властта и се явява неин за­щитник. Това е вярно, тъй като двете институции още в началото на IV-ти век вли­зат в негласен съюз, в който при разпре­делянето на функциите държавата поема задължението за нападение, защита и данъци, а Църквата – контрола върху културно-религиозния живот и образо­ванието. Византийските теоретици нари­чат този съюз „симфония“, тоест съзвучие, и според техните представи „симфония­та в диархията“ е мерило за сигурността на „общото благо“. Необходимо е обаче да се подчертае, че тези взаимоотноше­ния невинаги били съзвучни. Както пише един византийски историк, понякога са­мо държавата „звучала“, а Църквата „мълчала“. Това несъответствие се про­вокира още в самото начало на взаимоо­тношенията от практиката държавата да се намесва във вътрешните дела на Цър­квата. Така императорите свиквали и ръ­ководели Вселенските събори, избирали и сменяли по своя угода патриарсите и дори се вмесвали в догматичната ѝ дейност.Това била цената, която плати­ла Църквата заради привилегированото си положение в обществото и щедрите дарения на върховната власт.

Въпреки несъществените различия в християнската църковна общност до IX-X век, двете водещи църкви – Източната и Западната – не били в еднакви взаимоо­тношения с държавата. Докато на Изток (Византия и близката ѝ по дух източноп­равославна общност) държавата доми­нира над Църквата, на Запад тя е напълно независима. Почти през цялото Средно­вековие папите поставяли своята власт над императори, крале, князе и херцози, което дава основание техните взаимоот­ношения да се определят с термина „па- поцезаризъм“, за разлика от Изтока, където преобладават отношенията на „цезаропапизма“.

Отговорът на въпроса за различието в статута на Източната и Западната църк­ва намираме в конкретната историческа обстановка през IV-V век. През този пери­од разрухата отвътре и ударът на варва­рите отвън сриват устоите на Западната римска империя. Върху руините ѝ се съ­здават нови държави от „варварски тип“. Единствената институция, която оцеля­ва почти непокътната е Църквата. Колкото повече се надробявал западният свят, толкова повече укрепвали позиции­те ѝ. Владетелите на Западна Европа по­лучавали корони и признание за своята власт от Римския първосвещеник. На Запад, и това е много характерно, не се създават национални църкви. В този сми­съл наследник на идеята за единството на Запада става Римската църква и пап­ският институт.

На Изток развоят на събитията взема съвършено друга посока. Източната рим­ска империя (Византия) устоява на вар­варския натиск и съхранява държавната си организация. Прерогативите на импе­раторската власт нарастват за сметка на ограничените пълномощия на върховни­те църковни предстоятели. На Изток се обособяват четири напълно независими една от друга патриаршии: Константинополската, Александрийската, Антиохийската и Иерусалимската. Онова, кое­то ги свързвало, е единната власт на Константинополския император.Така са­мите исторически обстоятелства поста­вят светския владетел над Църквата. С малки изключения характерът на тези взаимоотношения остава непроменен до края на Средновековието.

С оглед замисъла на настоящия труд, който поставя акцента върху характера, особеностите и съдбата на Източноправославната църква, вниманието в релацията Държава-Църква ще бъде насоче­но основно към Византия.

Във Византия отношенията между две­те институции били предмет на оживени дискусии през цялото Средновековие. В резултат на това се изгражда стройна концепция, при която първа по време и важност е теорията за „божествеността на властта“ – ключ към дилемата за „санкциониращата“ роля на Църквата и оказаното ѝ „покровителство“ от държа­вата.

Християнската идея за „божествено­стта на властта“, която се утвърждава в тази концепция, е неделима от идеята за хармонията и съвършенството в Космо­са. Както Бог управлява Космоса, така човешкото общежитие се направлява от императора, олицетворяващ реда на зе­мята. Императорската власт е еманацияна Божествената воля и не може да бъде  оспорвана от никаква земна сила. В този смисъл още в ранновизантийския пери­од (IV-VII век) понятията „римско“ и „хри­стиянско“ стават синоними. Идеологът на релацията Държава-Църква Евсевий Кесарийски почти навсякъде в съчине­нията си назовава Римската империя – Християнска империя.

