Георги Бакалов

Появата на християнството в една от провинциите на космополитната Римска империя в началото на новата ера поста­вя редица въпроси относно произхода, характера и същността на това ново ре­лигиозно-философско учение. Законо­мерно ли е възникването на християнска­та монотеистична религия тъкмо в Па­лестина? Явява ли се християнството отрицание на многообразните политеистични култове в гръко-римския свят или е естествена еманация на религиоз­но-философското развитие на тези об­щества? Така поставен, проблемът се нуждае от историческа аргументация, ко­ято да насочи вниманието към причини­те, породили постепенната подмяна на езическите религии. В този контекст ар­гументите на вярата няма да бъдат обсъ­ждани, тъй като те дават еднозначен и незадоволителен от гледище на позити­вната наука отговор.

Християнството несъмнено е само­битно религиозно учение, но въпреки то­ва, то не е могло да се развие независимо от влиянията и натрупаната опитност на предшестващите го религиозни култове. Исторически е доказано, че нито една идеология, система и още по-малко ре­лигия, не се е радвала на добър прием и е била обречена, ако се яви в името на пълното отрицание на идейните си пре­дшественици. Съвсем друг е въпросът за преосмислянето, задълбочаването и обо­гатяването им. Това християнството бе­зусловно прави, но то не може да зачер­кне обичаи и модели на поведение, фор­мирани с векове.

Каква е религиозно-философската и нравствената атмосфера на гръко-римс­кия свят в навечерието на обсъжданото събитие?

Около началото на новата ера в духо­вния живот на античния свят господства елинизмът. Зад това обобщаващо поня­тие с право и основание могат да се поставят всички характерни за епохата процеси и явления в областта на култура­та, политическите идеи, философията и религиите. Неслучайно раннохристиянската книжнина ще представи елинизма като антипод на своето религиозно уче­ние, водена от разбирането, че той е вси­чко онова, което предшества християнс­твото – онова, което то отрича, но и от което заимства при философското офор­мяне на собствените си доктрини.

През елинистическата епоха се наб­людава силно проникване на сирийски и персийски религиозни учения в духовна­та сфера на гръко-римския свят. То става особено забележимо в епохата на римс­ките Антонини (96-192 година). В значителна степен тези култове се доближават до християнското религиозно учение, което е добра предпоставка за неговото въз­приемане и широко разпространение. Все по-нарастващият интерес към мисти­цизма е съпътстван от упадък на точните науки и засилено търсене на откровения и чудеса. И нещо по-малко обичайно за миналото – прави се рязко разграниче­ние между душата и плътта, с предпочи­тание към душата. Същото се прави и по отношение на Бога и света, които в пре­дставите на езическите религии са едно цяло. Наред с това сред обилието от определения се уточняват понятията за Бога. Оформя се становището, че Бог е наричан с много имена, но Той все пак е Един. Назованите с различни имена бо­гове са само отделни проявления на един­ствения Бог.

Тежненията към мистицизма и окултизма довеждат до пренебрежително отношение към тялото и въобще към материята. На тялото се гледа като на „тъмница за душата“, в търсенето на спа­сението и истината то трябва да бъде унизявано и пренебрегвано. Спасението и вярата във вечния или „отвъдния“ жи­вот се свързва неизбежно с пречистване­то. Това е отклик на старата гръцка идея за катарзиса (пречистването). Оттук става ясно защо най-сакраменталното тайн­ство в християнския култ е Евхаристията (тоест пречистването или приобщението).

