Боян Пиперов

Най-после, забелязват се някои отклонения и oт оригинала, и oт 70-те. На какво се дължат те – преднамереност, случайност, отразяване на стари предания или желание за изясняване на текста – засега, не можем да кажем. Например, Флавий пише, че Авел принесъл в жертва „мляко и oт първородните на стадата“ (Древности, І, 2, 1). Нито в оригинала, нито в 70-те се споменава за мляко, а само за „първородните oт добитъка си и oт тлъстините им“ (Битие 4:4). Дали тук не е допуснал някакво объркване на еврейските думи халав (мляко) с хелев (тлъстина), понеже в нагласен еврейски текст, какъвто ще е използвал тогава Флавий и двете думи биха се написали съвсем еднакво? Но пък Флавий не е могъл да не знае, че Законът не определя млякото като жертвен материал. Флавий пише, че враната, която Ной пуснал, за да узнае чрез нея дали вече има наоколо суша, „се върнала отново при Ной в ковчега“ (Древности, І, 3, 5), докато във всички други текстове се казва, че враната „отлитала и прелитала“, тоест въртяла се около ковчега, докато се показала суша (срв. Битие 8:7).

При подобни отклонения едва ли може да се мисли за преднамереност, защото Флавий се отнася с особено уважение към свещените писатели, а особено към Моисей, чиито мисли той иска да запази и предаде точно. Възгледът на Флавий за Моисей и Закона му и почитта към тях са изложени обширно в предговора му към „Древности“ и в самото съчинение: „Всички, които ще четат тези книги… да насочат сърцето си към Бога и тогава да изследват, дали нашият законодател добре е схванал природата и творенията Божии… той е опазил изложението за всичко това чисто oт всяко нелепо баснословие, каквото се среща у другите и е добър свидетел за това, което се отнася за отдавна изминалите времена. Защото той е живял преди 2000 години, докато дълго след това нямало поети, които да разказват за родословието на собствените си богове, за делата на хората и за законите. Чак когато всичко това се узнае oт щателното му и стройно изложение, тогава ще се разбере, че би било излишно да се прибавя или отнема нещо… Трябва да знаем, че Моисей е считал за необходимо, всеки, който възнамерява да устрои живота си добре и да предписва закони и на другите, трябва преди всичко да насочи мисълта си към познанието на Божието същество, като размишлява върху делата Му и Му подражава според възможностите си… Като имал намерение да научи на това своя народ, той започнал Закона си не с договори и взаимни задължения, които хората дължат помежду си, като приближил мислите му към Бога и към сътворения oт Него свят… Всичко изложено е съгласно с общия порядък в природата“ (предговор към Древности, § 3 и 4). Флавий величае Моисей за обективността и чистосърдечието му при описване на лицата и събитията. Като пример посочва това, че Моисей не скрил, че възприел и приложил мъдрия съвет на тъста си Рагуил, макар че би могъл да замълчи и припише всичко на самия себе си (Древности, ІІІ, 4, 2).

Като изхождал именно oт такъв възглед за Моисей и законодателството му, Флавий, както видяхме, обещал в Предговора към „Древности“ да изложи в това си съчинение всичко така, както е написано в Свещените Книги, без да прибавя или съкращава нещо.

Но, Флавий бил под силното влияние на Филоновия алегоризъм и не можал да се освободи oт склонността си да тълкува много неща, прилагайки алегоричния метод. В закона Моисеев Флавий съзира възвишено философско съзерцание, което би могло да се изложи във философски трактат, в който да се посочат причините, защо Моисей в Закона си „едни неща е изложил само като намеква за съдържащата се в тях истина, други – чрез възвишени предобрази и трети – буквално“ (Предговор към Древности, § 4). Флавий имал намерение да изследва отделно този въпрос и на места в „Древности“ припомня това. Така, когато обръща особено внимание върху това, защо Моисей казвал „ден един“, а не „ден първи“ (срв. Битие 1:5), пак споменава, че ще изследва това в „отделна книга“ (Древности, І, 1, 1). А „Древности“ той завършва с думите: „Възнамерявам да напиша в четири книги за Бога и Неговата същност според нашите юдейски представи и за законите – защо според тях едни неща ни е позволено да вършим, а други се забраняват“ (Древности, ХХ, 11, 2). Не е известно, дали Флавий е написал тези философско-алегорични трактати.

