Георги Бакалов

Историята на едно религиозно дви­жение неизбежно поставя въпроса за не­говия създател. Историческа личност, човек от плът и кръв ли е Христос, или легенда, създадена от първите пропове­дници на това учение още в древността? Такъв въпрос не може да бъде риторичен поради важността на очаквания отговор.

От възникването на християнството в зората на новата ера до епохата на Евро­пейското просвещение през XVIII-ти век ня­ма данни за съмнения около реалното съществуване на Иисус Христос. В обла­стта на религията Средновековието пос­тавя не проблема за историчността на Христос, а за истинността на вероучени­ето и неговия божествен произход.

Съвършено друг подход използва Просвещението през XVIII-ти век. В основата му стои дълбокото съмнение, придруже­но с отрицание на всичко мистично. И въпреки че редица дейци от тази епоха изказвали съмнения предимно около бо­гочовешката природа на Христа, поня­кога се прокрадвал и скептицизъм отно­сно Неговата историчност. Все пак до последната четвърт на XIX-ти век няма кате­горични доводи против становището на Църквата. Едва в съчиненията на Фридрих Енгелс и Карл Кауцки Иисус Христос отк­рито се обявява за легендарна личност. Що се касае до християнството, невъзможността да се отрече историческата му легитимност кара споменатите автори да постулират тезата, че то се заражда без своя създател като движение на „рим­ския пролетариат“. Към това становище се присъединяват и други изследовате­ли, между които и един бивш богослов – Артур Древс, а по-късно същото вижда­не поддържат Робертсън и Калтхоф.

Необходимо е да се подчертае, че историчността на Христос и Неговата бо­гочовешка същност са два различни въ­проса. По отношение на второто има възражения още в Античността. Това Му качество например отричали езически­те учени Целз и Порфирий. След оконча­телната победа на християнството и пре­връщането му в официална религия на римовизантийската империя този въп­рос повече не бил обсъждан.

Изхождайки от съображението, че евангелистите Матей, Марк, Лука и Ио­ан са единствените свидетели, разказали подробно за живота на Христос, уместно е да се прецени и тяхната историческа достоверност. По-горе, във връзка с еван­гелските свидетелства за Христос, бе направен опит да се даде отговор на този въпрос. Без да се връщаме към него, само ще отбележим, че в по-ново време повод за съмнения стават констатациите на Давид Щраус (1808-1874 година). Според него в Евангелията се съдържа история и тя е свръхестествена Но, продължава Щраус, „или Евангелията са действителни исторически документи и тогава чудесата не могат да бъдат отделени от живота на Иисус, или чудото не може да се приеме за съвместимо с историята и тогава Евангелията не могат да бъдат исторически документи“. Крайният из­вод на Щраус е, че новозаветните книги съдържат митически разкази, което ре­шава и проблема с историчността на Христос.

Естествено подобно твърде крайно становище предизвиква алтернативна по­зиция, чийто изразител става Ернест Ренан (1823-1892). Огромна част от изслед­ванията му са свързани със задълбочени проучвания на всички известни докумен­ти за Христос, в това число и Евангели­ята. Опитът му обаче да съчетае рацио­нализма на научното изследване с худо­жествения подход към съобщенията на евангелистите в крайна сметка правят от неговия труд само един добър роман.

А. Ревел изхожда от презумпцията, че Христос е несъмнено велик религиозен деец, голям мистик и очарователен про­поведник, в когото скоро започнали да съзират нещо повече от обикновен човек. Така, продължава изследователят, се ра­жда и митът за неговата божественост.

Едва ли е възможно, пък и необходи­мо, да се разгледат всички версии отно­сно феномена Христос. Любопитно е обо­бщението на Ричард Остлитг в списание „Тайм“ от 1988 година, в което авторът излага четири от най-срещаните становища за Христос.

Първото от тях Го представя като странстващ мъдрец. Повечето от либе­ралните протестантски богослови отк­риват много общи черти между такива известни личности като Ганди, Сократ или който и да е харизматичен вожд и, разбира се, Христос. Обобщено те пред­ставят образа на Назарянина, който на­сочва вниманието си към нищите и царя­щото в света неравноправие.

