Архимандрит Евтимий Сапунджиев

На Петия Интернационален конгрес по История на религиите в Лунд, Швеция, шведският министър на просветата в прощалната си реч към конгресистите каза: “Някои се боят, а някои със злорадство гледат на историята на религиите, защото първите се боят, че тя ще е вредна, а вторите се надяват, че тя ще отвори път към атеизъм”. С това министърът не искаше да изрази някакво недоверие или някакво подценяване на историята на религиите като наука, защото общо бе във всички конгресисти – и в ортодоксално вярващите в своите религии, и в по–либерално отнасящите се към религията, – убеждението, че в лицето на тази наука човечеството има пред себе си едни от онези метеори, които носят не разрушение, а светлина в културния живот на човечеството. Той само искаше да подчертае, че съществуват неправилни отношения и очаквания от тази наука, и че първата работа на занимаващите се с нея е да изяснят, че законите, които тя иска да установи, са от такова естество, че нито за вярващия в свръхестествена религия има причини да се бои от тази наука, нито за невярващия има причини да злорадства поради възможността за някакви разрушения от нейна страна.

Затова първата стъпка на мислещия човек в царството на тази тъй важна наука е да се замисли върху това, че да откриваш законите на естествената причинност не значи непременно да се откажеш от това да вярваш, че закони в живота са и действията на свръхестествената причинност.

* * *

Ако се вслушаме в основното настроение на един краен поклонник на чистата наука, ние ще почувстваме,  че той гори от убеждение, че световната история представлява една права и непрекъсната линия на естествени причини и последствия, и гори от възмущение против всеки опит да се наруши непрекъснатостта на тази линия с намесата на някакъв свръхестествен фактор. Ако се вслушаме пък в основното настроение на един крайно мистично настроен религиозен човек, ние ще почувстваме, че той пък гори от убеждение, че човешката история представлява една права линия на непосредствени въздействия от Божеството и, че посоката на личната и на общочовешката история става ту по–права, ту по-изкривена в зависимост от това, дали човек се отдава или противи на така изразената воля Божия. Нещастният антагонизъм в епохата на Възраждането, който Римокатолическата църква имà непредпазливостта да повдигне между себе си и критичния и реалистичен дух на мислителите от онази епоха, и до днес има за последствие, че твърде много хора от двата лагера си представят двете линии, илюстриращи тези убеждения, като противоречащи една на друга по същността и направлението си, и изключващи всякаква възможност за взаимно хармонизиране. Всъщност, обаче, те могат да си вървят, всяка в своето направление и хармонизирани една с друга, докосвайки се една о друга в отделните си точки, без да нарушават общия си ход, като държат сметка една за друга. Човешката история въобще, а особено историята на религиите, може и трябва да бъде представяна като формираща направлението си под влиянието и на двата фактора: и на естествения, и на свръхестествения. Това, че цялото битие, а в него и човекът, се намират под неотменимия закон на причинността, съвсем не ни пречи да изясняваме, че те се намират както под неотменимия закон на така наречената естествена причинност, така и под неотменимия закон на волята на онази сила, която е източник и законодател на неотменимия от човека закон на обикновената, така наречената естествена[1] причинност, и източник на една по-висша причинност, стояща по-горе от естествената. Ако споменатият по–горе краен почитател на чистата наука и на ненарушаваната от нищо права линия на естествените причини и последствия в историята би се замислял по-често и по-дълбоко на какво именно се дължи неотменимия закон на естествената причинност, къде се крие първата брънка на тази “безкрайна” верига и каква цел е вложена в нейния стремеж все по-нататък и по-нататък, той не може да не дойде до “нещо”, което да е причина на цялата тази линия на естествена причинност, без самото то да е халка от тази верига, която да е свързана с друга предходна халка. От време на време това “нещо” може и да се намесва като фактор в тази линия, без с това непременно да ѝ противоречи на целите и същността, и без да нарушава направлението ѝ към крайната цел, защото и тази намеса произлиза от източника на същата онази абсолютна причинност, от която черпи съществуването си, и относителната причинност на нашето ограничено битие. Ако на такъв поклонник на чистата наука, – поради негови собствени и главно на Римокатолическата църква грешки – не би опротивяло да мисли за това абсолютно “нещо”, той спокойно би давал ход на както на потребността си от строго естествено-научно представяне на хода на историята, така и на потребността си от вяра в намесващ се в този ход свръхестествен фактор, и не би се смущавал от деистичното възражение, че при такава намеса абсолютната причинност би противоречала на закона, който тя самата е създала. Той не би давал ухо на това възражение, защото самата наука би му подсказала, че не може висшата абсолютна причина да се постави под робството на произведеното от самата нея последствие – конкретния свят на естествените причини и следствия.