Идеята за „божествения“ произход на владетелската власт съществува далеч преди появата на християнството, тъй като тя изобщо е присъща на религиоз­ното мислене. Християнството има оба­че най-голям дял в идеологическото ѝ оформяне, поради заложения в него при­нцип на единоначалието. В това отноше­ние между езическата и християнската религия съществува една принципна раз­лика – първата обожествява личността на владетеля, а втората приема, че самата власт има божествен произход.

Християнството, а това ще рече и римовизантийската държава, аргументира­ли становището за „божествения произ­ход на властта“ чрез определени тексто­ве от Библията, в които търсели изява на „Божественото Откровение“. Така се фор­мирала идеята за властта изобщо и за владетелската в частност като гаранция за поддържане реда и хармонията в све­та. Първата библейска податка е за властта на човека над природата: „И благо­слови ги Бог, като им рече: плодете се и множете се, пълнете земята и обладавай­те я, и господствайте…“ (Битие 1:28). След­ват указанията за властта на мъжа над жената: „… и към мъжа си ще тегнеш, и той ще господства над тебе“ (Битие 3:16); на родителите над децата: „Всеки да се бои от майка си и баща си…“ (Левит 19:3) и така нататък.

В Новия Завет се открояват два мо­мента, които са потвърждение на старозаветната теза за властта. Първият е съ­дът на Понтий Пилат над Христос, при който Синът Божи не отрича правото на римския прокуратор да Го съди, защото „властта му е от Бога“. Вторият е свързан с провокацията на книжници­те, които подали на Христа монета с образа на императора, на което Иисус отговаря с думите: „Отдайте, прочее, ке­саревото кесарю, а Божието Богу“ (Матей 22:21). Тук още по-категорично се заявява, че властта на кесаря (императо­ра) е законна и богоустановена, поради което трябва да ѝ се „отдава“ дължимо­то.

Независимо от яснотата на посочени­те два примера, най-често цитираният библейски текст за „божествеността на властта“ се съдържа в посланието на апостол Павел до Римляни: „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наре­дени“ (Римляни 13:1).

В епохата на византийското Средно­вековие тези и подобни на тях текстове от Библията били детайлно разработени от канонисти и тълкуватели, въз основа на което била изградена доктрината за „бо­жествеността“. По отношение на визан­тийския император се формирало стано­вището, че само той е единственият за­конно и по Божия воля управляващ хри­стиянски владетел. По този повод се по­явява един малък нюанс: властта му  е не само „божествена“, но и „богоустанове­на“.

Като божествено оторизирани, визан­тийските императори гледали с презре­ние и недоумение на възможността дру­ги неромейски владетели да споделят с тях върховната императорска (царска) власт. Те били искрено убедени, че подо­бни претенции погазват богоустановени принципи и в този смисъл са незаконни. Както никъде другаде, в императорската институция най-отчетливо се отразяват връзките между Държавата и Църквата, която заявява, че посегателството върху личността на императора е смъртен грях.

Често пъти при официални аудиен­ции императорът бил акламиран като „свят“, но в това обръщение се визирала не персоналната му святост, а неговата власт. Когато по различни причини се отнемали някому императорските пъл­номощия, прежният им носител се лиша­вал автоматично от привилегията на не­прикосновеност. Не един и двама ексимператори, свалени от „Божие допущение“, завършвали живота си в манасти­ри.

Църквата изработва цял набор от изи­сквания спрямо носителя на върховната власт. Презумпцията в тях е, че той тря­бва да служи на всички за пример като „Божи избраник“. Разбира се, основното е първохристиянският император да бъ­де православен и да защитава Църквата, да бъде смирен, благочестив, благоразсъдлив – пожелания, които срещаме и в тържествената формула на официална­та му титла. Като израз на християнско смирение той бил длъжен не само да носи акакия, но и в деня на своята интронизация да избере мрамор за гробницата си, а по време на Страстната седмица да измие нозете на дванадесет случайно подбрани жители на столицата. Нравст­вените и моралните императиви, задъл­жителни за всеки християнин, с още по-голямо основание се предявявали спря­мо императора. В това отношение хрис­тиянският венценосец твърде много се отличавал от хероичните представи за езическите римски цезари, от които се изисквало мъжество, справедливост, военачалнически качества и добро позна­ване на законите, но не и висока нравст­веност.

