За уникалния апологетичен подход в творчеството на

архимандрит проф. д-р Евтимий (Сапунджиев) – (1884-1943)

“Проф. архим. д-р Евтимий не е богословски писател, който може лесно да бъде четен.Той може да бъде само внимателно изучаван[1].”

Димитър Русев

„Вярата, както и изобщо мирогледът на човека, трябва да се извоюва, трябва да се получи в борбата със съмненията[2].“ Така   архимандрит професор д-р Евтимий (Сапунджиев) започва своята специална студия наречена: „Гнезда на съмнения във вярата“, която написва само година преди смъртта си (1942). Всеки, който би се заел да изучава живота и творчеството на този даровит богослов, ще открие, че споменатата студия е не просто един блестящ богословски анализ, а много повече – тя е послание, съдържащо в себе си есенцията на всичките негови духовни и научни търсения. „Християнинът никога не трябва да забравя – подчертава той, – че същината на неговия мироглед е твърдото стоене еднакво на територията на разума, както и на територията на религиозната вяра. Той не трябва да забравя, че е на границата[3].“ С тези думи авторът ни завещава своя мироглед – мирогледът на един дълбоко вярващ духовник, учен, учител и публицист, посветил изцяло сeбе си, както за утвърждаване на Христовата вяра, така и за развитието на съвременната християнска апологетика.

Настоящата работа, озаглавена: „Гнезда на вяра в съмненията“, е посветена на онази забележителна краска в мисленето и светогледа на големия български богослов и родолюбец архимандирт професор д-р Евтимий, която придава уникалност на неговия научно-апологетичен подход в полемиката между религията и науката – способността му, от една страна да диагностицира с точност и безкомпромисност гнездата на съмнение, които пречат на вярата да се развива, а от друга – да търси вдъхновен от Божията любов, онези мънички „синапени зърна“ на вяра, таещи се дори в съмненията и на най-радикалните противници на религията, въплъщавайки на дело думите изречени от Спасителя : „…понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото“ (Лука 19:10).

Особености на съмнението

Съмнението е неразделна част от същността на човека и е вградено дълбоко в основите на неговия светоглед. На бойното поле, намиращо се някъде между интелекта и сърцето се срещат вярата и разумът. Там професор Евтимий намира своето поприще и неуморно се труди според дарбите и знанията си. Религиозните съмнения и въпросите, свързани с тях, за  него, са един от фундаменталните обекти на изследване в научната му дейност. Търсенето на верните отговори той счита за важна част от своето призвание на апологет. По думите на професор д-р Николай Маджуров: “смело може да се каже, че тези въпроси като водеща нишка пронизват почти всички негови научни съчинения[4].“

Архимандрит Евтимий насочва вниманието ни към три важни особености на съмнението. 

Първо, то действа в човешкия ум, независимо дали става въпрос за вярващ или невярващ в Бога човек. Именно тук професор Евтимий дефинира и предмета на християнската апологетика в „преживяванията и размислите на онези вярващи християни, на които е хрумнало, че разумът може би противоречи на християнската вяра и на онези невярващи, на които е хрумнало, че настоящата истина е може би в религията, и то в християнската религия[5].“ Завършвайки студията си посветена на гнездата на съмнение, той подчертава, че апологетиката има неоценима подкрепа за затвърждаването на вярата и в борбата със съмненията, но сама по себе си тя не замества личната отговорност и не пренебрегва свободната воля на отделния човек, който преди да изпита полезния ефект от апологетичната работа, трябва да изпълни други условия, стоящи извън нейната област: „Никой не може да стане верующ в християнството – подчертава ученият-апологет – само въз основа на християнската апологетика[6].“ Безспорно ученият не гради празни илюзии, че съмнението може да бъде премахнато напълно или пък, че ще има хора, които са незасегнати от него. Според архимандрит Евтимий не трябва да приписваме на апологетиката чудотворни свойства и да очакваме от нея сама по себе си да доведе до “едно такова състояние на интелигенцията ни, при което да нямат място никакви съмнения[7].“