Ако въпросът беше само за една световна, но не и човешка история, ако въпросът се касаеше до това, докъде в края на краищата ще доведе веригата на причинността безкрайното количество екземпляри от органична и неорганична материя (но не и безкрайно количество свободни човешки духове), тогава още би имало причини да се смущаваме от вътрешната противоречивост на всякаква “корекция”, която Божеството би правило в природата на естествените сили и на инстинктите. Но една религиозност, просветена от християнството и от напредъка на науката, никога не говори за друга намеса на свръхестествения елемент във веригата на естествената причинност, освен в случаите, когато тази намеса е свързана със свободата на човешките духове, създадени по силата на по–висшата причинност да бъдат не само под закона на естествената закономерност и причинност, но и под закона на свободата, на сътрудничество с Бога, на сътворяване заедно с Него на историята на човечеството. Едно свръхестествено подпомагане в процеса на това сътрудничество, не само не противоречи на вярата в онзи всеобщ закон, че човешката история не е верига от хаотични връзки между случайни причини и последствия, но даже допълва тази вяра. Защото и след приемането на това свръхестествено подпомагане, човешката история остава една верига с естествена разумна причинност в началото си и с целесъобразна смисленост в края си.

Докато човек гледа на себе си не само като на част от природата, но и като на краен неин стадий, в историята на която той е предназначен да играе ръководна роля със своята воля; докато човек не гледа на своето съзнание като на илюзия, че той със свободната си воля твори историята; докато той позволява на самия себе си да се намесва и да влияе върху естествения ход на причините и последствията – дотогава не може да се обяви за религиозна илюзия положението, че и Висшата Първопричина се намесва за да подпомага него самия в постигането на крайните цели на веригата от естествени причини и последствия, и за да го възпира, когато той застрашава със свободата си постигането на крайните цели на цялото битие или на част от него.

Естествената причинност, значи, не само не изключва свръхестествената, но и я предполага като своя причина.

Един историк може, значи, с пълна преданост на естествено-научния метод да изследва, как по естествения ход на причини и следствия се оформят религиозните и културните възгледи и учреждения на един народ, и със същата преданост да вярва в известна извънредна намеса на Божеството в този ход под формата на свръхестествено подпомагане чрез инспирация, чрез вдъхновяване на издигнали се самостоятелно човешки духове (Божествено откровение), чрез свръхестествено потвърждение на достигнатото при естествения ход на това вдъхновяване, чрез чудеса и прочее, и да вмъква тази намеса като нови халки във веригата на естествената причинност. Фактът, че свръхестественото се намесва в хода на естественото, не внася безредие и произвол в природата и в историята на света и човека. Нито пък фактът, че и законите на естественото развитие се намесват и дават окраска и ход на полученото по свръхестествен път, унижава Божието откровение на последното.