Христос като циник. Разбира се, има се предвид класическото определение в неговия философски аспект, какъвто е например Диоген. Това е човек, проповя­дващ добродетели и налагащ си само­контрол. От това гледище проповедите на Иисус Христос твърде малко са насо­чени към апокалиптичния край на света и в много по-голяма степен третират проблемите на хуманизма в човешките отношения, целящ да притъпи остротата в противоречията между отделните про­слойки в обществото.

Третото обобщение представя Хрис­тос като апокалиптичен пророк. Поддържниците му изхождат от обстоятелс­твото, че Той бил повлиян от Иоан Кръ­стител и сурово настоявал за чистота на нравите, което доближава учението Му до есеите. Думите на Христос за „Царс­твото Божие“ всъщност третират проб­лема за възмездието като форма на спра­ведливост. В този смисъл апокалиптич­ното се свежда до радикалното преоб­разуване на света – очевиден факт в морално-етичен план след победата на християнството.

На четвърто място Ричард Остлитг предс­тавя Христос като вдъхновен равин. В този вид някои си Го представят като въплъщение на либералния юдаизъм, очистен от патриархалните норми на ев­рейската традиция и преди всичко на прастария закон за отмъщението. Вмес­то това Учителят (равинът) Христос про­тивопоставя учението за Любовта и Бра­тството.

Ако представените по-горе обобще­ния за Христос третират личността Му в морално-етичен план, разрешението на проблема за Неговата историчност тря­бва да се търси в документалните източ­ници на епохата, които най-общо могат да се назоват библейски и небиблейски. За библейските източници, почерпани от новозаветната книжнина, вече стана ду­ма. От документално-историческа глед­на точка обаче по-голям интерес предс­тавляват сведенията на независими от християнството източници, при това при­надлежащи на враждебно настроени спрямо него римски писатели.

От този вид най-ранни са свидетелст­вата на уважавания римски историк Тацит (55-120 година), който заемал и високо обществено положение в качеството си на патриций и консул. През 116 година Тацит публикува съчинението „Анали“, в 15-та гла­ва на което описва знаменития „Неронов пожар“ в Рим от 64 година. По повод обвинени­ята на императора спрямо християните, които произхождали „от низините на гра­дския плебс“, авторът заявява, че те во­дели началото си от „Христос, който бил осъден на смърт при управлението на Тиберий (14-37 скоби мои, Георги Бакалов) от прокуратора Понтий Пилат“. По-нататък авторът съобщава, че виновниците за пожара би­ли обличани в животински кожи и хвър­ляни на дивите зверове или разпъвани на кръстове и запалвани като живи факли.

Анализът на текста дава основание да се предполага, че Тацит черпел сведени­ята си от непосредствени наблюдения и разкази на християни от римската общи­на.

Друг съвременен автор и близък при­ятел на Тацит е Плиний Млади (61-114). Съчиненията му са събрани в девет тома, запазени в преписи до наши дни. По интересуващия ни проблем интерес пре­дставляват отчетите му от провинция Понт до император Траян, писани между 111-113 година. В тях на различни места Пли­ний съобщава някои любопитни наблю­дения: учението на споменатите в докла­да християни било широко разпростра­нено в Мала Азия. Твърдението на проконсула намира потвърждение и в новозаветната книжнина, откъдето науча­ваме, че след Палестина и Сирия обект на усилена проповедническа дейност е Мала Азия. В потвърждение на казаното Плиний констатира, че храмовете на ези­ческите богове опустявали. Самите хри­стияни, пише по-нататък авторът, се „по­кланяли на Христос като на Бог“. Това правели сутрин преди изгрев слънце, об­ръщайки се на Изток.

Известието на Плиний е лаконично, но извънредно важно, тъй като има офи­циален характер. В него се долавя подтекста на загрижения управник, който тър­си съвет от императора как да постъпи в така сложилата се ситуация. Трикратни­те упоменавания на Христос и христия­ните не съдържат и следа от колебание за достоверност.