Във възгледа на Флавий върху Моисей и законодателството му ясно прозира влиянието на Филон Александрийски (25 преди-50 след Христа), а именно когато говори, че начело на делегацията oт египетски евреи, които трябвало да се явят при император Кай Калигула, за да се защитят oт обвиненията на Апион, бил „Филон… мъж известен във всичко, брат на висшия сановник Александър и осведомен във философията“ (Древности, ХVІІІ, 8, 1). Oт тази кратка бележка личи, че Флавий бил запознат със съчиненията на Филон и споделя неговите разбирания върху старозаветните Писания. Това се вижда oт сравненията на някои изказвания oт страната на двамата книжовници. Във въведението към трактата си „За сътворяване на света“[36], представящ философско-алегорично изтълкуване на библейския разказ за миротворението, Филон говори за Моисей същото, каквото и Флавий: „Oт всички други законодатели едни дават само предписания за съдене, а други – различни сведения за народа, но като затъмняват истината с многобройни баснословия; Моисей пък, като изоставя едното и другото – защото първото не позволява да се види съвършенството на учението, не заставя да се мисли и е недостойно за философа, а второто като лъжливо и недостойно – поставил основа на най-прекрасни и достойни закони, като не внушил веднага какво трябва и какво не трябва да се прави и не прибавил басни и измислици; но достойно е за удивление това, че поставил като основа миротворението, за да може да бъдат в хармония света със закона и така подчиненият на закона човек да бъде достоен гражданин на света, и като изправя действията си съгласно природата, да бъде в съгласие с Волята, която управлява целия свят. Превъзходството на мислите в Моисеевия разказ за творението не може да се мери по достойнство с никой поет или писател“. Иосиф Флавий, подобно на Филон, виждал в лицето на Моисей философ, а в законодателството му – философска теория и затова, като забравя за обещанието си да изложи всичко съобразно свещените книги, внесъл в библейската история философски алегоризъм в духа на Филон, като се водел oт съображението, че само така може да се „посочи мъдростта на законодателя“ (Древности, ІІІ, 7, 7). 

Флавий видял особена силна доза oт алегоризъм, когато описвал скинията на Моисей, принадлежностите ѝ и богослужебните одежди. Сам Флавий признава това си увлечение, но го оправдава със съображението, че по този начин той се надява да спре упреците към юдеите, че те, според някои ненавистни противници, по съвсем груб недостоен начин отдават почит на Бога. Само чрез алегорично изяснение би могло да се посочи убедително, че юдейският „законодател е Божи човек… и когато някой размисли по-добре върху тези неща (тоест скинията и всичко свързано с нея, бел. моя) без ненавист и пристрастие, би открил, че цялата вселена е изобразена в тях“ (Древности, ІІІ, 7, 7). И наистина, Флавий ни изяснява, че скинията има три части, достъпни за всички хора – земята и морето са изобразени в двора и светилището на скинията, а небето – в светая светих. Дванадесетте хляба на предложението са дванадесетте месеца на годината. Седемте кандила на светилника съответстват на седемте планети. Четирицветната покривка отразява „основното свойство на елементите пред очите “ (тоест както ги виждаме): висона – земята; пурпура – морето, украсено oт кръвта на пурпуровите охлюви; синия – морето и розово-червения – огъня. Горната риза на първосвещеника (еврейски меил) означава земята, но синия ѝ цвят – небето, наровете – светкавицата, звънчетата – гръмотевицата. Ефодът (връхната първосвещеническа одежда) бил символ на цялата вселена, а втъкнатите нишки в него са светлината, чрез която се осветява целия свят. Нагръдникът, прикрепен в средата на ефода, ни напомня на средищното положение на земята във вселената. Дванадесетте пък благородни камъка върху този нагръдник символизират дванадесетте месеци на годината или съответния брой небесни знаци, кръга oт който гърците наричат зодиак. Поясът, с който се опасвал първосвещеникът, е символ на океана, който обкръжава вселената. Най-после кидарът (първосвещеническото украшение за главата) напомня пак небето, „защото е син“. Иначе той (кидарът) не би носил името Божие. Короната свети oт злато, „защото Бог се радва на блясък и светлина“ (Древности, ІІІ, 7, 7).

Твърде е вероятно, Флавий, да е заимствал цялата тази символика oт Филон, който в съчинението си „За живота на Моисей“ съвсем по същия начин изяснява значението на Моисеевата скиния и богослужебните утвари в нея. По същия начин и той както Флавий, обяснява символичното значение на първосвещеническите одежди.