Историята на религиите, значи, може да си изследва веригата на естествените причини и следствия, без с това по принцип с нищо да не уврежда в съзнанието на вярващите престижа на Божията откровеност на религията им. Напротив, тя има пълна възможност (ако бъде правилно постулирана), да дава сведения за естествената вътрешна и външна обстановка при развитието на всяка религиозна идея, появила се само по естествен път, и с това да създава и почва за правилно отношение на човечеството и към религиозните идеи, за които вярва, че са Богооткрити или Богоподтвърдени. Тя може да намира влияние на естествени причини и върху хода на историята на Богооткровените истини, без с това да увреди с нещо вярата в Божественото тяхно произхождение в първоначалния им вид. За уяснение на това съотношение между: с механическа необходимост действащите естествени фактори и свободно проявяващия се и влияещ едновременно с тях свръхестествен фактор, нека за сравнение да вземем съотношението на естествените закони на икономическия живот към идеалните норми, които свободната човешка мисъл и съвест влагат в този последния. Един икономист – дали съзнателно или не, това е друг въпрос – говори свободно, и за естествени закони на икономическото развитие, и за свободно принасяне от страна на човека своето влияние в хода на това развитие. Той казва, по какъв път (на капитализма например) и с какъв темп се развива икономическият живот, ако човешкото влияние не прибавя своя плюс и в същото време свободно и с чувство на отговорност установява, какъв трябва да бъде този плюс. Също така както “вярата” на един политико-икономист, че е достатъчно човекът да разбере известни истини и да пожелае да ги приложи, за да тръгне икономическият живот по правилния си път, също така както тази “вяра” не пречи на политико-икономиста да си е дълбоко убеден и в неотложността, с която известни естествени закони управляват икономическия живот, също така и вярата на един религиозен човек, че Божеството подпомага човека да намери възможната за него висша истина и че е достатъчно човек да разбере Божията воля и да пожелае да я осъществява, за да тръгне въобще човешкият религиозен живот по правилния си път, не пречи на този същия религиозен човек да си е дълбоко убеден и в неотложността, с която известни естествени закони управляват хода на религиозните вярвания на хората, когато те – поради недоразвитост или нежелание от страна на човека и в сила на Божията воля – бъдат оставени само на своето естествено развитие.

Задачата на историка е – под тази формула биха могли, според нас, да се подпишат и един поклонник на чистата наука, и един поклонник на откровението на Бога – да осъзнае доколкото е възможно, да формулира с мисълта си пътя на волята на онази Сила, която е първоизточник и първодвигател на битието и живота. Тази воля се осъществява по два начина: и чрез онзи неин стремеж, който се осъществява във веригата на естественото развитие, намиращо се под общата формула на закона на естествената причинност, и чрез онзи неин стремеж, който се осъществява в отделни актове на непосредствено вмесване в тази верига на причини и следствия от страна на самата тази воля, вмесване, което не внася безпорядък при прилагането първата формула, защото самата тази висша сила влиза във веригата, като причина, която създава, заедно с другите по-относителни причини, своите последствия.

Както канализирането на полученото, да речем чрез водната енергия, електричество в една електрическа централа чрез жици, контакти, бутончета и прочее не изключва възможността, щото някога да произлязат в тази централа електрически явления, имащи причината си не във водната стихия и не в регулиращите нейната електрическа енергия жици, контакти и бутончета, а в никой друг център на електрическа енергия, така приблизително и канализирането на естественото развитие на религиозния живот на хората в общите естествени закони на относителната причинност не изключва възможността на прояви из по-общия източник на явления и закони – висшата причинност. И както на задачата на един електроинженер да изучи сложната машинария на една централа, съвсем не пречи обстоятелството, че може в нея да се появяват и явления, имащи причината си в някой по-общ източник на електрическа енергия, а само задължава електроинженера да установи нормално и отношенията на своята машинария към проявилите се или възможните да се проявят явления из този по-общ източник на енергия; също тъй, или по-добре приблизително така, и на задачата на един историк да изучи сложната канава на естествените причини и следствия в хода на естествено оформящите се религиозни вярвания на хората, съвсем на пречи обстоятелството, че самият обект на тези религиозни вярвания, в качеството си на най-висша причинност, може да се е намесвал като действаща причина в тази канава от причини и следствия, а това обстоятелство само задължава такъв историк да установи правилни съотношения на естествения и свръхестествения фактори в развитието на религиозния живот.

