Георги Бакалов

Първите три века след образуването на Църквата са най-трудните за христи­янството. През това време то отстоявало не толкова учението си, колкото физиче­ското си оцеляване. Езическият свят и римските власти открито преследвали християните, както нито едно друго ре­лигиозно учение в древността.Често пъ­ти те слушали за себе си:“Вие не трябва да съществувате“.

Християните не срещнали разбиране и сред юдеите, които първи подели гоне­нията срещу тях. Поради това първите бележити представители на новата ре­лигия са мъчениците, подели върху себе си жребия на апостолското свидетелс­тво.

Гонения предприема и цар Ирод Агрипа I, за да угоди на съотечествениците си и за да спечели популярност сред най-консервативните между тях. С голяма враждебност се отнесли почитателите на Моисеевия закон спрямо апостол Па­вел. Спечелилата литературна популяр­ност метафора „превръщането на Савел в Павел“, визираща коренния прелом в религиозната ориентация на довчераш­ния гонител на новото учение, останала чужда и съвършено неразбираема за юдеите. За тях той бил „апостат“ (отстъ­пник), достоен за заклеймяване и винаги преследван от юдейската диаспора по дългия път на неговата мисия. Същест­вува мнение, че първото гонение спрямо християните в Рим след пожара от 64 година е не толкова самоинициатива на Нерон, колкото умело скроена интрига от нало­жницата му Попея. Има предположение, че тя принадлежала към прозелитите на юдаизма и в услуга на религиозните си наставници обвинила пред императо­ра християните. В този смисъл жестока­та им екзекуция може да се приеме като продължение на гоненията от Палести­на.

След разгрома на Иерусалим през 69-70 година и особено след второто еврейско въстание от 135 година антихристиянската про­паганда на юдеите значително отслаб­нала. Еврейството преживявало тежки години на разселване и малтретиране, в които трябвало да се погрижи за собст­вената си участ, нежели да преследва християните.

Всъщност истинските гонения идват от страна на езичниците. За създалите се между тях и Христовите следовници отношения твърде показателни са думи­те на Тертулиан: „Езичниците и христи­яните са чужди едни на други“. На какво почива тази отчужденост и какви са при­чините за нарушената религиозна толе­рантност в един свят, където почитането на множество богове не правело никому впечатление? Това са въпроси, които за­нимават религиоведи и историци още от епохата на Просвещението. По-същест­вените причини могат да се групират в няколко направления: обществени, дър­жавно-религиозни и политически.

Насочвайки се към обществените при­чини, ние се натъкваме на едно становищe, единодушно споделяно както от раннохристиянските писатели, така и от ези­ческите мислители: гръко-римският свят посреща враждебно християнството. По този повод споменатият раннохристиянски апологет Тертулиан риторично въз­кликва: „С какво ви вредим, елини? Защо ненавиждате като злодеи тези, които сле­дват словото Божие? Колко пъти – про­дължава с горест Тертулиан – тълпите ни нападаха, хвърляха камъни и запалва­ха домовете ни. Не пощадиха  даже мър­твите, които изравяха от гробовете и на­сичаха на късове“.

Ненавистта към християните обхва­нала и образованите представители на гръко-римското общество. Известният историк Тацит определя своето и на съ­мишлениците си отношение към христи­яните с констатацията, че те били прес­ледвани „заради извършените мерзос­ти“. Учението им, което почти не позна­вали, назовали „пагубно суеверие“. По­добни квалификации се срещат и у други автори, очевидно повлияни от ширещи­те се сред тълпите слухове за „кръвожадността“ на християнските богослуже­ния. Заблуждението идвало от погреш­ната интерпретация на тайнството Евхаристия, при което се говори за прет­воряване на виното и хляба в „кръв и тяло Христови“. Още по-чудовищно звучели слуховете за убитите младенци, чиято кръв служела за причащение. Така суе­верната тълпа виждала в християните „ненавистници на човешкия род“.

Подобно е впечатлението и на други езически писатели като Светоний, Плиний Млади, Целз, Апулей и Лукиан. В техните съчинения християните изглеж­дат „безсрамни сектанти“, за които няма „нищо свято“. Съществуват даже обви­нения в атеизъм, предвид на това, че християните не извършват публични це­ремонии, отказват да участват в езичес­ките култове и не притежават храмове. Повод за други спекулации са и оби­чайните за първите десетилетия „вечèри на любовта“, при които вярващите си разменяли „целувката на мира“. Същото в очите на езичниците изглеждало като прикритие на необуздан разврат.