Съвсем ясно е, че на библейска основа съвсем не би могло да се даде каквото и да било космологическо обяснение за устройството на скинията и нейното предназначение. Когато Моисей получил наредбата да устрои скинията по образеца, видян на планината Синай, той също така получил и обяснение за предназначението ѝ: „И ще ми направят те светилище и Аз ще живея помежду им… там, над очистилището… Аз ще ти се явявам и ще говоря с тебе за всичко, каквото ще заповядам чрез тебе на Израилевите синове“ (Изход 25:8, 22). Следователно, скинията трябва да бъде считана oт израилтяните за особено свято място, където ще пребивава Яхве, тя е Негов дом. Скинията и всичко в нея би трябвало да напомня само едно – за завета, сключен между Яхве и народа. Никой не може да допусне, че Моисей, който така строго и ревниво пазел народа oт увлечение в каквото и да било поклонение или неправилно схващане за небесните светила (срв. Второзаконие 4:19), е можал да даде повод за подобно символично сабеистично схващане за скинията и облеклото на служителите при нея. Увлечени по господстващата тогава в Александрия елинска философия и религия, Филон и Флавий били принудени да нагаждат Моисеевия закон според елинските схващания и начин на тълкуване. По този начин сами те допускали грешки при тълкуването на Моисей, а и други увлекли след себе си. Достатъчно е да споменем в това отношение само името на християнския голям писател и тълкувател Ориген. Даже този всепризнат учител не е могъл да избегне общото увлечение по алегоризма. Доста сполучливо бележи Edmund Stein[37], че алегоризмът, поначало, се подхранва oт „стремежа, щото божественото да се освободи oт сетивно-човешкото“. Този стремеж именно бил на мода в Александрия сред езическите философи по него време. По тази мода се увлекли и юдеите. 

Влиянието на Александрийските юдеи, начело с Филон, върху Флавий не се ограничило само oтносно алегоричното разбиране и тълкуване на старозаветните Писания, а се разпрострял по-нататък изобщо върху възгледите на Флавий за отношението на гръцката езическа философия към Стария Завет, към Моисей и Закона му. 

За първи път в Александрия юдейството имало възможност да влезе в по-близък и непосредствен контакт с класическото езичество. При македонската царска династия на Птоломеите (323-31 година преди Христа) юдейските пришълци в Египет заживели по-свободно. Оживената търговия в Александрия им позволила да забогатеят и придобият известно влияние всред своите съграждани. Постоянните връзки с езичниците позволили едно по-тясно сближаване и опознаване на юдеите и с гърците, вследствие на което и нетърпимостта, с каквато палестинските юдеи се отнасяли към гърците, тук не се чувствала така остро и отблъскващо. Учените александрийски юдеи които имали всичката възможност да се запознаят най-добре с гръцката философия и поезия, започнали да се убеждават и признават – под влияние на еклектическото философско направление – че в учението на езичниците има и известна доза oт истина. Юдеите започнали да откриват сходство между гръцката философия и старозаветното богословие и си задали за цел да ги сближат, като използват алегоричния метод за тълкуване на старозаветните писания. При нападките и критиките срещу юдеите езичниците използвали и се опирали на учението на Платон, Аристотел, Питагор и други; александрийските юдеи пък, като се стремели да докажат пред езичниците древността и превъзходството на религията си, не отричали, че в езическата религия има и много хубави неща. Същевременно, обаче, те не пропускали да припомнят, че всички тези неща са заимствани oт много по-древен източник – свещените юдейски книги; че гръцката философия е само продукт на Моисеевото учение, само „замътен поток oт чистия ручей на старозаветното богооткровение“. Аристовул[38] пише: „Те ( тоест изброените oт него гръцки философи, бел. моя), у които безспорно има здрав разум, се удивляват на Моисеевата мъдрост и на Божествения Дух, чрез силата на Когото той придобил славата на пророк; такива са и споменатите философи, които след като заимствали много oт него, спечелили почит и за себе си[39]“. Частно пък за Платон и Питагор същият автор говори: „Платон е използвал нашето законодателство като образец и е ясно, че той го познавал подробно. Същото ще кажем и за Питагор, които взаимствал oт нас много oт ученията си[40]“.

Филон като споделял напълно оформилото се вече убеждение у александрийските юдеи, че Моисей е първоизточникът на доброто в гръцката философия, учел, че гърците взаимствали своята висша мъдрост oт Моисей, когото поставя наред с философите на древността, но като го сравнява с тях, обявява го за пансофос (всемъдър). 

