Георги Бакалов

Опознаването на християнството ка­то религиозно учение, философия и ис­торическо явление е тясно свързано с живота, делата и мисията на неговия създател Иисус Христос. Колкото и да е странно, извънбиблейските документал­ни данни за „най-популярната личност в човешката история“ са твърде оскъдни. Така е и със създателите на другите религии. Освен беглите упоменавания на от­делни събития от живота на Христа като кръстните страдания и проповедта на новото религиозно учение, от светската историография почти нищо друго не е известно. Основните свидетелства за жи­вота на Иисус Христос и Неговата мисия са изложени в новозаветната литература и но-специално в разказите на четирима­та евангелисти: Матей, Марк, Лука и Иоан. Въпросът за тяхната автентичност, както и издирването на „рационалното зърно“, очистено от неизбежния за всяка религиозна литература елемент на чудодейност, тук няма да се обсъжда.

Колосалната литература „за“ и „про­тив“ евангелските свидетелства е израз на прекомерна скрупульозност, особено когато се коментира „историческата им неадекватност“. Все пак трябва да прие­мем, че едно религиозно движение и уче­ние, господствало сред най-образованите среди на човешкото общество в про­дължение на близо две хиляди години, не би могло да почива върху една съмни­телна легенда, а още по-малко върху ед­на неистина. И тъй като необходимостта от повече подробности за живота и дела­та на Иисус Христос се нуждае от удовле­творение, то единственият изход е да се обърнем към свидетелствата на онези Негови съвременници, които лично или по разказ на очевидци могат да ни ин­формират.

Може би трябва да се поясни, че Евангелията не са в собствен смисъл истори­чески произведения, целящи да докажат или опровергаят едно или друго събитие. Те са по-скоро свидетелства на вярващи хора, предназначени за други вярващи, които утвърждават вярата в Иисус Хри­стос като Спасител и Месия.

Изхождайки от тези предварителни уговорки, по-надолу ще представим жи­вота и делата на Христа така, както са записани в евангелската книжнина.

Приемайки, че Иисус Христос е Син Божи и Богочовек, повечето евангелис­ти започват разказа за Неговия живот с човешкия Му родител св. Дева Мария (по предание тя е дъщеря на благоверните съпрузи от коляното на цар Давид Иоа­ким и Анна). Когато Мариам (или Ма­рия) се появила на света, родителите ѝ я обещали на храма, което означавало, че тя се обвързвала с обет за безбрачие и девственост. След като достигнала пъл­нолетие, светата Дева напуснала храма и приела за попечител на своето целомъд­рие дърводелеца Иосиф, родом от град Назарет. Формално тя ставала невеста на благочестивия Иосиф, без да наруши обета за целомъдрие. Тази девойка Бог избрал за „съсъд на Невместимия“ и из­пратил архангел Гавриил да ѝ благовести волята Му. Мария приела смирено и с радост високата чест да стане майка на Спасителя. Така се изпълнило древното библейско пророчество, дадено някол­костотин години преди раждането на Христа: „Ето Девица ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Еману­ил“ (Исаия 7:14).

Зачатието се извършило по чудодеен начин чрез Дух Свети, Който оплодил утробата на светата Дева, за което бил уведомен и съпругът ѝ Иосиф.

Когато св. Дева Мария била в края на бременността, римският император Ав­густ издал заповед за преброяване на жителите по цялата империя (вж. Лука 2:1-20). Всеки, според нареждането на императора, трябвало да се запише и отчете в родния си град. По тази причина Иосиф и Мария потеглили към града на Давид Витлеем. В деня на пристигането им градът бил изпълнен с множество пришълци и те не намерили място за пренощуване, което ги принудило да се приютят в покрайнините на града в една пещера, използвана от местните пастири при лошо време. Тъкмо тогава дошъл часът светата Дева да се освободи от бреме­нността и тя родила момче – обещания Емануил (на еврейски „с нас е Бог“).