Характерен е и друг факт от социал­но-политическа гледна точка. Епохата на елинизма поставя началото на космопо­литните монархии, които заличили на­ционалните граници и създали възмож­ности за общуване на народите, в това число и религиозно. Последното довеж­дало религиозен синкретизъм, при кой­то се смесват и взаимно се преплитат множество древно-източни и гръко-римски религиозни учения. При това изоби­лие от божества в пренаселения римски пантеон закономерно се явява необхо­димостта от синкретизъм в култовете, което предпоставя създаването на монотеистична религия. Гърците били безс­порни водачи в духовната сфера на анти­чния свят. Те не само съставлявали ядро­то на елинистическата култура, но би­ли и главните ѝ разпространители. С Платон и Аристотел древногръцката фи­лософия достигнала ненадминати от ни­кого в древността върхове, но като че ли с това изчерпила творческия си гений. В епохата на римското владичество у гър­ците рязко намалява интересът към ста­рата митологическа религия. Сред об­разованите хора нейното място заела фи­лософията, която постепенно придобила религиозна окраска. И нещо много важ­но. Ограниченото политическо влияние на гърците в рамките на Римската импе­рия стеснило кръгозора им в ойкуменето и насочило погледа им към вътреш­ния свят на човека. Проблемите на лич­ността, а не на полисния колектив, ста­ват главна цел на съществуването. Това ново усещане и различно от миналото мислене се осъществило във формира­нето на три основни философски школи, които станали изразители на настроени­ята, вярванията и нравствените ценнос­ти на обществото – това са школите на епикурейците, стоиците и скептици­те. При тях самодоволството на епику­рейците, апатията на стоиците и недо­верието на скептиците имат като край­на цел блаженството в личния живот. Християнството също цели блаженство, но постигнато чрез спасението и с други средства, различни от философията на езическия свят. Независимо от това, тези школи и направления подготвили почва­та за християнската проповед.

Основател на първата от споменатите философски школи е Епикур (341-270 година преди Христа). В същината на философията му лежи материалистическия атомизъм, почерпен от учението на Демокрит. По­ради това Епикур съветва да се изучава физиката като сигурно средство, предпа­зващо от „ужасите на суеверието“.

Според Епикур единственото безус­ловно благо е удоволствието. Негови ан­типоди са скръбта и унинието, които фи­лософът определя като Зло. Главно условие за удоволствието е спокойствието на духа, което трябва да се постигне на вся­ка цена.

Епикур не прави много съществена разлика между душата и тялото. Те се различават, според него, само по броя на атомите. „Душевните атоми“ са извънре­дно тънки и ефирни, за разлика от по-грубите телесни.

Отношението към религията е по-скоро неопределено. Повечето от епикурей­ците твърдят, че представите за богове и демони се раждат от страх пред приро­дните стихии и от невежество. Разбира се, това не означава, че епикурейците били атеисти. Самият Епикур признава съществуването на богове, одарени из­цяло с човешки черти, но различни от хората поради своето вечно блаженство и безсмъртие. Те не полагат никакви гри­жи за земята и хората, защото това би нарушило блаженството им. Състояние­то на боговете става идеал за епикурей­ците.

Другата влиятелна школа била стоическата. Неин създател е Зенон, почи­нал в средата на III-ти век преди Христа, а най-талантливият му ученик е Хризип (281-208 година преди Христа).

Стоиците виждат като главно дос­тойнство на живота добродетелността, а на философията – знанието. Добродетел­ността носи щастие и в този пункт стои­ците се доближават до епикурейците.

Последователите на Зенон не съзират особена разлика между Бога и света, ко­ето насочва философските им разсъждения в сферите на пантеизма. Ако съдим по творбите на един от най-бележитите стоици – римския философ Сенека, без­смъртието на душите по-скоро се пред­полага, отколкото се твърди. И нещо много типично за стоиците – те ненави­ждат политиката, тъй като твърдят, че са космополити и всички хора са братя.

Важно е да се подчертае убедеността на стоиците във фатализма като необ­ходимост. Тъкмо поради това в опреде­лени ситуации те допускат самоубийст­вото като изход. Най-известните предс­тавители на стоицизма – Зенон, Клеант, Ератостен, Антипатър и Сенека завър­шили живота си именно по този начин.

Стоицизмът е не само философия, но и религиозна система, която допаднала на по-образованите среди в римското общество.

Школата на скептиците най-много се доближавало епикурейците, тъй като първите проповядвали преди всичко спо­койствие, но били убедени, че спокойствието постепенно довежда до апатия и атараксия.