Образованият Флавий изпъква пред нас като верен последовател на александрийските учени юдеи. Той уверено твърди, че гръцките мъдреци са достигнали до по-съвършена представа за Бога, благодарение на Моисей. За да убеди пък противниците си (особено Апион), че юдейския народ е много стар, Флавий привежда свидетелства или оборва мнения на писатели, по-голямата част oт съчинения са загубени за нас. В това отношение той е твърде ценен за нас, понеже ни обогатява древната историческа библиография. Споменава за египетския първожрец Мането (III-ти век преди Христа); за вавилонския жрец на Бел, който пише на гръцки по-времето на Антиох І Сотир (III-ти век преди Христа) и споменава за разрушаването на Иерусалим oт вавилонците и за Вавилонския плен; за александриеца Хермип (III-ти век преди Христа), който предлага исторически биографии; за ученика на Платон и Аристотел – Теофрас (372-286 година преди Христа) oт остров Лесбос, който споменава за свещените жертви на юдеите, като предполага, че имало и ритуални убийства; за учения александриец Херемон (I-ви век след Христа), който в своята „Египетска история“ засяга въпроса за изгонването на юдеите oт Египет; за перипатика Клеарх oт Солои (III-ти век преди Христа); за историка и философ Хекатей oт Абдера (IV-ти век преди Христа), който писал история за Египет, в която се намират исторически и етнографически бележки за юдеите; цитира учителя по риторика Аполоний Малон oт Родос (I-ви век преди Христа), който полемизирал срещу юдеите в съчинението си „Сискевú катà Иудèон“ (оръжие срещу юдеите) и много други.

На всички тези древни писатели Флавий противопоставял почти една и съща мисъл – че Моисей е най-древен и най-добър законодател и историк. Често Флавий доказвал това си твърдение чрез изказвания на гръцки и римски люде, уважавани oт съвременните нему противници. Методът му в случая е доста удачен: той не обижда, не нагрубява, а само съобщава факти. „Изтъкнатите гръцки философи, макар наглед да спазват отеческите постановления, в постъпките си, за да посочат, че са мъдри, са се помъчили да подражават на нашия законодател ту като мислят с неговите представи за Бога, ту като учат за въздържане oт някои храни“ (Срещу Апион, ІІ, 39). За Питагор той още пише: „Питагор, родом oт Родос, мъж древен, отличаващ се oт всички философи с мъдрост и набожност, видно е, че не само знаел нашето учение, но му бил и ревностен последовател (зилòтис); макар и неговите съчинения да са никому неизвестни, мнозина повествуват това за него, а най-знатният измежду тях е Хермип, мъж старателен при повествованието за всичко… За Питагор той свидетелства: „… казват, което е и истинно, че този мъж приел много oт юдейските предписания в своята философия“ (Срещу Апион, І, 22). Съчинението си „Срещу Апион“ Флавий завършва с думите: „Смея да кажа, че ние сме първите, oт които другите са взели твърде много и най-хубавото“ (ІІ, 41).

*

С какво бихме могли да обясним заклетата фарисейска вярност на Флавий към Закона, oт една страна, и особеното му отношение към старозаветните Писания, oт друга?

Завършил злочестият Вавилонски плен. Народният водач, книжовник и законодател, Ездра (1 Ездра, 7:6, 10) успял да разгори религиозното чувство и повдигне националното съзнание у юдеите. Те отново единодушно и с искрено разкаяние съзнали грешката си – че са забравили и пренебрегнали разпоредбите на Моисей и затова били подхвърлени на тъй унизителен плен. Те покаяно признават непослушанието си към Яхве и отклоненията oт посочения oт Него път, но изказват и надеждата, че Яхве няма да забави обещанието Си към Моисей – да помогне на народа, ако той пак се върне към чистата вяра на отците си (Неемия, 1:5-10). В следния месец на 444 година преди Христа народът пожелал, Ездра да прочете гласно пред целия народ книгата на Закона. Ездра „чете oт него на стъгдата, що е пред Водни порти“, а духовните представители на народа (Иисус, Ванейя, Аккув, Маасей, Ханан и други) „обясняваха“ (еврейски правеха разбираемо) на народа, тоест перифразирали на говоримия вече арамейски език онова, което им било прочитано на по-трудно понятния за тях староеврейски език (Неемия 8:1-8). По времето на Ездра ще е възникнала и така наречената Велика синагога или Герусия, състояща се oт около сто и двадесет члена (старци, гèронтес), чието главно задължение било „да се направи ограда на Закона“ (трактат oт Мишна Пирке Адот, І, 1), тоест да се запази свещеният текст цялостен и неповреден, да се даде изяснение на мъчното за разбиране, да се посочат правила, как да се прилагат изискванията на Закона в живота на юдеите.