Втората особеност на съмнението е, че то разклаща всяка увереност и на вярващия, и на невярващия по различен начин. За професор Евтимий е важен факта, че и този, който вярва и този,  който не вярва, често се намират под ударите на съмнението, но в различна степен за различните личности. Той смята, че освен вярната диагностика, е необходимо и правилното лечение. За нас е интересен изборът му да разглежда съмнението не предимно като духовен, а като основен психологически факт, разбирайки, че в случай като този, много по-ефективно е да се води борба не само чрез методите на религията, но и с помощта на науката. Духовникът вижда апологетиката като наука, изследваща съмнението – как е възникнало, какъв е смисълът, който хората му придават, как би могло да се преодолее и така нататък. В същото време обаче откроява нейното място, като свързващо звено между науката и религията, което позволява на човека да преживее максималната полезност върху себе си и от двете. Според архимандрит Евтимий християнската апологетика не е само наука, а както той я нарича – „веро-наука“, в която „вярата и разумът… са равноправни и едва ли има някаква полза от повдигането на въпроса, кому из тях лежи приматството[8].“

Третата важна особеност се отнася до работата със съмнението, която не е една и съща за вярващия и за невярващия. По думите на професор Евтимий: „Апологетиката иска да отслаби и отстрани съмнението у първия и да даде правилен ход на съмнението у втория, за да се обърне то във вяра[9].“ Такова ниво на работа със съмнението е постижимо само за добре осъзнат и вкоренен във вярата си човек.

Крайната цел на талантливия учен-апологет не е прецизният анализ на различните категории съмнения. Като следва думите на Спасителя:  „Царството небесно прилича още на имане, скрито в нива…” (Матей 16:44), даровитият духовник и учител неуморно търси дълбоко под повърността на убежденията онова „имане”, което Бог е сложил във всеки човек. Позовавайки се на сюжета от драматичната поема на немския драматург Готхолд Лесинг „Натан Мъдрия“, професор Евтимий по оригинален начин интерпретира истинната вяра, наричайки я „златен пръстен[10]“, който човешката индивидуалност, така затрупва под всевъзможни „религиозни разклонения и подразклонения“, че категориите на съмнение, които се пораждат вследствие на този процес, са неизследими. С това разбиране той ни съветва да не приемаме описаните от него „гнезда на съмнение” за  единствени, а да продължаваме старателно да задълбочаваме наблюденията си, откривайки в различните личности нови форми на съмнението. Много по-важно от изследването на съмненията, според Дядо Евтимий е неуморно да търсим онази чиста и изначална вяра, сложена от Бог във всекиго от нас.

Силата на индивидуалността

Основополагащ аспект от методиката на архимандрит професор Евтимий в неговите изследвания на вярванията и съмненията е разбирането за централната роля на индивидуалността. Всяко човешко същество е уникално по своята същност, с начина си на мислене, с възприятието си на околната действителност. Следвайки принципа за индивидуалния подход, той отправя посланията си като разделя религиозно-съмняващите се на три основни категории:

– Съмняващ се във вярата си вярващ. Всеки вярващ, независимо от своето чистосърдечие, решимост, знание или опит, има периоди, в които попада под ударите на съмнението. Професор Евтимий вижда работата на апологетиката с този вид съмнение в това, че тя не се стреми да го изкорени, а само да отстрани онези части от него, които намира за вредни, като в същото време използва други – за усъвършенстване на вярата. Противоположен на този тип е вторият:

– Съмняващ се в неверието си невярващ. Както вярващият, така и невярващият има своите съмнения. На него, според учения-апологет, апологетиката се стреми да обърне специално внимание, преди всичко като превенция на съмнението, за да не вземе то противохристиянска посока, от една страна, а от друга – да продължи да поддържа  онази част от него, която разколебава неверието. Чрез прецизния анализ, който професор Евтимий използва, пред нас се разкрива един уникален подход, превръщащ апологетиката от наука в изкуство. И на трето място, авторът обръща особено внимание на:

– Лутащият се без вяра в какъвто и да било мироглед скептик.