Събитието веднага било разгласено от ангели, които известили бодърстващите наблизо пастири, че в града Дави­лов се родил Спасител, Който е Христос Господ, като Младенец, лежащ в ясли.

Както повелявал отколешният еврей­ски обичай, на осмия ден Младенецът Иисус бил обрязан, а след четиридесетия ден въведен от родителите Му в храма, за да бъде представен пред Бога. На входа Светото семейство срещнало стареца Си­меон, на когото било предсказано, че ще види преди смъртта си Спасителя. Тък­мо Него разпознал в пелените Симеон и възкликнал: „Сега отпускаш твоя раб, Владико, според думите си смиром; защото очите ми видяха Твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи – светлина за просвета на ези­чниците и слава на Твоя народ Израиля (вж. Лука 2:21-40).

Според евангелист Матей, след раж­дането на Иисус над витлеемското небе се появила ярко светеща звезда. Халдейските астролози, които добре познавали небесната карта, веднага открили в това знамение древното пророчество за раж­дането на „велик Цар“, Комуто те искали да се поклонят. Когато разпитвали в Ие­русалим за звездата, халдейските астро­номи (в старобългарския език „влъхви“) привлекли вниманието на цар Ирод, който останал много озадачен от известието за ражда­нето на „великия Цар“ (вж. Матей 2:1-12). Обезпокоен за властта си, Ирод им поръ­чал след като открият Младенеца, да го известят, уж за да Го почете и той. Всъщ­ност царят искал да научи местонахож­дението Му и да Го убие. Влъхвите откри­ли Младенеца, поклонили се, но се за­върнали по друг път и не известили цар Ирод.

По същото време Бог явил на Иосиф, че трябва да вземе семейството си и час по-скоро да се укрие в Египет. След мъ­чителен преход през Синайската пусти­ня Светото семейство достигнало до по­крайнините на египетския град Хелиопол.

Цар Ирод дълго очаквал халдейските влъхви и когато разбрал, че е измамен, наредил всички младенци под двегоди­шна възраст в района на Витлеем да бъдат посечени. За една нощ, съгласно едно по-късно предание, били погубени 14 хиляди деца, сред които Ирод се надя­вал да е бъдещият „велик Цар“. Избитите младенци се оказали първите мъченици в името на Христа, а опасяващият се за властта си Ирод – първият гонител на бъдещите християни

След смъртта на Ирод опасността отминала и семейството на Иосиф се завърнало в родния му град Назарет, тъй като в Юдея властвал жестокият Архелай.

Евангелистите запазват пълно мъл­чание за живота на Иисус Христос до началото на Неговото служение, наче­нало в трийсетгодишната Му възраст. Изключение прави само апостол Лука (вж. Лука 2:41-52), който уведомява, че когато Иисус бил на 12 години, родите­лите Му Го завели на поклонение в Иерусалим на празника Пасха. След ка­то хората се разотишли и всеки тръгнал по пътя към дома си, Иосиф и св. Богородица установили, че Иисус не е между близките им. Върнали се в Иерусалим и след дълго издирване Го открили в хра­ма да беседва с учителите по проблеми от Свещеното Писание.

Юношеството и младостта на Иисус преминали в Назарет в дома на Иосиф, където му помагал в работата.

Според писанията на Стария Завет, появата и мисията на Иисус Христос трябвало да се предшества от пророк,който да Го посочи на народа и да подго­тви пътя на Неговата проповед. Това бил синът на Захарий и Елисавета – Иоан (вж. Лука 1:5-25).