Не би могло да се отмине без внима­ние и характерното през първите един-два века отношение на християните към езическата философия, основателно смятана за първооснова на политеистичните релгиозни учения. Силно впе­чатление правело поведението на някои фанатици, които трошели статуи и други произведения на изкуството, убедени, че са обитавани от демони. Подобни, макар и редки проявления, ставали причина християните да бъдат обвинявани за вра­гове на античната култура.

С течение на времето общественото негодувание към последователите на Христа постепенно отслабнало. Езични­ците опознали учението им, възхищава­ли се от добродетелите и себежертвата на мъчениците им. Обществото все по-ясно разбирало, че обвиненията срещу християните са плод на клевети и изми­слици. В резултат на промяната мнозина приели кръщението, дори по време на гоненията в началото на IV-ти век езичници укривали християни – нещо недопусти­мо в миналото.

Друга причина за неприязънта на рим­ските власти към християните е неадек­ватното им, от гледище на практиката, отношение към религиозните традиции. В стария свят било обичайно религията да се разглежда като държавно дело, а служителите на култа да изпълняват социални функции. Нещо повече. Грижа­та за култа в Рим принадлежала на Се­ната, който единствено бил оторизиран да признава и разрешава почитането на всеки един бог. По този начин религията придобивала не само социален, но и по­литически характер.Съответно наруше­нието на това правило било нарушение на римските закони и проява на нелоял­ност.

Поначало римската държава опреде­ляла религиозните изповедания по наци­онален признак. Приемало се, че същес­твуват гръцки, сирийски, египетски и прочее култове, всеки от които имал своето мя­сто в римския пантеон. Ако някои изглеждали подозрителни, бивали забранява­ни. Така става през 188 година с култа на Бакхус, който влизал в противоречие с моралните норми на римското общест­во. Християнството и юдаизмът били в числото на забранените религии, тъй ка­то не поддържали връзка с държавните институции и Сенатът не се е произнасял за тяхната законност. Все пак към юдаизма се проявявало по-голямо търпение, предвид древността на култа и подчер­тано националната му принадлежност.

Съвършено друго е положението с християнството. Още от самото начало то не било обвързано с нито една народ­ност. Определяйки отношението си към „другите“, християните ги назовавали „езичници“ или „юдеи“, но това не били национални, а религиозни квалификации. Липсата на национална основа, както и отрицанието на всички други религии било неразбираемо за римските власти. Религиозната им толерантност предпо­лагала правото на всеки култ да почита по свой начин своите божества. Никому и на ум не идвало да отрича съществува­нето на гръцкия Зевс заради тракийския Залмоксис, или финикийския Ваал зара­ди германския Вотан. В този смисъл твър­дението на християните, че техният Бог е единствен истински Бог, създател на все­лената и човеците, а езическите богове са измислици на народната фантазия или демони, изглеждало като прекомерна претенция.

Вече няколко пъти бе подчертано,че за римските религиозни традиции кул­товата регламентация се свеждала до публичните церемонии и ползването на храмове.Отсъствието им предизвиквало подозрение, което един съвременник из­разява с думите:“Да презираш храмове­те, значи да отхвърляш императора“.

В епохата на принципата, чието нача­ло поставя Август (27 година преди Христа – 14 година след Христа), стремежът за създаване на уни­версална държава с централизирано уп­равление въвежда в религиозната прак­тика почитането гения на императора. Чрез този своеобразен култ се целяло постигане на духовно единство в много­националната империя, което фактичес­ки превръщало култа към цезаря в акт на политическа благонадеждност. Отка­зът на християните да се покланят на императорските статуи, да извършват в тяхна чест жертвоприношения и да ги обожествяват било схващано не като на­рушение на някакви религиозни принци­пи, а като нелоялност спрямо законната власт на цезарите. Дори само това било достатъчно да бъдат обявени за врагове на римската кауза с всички произтичащи последствия.

За такова отношение спрямо християните може да се говори след II-ри век. Дото­гава те все още не били достатъчно добре познати, а и не била изградена централи­зираната структура на Църквата. От вре­мето на Марк Аврелий (161-180) тя се оформила като мощен „вселенски съ­юз“, който по смисъла на „тайните обще­ства“ я правел опасен противник на дър­жавата. И тук отново не става дума за самата християнска религия, от която римските власти по същество не се инте­ресували.