Според професор д-р Евтимий това е най-многобройната и разнообразна категория съмняващи се, които се приближават или до първия или до втория тип, но продължават да бъдат неустановени към нито един от тях.

Тази категория има специално място в изследванията и творчеството на ученият-апологет. За да обобщи работата с тях в много от полемичните си трудове, той отделя особено внимание на един специфичен събеседник – „скептика-младеж“. Изборът на такъв събеседник  не е случаен, а е плод на тънкия усет на надарения учен и апологет. Като използва димамичните особености на изграждащия се юноша, той намира аналог във вътрешните борби на скептика, който наподобява колебаещ се младеж, и в младежа, който в определен период от израстването си е скептик.

Конфликтът между науката и религията, според професор Евтимий е проблем, който се преживява много драматично от младежта. С голямо старание и загриженост духовникът създава своите студии, посветени на будните, търсещи младежи, чийто първи въпрос при съзряването е: “да вярваме ли или – не, да убиваме ли с разума вярата си или тя може да съществува в моята душа с разума?[11]“ Юношеството според професор Евтимий е моментът, в който младежът започва да чувства особена енергия, вяра в собствените сили, и прави първите стъпки на самостоятелността. Тогава той начева да търси своето предназначение в живота, да осмисля своите постъпки и да формира своя мироглед. Това е и времето, в когато у младежа много силно действат критическият разум и самосъзнание. Това за апологета е и преломният момент, в който у юношеската душа се заражда и въпросът: “ да оставя ли и занапред място в душата си на онази преданост на външни влияния и вътрешни инстинктивни потребности, които досега сами ръководеха моя живот или гордо да прекъсна всякаква връзка с всичко старо и всецяло да се отдам само на тази самозараждаща се в мен разумна сила, която разрушава всичко, що не издържа безпощадната ѝ критика?“[12] Иначе казано, това е моментът, в който осъзнавайки своето израстване юношата преосмисля и авторитетите, които би избрал за изграждането на светогледа си. И ако този факт лесно би останал незабелязан от обикновен полемист, то изкусният „ловец на човеци“ (Матей 4:19), вдъхновен от Божията мъдрост, именно там съзира онова „дълбоко“ в морето на човешкото съзнание, където да „хвърли мрежите си за ловитба“ (Лука 5:4).

Вяра в разума и разум във вярата

Професор Евтимий определя еклектическия характер на апологетиката като много полезен за работата с „юношеството”[13], защото тя е наука, която е свързана и зависима от другите науки, поради работата си повече с авторитети, отколкото със самостоятелни изследвания. Точно това я прави много подходяща за този вид полемика. Без да препоръчва себе си в качеството на авторитет, той впечатлява със своето уважително, ненатрапващо се отношение към събеседника си, като в същото време умело предлага аргументиран анализ на противоречията, следвайки основните за апологетиката правила:

– да подбере и резюмира подходящите авторитети;

– да докаже чрез общопризнатите в тази област методи и принципи тяхната авторитетност и приемущество и

– да ги хармонизира, като съставни части на един верово-научен светоглед.

Така, давайки възможност на събеседниците си сами да направят своите изводи, архимандрит професор Евтимий по прекрасен начин разкрива действащата в него синергия на духовник и учен. Отстояването на истината от една страна, съчетано с бащинска любов и грижа – от друга, са отличен пример за същността на един истински апологет.

Потвърждение за казаното дотук са двете полемични статии: „Със скептика-младеж при Хекеля”(1930 година) и „Със скептика-младеж при Спенсера” (1935 година), в които архимандрит д-р Евтимий показва не само отлично познаване на разглежданата проблематика, но и блестящо боравене с методите на апологетиката.