Свързвайки се с християнството, Рим­ската империя получила възможност да се утвърди идейно и да приведе в единс­тво формата на управлението с характе­ра на светогледа.

Възникнало в опозиция на империята и предразположено към абстрахиране от действителността, християнството пос­тепенно прераства в дълбок религиозен светоглед, определящ нравствената по­литика на държавата. Неговата всеобхватност поглъща цялата духовна енергия на обществото и става духовна ос на равновесното съгласие със земното би­тие, включително и на отношенията с държавата. Така „божественият произ­ход“ на императорската власт става един от символизиращите атрибути на абсолютизма. Тези линии във вертикала на иерархичните отношения се уреждат с посредничеството на Църквата.

Обявяването на Константинопол за столица на Източната римска империя, както и узаконяването на християнство­то преди това, са политически актове от първостепенно значение за образуване­то на византийската държавна система. Вътрешната ѝ същност свидетелства за преустройство, в което на преден план излиза идеята за монархическата власт, слята с концепциите на християнската религия.

В чисто религиозната теза за „Царст­вото Божие“ византийските теоретици влагат разбирането за неговата земна материализация в Ромейската империя или „Свещената империя“, което всъщ­ност представя идеята за „Държавата-Църква“. Към този непостижим в езиче­ската епоха модел се стремял още Кон­стантин Велики.

Опознавайки принципите на христи­янската Църква, Константин извел мак­симата, станала водеща в неговата поли­тика – единството на двете ръководни институции, при което всяка една се явя­вала за другата необходимост. Неподчи­нението пред волята на императора било сведено до религиозна санкция, обявява­ща го за нарушение на „Божествения ред“ и неподчинение на „небесния Цар Христос“. В духа на тази логика държав­ните престъпници били смятани за ере­тици, а еретиците за държавни престъ­пници.

Като обявила своето религиозно уче­ние за единствено истинско, Църквата внушавала идеята за световно господст­во и то не заради завладяването на земи и народи, а заради разпространението на християнството „до края на света“. Тази идея, залегнала в политиката спрямо вар­варите, никога не е била поставяна под съмнение.

Когато се обсъждат взаимоотноше­нията между Църквата и римовизантийската държава, трябвала се има предвид, че те преминали през различни стадии на развитие, чийто повратен момент е Медиоланският едикт от 313 година. Към това време Църквата вече имала изградено отношение към държавата, за разлика от имперските власти, които следвали спря­мо нея по-скоро своя политически инс­тинкт. Църквата винаги знаела и помне­ла своето раждане, което почти съвпада­ло по време с консолидацията на импе­рията. Като се изключи известният упрек в Апокалипсиса на св. Иоан Богослов за „вавилонската блудница“, с който се ви­зира Нероновият Рим, християните оста­вали лоялни спрямо него. Никъде в раннохристиянската литература нито с на­мек не е осъдена самата империя, държа­вната власт и култура, освен идолопоклонството и езичеството. И само в този смисъл, понякога твърде неточно, кри­тиките на Църквата се отъждестяват с непоносимостта към държавата или гръко-римското културно наследство. Кога­то при Константин Велики, по думите на Евсевий Кесарийски, „империята подви­ла коляно пред кръста“, християните по­срещнали това събитие с неописуем въз­торг, защото смятали, че истинското съ­стояние на нещата трябва да бъде имен­но такова – империята да бъде бранител на християнството.

Империята, твърдят християнските те­оретици, била затова създадена, за да служи на „Царството Божие“. Тя била схващана като закономерност, създава­ща „пълнота на времето“ (Галатяни 4:4). И още нещо – успехите на империята били раз­глеждани като условие за историческото осъществяване на Църквата, а редът, въ­веден от императорите, като „необхо­дим ред“, който отразявал съществува­щия в „Царството Божие“.

Християнската Църква внушава на империята идеята за земната ѝ мисия, която преди всичко означавала проповед на Христовото учение по всички земни предели (вж. Матей 28:19).