Всичките тези разсъждения ни довеждате до възможността да подчертаем следното общо положение, което трябва да се има предвид в началото на всяко занимаване с историята на религиите. Ако за един историк на другите страни на културния напредък на човечеството е в известна степен възможно, щото той да се старае да разглежда всички явления само като естествени такива с пълното спокойствие, че, ако има между тях и свръхестествени явления, то тяхната свръхестественост ще стане или става достояние на човечеството и самия него по друг път, а не по пътя на научното исторично изследване, това нещо е невъзможно за един историк на религиите, защото той е историк именно на хода на това търсене по друг път свръхестествената помощ. Първото и най-важното отличие на един историк на религиите от всякакъв друг вид историк, първият специалитет, тъй да се каже, на историка на религията е туй, че той в никой случай не може да остави за себе си настрана задължението да се вслушва, дали няма някъде в общата естествена машинария на многообразния религиозен живот на един народ или на човечеството въобще да се проявява или да се е проявил гласа на Висшата Причинност (Божествено откровение); е това, че той в никой случай не може да си забрани да установява отношението си към този глас и да вмъква този последния като главен фактор във веригата на причините и следствията, ако той е повярвал в него. Вярно е, че неговите исторически изследвания след допущането в тях на този фактор няма да имат, взети в техните последни изводи, цена за всички ония, които не са повярвали в приетите от него свръхестествени намеси, но туй не обезценява и за тях неговата работа в отделните ѝ моменти, ако тя се води с едно съзнателно и строго систематизирано разграничаване на естествения и свръхестествения фактори. Такава една работа – с допущането на свръхестествена намеса – дава, даже и за невярващия, но безпристрастен учен, общата картина на историческите явления по–задоволителна от картината, която дават онези, които искат да механизират човешката история под вкаменелостта на механичната причинност.

Ако за историка на другите области от човешкия живот е, значи, в известен смисъл възможно да се отдаде на изследване само на естествените свръзки между причините и следствията, без да се спира върху проблема за първодвигателната причина на това движение от причини към следствия и върху неговата крайна цел и без да взима становище по деленето намесващите се в тази верига причини на естествени и свръхестествени, това нещо за един историк, на религиите е невъзможно поради самата същина на неговата специалност. Той има да изследва развитието на човешките стремежи към общуване със свръхестественото, има да изследва развитието на човешките възгледи и преживявания по намесата на свръхестественото в сферата на естественото. Всички народи във всички епохи не са могли да не се стараят да удовлетворяват присъщата на всеки човешки дух потребност от някаква връзка[2] на човека с Бога и те, даже и от най-ранните времена, са се старали и се стараят да си установят възгледи за намесванията на Божеството в човешкия живото. Трудно е да си представи човек възможността, да се заеме той с това вековно търсене от страна на човечеството намесата на свръхестествения фактор в живота си, без да има право да се интересува, съществува ли такава намеса или не. То би било все едно да посветиш живот за изследване съществуващите възгледи за една война, без да се интересуваш от това, съществувала ли е фактически такава война, или да изследваш историята на земеделието у един народ, без да искаш да хвърлиш поглед върху земята му, дали въобще тя съществува като обект за земеделска работа или е куп от камъни.

И наистина, няма историци на развитието на религиозните идеи, които историци да не изхождат от някакъв, установен по метафизически път, възглед по намесата на свръхестественото в историята. Даже в онези случаи, когато този възглед се състои в отричане на всякаква възможност и нужда от непосредствена намеса на Свръхестественото в естествения живот и даже в отричане на съществуването на самото Свръхестествено, даже и в онези случаи пак нямаме работа с чисто историческо занимаване само с фактите: в онези случаи пак стои, като предпоставка на изследванията на историка на религиите един възглед, установяван не толкова по резултатите на историческите му изследвания, колкото по общите закони за съставяне мироглед въобще.

Частно пък у нас, ако у религиозните хора понякога съществува един инстинктивен страх от историята на религиите като наука, това се дължи на обстоятелството, че твърде много – и то най-популярните – възгледи по историята на религиите у нас са отрицателни по отношение към възможността на всяко Богооткровение въобще. За почти повечето от писателите у нас, които инцидентно са засягали въпроси, свързани с историята на религиите, тази история не е нищо друго, освен история на една вековна и все повече, и повече изчезваща илюзия на човечеството, че в неговия живот се намесват и свръхестествени сили. Както придържащите се о този възглед историци имат право, оставайки върни на основния си мирогледен възглед върху религията, като заблуждение, да се опитвате да съградят наука за развитието и постепенното изчезване на това „заблуждение“, също така и онези историци, които при установяване на мирогледа си са намерили достатъчно основания да вярват в съществуванието и в намесванията на един свръхестествен фактор в историята на човечеството, имат правото и задължението да градят науката си за лутанията на човечеството при търсенето на това намесване и за, ту по-голямото, ту по-малко, приближаване или отдалечаване на тези лутания от истинското, обективно съществуващо, такова намесване и от истинското използване и по-нататъшно развитие на това намесване.

