Георги Бакалов

Грехопадението, спасението и ис­тинското богопочитание са между най-обсъжданите теми в Библията. В глава 3-та на книга Битие се дава обещание за изкупление на съгрешилите ни прароди­тели още във времето, когато се произна­ся присъдата над тях. Цялата старозаветна история на еврейския народ се разг­лежда като подготовка на човешкия род за идването на Христа, но от момента на грехопадението до появата на Спасите­ля (Иисус Христос) изминали хиляди го­дини. В тази връзка един от често задава­ните въпроси е: защо било необходимо толкова време за обещаното изкупле­ние? Логичният отговор е, че хората притежават свободна воля и трябвало сами да пожелаят спасението си. Тук трябва да се направи едно съществено уточнение: според старозаветната книжнина и християнското религиозно учение езическите народи се подготвяли сами за спасението си (вж. Деяния на светите апостоли 14:16-17), докато еврейският народ бил насочван и ръководен пряко от Бога чрез изпратените от Него пророци. Тази привилегия на евреите била заплатена с цената на ог­ромна отговорност, както и с понесените изпитания и страдания заради проявена­та от „избраните“ неустойчивост и неве- рие. По свидетелство на Стария Завет, „богоизбраният народ“ многократно от­стъпвал от истинското богопочитание, след което бил връщан от пророците в лоното на отечествената религия, но то­ва отстъпление „забавяло“ и „отлагало“ идването на Спасителя.

Изключителната важност на въпроса за изкуплението, неразривно свързано с личността и мисията на Иисус Христос, оформя различни становища в раннохристиянския период. По-радикалните пи­сатели като Тертулиан, Лактанций и Арнобий виждат в древните езически кул­тове и религии само демони. Други като св. Юстин, Теофил, Ориген, Климент Але­ксандрийски, св. Василий Велики и св. Иоан Златоуст откриват в някои езически религии предчувствие за Божествения Логос и идващото християнство.

Често пъти езическият свят се упо­добява на диворастяща маслина. Чрез тази алегория се указва как човечеството разходва естествените си сили, без непо­средственото ръководство на Божест­веното Откровение.

Необходимо е да се отбележи и един политически факт, който има връзка с религиозно-нравственото състояние на езическия свят преди появата на христи­янството. Това е Римската империя, обе­динила в навечерието на новата ера поч­ти всички цивилизовани народи на Средиземноморието и обезпечила нормал­ното им общуване, въпреки различната степен на културно развитие. Впечатля­ващото съвпадение на едновременната историческа поява на империята по вре­мето на Август и християнството много­кратно се коментира в раннохристиянската литература. И това е така, защото териториално обединеният античен свят се явява благоприятна предпоставка за разпространението на християнската проповед.

Друг важен културно-религиозен факт е унифициращата роля на елинизма. Не­зависимо от вярното твърдение, че ели­низмът обхваща само тънък слой от образованото общество, той е несъмне­но културна потенция и водещ фактор, който дава тон на духовно-политическия и религиозния живот. С това културно присъствие и социално влияние се из­мерва ролята на елинизма в гръко-римското общество. В него източните наро­ди създават идеята за могъществото и величието, гърците – за естетически пре­красното, а римляните – за обществената полза и справедливостта. Посочените па­раметри на духовния живот в Римската империя могат да се отчитат като поло­жителни резултати на едно религиозно-философско обобщение преди идването на Христа, които несъмнено имат своето място в подготовката на събитието.

Под влияние на елинизма в еврейско­то религиозно общество се създали от­делни течения. При все това опитите на елинистическия монарх Антиох IV Епифан (175-164 година преди Христа) да елинизира вя­рата и култа на юдеите не успели. Сред тях се зародила съпротива, която моби­лизирала разстроеното национално самосъзнание и прерастнала в организира­на въоръжена борба, начело с прочутия род на Макавеите. Сирийците били при­нудени да отстъпят.

По време на римското владичество в наченалата борба за власт се създали две нови партии: старите хасидеи се преоб­разували във фарисеи, а висшето духо­венство се обединило в партията на садукеите. Като резултат от усиленото рели­гиозно търсене сред пробудилото се еврейско национално и религиозно съз­нание се оформили и сектите на терапе­втите и есеите.