Благодарната за щедростта и благо­деянията Църква увенчала Константин Велики с високия титул „равноапостолен“ и то не защото смятала, че е равен по святост на апостолите, а поради маща­бите на неговото дело, придобило свето­вно-историческо значение. Пак по същи­те причини той е единственият импера­тор на Византия, който Църквата кано­низира за светец. Приемайки по такъв начин империята, Източната църква ос­танала чужда на мрачната констатация на Ипонския епископ блажeни Августин за римската държава като „град на дявола“.

Взаимоотношенията между Държава­та и Църквата били санкционирани и по законодателен път. В Шестата Юстини- анова новела се заявява, че „свещенството“ и „царството“ произлизат от един и същ източник. Те били създадени – гла­си новелата – от самия Бог за благото на човечеството, „разбирайки се един друг, както душата и тялото, в пълна симфо­ния“.

Независимо от всичко, Църквата има­ла съзнанието, че желаната хармония ще бъде трудно постижима. Обявените от нея „свети василевси“ за „пазители на догматите и каноничните привиле­гии“ често пъти бивали деспоти, нару­шители на религиозната свобода, покро­вители на ереси, узурпатори, понякога отстранявани чрез кървави преврати. Ако не познаваме механизмите на среднове­ковната пропаганда, тази монархична на­ивност на ромеите би била трудно разби­раема.

До Юстиниан (527-565) насилието сре­щу верския избор било смятано за сла­бост на езическите общества. Но два века след Медиоланския едикт си про­карва път становището, че християнст­вото трябва да се налага със сила. Теоре­тиците на това чуждо на Църквата пове­дение дори привеждали като аргумент евангелския разказ за насилственото из­гонване на търговците от храма. Разбира се, това становище имало и противници, заявили своето несъгласие още във вре­мето на първите му проявления. Твърде показателни са думите на авторитетния Константинополски архиепископ св. Ио­ан Златоуст от началото на V-ти век: „Не е нужно да се прибягва до насилие, защото не бива да се насилва религията. За да бъде осъзната доброволно, нужно е да се действа със слово, а не с удари; нужно е да се защитава религията не убивайки, а умирайки, не с жестокост, а със смире­ние и търпение… Няма нищо по-свобод­но от религията!“.

Преди Юстиниан императорите не желаели да смесват светската си власт с властта над Църквата, опасявайки се да не подражават на езическата римска традиция, при която императорът е и върховен жрец. Самò по себе си това влизало в противоречие с евангелската постановка за „кесаревото“и „божието“. Чувствайки се пълноправен римски це­зар, Юстиниан ни най-малко не се посве­нил да управлява Църквата, както упра­влявал и държавата. Проникнат от енер­гия и дори аскетизъм, този амбициозен владетел имал желанието да овладее це­лия цивилизован свят. И веднага трябва да се каже, че това желание било израз не само на военнолюбиви намерения, а и стремеж за тържество на християнство­то „до края на света“. „Християнският владетел е длъжен, споделя императо­рът, ако това е нужно, със сила да подчи­ни постепенно всички народи, защото там, където императорът е господар, ще възсияе истинската вяра“. Освен това Юстиниан бил убеден, че налагането на римските закони и разпространението им сред другите народи е „висше благо“, от което се нуждаят всички. С огромно самочувствие и заслужена гордост Юс­тиниан коментира впечатляващите по­беди на византийското оръжие в Африка и Италия: „Никога до времето на нашето управление Бог не е дарувал римляните с такива победи. Поблагодарете на небе­то, жители на целия свят, във вашите дни се осъществи велико дело, за което Бог не призна за достоен древния свят“.

Вярата в мисията на християнския са­модържец направила от Юстиниан не­поколебим борец против враговете на християнството. По негова инициатива то било налагано с огън и меч, чрез терор и нетърпимост, което в крайна сметка довело до физическото унищожение на твърде отънелия слой от езичници.