Всичките тези разсъждения ни довеждат по такъв начин до подчертаването на съблазнителния за мнозина факт, че има два вида истории на религиите – история на религиите, като история на едно всеобщо заблуждение, и история на религиите като история на едно всеобщо и съвсем нормално търсене на истинната връзка с Бога и че тези два вида истории на религиите не могат да имат нищо общо между себе си, нито по метод, нито по резултат, а само могат да бъдат полезни един на друг с взаимното си заимстване на установени външни факта.

Наистина, много се говори, че съществува, и че трябва да съществува и един трети вид: неутрална история на религиите, която изследва само фактите, без да се ангажира с някаква тяхна преценка, тоест която установява само грамадата от факти, в какво и как религиозно е вярвало човечеството в течение на многовековната си история, без да е взела становище по въпроса, трябва ли въобще религиозно да се вярва). Такава, само събираща външни факти, история, обаче, е само едно натрупване на факти без никакво откриване на една историческа линия на развитие с определени крайни цели, без никакво влагане в хода на историята на религиите някакъв смисъл, някаква еволюция. Такова просто натрупване на факти е не самата наука история на религиите, а само суров материал за нея[3]. “Не може да се счита за история един прост куп от факти, едно натрупване от последователни причини и следствия, съставляващи халки от една верига – стремежи към нещо, ако при това натрупване не се оформя една ясна на историка линия с определено свое направление: направление, било стремящо се към подчертаване безсмислеността, или невъзможността да се удовлетвори общочовешкото търсене на свръхестествената намеса, било стремящо се към подчертаване в отделни конкретни случаи приближаването, или отдалечаването от правилната постановка на това търсене. Без оформянето на такава линия, без интерес на историка от направлението на тази линия от причини и следствия, неговата история е само едно натрупване от факти и само материал за една настояща история.

Заради това, колкото и да се вижда на пръв поглед песимистично по последствията си и немодерно по постановката си такова деление на историите на религиите на две, различни една от друга по методите и целите си, категории, такова едно деление се налага. Ние всякога трябва да отличаваме истории на религиите с предпоставки, отричащи по принцип, възможността на каквото и да било Богооткровение, от истории на религиите, признаващи, като предпоставка на вярата, възможността на намесата и влиянието на едно свръхестествено Богооткровение.

Историите на религиите от първата категория – освен това, че със своята основна предпоставка нарушават в самото си начало принципа на историческата безпристрастност, като предварително, преди още да са изследвали известно историческо явление, са го обявили, за обикновено – естествено явление, – но и, въобще взето, представлявате от себе си едни построения, лежащи въз основите на едно пълно безверие в смислеността на историческия ход на човечеството. Те при занимаване с историята на религиозните вярвания на всеки народ или епоха градят история на една линия, която предварително е обявена от тях за движеща се без цел и за безпредметна по същината си. А историците от втората категория са си, преди всичко, повече запазили свободата на изследването: както свободата, да обявят едно явление, било за естествено, било за свръхестествено, във връзка с историческите и други данни, така и свободата, и изобщо да обявяват известна no-обща линия на религиозното развитие на един народ или на една епоха – пак във връзка с исторически и други данни – за естествена или за принесена със свръхестествени влияния. А от друга страна те (историците, на религиите от втората категория) имат в основата си един пълен с вяра в смислеността на историческия ход на човечеството възглед.

