Димитър Русев

Съвременното общество изгражда своя свят с помощта на всевъзможни идеологии и теории, основани на опита от миналото или на представите им за бъдещето. „Идеите на Просвещението учеха човека, че той може да се довери на своя разум като на ръководно начало за установяването на валидни етични норми; че може да се уповава на самия себе си, без да се нуждае от откровението, нито от авторитета на църквата, за да узнае кое е добро или лошо[1].“

Когато в края на XIX-ти век Фр. Ницше обявява, че „Бог е мъртъв[2]”, чрез метафората си немският философ оповестява краха на всички най-висши принципи, ръководещи познатите ни до този момент светогледи. „Смъртта на Библейския Бог не просто връща света в състоянието, в което винаги е бил, а по-скоро ни завещава свят, изгубил предишния си смисъл[3].“ За философа смъртта на Бог е начин да се каже, че хората и като цяло Западната цивилизация, не могат повече да вярват в подобен ред. Това за Фр. Ницше означава да търси основи, по-дълбоки от тези на християнските ценности[4].

Обявяването на Бог за мъртъв е повратен момент в деволюцията на човешката духовност, който няма аналог в религиозните вярвания на предходните епохи. Този акт не е пореден, а краен стадий на разделянето на човека от Бога, започнало с грехопадението. Той легитимира в човешкото съзнание греховността като онтологично несъвършенство, което човек със собствени сили ще се бори да усъвършенства.

Освобождението от „тиранията” на Църквата[5], осигурило мечтаната обществена еманципация от църковните догми, но не било способно да донесе прогрес за духовността на обществото, което не спирало да търси отговори на вечните въпроси, свързани с произхода и бъдещето на човешкото битие. Въпреки че влиянието на религията било отслабено, това не успяло да потуши екзистенциалното религиозно чувство на отделния човек и неговата необходимост от религиозно преживяване. Тази нужда оставала все толкова дълбока и все по-незадоволена.

В съвременната мултирелигиозна действителност езотеризмът започнал да замества религиозността и се превърнал в основен елемент, който придава на многобройните религиозни учения и култове мистичен привкус и окраска. Езотеризмът присъства по различен начин в социалната, културната и религиозната сфера, които в нашето съвремие са взаимно обусловени и преплетени, така както и през късната античност. В социалната сфера езотеризмът придава религиозност на икономиката, на науката и на обществените взаимоотношения. В областта на културата езотериката със своята интригуваща екзотика е изворът на вдъхновение за множество творци.

Създаденото в края на XIX-ти век от Елена Блаватска Теософско движение ознаменува преминаването на духовността в душевност. Започнал през епохата на Ренесанса, като културна парадигма, плахо насочваща погледа от Бога към човека, по време на Просвещението, този процес се превърнал в интелектуално-философско движение. Разумното и светско отношение към света затвърдило издигането в култ на човека и неговата мъдрост, внушавайки нуждата от промяна на съзнанието и обществения ред. В резултат на този процес, културата и религията разменили своите функции. Така културата все повече започнала да се превръща в съдържание на религията, докато религията придобила културна форма[6].

Синкретичното учение, което Елена Блаватска създава, „приравнява всички религии и поставя основите на теософията, като синтез на всички религии, религиозно-философски системи и митологии. Този синтез постоянно се разширява и вдълбочава[7].” Тя умело продължава традицията на спиритуализма, като го свързва с източните философии, от една страна, и с окултните учения и практики – от друга.

Въпреки своята всеобхватност и модерност, теософското учение не успява да завладее голямата част от обществото, която, макар и силно разколебана, изповядва Христовата вяра и ценности – част от многовековната история на тяхната родова памет. Според някои от водещите представители на Теософското общество, това, което би могло да повлияе на християнското самосъзнание, е то да бъде заквасено с източните мисловни модели, като бъде изменено не по форма, а по съдържание. Един от най-ярките представители на тази идея е австрийският философ и езотерик Рудолф Щайнер (1861-1925 година). Той се заема със създаването на една Духовна Наука, тоест на „учение, прилагащо научния подход в изследването на така наречения духовен свят. Неговата цел е цялото познание на човечеството – до този момент разпокъсано в отделните науки, религии, философски и езотерични течения – да бъде синтезирано и обединено в една всеобхватна наука за човек – Антропософия[8].”

Изопачената представа за Господ Иисус Христос и Неговото учение довежда до появата на така нареченото „езотерично „християнство““. Въпреки наименованието си, то е коренно различно по своята същност от Православното християнство и е субпродукт на тенденциите на мултикултурализъм и секуларизация, назрявали по различен начин през вековете.

От периода на Френската революция от 1879 година насам в Европа и Америка необичаен разцвет преживяват разнородни по вид и произход „духовни“ учения и свързани с тях практики. Много от техните последователи и критици ги обединяват под наименованията Езотерика и Окултизъм. „Тези две понятия се употребяват още от XIX-ти век и като самостоятелни понятия. За някои наименованието езотерика изглежда по-изтънчено, а други са на мнение, че в това название могат да бъдат обобщени всички онези не съвсем доказани твърдения на окултизма[9].”