Светоний (75-160) е по-млад съвре­менник на споменатите автори, добре осведомен писател с достъп до държав­ните архиви. През 121 година публикува изве­стното си съчинение „Животът на двана­десетте цезари“, в което се съдържат две малки съобщения за християните. Така в главата за император Нерон се казва: „Наказали (римските власти, Георги Бакалов) с мъ­чения християните, привърженици на но­во, престъпно суеверие“. Второто съоб­щение е поместено в главата за импера­тор Клавдий: „Юдеите, непрестанно не­доволстващи и подстрекавани от някой си Христос, били изгонени от Рим“. Това станало по заповед на император Клав­дий (41-54) през 50 година. Потвърждение на цитираното известие намираме у еванге­лист Лука (вж. Деяния на светите апостоли 18:2-3), който споме­нава за някой си юдеин Акила, изгонен от Рим по нареждане на Клавдий. Причина за тези действия на императорското пра­вителство станали предизвиканите сму­тове в римската християнска община ме­жду защитниците на Моисеевия закон и елинистите, които не приемали юдейските закони като задължителни. Царя­щата силна възбуда сред юдео-християните била схваната от римската полиция като причинена от „бунтовника Хрис­тос“. Прави впечатление персонификацията на нарицателното „християни“ с личността Христос. Очевидно авторът познавал твърде бегло живота и устройството на християнската община в Рим, но съобщението му е напълно автентич­но. Както в повечето подобни случаи, Клавдий изгонил смутителите, между ко­ито бил и споменатият от Лука Акила, от града.

Други, макар и по-спорадични упоме­навания за Христа, срещаме в произве­денията на критично настроения срещу християнското учение писател Целз и историка Лампридий.

Никой от споменатите автори не раз­казва нищо конкретно за живота на Иисус Христос. При Светоний Той дори е обявен за съвременник на събития, ста­нали 17 години след смъртта Му на Гол­гота. Обяснението за оскъдността на све­денията могат да се потърсят в обстоя­телството, че животът Му протекъл в малката провинция Галилея пред очите на малцина от жителите на Палестина. Очевидно приживе Христос не е създал масово движение от привърженици, тъй като юдеите имали друга представа за своя Месия. Освен това самите римляни дълго време не правели разлика между привържениците на новата религия и дре­вното юдейско вероизповедание. В този контекст проповедите и личността на Христос били схващани като сектантски разпри сред юдеите и не направили ни­какво впечатление на римските власти. Популярността на Христос и проповяд­ваното от Него ново учение нараства едва след разпространението на христи­янството зад пределите на Палестина – в провинциите на Мала Азия, Балканите и Италия.

Доколкото животът и проповедта на Христос за своето време е все пак частен случай от историята на евреите, логично е да потърсим свидетелства сред самите юдейски източници. Няма нищо по-естествено от това да се вземе отношение към проповедта на един човек, който се представя за очаквания Месия и сам се нарича Син Божи. Още повече, че този проповедник многократно бичува кон­серватизма на еврейските религиозни во­дачи и се противопоставя на излишната строгост на Моисеевия закон. При все това еврейската историография от тази епоха пази пълно мълчание спрямо лич­ността на Христа. Красноречив пример в това отношение е Юстин от Тивериада, който в края на I-ви век съставя хроника на еврейските князе до Агрипа II, в която не срещаме нито един път името на Христа. Може би това е била и целта му.

Добре запознатият с тази литература Константинополски патриарх Фотий (IX-ти век) нарича тази странна липса „юдейска болезненост“.

Все пак съществува едно изключение, което предизвиква сред повечето изследователи основателни съмнения. Става дума за известния еврейски историк Ио­сиф Флавий, автор на „Юдейски древности“, който разглежда лица и събития тъкмо от времето на Христос. В неговото съчинение Иоан Кръстител и Яков, брат Господен, се споменават като автентич­ни участници в историческите събития.

Самата личност на Иосиф Флавий е твърде интересна. Произхождал от за­можно семейство на юдейски свещеник, а по майчина линия се родеел с легендар­ните поборници на еврейската независи­мост – Макавеите. Иосиф Флавий бил патриот и подпомогнал сънародниците си в антиримското въстание през 66 година. По-късно преминал на страната на рим­ляните и се ползвал от покровителството на двама императори – Тит и Веспасиан, на които успял да предскаже върховната власт.