Първо, той си поставя за цел да заведе скептика-младеж при Хекел[14], „за да види той даже в Хекеловия материалистически мироглед елементи на вяра[15].” В тази чисто полемична работа, по думите на професор Николай Маджуров, „той аргументирано доказва, че и в самия материализъм, който се явява уж най-големият противник на религиозната вяра, са загнездени цяла редица „елементи от вяра”, без които това учение не би могло да направи и крачка напред[16]“.” Умело и задълбочено, професор Евтимий, развенчава пред жадуващият за единен, цялостен мироглед младеж, фалшивите обещания на материалистите, да му дадат пълен мироглед позовавайки се само на разумното познание. Наред с посоченото, в заплашителните думи на Хекел: „допуснеш ли на едно място тайната (свръхестественото) нищо вече не ще ти пречи да я допуснеш и на други места и тогава науката и научната истина са вече изгубени[17]” със своя тънък усет за детайла, архимандрит Евтимий, улавя уникалната възможност да осъществи Хекеловите страхове завеждайки младежа-скептик да получи потвърждение при Спенсър[18] и позовавайки се  Спенсъровия авторитет и неговите мотиви да му докаже „че пълното постижение на истината за битието е невъзможно за нашия разум, въпреки напъните на Хекел и другите материалисти в това направление…” [19]

Архимандрит Евтимий, отлично разбира, че Спенсъровият агностицизъм, изповядва друга крайност и затова е полезен за оспорване на Хекеловата теория, но не и за откриване на онази истина, към която води своя събеседник-скептик. Благодарение на ненадминатия си талант на апологет, ученият не бърза да се бори със съмнението – напротив. Той умело подхранва скептицизма на скептика, оставяйки го да стигне до нейзбежния му край – безизходицата. Същевременно, без да се притеснява от страничните ефекти, които поражда мисленето на Спенсър, Дядо Евтимий логично, с изкусно подреден набор от разсъждения довежда младежа до предварително приготвения за него  фундаментален въпрос: дали може изобщо да има светоглед без да бъде отворена „вратата на вярването, на религиозното постижение на действителността[20]?” И разбира се, умелият апологет е там, за да подкрепи с мъдър съвет своя събеседник, като споделя и единствената възможна формула, която би могла да го извади от безизходицата на неговото търсене – и това е предизвикателството: да се опита да запълни празнотите в научния мироглед, макар и отчасти, чрез отварянето на вратите на вярата и религията.

С неуморната си работа и желание да бъде в помощ на търсещите и колебаещите се, за нас архимандрит професор Евтимий е чудесен пример, който уверено да следваме. В края на студията „Гнезда на съмнения във вярата”, той отправя предизвикателство и към онези, които бъркат сляпата вяра с непоколебимото убеждение, завършвайки с думите: „По-благонадежден е понякога за идеалите на социалната правда и напредък и за Царството Божие един често съмняващ се младеж, отколкото неинтересуващият се от никакви съмнения[21]”

Със скептика-младеж при Дядо Е.

Днес, общественото съзнание, е залято от всевъзможни културни, религиозни философски и така нататък формати. Много от тях открито заявяват своите претенции за духовност, но все повече и по-опасни стават тези, които неусетно се промъкват в мисленето и бита на хората. Те се трансформират под формата на мъдрост, позитивно мислене, изкуство, медицина, бизнес и други, като по този начин успяват да изпълнят целта си – свързвайки се с все по-неосъзнатото религиозно чувство на технологично мислещия материален човек, да го приведат в състояние на поклонение на мъртви идоли и демонични сили, променяйки спасителната вяра в Господ Иисус Христос – в мъртво суеверие (Римляни1:22-25).