И така, ако, от една страна, терминът „eзотерично „християнство”” не буди някакви притеснителни асоциации в разбирането на хората, то понятието „окултно християнство”, от друга, безусловно разкрива истинската същност на това явление и указва, че то не е компонент на Православното християнство, чийто начинател е Сам Господ Иисус Христос.

Езотеричното „християнство“ е явление, което присъства в българското религиозно мислене още от създаването на българската държава, но въпреки това неговата същност и проявление са недостатъчно познати за широката общественост, а дори и сред християните.

Коренът на българския езотеризъм е Богомилството, което бележи залеза на Първото българско царство (976-1018). Богомилската ерес[10] се счита за уникален религиозно-културен феномен, не само в българската духовност, но и в европейското културно развитие.

Богомилството дава български корен на езотеризма, който, от една страна, е силно повлиян от езическите обичаи и вярвания по нашите земи, а от друга – от гностическите ереси, опитващи се да проникнат в християнството още от неговото възникване.

С Османското нашествие по нашите земи възходът на българската религия и култура е потъмнен. В състоянието на културен и религиозен конфликт вярата се оказва най-яркият разграничителен белег. Това обуславя и агресивната асимилационна политика на Османската империя. Появява се нов феномен в духовния облик на поробеното българско население – крипто-християнството[11], за което свидетелстват предимно археологически и етнографски източници.

През следващите пет века националната идентичност останала съхранена в лоното на Православната църква и все още носела идейните следи за някогашното Българско царство. В църковното лоно битували и някои езически суеверия и вярвания, които поради османското нашествие, Църквата не успяла да християнизира напълно. Въпреки това, в онази епоха това било взаимно полезно пред лицето на общия враг – исляма: от една страна, Църквата придавала християнски облик на някои езически ритуали и вярвания, а езическото самосъзнание на българина пък, от своя страна, изповядвало християнската вяра като своя национална идентичност.

Този религиозен „баланс“ е коренно променен от един от големите парадокси на Възраждането, което, родено в утробата на Православната църква и вяра, започнато от духовници, бива погълнато от идеите на материализма и Новото време и се превръща едновременно във възраждане на българския дух и в упадък на българската духовност.

В началото на ХХ-ти век в България се появява отзвук от езотеричния ренесанс, който е завладял Западна Европа, отразен от двамата най-видни български представители на езотеризма – Николай Райнов и Петър Дънов. Бидейки свидетели на своето време, те улавят особеностите на религиозната нагласа на българския ум и въплъщават европейския езотеризъм в българското религиозно съзнание, като успяват да намерят път до обществената мисъл, представяйки модерния езотеризъм като религиозна реминисценция на древното богомилство.

Появата на езотеричното „християнство“ в съвременна България е свързана с личността и учението на езотеричния учител Петър Дънов (Бениса Дуно), на когото е именувано и самото движение – „дъновизъм“. Като учение дъновизмът няма много последователи, но неговият езотеричен начин на мислене е напълно актуален за секуларизираната българска религиозна мисъл. Казано с други думи, езотеричното мислене в съвременна България е „дъновистко“, а това обяснява и опитите на всички новопоявяващи се култове и учения да намерят „родствена“ връзка както с дъновизма, така и с богомилството.

Развитието на езотеричното мислене по времето на социализма се развива под егидата на неопаганизма. Типичен свидетел на този период е „пророчицата“ Ванга, превърнала се в символ на търсенето на цял един народ, който за дълго време е бил откъснат от християнските си корени, но въпреки насилствено налаганите модели на мислене – отказал да стане атеистичен.

Съвременна България изживява своята постмодерност под влиянието на глобализма и неизбежните резултати от него – мултикултурализмът и мултирелигиозността, а състоянието на общественото религиозно съзнание може да бъде определено като дълбоко секуларизирано.

Духовната картина, породена от тези процеси, е смесица от остатъчни езически ритуали и суеверия, привнесени западни обичаи и практики, съчетани с модерни психологически и псевдонаучни теории за самоусъвършенстване и успех. В същото време една немалка част от обществото възприема Православието като историческа и културна традиция, която е позната предимно чрез християнското изкуство, храмовете и религиозните празници, но не и чрез богословието.

Древни по същност и модерни по форма, идолопоклонството и езотеризмът и днес са предизвикателство пред Църквата, както в глобален, така и в национален мащаб. Пренаситен с псевдорелигиозни философии, учения и културни формати, съвременният човек е със силно атрофирало религиозно чувство, а усещането му за духовен глад – притъпено до безсъзнателност. Всичко това привежда мисленето на постмодерния човек в резистентност към единствения възможен път за бягство от неизбежната гибел – пътят към Бога, път, който Господ Иисус Христос направи възможен чрез Своята Жертва на Голгота, чрез Своята смърт и Възкресение.

Единствената сила, която може да даде отпор и да предотврати осъществяването на тези езотерични процеси, е Благовестието на царството, което Господ Иисус Христос възвести и заръча на Своята църква да направи достояние на целия свят: „И рече им: идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари. Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден.“ (Марк 16:15-16). По думите на православния богослов Клара Тонева, предвид болестите на времето, в което живеем, отговорът на Църквата е в „нейната православна идентичност, в „другата“, невидимата Църква, която е Тялото Христово, източник на благодат и живот[12]“.