Освен споменатите три основни фи­лософски школи в духовното пространс­тво на гръко-римското общество заемат място и редица други сродни или близки до тях философски учения като еклекти­змът, неопитагорейството и неопла­тонизмът.

Като философско направление еклек­тизмът представлява сбор на заемки от всички философски учения. Такъв е сми­сълът на широкообхватния термин екле­ктизъм, който може да бъде отнесен към различни сфери от духовния живот. По принцип еклектиците отричат възмож­ността цялата философска истина да е заключена само в рамките на една-един­ствена философска система. Такава пре­тенция те не признават на никого и по отношение на религията. Една мисъл, изказана за духа на това време, като чели допълва становището на еклектиците: „Когато хората загубват доверие в знанието, те се хвърлят в обятията на вяра­та“.

Появилото се век преди Христа неопитагорейство претендира да е наследник и приемник на древногръцкото уче­ние на философа Питагор. Това твърде­ние е в известна степен съмнително, тъй като в условията на своето време неопитагорейството прибягва до аскети­зъм, теургия и магия. От друга страна, тъкмо това са направленията, интересу­ващи обществото в обстановка на разо­чарование от старите и твърде примити­вни езически култове.

В областта на култовете философс­кият еклектизъм придобива характер на религиозен синкретизъм. Всъщност то­ва било механично наслагване на рели­гиозни вярвания от всички краища на империята върху традиционните гръко-римски божества. Източните богове Изи- да, Серапис, Цибела и Атис (сирийският Ваал), Сабазий и Митра били почитани до крайните предели на Римската импе­рия – чак до Британия. Една от причините тези типични източни богове да намерят прием на Запад бил космополитизмът и мистицизмът на техния култ. С най-голяма популярност се ползвал култът към бога Митра, който успял да се нало­жи дори в Рим. Някои изследователи на религиите от онази епоха твърдят, че митраизмът заема междинно място ме­жду езическите източни култове и хри­стиянството, на което, предполагат те, се дължи и широкото му разпространение. Наистина митраизмът се противопос­тавя на християнството, но и му пропра­вя пътя, тъй като има общи черти с него.

Последното, но затова пък и най-ти­пичното издание на гръцката езическа философия, е неоплатонизмът. Използ­вайки елементи на някои предшестващи го учения, той достига висша степен на философска спекулация като въвежда в своята система всички известни дотога­ва постижения.

Неоплатонизмът се ражда в Алек­сандрия – един от най-космополитните градове на Римската империя, в който си давали среща религиите и философски­те учения на целия цивилизован свят. Неговият основател Амоний Сакас (175-242) бил възпитаник на християнската религия, но впоследствие се отвърнал от нея и приел идеите на елинизма.

Амоний Сакас не оставя писмено сви­детелство за своето учение. Това прави неговият ученик Плотин (204-268), който става и най-известният между привър­жениците на тази последна и обаятелна философска школа. Негови съученици при Амоний били видният християнски апо­логет Ориген и филологът Лонгин. Дру­ги известни клонове на неоплатонизма са антиохийският начело с Ямвлих, и африканският – с Прокъл.

Важно място във философията на Пло­тин заема принципът на иерархията, чрез която се представят основните форми на действителността. Три са по-съществе­ните от тях: Единното, Умът и Душата. Същите отговарят на трите велики гръко-римски божества: Уран, Кронос и Зевс. Логиката в мисленето на неоплатониците разчленява Общото на отделни еле­менти, които впоследствие обединява пак в Единното. Умът е самото битие или идеите. Той е словото и действието на Единното. Третият компонент – Душата, е най-нисшата степен на духовния свят. Плотин изобразява душата на космоса като море, в което е потопен природният свят, а тялото се намира в душата.

Неоплатониците често си служат с термините „ипостас“ и „Логос“. После­дния представят като посредник между отделните „висши“ и „по-нисши“ ипостаси. Тези два термина ще намерят ши­роко приложение в християнската дог­матика, макар и в друга семантика и интерпретация.