Фарисейската секта настоявала за точното, до буква спазване на предписа­нията, в което виждала смисъла на добродетелността. Нейните закони били пре­трупвани от забрани и изисквания, до­пълнително обременени от указанията на равините. В привидно добродетелно­то поведение на някои фарисеи прозира­ло лицемерие и показен морал, които по-късно били многократно бичувани от Иисус Христос.

Сектите на есеите и терапевтите се стремели към по-голяма крайност в раз­бирането на религията. Те не споделяли прекомерно строгите забрани на фари­сеите, но не отричали обредната страна на юдаизма.

Странно впечатление в религиозния живот на евреите прави сектата на садукеите. В разрез с религиозната традиция те отричали безсмъртието на душите и възкресението на телата, както и Боже­ствения Промисъл. Подчертаният ра­ционализъм на садукеите им спечелва името „юдейски епикурейци“.

Общото за повечето от представите­лите на посочените партии и секти е вярата, че очакваният Месия един ден ще разясни истинското учение и справедли­во ще отсъди кой от тях правилно учи на добродетелност и богопочитание.

Важността на месианската идея в религиозните виждания на юдеите може да се констатира в редица текстове на Стария Завет. Повечето изследователи на Библията смятат, че основните вярва­ния в старозаветния период са две: Яхве е истински Бог на всички хора, Който е призвал еврейския народ чрез Завета; Яхве е встъпил в завет с евреите не зара­ди самите тях, но поради спасението на света. Въпреки тези ясни указания в Ста­рия Завет, повечето евреи останали с убеждението, че са призвани от Яхве са­мо като „богоизбрани“. При подобна увереност става обяснима деформацията на месианската идея, представяща самите евреи като Месия. Според християнска­та Църква това горделиво самосъзнание за превъзходство е главната причина за сполетялото юдеите нещастие по време на последвалите два тежки разгрома през 69-70 и 135 година, когато римските войски разрушили светинята им – Иерусалимския храм, и разселили десетки хиляди от тях по всички краища на империята.

И все пак, не може да се отрече нали­чието на нещо изключително в истори­ческото битие на евреите. За близо десет века (от V-ти век след Христа) е създадена писмовната традиция на Талмуда – квинтесен­ция на националното самосъзнание, кое­то прави възможно и обяснимо оцелява­нето на евреите в такъв продължителен период без държава, цар и собствени институции. Този извънредно важен за националната религиозно-политическа идентичност период се нарича „господ­ство на Закона“, чието начало поставя Ездра – създателят на книжниците.

Силен конкурент на Закона след вто­рата половина на IV-ти век преди Христа става повсеместно господстващият елинизъм. Известно е, че голяма част от александ­рийските и антиохийските евреи от диаспората били негови симпатизанти. Към това трябва да се прибави още едно уте­жняващо еврейската кауза обстоятелст­во. Съгласно по-късни известия четири века преди Христа (тоест след пророк Малахия) се прекратява епохата на пророците, или казано с други думи – прекратява се „не­посредственото ръководство на Божие­то Откровение“. Така у „богоизбрания народ“ се оформя становището, че е длъ­жен да изпълни точно предписанията на Закона, за което пък Яхве е длъжен да му дарува спасение. Тъкмо поради това Ме­сия се представя не като живо открове­ние на Бога, а като носител на материал­ни блага и световна слава.

Развитието на месианската идея в та­зи насока изкушава и най-добрите сред юдеите. Затова и християнската пропо­вед за братство с другите народи остава непонятна за тяхното съзнание. Упори­тостта, с която евреите отстояват своето виждане за Месия, е главната причина за чуждението им от християнското религиозно учение. Чрез апокрифната и апо­калиптичната юдейска книжнина се насажда недоверие към „страдащия“ Из­бавител като богопомазаник, който пък е един от възловите пунктове на християн­ската проповед. Изречените думи в юдейските апокрифи „проклет да е всеки, който виси на дърво“, прави несъвмести­ми диаметрално противоположните пре­дстави за Месия в юдаизма и християн­ството.