Още от ранна младост Иоан се оттег­лил в пустинята, където водел суров жи­вот. Когато наближило времето за него­вата мисия, той слязъл до река Йордан и призовавал юдеите с думите: „Покайте се, защото се приближи царството небе­сно! След мене идва Един, Комуто не съм достоен да се наведа и да развържа ремъ­ка на обущата Му“. Които се разкайвали за греховете си, били покръствани от Иоан (оттам и прозвището му Кръсти­тел) във водите на река Йордан. Иоан Кръ­стител е наречен и Предтеча, защото крайната цел на неговата мисия била да подготви пътя на Иисус Христос. Когато Той се явил при Иоан Кръстител, проро­кът Го посрещнал с думите „Ето Агне­цът Божи, Който взема върху Си грехо­вете на света!“. След като Иисус приел кръщението пред насъбралото се мно­жество, от небето се чул глас: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“ (вж. Матей З:13-17 и Марк 1:9-11).

С кръщението на река Йордан се поставя началото на земното служение на Иисус Христос. То изисквало предварителна по­дготовка, поради което Иисус се оттег­лил в пустинята на 40-дневен пост. Тога­ва се появили и първите изпитания. Омаломощеният от глад Иисус бил посетен от дявола, който Го изкушавал да приеме храна или да поеме властта над земните царства. Иисус достойно го отпратил с думите: „Човек не живее само с хляб, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста“.

След като приключил с поста в пусти­нята, Иисус тръгнал по Галилея да съби­ра ученици – бъдещите апостоли на Неговото учение. Близо до Галилейско­то езеро съзрял двама братя, които ловели риба. Това били Андрей и Симон (Петър), на които Иисус казал: „Вървете след Ме­не, и Аз ще ви направя ловци на човеци!“. Рибарите оставили мрежите си и веднага Го последвали. Така от място на място Иисус подбрал дванадесет ученици: Ан­дрей Първозвани, Симон (Петър), Яков, Иоан, Филип и Вартоломей (Натанаил), Тома и Матей (Леви), Яков Алфеев и Тадей, Симон Кананит и Юда Искариот. По-късно измежду другите Си последователи Иисус подбрал още 70 ученици, които след Възнесението Му станали проповедници на новото учение и първосъздатели на християнската Цър­ква.

Служението на Иисус Христос се осъ­ществява чрез проповеди, поучения, бе­седи и чудодейни изцеления. Христос започнал с думите на Иоан Кръстител: „Покайте се, защото се приближи царст­вото небесно!“ Заедно с придружаващи­те Го ученици Иисус пътувал и проповя­двал из Галилея. Навсякъде пред стича­щите се множества от хора звучели думи­те на Спасителя за любов, мир и духовна свобода. Славата на необичайните Му проповеди скоро се разнесла из цяла Палестина. Несъмнено, мнозина идвали от любопитство, други за да Го провоки­рат, трети – за да получат изцеление от болестите си. Проповедите на Иисус Христос звучали твърде различно от стро­гите предписания на Закона, с който ев­реите привикнали да се съобразяват. По­ради това някои Го обвинявали, че нару­шавал Моисеевия закон. На това Иисус отговарял, че е дошъл не да отмени Мои­сеевия закон, а да му даде нов смисъл. Това Христос аргументирал с думите: „В Закона бе казано „Не убивай!“ Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си (ближния), е виновен“. Законът преду­преждава: „Не прелюбодействай!“, към което Иисус добавя: „Аз пък ви казвам, че всяко нечисто пожелание към чужда же­на е вече прелюбодейство“. И още: В Закона е казано „Око за око, зъб за зъб“. На това ви казвам: „ако някой ви удари от едната страна, обърнете му и другата“. Най-силно впечатление на юдеите нап­равили думите на Иисус, с които прида­вал ново съдържание на старозаветната поръка „Обичай ближния си и мрази вра­га си“. Аз пък ви казвам: „Обичайте и враговете си, и добро правете на ония, които ви мразят, за да бъдете достойни чеда на Всевишния!“

В хода на Своята мисия Иисус Хрис­тос разяснявал учението Си чрез множе­ство алегории и притчи, позовавайки се на Стария Завет. Навсякъде по пътя Му се стичали хора, които споделяли трево­гите си, искали съвети или тълкувания на определени места от Свещеното Писание. Че­сто пъти срещу Него заставали книжни­ците и фарисеите, които сами бивали обект на порицание от Негова страна. Той ги обвинявал в сляпо спазване пред­писанията на Закона, а те Го укорявали, че го нарушава. Още тогава у книжници­те и фарисеите се зародила идеята да премахнат нежелания пророк, Който на всичко отгоре се представял за очаква­ния Месия. И това време не закъсняло.