Образован и почти натурализиран като римлянин, Иосиф Флавий същевре­менно бил отличен познавач на религи­ята и културата на своя народ. Заради компетентните му исторически проучва­ния многократно е цитиран от сериозни историци като Дион Касий, Порфирий, Евсевий Кесарийски и Ориген.

Кое предизвиква подозрения около историческата достоверност на Флавиевата история? Касае се за един конкре­тен пасаж от изключителна важност, кой­то гласи следното: „В това време живял Иисус, мъдър човек, ако въобще може да бъде наречен човек. Той извършил нео­бикновени неща и бил Учител на хората, които с радост възприемали истината. След Него тръгнали много юдеи, както и езичници. Той бил и Христос. А когато, по доноси на наши знатни мъже, Пилат Го осъдил на кръстна смърт, привърже­ниците Му не се отрекли от Него. На третия ден Той им се явил жив, за което предсказвали божествените пророци, ка­кто и много други поразителни неща. Оттогава и до ден-днешен съществува община от християни, които получили от Него своето име“.

Първото съмнение по отношение на цитирания текст идва от почти дослов­ното интерпретиране на евангелските разкази за Христа. Съпоставен с остана­лата част от „Юдейски древности“, този абзац остава чужд на общия контекст, което навежда на мисълта, че е добавка от по-късно време. Освен това така нареченото Флавиево свидетелство не е цитирано от Евсевий Кесарийски (починал 339 година), в чиято „Цър­ковна история“ са приведени редица да­леч по-малко значителни свидетелства от нехристиянски автори. Необяснимо е защо цитираният абзац никъде не се спо­менава от защитника на християнската кауза Ориген (починал 254 година), който в апологетичното си съчинение „Против Целз“ издирва доказателства от различни из­точници.

Оформилото се становище сред изс­ледователите, че „Флавиевото свидетел­ство“ е дело на късен християнски копист от средата на IV-ти век и до днес има много привърженици.

В заключение на направените по-горе наблюдения върху така наречените небиблейски сви­детелства стигаме до няколко основни извода:

1.Иисус Христос не е политиче­ски или социален деец, който с действи­ята си би могъл да привлече вниманието на светските власти;

2.Очевидната поли­тическа незаинтересованост е причина­та, поради която Иисус не бил осъден от Понтий Пилат и цар Ирод, което прави в практиката на рутинната им политичес­ка дейност случаят твърде маловажен;

3.Земната мисия на Иисус Христос проти­ча пред очите на малцина видни лица, фактически запознати с Неговото дело;

4.Римските власти и образованите люде в началните десетилетия от появата на християнството не правели никаква раз­лика между Него и слабо познатото им юдейство. Съвкупността от гореизброе­ните обстоятелства и причини отговаря на въпроса за мълчанието на небиблейските източници около личността на Ии­сус Христос.

Земният живот на Иисус Христос е живот на човек, който има начало, разви­тие, кулминация и завършек, но тези дан­ни получаваме единствено от библейска­та новозаветна книжнина. В това се съ­държа слабостта и силата на евангелски­те свидетелства за Иисус Христос. Сла­бата страна на тези свидетелства е, че те по презумпция могат да се квалифици­рат като субективни. Силната страна е, че в първите няколко века, когато се фор­мира каноничният състав на новозаветните книги, се проявява изключителната взискателност към всяко свидетелство, в резултат на което отпадат или са подло­жени на строга критика многобройни източници, в които има легендарни дан­ни и дори подробности за детството на Иисус, докато се оформи познатият днес състав на новозаветните книги. Подобна скрупульозност на антични и ранносредновековни писатели не е често срещано явление, което ни кара да се доверим на евангелските свидетелства.

_______________________________________

*Из книгата „Въведение в християнството“, изд. Булвест – 2000, С., 1992, с. 32-38. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Георги Бакалов (1943-2012). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bK7