В науката отдавна битува становище­то за безусловното подчинение на Църк­вата пред държавата като една от харак­терните особености на византийския об­ществено-политически живот, назовава­на най-често с термина цезаропапизъм.Това мнение обикновено се подкрепя от изказвания на видните византийски канонисти Теодор Валсамон и Охридския архиепископ Димитър Хоматиан. Спо­ред тях императорът стои над Църквата, защото упражнява власт на „Христов на- местник на земята“ – обстоятелство, ко­ето го издига далеч над правомощията на църковния предстоятел, бил той ар­хиепископ или патриарх. По този повод руският византинист от края на миналия век Безобразов назовава Църквата „бол­ното място“ на Византийската империя. Авторът има предвид не на книга заяве­ната теоретична „симфония“, а реалната практика.

Някои изследователи приемат, че Из­точната църква изпада в това състояние като резултат от гоненията през III-IV век. Всъщност бедата за християнството иде­ла оттам, че докато другите религии би­ли напълно индеферентни към различ­ните култове, самото то проявило нетърпимост към всичко нехристиянско. Въп­реки лоялното във всяко друго отноше­ние поведение на християните, те се ока­зали непримирими към идолопоклонското почитание на римския импе­ратор. На имперския тоталитаризъм хри­стияните противопоставили свободата на съвестта.

Все пак, като че ли не става ясно защо държавата се намесва така често в дела­та на Църквата. Може би отговорът се крие в това, че укрепването на църковния мир и постигането на религиозно единс­тво, което е и гаранция за вътрешно един­ство, било от самото начало грижа на държавата. На тази база са и многобройните актове с религиозно съдържание, издадени от римовизантийските импе­ратори. На същата база се изгражда и укрепва „догматическият съюз“ между Държавата и Църквата, който се превръ­ща в отличителен белег на византинизма.

Характерният за ранната Църква ригоризъм с официализацията на христи­янството постепенно изчезнал. Редом с това се влошила и църковната дисципли­на. В Църквата постъпили множество хора по чисто конюнктурни или користолюбиви причини. Реакция на това опасно за Църквата явление била появата и раз­пространението на монашеството. В не­го тя открила своя истински бранител, но грешката ѝ била, че го превърнала в идеал за вярващите.

За да разберем постоянната динамика в живота на Църквата, следена отблизо или ръководена пряко от императорите, трябва да отбележим дългото историче­ско присъствие на две основни сили въ­тре в Църквата, които били в постоянна конфронтация – партиите на зилотите и политиците. Зилотите били предс­тавители на онази част от духовенството, която защитавала приоритета на духов­ната над светската власт и категорично отричала вмешателството на държавата в делата на Църквата. Политиците би­ли по-компромисно настроени и до го­ляма степен се съобразявали с интереси­те на държавата и обществото. Несъмне­но тяхната позиция била по-правилна, за което свидетелства фактът, че когато зи­лотите идвали на власт, провеждали политиката на политиците. И ако все пак компромисите били допустими по отношение на тактиката или на вътрешнодържавните въпроси, по отношение на догматичната дейност зилотите не били склонни на никакви съглашения. И тъй като Църквата и византийската държава не намерили общ език по отноше­ние на унията с Римокатолическата цър­ква, тя и не могла да намери място в религиозния живот на страната. Дори могъщият и авторитетен император Ми­хаил VIII Палеолог (1259-1282), възхва­ляван като „възстановител“ на империя­та (август 1261 година), след като подписал Лионската уния с папата през 1274 година, бил отлъчен, а след смъртта му било отказано обичайното погребение. И още един пример. Когато измъчената и вече агонизираща от напора на турците импе­рия била принудена по политически съ­ображения да подпише поредната уния с Римокатолическата църква, тя тутакси се отказва с ужас от нея, след което ѝ оставало само да загине достойно. Впе­чатляващи са думите на великия логотет Лука Нетор, останали дълго в съзнание­то на ромеите, изречени в последните дни на Константинопол през пролетта на 1453 година: „В богохранимия град по-добре да видим турски тюрбан (чалма), нежели католическа митра“.

Тези думи са несъмнено потвържде­ние на догматичния съюз между двете върховни институции във Византия, пък и във всяко друго средновековно христи­янско общество. Вън от този съюз римовизантийската държава била мъртва, защото се лишавала от своята религиозна мисия, тоест от своята историчност.

__________________________

*Из книгата „Въведение в християнството“, изд. Булвест – 2000, С., 1992, с. 61-68. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Георги Бакалов (1943-2012). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bOX