На третата година от служението Си Иисус предузнал края на земната Си ми­сия и решил за последен път да отпразну­ва със Своите ученици празника Пасха – най-големия еврейски празник, на който в Иерусалим се стичали поклонници от всички краища на страната. По същото време еврейските първосвещеници вече замисляли смъртта Му и само търсели повод, за да Го осъдят. Вестта, че в града пристига чудодейният възкресител на Ла­зар, събрала много хора пред портите. Яхнал ослица и придружен от апостоли­те, Иисус тържествено влязъл в Иеруса­лим (вж. Марк 11:1-11). Жените постила­ли дрехи пред нозете Му, а децата кърше­ли палмови клонки и като ги развявали, възгласяли: „Осана“ (на еврейски: спаси, бъди спасен).

Като влязъл в града, Христос веднага се отправил към храма. В двора заварил търговци, които разгонил с бич, осъж­дайки ги заради осквернението. Смутени от всенародното посрещане, книжни­ците и фарисеите настояли пред Иису­с да разпусне народа, на което Той им възразил с думите: „Не! Защото ако те млъкнат, камъните ще проговорят!“. По­вярвалите в Него като в Месия очаквали същия ден да се прогласи за такъв, което принудило Иисус да пренощува в близ­кото селище Витания.

Един ден преди Пасха Христос съб­рал учениците Си на прощална вечеря, на която в израз на смирение умил нозете им. Тогава произнесъл с горчивина про­рочеството за очакващите Го страдания: „Истина ви казвам: един от вас ще Ме предаде. Горко обаче на онзи човек, чрез когото Син Човечески се предава. Добре щеше да бъде за този човек, ако не беше се родил“. Спасителят имал предвид Юда Искариот, който няколко дни преди това сам предложил на първосвещениците услугите си срещу 30 сребърника.

По време на вечерята Иисус прело­мил хляб и, подавайки го на учениците, казал: „Вземете, яжте, това е Моето тя­ло“. После взел чашата с думите: „Пийте от нея всички, това е Моята кръв на Новия Завет, която за вас и за мнозина се пролива за опрощение на грехове“. Така Иисус установил тайнството Евхаристия (причащение), което завещал да се прави в Негов спомен (вж. Матeй 26:17-56/. Малко по-късно, като взел трима от уче­ниците Си: Петър, Иаков и Иоан, Той се отправил към Елеонската планина, в бли­зост до която се намирала градината Гетсимания (място за изстискване на ма­слинено масло). Там в усамотение Иисус помолил по човешки да Го отмине „гор­чивата чаша“. По време на тежкото бдение, изпълнено с тревожното очакване за предстоящите страдания, учениците Му на три пъти заспивали. След като ги разбудил третия път, Спасителят ги из­вестил за часа на предателя. Тъкмо тога­ва в градината се чул шум и гласове на множество хора, които вече Го търсели. Между тях бил и Юда Искариот, който пред въоръжената стража на първосвещениците прегърнал Учителя си с ду­мите: „Радвай се, равви! „. Иисус отвър­нал: „Друже, с целувка ли предаваш Учителя си!“. В настъпилата суматоха Петър извадил ножа си и отрязал ухото на един от стражите. Иисус укорил ученика Си, казвайки му: „Петре, тури ножа в ножни­цата, защото който нож вади, от нож ще погине“.