Мисията, която Господ възложи на Своята Църква, остава непроменена и неотменима до самия край на човешката история: „И ще бъде проповядвано това Евангелие на царството по цяла вселена, за свидетелство на всички народи; и тогава ще дойде краят.“ (Матей 24:14).

Църквата в България днес е изправена не само пред предизвикателството на неверието, материализма и техните плодове – но и пред отговорността, да върне българското религиозно мислене към своя Първоизточник – както Сам Господ Иисус Христос заповяда на учениците Си – Апостолите: „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин (Матей 28:19-20).

Използвана литература

Дюлгеров, Д. Теософско общество, ГСУ-БФ, т.VI/1928-29.

Димитров, Стр. Проблеми на религиозния синкретизъм и скритото християнство. – В: Криптохристиянство и Религиозен синкретизъм на Балканите, С., 2002.

Динков, К. История на Българската църква. Враца, 1954.

Мей, Р. Човекът в търсене на себе си. С., 2014.

Ницше, Фр. Тъй рече Заратустра. С., 1990.

Ницше, Фр. Веселата наука. С.,1994.

Тонева, К. Секуларизираната религиозност. С., 2018.

Фром, Е. Човекът сам за себе си, С., 1995

Цинзер, Х., Кристиянсен, И. Фокус Езотерика – окултизъм, сатанизъм. С., 2017.

Reinkowski, M. Hidden Believers, Hidden Apostates: The Phenomenon of Crypto-Jews and Crypto-Christians in the Middle-East. Dennis Washburn u.a. (Hrsg.): Converting cultures : religion, ideology of transformations of modernity. Leiden; Boston: Brill, 2007.

Антропософия. https://www.aobg.org/index.php?ln=1&id=38  (достъп 20.05.2020.).

György Tatar, Смъртта на Бог: Най-тежкото бреме, https://www.eurozine.com/смъртта-на-бог-най-тежкото-бреме/ (достъп 20.10.2020.г.).

_______________________________________

*Публикувано в Светодавец, 2021, бр. 6, с.52-59. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Фром, Е. Човекът сам за себе си, С., 1995, с.11.

[2]. Ницше, Фр., Тъй рече Заратустра, С. 1990, с.6.; вж. Ницше, Фр., Веселата наука, С.1994, с 125.; Мей, Р., Човекът в търсене на себе си, С. 2014, с. 53-54.

[3]. György Tatar, Смъртта на Бог: Най-тежкото бреме, https://www.eurozine.com/%D1%81%D0%BC%D1%8A%D1%80%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%BD   (достъп 20.10.2020.г.).

[4]. Според Фр. Ницше смъртта на Бог ще доведе не само до отхвърляне на вярата, но и до отхвърлянето на самите абсолютни ценности. Така, загубата на абсолютна основа за морал води до нихилизъм. Ницше се опитва да намери решение за този нихилизъм чрез „преоценка на всички човешки ценности“ (б. а.).

[5]. Има се предвид Римокатолическата и Протестантската църква, които от средновековието насам са активна страна в социалните конфликти (б. а.).

[6]. „При постепенно отслабващото духовно влияние на християнството в модерните общества културата се оказва натоварена с почти религиозни функции. Типичният модернист в изкуството или литературата е нещо като пророк, който предава божествени послания.“ Велчев, Т. Постмодерната ситуация – Прозорец, 2006, №3, c. 9.

[7]. Дюлгеров, Димитър. Теософско общество, ГСУ-БФ, т.VI/ 1928-29, с. 2.

[8]. Антропософия. https://www.aobg.org/index.php?ln=1&id=38  (достъп 20.05.2020).

[9]. Цинзер, Х., Кристиянсен, И. Фокус Езотерика – окултизъм, сатанизъм, 2017, с. 4.

[10]. Богомилската ерес представлява слабо изменение на павликянството. Вж. Динков, К. История на Българската църква. Враца, 1954, с. 124-128

[11]. Вж.Димитров, Стр. Проблеми на религиозния синкретизъм и скритото християнство. – В: Криптохристиянство и Религиозен синкретизъм на Балканите, С. 2002 , с. 11; Появата на Криптохристиянството не е изолиран резултат от насилственото ислямизиране. То е част от едно по-дълбоко явление – крипторелигиозността, което обозначава статута на хора, чиито религиозни убеждения и практики не са в съответствие с тяхната официална религиозна принадлежност и често се опитват да скрият този факт от широката общественост.  (вж. повече по темата у Reinkowski, M. Hidden Believers, Hidden Apostates: The Phenomenon of Crypto-Jews and Crypto-Christians in the Middle-East .  Dennis Washburn u.a. (Hrsg.): Converting cultures : religion, ideology of transformations of modernity. Leiden; Boston: Brill, 2007, p. 409-433.)

[12]. Тонева, Клара. Секуларизираната религиозност. С., 2018, с. 150.

Изображения: авторът Димитър Русев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bEL