Неудържимата експанзия на глобализацията и процесите породени от нея, необратимо промениха представата на съвременния човек за общество и социални взаимоотношения. Светът се превърна в глобално село, обществото – в маса, а човекът – в социално животно. Необходимостите от културна съвместимост и мирно съжителстване, наложиха на мултирелигиозния социум нов модел на религиозност – секуларизираната[22]. По думите на православният богослов Клара Тонева, която е един от продължителите на делото на професор д-р Евтимий: „Изразено накратко, секуларното приемане на Бог като някаква „идея”, която няма отношение към света и човека, е модернизирана форма на идолопоклонство – новата вяра в човекобога. Модерният човек е светски, секуларизацията се разгръща във всички житейски области, включително и в тази на духа. Тя (секуларизацията) не може да бъде „победена” дори от многобройните религии, които, изоставяйки своите цели, оказва се, че постепенно ѝ стават подвластни[23]”.

Засипан с всевъзможи културни и религиозни модели, които претендират, че познават „истината”, днешният скептик-младеж е все по-объркан относно своята идентичност, разбирането си за свръхестественото, а оттам и за същността на своята вяра. И ако в началото на миналия век, важната дилема за търсещият юноша е била, дали да остави науката да формира мирогледа му или да отвори вратата на религията, за да потърси неговата цялост, днес основно предизвикателство пред него е: коя е истинската религия, чиято врата той да отвори. „Според мнозина изследователи дезориентираността на нашия свят, духовното и интелектуално смущение и разстройване се дължи на отстъплението от християнството (без оглед на това в кой исторически период е започнало) и е основа на съвременната криза[24].” Всички тези особености отправят предизвикателство пред съвременната християнска апологетика да потърси актуален поглед върху спецификите на духовността на обществото, и съответно да намери адекватен подход, който да помогне на търсещите  да разпознаят Единственият Път водещ до спасение. Религията в съвременното секуларно и мултикултурно общество не разполага с възможността сама да се справи с тези нови тенденции в социалното развитие. От друга страна, науката все така неуморно се стреми да се сакрализира и да придобие религиозни белези. Все по-осезаема става нуждата на религията от богословието, като веро-наука способна да построи надеждни мостове, които да свържат вярата и разума в хармоничен съюз.

„Минали са 95 години от основаването на Богословския факултет, а дирята на първите български богослови е все така значима. Тя доказва, че религиозните явления носят печата на историческия момент, в който са се случили, но и че духовният живот нито се изчерпва, нито се вмества само в тези рамки[25].” Като виждаме спецификите на епохата, в която живеем, естествено е да се запитаме, готови ли сме да тръгнем по стъпките на Дядо Евтимий – този пионер на съвременното богословие в България, и още бихме ли могли да продължим започнатото от него дело или ще оставим скептика-младеж да се лута безпризорно в лабиринтите на своите съмнения?

Независимо от технологичните промени във външния свят, вътрешният мир на човека остава все така същият. Вярата и съмнението все така живо водят своя диалог в човешкото съзнание. По думите на един от наследниците на архимандрит професор д-р Евтимий – доцент д-р Димо Пенков, това не ги прави взаимно изключващи се. „Някои казват – ако имаш вяра, нямаш никакви съмнения. Е, сигурно има хора, които нямат никакви съмнения, но твърде много християни от нашето време са такива, за които вярата е в постоянен диалог със съмнението. И самият факт, че някои имат съмнения, не е непременно свидетелство за това, че нямат вяра. Това е по-скоро свидетелство, че вярата им е жива. Съмненията могат да бъдат проблем, трудност. Но искренното съмнение не е грях. Лицемерието е грях[26].”

Животът и делото на архимандрит професор д-р Евтимий (Сапунджиев), безспорно са значима част от съкровищницата на Богословският факултет, както и на цялото богословие като наука. Осезаема е нуждата днес от неговото присъствие и подкрепа за делото на благовестието. Уверени сме, че започнатото от талантливият духовник, учен и богослов няма да остане безплодно. Безценен за нас е фактът, че той ни е завещал, не само значимо литературно-научно наследство, но и вдъхновени наследници, които с усърдие продължават неговото дело, бидейки в наши дни достойни труженици на нивата на съвременната богословска наука.