Така учението на Иисус Христос на­мира повече последователи сред езични­ците, отколкото в собствената му еврей­ска среда. То е обърнато към всички готови да повярват в Него, независимо от произход, социално положение и кул­турно-религиозна принадлежност. Зат­ворен в своя традиционализъм, юдаизмът остава не само вън от християнст­вото, но и негов непримирим противник и гонител в първите десетилетия на съ­ществуването му.

За разлика от ортодоксалния юдаизъм, сред езичниците съществувала много по-голяма религиозна свобода. Пора­ди естеството на философско-религиоз­ните си виждания те не били ограничава­ни от вярата в един-единствен Бог, както и не били обременени с чувството за „богоизбраност“.

Доказан факт е, че около появата на християнството религиозната нравстве­ност сред гръко-римското общество па­днала твърде ниско. Духовният живот на интелигенцията бил подкопан от нарас­тващия философски скептицизъм. Част от интелигенцията загубила вярата в ста­рите божества, които смятала за творе­ние на народната фантазия. Боговете и техните безкрайни похождения станали предмет на театрално осмиване. В Деяния на светите апостоли се съобщава (вж. 17:23) един твърде любопитен факт. По време на посещението си в Атина св. апостол Павел забелязал статуя с надпис: „На незнайния Бог“. Това св. апостол Павел използва, за да мотивира търсенето на конкретен, а не на абстрактен, възприет от разума Бог.

Религиозният синкретизъм на рим­ската държава приел двояка форма: от една страна, държавата отваряла път към римския пантеон на всички божес­тва и по този начин девалвирала ролята на собствените си отечествени богове. От друга страна, като ги приемала, съз­давала условия за равнопоставеност, с което целяла да постигне единство сред разноетническите си поданици. Във все­ки случай резултатите говорят за дегра­дация на култовете. Често пъти жреци­те виждали в задълженията си един мас­карад, който възбуждал дори у самите тях смях. Разколебаната вяра в „олтарите на отечеството“ е причина за постепен­ното отчуждаване от старите култове. За настъпилите изменения има причини и от социален характер. Предишният уме­рен и дори скромен римски начин на живот бил отдавна забравен. Богатствата, награбени вследствие на победоносните войни от всички краища на цивилизова­ния свят, донесли излишество, егоизъм и разпуснатост. Тези тревожни симптоми на упадък с горчивина коментира римс­кият философ Сенека: „Навсякъде тол­кова много пороци и злодеяния се извър­шват, че е невъзможно да се изправят; кипи някаква си борба, в която хората се надпреварват кой кого да надмине в безчестие; всеки ден се раздухва жаждата да се греши и да се пренебрегва всяко при­личие. Стремежът към добро, към това, което трябва да бъде, е напълно изчез­нал: похот – ето какво е изписано върху лицето на всеки човек. Сега престъпле­нията вече не се скриват: те са пред очите на всички и се извършват публично; все­ки е убеден, че невинността е не само рядко дело, но е невъзможно и неестест­вено. И ако само един или неколцина биха нарушавали така нагло всички зако­ни! Всеки като че ли по даден знак е готов и бърза да извърши някакво престъпле­ние“.

Едва ли е възможна по-ясна, макар и тъжна картина на религиозно-нравстве­ното състояние на гръко-римското об­щество, което според думите на Арнълд Тойнби е „доминиращото малцинство“ в имперската общност. В тази атмосфера на безверие и нравствен упадък се задъ­хвали най-добрите хора на онова време.

Всъщност търсенето на истинския Бог било безкритично възприемане на мно­жество суеверия. И колкото един култ изглеждал по-тайнствен, толкова повече привърженици намирал сред обезвере­ното общество. Получило се нещо твър­де странно. Рационално мислещите рим­ляни, които в миналото не били привър­женици на тайнствеността и мистериозността, вече с любопитство се вслушва­ли в проповедите за тайнствения Бог-ревнител Яхве. Особено след гръцкия превод на Библията (III-II век преди Христа), из­вестен като Септуагинта, интересуващи­те се лесно могли да се запознаят с юдейската религия.