Не е основателно произлизащото от лагера на противооткровеническитe историци на религиите (първата категория) възражение, че допущането на каквито и да било свръхестествени фактори в историята на религиите било означавало, че се поставя чуждо тяло в организма на историята на религиите, и че то било компрометирало в основата му нейния естествено-научен метод. И религиите, нямащи почти никакъв елемент от Богооткровени истини, и религиите, развивали се главно под влияние на свръхестествения фактор, са научни обекти на историята на религиите. При изследването и на едните, и на другите си имат мястото както търсенията на естествените причини и следствия, така и търсенията на Богооткровения елемент, но само че в различни степени. В отдела на историята на религиите, появили се у народи и епохи, оставени – по вина на техните отдавнашни предшественици – така да се каже, на самите себе си и на своето естествено развитие, или no-добре казано, у народи и епохи, незаслужили с естественото си развитие свръхестествената намеса на Божеството, търсенето на Богооткровен елемент и на свръхестествени фактори представлява второстепенна част и се ограничава от самите резултати на изследването само с това, че само се подчертават известни, необясними по естествен път, остатъци от някога изповядвани Богооткровени истини, остатъци, имащи съвършено слабо, а по някога и никакво, влияние на историческия ход на развитието на религиозните вярвания у тези народи в сравнение с влиянието на естествените причини и заради това отминавани като епизоди в общата верига на чисто естествени причини, и следствия. Сблъскат ли се пък изследвачите на такива естествени религии с no-ясно очертани фактори, произхождащи из Богооткровената религия, тогава тази последната става по-съществен, но все пак и в този случай съвсем естествен фактор в историята им. В другия пък отдел, в отдела за историята на Богооткровената религия, Богооткровените истини представляват от себе си най-съществен фактор и един важен и неотменим постулат. Установяването на тяхната истинност съвсем не влиза в областта на самата история на религиите, но тяхното фактическо осъществяване и приложение в историята, също така попада под влиянието и на естествени причини, и следствия. С това и историята на религиозните вярвания на народи и епохи, удостоени или удостоявани и с Божествена помощ, си остава като една съставна, макар и особена и специална по методи и цели, част от историята на религиите. Тази особеност на метода и тази специалност вж. целите и е причината на това, че в нашия Богословски факултет този отдел от историята на религиите съставлява предмет за други две, съвсем отделни дисциплини, носещи названията: Библейска история и Църковна история.

Двата тези, подчертани no-горе, почти самостоятелни отдели от втората категория истории на религиите не могат, обаче, съвсем един без друг. За историите – на Богооткровената религия не са без значение и фактите, установявани от историята на естествените религии, защото първите имат да изследват и чисто естествената страна на подготовката на почва за появяването и използването на Богооткровената помощ, имат да изследват и влиянието на чисто естествените фактори върху процеса на самостоятелното от страна на човека по-нататъшно възприемане и реализиране на Богооткровените истини. А пък за историята на естествено самопоявили се религии също са от важност данните, които дават историите на Богооткровената религия, защото първата може да вземе от тези последните основните им идеи, за да установява, как към тях се стреми в края на краищата и нормалното естествено религиозно развитие и как тяхното игнориране в целостта им довежда до едностранчивостите на естествените религии и до спънките, които те са правили понякога на общото естествено човешко развитие.

Следва…(виж тук).

________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, С., 1930, с. 1-20.  Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. В буквалния смисъл на думата естество, естествена е и така наречената свръхестествена (необикновена) причинност. И свръхестествените фактори влизат в естеството, тоест в битието. Те са естество и битие в собствения смисъл на тези думи.

[2]. Religare=свързвам, поставям във връзка. Оттук, според повечето изследователи, и думата “религия”= връзка на човека с Бога.

[3]. На Петия Интернационален конгрес по историята на религиите предварително се предупреждаваха участниците, че конгресът ще се занимава само с чисто научни изследвания, но не и с въпроси по вярата. Това наистина е необходимо в такива случаи, когато на конгрес се срещат историци на религии с различни “верови” възгледи, и за в такива случаи не може да се отрече ползата от подобна неутралност и от подобен, така да се каже, научен еклектизъм. За един жив човек, обаче, такъв еклектизъм не може да бъде прокаран докрай.

Изображения: авторът архимандрит Евтимий Сапунджиев (1884-1943) и неговия гроб в Копривщица. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bFg