След Вавилонския плен пророческото служение оскудяло. Заедно с Малахия угаснал пророческият пламък, който осветлявал пътя, стоплял сърцата и подхранвал надеждите у юдеите за Спасител. Затова именно и те, след като дали клетва да спазват всички заповеди и наредби на закона (Неемия 10:38), се обърнали за наставление, ръководене и изяснение на Моисеевия закон към книжниците, пръв oт които бил Ездра „книжник и знаеше закона (еврейски способен в закона) Моисеев“ (Ездра 7:6). За народа постепенно книжниците (соферимите) заменили пророците. Соферимите започнали да се наричат и мъдреци, защото издирването и вглъбяването в мъдростите на Закона станала тяхна специалност. Но, след като те се издигнали до признати духовни водачи на народа и единствени наставници в това, как да се прилагат в живота постановленията на Закона, започнали да правят разни изменения в него съобразно постъпилите изменения в живота на юдеите и в съгласие с изискванията на по-новото време. Те оправдали тези свои нововъведения с това, че в Закона (а след време и в цялата старозаветна писменост), уж, някои неща били изразени тайнствено и мъчно достъпно за народа, а други били казани много накратко и неясно. До кога точно продължила дейността на книжниците, трудно можем да кажем. Знаем oт Новия Завет, че те се споменават често наред с фарисеите. Според някои, тяхната дейност продължила докъм 50 година след Христа и приключила с раббан Гамалиил. 

Като приемници на соферимите изтъкват танаимите (учащи или законодатели), чиято дейност се разпростряла в продължение около два века (докъм 220 година след Христа). Те продължили в същата насока делото на соферимите относно тълкуването на Стария Завет. Изясненията на соферимите дошли до тях по пътя на устно предание, понеже било забранено да се записват. Тъй като тези изяснения имали отношение към всекидневния живот на юдеите, ползвали се с голямо уважение и авторитет. По време на танаимите нововъведените правила около Закона започнали да се поставят по-горе и oт самия Закон. Постепенно се стигнало дотам, че талмудистите, които осветили правилото, според което Библията се сравнявала с вода, Мишна[41] – с обикновено вино, а Гемара[42] – с ароматично вино, започнали да учат, че съгрешилият към постановленията на книжниците заслужава много по-голямо наказание, отколкото погрешилият срещу Писанието, защото „думите на книжниците имат много по-голямо значение, отколкото думите на Моисеевия Закон“ (трактат Санхендрин, гл. І). „Нека не чака oт Бога милост този, който предпочита определенията на писанията пред определенията на Талмуда“ (трактат Хагига, гл. І, 17).

По този начин, наред с писания Закон, се развил и устен закон или, така нареченото устно предание. За да се предаде на последното божествен авторитет, книжниците твърдели, че Бог дал на Моисей освен написания закон, който Моисей съобщил на Иисус Навин, той – на съдиите и стареите, те – на пророците, а пророците на старците oт Великата синагога (трактат Пирке Абот, І, 1). Казвали още, че сам Моисей позволил, някои oт наредбите му да бъдат приспособявани към едно или друго обстоятелство. Книжниците, като внасяли човешки елементи в библейското повествование, считали че вършат Божие дело, защото със своите наредби продължавали и допълвали Словото Божие.

Към числото на онези юдеи, които държали твърдо за подобно тълкуване, чрез което се привнасяли нови елементи в Закона, можем да поставим преди всичко фарисеите, всред които имало не малко соферими. „Преданието на старците“ те поставяли на първо място. Неведнъж Иисус Христос упреквал съвременните му книжници и фарисеи с думите: „Защо и вие пристъпвате Божията заповед заради вашето предание“ (Матей 15:3 и 6)? или „Защото вие, като оставихте Божията заповед, държите се за преданието човеческо…, отменяхте заповедта Божия, за да спазите вашето предание“ (Марк 7:8-9).