Като синтез и апотеоз на възгледите на Плотин звучи заключителната фраза на неговото произведение: животът на щастливия човек се състои в „постоян­ното бягство от този свят“. Колко близко по същност е до християнството това заключение, което по свой път насочва мислите и въжделенията на вярващите към „бягството от мира сего“, към спасе­нието и надеждата за справедливо въздаяние в „отвъдния свят“.

Беглият поглед върху философско-религиозните учения на късноезическата епоха преди появата на християнството и по време на неговото първоначално раз­пространение навежда на няколко по- съществени извода. Първият е, че незави­симо от голямото разнообразие на кул­товете, много от тях се свързват с фило­софията. Чрез нея се лансира идеята за единния всемогъщ Бог, Който е вечен и безтелесен. Другите богове са само Не­гова функция, отделни проявления на Неговата същност. Нито един от тях не изчерпва необятната същност на Бога. Обратното е заблуждение на национал­ните религии, които по принцип стесня­ват понятието за Единния Бог.

Приоритетът на Небето е безспорен. Земята като топос и символ на матери­ята и преходното заема второ място. Ис­тинското богопознание е достижимо са­мо за посветените, за философите, които са призвани да бъдат посредници между „хората на духа“ и „хората на плътта“.

Всички гореспоменати идеи, учения, школи и направления засягат един срав­нително тесен кръг от гръко-римското общество – образованите хора и интели­генцията. Огромната маса от население­то и неговата най-представителна част – селячеството, остава вярна на старите, примитивни земеделски култове. И все пак онова, което прониква сред необра­зованите, е смътната представа за безсмъртието на душите, вярата в различно определения „отвъдземен живот“, въз­мездието и най-вече добродетелността на труда.

Философските възгледи преди поява­та на християнството представляват тъ­жно зрелище на западащия античен ге­ний. Тази констатация се отнася не само до нравствения облик на гръко-римско­то общество, но и до теорията, която тъпче на едно място. Липсата на изход кара хората да се мятат от стоическия ригоризъм и неопитагорейския аске­тизъм към прагматичното епикурейство. Почитателите на стоицизма виж­дат крайния изход в самоубийството, а епикурейците предпочитат изтънчения хедонизъм. Голямата част от неизкусеното във философските размишления на­селение търси изход в грубите развлече­ния.

Тъмните краски в тази религиозно-нравствена картина на римското общес­тво в навечерието на новата ера не са умишлено сгъстени. Оспорваната поня­кога констатация, че духовната енергия на Античността е изчерпана като потен­циал и възможности, е може би най-точната диагноза на нейното състояние. Ако приемем неоплатонизма като обо­бщение на най-доброто от философски­те търсения на Античността, веднага тря­бва да отбележим, че християнството въз­приема значителна част от неговите по­становки при оформянето на Свещеното Писание и Свещеното Предание и след един сво­еобразен прочит ги представя като свои. В този смисъл духовната енергия на Ан­тичността не е пропиляна, а изцяло тран­сформирана.

Колкото до религиозните култове, те наистина се намирали в упадък. Повечето от тях възникват като национални ве­роизповедания в съвсем различни усло­вия на обществено-политически отно­шения, които вече не отговаряли на кос­мополитния характер на Римската им­перия около и след новата ера. Опитът да се постигне религиозно единство чрез масовизация на императорския култ или митраизма не дал очакваните ре­зултати. Необходимо било цялостно ре­лигиозно преустройство, създаване на принципно нови нравствено-етични нор­ми и критерии, както и въвеждане на принципите на монархизма. Всичко то­ва не било по силите на нито едно от съществуващите тогава религиозни уче­ния.

Естествената еволюция към индиви­дуализма и навикът на хората да се вгле­ждат в себе си, в своя вътрешен свят предизвиква необходимостта от човеш­ко братство, а това вече е врата към християнството.

______________________________________

*Из книгата „Въведение в християнството“, изд. Булвест – 2000, С., 1992, с. 11-17. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Георги Бакалов (1943-2012). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bIO