Професор Евтимий завършва студията си „Гнезда на съмнения във вярата”, с обръщение към християнина, който стои на границата между видимото и невидимото наричайки го: „граничар в тукашния живот, а границата – казва той – ще бъде отстранена, само когато отидем там, където ще видим истината не  „… смътно като през огледало, а … лице с лице..”(1 Коринтяни 13:12[27])

Сега, този уникален, даровит духовник и учен отдавна е там, при истината, за която цял живот е воювал. Вероятно скептикът-младеж, на когото са били посветени голяма част от трудовете му – също. Тук обаче, от тази страна на границата, днешното време има своите скептици-младежи, тук продължават да бъдат и гнездата на съмненията, неспирно „мътещи” своите аргументи. Но тук ли са граничарите, които подобно на своите предшественици, стоят еднакво твърдо на територията на разума, както и на територията на религиозната вяра? Тук ли са тези всеотдайни християнски апологети, които няма да се уморят да търсят гнездата на вяра в съмненията и да обгрижват онези синапени зърна, за които Господ Иисус Христос казва: „Царството небесно прилича на синапово зърно, което човек взе, та посея на нивата си, което е най-малко от всички семена, но, кога израсте, бива по-голямо от всички злакове и става дърво, тъй че птиците небесни прилитат и се подсланят под клоните му” (Матей 13:31-32). И най-после, тук ли са днес онези всеотдайни и талантливи учени-апологети, всякога готови с кротост и боязън да подадат ръка на „скептика-младеж”, опитващ се да открие своя мироглед между съвременните Хекелови и Спенсърови манталитети, и да отидат заедно с него при Дядо Е. – този, който с мисъл и дело доказа, че знае как да открехне за истинските търсещи вратата, зад която се крие неизследимото.

Написани преди около век, думите на архимандрит професор д-р Евтимий са все така актуални и днес, все така актуални ще бъдат и в следващите поколения, защото не са написани от ръката, а от сърцето на този уникален и даровит духовник и учен. И ако „дадем ухо” на неговите наставления, и днес можем да чуем онзи тих, но авторитетен глас, който с топлота ни увещава бащински: „Прочее, предклони, младежо, благоговейно глава пред вложените в душата ти естествени сили и способности и смело търси чрез тях и истинската религия, защото това е първият фактор за достижението ѝ. Но в същото време предклони благоговейно колене и пред Висшата сила с вяра в Нея, че Тя не е оставила досега човечеството без свръхестествена помощ и с надежда, че и тебе лично Тя няма да остави да се луташ безпомощен и сам[28]!”

Използвана литература

Aрхимандрит Евтимий, Гнезда на съмнения във вярата – В: ГСУ, БФ, XIX, 1941-1942

Aрхимандрит Евтимий, Елементи на вяра в основите на нашето познание.- В: ГСУ, БФ. I, 1923-24.

Aрхимандрит Евтимий, Задачите на християнската апологетика., С., 1932.

Aрхимандрит Евтимий, Потребност от откровение, – В: Вяра и разум (сборник апологетични студии), Русе, 1940.

Aрхимандрит Евтимий, Със скептика-младеж при Спенсъра.- В: ГСУ, БФ, XII, 1934-1935,

Aрхимандрит Евтимий, Със скептика-младеж при Хекела. – В: ГСУ, БФ, VII, 1929-1930.

Маджуров, Николай. Несторът на българската богословска мисъл – В: ГСУ, БФ 1996.

Павлов, Павел. Православие и постмодерност: разночетения по темата. – В: сп. Богословска мисъл, 3-4/2005.

Пенков, Димо. Екзистенциални измерения на вярата в творчеството на Фьодор Михайлович Достоевски, С., 2009.

Русев, Димитър. Благовестието на Царството и междурелигиозният диалог (Православие – традиция и съвременност Т. V, Изд. къща Студио 18, Пловдив 2019).

Тонева, Клара. Секуларизираната религиозност, С., 2018.