Римският закон наказва не убеждени­ята, а действията. С други думи проповедта на една религия против друга не било наказуемо, но да се отхвърля всеобщият култ на императора вече е състав на престъпление.

Изтъкнатите дотук мотиви от общес­твен, религиозен и политически харак­тер за гоненията против християните из­разяват предимно теоретичното отно­шение на римските държавни власти. Що се касае до практическите действия, то още от самото начало те са насочени към репресии, мъчения, лишаване от граж­дански права и физическо изтребление на отделни личности, групи или множе­ства следовници на християнското рели­гиозно учение.

Църковната историография сочи ка­то първи гонения преследванията на юдеохристияните и елинистите в иерусалимската община, както и предприетите репресивни мерки от император Нерон. И в двата случая гоненията са регионално ограничени и засягат сравнително малко вярващи. В този смисъл би могло да се каже, че до последните осем месеца от управлението на император Домициан (81-96) животът на християнските общини протичал сравнително спокой­но. Причините за внезапното обръщане на императора против християните не са достатъчно ясни, освен фактът, че реп­ресиите започват след като бива осъден на смърт императорският братовчед Тит Флавий Климент.

Нови изпитания изживяват христия­ните в края на първи век, когато се засил­ва почитането на императорския култ и жертвоприношенията пред статуите ста­ват задължителни. За целта били изгот­вени списъци на гражданите, чрез които властите контролирали персоналното по­ведение на всеки поотделно. Християни­те не пожелали да бъдат записани в синагогиалните списъци на юдеите, с което публично се разграничили от тях, а отка­зът да се поклонят на императорските статуи бил квалифициран като престъп­ление срещу „римския народ“ и неговия върховен представител – императора. Отглас от това тревожно време се долавя в Апокалипсиса на св. Иоан Богослов, където посоченият „дом на сатаната“ лесно може да се идентифицира с Пергам и построения там храм на императо­ра.

За мерки спрямо християните сви­детелства проконсулът на Понт (Мала Азия) Плиний Млади пред император Траян, като заявява, че смъртна присъ­да получавал „всеки, който се легити­мирал като християнин“. Любопитно е обяснението на начина, по който се установява религиозната принадлеж­ност на гражданите. Проконсулът ги карал да прикадят тамян пред статуите на императора, да се закълнат в езиче­ските богове и накрая да произнесат проклятие срещу своя бог. Нито едно от трите изисквания не било изпълнено от християните. По този повод импера­тор Траян съветва понтийския управи­тел да обвинява само онези, за които по съдебен път се докаже, че изповядват християнството, без да се съобразява с доносите.

Приемникът на Траян, император Адриан (117-138), проявявал повече търпи­мост спрямо религиозните предпочита­ния на своите поданици. В писмо до проконсула Минуций Фундан Адриан пре­поръчва при всяко обвинение срещу хри­стияни да се проучва има ли нарушение на закона, и ако не, да бъде наказван клеветникът.

Според свидетелството на Сулпиций Север при Антонин Пий (138-161) Църк­вата преживяла в мир. Гонения не се ор­ганизирали, но по време на природни бе­дствия тълпите отново обвинявали хри­стияните в съучастничество със „злите сили“.

Биографът на император Септимий Север (193-211) Спартиан споменава за един рескрипт, с който под страх от смър­тно наказание се забранявало приемане­то на юдаизма и християнството. Всле­дствие на това пострадали много от но­вопокръстените християни.

В краткото управление на Максимиан Тракиец (235-238) ударът бил насочен предимно към клира на Църквата, смя­тан за главен подбудител и разпростра­нител на преследваната религия.

От втората половина на III-ти век започва последният етап от гоненията на християните.Новото в този период е стратегия­та на римското правителство, което об­лича репресиите с юридически санкции и внася в тях елемент на систематичност. Началото на тази практика се поставя в управлението на император Деций Тра­ян (249-251). Може да се каже, че той е първият убеден противник на християн­ството, доловил универсалните му пре­тенции и сериозното разминаване с кла­сическите принципи на римското мисле­не. Нарастващото религиозно противо­поставяне в многонационалната импе­рия подтикнало императора да издаде през януари 250 година строг едикт, с който се предписвало на всички граждани да зая­вят принадлежността си към официал­ната религия. Това трябвало да стане публично, при изрично указание за тежки наказания в случай на отказ. В най-голяма степен едиктът засегнал средните и висшите служители на Църквата, които, както се очаквало, отказали да изпълнят императорската заповед. От мъченичес­ка смърт загинали епископите на Рим, Иерусалим и Антиохия, както и множес­тво вярващи. Жестокостта на гоненията, според преданията, станала причина за трагичната гибел на императора при град Абритус (до днешния град Разград) в битката срещу готите.