Веднага след като Иисус бил задър­жан от стражата, учениците Му се разбя­гали. Само Петър и Иоан следвали тъл­пата отдалече, страхувайки се да не бъ­дат обвинени в съпричастие. Малко по-късно Иисус бил предаден на първосвещеническия съд. Предишният пръв иерусалимски свещеник Анна поискал да узнае учението Му, на което Иисус от­върнал: „Аз винаги открито учех. Попи­тай тия, които са Ме слушали!“. Отгово­рът Му се сторил дързък на един от слугите, който Го ударил по лицето: „Та­ка ли се отговаря на първосвещеник?“. А Иисус отвърнал: „Ако говорих зле, дока­жи злото, ако ли не, защо Ме биеш?“.

Анна не намерил основания да обви­ни Назарянина, поради което Го изпра­тил на другия първосвещеник Каиафа. Явилите се двама лъжесвидетели няма­ли успех, тъй като показанията им се разминали. Тогава Каиафа направо за­питал Иисус: „Ти ли си Христос, Син Божи“. На което Иисус отвърнал: „Аз съм“. При тези думи Каиафа раздрал горната си дреха и изрекъл високо: „Той богохулства! Каква нужда имаме от по­вече свидетели?“. Присъстващите съдии веднага отсъдили: „Заслужава смърт!“

Тъй като Палестина била със статут на римска провинция, Синедрионът ня­мал право да произнася без одобрение на проконсула смъртни присъди. Иисус бил доведен при проконсула Понтий Пилат обвинен, че се представя за цар и подбу­жда народа към неподчинение на римс­ките власти. При разпита Пилат устано­вил, че доведеният му обвиняем е от Галилея, поради което Го изпратил при управителя на тази област Ирод. Крат­кият престой при Ирод се ограничил с унижения спрямо Иисус, но вина така и не била намерена.

При второто явяване пред Понтий Пи­лат проконсулът задал единствено ин­тересуващия го въпрос: „Наистина ли си цар?“. Потвърждението на обвинението би дало повод на Пилат да Го осъди като бунтовник. На това Иисус отвърнал: „Да, но Моето царство не е от този свят“. Смирената осанка и ясните отговори на Обвиняемия убедили Пилат, че е неви­нен. Затова и понечил да Го пусне, но яростната съпротива на първосвещениците и тълпите, които крещели: „Разпни Го! Разпни Го!“, както и заплахата, че ще обвинят проконсула в нелоялност спря­мо императора, накарали Пилат да пререши съдбата Му. Той умил ръцете си пред народа и предал Иисус на стража­та, осъждайки Го на разпятие.

Кръстна смърт се предвиждала само при особено тежки провинения от поли­тически и криминален характер. Заедно с Иисус Христос на разпятие били осъде­ни и двама разбойници, които също като Него поели пътя към Голгота. Хълмът се намирал в близост до Иерусалим, не­далеч от преторията на Понтий Пилат. Облечен с пурпурна дреха „като цар“ и с венец от тръни на главата, изтощеният от ареста и разпитите Иисус не бил в състояние да носи тежкия кръст към ло­бното място. Стражите възложили това на един случаен свидетел – Симон Киринеец, който току-що се завръщал от ни­вата си (вж. Матей 27:32).

На Голгота Иисус бил разсъблечен и положен върху кръста, на чиято гор­на страна стоял надпис: „Иисус Назарянин, Цар юдейски“. Този надпис бил изписан на латински, гръцки и еврейс­ки език и служел като обвинителен акт срещу „бунтовния подстрекател на народа“.

Реакцията в поведението на тълпи­те била твърде странна. Същите само два дни преди това Го посрещнали в Иерусалим с възгласите „Осана“, а след съда при Понтий Пилат крещели „Разпни Го“ и „Кръвта Му нека падне върху нас и нашите деца“. Даже когато, според обичая на Пасхата, Пилат им предло­жил да пусне Иисус или задържания опа­сен престъпник Варава, тълпите поиска­ли главата на Иисус и освобождаването на Варава. Рязката промяна в настроени­ята може да се обясни с изменчивата природа на народните пристрастия, както и с усилената пропаганда от страна на членовете на Синедриона.