Около век и половина преди Христос сред палестинските юдеи се появила така наречената апокрифна (или псевдоепиграфна) книжнина, тоест книги oт неизвестни автори, които, за авторитетност, са свързвали писанията си с имената на известни библейски мъже. Като най-древен се счита апокрифът „Книга на Енох“ (oт около II-ри или I-ви век преди Христа). След това следват „Книга на юбилеите“ или „Малко битие“ (oт края на I-ви век преди Христа), „Псалтир на Соломон“ и така нататък. Засега са известни около петдесет и три апокрифни творби. Неизвестните автори на тези апокрифи искали да дадат свои коментари на Библията, като използвали почти цялото устно предание, а след това прибавяли и немалко свои собствени мисли и разбирания, напоени oт голяма доза фантастичност. Вероятно, по времето на Флавий ще са съществували много повече апокрифи отколкото сега са известни на нас, понеже доста oт тях, засега, може би и завинаги, са безвъзвратно изчезнали.

Иосиф Флавий, убеден привърженик на фарисейската секта, сам характеризирал като един oт най-отличителните белези на фарисейското учение строгото спазване, предписанията и постановленията на старците. „Те (тоест фарисеите, бел. моя) оказват голяма почит на ония, които като тях са стареи“ (Древности, ХVІІІ, 1, 3).

По този начин Флавий имал вече, осветени за него от вековете, много примери за по-свободно отнасяне към библейския текст. Той разполагал с много материал за всевъзможни добавки или допълнения към каноничните библейски повествования. По този начин, без да счита, че нарушава обещанието си да следва неотстъпно Моисеевите постановления, той добавил или поизменил доста неща oт тях. В увлечението си той даже, като че ли, забравил и изричната наредба на Моисей: „Не прибавяйте към това, което ви заповядвам, и не отбавяйте oт него“ (Второзаконие 4:2), или „Залягайте да изпълнявате всичко, що ви заповядвам, не прибавяй към него и не отбавяй oт него“ (Второзаконие 12:32).

Като сравняваме първите четири книги oт „Древности“, които, както казахме, съответстват на Моисеевото Петокнижие, с изложеното в Халаха[43] и Хагада [44], не можем да не забележим силното им влияние. Халахическите предания се отразили при излагане на законоположителните части oт Петокнижието, а хагадическите – в онези места, които предават разни исторически разкази.

__________________________________

*Публикувано в Годишник на Духовната академия „Св. Климент Охридски“, том XII (ХХХVІІІ), 8, 1962-1963, с. 3-27. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[36]. По изданието на J. Cohn und P. Wendland, 1896-1996, B. VIII.

[37]. В Die allegorishe Exegese des Philo aus Alexandria, Giessen, 1929, S. 2 FF.

[38]. Юдейски философ и писател-елинист, който, според Евсевий, се числел към перипатиците. Бил приближен на Птоломей VІ Филометор (181-145 година преди Христа). Според Климент Александрийски (Stromata V, 14, 97) написал Вивлúя иканá (Могъщи книги), които представляват алегоричното тълкуване на Моисеевия закон.

[39]. Eusebius, Praerar. Evangel., Migne XII, 12, 664.

[40]. Eusebius, цит. съч., Migne XII, 12, 664.

[41]. Мишна (oт еврейски глагол шана – повтарям, изучавам) е названието на съставения oт рабби Юда Благочестиви сборник oт тезиси из устно предадения oт древност закон, който може да се усвои чрез често повтаряне. Мишна е една oт съставните части на Талмуда.

[42]. Гемара (изучаване, учение) е втората съставна част на Талмуда, която обхваща тълкувателни и критически изяснения върху Мишна, както те са произлезли в школите в Палестина и Вавилон и всичко онова, което било привеждано като доказателство oт страна на съставителите при изяснителните дискусии в двете школи.

[43]. Еврейската дума халаха отначало означава вървене, ходене, или начин на живот (според Иеремия 44:10; Псалом 15:2), а след това самите религиозни предписания за начина, по който трябва да се осъществява Закона в живота на иудеите. Халаха обхваща предписания за правото, култа и морала, произхождащи, уж, още oт Моисей и предавани устно чак до старците oт Великата синагога.

[44]. Думата пък хагада означава разказ, изказване. Хагада съдържа: тълкувания, етически сентенции под формата на пословици, басни и притчи; исторически разкази анекдоти за видни лица, описания на различни чудеса, сказания и легенди; философско-фантастични мисли за Бога, ангелите и миротворението. Хагада, като своеобразна преработка на Стария Завет, започва oт Ездра. 

Изображения: авторът Боян Пиперов (1906-1982), Иосиф Флавий (37-100) и негови книги. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bDP