________________________________________

*Публикувано в Професор д-р архимандрит Евтимий Сапунджиев: живот, църковна и академична дейност (1884-1943). Сборник по случай 75 години от кончината му, изд. Фондация за регионално развитие, С., 2020, с. 107-117. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Маджуров, Николай. Несторът на българската богословска мисъл – В: ГСУ 1996… с. 184

[2]. Aрхимандрит Евтимий. Гнезда на съмнения във вярата – В: ГСУ, БФ, XIX, 1941-1942, с. 40

[3]. Пак там, с.35

[4]. Маджуров, Николай. Несторът…с. 171.

[5]. Пак там, с.166.

[6]. Маджуров, Николай. Пос.съч., стр. 165.

[7]. Архимандрит Евтимий, Гнезда… с. 35.

[8]. Aрхимандрит Евтимий. Задачите на християнската апологетика. С., 1932, с. 6.

[9]. Пак там.

[10]. Aрхимандрит Евтимий. Гнезда …с.35.

[11]. Aрхимандрит Евтимий. Елементи на вяра в основите на нашето познание, – В: ГСУ, БФ. I, 1923-24. с.59.

[12]. Пак там.

[13]. В антропологичен план юношеството се свързва с процеса на инициация. (Инициацията е буквално „тайно посвещаване“). Младият индивид трябва да премине от детството към света на възрастните, като придобие знанията и уменията типични за тях. (б.а.).

[14]. Ернст Хайнрих Филип Аугуст Хекеле – (1834-1919) виден немски естественик, един от най-смелите защитници на трансформизма. Професор по зоология в Йенския университет. През 1866 година се среща с Чарлз Дарвин и става един от най-пламенните привърженици на неговата теория (б. а.).

[15]. Aрхимандрит Евтимий. Със скептика-младеж при Хекела. – В: ГСУ. БФ, VII, 1929-1930, с.177.

[16]. Маджуров, Николай. Несторът … с. 168.

[17]. Aрхимандрит Евтимий, Със скептика-младеж при Спенсъра.- В: ГСУ, БФ, XII, 1934-1935, с. 2.

[18]. Хърбърт Спенсър (1820 –1903) е английски философ, известен политически теоретик на класическия либерализъм и социологически теоретик от Викторианската епоха. Бидейки многостранно развит, Спенсър дава своя принос в широк спектър от теми от различни области – етика, религия, политика, философия, биология, социология и психология. Спенсър е широко известен като автор на фразата „оцеляване на най-приспособения“, изказана в Принципи на биологията (1864) след прочитане Произход на видовете на Чарлз Дарвин. (б.а.).

[19]. Aрхимандрит Евтимий, Със скептика-младеж при Спенсъра… с. 4

[20]. Маджуров, Николай. Несторът … с. 169.

[21]. Aрхимандрит Евтимий. Гнезда на …, с.35.

[22]. Вж. по-подробно по този въпрос у Русев, Д. Благовестието на Царството и междурелигиозният диалог (Православие – традиция и съвременност Т. V, Изд. къща Студио 18, Пловдив 2019.)

[23]. Тонева, Клара. Секуларизиараната религиозност , С., 2018, с. 20.

[24]. Павлов, Павел. Православие и постмодерност: разночетения по темата. – В: сп. Богословска мисъл, 3-4/2005, с. 92.

[25]. Тонева, Клара. Секуларизираната …. с.14.

[26]. Пенков. Димо. Екзистенциални измерения на вярата в творчеството на Ф. М. Достоевски, С., 2009, с. 92

[27]. Aрхимандрит Евтимий. Гнезда …с. 35

[28]. Aрхимандрит Евтимий, Потребност от откровение, – В: Вяра и разум (сборник апологетични студии), Русе, 1940, с. 39.

Изображения: авторът Димитър Русев, архимандрит професор д-р Евтимий Сапунджиев (1884-1943) и неговия гроб в Копривщица. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bNa