Когато войниците приковали с едри гвоздеи нозете и ръцете на Иисус, а от тях бликнала кръв, с това се извършило жадуваното от векове изкупление на пър­вородния човешки грях.

Страшни мъки изживял Христос на кръста. Но дори в този върховен момент на изпитания, когато физическото стра­дание замъглява разсъдъка, Иисус оста­нал на висотата на Своето служение, изричайки: „Отче, прости им, понеже не знаят що правят“. Разпнатият от дясната му страна разбойник повярвал, че Иисус е Син Божи, а другият не преставал да Го хули.

Зрителите на тази зловеща екзекуция, наблюдавайки страданията на Иисус, споделяли помежду си: „Другите спася­ва, а Себе Си не може да спаси. Ако е Син Божи, нека слезе от кръста, и ние ще повярваме в Него“.

В момента на най-големите страда­ния, когато човешката природа на Спа­сителя прехвърлила предела на издържливостта, от устата Му се отронили ду­мите: „Ели, Ели, лама сабахтани“, кое­то в превод ще рече: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил“. Стоящите наблизо дочули, че вика за помощ и злорадо коментирали, че старозаветният пророк Илия не Му помогнал (Ели им прозвучало като Илия).

Малко след това Иисус издъхнал. В същия час силен трус разтърсил хълма и града, а завесата в храма се раздрала на две. Мрак покрил небето. Тълпите сму­тени се разотивали, съжалявайки за не­винно пролятата кръв.

На другия ден бил празникът Пасха и за да не се осквернява празничният ден, било решено да се снемат телата на осъ­дените и да се погребат според обичая. Двамата разбойници все още били живи, но Иисус очевидно бил мъртъв, което установил един от войниците, като про­бил с копие подребрието на Разпнатия. Двама членове на Синедриона – Иосиф Ариматейски и Никодим, поискали тя­лото на Иисус, което погребали в една пещера и превалили тежък камък пред входа ѝ. Страхувайки се да не би ученици­те на Христос да откраднат тялото, по указание на властите пред гроба била поставена стража. Така преминала събо­тата срещу първия ден от седмицата – неделя.

Призори, на третия ден след кръстна­та смърт, Христос възкръснал от мърт­вите (вж. Матей 28:1-9 и Марк 16:1-11). Ан­гел Господен отвалил камъка от пещера­та, а стражата, заслепена от видението на лъчезарния Иисус, паднала ничком. По същото време към гроба се упътили жените-мироносици, за да помажат по оби­чая тялото на покойника. При вида на празния гроб жените-мироносици пър­ви възвестили чудодейното възкресение. Същия ден Христос се явил научениците Си и ги поздравил с думите: „Мир вам!“.

Мълвата за възкресението на Учите­ля скоро обходила апостолите, които с голяма радост приели събитието. Един­ствено Тома не искал да повярва, докато не положи пръст в раните и ръка на прободеното място на Иисус и не доко­сне тялото Му. На осмия ден след възкре­сението Си Иисус му се явил с думите: „Тома, ти повярва, защото Ме видя, бла­жени са ония, които вярват, без да са видели“.

В продължение на четиридесет дни Иисус Христос се явявал много пъти пред Своите ученици. А когато изминало това време, завел ги на Елеонската пла­нина и след като ги благословил, бавно, пред очите им, се възнесъл на небесата (вж. Лука 24:49-53 и Деяния на светите апостоли 1:1-13).

С това приключила земната мисия на Богочовека Христос, Който по свидетел­ството на евангелист Матей завещал на апостолите: „И тъй, идете, научете всич­ки народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповя­дал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин“ (Матей 28:19-20).

____________________________________________

*Из книгата „Въведение в християнството“, изд. Булвест – 2000, С., 1992, с. 25-32. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Георги Бакалов (1943-2012) и новозаветни сюжети. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bJy