Уклонът към мистичните учения не засегнал всички прослойки на общество­то. Някои, които виждали сринати усто­ите на предишните култове и принципи на гражданско поведение, се отдавали на оргии и достигали до трудно мотивира­ни самоубийства. По този повод думите на древногръцкия философ Платон, из­речени 400 години преди появата на хри­стиянството, звучели твърде актуално: „На земята може да настъпи ред, само ако някой необикновен, божествен слу­чай го въдвори между хората. Само Бог, скрит под образа на човек, ще ни разясни нашите отношения към Него и нашите взаимни обноски един към друг“.

Така предусещането за нещо необик­новено станало твърде модно сред гръ­ко-римското общество. Тъкмо по това време, според свидетелството на римс­ките историци Светоний и Тацит, била разпространена мълвата, че „Изтокът ще получи необикновена сила, и от Юдея ще излязат върховни завоеватели на света“.

Интересно е да се отбележи, че Виргилий в неговата Шеста еклога възпява Младенеца, „Който трябвало да възста­нови „мечтания „златен век“. Това идилично бъдеще поетът си представя като време, когато „стадата не ще се боят от лъвовете, яремът ще бъде снет от врата на вола, а земеделецът ще работи без пот на челото“.

Политическата хегемония на Рим вър­ху териториите на почти целия цивили­зован свят, „универсалната държава“ и разпространеният от нея гръцки и ла­тински език създали благоприятните ус­ловия за разпространението на христи­янското религиозно учение. За него ре­лигиозната толерантност би била гибел­на. Но то имало едно изключително важ­но за историческия момент качество – могло да примири повечето от социал­ните противоречия чрез проповядването на валидни за всички общочовешки нор­ми на поведение и вяра в един-единствен Бог.

Победата на християнството в Римс­ката империя едва ли би била постижи­ма, ако отците на Църквата не се бяха напрягали неуморно през първите четири-пет столетия на новата ера да приве­дат християнското учение на езика на гръцката философия; да изградят хрис­тиянската църковна иерархия по образе­ца на римската гражданска уредба; да изобразят – както казва Арнълд Тойнби – Христос с чертите на един Орфей; да омаловажат кръста за сметка на лъче­зарния диск на всепобеждаващото Слън­це; да оформят християнския ритуал по модела на мистериите; и дори да превър­нат езическите празници в християнски и да заменят езическите култове към геро­ите с християнските култове към светиите.

Трудно било началото на новата ре­лигия. Призивът към мъдрост, покорст­во, непротивене на злото със зло и най-вече проповядването на всеопрощаваща любов, докосвали съзнанието на малци­на. Езическата обремененост и материализацията на битието правели далечни и малко чужди възвишените идеи за бра­тството и бягството от „мира сего“. В продължение на повече от три века хри­стиянството преживяло в нелегалност. Справедливо е да се отбележи, че нито едно религиозно общество в стария свят не е било поставяно в толкова затрудне­но положение. Неведнъж пред христия­ните заставала дилемата за физическото им оцеляване.

Християнството възвести „блаженст­вото на нищите“ и осъди богатството на силните, но същевременно задължи ни­щите да служат на силните. Омагьосани­ят кръг на тези нерешими противоречия се предоставя на Всевишния, Който в „съдния ден“ ще възвести правдата и ще „постави от дясната Си страна правед­ниците, а от лявата – грешниците“.

Твърде дълго време било потребно на римската държава, за да оцени предимс­твата на преследваната от нея религия. Централизираният култ на Църквата и строгата иерархия по-късно ще послу­жат като модел на самата държава. Ня­кои изследователи търсят обратната про­порция, тоест че римската държава е пос­лужила като протомодел на Църквата и нейната вътрешна организация. Трудно е да се прецизира това съотношение, особено след IV-ти век, когато Църква и Дър­жава влизат в неразривен съюз за управ­ление на обществото.

И все пак, магията на това ново учение била свързана до голяма степен с делата и личността на неговия създател Иисус Христос. Така въпросът за появата и мисията на Спасителя придобива прин­ципно значение за опознаване основите и характера на християнството, което, из­вадено от контекста на своето време и конкретния евангелски разказ, губи четивност.

_________________________________________

*Из книгата „Въведение в християнството“, изд. Булвест – 2000, С., 1992, с. 17-22. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Георги Бакалов (1943-2012). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bJf