На ново преследване християните били подложени при император Валериан (253-259), който забранил богослуженията им.

Последните, но затова пък и най-жестоки гонения, предприема създателят на домината (ранна форма на римовизантийското самодържавие) Гай Валерий Диоклециан (284-304). Близо двадесет го­дини (до 303 година) ипмператорът-доминус не предприел никакви мерки против хри­стияните. Този сравнително дълъг пери­од на спокойствие съдействал за разпро­странението на учението им, за строеж на храмове и в крайна сметка за укрепва­не на църковните общини.Резкият обрат в отношението на Диоклециан поставя много въпросителни пред изследовате­лите на неговата епоха. Според едни мер­ките на императора срещу християнска­та Църква били последна точка в рефор­мите му, чието време настъпило тъкмо през 303 година. Според други Диоклециан бил противник на християнството, но се отнасял търпимо до момента, в който разбрал, че собствената му съпруга и единствената му дъщеря са християнки. Каквито и да били причините, гоненията започнали с разрушаването на великоле­пния храм в Никомидия и издадените през 303 година три едикта срещу християнс­кото вероизповедание. Особено тежък бил четвъртият едикт, публикуван през 304 година, с който християните открито се призовавали да се откажат от вярата си. В едикта се заявявало, че се цели „изкоре­няване на самото име християни“. По всеобщо признание на църковните исто­рици от епохата, никой дотогава не си поставял такива радикални цели. Огром­на част от мъчениците в църковния ка­лендар изпълват страниците му като жер­тви на Диоклециановото гонение от 303-304 година. Християните били хвърляни на дивите животни по арените, разпъвани на кръстове, изгаряни на клади или пое­динично убивани след жестоки изтеза­ния. Според приблизителни данни заги­нали около 40 хиляди души. Имало и такива, които се оказали неустойчиви и публично се отрекли от вярата. Години по-късно, когато Църквата била офици­ална институция, съдбата на тези християни била решавана след ожесточени спорове, при които надделява станови­щето, че тайнството Кръщение е едно­кратно и неповторимо, а отреклите се от вярата били смятани за временно отпад­нали от Църквата.

Доброволното оттегляне на Диокле­циан от управлението през 305 година не пре­установило гоненията. С пълна сила те продължили при приемниците му Галерий и Максимиан Даза. Едва тежкото заболяване на Галерий през 311 година, изтъл­кувано от християните като Божие нака­зание, поставило край на преследванията, последвано от издаването на така наречения Едикт на толерантността. Този документ осно­вателно се приема като прелюдия към Медиоланския едикт от 313 година, поставил в еднакви условия християнството и дру­гите религии.

Физическото изтребление на христия­ните и целият комплекс от репресивни мерки, практикувани от римското прави­телство в продължение на три века, не дали резултат. Християнската проповед се разраствала и печелела все повече при­върженици. Мнозина езичници се убеди­ли в благопристойното им гражданско поведение, а заявената от последовате­лите на Христа любов към ближния и непротивене на злото със зло правели дълбоко впечатление. Мъченията и ма­совите екзекуции укрепвали вярата на християните, което накарало против­ниците им сериозно да се замислят вър­ху морално-етичните ценности на тях­ното вероизповедание. Има основание да се смята, че около началото на IV-ти век християните съставлявали една десе­та от населението на империята, кое­то означавало, че те били най-многочислената доминация сред множеството гръко-римски култове. Универсалният ха­рактер на тяхното религиозно учение е и главното му историческо предимство пред останалите национални и вече архаични изповедания. Той е един от факторите за предстоящата окончателна победа на хри­стиянството.

__________________________

*Из книгата „Въведение в християнството“, изд. Булвест – 2000, С., 1992, с. 46-52. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Георги Бакалов (1943-2012). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация  – https://wp.me/p18wxv-bL6